Иван Панчовски

Според св. Кирил Иерусалимски подареното ни от Бога помирение чрез опрощаване греховете ни и оправданието ни изискват от вярващите да се помиряват с ближните си, да прощават прегрешенията им и да живеят в обич, мир и съгласие с тях. Според Господнята молитва „Отче наш“ опрощаването на нашите грехове и животът в богообщение са обусловени от прощаване прегрешенията на ближните ни и от братското ни помирение с тях. При това – отбелязва светителят – „прегрешенията към нас са малки, незначителни и лесно поправими, докато нашите оскърбления на Бога са големи и могат да бъдат опростени само от Божието милосърдие“. Накрая той предпазва: „Внимавай да не би ти заради малките, незначителните обиди, които си получил, да препречиш пътя на Божественото опрощение на твоите твърде тежки грехове[16]“.

Погълнат изцяло от актуалния тогава тринитарен и христологичен проблем, св. Григорий Богослов (329-389 година) не е написал специално сотириологическо изследване. Все пак той се издигнал на голяма идейна и етическа висота при изясняване църковното учение за изкуплението и помирението, като същевременно подложил на задълбочена критика някои едностранчиви възгледи на свои предшественици и съвременници.

Своето учение за изкуплението св. Григорий извежда предимно из догмата за боговъплъщението. Главната цел на Христовото идване в света и на принесената от Него изкупителна жертва се състои в помирението на човеците с Бога, в синовното им единение с Бога, в обожествяването им. Но тази цел може да се постигне, когато се възстанови Божият образ в човека в първоначалната му чистота и човекът бъде излекуван нравствено. Що се отнася до освобождението на човеците от плена на дявола, Бог е можел да го извърши не непременно чрез въплъщението на Своя Единороден Син, а само с едно движение на волята Си. Но Бог се въплътил, понеже само по този начин е могъл човекът да бъде обновен, осветен и обожествен: Бог станал човек, за да направи човека бог. Като станал едно с нас и пострадал за изкупление на греховете ни, Иисус Христос ни очистил от греховете, обновил и осветил нашата природа и неотстъпно ходатайства за нас пред Отца. Този отец на Източната църква се противопоставя решително на мисълта, че кръстната смърт на Спасителя е откуп, даден на дявола, тъй като тя е нелепа и оскърбителна за Бога. Но нека чуем удивителната аргументация на самия св. Григорий, в която същевременно е вложена пленяваща реторика. Той казва: „Ако откупната цена се дава само на онзи, който държи в своя власт откупвания, то питам: кому и по каква причина е била принесена такава жертва? Ако на лукавия, то колко е оскърбително това! Разбойникът получава откупна цена и я получава не само от Бога, но получава и Самия Бог… А ако на Отца, то – преди всичко – защо кръвта на Единородния е приятна на Отца, когато Той не е приел Исаака, принасян от своя баща, но заменил жертвоприношението с разумна жертва – овен? Не е ли очевидно, че Отец приема жертвата не затова, че я е изисквал или е имал нужда от нея, а поради домостроителството, поради това, че човек е трябвало да бъде осветен чрез човешката природа на Бога[17]?“ Явно е, че св. Григорий признава не безусловната, а само условната домостроителна необходимост на Христовата кръстна смърт. Тя се обуславя от религиозно-нравствената потребност на човека; тя е необходимост на човешката духовно-нравствена природа, но не е необходимост на Божествената правда; тя се изисква от човешката съвест за покриване вината и за помиряване с Бога. Поради това тя е жертва благоприятна на Бога, но не е откупна цена, заплатена на Бога.

Целта на изкуплението е помирението, тоест възстановяване синовното общение на човека с Бога и обожествяване човека. „Бог на мира е помирил със Себе Си нас, които сме станали Негови врагове чрез греха[18]“. Чрез извършеното изкупление Бог иска всички да станем едно в Христа. Но за окончателното помирение са необходими не само даровете на изкуплението, но и нравствени усилия от страна на вярващия,които се състоят в уподобяване на Христа, в нравствено усъвършенстване.

