Иван Панчовски

В православната сотириология централно място се отделя на проблема за изкуплението и само във връзка с него се разкрива учението за помирението. Това се дължи може би на първо място на обстоятелството, че в евангелията въобще не се среща думата „помирение“ (каталаги) не само в съществителната, но и в глаголната ѝ форма (каталасин). Известно е, че този термин се употребява в новозаветните книги само в посланията на св. апостол Павел за обозначаване отношението – 1-во, между Бога и човека (Римляни 5:9-11 и 15; 2 Коринтяни 5:18-20; срв. Колосяни 1:20-22; Ефесяни 2:16 и 20) и 2-ро –  между отделни лица (1 Коринтяни 7:11). На второ място то се дължи на обстоятелството, че помирението с Бога е обусловено от изкуплението и не е възможно без него; то е само една страна или по-точно последица на изкуплението.

Относно изкуплението и още повече относно помирението Православната църква се придържа към учението на Древната църква, което е намерило вселенско-авторитетна формулировка в определението на Никео-Цариградския символ на вярата (чл. 3-7). Но тук са установени само няколко общопризнати положения и няма детайлирано и обосновано учение за изкуплението и помирението. Понеже в Древната църква не е възникнала нито една ерес, насочена пряко против учението за изкуплението и помирението, то тя не е дала пълно разяснение и обосновано изложение на този проблем. Разкривайки тайната на личността на Изкупителя, тя същевременно е осветлявала и делото на изкуплението и помирението. Вследствие на това в Православната църква съществува голяма свобода за богословска разработка на сотириологическия проблем, разбира се в духа на Свещеното Писание и Свещеното Предание. За правилното осветление на този проблем обаче голямо значение има патристическата литература, понеже отците и учителите на Църквата, както поради по-голямата си близост до новозаветните времена, така и поради по-доброто познаване на Свещеното Предание, а също така и поради големия си духовно-нравствен опит и праведен живот, са вникнали дълбоко във великата тайна на благочестието (1 Тимотей 3:16) и са установили здрави опорни точки за нейното богословско разбиране и обосноваване.

Засягайки една или друга страна от проблема за изкуплението и помирението, отците и учителите на Източната църква си поставяли главно за цел да възпламеняват жива вяра в Иисус Христос като въплътил се Син Божи и Богочовек, Който чрез цялата Си дейност през земния Си живот и особено чрез саможертвената Си кръстна смърт и със светлото Си възкресение и възнесение на небето е изкупил човешкия род от греховете му и го е помирил с Бога, от една страна, и чрез благодатната обнова и добродетелния живот го води по пътя на усъвършенстването и спасението, от друга страна. Все пак у отците и учителите на Източната църква се срещат много извънредно ценни мисли, които разкриват съществени страни в богооткровеното учение за тайната на извършеното от Иисус Христос помирение на човека с Бога и за неговото отражение в индивидуалния и обществения живот на вярващия. Те не се задоволявали да разкриват единствено религиозната страна на помирението с Бога, но определено посочвали извиращия от него дълг за помирение с всички хора и за живот в братско разбирателство и взаимопомощ, в мир и взаимна обич. Според тяхното убеждение всеки догмат и особено този за изкуплението и спасението има дълбока и неунищожима нравствена страна, следователно става ръководен принцип за волята, намира практическо приложение и се осъществява творчески в живота и дейността на вярващия.

В следващото изложение ще бъдат скицирани възгледите на онези източни църковни отци и учители, които по-специално са осветлявали тайната на изкуплението и помирението и със своето разбиране допринасят за нейното богословско изяснение и осмисляне в религиозно-нравствения живот и в обществената дейност на вярващите в съвременния свят.

При разкриване църковното учение за помирението апостолските мъже спират вниманието си почти изключително върху първосвещеническото служение на Иисус Христос и на принесената от Спасителя изкупителна жертва чрез доброволните Му страдания и смърт. За тях Иисусовите страдания и смърт имат не само нравствено-възраждащо и възпитаващо значение, но и действителен изкупителен характер: чрез тях се постига изкупване човека от греховете му, опрощаване вината му, помирение с Бога и с всички хора, вътрешно прераждане и духовно-нравствено обновяване.

