Теофилакт Охридски за българските земи: между въображаемото и реалното*

Илка Петкова

Abstract

Охридският архиепископ Теофилакт заема особено място сред редица византийски автори, които описват българските земи от гледна точка и интереси на Византийската империя.

В неговите произведения са запазени както отрицателни, така и положителни характеристики на българските земи. Те се определят от онези специфични цели, преследвани от Теофилакт като върховен предстоятел на Българската църква. Позиция, която го поставя в центъра на различни дейности, взаимоотношения и интереси, както публични, така и частни.

***

Проблемите, свързани с взаимната опция между различните племена и народи, тоест отношението към „другия”, отдавна привличат вниманието на учените. Те все повече присъстват в нашата историография, която има вече своите интересни приноси в тази насока. По обясними причини – непосредственото съседство и динамичните многовековни отношения между българи и византийци, вниманието на българските изследователи обаче е насочено главно към изясняване на техните взаимни представи и отношения. В тази връзка трябва да се отбележат специално задълбочените проучвания по темата, направени от професор Петър Ангелов[1].

Проследявайки начина, по който византийските автори – военни и духовни лица, дипломати, администратори, аристократи, представят българските земи, техните природни дадености, релеф, почвено-климатични условия и прочее, професор Ан­гелов отбелязва и неласкавите описания, направени от страна на охридския архи­епископ Теофилакт[2]. Причините за тяхното присъствие в книжовното наследство на византийския архиерей ученият търси в личните му мотиви и по-специално в желанието му да постигне максимално въздействие върху адресатите си, за да бъде отменено нежеланото от него назначение в Охрид. Значителна роля имат според изследователя и материалните подбуди – страхът за собственото благопо­лучие и усилията да бъде запазено то. С други думи, Теофилакт Охридски умишлено се стреми да представи обстановката, в която е принуден да живее, във възможно най-неприятен вид, за да издейства поземлени придобивки или финансови облек­чения[3]. Логиката на тези разсъждения е неоспорима. Към казаното от известния медиевист могат да се направят обаче някои допълнения, които да дозавършат представата за позицията на византийския духовник спрямо българските земи.

Архиепископ Теофилакт Охридски, Тълкуване на светото Евангелие

Както е известно, интересът на византийците към съседите им българи и към техните земи се обуславя най-вече от стопански, политически, дипломатически, военни и прочее цели, които преследва империята. Това често придава на описанията, които те правят, повече или по-малко специализиран характер, което от своя страна обяснява и наблюдаващата се в тях в много случаи целенасоченост и едностран­чивост. При това трябва да се изтъкне и фактът, че някои от византийските автори, чиито описания са резултат на определен престой от време, прекаран по един или друг повод в българските земи, са склонни да ги рисуват в крайно противоречива светлина, давайки понякога взаимно изключващи се противоположни характеристики в зависимост от промяната в условията на пребиваване и личните им впечатления и настроения[4].

Един поглед върху цялостната книжовна продукция на архиепископ Теофилакт показва, че той определено се отличава в много отношения от изброените по-горе лица както поради позицията, която заема в българските земи, лично обвързваща го с последните, така също и поради продължителността на престоя си. Поради това именно неговото отношение е много по-сложно и интригуващо, отколкото изглежда на пръв поглед и заслужава специално внимание.

Наистина в редица свои писма до видни личности с влияние в двора като деспина Мария, Михаил Пантехни, великия доместик Адриан Комнин, брат на император Алексей I Комнин, препозита на молбите и други, охридският архиерей рисува изключително отблъскваща картина на българските земи като място на пълен интелектуален упадък и духовна нищета, истинско „блато на злините… с неговите рожби – жабите”, духовна „пустиня”,“добра да храни змии и скорпиони”, „варварска страна”, „работилница за всякаква злина”, в която е лишен от подоба­ващо интелектуално и приятелско общуване[5].

Нещо повече, в стремежите си да въздейства ефективно върху своите корес­понденти, Теофилакт акцентира настоятелно и върху тревожната опасност от собст­вената му интелектуална и духовна деградация поради крайно принизената интелек­туална среда, в която трябва да живее. „Защото сега – заявява с горест ученият византиец в писмо до Мерментул, председател на императорския съд – толкова е отслабнала собствената ни сила, с която някога в старо време бяхме мощни, колкото тогава бяхме останали назад от способността на древните[6]”. А по-нататък до същия адресат, той направо го призовава: „заедно с нас се моли, да не изгубим ние даже елинския си говор – така ужасно сме закъсали[7]”. Могат да бъдат приведени още редица примери в този дух. Както може да се заключи, те не са резултат само на богато авторово въображение и информираност в областта на гръцката митоло­гия, древна история и литература, както и на християнската книжовност[8], но и на стремежа да се постигне максимално въздействие за промяна на нерадостната съдба на Теофилакт. Че това е главната цел на тези прекалено отблъскващи харак­теристики показва и прекият призив на охридския архиепископ, отправен към Адриан Комнин: „Отървете ме от това мръсно робство вие, които можете, инак преди времето определено от Бога, ще се погубя от яд като син, който не е направил нищо достойно за баща си, а това би било за мен безславно, а за ония, които са го допуснали позорно[9]!”.

Архиепископ Теофилакт Охридски, Тълкуване на Деяния на светите апостоли

В противоположна светлина е представена обаче България в агиографската продукция на Теофилакт и най-вече в написаното от него „Пространно житие на Климент Охридски”. В него, основавайки се на своите български първоизточници, чиито сведения приема без промени, той рисува духовната еволюция, преживяна от нея от езичество към християнство. Облагородяването и духовния ѝ подем той свързва, следвайки дословно българската патриотична традиция от XI-ти век, с дей­ността на славянските просветители светите братя Кирил и Методий и техните най-изявени ученици и главно Климент Охридски. Отбелязани са и усилията на българските владетели княз Борис-Михаил и цар Симеон да подкрепят и заздравят християнизацията на българския народ[10]. Положителната насока, в която са обрису­вани българските земи през IX-X век, се дължи не само на точното следване на българските извори, но и желанието да се използват те като аргумент за укрепване на авторитета на Охридската архиепископия чрез проследяване на нейните дълбоки исторически корени, за чието полагане особени приноси има и Климент Охридски. По този начин Теофилакт издига и своя собствен престиж като предстоятел на една стара, авторитетна автокефална църква. Същевременно така той обосновава и защитава автокефалния статут на Охридската архиепископия, уреден с височайши документи, издадени още от прославения завоевател Василий II (976-1025 година[11]), но нарушаван нееднократно след неговата смърт. Самият Теофилакт бурно протестира против едно такова посегателство от страна на цариградския патриарх в писмо до халкидонския епископ Михаил и пламенно отстоява независимостта на Охридската архиепископия[12].

Има още

Професор д-р Димитър Пенов за същността на философията и връзката ѝ с въпроса за отношението между вяра и разум*

Атанас Ваташки

Abstract 

Статията е посветена на професор Димитър Пенов – задълбочен и актуален, но малко известен православен богослов и философ. Анализирани са неговите възгледи за съвместимостта на християнството и философията, вярата и разума. Димитър Пенов отхвърля схващането, че вярата и разумът се отнасят към определени области, в които са изолирани, защитавайки възгледа, че те проникват една в друга.

***

„Религията може да мине без философията, нейните източници са абсолютни и самодостатъчни, но философията не може да мине без религията, религията ѝ е необходима като храна, като извор на жива вода. Религията е жизнена основа на философията, религията храни философията с реално битие[1]“ (Николай Бердяев)

Професор  д-р Димитър Пенов остава в паметта на българската богословска мисъл най-вече с преподавателската и изследователската си дейност в областта на историята на философията. Той се съсредоточава върху големите въпроси на философията и начина, по който кореспондират с християнството, с цел да предаде християнските истини на философски език чрез средствата на разума.