Следвайки логиката на етическите ценности, св. Григорий Богослов преминава от помирението на Небето към помирението на земята. Поради безпределната Си любов Бог се нарича мир. На Светата Троица по природа са свойствени единство и вътрешен мир. Но Бог иска да разпростре единомислието върху цялото творение и да създаде повсеместен мир. Постигайки помирение на хората с Бога, Иисус Христос основал Църквата Си като институт, в който вярващите се възпитават да живеят в разбирателство и мир, в единение и обич помежду си и с всички останали човеци. Особено в Църквата няма място за враждуване и разделение. Св. Григорий залягал с всичките си сили за помирение между хората и народите, за единството на Църквата и човечеството. Той толкова високо ценил мира, че не скъпял жертви за неговото запазване, респективно възстановяване. За запазване мира в Източната църква св. Григорий смирено се отказал на Втория вселенски събор от Константинополската архиепископска катедра. По този начин той не само с хубави думи и възторжени слова, но и с прекрасен собствен пример поучава и наставлява да почитаме дара на Вселенския Помирител – Иисус Христос – и да следваме Неговия миротворен завет.

Обаче според св. Григорий Богослов истинско, достойно, трайно и плодоносно помирение между хората може да се постигне и мирът между народите може да се запази единствено върху началата на справедливостта. Затова този светител на Църквата не застава зад мир, който бива използван за потъпкване правдата и за извършване беззакония, който се намира в противоречие с истината, доброто, благополучието и спасението на човеците. Св. Григорий говори: „Не мислете, като че ли твърдя, че всеки мир трябва да бъде скъпен. Защото знам, че има прекрасно разногласие и най-пагубно единомислие; човек трябва да обича добрия мир; който има добра цел и съединява с Бога… Когато работата се отнася до явно нечестие, тогава човек трябва по-скоро да отиде на огън и меч[19].“

В същото време живял и работил св. Григорий Нисийски (335- 395 година). Разбирането си за изкуплението и помирението той изложил накратко във Великото си огласително слово. В противоположност на арианството и аполинаризма той разработва христологията в сотириологически аспект. Спасението е започнало още с въплъщението, което е мотивирано и извършено единствено от безпределната Божия любов към човеците. При въплъщението човешката природа се срастнала с божествената и по този начин се обожествила. Но наред с този религиозно-онтологически момент върви и религиозно-нравственият. Чрез греха, който е отстъпление от Божията воля и непослушание на Бога, човек дълбоко боледувал. За неговото изцерение Иисус Христос проявил пълно послушание и се намирал в единение с Божията воля. Така и смъртта, влязла в света чрез непослушанието на първия човек – Адам, „се изгонва чрез послушанието на Втория Човек“ – Иисус Христос – и чрез Неговото единение с Божията воля. Но пълното изцерение на човека и възстановяването на синовното му отношение към Бога се извършило чрез кръстното жертвоприношение, когато Спасителят в непостижимо за човешкия разум свещенодействие принесъл Себе Си в жертва и при принос за нас, като едновременно бил и Първосвещеник и Агнец Божи, вземащ върху Себе Си греха на света. Възкресението вече означава съвъзкресение на цялата човешка природа, за която се открива безпрепятствен път за обожествяване и прославяне.

Отбелязано е също така активното участие на човека в помирението. В смъртта и възкресението на Спасителя човек участва действително и то не само по кръвното си сродство и подобие с Него по човешка природа, но и чрез вярата и покаянието, чрез които кръщаваният отхвърля страстите и пороците, отклонява волята си от злото и я насочва към доброто и води нов, добродетелен, божествен живот. Основното съдържание на този живот се изразява в любовта, особено във всеопрощаващата и смиляващата се обич. На въпроса: кого и за какво Господ е обещал да награди с блаженство на Всеобщия съд, св. Григорий отговаря: „Нито загдето сме се облекли в одеждата на нетлението, нито загдето сме измили греховете си, но загдето сме извършили дела на обич“, тоест нахранили сме гладни, напоили сме жадни, облекли сме голи, простили сме длъжници.

В това разбиране за изкуплението и помирението възгледът на св. Григорий Нисийски за откупа, даден от Иисус Христос на дявола, звучи като несъществен, дори страничен мотив. При това той е развит под обаянието на Ориген. Според св. Григорий човекът е съгрешил доброволно и сам се е предал в робство на сатаната, следователно последният основателно и справедливо го държи във властта си. При това положение би било несправедливо човек насилствено да бъде иззет от владичеството на дявола. Оттук единственият законен начин за освобождението на човека е неговото откупване от дявола по договорно споразумение. Но дяволът не могъл да задържи слезналия в ада Иисус Христос поради божествената сила на духа Му, която проникнала и тялото Му. Така измамникът останал измамен[20].

