Стелианос Калайдитис
Но все пак наистина има труден проблем, скрит в разсъжденията на Анселм. Ако един луд каже, че няма Бог, тогава е възможно да си представим Бог като несъществуващ и това противоречи на факта, че като си представяме Бог като несъществуващ, ние правим логическа грешка. Анселм отбелязва следното. Първо, има два вида мислене: адекватно и символно. Хората често бъркат областите на приложение на адекватното и символното мислене. Символното мислене наистина може да си въобразява каквото си поиска, но адекватното мислене е мислене за реалността и следователно вярно. Може да анализира символното мислене и да намира противоречия в него. И ако такива се открият, това означава, че символичното мислене се оказва фалшиво. Така адекватното мислене ни показва дали символичното мислене е вярно. С други думи, истинското мислене е адекватно мислене, мислене за това, което наистина съществува. А символното мислене е въображение, което не е задължително да има връзка с реалността. Например можем да си представим кентавър, но не можем да си го представим.
И по-нататък Анселм добавя към монаха Гаунилон: Бог се мисли като съществуващ не по същия начин, както всичко останало в света се мисли като съществуващо, тъй като това, което се мисли като съществуващо, се мисли като възникващо или изчезващо, преминавайки от несъществуване в съществуване и обратно; но Бог винаги съществува, Той не може да бъде мислен като възникващ, следователно Той винаги съществува и не може да бъде мислен като несъществуващ.
През XVII-ти век известният физик, философ и математик Рене Декарт доразвива мисълта на Анселм. Също така въз основа на вродената природа на концепцията за Бог, Декарт посочва, че Бог е най-съвършеното същество. А това означава, че Бог има всички положителни качества. Бог е всезнаещ, Бог е всемогъщ и така нататък. Но битието е и положително качество, защото битието е по-добро от небитието. Това означава, че Бог има битие.
Онтологичното доказателство за съществуването на Бог е прието от много хора. През Средновековието Бонавентура е бил привърженик на това доказателство. Противникът на това доказателство е Тома Аквински. След това друг поддръжник на това доказателство е Николай от Куза, немско-италиански теолог и философ от XV-ти век. След Декарт това доказателство е развито от Спиноза, Лайбниц, Шелинг, Хегел, Лоски и Франк.
Най-сериозните възражения срещу това доказателство са свързани с имената на Тома Аквински и Кант. Тома Аквински е казал, че човек не може да се издигне от понятието за Бог до Неговото битие, защото понятието изразява същността. Но всеки теолог ще каже, че същността на Бога е непознаваема. Това означава, че понятието Бог не отразява същността на Бога.
Възраженията на Кант имат по-голямо въздействие и са по-видни във философията. Онтологичният аргумент според Кант е невалиден, защото прави грешка в заключението. Човек, който мисли с помощта на онтологичния аргумент, не забелязва, че бърка връзката „е“ (да речем, нещо е бяло) с предиката „нещото е“, тоест „нещото съществува“. Всъщност това са съвсем различни неща: едно е да кажеш, че нещо съществува, а друго е да кажеш, че нещо е бяло.
Има рационално ядро във факта, че философ или теолог отъждествява връзка и предикат, в което се крие грешката: когато кажем „нещо е бяло“, ние приемаме, че нещото действително съществува и следователно идентифицираме логическата връзка и предиката. Но в този случай трябва да се каже, че логическата връзка, превръщайки се в твърдение за съществуване, не добавя нищо към нещото. Да кажем „маса“ и „маса съществува“ е едно и също нещо – ние не добавяме нищо към концепцията за маса (от Хюм). В противен случай би било невъзможно да мислим за отсъстващо нещо: но е очевидно, че мисълта за даден обект е винаги една и съща – независимо дали съществува в момента или не съществува. Съществуването на обект не добавя нищо към концепцията за обекта. „…Ако отхвърля субекта заедно с предиката, тогава не възниква противоречие, тъй като не остава нищо, което би могло да противоречи на нещо“, пише Кант.