Лично усещане на автора на настоящата статия е, че паметта за професор Димитър Пенов е избледняла. Неговите съчинения са почти неизвестни за хората, стоящи извън богословските среди[2], а в същите тези среди са рядко споменавани. Това явление изобщо е характерно за повечето богослови, започнали своето академично развитие във времето около Втората световна война и последвалия я комунистически преврат, довел до маргинализиране на всичко, което е свързано с Църквата. Издателската дейност на Българската православна църква тогава е силно ограничена, което в още по-голяма степен се отнася към научната продукция на православната академична общност. Тази статия е една възможност за автора да даде своя малък принос към възстановяването и разширяването на паметта за един задълбочен православен богослов, чието творчество е стойностно и съвременно[3].

Допълнителен щрих към настоящия текст е фактът, че професор Димитър Пенов в своята младост проявява интерес към християнската апологетика (обект на интерес и за нас) и дори е един от участниците в конкурса за преподавател по Християнска апологетика през 40-те години на XX-ти век, на който се явява със съчинението „Философия и мироглед“. Този интерес се отразява в различни негови произведения, особено когато разглежда теми, отнасящи се до философията, религията, произхода и целесъобразността на света, религия и наука, и други.

Въпросът за вярата и разума не е измежду централните размишления на професор Димитър Пенов и е разглеждан откъслечно. Това обаче е правено най-често в контекста на темата за отношението между християнство и философия, която е от първостепенна значимост за родния богослов, респективно за него значимост притежават и сродните ѝ въпроси. Същевременно отделни фрагменти от неговите творби (най-вече от „Философия и мироглед“ (1941) и „Мироглед, дух, религия“ – 1942[4]) осигуряват възможност да бъде съставена цялостна картина на възгледите му по въпроса. Това е и цел на настоящата статия.

Според професор Димитър Пенов философията е занимание, присъщо само на човека. Единствено той е белязано от Бога духовно същество, личност. Човекът е отобраз на Бога, Който е съвършена, вечна, неизменна и абсолютна Личност[5]. Духовното му ниво трябва да осъществява положително развитие – в него трябва да се изобрази висшият начин на съществуване, така че човешкото да бъде възвисено (тук професор Димитър Пенов следва Николай Бердяев). За него философската дейност е процес, повлиян от Бога[6].

Професор д-р Димитър Пенов (1903-1983). Виж за него кратка биографична справка на адрес:https://synpress-classic.dveri.bg/18-2003/ubilei.htm

Всеки човек има определени потребности, които трябва да бъдат задоволени – подслон, храна, продължаване на рода, сигурност и други. Разумът му постоянно е насочен към тях. За да устреми своя взор към основните въпроси във философията – като този за смисъла на всичко съществуващо, – е необходимо някакво извънредно събитие, което да го извади от неговия комфорт. Силата на истинското философстване се крие в това, че подкопава самопонятността и безразличието по отношение на задаването на този въпрос. Извършвайки го, макар и на някои да им звучи парадоксално, тя не унищожава чудесата, но довежда до тях. Причината се крие в това, че насърчавайки размисъла по големите въпроси, философията прави човека способен на учудване, което е противоположно по смисъл на възприетото „по навик“, както и на отказа от размисъл. Именно поради това може да се каже, че чудото и учудването раждат философията[7].

Философията „е рожба и израз на човешкото самосъзнание, стремеж на човека да добие цялостен мироглед и то със средствата на разума, на мисленето[8]“. Във философията може да бъде съзрян общочовешкият стремеж за рационално проникване в света. Нашата мисъл, питаща за началото и смисъла на света, вършейки това, „надхвърля физическите му граници… стреми се да надникне в самата безкрайност, в самата вечност и там да открие тайната на живота и битието[9]“. Сътвореността на света, тоест, че изобщо го има и че ние съществуваме, изглежда като необяснимо чудо. Самият свят сякаш ни призовава да търсим неговия Творец. Неправилно е да се твърди, че религията отменя философията, тоест че я прави ненужна. Напротив, привлича я в преследването на целта ѝ – опознаването на Истината[10].

Главния предмет на философията е „въпроса за Бога като първоосновата на света[11]“. Истинската философия е винаги религиозна и се намира в близост до богословието. Тази философия, която счита себе си за атеистична, не може да бъде и двете едновременно: или трябва да се откаже от атеизма, или от правото си да се нарича „философия[12]“. Позицията на професор  Димитър Пенов разбира се не отхвърля възможността невярващи да се занимават с тази дейност, а подчертава, че техните убеждения се противопоставят на самата природа на философията и по този начин я компрометират.

В процеса на философско търсене от съмнението се ражда стремеж към доближаването до истината. Самата философия може да бъде описана като неспирно търсене и любов към „едната вечна истина“. Всички отделни истини по различните въпроси, на които търсим отговори, стоят „по посока на едната вечна Истина… но те никога не са цялата тази истина[13]“.

Във философията са налице някои парадокси. Според професор Димитър Пенов тя е вечно (тоест постоянно) рационално търсене на истината, извършвано от невечните човешки същества, което е осъществявано, но никога осъществено. Философията се стреми към търсене и познаване на Абсолюта – Бога, Който е непознаваем, поради което и само на някои хора, в рамките на определени условия, им се е удало да научат някои истини за Него[14].

Важен за всеки човек въпрос е този за съставянето у него на мироглед (или светоглед[15]). Изобщо самата философия може да се опише като движение на човешката мисъл с цел да бъде придобит мироглед. Мирогледът е цялостно схващане, отнасящо се до смисъла и значението на света, на основата на което се създават идеали и правила за живота. В рамките на мирогледа се търси отговор на въпроса за смисъла на нашето съществуване и на света, хората се питат за това, което е отвъд света и е негова опора, или за това дали човекът има душа и дали тя надживява неговото тяло. Според професор Димитър Пенов „съвкупността от отговорите на всички тези питания, възбуждани от въпроса за смисъла на човешкото съществуване, се нарича „мироглед“. Когато търсим отговори на светогледните въпроси, хората ставаме способни за осмисляне, задълбочаване[16].

Търсенето на мироглед е процес, който е свързан, но не напълно обвързан, с разума. Той засяга човека цялостно – неговите ум, воля и чувства. С помощта на разума човек може да опознае, обоснове и затвърди своя мироглед. Но разумът не създава мирогледа, а помага за неговото развитие. Мирогледът включва в себе си едновременно философски, религиозни, етични, естетически и научни елементи, задоволявайки цялостно човека, широтата на неговите потребности. Ако се визират отделните елементи на мирогледа може да се говори за „научен мироглед“, „философски мироглед“ и прочее, но не бива да се забравя, че те са само части от него, които не могат да съществуват изолирано от останалите[17].

Наличието на мироглед различава човека от животинския свят и символизира Божествената белязаност у него. Човекът е способен да притежава мироглед именно поради своя дух. Духът не просто му дава възможност да притежава мироглед, той го прави човек[18]. Отричането на факта, че човекът е самосъзнаващо, разумно и духовно същество, би го приравнило към растително-животинската безсъзнателност и би го подчинило на природната необходимост. В такъв случай при него не би могло да се говори за свобода и свързаната с нея отговорност, както и за никакви висши стремежи[19].

Атанас Ваташки, Човекът между вярата и неверието

Не бива да се забравя, че философията е средство, което ни довежда до формирането на личен мироглед, без самата тя да е негов източник, нито той произтича от нея. За да бъде придобит мироглед по рационален път разумът трябва да може да обхване всичко. Това (както вече бе посочено) той не е в състояние да направи. В резултат разумът оставя мирогледът да бъде намерен „по други пътища“. Човешката мислеща способност достига до бездна, която не може да премине. Човекът прави мост над нея, воден от своята вяра (или религия), която „единствена има истински мирогледно значение“. По своя характер тя е „надразумна“, без да е, както твърдят отрицателите ѝ, „преднаучно безкритично суеверие[20]“.