Тази своеобразна юридическа теория на св. Григорий Нисийски не се съгласува логично с неговата богословска система, дори се намира във вътрешно противоречие с нея. Тя не се изгражда върху предпоставената Божия справедливост, понеже допуска измама, макар и по отношение на измамник.

В по-нанатъшния си мисловен път св. Григорий Нисийски свързва помирението с Бога с помирението между хората. По великото Си човеколюбие Бог ни помирил със Себе Си; сега ние сме длъжни да следваме Неговия пример – да се помирим с ближните си, с враговете си, с всички хора, които са чеда Божии и наши братя. Достойнството на новото богосиновство, което е дар на изкупителния подвиг, се усвоява от човека чрез вярата, придружена от дейна обич и проявяваща се в братолюбие и миролюбие, в живот в разбирателство и съгласие с всички хора. Високо цененото, препоръчано и насаждано от Иисус Христос миротворство помирява хората и им дарява благото на мира – „сърцевината на всички неща, които са красиви и доставят радост“.

Св. Иоан Златоуст (около 344-407 година) бил преди всичко религиозно-етически мислител, морален проповедник и борец против социалните неправди на своето време. Нравствено-социалния си идеал той извеждал от евангелското учение и го обосновавал догматически. В това отношение той най-много се ръководил от сотириологията и еклезиологията. Поради това той никога не отделя изкуплението от помирението и може би от всички източни църковни отци и учители най-много е писал за него. Както изкуплението, така и помирението е дело на безмерната Божия любов, която надминава всяко описание с думи и превъзхожда всеки ум. В нея е включена и справедливостта, понеже последната е израз и проява на най-висшата ценност – любовта. Вследствие на това и правосъдното негодуване на Бога блести с човеколюбие.

Бог наистина бил обиден и оскърбен от човеците. Но по безмерното Си човеколюбие Той пръв пристъпил към помирение с тях. Човешкият род се отдалечил от Бога, но Бог се устремил към него и го настигнал, не за да го накаже или унищожи, а да го помири със Себе Си и да го спаси. „Делото на Единородния Син Божи се състояло в това да съедини разделеното и да помири враждуващото[21]“. Това Спасителят направил с целия Си живот и служение, но го увенчал със саможертвения подвиг на Голготския кръст. Него св. Иоан Златоуст нарича заместителна жертва за човеците, откуп за греховете им. Чрез тази скъпа жертва и превъзходен откуп се помирява не Бог, а човек, „понеже не Бог враждува против нас, но ние против Него; Бог никога не враждува[22]“. Не ние сме се обърнали към Него, но Той ни е призовал към Себе Си. От обич към нас Той изпратил Своя Единороден Син за наше спасение. Той „станал Син Човечески, щото синовете човечески да станат синове Божии[23]“. Въплътилият се Бог доброволно принесъл Себе Си помирителна жертва, „за да умиротвори небесното и земното, за да те направи приятел на ангелите, за да те помири с Бога, за да те спечели от враг и противник за приятел[24]“. Но и след принасянето на тази жертва Той продължил чрез апостолите да приканва хората да се помирят с Бога (2 Коринтяни 5:20[25]). Тук именно намира своето място индивидуалното усвояване на плодовете от Божественото изкупление чрез вяра и добродетел.

Иисус Христос помирява човеците с Бога и ги води към окончателно умиротворяване, „тъй че да не враждуват вече против Него“. Св. Иоан Златоуст нарича всяко помирение велико дело, но още по-велико е помирението чрез Иисус Христос и най-вече чрез кръвта Му и то не просто чрез кръвта Му, но, което е особено ценно, чрез кръста. Помирението Той извършил не като казал няколко хубави думи, а като предал Самия Себе Си за неговото осъществяване. Но по този начин било постигнато помирение не само на човека с Бога, не само на земята с Небето, но и между хората[26]. Въобще „Бог не е Бог на враждата и на войната“. Чрез дара на изкуплението ние сме изоставили „враждата и войната с Бога“ и сме длъжни да не враждуваме и да не воюваме и с ближния, да се помиряваме с всички човеци и дa живеем в мир с тях. Така постоянно ще подражаваме на Сина Божи, Който ни поръчва: живейте мирно! Той е дал на вярващите служението на помирението (2 Коринтяни 5:18). Колкото и да е силна враждата на хората към вярващите, тя не може да ги обезсърчи да търсят помирение с тях, понеже така ще имат по-голяма заслуга и награда. Тук светителят припомня примера на св. цар и пророк Давид, който казва: „Дълго живе душата ми с ония, които мразят мира. Аз съм мирен…“ (Псалом 119:6-7). Накрая той възкликва възторжено: „Това е добродетел; това е по-високо от човешкия ум, това приближава към Бога, защото няма нищо така приятно на Бога, както помиряването“. То дава опрощение на греховете, то покрива провиненията; а когато се бием и борим, ние се отдалечаваме от Бога[27].