Следователно всички предикати могат да принадлежат на обект, без да казват нищо за неговото съществуване или несъществуване. Когато мислим за някакъв предмет, ние едновременно мислим за всички негови предикати: мислейки за маса, аз едновременно мисля за нейната форма, краката ѝ, материала, от който е направена, нейния цвят, твърдост и така нататък. Ако мисля, че масата не съществува, с това не противореча на нищо – нито на факта, че масата е, да речем, кръгла, нито на факта, че е дървена. Тези предикати престават да съществуват заедно със субекта. Следователно, човек може да мисли за липсата на нещо заедно с липсата на неговите предикати, без да изпада в противоречие. И когато един луд каже: „Няма Бог“, той не изпада в противоречие. Според Анселм е невъзможно да мислим за Бог и да Го смятаме за несъществуващ – това е противоречие. Кант доказва, че тук няма противоречие. Противоречието възниква от нашето неразбиране на разликата между субект и предикат. Когато мисля за предмет, мисля за него с всичките му предикати. И според Анселм се оказва, че може да се мисли за предикат, тоест съществуването на Бог, без субект, тоест без Бог. Луис Карол има прекрасен образ в „Алиса в страната на чудесата“, който хвърля светлина върху критиката на Кант на онтологичния аргумент: как чеширската котка изчезва и усмивката на котката остава. Тук е горе-долу същото: да си представиш предикат без субект е като да си представиш усмивка без котка. Ако съществуването е специален предикат, тогава да се мисли за нещо като съществуващо не е същото като да се мисли за нещо като отсъстващо. Но целият процес на познание се основава на обратното – на това, че мисълта за нещо винаги е една и съща, независимо дали е налице или не. „Сто действителни талера не съдържат нито една йота повече от сто възможни талера“. Тяхното съществуване е особен акт, който не следва от тяхната концепция.
Освен това съждението „обектът съществува“ според Кант е синтетично, тъй като фактът на съществуването на обекта се извлича от специално познавателно действие – да речем, виждане. В онтологичното доказателство съществуването на Бог се извежда от понятието за Него, тоест това съждение е аналитично. Аналитичната преценка не осигурява увеличаване на знанията, тоест не може да докаже нищо.
Предикатът е определено свойство на нещо, познаването на което ни позволява да познаваме самото нещо и в същото време не съществува извън това нещо. Например сладостта или сочността не могат да съществуват без ябълката, за която са предикати. Една ябълка може да бъде сладка или кисела и само опитът ще ни позволи да разберем свойствата на определена ябълка. Сладката ябълка не е кисела ябълка, те ясно се различават една от друга. Нека си представим какво се случва, ако съществуването е предикат. Тогава съществуващата ябълка ще се различава от несъществуващата ябълка, както киселата ябълка се различава от сладката. Освен това, ако можем, ако искаме, да изядем ябълка, която няма някакво свойство (да речем сладост), тогава как ще постъпим в случая, когато съществуването също е предикат? Да ядем ябълка, която няма свойството да съществува? Абсурдно! Следователно съществуването в никакъв случай не може да бъде предикат. „…Битието“, пише Кант, „не е истински предикат, с други думи, то не е понятие за нещо, което би могло да се добави към понятието за нещо“.
Отношението към Кантовата критика на доказателствата за съществуването на Бог в последващата философия е двусмислено. Някои философи смятат, че Кант е нанесъл съкрушителен удар на подобни разсъждения, а сред привържениците на тази гледна точка има както атеисти (което е естествено), така и християни. Последните смятат, че Кант е сложил край на схоластичната „псевдомъдрост“, защото човек трябва само да повярва в съществуването на Бог. Други философи се опитват да видят слабостите в разсъжденията на Кант и да спасят доказателствата.
