Боян Пиперов

Всред религиозно-благочестивите обичаи на нашия народ, курбанът заема едно строго определено място. За курбан се считат гергьовските агнета. Шаранът, който заема традиционно място на никулденската трапеза, също така е курбан. Курбан колят отделни семейства в чест на някой светец, чрез молитвите към когото това семейство или пък негови предци са получили изцеление или сполука в дадена работа. Курбан се обрича от някого за отделен случай или пък докато е жив онзи, за когото се прави оброкът, като обещание за очакване сполука или оздравяване на болник. Курбан се коли по параклиси и оброчища[1] в дни, когато се честват светии или Богородични и Господски празници от страна на цяло село. Курбан се готви, по някои места, и в деня на погребението на покойник, или когато се споменават 40 дни от смъртта на близък човек. Освен в последния случай, курбаните са семейни, родови или обществени весели трапези, които се слагат за поканените и присъстващите, след като се отслужи или само се отчете съответната служба или молитва от свещеника.

Както при много народно-християнски обичаи, така и при курбаните, с течение на времето, много нещо от първия подтик и смисъл, които са предизвикали появата и осмисляли тези обичаи, са избледнели и даже са преминали в забрава. Това дава възможност да се появят, вплетат, а впоследствие да изплуват и като нещо най-важно, различни езически елементи и наслоения, които приближават тези отначало чисто религиозни прояви до степен на обреди, свързани с чужди на християнската религия суеверия.

Щом като курбаните у нас, независимо от разновидността им по време, място и приносимия дар, са свързани само с почитането на Бога, Неговата майка или Божии угодници, то ясно е, че курбаните имат този смисъл само след приемане на християнството от страна на българския народ. Самата дума „курбан“, по признанието на всички наши езиковеди, води началото си от арабски и е дошла у нас чрез турски, но по идея тя коренно се отличава, например, от мохамеданския курбан-байрям. Последният се празнува два месеца и десет дена след рамазана[2] като възпоменание за принасянето в жертва Измаил от страна на Авраам (не Исаак, защото Мохамед променил библейския разказ). Този байрям се празнува четири дни и в навечерието му се прави помен за умрелите роднини и се раздава милостиня. Като имаме предвид, че у нас курбанът стои във връзка с християнството, нека да видим какво е значението на тази дума в старо- и новозаветната писменост, за да си изясним и дълбокото значение на онези обичаи, които трябва да се свързват с курбаните.

В Стария Завет думата курбан се среща под формата kôrbа̀n, дериват от еврейския глагол karа̀w – подавам, поднасям (в асирийски kurbа̀nu). Под тази форма тя е заета и в гръцки език – κορράν или κορβανάς. Втората форма ще е погърчено арамейското – korbа̀na или kurbа̀nа (срв. Таргумим на Онкелос, към Битие 4:4, където стои korbа̀nа’ вместо еврейското mincha – жертва, дар). Глаголът karа̀w, от който е образувана думата kôrbа̀n, означава: приближавам се; поднасям, принасям дар или жертва. Може би, в дълбока древност, този глагол да се е употребявал у евреите само в смисъл на поднасяне на дар от човек на високопоставени лица: било в знак на поданство (Съдии 3:17), било като храна на почетен гост (Съдии 5:25). Но трябва да се подчертае, че интересуващата ни дума kôrbа̀n, където се среща в Стария Завет, има строго определено значение: поднесеното; това, което се принася Богу (пряко или в светилището Му) като жертва. Под kôrbа̀n съвсем не трябва да се разбира някаква определена жертва, а въобще онова, което човек доброволно поднася на Бога в дар: хлебна жертва (Левит 2:1), сребро, скъпи съдове, добитък, коли, пшеница, елей и така нататък (вж. Числа 7-ма глава), жертвено месо (Иезекиил 40:43) и други. Обичаят, подкрепен и урегулиран след това и от Закона, да се принася жертва или дар Богу, се корени в дълбоката убеденост на старозаветния човек, че всичко принадлежи на Бога. Човек е придобил, подобрил и спомогнал да се умножи даденото му, но той в дадено време трябва да отдели най-доброто от плода на своя труд и да го поднесе на Първоизточника му. Сигурно и затова в 70-те и другите гръцки преводи на Стария Завет kôrbа̀n е преведена с δώρον (дар), προσφορά (принос; Левит 1:2; 2:1; Числа 5:15 и други) или θυσία (жертва; Левит 2:1). В този общ смисъл на думата kôrbа̀n и в подчертаване на самоинициативата от страна на жертващия, се подготвила и оформила своеобразната употреба и значение на тази дума у по-късното иудейство.

