В края на месец април излезе от печат книгата Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин) от професор доктор на богословските науки (дбн) Клара Тонева. Всъщност това е големия докторат, който тя успешно защити на 16 февруари тази година и оттогава е доктор на богословските науки. Книгата е голям формат, близо 400 страници, твърди корици, струва 30 лв. Може да се намери в Богословския факултет към Софийския университет при Драган Бачев, тел. 0889/771591 и 02/989-01-15, вътрешен 20.

Книгата очертава доктриналните различия по границата християнство-ислям през един важен за православната и въобще за християнската патристична традиция топос – творчеството на св. Йоан Дамаскин. Всъщност творчеството на светеца е отговор на случващото се през онази епоха – време на преломни поврати в историята на Източното Средиземноморие и в региона, а и в самата Византия, и е в съответствие с културните и духовните изисквания на времето тогава. Текстовете на св. Йоан Дамаскин, които са свързани с исляма, са четири, като 101-ва глава (измаилтяните) от „За ересите“ е първи опит за полемика с исляма от християнски ъгъл и е единственият труд, за който със сигурност се приема, че авторството е на св. Йоан Дамаскин.

Професор Тонева аксиоматизира религиозното различие, а не религиозното общо и/или типиката на религиозния феномен. По този начин тя елегантно прескача наглед съвпадащите, но всъщност ограничено абстрактните черти на религиозния феномен, които нито формират конкретно църковно общение, нито се транспонират в конкретни канонични основания. В строг православен смисъл тя подчертава, че Църквата е едновременно тяло Христово и пълнота на Светия Дух (Ефесяни 1:23), тоест Църквата е съборно единство, което е христологично, триадологично, пневматологично и есхатологично зададено и обосновано. Погледнато от друг ъгъл: пределното фокусиране върху религиозното единство не прескача утопичната претенция, която никога не прераства в реален онтологичен топос. Професор Тонева умело избягва тази подмамка и фундаментализира религиозното различие. Това би могло да изглежда като духовен и културологичен недостатък, политическа некоректност или оставане в случването, но всъщност „дебатът е не просто част от дискусията за различията, той е начин за искрен и същевременно отворен за отговори богословски диалог“.

От тази позиция, по този начин, на строг доктринален терен, откъм Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин и с Христов патос професор Тонева разгръща богословския диалог между християнството и исляма на фона на общата им старозаветна генеза. Последният аспект е важен, доколкото представя единната и все пак интерпретативно податлива почва на догматично и канонично обособилите се основоположения на християнството и исляма. В книгата се отстоява твърдението, че в Корана старозаветните повествования „не се предават последователно с всичките им детайли, липсва историческата датировка. Важни идеализационни уточнения са, че предметът на доктриналното противоборство се рамкира, първо, хронологично от монотеистичното установяване на исляма през средата на VII-ми век докъм средата на IX-ти век и, второ, през призмата на Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин. Арабин по произход, но роден в християнско семейство, живеещ в смесена ислямска и християнска среда в Дамаск и Палестина, (по думите на протоиерей Йоан Майендорф „в ума и сърцето си [той] живее във Византия“), и същевременно един от отците на Църквата, св. Йоан Дамаскин е не само свидетел на тези бурни религиозни времена, а и проникновен автор на систематични и полемични съчинения с основна цел за точно изложение на православната вяра: „истината, украсена и наредена сякаш със златна шевица“. Разбира се, от позиция на времето и най-вече с амбиция за прецизно теоретизиране професор Тонева засяга и други важни периоди от историята на взаимоотношенията между двете религии и най-вече от динамиката на техния доктринален сблъсък.

***

Клара Тонева, Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2023, с. 1-383.

Изображения: проф. дбн Клара Тонева и корицата на новата книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c4l

Гроздан Стоевски

Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в XXI-ви век, в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението досега. За съжаление, войната е реалност и днес така, както е била и през вековете. „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“ (Еклесиаст 1:10)[1].  Това отбелязва и Светлозар Елдъров в своя труд „Православието на война“: „…войната е „относително“ или „допустимо“ зло, което няма място в реда на абсолютните божествени истини, но не може да бъде отречено изцяло, тъй като произтича от несъвършенствата на човешката природа и обществените условия[2].“

В последните двайсет години бяха  организирани редица научни конференции и православни консултации, а така също има издадени и няколко исторически и богословски изследвания по въпросите възникването, ролята и мястото на военния свещеник в Българската армия особено в периода на Третото българско царство. Освен книгата на Светлозар Елдъров, внимание заслужава и дисертационния труд в два тома на отец Петър Гарена, озаглавен „Военното духовенство на България“ (2008). Въпреки това, богословската наука е в дълг към темата за войната и мира и тяхното разглеждане в перспектива на систематическото богословие, особено в светлината на християнските религиозно-нравствени ценности. В този смисъл внимание заслужава и една малко позната студия на специалиста в областта на философията и богословието Димитър Пенов (1903-1983) на тема „Учението на Библията за мира и войната“ (1962). Тя представлява особен интерес и звучи актуално и днес, в XXI-ви век, когато все още човечеството продължава да страда и преживява ужасите на въоръжения конфликт, дори в сърцето на Европа. Не на последно място трябва да се отбележи и богословският труд на епископ Николай Велимирович (1881-1956) на тема „Войната в светлината на Библията“, в който сръбският богослов пише в периода между двете световни войни на XX-ти век. За първи път книгата e преведена и издадена в Стара Загора през 1934 година от Съюза на православните християнски братства в България.