Много високо цени св. Иоан Златоуст мира: „с него не може да се сравни нищо“; той е „източник на всяко добро; принася радост“; „символ е на всички блага“; „без него нищо няма ценност“; той „проправя пътя на любовта“. Чрез Църквата Си Иисус Христос изисква мир с всички. „Пък и каква полза за нас – казва светителят – да имаме с едни мир, а с други да се караме и враждуваме? Каква би била тогава придобивката? И тялото не може да бъде здраво тогава, когато някои негови елементи се намират в съгласие, а други действат несъгласно, но само тогава, когато има във всичко добър ред, съгласие и мир. Ако няма мир във всичко и ако всичко не се движи в определените му граници, ще настъпи общ смут. По същия начин и в душата ни няма да владее мир, ако спокойствие не прониква всичките ни мисли. Мирът е толкова голямо благо, че тези, които го въдворяват и поддържат, се наричат Божии синове. И това е право, понеже Божият Син е дошъл на земята, за да умиротвори всичко, било земно, било небесно. Ако пък миротворците са Божии синове, тогава причинителите на размирици са синове на дявола“. Затова който всява раздори и вражди, той въстава против Божествения Помирител и Миротворец и подхвърля тялото Му на по-страшни страдания, отколкото войниците, които Го проболи с копие, или юдеите, които Го пронизали с гвоздеи[28].

Св. Иоан Златоуст жадувал и ратувал за всестранен, пълен, съвършен мир: мир с Бога, мир със себе си, мир в църквите, мир между всички човеци и народи, мир по цялата земя. Но такъв мир според него може да се изгради единствено върху основата на любовта и справедливостта, чрез унищожаване неправдата, чрез отстраняване социалното неравенство и чрез въдворяване общочовешко благополучие. Както е известно от църковната история, св. Иоан Златоуст е страдал много за социалните си проповеди и за борбата си за социална свобода и справедливост. Накрая той бил свален от столичния архиепископски престол в Константинопол и бил пратен на заточение, където умрял като мъченик.

В разкритието на догматическото учение на Църквата V-ти век се характеризира с усърдно изследване и живо обсъждане христологическия проблем в двата му аспекта: каква е била човешката природа на Иисус Христос и как са съединени в Него в една Личност двете природи – Божествената и човешката. Разрешаването на този проблем необходимо се е отразявало върху сотириологията, понеже изкуплението и спасението са извършени от Иисус Христос и естествено са обусловени от характера на Неговата личност. При разрешаването на христологическия проблем, което Църквата постигнала на Третия и Четвъртия вселенски събори, голяма роля е изиграл св. Кирил Александрийски (370-444 година) – най-крупният представител на Александрийската богословска школа в V-ти век.