В писанията на древните равини думата kôrbа̀n, в смисъл на жертва, не е чужда[3]. Даже се прави разлика между kôrbа̀n jасhid (жертва, дар, оброк на отделен човек) и kôrbа̀n zibbuг (жертва на общината). Но за разлика от старозаветното схващане за kôrbа̀n-а, тук ясно личи, че думата е станала само една оброчна формула, чрез която нещо се обрича за принасяне в дар на Бога. Но не бива да се мисли, че винаги обреченото бивало фактически принасяно. Всичко стигало дотам, че това, за което се отнасяла формулата, под предлог че се посвещава на Бога, се освобождавало от първоначалното си предназначение. По този начин думата kôrbа̀n станала само тържествена заявка, с която вече не се свързвали никакви истински настроения, а повече се избягвало изпълнението на задължения.

Иосиф Флавий употребява тази дума и в двете посочени гръцки форми: κορράν  (Юдейски древности IV, 4, 4 и Против Апиона, I, 22) и κορβανάς (Юдейската война, II, 9, 4). От контекста на двете места става понятно, че той прави разлика в съдържанието на двете понятия, означени с тези думи. За κορράν той пише: „И онези, които сами се определят за курбан на Бога, а това значи по гръцки език дар, ако желаят да се освободят от служение към свещениците, да платят сребро – за жена 30 сикли, и за мъж 50“. Съвсем ясно е, че тази бележка има предвид Левит 27:1 и нататък, където се говори за начина, по който става оценката на оня, който „дава оброк да посвети Господу душа по своя оценка“ (Левит 7:2). Kôrbа̀n, в случая, означава самия човек, който се посвещава на Бога като дар. Обяснението на еврейската дума kôrbа̀n чрез δώоρον (дар), за четците не евреи, убедително говори за това. В Юдейската война, II, 9, 4 той пък изяснява другата форма на думата, κορβανάς, в смисъл на храмово съкровище (ιερός θισαυρός). В посоченото място четем: „След това Понтий Пилат предизвика и друго вълнение, след като той употреби храмовото съкровище, което се нарича κορβανάς, за водопровод“. К. Kohler (Jew. Encykl. I, 436), като има предвид казаното в Матeй 27:6, обяснява, че κορβανάς е служело за обозначаване „църковния ковчег“ или кутията, в която се пускали дарения. Основание обаче за такокова значение на тази дума няма.

Тотю П. Коев

В основата на всяко религиозно учение лежи идеята за изкуплението, за освобождението на човека от греха. В християнството тази идея е неделимо свързана с личността и делото на родения във Витлеем и разпънат на Голгота Христос. От християнско гледище изкуплението на човека е осъществено чрез въплъщението на Сина Божи, чрез Неговите страдания, кръстна смърт, възкресение и възнесение. Според Божественото Откровение централно значение в делото на изкуплението имат кръстните страдания и смъртта на въплътения Син Божи. Те обединяват около себе си останалите моменти на изкуплението. Затова проблемите, свързани с кръстните страдания и със смъртта на Богочовека Христа, по брой са много, а по значение са първостепенни.

Кръстът Христов буди в душата на християнина чувство на благоговение и го подтиква към задълбочен размисъл. Голготските страдания и смъртта на Божия Син са основна предпоставка и необходимост в делото на изкуплението. Без Голгота няма изкупление, а без изкупление не е възможно спасение. Тази истина удовлетворява сърцето, което по своята природа непрестанно се стреми, към богообщение. Разумът обаче поставя редица въпроси във връзка с Кръстната жертва. Сърцето се изпълва със свещен трепет пред Кръста Христов, разумът пита: нима заради човека трябваше да бъде разпънат Богочовекът; нима жертвите, принасяни от хората преди Христа, не бяха достатъчни да удовлетворят Бога и да възстановят нарушената правда; нима е било необходимо Бог да принесе в жертва Своя Единороден Син?