Както се вижда, горепосочените богословски разработки и изследвания са крайно недостатъчни и остарели във времето, въпреки  че проблемите, които разглеждат продължават да бъдат актуални и днес. Какъв е произходът на войната като социално явление? Какъв е Божият начин за възпиране на това зло? Какво да кажем за заповедта „Не убивай“? Може ли християнин да служи в армията и да участва в реални бойни действия? Настоящата статия няма амбиция да даде изчерпателен отговор на тези въпроси, а по-скоро да предизвика интереса и да разбуди съзнанието на мислещия и богословски грамотен читател.

Грехът е основната първопричина за смъртта и войната

Човекът като венец и най-висша форма на Божието творение (Битие 1:26, 27) е устроен за живот в мир, любов и хармония, а не в конфликт, омраза и хаос. Човекът не е създаден, за да отнема живота на друг човек.

Мирът, редът и хармонията на Божието творение са нарушени в момента, в който човекът се подвежда по лъжите на дявола. Димитър Пенов нарича този момент „космичен разрив“[3] и изтъква като основна причина появилата се гордост. Божият авторитет, благост и Божието слово са поставени под съмнение и недоверие, които ясно проличават във въпроса на змията: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“(Битие 3:1). „А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война“[4], заключава Пенов“. Именно тази проява на гордост, изразена не само в съмнение или недоверие, но на практика, отхвърляне на Божия авторитет и наредби, подвежда и човека да съгреши, както пише и Георги Ибрашимов, като се позовава на св. Иоан Златоуст, че „начало на греха е гордостта[5]“.

Грехът на Адам е първопричина за смъртта и появата на войната като среда, в която се сее смърт. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха;“ (Римляни 5:12). По думите на епископ Николай Велимирович, човекът е във вражда с човека, защото първо човекът влезе във вражда с Бога. Резултатът от грехопадението на Адам и Ева е много по-голям само от фактическото изгонване на прародителската двойка от Едемската градина. Последствията са катастрофални в космически размери, една „всеобща вражда и война“[6]. Така в тази започнала война пада и първата жертва. Авел е убит от брат си, Каин. По своята същност всяка война е братоубийствена, защото човек убива друг човек. Димитър Пенов обръща особено внимание на тази трагедия. „Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и цялата по-нататъшна кървава история на човечеството“[7].

Грехът навлиза във всички сфери на древния свят и обхваща цялата земя. „Злото не е само индивидуален проблем. Това е всепроникващо състояние на човешката паднала природа, която обхваща политическата и социална реалност, в която сме принудени да живеем[8].“ Така постепенно последствията на грехопадението обхващат целия древен свят. „А земята се разврати пред погледа на Бога и се изпълни земята с насилие…“ (Битие 6:11, нов превод от оригиналните езици). В резултат на това Бог решава да изтреби всяка твар, „заедно със земята“ (Битие 6:13, нов превод от оригиналните езици).

След като Бог спасява човечеството чрез Ной и неговия ковчег, Той постановява един нов завет, че „сключвам Моя завет с вас, че няма вече да бъде изтребяна всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята.“ (Битие 9:11).

Част от този „нов завет“ с човека е фактът, че Бог възлага огромната тежест на духовната отговорност за въздаване на справедливост на човека. Бог вече няма да се намесва в човешките дела, за да поправя неправда, да възпира злото и да въздава справедливост. Човекът вече носи тази отговорност. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ Божий;“ (Битие 9:6). Тази отговорност на човека поставя духовната основа и на държавността.

Властта като божествена институция с духовна отговорност да възпира злото

Държавната власт има божествен произход. „…защото няма власт, която да не е от Бога. И каквато власт има, тя е отредена от Бога.“ (Римляни 13:1, нов превод). Гръцката дума за „власт“ е ἐξουσία, която може да се преведе както в смисъл на «началства, висши власти и управници[9]», така и като «власт, авторитет, сила за управление и господство[10]». В този смисъл текстът в Римляни 13:1 може да се разбира по два начина:

1) всяка власт, в смисъла на властимащите, конкретните личности, е от Бога (което знаем от историята далеч не е така)  и

2) властта като духовен принцип и авторитет се дава от Бога на тези, които са поставени в позиция на сила, и от самите управници зависи дали ще използват тази сила и авторитет богоугодно или ще злоупотребят с нея.

От един по-задълбочен и подробен анализ на текста в Римляни 13:1-7 става ясно, че владетелят би трябвало да бъде Божи служител (διάκονος) и неговата главна задача е да наказва и възпира злото, „защото той не носи напразно меча“ (Римляни 13:4).