„Посланието на св. апостол Варнава“ (от началото на II-ри век) изтъква, че за изкуплението и опрощаването на греховете ни и за помирението ни с Бога, за обновата и освещаването на духовната ни природа и за възсъздаването ни в нова твар Господ Иисус Христос от обич към целия човешки род доброволно е принесъл Себе Си в жертва. От съдържанието на цялото послание следва, че принесената от Иисус Христос жертва е била необходима за човешкото изкупление и че само тя е могла да установи действително помирение на човека с Бога, да обнови човека за нов религиозно-нравствен живот и да го избави от тлението на смъртта. Извършеното от Иисус Христос помирение с Бога обаче задължава вярващите да водят живот в дейна обич, справедливост и мир с всички хора. Варнава изисква от християните да не живеят затворено в себе си, а да общуват с другите и да се трудят за общата полза[1].

Противопоставяйки се на юдаизма, както и на докетическите лъжеучения за тялото и възкресението на Иисус Христос, св. Игнатий Богоносец (починал между 110 и 117 година) говори не само за изкупителното, но и за помирителното значение на Христовата кръстна смърт, понеже чрез нея Спасителят станал врата за възвръщане към Небесния Отец и за синовно общение с Него. Изкупително значение има целият земен живот на Спасителя, но Неговите страдания, смърт и възкресение са завършителни моменти на спасението: Христос „предал Себе Си за нас като жертвен дар“; „Той страдал заради нас – за да ни спаси и направи блажени“. В Христа вярващите се обновяват духовно и нравствено и стават Нему подобни. Живата вяра и дейната обич са пътища към Небето и Бога. Чрез тях вярващият става богоносец и се превръща в обиталище на Христа Господа. Но изисква се обич не само към Бога, но и към всички човеци: който обича, не мрази никого, следователно живее в мир с всички[2].

Възгледа си за изкуплението и помирението св. Поликарп Смирненски (починал 156 година) развива в противоположност на гностицизма. В това отношение той съсредоточава вниманието си върху личността и първосвещеническото служение на Иисус Христос. Нямайки личен грях, Спасителят взел върху Себе Си греховете на цялото човечество и претърпял за тях кръстна смърт, за да обнови вярващите духовно-нравствено. В посланието си до Филипийската църква св. Поликарп приканва вярващите да подражават на Иисус Христос, като се грижат не само за себе си и за собственото си добро, но и за ближните си и за тяхното добро: към истинската и силна обич принадлежи човек да иска да спаси не само себе си, но и всички хора, които са негови братя[3].

Поставяйки си широката задача да защитят християнството от нападките на тогавашното образовано езическо и юдейско общество, християнските апологети по-обстойно осветляват личността на Иисус Христос и по-задълбочено разкриват и обосновават Неговото изкупително и помирително дело. Те посочват домостроителната необходимост на това дело, както и благотворните и спасителните му плодове за всички човеци.

Според св. Юстин Философ и Мъченик (100-165 година) Единородният Божи Син се въплътил не за Себе Си, а единствено за да спаси хората, тоест да ги освободи от плена на дявола и от властта на смъртта. Той станал човек, за да съкруши демоните и да победи коварния им началник. Спасението Той извършил чрез трите Си служения (пророческо, първосвещеническо и царско): чрез откриване пълната божествена истина, чрез невинните Си страдания и смърт за човешките грехове и чрез постигнатата във възкресението победа над смъртта. Тук се намират първите наченки на теорията, която изяснява изкуплението и помирението като откуп и избавяне от дявола. Но под тези категории св. Юстин мисли за освобождение от греховете и от наказанието за тях – смъртта, за вътрешното унищожение на греха и за духовното прераждане и обновяване на човека, за единението на човека с Бога. Също се загатва за така нареченото satisfactio vicaria, тоест Христос вместо нас е принесъл удовлетворение на Божията правда за греховете ни. Но това удовлетворение не е разбрано в духа на някакво юридическо помирение с Бога, а като изискване на нравствения светопорядък. Справедливостта е проява на Божията любов и принадлежи към нейната пълнота: ако Бог не би вменявал на хората постъпките им, ако не би награждавал добродетелните и не би наказват виновните, Той или не съществува или не се грижи за хората; тогава добродетелта и пророкът са нищо[4]. Но формалистичният юридизъм и външното приложение на Божията справедливост нямат място в разбирането на св. Юстин за помирението, понеже според неговите думи „Небесният Отец иска покаянието на грешника, а не неговото мъчение[5]“, респективно това на Иисус Христос като негов заместник.