За да разберем правилно и да вникнем, доколкото това е възможно, дълбоко в същността на Кръстната жертва, трябва да се вдълбочим в страниците на свещените книги. В тях ще открием образа на първосъздадения човек и неговото назначение, ще вникнем в същността на греха, ще доловим копнежа и жаждата на човека по загубения рай; свещените книги ще ни разкрият безсилието на човешките жертви и смисъла на Голготската жертва.

Бог е любов (1 Иоан 4:8, 16). Любовта е дейно, творческо начало. Тя е несекващ извор на щастие. Дело на Божествената любов е целият свят с всичките му красоти и хармония (Псалом 18:1, 144:9; Деяния на светите апостоли 17:24). Венец и завършек на цялото творение е човекът, това мислещо и любящо същество. В сътворяването на човека любовта и благостта Божии са намерили своя ярък израз. Без човека светът би бил пуст и безсмислен. Единствен човекът е способен да изследва законите на всемира, да опознава и се любува на природните красоти (Битие 1:28), да твори духовни и материални блага за себе си и за другите, да изживява трепетите на любовта, да възвеличава своя Творец в мисли, думи и дела. Като съзерцава картината на творението, само той може с препълнено от възторг сърце да каже: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“ (Псалом 103:24), „Благославяй, душю моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния“ (Псалом 102:2)! Способността на човека да мисли и твори, да обича и да се радва, библейски е обусловена от това, че той носи в себе си творческата сила на Божествения дух, че той е свободна личност.

На земята само човекът е сътворен по образ Божи (Битие 1:27, 5:1, 9:6 и други). Само на него Творецът дал разум и свобода и го поставил в райски условия на живот (Битие 1:8-20). Първият човек не бил напълно съвършен, но като свободно-нравствено същество, като образ Божи той обладавал всички заложби за съвършенство и богоуподобяване. Нравственото съвършенство не е дадено на човека наготово. То се придобива чрез свободната творческа дейност на духа. Свободата е велик дар от Бога. Без свобода на волята човек би бил само един инструмент в ръцете на Бога, един задвижван отвън механизъм, чиято дейност не би имала нравствена ценност. Назначението на човека е да се усъвършенства и уподобява на своя Творец (Левит 19:2, Матей 5:48); подобно на Него да твори блага, да бъде носител и изявител на любов и правда. Без наличие на свободна воля човек не би могъл да изпълни това свое назначение. Свободата от своя страна предполага избор. Затова, според библейския разказ, Бог дал на първия човек заповед да не вкусва от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17). Човекът е създаден за безсмъртие (Премъдрост Соломонова 2:23). Спазването на Божията заповед е условие за безсмъртие, а безсмъртието на свой ред е условие за блаженство и святост. Изпълнявайки заповедта на Бога, Адам и Ева имали възможност свободно да изявят и развият божественото начало в себе си, да тръгнат по пътя на нравственото усъвършенстване, единственият път, който води към безсмъртие. От образа Божи като даденост Адам и Ева трябвало да постигнат подобието Божие като зададеност. Нарушаването пък на заповедта неминуемо довежда човека до противопоставяне на Бога, до отчуждаване от Него.

Нашите прародители не останали в състоянието на началната чистота. Те престъпили заповедта на Бога. С това извършили тежък грях. Като се противопоставили на Бога, те се откъснали от благодатното въздействие на Божията любов и се опетнили с грях.

Какво е всъщност грехът? Св. Иоан Богослов отговаря най-точно и най-кратко на този въпрос с думите: „Грехът е беззаконие“ (1 Иоан 3:4). Това ще рече, че грехът е действие мимо закона, против закона, без закона, той е непослушание, непризнаване волята на Бога; грехът е извращение на закона, тоест на този порядък, който е даден на тварите от техния Творец, извращение на тази премъдрост, в която е смисълът на света. Грехът по своята същина е рушителна стихия, смърт. Ако няма битие, не може да има и небитие; ако няма живот, не може да има и смърт. Животът не е обусловен от смъртта, но смъртта е възможна само при наличието на живот. Грехът е неспособен да създаде нещо добро, защото всяко добро има своето начало у Бога. Грехът е безплоден, защото той не е живот, а смърт. Затова естественият резултат от греха е безплодие, безсилие, неспособност да се даде живот[1].