Тези два текста, Битие 9:6 и Римляни 13:1-7 всъщност изграждат богословската рамка на държавността и въоръжените сили като функция на държавността, а именно – полицията да наказва и възпира злото, което идва отвътре в едно общество, а армията – злото, което идва отвън. 

Един целенасочен прочит на Новия Завет и особено на двете книги на евангелист Лука ни среща с няколко военнослужещи, от различен ранг и произход – например, войниците при река Йордан (Лука 3:14), стотника[11] от Капернаум (Лука 7:1-10), стотникът при Кръста, който прослави Бога (Лука 23:47), стотника Корнилий (Деяния на светите апостоли, 10 гл.), хилядника [12] Клавдий Лисий (Деяния на светите апостоли 23:26), стотника Юлий (Деяния на светите апостоли 27:1). В нито един от тези случаи няма изрично указание или текст против военната професия. Нещо повече, сам Господ Исус Христос изказва похвала за най-много вяра в цял Израил именно към един офицер – стотникът от Капернаум (Лука 7:9).

Три основни богословски възгледа по отношение на войната и военната служба

Най-общо казано, в християнското богословие има три преобладаващи възгледа по отношение на войната и това, може ли и трябва ли един християнин да служи в армията. Тези три възгледа са намерили своето измерение в различни епизоди от хилядолетната история на Църквата, но това е обект на друго, задълбочено богословско-историческо изследване. По думите на Харолд Дж. Браун, „Войната – това е един жесток, всеобщ въоръжен конфликт – една първична реалност, която трудно може да бъде подчинена на каквато и да била теория“[13].Въпреки това, за целта на тази статия, нека очертаем накратко тези три основни възгледа:

Има още →

Валентин Велчев

Когато се коментират подобни фотографии, обикновено се набляга на обстоятелството, че част от изобразените галактики са с големина едва около 1% от тази на Млечния път, а други са толкова сини, че изглежда са изключително бедни на тежки елементи. Някои космолози смятат, че такива обекти са ключов момент за разбулването на мистерията относно първите еволюционни стъпки в образуването на Вселената.

Ричард Боуенс от Университета на Калифорния заявява: „Невижданите досега галактики са твърде сини, така че в тях трябва почти да липсват тежки елементи, тоест те принадлежат на поколение с почти първични характеристики“. В статията още се казва: „Дълбоките наблюдения предоставят нови доказателства за иерархичния модел на постепенното заформяне на галактиките, при който малки обекти трупат маса или се сливат в по-големи в един плавен и систематичен, но драматичен процес на сблъсъци и агломерация[76]“.

Подобни аргументи обаче не са достатъчно убедителни!

Ето какво четем в статия още от 2005 година: „Космическият телескоп „Хъбъл“ на НАСА/ЕКА и космическият телескоп „Спицър“ на НАСА се опитаха да „претеглят“ звездите в някои далечни галактики. Оказа се, че една от тези галактики не е само сред най-отдалечените, наблюдавани някога, но изглежда необичайно масивна и зряла за своето място в младата Вселена.

Това е изненадало астрономите, защото най-ранните галактики във Вселената обикновено се смятат за твърде по-малки агломерации от звезди, които постепенно се сливат, за да изградят големите величествени галактики като нашия Млечен път.

„Тази галактика изглежда е натрупала маса невероятно бързо, в рамките на няколкостотин милиона години след Големия взрив“, заяви Бахрам Мубашер от Европейската космическа агенция и Научния институт за космически телескопи, член на екипа, открил галактиката.

„Това показва, че нейните звезди са (достигнали) около осем пъти по-голяма маса, отколкото тези в нашия Млечен път днес, и тогава, също толкова неочаквано, в нея са престанали да се образуват нови звезди. Изглежда, че звездите ѝ са остарели преждевременно.“ […]

Смята се, че галактиката е на такова разстояние, на каквото са най-отдалечените галактики и квазари, които са ни известни днес. Светлината, която достига от нея, е започнала пътуването си, когато Вселената е била едва на 800 милиона години.

Предишните наблюдения представят доказателства за зрели звезди в по-обикновени, по-масивни галактики на подобни разстояния. Други съвместни анализи на Спицър и Хъбъл идентифицират повече галактики, почти толкова масивни, колкото и Млечния път, наблюдавани, когато Вселената е била на по-малко от един милиард години.

Новите наблюдения на Мубашер и колегите му драматично разширяват тази представа за изненадващо зрели „бебешки галактики“, включително обект, който може би е десет пъти по-масивен и изглежда е оформил звездите си още по-рано в историята на Вселената[77]“.

Няколко години по-късно (2009) трима учени от университетите на Иейл, Принстън в САЩ и на Лайден в Холандия, наблюдаваха галактика, кръстена 1255-0, на разстояние 10,7 млрд. ly, която е 4 пъти по-масивна от Млечния път, но е с 6 пъти по-малки размери от него. „Тази галактика е твърде малка, но звездите ѝ изпълват всичко наоколо, сякаш са в гигантска галактика, която можем да открием близо до нас, не толкова назад във времето“, казва Питер ван Докум, професор по астрономия и физика в Университета Иейл, който ръководи проучването. Все още няма яснота как подобни галактики с толкова голяма маса, събрана в такъв малък обем, могат да се формират в ранната вселена и след това да се развият в галактиките, които виждаме в по-съвременната близка вселена, която е на около 13,7 милиарда години[78]“.