Има още

Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – продължение 7 и край*

Ганчо Пашев

***

Голям интерес представлява състоянието на въпроса за служенето на ближния откъм теоретична и практична страна, тоест откъм разбирането и прилагането му в страните и между народите, които приеха християнството било под мисионерското влияние на Западната църква било на Източната, както преди, така и в особеност, след разделянето им.

Без да се спираме подробно върху този въпрос ще трябва да кажем само кратки и то обобщителни думи, за да се очертае общият характер на състоянието на нашия въпрос и да се посее известна светлина върху събитията, които естествено следват в процеса на похристиянчването на тези страни и народи и на характера на техния живот и възгледи. От голям интерес са и някои от идейните движения, предадени както върху религиозно-нравствени основи, така и върху социални и други положения, изникващи в живота под влиянието на Христовото учение. То като насочва вниманието на хората към прогрес във всички области на човешкото творчество, в същото време буди и съзнанието им към критична оценка на формите на живота, които е заварило.

Трябва да се отбележи, че първоначално мисионерската дейност на просветителите на Източната църква не се движат от други подбуди освен от общия дух на Христовите думи и завети за просвещаването на всички народи и тяхното покръстване и довеждане в църквата, за да се спасяват от греховете и да заживеят нов и благодатен християнски живот. В това направление се действа и между тези варварски народи, които връхлитаха върху Византия и я застрашаваха. Успехът на християнската проповед е значителен и дори решителен за известни племена. Дори и Свещеното Писание се превежда на техните езици и така то става по-близко възприемано духовно достояние за тези народи. Сред готите, например, особено успешно се разпространява Христовата вяра. Покръстените готи проявяват особена ревност в изповядването ѝ както и в устройството на храмове за молитва и благочестие. Много характерно е отношението, което има към готите-християни св. Иоан Златоуст. Той, със своя широк, просветен поглед обхваща и правилно оценява голямото значение на проникващото сред тях християнство не само за да ги превърне в уседнал и културен християнски народ, но и да станат те не страшилище, а истински съратници на своите съседи в историческата обстановка, при която живеят и при която се намирала самата Източна римска империя. С особена любов светителят се е любувал и радвал на смирените и предали се на дълбока молитва русоглави млади и цветущи готски войници и готи изобщо. С присъщата на него сила на убеждението и с неподкупната си чистота и прямота той не само правилно оценява и разбира великата служба, която върши в тази насока, но и осъзнавал добре задължението си като пастир на Христовото стадо да привлече към Спасителя и да спаси всички тези, които са останали и остават далеч от Него. Тук особено силно и решително е проявено служенето на ближния в неговата широта и всеобхватност, тъй като за Христос и Неговите последователи, а следователно и особено за църковните пастири не може да има чужди народи, безразлични хора. Всички тези хора са непросветени братя, чието спасение най-настойчиво зове и най-повелително им отрежда всеотдайна дейност и безкористна служба за доброто на ближните. Този общ и проникновен дух на Христовото учение и особено на основната нравствена повеля, да любим друг друга, да любим ближните си като себе си и така както Той ни е възлюбил, е бил още достатъчно творчески действен и е давал добри резултати.

Християнството е прониквало сред тези съседни на Източната римска империя народи не само като резултат на мисионерска дейност на институти и лица, които са си съставили програма за покръстването на народите, но и спонтанно, под непосредственото влияние на приели християнството хора, които са били преселвани или заробвани и са считали за свой пряк дълг на добри християни да просвещават тези, които не били просветени. Вътрешният подтик към подобна дейност е бивал често продиктуван и от съзнанието, че с това се върши добро дело и че се служи на Бога истинска служба, а към тези, които бивали просвещавани, се изпълнила заповедта на Христос, дадена на учениците, да просвещават народите и да ги кръщават. Заедно с това те са имали и ясното съзнание, че служейки на Бога и Спасителя, в същото време, с тази своя дейност служат и на своите ближни, че изпълняват най-светъл дълг: оделотворяват евангелската любов, както към Бога, така и към ближния.

След като славянските племена заели голяма част от Балканския полуостров и проникнали дори до Пелопонес, между тях почнало да се разпространява християнството както по мисионерски път, така и непосредствено, чрез влияние на покръстените славяни или чрез подобно влияние на гръцките колонии по тези места. А когато българите създали свое царство върху предели, отвоювани от Византия, и обединили под своята власт славянските племена и така сложили начало на първото славянско царство, между тях също така почнало да се разпространява християнството и да се оформят отношения, които са пряко следствие на този дух на служене, на подкрепа и съдействие, който прониквал в живота им заедно с Христовото учение. И трябва да се отбележи, че това проникване засягало девствена почва, разработвало основи, които не били покварени от никакви чужди лъжекултурни влияния и, поради това, попадали дълбоко в душите на българските славяни. Това влияние, макар и непосредствено, дошло по пътя на убеждението, на вътрешното изживяване на красотата и възвишения характер на новото учение и на изграждания от него духовен живот, е имало извънредно голямо значение за пълното преобразяване на покръстените. Техният живот бил до такава степен подчертано различен от предишния, от езическия, че обръщал неволно вниманието на тези среди и органи на държавата, които имали за задача да пазят политическото и духовно единство на народа и на държавата. Като ново и необичайно за традиционните политико-социални и духовни схващания на езичниците-властници, християнството се очертава като опасна за държавата сила и се преследва. Но тъкмо в това преследване проличава силата и преобразяващата същност на Христовото учение. То прониква дори в двореца и овладява душите на такива хора като престолонаследника Енравот и той става мъченик за Христовата вяра заедно с много други християни. Енравот счита, че е дошло време, когато вярата, която той изповядва, ще бъде разпространена и ще обхване всички в царството, като истинска вяра и че ще се стори най-великата служба на народа, когато той бъде доведен при Христос. За него, както и за всички тези, които не само изповядват учението Христово, но и са готови живота си да положат за неговото опазване и за разпространението му между братята, е ясно, че с това се служи не само на Бога, но и на ближните, на братята.

Ако спрем своето внимание на дейността, например, на светите Солунски братя и славянски и български просветители Кирил и Методий ние можем ясно да различим в тази дейност основния подтик и съзнаването на дълг към ближните, към хората изобщо, които трябва да бъдат просветени, както и към Бога и Спасителя Христос, Чието учение трябва да бъде разпространено, за да се услужи на тези ближни в делото на тяхното спасение. Макар и откъснали се за известно време от света братята очевидно са живели само с мисълта за тази велика мисия, която им чертае тяхната ревност да бъдат на служба на Бога и на ближните. А тази служба, за просветения и учен свети Кирил, както и за Методий, умъдрен от административния опит на предишната си дейност, се изразявала в готовност да се създадат всички необходими предпоставки за една планомерна и резултатна просветителна дейност сред родните славяни. Може с известна положителност да се твърди, че не външни петици или заповеди и нареждания отгоре, от властта диктуват на братята да създадат азбука и да превеждат свещените книги на родния славянски език, а тяхното дълбоко осъзнаване на своя дълг да бъдат в предана и дейна служба на рода си, на своите ближни. При това и самото Христово учение, в което те били не само добре наставени и добре просветени, но и вещи негови познавачи и то в неговата чистота, в православието, им диктувало жертвена служба за доброто на ближния.