Изпълнението на Божията воля, респективно на Божията заповед, привежда към живот, а неизпълнението ѝ – към смърт. „Праведността води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта си“ (Премъдрост Соломонова 11:19). Чрез нарушаване на Божията правда човекът станал грешен и, вместо вечен живот, към какъвто бил призван от своя Творец, си причинил духовна и телесна смърт. Чрез непослушанието си човекът се отдалечил от Извора на живота; отслабнали духовните му сили: страх, виновност и тревога завладели душата му. Грехът отслабил човешката воля, накърнил нейната свобода, смутил познавателните му способности. Наред с това той привнесъл в организма на човека болестите и страданията и като техен естествен завършек – смъртта (Римляни 6:23). Оттогава смъртта станала обща съдба за всички хора (Римляни 5:12)[2]. Райските условия на живот вече не хармонирали с новото състояние на човека и той бил лишен от тях.

Грехът нарушил съюза между Бога и човека. Поради греховното си състояние човек се чувствал недостоен за Божията любов и бил неспособен да я възприеме. Независимо обаче от степента на човешката повреда вследствие на греха, възможност за избавление, за освобождение от игото на греха останала. Божията любов иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4). До ушите на всички ни достигат пълните със строгост и бащинска обич думи на Бога: „Адаме, где си“ (Битие 3:9)? Въпреки силата на греха и произтичащата от него склонност към злото, човекът съзнавал своята вина, чувствал своята греховност (Римляни 2:15) и жадувал за изкупление, за освобождение от греха (Римляни 7:24). Той очаквал прошка на греха, но наред с това съзнавал, че неговият живот е немислим при наличието на греха, че грехът като определено състояние в неговата природа трябва да бъде унищожен. Остатъкът от добро в човека е предпоставка за живот, но наличието на греха като разрушителна стихия води към смърт. Едното предполага прошка, другото изисква наказание. Живот и смърт едновременно! Правдата Божия изисква да се възстанови нарушеният порядък; това предполага унищожаването на човека като носител на греха. Любовта Божия изисква да се запази човекът заради не напълно унищоженото в него добро; това пък означава, че нарушеният порядък не се възстановява[3]. Как да се излезе от тази антиномия?

Георги Бакалов  

Грехопадението, изкуплението и ис­тинското богопочитание са между най-застъпените теми в Библията. В глава трета на книга Битие са дава обеща­ние за изкупление на съгрешилите ни пра­родители още във времето, когато се про­изнася присъдата над тях за нарушаването на Божията заповед. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разглежда като подготовка на човешкия род за идването на обещания Изкупител. До появата на Спасителя (Иисус Христос) изминали хиляди години. В тази връзка един от често задаваните въпроси е: защо е било необ­ходимо толкова продължително време до изпълнение на обещаното изкупление? Ло­гичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябва сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското ре­лигиозно учение езическите народи се под­готвяли сами за спасението си (срв. Деяния на светите апостоли 14:16-17). Докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпращаните от Него пророци. Тази при­вилегия на евреите по-късно била заплатена с цената на огромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявената от тях неустойчивост и неверие. По свидетелствата на Стария Завет „бого­избраният народ” многократно отстъпвал от истинското богопочитание, след което бивал връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но това отстъпление „забавяло” и „отлагало” идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните писате­ли като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждали в древните езически култове и религии само демони. Други като св. Юстин Философ, св. Теофил Антиохийски, Ориген, Климент Александрийски, св. Ва­силий Велики и св. Иоан Златоуст откри­вали в някои езически религии предчув­ствие за Божествения Логос и за идващото ново религиозно учение.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се подчертава как човечеството разходва естествените си сили без особени резултати, защото му липсва непосред­ственото ръководство на Божественото От­кровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с ре­лигиозно-нравственото състояние на ези­ческия свят преди появата на християн­ството. Това е Римската империя, която обединила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормалното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатляващото съв­падение на едновременната историческа поява на империята по времето на импера­тор Август и на християнството много­кратно се коментира в християнската лите­ратура. И това е така, защото териториално обединеният античен свят е благоприятна предпоставка за още по-бързото разпрос­транение на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Независимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от обра­зованото общество, той е несъмнено кул­турна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиоз­ния живот. С това културно присъствие в социално влияние се измерва ролята на елинизма в гръко-римското общество, В това общество източните народи създават идеята за могъществото и величието, гър­ците – за естетически прекрасното, а римля­ните – за обществената полза и справедливостта. Посочените параметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като положителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъм­нено имат своето място в подготовката на идването на християнството.