Тези наблюдения показват, че още от зората на времето съществуват огромни галактики, за които не е било нужно да увеличават размерите си „канибалски” поглъщайки себеподобните си. Астрофизикът Карл Глейзбрук предсказва, че стотици галактики, напомнящи 1255-0, ще бъдат открити през следващите години и коментира: „Това е като да установиш, че основаният от древните римляни Лондиниум е имал същия брой жители като съвременния Лондон с предградията[79]”.

Неговите думи се оказаха пророчески и се сбъднаха за по-малко от десетина години: „Нови изследвания (2015) разкриха 574 масивни, древни галактики, които се крият в нощното небе и тяхното съществуване толкова близо до времето на Големия взрив поставя под въпрос разбирането на учените за това как се образуват големите галактики. […]

„Говорим за галактики, които са два пъти по-големи от Млечния път“ – отбелязва Карина Капути, водещ автор на новото изследване от университета в Грьонинген, Холандия. – „В момента дори и най-съвременните модели на формиране на галактиките не могат да предскажат съществуването на тези космически структури. Би трябвало да минат най-малко 2 млрд. години след Големия взрив, за да се формират толкова масивни галактики“, – добавя астрономът. […]

Сред тези новооткрити галактики най-масивните са формирани около 1 милиард години след Големия взрив, а повечето от тях са се образували между 1,1 и 1,5 млрд. години. Това е много по-рано от времето, за което предсказват теоретичните модели.

„Преобладаващите теории за формирането на галактиките имат иерархичен модел. Основно галактиките се формират чрез сливане на множество малки парченца“, заявява Хенри Макракън, изследовател от Парижкия Институт по астрофизика и съавтор на доклада.

Бавният растеж на галактиките се съгласува добре с възрастта на обектите от местната Вселена около Земята. Но този начин на нарастване просто не е достатъчно бърз, за да се образуват тези масивни галактики толкова скоро след Големия взрив. „Няма достатъчно време, за да се формират тези видове обекти“, обяснява Макракън.

Изследователите смятат, че е възможно изследването да пропуска още галактики, които са дори по-близки до Големия взрив, но са закрити от прах. Резултатите могат да бъдат изопачени от прах и по друг начин. Гарт Илингуърт, астроном от Университета на Калифорния, Санта Круз коментира, че тежкият прах може да направи по-трудна преценката за възрастта на галактиките[80]“.

През същата година (2015) беше съобщено, че международен екип астрономи е проследил появата на галактичните купове в младите години на Вселената и е стигнал до извода, че те не са възникнали постепенно, а в резултат на взривно и практически едновременно раждане на повечето галактики (тоест излиза, че галактиките не увеличават размерите си чрез „драматичен процес на сблъсъци и агломерация”!). Учените са наблюдавали над 200 „зародиша“ на подобни купове в първите три милиарда години след Големия взрив с помощта на телескопите „Планк“ и „Хершел“, както и от редица наземни обсерватории. Младите галактики в тези купове са формирали звезди с умопомрачителна скорост – ежегодно съвкупната маса на светилата в тях се е увеличавала с няколкостотин или дори хиляди слънчеви маси. Предполага се, че по-нататък протокуповете се „разтварят“ и се превръщат в стотици и хиляди отделни галактики[81].

Както отбелязахме, на фотографиите Hubble Ultra-Deep Field се виждат над 10,000 галактики, някои от които съществуващи едва 400-800 млн. години след Големия взрив, като наблюдаваното петно е само една двадесет и шест милионна част от площта на небесната сфера (виж фигура 7а) и бележка [75]). Посоченото говори, че общият брой на галактиките на това разстояние е близо 260 милиарда (10.000х26.000.000=260.000.000.000), което е над една десета от общия брой на галактиките в Метавселената (виж бележка [65]). С други думи всички галактики, които бяха открити от телескопа „Хъбъл“ са напълно оформени още в самата зора на времето! Но тези наблюдения не оставят никакво място за еволюция на звездните системи, а се оказа, че Вселената е изключително добре подредена и балансирана съвсем кратко след самото си раждане!

Новият телескоп Джеймс Уеб ще ни позволи обаче още по-надеждно да тестваме сегашните хипотези, като погледнем не само до началото на времето, когато са се образували първите звезди и галактики, но и ще можем да зърнем огромен брой обекти, които за Хъбъл си останаха дълбоко скрити (в бележка [82] сме посочили две статии, в които подробно са изброени предимствата на новия телескоп). По такъв начин ще е възможно да видим буквално с очите си как се е родила Вселената и как е „еволюирала“ до сегашното си състояние, тоест по отношение на космологията никой вече няма да може да употреби аргумента „няма откъде да знаем как са се появили и как са се развили космическите обекти във времето“!!