Има още

Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – продължение 6*

Ганчо Пашев

Силата и възраждащата мощ на Христовото учение е могла да върши истински чудеса там, дето епископът, пастирът изобщо не само е бил носител на истинското Христово учение, но и със своя живот и отношения към събратята си и към воденото от него духовно стадо, е истински пастир, по дух и учение следващ създадения от Христос образ на пастир, полагащ душата си за своето паство. Нравственият авторитет на такъв пастир се е оказвал по-силен и по-действен дори от жестокостта на тираните-управители, които често са отстъпвали и смекчавали жестокостта си пред тяхната интервенция. И наистина когато политическата власт (императори, управители и други) е била подтискаща, когато под прикритието на закони и наредби, разни безкрупулни висши сановници са вършили неправди, само интервенцията на влиятелни, високонравствени епископи и други духовни лица е могла да въздейства върху потисниците, или да изходатайства милост за провинените пред императора. Особено красноречиви са събитията, станали в Антиохия през време на св. Иоан Златоуст, след като народната ярост за тежките данъци, наложени от императора Теодосий Велики, се изразила в безумното и тежко според тогавашните закони престъпление – оскверняване и изпочупване на статуите на императора, императрицата и други, поставени в Съдебната палата около трибуната, за да символизират кому принадлежи върховната власт в страната, че правосъдието се намира под непосредствения надзор на тази власт и че тя, следователно, бди за прилагането на законите при правосъдието.

Когато страстите утихнали всички разбрали, какво тежко престъпление са извършили и какви люти наказания ще последват: пълно разорение на града и жестоко избиване на населението. Отчаяние, плач и ридания изпълнили града. Всички тръпнели в ужаса на очакваното наказание. През това тежко за антиохийци време само истинските Христови пастири са могли да имат и куража, и правото да интервенират пред властите за милост към провинените. И, наистина, този висок подвиг извършили няколко високонравствени и почитани от населението духовници: епископ Флавиан, св. Иоан Златоуст и отшелникът Македоний.

Престарелият епископ Флавиан тръгнал на дълъг път, за да се яви пред император Теодосий и лично да моли за милост към неговото паство и към цялото население на Антиохия, в значителна степен още езическо и по живот, и по дух. Той преодолял непосилни препятствия, но се явил пред Теодосий. Неговото държание, думите, които отправил към разгневения император, убедеността му и сърдечното вярване, че императорът не може да не се смили, когато Бог и Христос Спасителят искат това от него, достигнали своята цел. Добрият по сърце Теодосий отстъпил, смилил се и простил престъплението.

Св. Иоан Златоуст пък, в ред беседи, разкрил пред изтръпналото население същината на извършеното от него престъпление, но не за да го отчае, а да го насочи към покаяние пред Бога и до осъзнаване на човешките и гражданските си задължения. Със своето красноречие и убедителност, с дълбочината на мислите и солидното познание на Свещеното Писание, св. Иоан Златоуст възбуждал вярата и надеждата у своите слушатели за Божие застъпничество и за царската милост при пълното и искрено разкаяние на виновниците и при водене на живот, който подобава на истинските Христови последователи. Населението масово се стичало, да слуша красноречивия Христов служител. То с умиление и душевно съкрушение възприемало истините на вярата и на християнския живот, и наистина заживяло нов живот, в духа на вярата и настроенията, които ораторът създавал. Много езичници приели християнството, убедени в неговата истинност и под влияние на живия пример на Христовите пастири, които с такова себеотрицание служели на паството си.

Делото на св. Иоан Златоуст е важно от две страни: успокоило населението, накарало го да се вгледа по-дълбоко в нуждата от ред и законност, както и да почувства, и да разбере величието, дълбочината и жизнеността на изповядваната от него християнска вяра и, от друга, да обърне към Христос много езичници, които се убедили, че техните духовни водачи и първенци ги изоставили в тези тежки дни от страх пред отговорности и за да запазят живота си когато християнските пастири безстрашно се застъпвали. за провинилото се население на Антиохия, без да държат сметка, християнско ли е то или езическо. Това население особено е било трогнато и окуражено от подвига на отшелника Македоний, който се осмелил да спре император­ските пълномощници при тяхното мълчаливо, тържествено, но и страшно влизане в града начело на войски. Македоний искал милост за виновниците, и населението с удивление видяло, как първият пълномощник слязъл от коня и поискал благословение от отшелника… Това същото население видяло и св. Иоан Златоуст на първо и отговорно място между лицата, които причаквали пълномощниците и които се застъ­пили за провинените.

В делото на епископ Флавиан, на св. Иоан Златоуст и на Македоний се разкрива величието на пастира, готов да пострада за своето паство, да поеме върху себе си неговата вина, но да го избави от бедата, в която то така неразумно връхлетяло. Но, в същото време, в този подвиг проличава и нещо още по-велико и значително за пастира Христов: съзнанието и дългът с думи и дела да бъде насочено паството към истините на вярата и живота и делата да бъдат на първо място. В това пастирско дело се разкрива жертвената любов на пастира към паството, силата на неговото съзнание, за отговорностите, поети пред Бога, и за дълга да следва пътя, очертан от Пастироначалника и от Неговите свети апостоли.

Интервенцията на епископ Флавиан имала успех. Успешна била намесата и на Македоний. С богати плодове било увенчано и делото на св. Иоан Златоуст. Всичко това е било резултат на високонравствения живот и безупречната пастирска дейност на свещенослужителите-интервенти. Разбира се, че подобна интервенция би била невъзможна и ако би била сторена, не би имала успех, ако самите интервенти, ако самите духовни пастири са недостойни за поста, който заемат, ако с живота и дейността си отричат началата, в името на които биха се застъпили пред властта за тези или други провинени, търсейки милост и правда за тях.

Св. Иоан Златоуст се проявил особено много като пастир, който осъществява принципа на дейната любов, на служенето на ближния в неговата пълна за човека възможност през време на дейността си като Константинополски патриарх. Възведен на този висок и отговорен пост св. Иоан Златоуст развил широка и неуморна дейност в полза на бедните, болните и страдащи членове на своето паство. Той изградил благотворителни институти и ги снабдил с необходимите средства; грижел се за болните и нуждаещи се свои духовни чеда и непрестанно е чукал по сърцата и съвестите на богатите и знатни хора, за да им напомня техния християнски и човешки дълг към нуждите на ближните и да ги направи способни да чувстват техните страдания. Той постоянно ги призовавал да правят добрини в името на Христос Спа­сителя всеки път и то по своя собствена инициатива, а не да чакат поканване. Когато пък увещанията, съветите и поканите не са имали необходимия резултат св. Иоан Златоуст смело е повишавал глас и изобличавал студенината, коравосърдечието и егоизма, порочността изобщо на тези, които имат в ръцете си много блага, а не подпомагат нуждаещите се, не отриват сълзите на плачещите, не съгряват сърцата на отрудените и измъчените от нищетата и други злини на живота на свои ближни и братя в Христос.

Константинополската патриаршеска катедра разполагала с грамадни материални средства. Патриаршеският дом бил богато обзаведен. Той притежавал много скъпи златни и сребърни украшения, мебели и съдове. Скромен, нестяжателен, строг и искрен аскет, св. Иоан Златоуст не е могъл да се примири с подобно едно положение. Всичкият този разкош му е бил чужд, защото е чужд и на духа на Христовото учение. Св. Иоан Златоуст е знаел и виждал, че отвъд, сред масата вярващи широко са се разпрострели бедността, недоимъкът и лишенията. Будната съвест на светителя, на истинския ученик и последовател на Христос правилно е оценила, че този така рязък контраст ще внесе смут, а може би и озлобление в душите на тези, които бедстват, които са лишени от най-необходимото, гладуват и студуват тогава, когато духовният им баща, патриархът Златоуст, който така хубаво очертава идеала на чист и възвишен християнски живот, който така рязко изобличава порочността, сам живее в противоречие с това, което проповядва. Поради това св. Иоан Златоуст се решава на смел и отговорен подвиг: той продава всичките излишни за него скъпоценности и с до­битите средства открива, обзавежда и издържа благотворителните институти, създадени за настаняване и гледане на бедни, болни и страдащи. Нещо повече. Той взема всички златни и други ценности от Константинополските храмове за същата цел, като смята, че най-добре ще се служи на Бога чрез грижите за „тези най-малките“ (Матей 25:40, 45), отколкото с блясъка и разкоша на храмовете.