Под влияние на елинизма в еврей­ското религиозно общество се създали отделни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164) да елинизира вярата и култа на юдеите не успяват. Сред тях се заражда съпротива, която мобилизира разстроено­то национално самосъзнание и прераства в организирана въоръжена борба начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създават две нови партии: старите халдеи се преобра­зуват като фарисеи, а висшето духовенство се обединява в сектата на садукеите. Като резултат от усиленото религиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съзнание се оформят и сек­тите на терапевтите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното до буква спазване на предписанията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, допъл­нително обременени от указанията на рави­ните. В привидно добродетелното пове­дение на някои фарисеи прозирало лицеме­рие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в разбирането на религията. Те не споделяли пре­комерно строгите забрани на фарисеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Божес­твения Промисъл. Подчертаният рацио­нализъм на садукеите им спечелил името „юдейски епикурейци”.

Авторът Георги Бакалов (1943-2012)

Общото за повечето от представи­телите на посочените партии е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедливо ще отсъ­ди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в ре­лигиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библи­ята смятат, че две са основните вярвания в старозаветния период: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не заради тях самите, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Стария Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве само като „богоизбрани”. При подоб­на увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща (в де­формираната ѝ форма) самите евреи като Месия. Според Християнската църква това горделиво самосъзнание за превъз­ходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили све­тинята им – Иерусалимския храм, и разсе­лили десетки хиляди от тях по всички краи­ща на империята.

И все пак не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в историчес­кото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция Талмуда – квинтесенция на националното самосъзнание, което прави въз­можно и обяснимо оцеляването на евреите в такъв продължителен период без дър­жава, без цар и без собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност пе­риод се нарича „господство на Закона”, чието начало поставя старозаветният писа­тел Ездра – създателят на книжниците.

Прочетете още „Юдаизмът и езическите култове при появата на християнството*“ →

Ваня Карчина

Abstract

Vanya Karchina, The Role of Religious Education in the Training of Young People in Christian Moral Values and Virtues. The secular education has excluded religious education and can not achieve a wholistic process of both education and upbringing. The consequences of great religious ignorance are staggering, with moral deficits manifested in unnatural behavior ‒ such as cruelty, violence, aggression, lack of re spect, self-criticism and self-control. Religious education does not consist only in the teaching of religious knowledge, but in something more: in spiritual and moral education. It introduces to Christian morality, values and virtues and it helps young people to build moral persons. As such, it helps the right function of the modern society, family and school.

Keywords: Orthodox Church, Religious Education, Theology, Youth

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека… Да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.” (1 Коринтяни 13:1-2)

***

Днес живеем в един суетен, материален и объркан свят и човекът е загубил много от човешките си качества и дарования, загубил е много от своята духовност. Светът, който изгражда този плътски човек съвсем не е прекрасен, защото сам се е лишил от даровете на Божията благодат. В секуларния свят доброто се измества от злото, правдата от неправдата, започват да царуват безчестието и пороците, себелюбието и егоизма, ползата и печалбата. Човекът сам си е надянал оковите на едно съществуване, робувайки на своите страсти и плътски влечения; прекрасната човешка природа е станала извратена и грозна. Суета, гордост, самолюбие, безчестие, лъжи, корупция, алчност, отчуждаване, безразличие, омраза, насилие и така нататък, това са пороците, страстите и чувствата, които днес управляват човека и неговия живот, това са движещите сили на съвременното секуларно общество. Общество, което е загърбило Бога и Божията спасителна любов, истината и доброто.