Един от първите, които показват погрешността на опровержението на Кант, е Хегел, който казва, че Кант мисли за Бог като за вид сетивен обект. Бог според Хегел е разум, а разумът не може да има свойства, аналогични на материалните. Кант вярва, че Бог има свойства в точно същия смисъл, както материалният обект има свойства. Както пише Хегел: „…в днешно време никой няма да квалифицира Бог като нещо и никой няма да се рови „из всички възможни неща“ в търсене на такова, което е подходящо за концепцията за Бог; хората ще говорят за „свойствата“ на такъв и този човек или кората на хиновото дърво и така нататък, но във философското изложение те вече няма да говорят за „свойства“ по отношение на Бог като нещо“.
Всъщност може да се каже, че самият Кант е дал причината за критиката. В самото начало на своята работа той всъщност постулира позицията, че съществуването на обект може да бъде установено само чрез сетивно преживяване, а след това от това заключава, че съществуването на който и да е разбираем обект не може да бъде доказано. „За обектите на сетивата това (доказателство за съществуване – В. Л. ) се постига чрез свързване с всяко мое възприятие по емпирични закони; но що се отнася до обектите на чистата мисъл, ние нямаме начин да знаем тяхното съществуване“. Това разсъждение обаче не е нищо повече от класически кръгов аргумент: съществуването на Бог не може да бъде доказано, защото съществуването само на сетивни обекти може да бъде доказано.
Следователно Кант доказва само едно: че е невъзможно да се докаже материален, сетивно възприемаем Бог.
Невъзможно е да се говори за свойствата на един интелигибилен обект в същия смисъл, както за свойствата на сетивния обект, и още повече е невъзможно да се разсъждава по този начин по отношение на свойствата на Бога. Така наречените свойства на Бога (доброта, всезнание, сила и други) са неотделими от Неговата същност и се наричат така само поради несъвършенството на нашия език, който не може да изрази неизразимата и непознаваема божествена същност. Съществуването (дори в мисълта) на не-добър, всезнаещ, не- всемогъщ Бог е невъзможно. В средновековната философия за тази цел дори е въведено специално понятие за препитание – акциденция, която съвпада със субстанцията. Ако искаме да говорим за съществуването на интелигибилни, духовни обекти, тогава преди всичко трябва да изоставим чувствения постулат на Кант и да признаем тяхното съществуване. Очевидно е, че тяхното съществуване може да бъде проверено не от сетивата, а от човешкия ум – не интелекта с неговите изводи, не кантианския ум, който всъщност е идентичен с интелекта, а умът, който съзерцава своя духовен обект по същия начин, по който сетивата съзерцават сетивно-материален обект. Това съзерцание наистина е възможно, особено ако си спомним, че обективното не е непременно материалното, главното условие за обективността е независимостта от човека и както материалното, така и духовното същество могат да притежават това свойство. Според Семьон Людвигович Франк именно този метод на разсъждение е предложил навремето Плотин, като твърди, че познаването на собствената душа е същевременно знание за Душата на света, която съществува както субективно (в нас), така и обективно (извън нас). Семьон Людвигович Франк пише: „онтологичното доказателство не е нищо друго освен разпознаване на самоочевидността на абсолюта като такъв. Това не е „доказателство“ в обичайния смисъл, тоест заключение; това е, напротив, пряко вникване в истината. Ето защо то не е плод на някаква гордост на абстрактния разум, не е продукт на интелектуализма на схоластиката и рационалистичната философия, а напротив, израз на някаква първична и непосредствена мистична интуиция, проста формулировка на уникалността на мистичното или живото знание в неговата разлика от абстрактно-обективното познание“. Следователно това доказателство, основано на спекулации, ни уверява в съществуването на разбираем свят толкова убедително, колкото и доказателството за съществуването на материалния свят, основано на сетивното съзерцание. Преценка, основана на вътрешен опит (например „моята мисъл съществува“) е синтетична, защото предоставя нови знания, базирани на самопознанието. По този начин се премахват критичните кантиански аргументи и онтологичното доказателство се възстановява в неговата очевидна яснота, така че според протоиерей Фьодор Александрович Голубински, „аргументът за истинността на Божието съществуване, изведен от идеята за безкрайно съвършено Същество, е по-добър и по-пълен от другите“. Но по мнението на владиката Михаил (Грибановски), критиката на Кант може да се счита за полезна, защото помага да се разберат слабите страни на формулировките на Анселм и Декарт и следователно „самият Кант… със своята критика подготви пътя за онтологичното доказателство като пряк факт на нашето самосъзнание. И това доказателство вече се основава на чисто християнското учение за личността на човека като образ Божий“.