Има още →

Валентин Велчев

Същото важи и за всяка система от N-тела, като в този случай изхвърленото трето тяло най-често се залавя от гравитационното поле на някое друго тяло, в резултат на което следват непрекъснати сблъсъци и сливания на телата. В крайна сметка цялото вещество на системата се събира в едно масивно тяло, побрало в себе си (почти) всички останали (виж третия линк в бележка[62]). Образуването на балансирана система е възможно само в пренебрежително нищожен процент от случаите, и то колкото повече са телата този процент се свива експоненциално. Тоест на практика е под всякаква реално допустима вероятност да се осъществи подобен вариант!

За разрешаването на проблема стабилна ли е Слънчевата система в миналото особено активно са се трудили математици и астрономи като Лаплас, Лагранж, Поанкаре и други. Едва към средата на XX-ти век обаче стана възможно да се разработят математически методи и средства, въз основа на които съветските учени А. Колмогоров, В. Арнолд и Ю. Мозер дадоха доказателство за стабилност на Слънчевата система. Донеотдавна се считаше, че нашата планетна система може да се запази близо един трилион години, но скорошна работа (2020) на Дж. Цинк, К. Батигин и Фр. Адамс сведе този период на „едва“ 30 до 100 млрд. години[63]. Изчислено е, че звездите в Млечния път ще преминат на хаотични орбити чак след около 10¹⁶ (тоест десет милиона милиарда години)[64]. (С подобна устойчивост се отличават и другите галактики, може би дори още първите от тях).

Християнски теизъм

Натуралистичните учени смятат твърдението, че Бог е създал Вселената за твърде опростено обяснение на нещата, понеже за всеки съзнателен творец ще бъде изключително лесно да подреди и организира всемира. Но дали действително е така, обаче?

Повествованието в началото на книгата Битие ни разкрива, че Бог сътворява материята от нищо и разгръща своя грандиозен замисъл при построяването на Вселената. Ние трябва да си дадем сметка, че създаването на подобна динамична конструкция е неимоверно сложно задание, защото във всеки един момент тя е организирана по различен начин и при това постоянно запазва равновесието си. Нека да припомним, че само Метагалактиката (видимата част от нея) съдържа над 10²² (десет хиляди милиарда милиарда) звезди и над 2,000 милиарда галактики[65], чието взаимно влияние трябва да се вземе предвид. (А цялата Вселена със сигурност е многократно по-обширна[66].)

Равновесието в космическите системи обаче е закрепено на „върха на пиката“! През 2009 година учените правят над 2,000 симулации на движението на телата в Слънчевата система, като при всяка една от тях е променена единствено орбитата на най-малката планета, Меркурий, и то с по-малко от милиметър! Оказва се, че в 1% от случаите дори толкова нищожна промяна прави системата нестабилна и не след дълго Меркурий пада върху Слънцето или се сблъсква с Венера, или дори разбалансира и прави хаотична цялата Слънчева система[67]! А колко в по-голям процент от случаите системата ще излезе от строя, ако се промени дори на косъм някоя от орбитите на по-масивните планети! Посоченото е невероятен пример с каква изключителна прецизност трябва да е работил Архитектът на Вселената, за да бъде тя устойчива във времето!!

Ние едва ли си даваме сметка какви изумителни пресмятания трябва да направи един космически Архитект, за да приведе в устойчиво динамично равновесие дори съвсем проста система от три небесни тела? На първо място Той трябва да зададе такива маси и орбитални характеристики на телата, така че за продължителни периоди (много милиарди години, както е в действителност) техните траектории да не се превърнат в хаотични и да започнат да се пресичат (тоест да няма сблъсъци между тях), а в същото време никое от телата да не придобие хиперболична скорост и да напусне завинаги системата.

Като се абстрахираме от другите подробности, ще опишем накратко колко комплицирани са нещата дори само по отношение на гравитацията. За целта ще си послужим с цитат от учебника по астрономия на професорите Н. Николов и М. Калинков: „Най-знаменитата задача в небесната механика е задачата за трите тела, която е била (и е!) обект на внимание от страна на велики математици и астрономи. Тя се състои в следното: за някакъв начален момент са дадени координатите и скоростите на три тела с известни маси; да се определят положенията и скоростите на телата за произволен момент.

Аналогична е постановката на задачата за N тела.

В действителност разглежданията се провеждат не за тела, а за материални точки. Въпреки това достатъчно е да си представим, че на всяка материална точка действа сложно променящото се с времето гравитационно поле на другите точки, което е в състояние да довежда до тесни сближения, за да бъде ясно, че решението, описващо невъобразимото разнообразие от последствията на тези сближения, би имало извънредно сложен вид.