В този свят, който всички ние изграждаме, с този пример, растат и се възпитават младите членове на обществото ни, възпитават се как да постигнат успех и материално благополучие, къде да търсят щастието и радостта, какво да ценят и към какво да се стремят. Но нещо липсва в това възпитание, защото обществото ни не се променя към по-добро, а напротив става все повече порочно и грозно. Това, което липсва, е нравственото възпитание и образование, възпитание в християнските нравствени ценности и добродетели, защото само с тяхното познаване и притежаване човекът от безлично лице израства в личност, от плътски става духовен.

1. Съвременното секуларно образование и отражението му в духовно-нравственото развитие на младите хора

Днес много се говори за подобряване на грижите за отглеждането, образованието и развитието на децата, но какво се прави за най-важното – духовното развитие и нравственото възпитание и образование? Образователната система уж се развива и усъвършенства, издават се нови наредби, пишат се нови учебници, добавят се нови знания, но очакваната промяна не настъпва. Образованието е единен цялостен процес на обучение и възпитание, придобиване на съвкупни знания, умения, ценности, социални убеждения и навици, но възпитание и придобиване на ценности в съвременното секуларно образование няма. Приоритет има обучението, но не и възпитанието, то е сведено до минимум, има придобиване на знания (и то непълни), но не и на нравствени ценности и добродетели, защото секуларното общество, което е загърбило Бога и изключило религиозното образование, не може да постигне единен цялостен процес и на образование и възпитание. Светското образование, което е под контрола на държавата, не трябва задължително да е атеистическо, и трябва да се знае, че „религиозното обучение не представлява средство за разпространяване на православната вяра, а даване на познания за православната вяра и живот[1]”. Не трябва да се забравя, че човекът е духовно-нравствено същество, а „нравствеността произтича от християнските норми и те може и да не са свързани с религиозност, (тоест с изповядване на религията), но са в основата на обществения и индивидуалния живот”[2]. Резултатът от образование, възпитание и живот без нравствени норми е безнравственост, и това се вижда ясно днес – едно объркано и духовно бедно общество, без стойностна ценностна система, с криза на личния и обществения морал, общество изпълнено със зло вместо с любов. Нравствените ценности се изопачават и подменят със светска „псевдоценност”. Християнските добродетели на невежите им изглеждат остарели и ненужни, и лесно ги подменят, като вярата не е насочена към Бога, а към човека, любовта към Бога и ближния се превръща в себелюбие и светолюбие. Нравствените чувства като страх Божи, състрадание и срам, без които човек не може да се изгради като пълноценна духовно-нравствена личност или са непознати, или се приемат за израз на слабост. Без духовна просвета няма и духовно-нравствено развитие, а без него няма и личност.

Голяма част от хората днес са духовно объркани и като не намират отговори на въпросите, които ги вълнуват търсят помощта на врачки, екстрасенси, хороскопи и изпълняват и робуват на всякакви суеверия. Последиците от огромното религиозно невежество днес са потресаващи и всички страдаме от тях, но най-потърпевши са децата, защото „религиозната неграмотност е истинският проблем и на младите хора, и на цялата ни нация[3]”.

С безпокойство можем да кажем, че и семейството днес, като институция преживява нравствен колапс. Вече голяма част от младите хора не разбират същността на семейството като благословен от Бога съюз на двама души – мъж и жена, съюз на любовта, в който мъжа и жената стават едно цяло, който подкрепян от Божията благодат живее в любов. Семейството вече не е християнско и „за много от младите хора на ХХI-ви век семейството отдавна е отживелица, ретроградна категория. За тях то е част от оковите, които отнемат усещането за „свобода[4]”. И това е така, защото днес за мнозина истинският смисъл на любовта е непознат и неразбран. Когато любовта няма нравствена основа и не е насочена в правилната посока – първо към Бога, към ближния и после към себе си, когато с любовта искаме само да получаваме, но не и да даваме, тогава тя е себична и суетна. Смисълът, който се влага днес в любовта е консуматорски и това определя и отношенията ни, и облика на обществото ни.

Прочетете още „Ролята на религиозното образование за възпитание на младите хора в християнските нравствени ценности и добродетели*“ →