В западната философска мисъл на XX-ти век продължават и опитите за подобряване на онтологичното доказателство. Вярно е, че те са следвали пътя на подобряване на системата от изводи, водещи до заключението за съществуването на Бог. В тази връзка можем да отбележим аргументите на Хартсхон, Малкълм и Плантинг. Малкълм изяснява концепциите за възможността и невъзможността за съществуване и предлага следната линия на разсъждение: „ако Бог не съществува, тогава Неговото съществуване е логически невъзможно; ако Бог съществува, тогава Неговото съществуване е логически необходимо; следователно съществуването на Бог е или логически невъзможно, или логически необходимо; ако съществуването на Бог е логически невъзможно, тогава концепцията за Бог е противоречива; концепцията за Бог не е противоречива; „следователно съществуването на Бог е логически необходимо“.
Често се изтъква, че концепцията за Бог като всемогъщо същество все още е противоречива, като противоречието може да бъде от два вида: метафизично и логическо. Примери за метафизично несъответствие: ако имаше всемогъщ Бог, тогава нямаше да има зло в света, нямаше да има закони на природата, щеше да има само една истинска религия и така нататък. Логическата непоследователност често се изтъква под формата на парадокс: може ли Бог да създаде толкова тежък камък, че самият той да не може да го вдигне?
Що се отнася до метафизичната непоследователност, парадоксът на всемогъществото често е бил разглеждан от философи и теолози по всяко време.
По правило този парадокс е разрешаван в историята на богословската мисъл по един или двата начина. Първият, най-често срещаният начин за разрешаването му може да бъде логично изразен по следния начин: „Бог е всемогъщ и следователно Той прави само това, което е в съответствие с Неговата природа“. Това твърдение се основава на фундаменталната разлика между Бог и света, Създателя и създанието. Бог не зависи от нищо и това е пълната Му свобода. Човекът е Божие творение и затова зависи от много неща. Тази негова зависимост поражда неговата несвобода, когато човек не може да направи нищо поради своята слабост. Бог, ако не може да направи нещо, тогава, напротив, чрез Своето всемогъщество.
Един от първите, които изразяват подобно мнение е блажени Августин. Той пише, че Бог „с право е наречен всемогъщ, въпреки че не може да умре и да бъде измамен. Наричат го всемогъщ, защото прави каквото иска и не търпи това, което не иска; ако последното Му се беше случило, Той в никакъв случай нямаше да бъде всемогъщ. Затова за Него нещо е невъзможно, защото Той е всемогъщ. По същия начин, когато казваме, че непременно желаем нещо по собствена свободна воля, когато желаем нещо, ние говорим, разбира се, истината и с това не подчиняваме свободната си воля на необходимостта, която ни лишава от свобода“.
Съгласен с блажени Августин е и католическият средновековен теолог Тома Аквински. В съчинението „Сумме теологии“ той посочва, че „Бог е всемогъщ, защото може да направи всичко, което е абсолютно възможно… По този начин всичко, което не предполага противоречие в дефинициите, е включено сред онези възможни неща, по отношение на които Бог се нарича всемогъщ; докато това, което такова противоречие предполага, не е в границите на божественото всемогъщество, доколкото то няма и не може да има аспекта на възможността“. Следователно Бог не може например да съгреши, тъй като грехът противоречи на Божията святост и „да се съгреши означава да се загуби съвършенството на действието; „следователно да си способен на грях означава да си способен да загубиш съвършенството на действието, а това противоречи на всемогъществото“.