В богословието си този източен църковен отец винаги изхождал от догмата за спасението. Затова сотириологически мотиви проникват цялото му богословско творчество. В сотириологическите си разсъждения той се опирал главно на св. апостол Павел (Римляни 8:3; 2 Коринтяни 5:15; Евреи 2:14) и следвал св. Атанасий Велики. Според него изкуплението и помирението са дело на Божията безгранична благост и милосърдие и в никакъв случай не са необходимост на Божията справедливост. „Отец почти снизхожда към това, да умре за нас Синът, защото не се отвращава, гледайки на заколвания, и не похвалява, разбира се, страданията, но знаейки, че страданието на Емануил за нас е спасително – и за нас, и за света“. В изпълнение на Божието домостроителство за спасението на човешкия род, изкуплението и помирението са извършени доброволно от въплътилия се Бог Слово, Който е Изкупител: чрез кръстната Си смърт Той е изкупил човеците от греховете им – затова Неговата смърт е изкупителна жертва и без нея не е било възможно да бъде разрушена смъртта. Като Изкупител Той е истински Агнец и Непорочна Жертва. По-нататък Иисус Христос е Спасител, понеже унищожава греха, тлението и смъртта в човешката природа и придава на последната живот, нетление и светлост. Но Иисус Христос също така е велик Посредник и Помирител между Бога и човеците, неотстъпен Ходатай за тяхното спасение. Накрая Той е нов и небесен Адам, начатък и корен на изкупеното и възродено човечество, чието благодатно състояние е по-добро от първосъздаденото. За вината от греховете ни ние сме оправдани не чрез човешко жертвоприножение, а чрез смъртта на пострадалия на Голготския кръст въплътил се Бог, Който не за Себе Си, а заради нас и за.нас, за всички човеци претърпя страдания и смърт. Обаче човеците усвояват даровете на Божественото изкупление и получават спасение чрез вярата, която е врата и път към вечния живот[29].

В разработката на христологията и сотириологията в Източната църква значителен принос е направил също така блажени Теодорит Кирски (393-466 година), който участвал на Третия и Четвъртия вселенски събори. Той отхвърлил както несторианството, така и монофизитството. Позицията му и против тези, „които разделят единия наш Господ Иисус Христос на две“, и против онези, „които казват, че Божеството на нашия Господ и Неговото човечество са една природа“ (Послание 119), сложила своя печат върху сотириологията му. Той твърди, че за извършване нашето спасение Бог Слово е възприел цялата човешка природа и нейните действия с изключение на греховните влечения и страсти.

Разбирането си за изкуплението и помирението блажени Теодорит излага главно в 10-то слово от съчинението си „За Божия Промисъл“. В него се прокарва посоченият вече възглед за откупването на човешките души от дявола чрез саможертвата на Спасителя. Грешният човек тук е представен като законен роб на дявола, който има право да го мъчи и предава на смърт. От човеколюбие Бог освобождава човека от властта на дявола, избавя го от смъртта, но не насила, а на законни основания. В изкупителното дело Божието човеколюбие е украсено с правда. То изисква изкупление на вината и понасяне нейните последици докрай. Приел човешка природа, Бог Слово, бидейки Сам без грях, взел върху Себе Си греховете на човеците и претърпял за тях изискваното от закона смъртно наказание. Чрез този си подвиг Той освободил човеците от осъждането им за греха и ги изтръгнал от властта на дявола, отворил за тях вратата за общение с Бога и за блажен живот. „Като бяхме станали врагове на Бога и като бяхме Го оскърбили – пише блажени Теодорит, – ние трябваше да понесем определеното наказание; но ние не го претърпяхме, понеже го понесе нашият Спасител и чрез него ни дари мир с Бога[30]“. Следователно Божията любов е изпълнила изискването на справед ливостта, заплатила е дълга на грешните човеци, покрила е вината им и на законно основание ги извежда от бездната на жестокия им мъчител и ги въвежда в страната на Небесния им Отец.

През VI-ти и VII-ми век отците и учителите на Източната църква не са разработили основни догматически проблеми, които да са се отразили върху сотирилогията и да са внесли нови творчески мисли в нея. Преподобни Иоан Дамаскин (починал 753 година) придал завършек на този светоотечески период в Източната църква. Неговото догматическо творчество наистина представлява „последна заветна дума“ на този основателно наречен златен богословски период. То сумира отеческите предания и представлява техен съзидателен синтез. Съчинението на преподобни Иоан Дамаскин „Точно изложение на православната вяра“ се оценява като съкровищница на отеческите мнения по въпросите на вярата. Този светец може би разбрал най-задълбочено учението на предшестващите източни църковни отци и учители и гениално го синтезирал чрез собствения си духовен опит и чрез проникновените си богословски проучвания. Поради това неговото разбиране за изкуплението и помирението представлява от себе си творчески извод от светоотеческото учение въобще по този въпрос.

Според преподобни Иоан Дамаскин, изкуплението и помирението са дело на безмерното Божие човеколюбие. Тъй като гневът е човешки афект и то с отрицателно съдържание, той не е присъщ на Бога. Когато в Свещеното Писание се говори за гняв и ярост у Бога, се разбира Неговото отвращение от злото и Неговата ненавист към него[31]. Що се отнася до Божието правосъдие, то има само педагогическо-промислително значение и е средство в ръцете на Божията благост и обич.