Помирени с Бога чрез отеческата Му обич, човеците са призвани да обичат Бога от цялото си сърце и всичката си сила и ближните като себе си: да не враж дуват с тях и да не им правят зло, а да им извършват добро[6].

„Посланието до Диогнет“ (от II-ри век), приписвано в един ръкопис от XIII-ти век на св. Юстин Философ и Мъченик, обяснява, че в изкуплението и оправданието, чрез които Бог примирява със Себе Си грешния свят, любовта и правдата се намират в пълно съгласие. По безпределното Си човеколюбие Бог не се е разгневил на хората и не ги е възненавидил, не ги е отхвърлил, не им въздал за злото и не ги предал на наказание и смърт, каквито те напълно заслужили поради неправедността си. Той изпратил Единородния Си Син с благост, кротост и обич и за спасение – да избави хората чрез убеждение, а не чрез принуда, понеже принудата не Му е свойствена; изпратил Го да призовава човеците, не да ги преследва, съди и наказва. По безпределното Си човеколюбие и единствено от обич Бог вместо да ни предаде на справедливо наказание за греховете ни, Сам ги взел върху Себе Си, като предал Сина Си за наше изкупление – „Светия за беззаконните, Невинния за виновните, Праведния за неправедните… Защото какво друго е могло да покрие греховете ни освен Неговата праведност? Чрез кого ние, беззаконните и нечестивите, бихме могли да се оправдаем освен чрез Сина Божи?“ Делото Му на Изкупител, Помирител и Спасител е непостижимо и неочаквано благодеяние. „Беззаконията на мнозина се покриват от един Праведник, и с праведността на Един се оправдават мнозина беззаконници“. Следователно помирението е дар на Божията любов, която иска да предизвика духовен обрат в човека, в отношенията му към Бога, да породи в него гореща ответна обич, да го направи подражател на Божията благост, тоест човек да възгаря в себе си дейна обич към всички хора, понеже само обичащият е достен за Бога и единствено в обичта се състои съвършенството и блаженството на човека. Не във властта над другите и в тяхното притесняване, нито в проявата на сила и богатство пред слабите и бедните се изразява блаженството. На Божието величие и на човешкото достойнство отговаря да вземаме върху себе си бремето на ближните, да правим благодеяния на нуждаещите се, с дарбите и благата си да служим на всички[7].

В началото на III-ти век били поставени вече основите на богословието като наука. През това време по-будните християни не се задоволявали с възпроизвеждане библейски текстове, с тяхното елементарно тълкуване и с извличане назидания от тях, нито с апологетическото и полемическо конфронтиране на християнските истини с вероизповедната доктрина на юдаизма и с възгледите на философските и етическите системи на езическия свят. Откликвайки се на новите духовни потребности на християните, Ориген (185-254 година) положил основите на Догматиката и създал богословската наука. Съответно на това чрез своята сотириология той внесъл нови елементи в богословското обсъждане на църковното учение за помирението. Някои от тях са дълбоки прозрения в него, но не липсват и незначителни отклонения.