По същия начин решава този проблем и авторът на класическия учебник по православно богословие митрополит Макарий (Булгаков). Според него „светите отци и учители на Църквата са намерили истината за Божието всемогъщество толкова известна, че са сметнали за излишно да я доказват“. На аргументите на тези, които твърдят, че Бог в този случай, оказва се, е лишен от способността да направи много (да умре, да съгреши и така нататък, докато човекът може да направи това и изглежда по-всемогъщ), митрополит Макарий отговори: „Защото, ако Той можеше да умре или да нарани друг, да лъже и като цяло да греши и да бъде зъл, това би било знак не за сила в Бога, а за слабост и безсилие, физическо или морално. Бог може да направи всичко, което пожелае, и всичко, което не противоречи на природата Му. Но да умреш или да престанеш да съществуваш е напълно противно на Неговото естество и Той иска, по Своята природа, само добро и не иска никакво зло“.
Вторият начин може да се изрази по следния начин: „Всемогъществото на Бог означава, че Бог не може да извърши абсурд, да направи нещо, което по принцип е невъзможно в нашия свят. Този възглед е развит от Тома Аквински: „Принципите на някои науки, например логиката, геометрията и аритметиката, са взети само от формалните принципи на реалните неща, онези принципи, от които зависи същността на нещо. Следователно Бог не може да направи нищо, което би противоречало на тези принципи: например да направи така, че … линиите, начертани от центъра към обиколката, да не са равни; или така, че сборът от трите ъгъла на правоъгълен триъгълник не е равен на два прави ъгъла. От това също ясно следва, че Бог не може да направи това, което се е случило, да не се случи. Защото това също би означавало противоречие“.
Тома Аквински е повторен от съвременния английски теолог и писател Клайв Стейпълс Луис: „Неговото всемогъщество означава силата да направи всичко, което е вътрешно възможно, но не и това, което е вътрешно невъзможно. Може да му се припишат чудеса, но не и глупост. Това не поставя граници на силата Му. Ако кажете: „Бог може да даде на едно същество свободна воля и в същото време да отнеме свободната му воля“, вие всъщност не сте казали нищо за Бог – безсмислената комбинация от думи не придобива внезапно значение просто защото я предшествате с две други думи: „Бог може“. Остава вярно, че за Бог няма нищо невъзможно – вътрешните невъзможности не са вещи, а само празни места. За Бог е не по-възможно, отколкото за Неговото най-слабо създание да създаде две взаимно изключващи се алтернативи – не защото силата Му е осуетена, а защото глупостта си остава глупост, дори когато говорим за Бог.“
В приведените аргументи като пример за най-очевидното противоречие се изтъква, че е невъзможно това, което е било, да не бъде. В този въпрос се крие един много прост и разбираем парадокс: ако Бог е всемогъщ, значи Той може всичко, което означава, че може да направи това, което се е случило, да не се случи, тоест да направи така, че това, което се е случило, да не се случи. Например, за да не премине Цезар Рубикон, за да не бъде отровен Сократ, за да не нападне Наполеон Русия. Този въпрос не се вписва в рамките на човешката логика. Човек разсъждава по следния начин: тъй като миналото е нещо, което вече не съществува и волята на Бога не се простира върху това, което не съществува, то Бог не може да направи това, което се е случило, да не се е случило. Освен това настоящето е следствие от миналото и ако събитията, които са се случили в миналото, не са се случили в действителност, тогава целият последващ ход на историята би бил различен и съвременната реалност би била различна. Малка намеса в някое от събитията на миналия свят би променила радикално настоящето, което е в пълно противоречие с обичайното разбиране за света и нашите дейности в него.