Ако се вчетем в словата на св. Иоан Златоуст, ако проследим цялата негова дейност в Антиохия и Константинопол ще видим нравственото величие на този прославен от църквата деец и светител. Той се проявява като истински изпълнител на принципа на служенето на ближния, на принципа на дейната любов до пълно самопожертване за доброто и спасението на този ближен.

Има още

Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – продължение 5*

Ганчо Пашев

Св. апостол Павел посочил и конкретния, определения път на опразване на робството от вътрешна, нравствена страна. Той пише на Филимон да приеме Онисим, избягал от него роб, като брат свой и като син на светия апостол: “…не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът и в Господа“ (Филимон 1:16).

В посланието си до Филимон св. апостол Павел изтъква всички най-важни основания, които правят робството невъзможно от нравствено гледище за християнството. Тук се говори за съратничество в Господ. Посочва се домашната църква на Филимон, която включва неговото домочадие, подчертава се любовта на Филимон към Господ Иисус и неговата вяра. Изтъква се и неговата любов към всички светии и се поставя тази негова любов във връзка с делата, в които тя ще се изрази. А това са делата на доброто, на това добро, което носи радости и утехи, което успокоява сърцата на вярващите. Апостол Павел говори, че доброто дело трябва да се върши не по принуда, а доброволно, и моли Филимон да приеме Онисим като негово, на апостола, „сърце”. Апостол Павел е готов да заплати на Филимон това, което неговият избягал роб Онисим може би му дължи и с това още по-ясно показва средствата и пътищата, които трябва да доведат до пълното опразване на робството, до освобождаването на робите и до тяхното издигане и уравняване със свободните. Робството е опразнено и унищожено с признанието, което прави светия апостол, като нарича роба свой син, свое сърце, като изтъква това вътрешно духовно-нравствено изравняване между великия апостол Христов и повярвалия, станал нов човек бивш избягал роб Онисим. Външно, формално робството може да се държи в държавата, сред езическото общество, но в християнството то не може да остане. То е унищожено като нравствено недопустимо унижение на човешката личност, като израз на неправда и насилие над човека. И ако общественото съзнание, ако държавното ръководство би могло да намери сили у себе си и тази човечност, която неминуемо следва да се прояви заедно с усвоеното учение на Ииус Христос и обновяването на живота чрез новото духовно-нравствено раждане, това робство е могло бързо да бъде и правно унищожено.

Както споменахме и по-горе, отношенията между роби и господари били опразнени от тяхната държавно-правна форма в християнското семейство и общество в смисъл, че тази форма, дори тогава, когато не е последвало формалното ѝ отменяне чрез откуп или чрез доброволно освобождаване, е преставала да се проявява в домашната църква, гдето и роби, и свободни са били духовно-нравствено уравнени, като вярващи в Христос, като синове на Бога и като братя помежду си. Това уравняване често пъти се изразявало в такива високи и чисти духовно-нравствени отношения, които за езическото общество са били и невъзможни, и непонятно чудни. Зачестявали в живота случаите, когато робът християнин е ставал възприемник на покръстения свой господар и обратно. Не по-малко учудващо за външния, нехристиянския свят е било и това обстоятелство, че господарят, след огласителна подготовка на своите роби, ги е довеждал в храма, за да приемат те светото кръщение и чрез този свят акт да ги направи истински свои братя или чеда в Господа. Тук, в това наистина свето дело, господари и роби са проявявали в пълнота Христовата любов и нейното оделотворение. Едни на други те били в услуга. И тази служба, изразена в подготовка към възприемане учението на Спасителя, във въвеждането в църквата, в просвещаването и подпомагането е наистина висока от гледище религиозно-нравствено, като служба на Бога и на ближния. Покръстените, просветените роби- християни могли да заемат и висока и отговорна служба в Църквата; получили свобода, те могли да стават дякони и презвитери, а някои се издигали до епископско служене. Осемдесет и второто апостолско правило ясно свидетелства за това, като оформя и определя тези случаи, като често проявени факти. А пък църковно предание свидетелства, че Онисим не само е бил приет от Филимон като „възлюбен брат“, но се е издигнал твърде много, като е станал Ефески епископ.

Много литературни произведения, особено някои комедии, рисуват робите в езическия свят като хора хитри, вероломни, коварни, ожесточени, и отмъстителни, или пък (за да запазят за себе си известни блага, а също и по-добри отношения от страна на своите господари) били лъстци и угодничави до крайно унизяване. В християнското общество тези робски черти вече не могли да се проявяват. Там пък, гдето покварата е била дълбоко проникнала и оставила своите черти в характера на покръстените роби се е почвало системно и настойчиво водено възпитателно въздействие върху тях, за да бъдат те освободени от тези пороци или недъзи. Това е било наистина високо дело на любовта, истинска служба за доброто и спасението на застрашения от злото и греха ближен.

Взаимно и искрено проникнати от високия дух и нравствено-обновителната сила на Христовото, учение, следвайки в свой жизнен път учението на светите апостоли за необходимите отношения между тях, господари и роби живели такъв живот, какъвто не е бил дори мислим за езическия свят (Ефесяни 6:9; Колосяни 4:1; 1 Тимотей 6:1-2; Тит 2:9-10; 1 Петра 2:18-19; Колосяни 3:22-24; Ефесяни 6:5-8 и други). Робите не изпитвали угнетения и оскърбления от страна на своите господари, не чувствали и тежестта на законите, които определяли и утвърждавали робската им повинност, защото тяхното действие било опразнено чрез отношенията на господарите-християни. Но особено интересно е това обстоятелство, че робите-християни променили своите отношения и към господарите си езичници. Те проявявали към тях зачитане, обич, грижи и често пъти със своето държание влияели върху тях, като смекчавали гнева и жестокостта им, а не рядко ставали и разпространители на Христовото учение, като обръщали в християнство своите господари.

През време на гоненията робите и господарите-християни еднакво понасяли жестокостите и мъченията, като взаимно се подкрепяли. Не са били редки случаите, когато робите се оказвали по-твърди в изповедничеството си от своите господари. В такива случаи те подкрепяли своите господари, за да могат да понасят мъченията и униженията и да се спасят, запазвайки в чистота своята вяра. Фарар в своята книга „Първите дни на християнството” привежда много и трогателни примери на геройство и високо-нравствена издигнатост на християните-роби. Робите са защитавали своите господари пред властите и са били готови дори да умрат за тях. Робите поемали грижата за отглеждане на децата на своя умрял при мъчения или при други обстоятелства господар. Не са били редки случаите, когато господарят преди своята смърт е завещавал на своя роб грижата за семейството си и е бил напълно уверен, че той ще изпълни своя дълг. Тази негова увереност се основавала на искрената и дълбока вяра, която той и неговият роб са имали в Господ Христос.

За да изразят своята преданост на Спасителя, да оделотворят любовта към Него и ближния много видни и богати римски граждани дарявали свобода на своите роби в деня, когато приемали светото кръщение. Други пък избирали някой тържествен празничен ден, най-често на Пасха, и в знак на благодарност към Бога и Спасителя, за гдето са удостоени да бъдат кръстени и приети в църквата, освобождавали своите роби. Често пъти тези роби били твърде многочислени. Един богат римлянин, през времето на император Траян, като приел християнството, дал свобода на своите 1,250 роби. Това е голямо събитие и добър показател за този дълбок прелом, който е ставал в душите на повярвалите в Христос и приели светото кръщение богати хора.

От друга страна това е голяма служба на Бога и на ближния, в която истински се проявява високият дух на Христовото учение и следващият от него живот. Но тук не спирала братската любов, която проявявали господарите-християни. Те подкрепяли освободените роби, които се отделяли от тях, като са им съдействали да се заловят за работа, та да могат да изкарват своето препитание с честен труд. Освободените роби не се чувствали изоставени и безпомощни в новия за тях живот. Те напълно ставали членове на едно духовно сплотено общество, сред което цари любов и грижа един за друг. Тази грижа един за други, като дело на любовта, на служенето на ближния (отначало единична и случайна, а после широко разпространена и свързана с конкретно изразени нужди) спонтанно разкривала същината на Христовото учение: за да стане отпосле напълно организирана и вършена системно (По свещеник П. И. Архангелски, „Робство и свобода”, „Душеполезное чтение” 1907 година, книжки 4 и 5).