Може да се покаже, че в задачата за N тела са известни само 10 интеграла. Тъй като за три тела имаме 18 диференциални уравнения от първи ред, а могат да се определят само 10 интеграционни константи, задачата изглежда нерешима. […]

Общата задача за трите тела е аналитично решена през 1912 година от финландския учен Зундман, който показва, че е възможно развитието на координатите на трите тела, разстоянията между тях и времето t в редове по степените на помощна променлива, които са абсолютно сходящи. През 1931-1933 година френският учен Белорицки установява, че за да се получат положенията на големите планети с точността на астрономическите ежегодници, от редовете на Зундман трябва да се използват суми, съдържащи не по-малко от 10^{8000 000} члена. Може да се счита, че аналитично решение на задачата за трите тела е намерено, ала то има само теоретично, но в никакъв случай не и практическо значение[68].“

Колко голямо е числото 10^{8000 000}. Вече споменахме, че ако в целия обем на наблюдаемата Вселената няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици, според изчисленията техният брой ще бъде около 10¹³⁰. Нека приемем, че на мястото на всяка частица е разположен един от членовете в редовете на Зундман. В такъв случай 10¹³¹ ще бъде броят на членовете в десет такива вселени, 10¹³⁹ – в един милиард, 10¹⁴⁸ – в един милиард милиарда, 10¹⁵⁷ – в един милиард милиарда милиарда и така нататък. По такъв начин става ясно, че съществува огромна бездна(!) до необходимите 10^{8000 000} члена (учените заявяват, че със „задачата за трите тела“ не може да се справи и никакъв компютър, дори да е с размерите на Вселената). А при това тяхната сума ще ни даде само (приблизително) положението на телата във времето, но не и пълното решение на задачата за намиране на устойчиво равновесие на системата[69]!

А как би могъл да се проектира Млечния път например, с неговите 200-400 милиарда светила (а още и звездни купове, планетни системи и прочее)? Всеки член на галактичното „семейство“, ако го приемем за абсолютно твърдо тяло (което не изпитва никакви деформации), има степени на свобода, тоест може да се движи в три различни направления и да се върти около три взаимно перпендикулярни оси. В такъв случай, за да се определи положението на тялото в пространството, трябва да се дават числени стойности на трите координати и на трите ъгъла на въртене (като се предвиди и скоростта на изменение на тези параметри във времето). За да бъде прецизирано решението на задачата обаче, е необходимо да се уточни, че нито едно от небесните тела не е абсолютно твърдо. Модификациите в неговата форма, приливите и отливите, променят скоростта на въртенето му и направлението на оста на въртене, откъдето варират силите на взаимно привличане и се нарушават орбитите на другите тела. Нужно е да се отчетат и: електричните и магнитни взаимодействия; дефектът на масата (звездите постоянно губят част от масата си, която се превръща в енергия); да се вземе под внимание променящото се гравитационно поле на останалите обекти в системата (а както показахме преди малко, дори за три тела координатите и скоростите вече стават неизчислими); срещаните понякога резонанси (например между планетите и спътниците в Слънчевата система); влиянието на междузвездната среда; някои релативистки ефекти и още много, много други неща, които е трудно дори да изброим.

При търсене на общото решение на задачата за съвкупността от по-високи иерархични образувания (купове и свръхкупове от галактики), които изграждат Вселената, ето в какво още се изразява спецификата на нейната трудност.

Да допуснем, че всяка една небесна система има огромен брой, например N, подредени състояния при различни стойности на масите и орбиталните характеристики на телата в нея. (Приемаме, че този брой е голям – N, но не и безкраен, понеже количеството вещество и размерите на реалните космически системи са ограничени). Когато системите са две и ги разглеждаме като подсистеми на една цялостна система, тогава поради взаимните им влияния множеството от подредени състояния на цялата система ще представлява сечението само от онези подредени състояния, които са общи и за двете подсистеми. Ако подсистемите са три, множеството от допустими състояния на общата система се ограничава още – до тези положения, в които и трите подсистеми ще са в равновесие. И така, колкото повече са подсистемите, толкова по-малко остава множеството от общите им равновесни състояния. Нищо чудно за огромния брой небесни системи във всемира да има само една-единствена възможност, при която всички те са в хармония помежду си и изграждат цялостната динамична структура на Вселената.

Но при посочените разсъждения не взехме предвид измененията, които стават във всяка подсистема. Ако една система е съставена от две подсистеми например, редът в нея не е „механичен сбор“ от две устойчиви състояния на подсистемите ѝ. (При иерархичните структури цялото е по-голямо от сумата на своите части.) Редът във всяка подсистема вече се изчислява като нещо качествено ново, защото се вземат предвид външните влияния, оказвани от другата подсистема. В такъв случай новият ред във всяка подсистема не е подмножество на множеството от устойчивите ѝ състояния (понеже тук са отчетени единствено влиянията между собствените ѝ тела). Изобщо при всяко увеличаване на броя на подсистемите се изменя не само общият ред в цялата система, но и реда във всяка подсистема, защото те са взаимозависими и трябва при свързването си да изграждат единна цялостна структура. Но ако е необходимо да се проектира Вселената като единно цяло, то и изпълнението на задачата трябва да следва именно зададения план, в който всичко е предвидено; в противен случай този прекрасен „архитектурен храм“ ще рухне твърде бързо.

Има още →

Валентин Велчев

По-нататък трябва да се запитаме би ли могла материята, макар в някакво неорганизирано състояние, да съществува вечно успоредно с разума? Антропният принцип свидетелства, че за построението на нашия свят е необходимо тя да притежава редица (означихме ги с n) базисни качества. Ако приемем, че принципно са възможни безкраен брой качества, то вероятността материята реално да е с точно необходимите от тях е математически нулева.