Според този църковен писател боговъплъщението е предизвикано от Божията любов, която иска да спаси хората, попаднали чрез греха „в страната на смъртната сянка“ (Исаия 9:2). Въплътилият се Бог Слово просветил хората със светлината на божествената истина, но само тя не била достатъчна за спасението на човечеството, дълбоко боледуващо от греховете си. Затова Той пристъпил към лекуване човешката природа, която възприел у Себе Си, чрез безгрешния Си и свет живот. Но за да водят истински духовен живот, хората трябвало да бъдат избавени от всичките си предишни греховни недъзи, които ги отчуждили и от Бога и Неговия неизчерпаем извор на живоносни сили. За постигане това велико благо Иисус Христос станал Изкупител и посредник между Бога и хората. Той принесъл за греховете и вината на човеците жертва, която се състояла в доброволните и невинните Му страдания и смърт. Чрез тях Той удовлетворил изискванията на правдата, издействал опрощение на всички предишни грехове, очистване от тях и помирил хората с Бога. Съгласно изискванията на правдата греховете могат да бъдат изкупени или чрез наказанието на съгрешилия, или чрез жертвата на невинен, който доброволно би приел да бъде наказан за греховете на другите. Поради безпределното Си милосърдие Бог не поискал да подхвърли на наказание всички съгрешили хора, а оставил Своя Единороден Син да се въплъти и да вземе върху Себе Си наказанието за греховете на човеците. Неизмеримата тежест на човешките грехове можел да понесе само въплътилият се Син Божи, понеже Той не бил причастен на никакъв грях и блестял с всяка праведност. Чрез невинните Си страдания и смърт Той принесъл достатъчна жертва за наше изкупление, „та да станем чрез Него праведни пред Бога” (2 Коринтяни 5:21).

Дотук сотириологията на Ориген се движи в духа на богооткровеното учение, но по проблема за освобождаване душите на грешниците от властта на дявола тя прави отклонение. То се състои в следното: откупът, за който се говори в Марк 10:45, Син Човечески е дал на дявола, за да освободи душите на човеците, предадени му във владение поради греховете им. Дяволът обаче останал излъган, понеже не могъл да задържи в ада душата на Иисус Христос поради светостта ѝ. За това разбира се Спасителят не носи никаква вина[8]. Тук е уместно да се отбележи, че Ориген не говори за някакво договорно споразумение на Иисус Христос с дявола по този въпрос. Напротив, този църковен писател изобразява слезлия в ада Христос не като пленник, а като страшен победител, където против желанието на дявола проповядвал на заробените души за освобождението им. Ориген също така казва определено, че Иисус Христос е умрял като човек, за да унищожи великия демон и владетел на демоните, като взел в плен всички дошли на земята човешки души[9].

Освен това Ориген гледа на кръстната смърт на Спасителя като на удовлетворение на Божията справедливост, чрез която се изкупуват човешките грехове и се отменя осъждането на хората за тях. По силата на Своята доброта и обич Бог не иска да има грях в света, тъй като последният е зло и причинява страдания. Обаче унищожението на греха може да се извърши единствено чрез наказание, което не само изкупува греха, но и поправя грешника. Следователно целта на наказанието е доброто на човека. Ориген разбира справедливостта не в абстрактен и абсолютистичен смисъл – като самодейност и самоцел, а като форма на обичта; следователно справедливостта е подчинена на висшата цел на любовта. Съответно на това правосъдието и наложеното от него наказание имат за задача да постигнат добро, да поправят и спасят виновния. Словесен израз на това си разбиране представителите на Александрийската богословска школа дават в характерния за тях термин „спасителна справедливост“ (сотириос дикеосини), различна от въздаятелната справедливост, която се затваря в себе си, търси само въздаяние, задоволява се с него и не насочва извън себе си към висшата и всеобхватна ценност – любовта. Божията справедливост се корени в любовта, нея има за своя основа и служи на нейните цели. Ако Божията справедливост изисква злото да бъде наказвано, а добродетелта да бъде награждавана, грехът ни бъде изкупван с жертва, то в това отношение тя се движи в сферата на любовта, остава вярна на природата ѝ и изпълнява проникнатия от нея Божи Промисъл за света – да се дойде до поправянето и спасението на грешника, до пълното и вечно възтържествуване на доброто.

Така се достига до IV-ти век, когато св. Атанасий Велики и така наречените велики кападокийци са играли най-значителна роля за изясняване и утвърждаване църковното учение за Света Троица и още повече за Нейното Второ Божествено Лице. Първият вселенски събор в Никея (325 година) бил вече изработил своята догматическа формулировка в Символа на вярата, но спорът за природата и лицето на въплътилия се Син Божи се водил по-нататък. Естествено той е оказал силно влияние върху разбирането за изкуплението и помирението, понеже учението за Света Троица и христологията в голяма степен предопределят сотириологията.