Изкуплението на човека от греха и помиряването му с Бога е можело да бъде извършено само от въплътилия се Единороден Син Божи, тъй като Изкупителят трябвало да бъде безгрешен и неподвластен на смъртта, възникнала чрез греха. Целта на изкуплението и помирението е да бъде обожествена човешката природа и да бъде научен човекът на добродетелния път, който ще го освободи от тлението и ще го въведе във вечния живот. Тук Самият Творец и Господ влиза в борба за защита на Своето творение – за изкуплението, обновата и спасението му. По Своята благост Бог не презрял немощите на създанието Си, но се съжалил над него и прострял към него ръцете Си за помощ.

Обаче изкуплението е дело и на Божията правда, понеже, когато човекът бил победен, Бог не направил някого другиго победител на мъчителя и не насила изтръгнал човека от смъртта; но този, когото някога смъртта поробила чрез греха, него благият и праведен Бог отново направил победител, тоест въплътилия се Бог Слово, Който бил не само съвършен Бог, но и съвършен човек. Син Божи се въплътил, за да дари на човека отново това, за което го е сътворил, и да възстанови общението му с Бога. Той е посредник между Бога и човеците и станал послушен, чрез което изцерява нашето непослушание и ни дава пример на послушание, без което не може да се получи спасение[32]. Следователно следвайки преди всичко св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски, този отец на Източната църква разкрива предимно обективната страна на изкуплението в Христа Иисуса и неговите плодове: жертвата на Спасителя, принесена вместо нас и заради нас, е освободила цялото човечество от насилственото господство на дявола, от развалата на смъртта и от жестоката тирания на греха, възстановила е отеческо-синовното общение между Бога и човека, обновила е замъгления образ Божи в човека. Св. Иоан Дамаскин изрично отхвърля възгледа за Христовата жертва като откуп, даден на дявола. Повтаряйки св. Атанасий Велики, той учи, че Иисус Христос е претърпял смърт не за Себе Си, а заради нас. Сам се е принесъл в жертва за нас на Отца, защото ние сме съгрешили пред Отца и трябвало Той да приеме откупа, предложен за нас, та по този начин да се освободим от осъждането, да станем отново Божии чеда и наследници[33].

В заключение на този повече патрологически, отколкото догматико-исторически поглед може да се установи, че отците и учителите на Източната църква са вникнали много дълбоко в библейското учение за изкуплението и помирението и са набелязали здрави основни положения за неговото правилно разбиране, което предпазва от крайностите и увлеченията както на неговото чисто юридическо изяснение, така и на неговото чисто нравствено тълкувание. Разбира се, тези здрави основни положения не се намират само у един или у друг отец и учител на Източната църква, но се установяват при обективно и критично съпоставяне техните възгледи по проблема за изкуплението и помирението. Въз основа на това може да се конструира единната светоотеческа сотириология.

В осветлението на източните църковни отци и учители помирението между Бога и човека се постига не чрез външно юридическия акт на изплащане дълг според изискванията на Божията правда, а чрез жертвата на Божията любов, която не само покрива човешките грехове, но и обновява човека духовно, за да може последният да възстанови живото си духовно общение с Бога, да се почувства отново възлюбен Божи син и да отговаря на отеческата Божия любов с топла синовна обич.

Сотириологията на източните църковни отци и учители, подчертавайки обективната страна на изкуплението, установява, че Божията любов изпълнява изискванията на правдата, но не остава затворена в нейната сфера и не се задоволява с нейната въздаятелна функция, а ѝ придава и по-висш, възпитателен и спасителен смисъл. В тази светлина изкупителната жертва на Спасителя не е пряко изискване на безусловната необходимост на Божията правда и не се принася за смекчаване Божия гняв и за удовлетворяване оскърбената Божия чест. Тя е необходима за отстраняване последиците от греха; чрез понасяне изискваното от правдата наказание за греха да се освободи човек от подтискащото го бреме на вината, от робството на греха, от властта на дявола и от смъртта като необходима платка за греха (Римляни 6:23). В този смисъл самото наказание не е просто въздаяние, а духовно-обновително и нравствено-възпитателно средство. То е проява на висшата Божия справедливост, която носи не просто въздаятелен, а изправителен, възпитателен и спасителен характер и влиза в обсега на Божията любов.