От друга страна, ако материята притежава безброй (или поне повече от n) качества, то някои от тях ще бъдат излишни и биха могли да разбалансират равновесието в атомите, например. Затова те трябва да бъдат премахнати, тоест превърнати в нищо. В случай, че материята не притежава някое качество, което е безусловно необходимо за нейното структуриране и/или функциониране, ще се наложи то да бъде сътворено от нищото.

От тези разсъждения излиза, че е най-правдоподобно (по-точно „задължително“) да приемем, че материята е била сътворена от нищото с точно необходимите качества. А сътворение от нищото предполага един всемогъщ съзнателен Творец. Едно от следствията на теоремата е и, че Той може да сътвори безкрайно количество от подредени и устойчиви светове (като в същото време нито един от тях не би могъл да се образува случайно). Нещо повече, от разсъжденията дотук излиза, че Бог не е идентичен с материята, от което следва, че Той е трансцендентен – вън и независим от пространствено-времевия континуум.

Появява се обаче следният въпрос: изчисленията от посочената теорема не се ли отнасят и за Бога? Тоест според тях и Той не би могъл да възникне случайно или да съществува вечно.

За решението на това затруднение спомагат две обстоятелства:

1) Бог е трансцендентен, тоест непознаваем в Себе Си и напълно различен от каквато и да била материя. По такъв начин теоремата става неприложима към Бога.

2) Нещата в случая са асиметрични – светът не е необходим за съществуването на Бога, но Бог е безусловно необходим за битието на света.

Можем да разсъждаваме и така: Ако теоремата се отнася и за Бога и доказва, че няма Бог, тогава би трябвало да няма абсолютно нищо. От това, че нашият свят не само е в наличност, но е и подреден и устойчив, следва по необходимост, че Бог съществува! Въпросът на Лайбниц „защо съществува нещо, вместо да няма нищо?“ получава отговор „светът съществува единствено по волята на Бога!“.

В допълнение на казаното ще отбележим, че има три възможности за отговор на основния философски въпрос „кое е първично?”:

– Материята

– Бог и материята

– Бог

Както се уверихме, от теоремата следва, че материята няма как да бъде първична, защото не би могла да се организира в свят като нашия. Освен това по-горе стана дума, че материята не е вечна, понеже математически е невъзможно да притежава единствено необходимите качества. Остава третият вариант, а именно, че първичен е само и единствено Бог!

Но имаме ли право да говорим за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога, след като науката се доверява само на емпирично проверими факти, а Бог е трансцендентен, тоест няма как наличието Му да бъде установено по пряк начин?

В своята книга „Десет големи идеи на науката“ Питър Аткинс, професор по физико-химия в Оксфорд, обаче предупреждава, че науката ще трябва да промени своя критерий за приемливост. Това е свързано с кварките: нито един от кварките никога не е наблюдаван отделно и най-вероятно никога няма да бъде. Но ние сме все по-уверени в тяхното съществуване, защото от него произтичат много проверими факти. Тук имаме верификация чрез следствия, а не чрез експерименти, верификация по косвени доказателства, а не въз основа на пряк опит[38].

Както изрично подчертава Аткинс: „Може би е дошло времето, когато тази граница трябва да се прекрачи, но това е Рубикон на науката, който трябва да се премине с повишено внимание[39]“.

II) Експериментална проверка на теориите

През 1931 година австрийският математик Курт Гьодел извежда „Теорема за непълнотата“, която гласи, че формалните системи на логиката и математиката са семантично непълни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него.

Досега никой не е успял да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично[40], но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.

Възможна ли е верификация на библейския и еволюционния светогледи?

Ричард Докинс заявява: „Естественият отбор, слепият, несъзнателен, автоматичен процес, който Дарвин е открил и който ние сега знаем, че е обяснението за съществуването и за привидно целесъобразната форма на всичко живо, няма никакво намерение на ум. Той няма разум и няма око на разума. Той не планира бъдещето. Той няма виждане, няма предвиждане, няма въобще никакво зрение. Ако може да се каже, че играе ролята на часовникар в природата това е слепият часовникар[41]“. А американският когнитивен философ Даниел Денет, макар да говори в строго биологичен смисъл, указва на естествения отбор като на фактор, който е в състояние да обясни съвършенството на всички природни структури – физични, химични, биологични – и по такъв начин той може да бъде поставен в основата на цялата натуралистична парадигма (ние отбелязахме същото още в началото!): „Теорията за естествения отбор показва как всяка особеност на естествения свят може да бъде продукт на слаб, несправедлив, нетелеологичен и в крайна сметка механичен процес на диференциална репродукция през дълги периоди от време[42]“.

Напълно съгласни сме с тезата на Докинс, че трябва да намерим начин по-нататък и емпирично да тестваме еволюционния и библейския космологични модели за произхода на Вселената (виж началото на статията). Нещо повече, понеже Докинс е войнстващ атеист, едва ли би могло да има подозрение, че подобен критерий е измислен с цел да бъде в услуга на християнството.