Съобразно с духовните нужди на своето време, което се характеризира с гностическа и философска критика на християнската религия, с тринитарни и христологически спорове, св. Атанасий Велики (295-373 година) съсредоточил вниманието си главно върху въплъщението на Бог Слово, като същевременно осветлявал и свързания с него изкупителен проблем. В класическото му слово „За въплъщението на Словото“ се съдържа определен възглед за изкуплението и помирението. По него са направени някои допълнения в четирите слова „Против арианите“, в „Пространното слово за вярата“ и в тълкуванията на Псалмите.

Св. Атанасий мотивира изкуплението с Божията любов и благост, с желанието на Бога да осъществи докрай плана Си за създаването на човечеството (да го избави от владичеството на смъртта, породено от греха), но при спазване изискваното от закона за справедливостта наказание, което Бог е отредил (Битие 2:17). Това определение на Бога било справедливо и не можело да бъде просто отменено. Пък такава отмяна не би била полезна и за хората – не би съдействала за тяхното запазване и нравствено усъвършенстване, понеже не би било съобразно Бог, Който е Отец на истината, да се окаже лъжец. Споменатото определение има своята основа в Божията любов, поради което то било насочено към доброто на хората. Вследствие на великия дар на свободата, с който го е удостоил Творецът, човекът е можел да се отклони от доброто към злото и да се лиши от високото си положение и висшето си призвание. Затова Бог отнапред оградил даденото на хората благо чрез закон: Той им посочил предварително гибелните последици от греха, за да се боят от него и да не го извършват. Ако доброто не би било оградено със закон и не би било постановено наказание за неговото потъпкване, то хората под влияние било на заблуда, било на изкушение биха изоставили доброто и биха загубили свързаното и обусловено от него безсмъртие.

Когато грехът бил извършен и заплашил да подрови Божия план за сътворяването на човека като същество, предназначено за добродетелен и блажен живот, Бог поставил в действие великия Си замисъл за изкуплението и спасението на човешкия род при спазване закона на спраделивостта. Бог Слово се въплътил и чрез доброволната и невинната Си смърт принесъл откуп за човешките грехове, покрил вината за тях, отстранил проклятието и чрез възкресението Си победил смъртта. Очевидно е, че тук става дума повече за изкупление чрез жертва, за отстраняване последиците на греха – злото и смъртта, но не е изоставена и идеята за възстановяване богосиновното отношение между Бога и човека чрез акта на въплъщението и изкуплението, понеже чрез техните дарове човеците са върнати към общение с Бога и е възстановено богосиновството им. Чрез въплъщението хората влизат в действително общение и единение с Бога, тъй като чрез човешката природа на Иисус Христос всички принадлежат към Сина Божи; чрез въчеловечаването на Бога човеците се обожествяват[10].

Голготската жертва св. Атанасий не поставя в отношение към дявола, а към смъртта. Тя е принесена не на дявола, а на Бога. Съответно на това изкуплението не се състои изключително в освобождение от дявола, а в помирение с Бога и във възстановяване синовното отношение на човека към Бога, от което произтичат за него възродителни последици във физичния и духовния му живот, а оттук и в есхатологичното измерение на съществуването му.

Изобилието на Божията любов към човешкия род се проявило не в това, че чрез Голготската Си саможертва Спасителят понесъл изискваното от справедливостта наказание за греховете на целия човешки род, а в това, че Той отъждествил Себе Си с грешния човек и станал негов брат. Чрез въплъщението Си Той се доближил до всеки човек и му станал най-близък, станал негов брат, понеже и той бил човек като Него, бил подобен нему във всичко освен в греха и чрез безкрайната Си обич към него му съчувствал и му оказал действителна помощ. Но заедно с това Спасителят е и Божи Син. А щом участваме в Него и се намираме в неразделно общение с Него, ние се обожествяваме и ставаме също синове Божии. В безпределната Си обич към човека Бог не се погнусил и не се отвратил от него, но претърпял дори кръстна смърт за неговото избавление. Нещо повече, чрез акта на боговъплъщението и на Голготското жертвоприношение човекът се удостоил с чест по-голяма от оказаната на Адам до грехопадението: нему било дадено повече, отколкото той загубил – заедно с възстановяване човешкото му достойнство нему било дадено и божествено достойнство. Към падналите човеци Бог се отнесъл не като към врагове, а ги приобщил със Себе Си и ги направил участници във всички блага на Божествената Си природа.