Някои древни християнски писмени паметници ясно свидетелстват за проявената на дело евангелска любов, като спояващо начало в живота на християните. Грижата за тези, които нямат средства за препитание, не се изчерпвала само с благотворителността. Последната е палиативно средство и поради своята относителност и ограниченост не е могла да разреши болния социален въпрос. Наистина, в нея се е проявявал принципът на служенето, не ѝ е чужд духът на жертвеността, но и едното, и другото не е могло да се разпростре така върху живота и неговите проявления, че да унищожи социалните и икономически различия, обединявайки с доста голяма подчертаност духовното, верското единство на християните. Било необходимо да се положи грижа за такова организиране на труда и на производството на материалните блага, което било възможно в кръга на тогавашните производствени отношения, но което трябвало също така да бъде и в духа на новите, християнски начала на тези отношения. И наистина, ние виждаме да се полагат топли грижи за тези, които нямат свое собствено препитание поради липса на средства за производствен труд. И ние четем в тези паметници редове, които изразяват топлата грижа към нямащите занаят. От любов към тях се препоръчва да им се създадат възможности да учат занаят, за да се запази както тяхното достойнство, така и принципът на дейността и труда, като средство за придобиване благата на живота. Любовта към човека и неговото зачитане са проявени в пълна мяра. Тази любов е, която установява правилни отношения между вярващите. А тези отношения пък са вярната и сигурна предпоставка за добродетелния християнски живот.

В „Учението на дванадесетте апостоли“ се казва, че ако някой брат дойде в средата на вярващите и няма занаят, то, за да може да се препитава, да не бъде в тежест на себе си и на ближните си, той трябва да бъде научен на някой занаят. С това се достигат (според буквата и духа на този паметник) две цели: Избягва се унижаващото човешкото достойнство, положение на просия, на очакване наготово, поощряването на леността и – на второ място – изисква се прилагане на труд, издига се стойността на труда като нравствена ценност и се създават възможности и поощрения за разгръщане творческите сили на християните към произвеждане на необходимите блага на живота.

Подобно едно отношение към нямащите средства за препитание съвсем не опразва високото и благородно настроение и дело на милосърдието благотворителността. Последната остава в действие поради социалните и икономически условия на тогавашния живот, но нейното проявление се насочва към тези, които, поради природна безпомощност, не са в състояние да се грижат за себе си, или които, поради социално-политически и икономически причини, са отстранени от стабилното, сигурно приложение на своя труд и не са в състояние да обезпечат своята и на семействата си прехрана.

Има още

Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – продължение 4*

Ганчо Пашев

II. Осъществяване принципа на служенето на ближния в първите
няколко века на историческото развитие на християнството

В Деянията на светите апостоли се говори за живота на християните от първата, Иерусалимската църковна община. Ядрото на тази християнска община се образувало от апостолите и най-приближените ученици на Иисус Христос, както и от няколко жени, между които е и майката на Господ. Това ядро първоначално е брояло около двеста души, ако се съди по броя на учениците на Христос, които се били събрали в деня на избора на апостол Матия на мястото на отпадналия Юда Искариот (Деяния на светите апостоли 1:14-26). Като изпълнявали нареждането на Иисус Христос да не се отдалечават от Иерусалим и да пребъдват в единение, Христовите апостоли очаквали деня, в който ще получат „обещанието на Отца” – съшествието на Светия Дух, Който ще им даде сили да си изяснят, както учението на Спасителя, така и това, което им предстояло да вършат. Всички апостоли и вярващи в Христос Негови ученици и последователи „единодушно прекарваха в молитва и моление”, както пише св. апостол и евангелист Лука (Деяния на светите апостоли 1:14). В такова единомислие, в молитва и моление светите апостоли били заедно и в деня на Петдесетница, когато Дух Свети ги осенил, като слязъл над тях във вид на огнени езици.

След речта на апостол Петър към първоначалното ядро, съставено от апостолите и други вярващи, се присъединили още около три хиляди души. От това време вярващите почнали постоянно да се увеличават и църквата Христова заживяла по-интензивен вътрешен живот. Апостолите вършели чудеса в името на Христос и проповядвали Божието слово.

Създало се известно напрежение и страх сред някои среди на иерусалимското общество. Долавяло се, че нараства една духовна сила, която смущава духовете на книжници и фарисеи, но която, от друга страна, действала благотворно върху по-­чистите и открити сърца на някои хора. Те бързо били привличани от учението на Иисус Христос и от благочестивия живот на вярващите, в който се проявявал нов, несрещан досега дух и вътрешна споеност. „А всички вярващи, както казва Дееписателят, бяха заедно, и всичко им беше общо: продаваха имоти и стоки, и разпределяха ги между всички, всякому според нуждата, И всеки ден единодушно престояваха в храма и преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха” (Деяния на светите апостоли 2:42-47).

Със своя задружен живот, с молитвеното настроение и жизнеността на „веселото и чисто сърце” Христовите последователи, както свидетелства Дееписателят, “били обични на целия народ”. Това е едно посочване от извънредно голямо значение. Духовно-нравствената спойка, която създавала единството и вътрешната съгласуваност в живота на първата църква, е характерната особеност на оделотворено Христово учение за любовта към ближния. Там, дето тази любов се проявява в пълнота, там и животът се развива, разраства и разцъфтява. И понеже, както вече се изтъкна, съвместният живот изисква работа от всички за всички, обединени в единство, принципът на служенето се прилага също така в неговия естествен обсег -от всички към другия и от него към всички – той става градивен елемент на новия, възродения живот. Общият живот, единодушието, чистосърдечието, жизнерадостната настроеност, лъхащата от всекиго благост и готовност да си помагат взаимно, да помагат на другите, на нуждаещите се от помощ – цялата тази възвишена дейност на Христовите ученици, естествено, не е могла да остане незабелязана и неоценена от хората. Оценката е имала, като свой резултат, две страни. От едната страна братските обноски между вярващите, както и всички други техни прояви на любов, на взаимно услужване правели живота им осмислен и радостен. От друга страна, така проявеният живот на Христовите ученици привличал сърцата на хората, действал върху тях облагородяващо, което пък спомагало бързо да се разрасне броят на повярвалите, които се присъединявали към църквата.

Този дух на сплотеност, на единодушие, на взаимно зачитане и любов се е проявявал спонтанно, непринудено и се явява израз на силната вяра в Христа и на любов и доверие към апостолите, пред нозете на които те поставяли своите дарове, предназначени за общо ползване. Дееписателят обаче с обективна откровеност свидетелства, че дори в първо време, когато е бил така пресен споменът за Христос, когато една голяма част от вярващите са били очевидци на живота, чудесата, страданията, смъртта, възкресението и възнесението на Христос, които са слушали непосредствено Неговото спасително учение, в църквата са се появили разногласия и недоразумения, причинявани от дошли отвън хора, които не са успели да се проникнат напълно от духа на евангелската любов и от непосредствеността на братските отношения, които били установени в първата църква на Христос. Както това се вижда от съборните послания на апостол Яков, апостол Петър и Иоан, също и от посланията на апостол Павел, недоразуменията, проявените разделения и борби били подклаждани от някои идейни различия, произтичащи от недостатъчно добре разбраното учение и от стремежа към водачество и първенство. Те са се явили повечето пъти инцидентно, или по причина на някои особености в характерите на хората, или на установени вече отпреди убеждения, които са пречили за доброто и правилно разбиране на Словото. Тези недоразумения и брожения, като са се явявали чужди на духа на принципа на служенето и на братската любов, са създавали грижи и болки у апостолите и известен смут в църквата, но все пак са бивали бързо надживявани, покривани от общия ентусиазиран подем у грамадното мнозинство от вярващите. Този подем се характеризира с нравствена чистота, висота и красота, на живота, което било резултат на ясността, последователността и чистотата на вярата, на убежденията и обноските на вярващите едни към други. Думите и делата напълно съвпадат и тази тяхна съгласуваност изграждала нравствената красота и обаянието от живота на християните от първите времена на християнството.