Както правилно отбелязват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, тоест ние не трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на архимандрит Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум[43]”. Авторите на „Великият дизайн“, позовавайки се на Ричард Файнман, заявяват, че съществува опция Вселената да се е появила по всички възможни начини[44]. Ние ще допълним, че Божественото сътворение предполага тя да е възникнала не само по всички възможни, но и по всички „невъзможни“ начини. Все пак се надяваме, че научният метод, който ни разкрива едно по едно чудесата на природата, в скоро време ще разбули пред нас и тайната на Сътворението.

Основателят на емпиричния подход и баща на цялата модерна наука, Галилео Галилей ни уверява, че: „Главната цел на Библията е преклонението пред Бога и спасението на душите. […] Но стотици пасажи в нея ни учат, че славата и величието на всемогъщия Бог са съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената Книга на природата[45]”. И действително, със съвременните научни средства – ускорители на елементарни частици, телескопи, наблюдаващи свръхдълбокия космос, детектори на гравитационни вълни, компютърни симулации и прочее – днес сме в състояние да надникнем още в първите мигове от зараждането на мирозданието. Затова ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса, зададен от Докинс, „нашата Вселена дело на разумен Творец ли е или е възникнала и се е развила на чисто случаен принцип?“.

Докато натуралистичният модел предвижда нещата да стават на случаен принцип и в пълно съгласие с природните закони, теистичният – предполага специален избор на параметрите за всяка система, като в определени моменти от построението ѝ интелигентната намеса може да води и до нарушение на физичните закони (например, външна интелигентна намеса чудесно обяснява парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение, тоест момента на импулса, над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето).

Можем да разграничим двата възгледа по следния начин:

Дарвин е бил прав, ако се окаже, че материята еволюира на базата на множество вариации, породени от мутациите, а естественият отбор пресява най-удачните форми и по такъв начин води до усъвършенстване на физичните, химичните и биологичните структури. Както се подразбира, посоката на процесите в случая, е от хаос към ред.

Премъдрият Бог би трябвало да създаде прекрасно устроен и хармоничен свят, в който всичко е разчетено и от самото начало върви по строго определен план. Като допълнително усложнение обаче, се явява обстоятелството, че след Грехопадението, по израза на апостол Павел, „творението е било подчинено на робството на тлението (тоест разрушението)“ (Римляни 8:20, 21), което предполага, че в него също ще се наблюдава дезинтеграция (избухващи звезди, сблъскващи се галактики, физична и генетична ентропия и прочее). Но посоката на процесите тук ще бъде точно обратната – от ред към хаос.

1. Как бихме могли да проведем емпиричен тест на библейския разказ за сътворението на живите организми „според родовете им“?

През 2010 година успешно беше осъществено „конструирането“ на първата самовъзпроизвеждаща се синтетична бактериална клетка (казваме „конструиране“, защото не се тръгва от началните етапи на абиогенезата, а се вземат предварително изградени структури)[46]. Това ще позволи именно при прокариотите двете парадигми – християнската и еволюционната – лесно да бъдат емпирично проверени.

Нека приемем, че кръговете, правоъгълниците и ромбовете на фигура 3 са видово специфични белтъци, а очертанията, които ги ограждат – I, II, III и така нататък – обозначават различни видове бактерии (а при по-висшите организми това може да са родове, семейства и прочее). Необходимо е просто между тях последователно да заменяме различни типове белтъци (например каталитични, мембранни, двигателни, структурни и други), за да се проследи как ще се отразят тези манипулации върху функциите на клетките.

Нещо повече, лесно бихме могли да изчислим каква е вероятността един вид бактерии да се превърне в друг. Например още в началото на ХХI-ви век Дъглас Акс на два пъти публикува експериментални изследвания върху мутационната чувствителност на каталитичните белтъци в бактериите. Той установи, че аминокиселинните секвенции, които дават стабилни и функционални ензими, са изключително редки – 10^-38[47]. Можем да предположим, че с подобна вероятност се появяват и другите типове протеини, което говори, че за да се трансформира един вид организъм в друг, общата вероятност ще бъде 10^(-38).n (където n е броят на видово специфичните белтъците в един вид бактерии). Понеже n при бактериите е от порядъка на стотици и хиляди, не ще и дума, че трансформацията им от един вид в друг е абсолютно невъзможна[48].

Омнигенетичният модел, който все повече се налага в генетиката, също е блестящо потвърждение на направените изводи във връзка с фигура 3! Според този модел не може да се стигне до възникването на нов вид чрез постепенна промяна на гените един по един, защото всички те са интегрално свързани. Новият вид е квантов скок едновременно на целия набор от гени, което математически не дава никакъв шанс за неговата поява посредством натрупване на случайни мутации[49]!

Според нас, възникването на нови видове е на квантови скокове, които са в резултат от заложена възможност за вариации между различни състояния на геномите и епигеномите, като реакция към изменението на множество външни и вътрешни фактори, с цел най-добрата адаптация на организмите към условията на средата. Появата на нови видове в организмовия свят обаче винаги се наблюдава единствено на микро-, но не и на макроеволюционно ниво!

Има още →