Извършеното от въплътилия се Син Божи изкупление и помирение не освобождава единствено от смъртта и не дава само истинско богопознание, но и възстановява образа Божи в човека и му дава сили да води живот в боголюбие и в братолюбие с всички негови ближни. По силата на боговъплъщението и изкуплението всички хора са братя помежду си и са призвани да се обичат с любов божествена, която никога не извършва несправедливост, нито поражда и насажда вражда, а винаги подтиква към справедливост и взаимопомощ и дарява с благата на живота и мира.

По същото време живял и творил св. Ефрем Сириец (306-373 година). Но тъй като той бил далеч от центровете, където се водили оживени тринитарни и христологически спорове, неговата сотириология е елементарна и се състои едва ли не във възпроизвеждане библейските текстове, в които се разкрива тайната на изкуплението и помирението. Божията любов е техният извор и мотив. Въплътилият се Единороден Син Божи чрез проливане пречистата Си кръв на Голготския кръст е дал откуп за човешките грехове. Тази скъпоценна жертва ни задължава да не грешим повече, понеже чрез греховете си я правим напразна, оскърбяваме Бога и се обричаме на погибел[11].

Св. Василий Велики (330-379 година) вземал дейно участие в тринитарните спорове на своето време, но не е написал специално сотириологическо съчинение. Разпръснати на различни места в творенията му, сотириологическите му възгледи заемат средно становище между богословските течения на Александрийската и Антиохийската богословска школа. Тяхна изходна точка е учението за нравствената същност на Бога. Това учение предопределя сотириологията на св. Василий и ѝ придава ценностно и морално значение, което не е избледняло през вековете и е запазило стойност и за нашето време – характерно с по-слабия догматически интерес, но с по-жив усет за етическите и социалните ценности на християнството и с настойчиво изискване за практическото им оделотворяване в личния и обществения живот на вярващите.

Според св. Василий Велики в отношенията Си към хората Бог се ръководи както от непостижима справедливост, така и от безпределна любов. Тези две свойства на Бога се намират в неразривна връзка, едно в друго се преливат и взаимно се възпълват и обогатяват. В отлика от старогръцката митология и античната етика, които схващат справедливостта в чисто юридически дух и виждат нейната функция единствено в неумолимото въздаяние, св. Василий установява, че Божието правосъдие има педагогическа цел, тоест поправянето на грешника. Дори изпращаните от Бога наказания се сравняват с лекарства и с лечение: те могат да бъдат тежки и да причиняват неприятност, но винаги са полезни, понеже довеждат до изцерение и запазват живота на човека. Съответно на това Бог бива сравняван с лекар, който едно в тялото изрязва, друго изгаря, а трето съвсем отстранява, но при все това се нарича спасител. Дори Божият съд винаги се съпровожда от милост, понеже в Божията справедливост има любов, но и любовта Божия не е лишена от справедливост. Вследствие на това в Божия съд има милост и в Божията милост – съд. Преди съда Бог обича с милост и след проявената милост призовава на съд. У Бога милостта и съдът винаги вървят ръка за ръка, за да не би само милостта да предизвика у нас разслабване и само съдът да доведе до отчаяние[12].

Също така и изкупителното дело на Спасителя се вдъхновява от справедливостта и любовта. То има за цел да се постигне помирение на грешния свят с Бога, да се премахне отчуждеността на човека от Бога и да се възстанови общението на човека с Бога. Важна последица от изкуплението и помирението са духовната обнова и нравственото усъвършенстване на човека; от тях е обусловено пребиваването в Бога, а също и блаженият живот.