Духът на обновлението обхващал изцяло живота на християните, като е преобразявал личността, семейството, обществото. Примерът на Иерусалимската църква е следван и от другите църкви, и в продължение на дълго време християните водят общ братски живот. През времето на Тертулиан, както сам той свидетелства за това, животът е протичал така, че никой нищо не е наричал свое, всичко било общо, изключвайки жените. Семейството е било на особена почит, висота и чистота. Всичко това създавало здрави вътрешни спойки в християнското общество.

Въпросът за прераждането на човечеството под благодатното въздействие на Христовото учение, за всестранното обновяване живота на християните чрез дейната братска любов е от извънредно важно значение и заслужава да се спрем на някои по-конкретни факти, в които напълно е осъществен принципът на служенето на ближния.

Любовта, като основен принцип на християнската нравственост и нейно съдържание, намира своето дейно приложение в християнското семейство. До Христос езическото семейство не се е намирало на голяма нравствена висота поради принизеността на жената изобщо и на майката, в частност. Дори във висшите слоеве на римското гражданство, което се е намирало на значителна външна културна висота, в което е имало все още някои здрави граждански традиции, жената не всякога е могла да бъде зачитана така, че да може да разкрие в пълнота своите духовно-нравствени сили и да заеме това място, което ѝ се отрежда от нейната природа и предназначение. Иисус Христос изравни жената с мъжа. Той показа, че тя е способна да възприема високите начала на Неговото спасително учение и да ги прилага в живота така, че да ги одухотвори и оживи със свойствената на нейната природа топлина, нежност и жертвеност. И тъкмо тези качества на жената се разкриваха в обществения живот на християните и, особено, в техния семеен живот.

Християнското семейство става „малка църква“, в която се проявява пълна сплотеност, топлината на чистата и възвишена привързаност едни към други и силата на взаимната помощ, като израз на творческата любов. Ако гръцкото семейство се разложи поради нравствена разпуснатост, а римското се крепеше повече върху сурови законодателни положения – в християнското семейство се проявиха спояващите и изравняващи всички негови членове любов и богосиновство. Тази любов създаваше неговото единство, а вярата – пламенна, чиста и възвишена – го направи да бъде свято, сияещо в чистата радост на духовно- нравственото единство. В християнското семейство се създадоха не само условия за процъфтяване на неговите членове, но и всички необходими предпоставки, за да могат те да почувстват и осъзнаят своето високо предназначение и достойнство: както семейството изобщо, така и неговите членове се издигаха на голяма, непонятна за езичници и юдеи нравствена висота и, светост, защото се ръководеха от съзнанието, че те служат на Бога. А ние видяхме, че това служене на Бога не е само молитвено възнасяне на души и сърца към Него, но и изпълнени с добри дела, с жертвена любов, живот и дейност. Родители и деца еднакво са проникнати от взаимна обич, уважение и готовност да се подкрепят и да се подпомагат в трудния, изпълнен с изпитания път на живота сред една отчуждила се от Бога среда на езичници, на егоисти или потънали в развала, отдали се на епикурейски наслади хора. Тази среда от груби, невежествени и жестоки хора не е могла да се начуди на тихите, мирни и трудолюбиви, християни, които при това живеят помежду си в едно спонтанно съгласие, в дивна хармония и които всякога проявяват своята сърдечна подкрепа на нуждаещи се не само от средата на свои близки едноверци, но дори и на тези, които са враждебни към тях. Сведенията от тези първи времена и векове на развитието и разпространението на християнството, на разцвета на обновения от Христовото учение живот ни дават много случаи на трогателна жертвеност за ближния, на геройски подвизи, на светли дела на подпомагане и взаимопомощ. Тези прояви са поставили пред неразрешимо недоумение едно голямо мнозинство от висшите слоеве на тогавашното езическо общество.

От една страна аристократи, философски образовани, богати и знатни хора, свикнали с разсъдителната хладност в отношенията си към хората изобщо, проявяващи презрително снизхождения към по-нисшите от себе си, не могат да разберат, откъде тези християни черпят такава сила, свежест и бликаща радост от живота дори тогава, когато той за тях е така скромен, материално беден и често пъти пълен с лишения и несгоди, а те – богатите и знатните – достигнали висока степен на образование и култура се гнетят от неговата безсъдържателност и пустота. От друга страна, презирайки силната привързаност на християните към своята вяра, която те считат за суеверие, не можейки да оценят правилно тяхната готовност да жертват живота си за нея и за нейната чистота, тези хора, от висшите слоеве на римското общество са виждали, чувствали, съзнавали и често пъти признавали у тия християни някакво нравствено превъзходство над себе си, някаква несъкрушима духовна сила у тях, която ги прави способни спокойно да посрещат всички жестокости на века, без да се разколебават и без да се отбиват от пътя на безкористното служене на нуждаещи се, на страдащи, без да убие у тях вярата в превъзходството на Христовото спасително учение над мъдростите на света и без да засенчи с нещо тяхната надежда, че те ще достигнат висотата на живота, която им е посочил Спасителят и ще се спасят от греха и злото.

Много пъти, при един по-близък контакт с християните, при по-внимателното вглеждане в техния живот и обноски, във възвишеността и безкористността на тяхното служене на Бога и на ближния някои люде от тези върхове на обществото, които искрено са се измъчвали от безпътицата в живота, които искрено са търсели истината, са намирали тази истина в християнството, убеждавали се в неговата божествена същност и обхванати от пламъка на вярата в Спасителя са се предавали от душа и сърце на служба на Бога и на ближния. Те ставали последователи, ученици на Христос и са се прераждали в „нови хора”. И трябва да се подчертае, че това чудодейно влияние върху подобни хора е оказвало най-вече християнското семейство чрез майката – християнка.

Проникнато от взаимна любов и служене на Бог християнското семейство насочва своето внимание и навън – към задружен живот със своите едноверци и към подпомагането им в насъщните нужди. Благотворителността – чиста и безкористна – се насочва към болни, бедстващи, страдащи от някой недъг, който не им позволява да работят, както и към много бедни и безимотни. Вдовици и сираци намират закрила, приют, препитание и грижи, които са добре организирани и сърдечни. Тази сърдечност, която не унижава подпомагания, е отличителна черта на проявената служба на ближния, като организирана благотворителност. И тя именно е правела най-силно впечатление на нехристияните, дори и на коравосърдечните егоисти между езичници и юдеи. Тя е печелила тяхното внимание, техните сърца и души и ги е превръщала твърде често в предани, искрени християни, възлюбили Спасителя чрез проявената на дело любов към човека-брат.

Има още

Служението на ближния като основен принцип на християнския живот – продължение 3*

Ганчо Пашев

* * *

Като следвали учението и примера на Христос светите апостоли се предали на служба на Бога и на ближните. В името на Спасителя Иисус Христос те изцерявали болни, сакати и други (Деяния на светите апостоли 3:2-11; 5:15-16), и с това не само прославили името Божие, но и въздействали върху съвестите на грешните хора, създавали у тях духовни преврати и така ги довеждали при Христос. Вярващите от ден на ден се увеличавали. Заедно с нарастването на броя на вярващите нараствали и грижите на светите апостоли, което наложило да бъдат избрани специални, благочестиви мъже, които да поемат част от грижите и така да облекчат апостолите, на които оставало задължението да проповядват Словото Божие, да ръководят душите на вярващите и да просвещават непросветените с учението на Спасителя. Избраните седем благочестиви мъже били ръкоположени за дякони, на които било поверено гриженето за прехраната и настаняването на вярващите.