Повечето философи и теолози отговарят по следния начин: Бог не може да направи това, което е било несъществуващо, тъй като това противоречи на Божия план за света, противно на самата Му природа. Това са казали свети Августин и Тома Аквински. Тома пише: „Той не може да направи така, че нещо, което се е случило в миналото, да не се случи… Това, което съдържа противоречие, не попада под всемогъществото на Бог. Но фактът, че случилото се не се е случило, предполага противоречие“, позовавайки се на блажени Августин: „Ако някой каже, че тъй като Бог е всемогъщ, тогава нека Той направи така, че това, което се е случило, да не се случи, той не разбира, че това е същото като да кажеш, че тъй като Бог е всемогъщ, тогава нека Той направи така, че това, което е истинско само по себе си, да стане невярно“. Не само Тома, но дори такива западни схоластици като Иоан Дънс Скот и Уилям от Окъм, които поставят волята и всемогъществото на Бог по-високо от Неговия разум, не смеят да признаят, че Бог има власт над миналото и може да направи това, което някога не е било, точно както може да наруши закона на противоречието. Но успоредно с това има и други гледни точки, които са в съответствие с логиката на Тертулиан, който казва: „Вярвам, защото е абсурдно“: Мартин Лутер, Сьорен Киркегор, Лев Шестов, които вярват, че спасението на човека от Христос се състои в това, че Бог премахва първородния грях и неговите последствия, тоест всъщност направи този грях несъществуващ.
Как може да се реши този проблем? Нека си припомним думите на Луис: „На Бог може да се приписват чудеса, но не и глупост.“ Всяка Божия намеса в света е чудо. Ако Бог се намеси в миналото, това също е чудо. Бог е свръхесенциален, свръхвременен, следователно за Бог няма минало или бъдеще, за Него всичко е сега и Той може формално да се намеси както в миналото, така и в бъдещето. Но този подход е формален, тъй като е поглед от човешка гледна точка. Бог не просто се намесва в света, сякаш е Негова играчка, но по-скоро Той осигурява света по конструктивен начин. Следователно чудото винаги е знак. За да стане едно чудо знамение, човек трябва да е пряк участник в него. Такива чудеса наистина укрепват вярата на хората. Нека си представим, че Бог извърши историческо чудо. Например Бог би се погрижил Сократ да не бъде отровен. Как би станало това? Ние не сме свидетели на това събитие и за нас това няма да е чудо. Може би Господ ще намери механизми, така че това минало събитие да бъде отменено. Например, някой учен би намерил някъде в архив документи, от които би следвало, че Сократ не е бил отровен, а е умрял от естествена смърт. И на какво ще ни научи това? – на нищо бихме се удивили на мъдростта на съвременните историци и скоро щяхме да забравим за тяхното откритие. Това историческо чудо не би било знак за нас. Тоест Бог би могъл да извърши това чудо, но според Своето Провидение няма да го направи. Или друг вариант. Бог променя миналото, променя обстоятелствата на смъртта на Сократ, но в този случай цялата следваща история е чудотворно променена, всички архиви, ръкописи, монографии, учебници са променени и всичко това се случва напълно незабелязано, тъй като сме променени ние и цялото ни знание. Какъв е смисълът? Никой няма да забележи това чудо, то няма да стане знамение и затова това Божие действие би било напълно безсмислено.
Може да се каже, че в това отношение Бог не е всемогъщ, защото не може да направи нищо абсурдно. Но това, което е абсурдно, не е това, което противоречи на човешкия разум, а това, което противоречи на Божия план, неуспехът на човека да се спаси. Ако Божият план да изкупи греховете на човечеството чрез смъртта на Христос и Неговото възкресение се беше провалил, това би било абсурдно. Бог не може да си противоречи, няма да отмени плана Си и следователно няма да направи това, което се е случило, да не се случи. С други думи, не защото законите на историята пречат на Бог да направи това, което се е случило, несъществуващо, а защото законите на историята, установени от Бог, са такива, че Той няма причина да ги отмени.
За да се докаже логическата непоследователност на концепцията за всемогъщество, често се цитира добре известен парадокс: може ли Бог да създаде толкова тежък камък, че самият той да не може да го вдигне? Тъй като всяко заключение: и „може“, и „не може“ води до абсурди, се прави изводът, че самото съществуване на едно всемогъщо същество, тоест Бог е противоречив. И следователно Бог не съществува.