Изпълняването на закона на справедливостта в изкупителния подвиг обаче е категорично изискване и безусловна необходимост на човешкото нравствено съзнание, което не се задоволява с простото освобождаване от бремето на вината, с декларативно опрощаване греховете и с външно помилване. То изисква изкупление на вината и понасяне нейните последици докрай, което и се извършило чрез пълноценното участие на човешката природа в личността страданията и смъртта на Божествения Изкупител.

В сотириологията на източните църковни отци и учители се придава голямо значение също така на субективната страна, на изкуплението, която се изразява не само в онтологичното представяне на човека в богочовешката личност на Спасителя, но и в личното изживяване на понесените от Него изкупителни страдания и смърт чрез акта на християнската вяра, покаяние и любов, главно в светите тайнства. Чрез тях вярващият се погребава в св. Кръщение с Христа в смъртта и умира за греха; той разпъва своя ветхи човек с Христа, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъде вече роб на греха (Римляни 6:2-6; Галатяни 2:19). Настава обрат, в духовно-нравствения живот на вярващия: последният е помирен с Бога и живее в обич към Него като възлюбен син и в упование на благия Му Промисъл.

Накрая според учението на източните църковни отци и учители за помирението на човека с Бога чрез изкуплението и благодатната обнова, това помирение необходимо се отразява върху отношението на вярващия към всички човеци, които са негови братя. Помирението с Бога изисква помирение с хората, които са Божии чеда и наши братя. Не е действително онова помирение с Бога, което не се съпровожда от помирение с хората, както не е истинско боголюбието без човеколюбие (1 Иоан 4:20). Като дело на любовта християнското помирение зачита личното достойнство на всеки човек, спазва законните права на всички хора, дарява последните с благата на живота и прави всичко за тяхното свободно съществуване и развитие, творческо себеосъществяване и социално благополучие. Поради този му извор, структура и тенденция то е чуждо и противно на пасивното и безволно примиренчество, в което има осъдително от гледище на християнската съвест безразличие към съдбата на мизерстващия, бедстващ, експлоатиран, подтискан и страдащ брат.

____________________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1972, кн. 1-2, с. 38-54. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и представлява доклад, изнесен в рамките на две лекции в уредения от Хайделбергския университет семинар по проблемите на изкуплението и помирението (11-26 септември 1971 година).

[16]. Catech. mystagogica, V, 16 (PG, t. 33, col. 1120).

[17]. Gregorius Theologus, Oratio XLV – In sanctum Pascha, 22 (PG, t. 36, col. 653).

[18]. Oratio XI, 6 (PG, t. 35, col. 840).

[19]. Oratio VI – Prima de pace, 20 (PG, t. 35, col. 748).

[20]. Gregorius Nyssenus, Oratio catechetica magna, cap. 22-26 (PG, t. 45, col. 60-68).

[21]. Joannes Chrysostomus, In Matth., Hom. XV, 5 (PG, t. 57, col. 228).

[22]. In Epist. II ad Cor., Hom. XI, 3 (PG, t. 61, col. 478).

[23]. In Joan., Hom. XI, 3 (PG, t. 59, col. 79).

[24]. Иоанн Златоуст, Беседы на разные случаи, том 2, Спб, 1865, стр. 93-94.

[25]. In Epist. II ad Cor., Hom. XI, 2-3 (PG, t. 61, col. 476-479).

[26]. In Epist. ad Col., Hom. III, 3-4 (PG, t. 62, col. 321).

[27]. In Epist. ad Philipp., Hom. XIV, 3 (PG, t. 62, col. 286-287).

[28]. In Epist. ad Col., Hom. III, 4 (PG, t. 62, col. 322).

[29]. Cyrillus Alexandrinus, De adoratione, lib. XVII: De sanctis festivitatibus (PG, t. 68, col. 1061 sq).

[30]. Theodoretus Cyrensis, De Providentia, Oratio x (PG, t. 83, col. 756).

[31]. Joannes Damascenus, Expositio fidei orthodoxe, lib. I, cap. II (PG, t. 94, col. 844).

[32]. Пак там, кн. III, гл. 1 и 18; кн. IV, гл. 4; пос. изд., т. 96, col. 981-984, 1072-1077, 1108.

[33]. Пак там, кн. III, гл. 27; пос. изд., т. 94, col. 1096.

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hjJ