Както светите апостоли, така и новоизбраните дякони били изпълнени от съзнание, че вършат светото дело Христово, че служат на Бог и на ближните, че, поради това, техен дълг е неуморно и непрестанно да вършат това свето дело. А тъй като това тяхно дело, това служене на Бога срещало съпротивата на грешните хора, които или им пречели, или им забранявали да проповядват възкръсналия Христос, светите апостоли и дяконите споделяли разбирането, че „трябва да се покоряват повече на Бога, нежели на човеци” (Деяния на светите апостоли 5:29). Бити по заповед на Синедриона светите апостоли излезли от неговото помещение „радостни, че са се удостоили да понесат безчестие за името на Господ Иисус“ (Деяния на светите апостоли 5:40-41).

Светите апостоли не преставали да проповядват учението на Иисус Христос и да служат Богу и на човеците – и Бог все повече и повече разширявал обсега на тяхната дейност. Ревностен Божи служител се оказал архидякон Стефан и завършил своето служене на Бог, приемайки честта да бъде пръв великомъченик за словото и името Христово. Но особено характерно е отношението на апостол Петър към апостолското служене. Той е твърд във възгледите си, но стеснен в обсега на служенето, като смята, че е длъжен да работи между своите сънародници и тях да приведе към Христос Спасителя. Макар и да не е чужд на дълбокия смисъл на Христовото учение, той трудно, бавно възприема неговата универсалност, макар че още е твърде тясно споен с народностния дух на юдаизма. Но ето че чудното видение, което той имал (Деяния на светите апостоли 10:23), му посочило най-красноречиво, че към спасение са призовани всички хора, а не само юдеите. Езичниците били считани от юдеите за нечисти. Но Бог дал на апостол Петър да разбере, че няма нечисти, че това, което Бог е очистил, не трябва да се счита за нечисто (Деяния на светите апостоли 10:15). Апостол Петър не само разбрал широтата на своята апостолска служба, но и на Иерусалимския апостолски събор убедително защитил нейната универсалност. При това, в Своята прощална беседа Иисус Христос, като пращал апостолите на проповед, им казал: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Матей 28:19). И наистина, светите апостоли, след Иерусалимския събор, се пръснали по известния тогавашен свят, за да служат на Бог чрез разпространението на Словото, със своя примерен, благочестив живот и с жертвена обич към хората, за чието спасение те не само били готови да пострадат, но и наистина пострадали.

Но най-ярко изразен образец на служене на ближния, като осъществена пълна евангелска любов към него, може да послужи животът и дейността на св. апостол Павел. От „хулител, гонител и оскърбител“, какъвто бил отначало, той счита себе си отреден на служба от Иисус Христос и не отстъпва от това служение и при най-тежките обстоятелства на своя живот (1 Тимотей 1: 12-13). Според апостола, „които са служили добре, придобиват добър чин и голямо дързновение във вярата, що имат в Иисус Христос” (1 Тимотей 3:13). Добър служител Божий е този, който е „хранен с думите на вярата, и на доброто учение”, който съветва братята на това и се труди и укори търпи в своето служене (1 Тимотей 4:6-10). Апостол Павел служи на Бога „с чиста съвест” (2 Тимотей 1:3). Той призовава своя възлюбен ученик Тимотей да изпълнява добре службата си като епископ, поставен от него, за да проповядва словото, да настоява навреме и без време, да изобличава, да запретява, да увещава с голямо дълготърпение и поука, да бъде всякога бодър, да претърпява скърби, да извършва делото на благовестието (2 Тимотей 4:25).

Пред „презвитерите църковни” от Ефес апостол Павел така характеризира своето служене: „Вие знаете, казва той, как от първия ден, когато стъпих в Асия, всичкото време бях с вас, служейки на Господа с голямо смирение и много сълзи и след изпитни, които ми идеха от злите замисли на юдеите; как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и по къщите, като проповядвах на юдеи и на елини покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисус Христос”.

Апостол Павел изтъква пред презвитерите, че служейки на Господа и на Спасителя, той от нищо не се страхува, че не му е свиден животът, понеже едно цени най-много и най-високо: да свърши „с радост попрището си и службата”, която е приел от Господ Иисус: да проповядва евангелието на Божията благодат. И като се обръща към своите слушатели и събеседници той продължава, изтъквайки, какво те трябва да правят, за да бъде службата им в съгласие с проповедта за Царството Божие, което той възвестявал: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деяния на светите апостоли 20:18-28).

Апостол Павел счита, че след като е бил така чудесно призован от Иисус Христос, след като е разбрал, по какъв погрешен път е вървял, преследвайки така жестоко Неговите последователи, след като е изживял коренния преврат и е обновил своята душа чрез Божията благодат, че е нравствено задължен да служи на Бога, да проповядва спасителното учение на Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 21:19). Неговото отиване в Иерусалим, въпреки опасностите, на които се подхвърля, и за които го предупреждавали близките, не е нищо друго освен верност до самопожертване на служенето, на което е избран и което е поел пред Христа. Той имал дълг да проповядва и да занесе даровете, които бе събрал за „светиите” от първата Христова Иерусалимска църква. И наистина апостол Павел не се уплашил от опасностите, които му се изпречили още от първите дни. Както пред синедриона, тъй и пред управителя Феликс той изтъква своето нравствено задължение да изповядва и да проповядва учението на Иисус Христос, като разкрива пред тях чудесното явяване на Христос пред него по пътя за Дамаск, където той отивал, за да гони Христовите ученици. Апостол Павел казва, че в своето служене на Бог той всякога е залягал да има „винаги непорочна съвест пред Бога и пред човеците” (Деяния на светите апостоли 24:16). Пред цар Агрипа и пред Феста апостол Павел предава думите, отправени към него от Иисус Христос през време на чудесното Му явяване по пътя за Дамаск, с които очертава своята служба и обосновава настойчивостта, с която той я провежда въпреки съпротивата на юдеите. „Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си: защото Аз за това ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия, като те отнемам от народа юдейски и от езичниците, при които те пращам сега, да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога, та чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследие между светиите” (Деяния на светите апостоли 26:15-18).

Да свидетелства за възкръсналия Христос е пръв дълг на апостол Павел в неговото служене и той не престава да върши това като апостол на езичниците той прославя службата си (Римляни 11:13). Той трябва всякога да пребъдва в службата, която има (Римляни 12:7). Понеже неговото предназначение, посочено още на пътя за Дамаск, е: „Да бъде служител на Иисус Христос между езичниците и свещенодействено да извършва Божието благовестие”, апостол Павел счита, че и приносът, който е събрал от езичниците за братята в Иерусалим, които бедстват, е осветен от Духа Светаго. Той счита за чест да проповядва името и учението на Христос там, където то не е известно (Римляни 15:16-21). Наред с това той очертава служенето на Бог, което, едновременно с това, е служене на ближните, в една твърде конкретно дадена пълнота и живост. То, според него, се проявява в изпълнението на дълга, произтичащ от работата, с която човек е натоварен, и от даровете, с които Бог всекиго е надарил, както и от попрището, което всеки е избрал в живота, следвайки своите вътрешни влечения и способности. „Наставник ли си, казва апостолът, наставлявай; дарител ли си – дарявай простосърдечно. Любовта да бъде нелицемерна; отвръщайте се от злото, прилепяйте се към доброто; бъдете един към друг нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други… духом бъдете пламенни; Господу служете… помагайте на светиите в техните нужди; залягайте да бъдете страннолюбиви, благославяйте вашите гонители;…бъдете едномислени помежду си… не въздавайте никому зло за зло, а залягайте за това, що е добро пред всички човеци… бъдете в мир с всички човеци.. Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро… (Римляни 12:7-21).

Има още