Как може да се разреши този парадокс? Много често отговорът на парадокса на камъка се дава в тази формулировка: Да, Бог може да създаде такъв камък и Той вече го е създал и този камък е човекът. В края на краищата дори Бог не може да наруши свободната воля на човека, иначе ще го превърне в някаква оживена машина, която вече няма да бъде човек. Но въпреки очевидната правилност на този отговор, известно недоволство остава. В края на краищата, отговаряйки на въпроса, правим подмяна на понятията: въпросът е за камък, но променяме разговора на човек. Така парадоксът не е напълно разрешен.
Но всички са съгласни, че този израз за камъка е парадокс. Съществуването на парадокси е известно от древността. Един от най-популярните е парадоксът на лъжеца: „Лъжецът казва: аз лъжа“. Вярна ли е тази фраза или не? Не мога да отговоря.
В началото на XX-ти век известният математик и философ Бертран Ръсел се обръща към парадоксите, за да разбере дали тяхното решение е възможно. В резултат на това той стига до заключението, че парадоксът може да бъде изразен в обща форма на езика на теорията на множествата като следния израз: „Нека K. е множеството от всички множества, които не съдържат себе си като елемент. K. съдържа ли себе си като елемент? Ако е така, то по дефиницията на K. не трябва да е елемент от K. – противоречие. Ако не, тогава по дефиниция на K., трябва да е елемент от K. – отново противоречие.“ За да илюстрира това, Ръсел предлага парадокса на бръснаря: „На един селски бръснар е наредено „да бръсне всеки, който не се бръсне сам, и да не бръсне всеки, който се бръсне сам“. Какво да прави със себе си? Въз основа на този модел досега са измислени много парадокси. Например парадоксът на кмета: „В една страна е издаден указ: „Кметовете на всички градове трябва да живеят не в собствения си град, а в специален Град на кметовете“. Къде трябва да живее кметът на Града на кметовете? и така нататък. През 30-те години на ХХ-ти век австрийският математик Курт Гьодел, обсъждайки проблема за последователността на формализираните математически теории, предлагани от Давид Хилберт, доказва, че всяка формализирана система от аксиоми съдържа неразрешени допускания. Следователно Гьодел формулира и доказва теоремата за непълнотата: „Логическата пълнота (или непълнота), на която и да е система от аксиоми не може да бъде доказана в рамките на тази система. За да го докаже или опровергае, са необходими допълнителни аксиоми.“
Изводът от тези разсъждения е очевиден. Никой няма да се усъмни, че има лъжци, бръснари и кметове, въпреки факта, че използването на тези понятия в определени изречения води до парадокси. Гьодел просто доказва, че във всеки език, включително всекидневния, могат да възникнат парадокси, тоест твърдения, които не могат да бъдат доказани. За доказването им е необходимо да се конструира по-общ език, в който езикът, на който е възникнал парадоксът, ще бъде негов частен случай. Богословието всъщност твърди същото: Бог е непознаваем, Той не може да бъде изразен с човешка концепция. Но когато става въпрос за концепцията за всемогъщество, веднага се прави изводът за несъществуването на всемогъщ Бог, въпреки че не се отрича съществуването на лъжци. Защо? Това няма нищо общо с логиката. По-скоро към психологията на атеизма.
Известният австрийски математик Курт Гьодел предлага математическа формулировка на това доказателство. Същността на Божието доказателство за съществуването на Бог е следната. Има такъв предикат „положителен“. Този предикат е дефиниран върху набор от други предикати. Тоест можете да кажете, за „красиво“ – „положително“, а за „грозно“ – „неположително“. След това той въвежда две интуитивно естествени аксиоми, които определят определени свойства на този предикат. Първата аксиома гласи: „ако „кръгло“ е положително и „квадрат“ е положително, тогава „кръгло и квадратно“ също са положителни.“ Втората аксиома казва, че е възможно само едно от двете неща: „или красивото е положително, или отрицанието на грозното е положително“. Тъй като Бог се определя като колекция от всички положителни предикати, тогава Бог съществува.
Използвана литература
https://azbyka.ru/otechnik/Viktor-Lega/sovremennye-problemy-filosofii-religii/
____________________________________________________________________________________________
*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 28 (33) нова серия, с. 84-104, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hlb