Кръстната смърт на Спасителя е необходим момент в изкуплението и в нравственото възстановяване и обновяване на човеците. Чрез нея е принесено удовлетворение за греха, въз основа на което Бог дава прошка на човеците за непослушанието им и за враждебното им отношение към Него и ги помирява със Себе Си. Не Бог враждува с човека, а човекът враждува с Бога чрез греховете си. Но на кръста умира човешката вражда към Бога[13]. На въпроса кому е даден откупът за греховете, св. Василий отговаря компромисно, като казва: и на Бога, и на дявола[14].

Постигнатото помирение с Бога се отразява в душата, живота и дейността на вярващия: създава мир в душата му и го задължава да живее в братска обич и мир с всички хора. Следователно Иисус Христос е Помирител не само между Бога и човека, но и между хората и народите. Самият св. Василий се трудил за помиряването на съвременниците си. Той полагал всички страдания да помири с Църквата враждуващите ариани; да премахне разделенията, разцепленията и раздорите; да сложи край на смутовете и разколите. В тази си миротворна дейност той проявявал отеческа снизходителност и търпимост към враждуващите и им правел някои уместни отстъпки за постигане благото на мира.

Стоейки в разгара на споровете с арианите относно божественото достойнство на Иисус Христос, св. Кирил Иерусалимски (313-386 година) обхващал в богословието си и сотириологическия проблем. Той се стараел да изложи църковното учение, като се придържал най-близко до Свещеното Писание и се предпазвал от всяко отклонение от него. Според този църковен отец чрез греховете си човеците станали врагове на Бога; по силата на правосъдието Си Бог определил заслужено наказание за греховете – смърт. Тук възниква дилемата: дали по правосъдието Си да предаде на смърт всички човеци или по човеколюбието Си да наруши определението за наказанието. Според св. Кирил Бог намерил най-мъдрия и напълно подхождащ Му изход от тази дилема: Той „запазил истината на определението и силата на човеколюбието. Христос Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата (1 Петр. 2:24)“. Понеже Изкупителят бил не просто човек, а Богочовек и нямал никакъв личен грях, Неговата доброволна и невинна смърт, продиктувана от безпределно човеколюбие, могла напълно да смекчи Божия гняв и да помири с Бога целия свят. Така причината за човешката богоотчужденост е превъзмогната и чрез акта на вярата и любовта човек може отново да се доближава до Бога, да влиза в общение с Него и да се наслаждава на благата от това общение. Чрез кръстната Си саможертва, която е продиктувана от безпределно човеколюбие, Иисус Христос помирил не само човешкия род с Бога, но и всички народи помежду им: „Кръстът е събрал всички. Той и персите привлякъл, и скитите укротил; той и египтяните… дарил с богознание[15]“.

Следва…(виж тук).

____________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1972, кн. 1-2, с. 38-54. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и представлява доклад, изнесен в рамките на две лекции в уредения от Хайделбергския университет семинар по проблемите на изкуплението и помирението (11-26 септември 1971 година).

[1]. Barnabas Apostolus, Epistola catholica, IV, 10 sq (PG, t. 2, col. 727 sq).

[2]. Ignatius Martyr, Epis. ad Smyrn., cap. II; Epistola ad Ephesios, cap. IX et XIV; Epis. ad Rom., cap. III (PG, t. 5, col. 655 sq).

[3]. Polycarpus Martyr, Epis. circularis ecclesiae Smyrn., cap. I (PG, t. 5, col. 1029).

[4]. Justinus Phylosophus et Martyr, Apologia II, cop. 9. (PG, t. 6, col. 460).

[5]. Applogia I, cap. 15 (PG, t. 6, col. 349).

[6]. Dialogus cum Tryphone Judaeo, cap. 11 (PG, t. 6, col. 500).

[7]. Epist. ad Diognetum, cap. VII, IX et X (PG, t. 2, col. 1176-1184).

[8]. Origenes, In Gen. Hom. XV, 2, In Matth., t. XIII; In Epist. ad Rom, lib. II, 13 (PG, t. 2, col. 241; t. 13, col. 1116 sq; t. 14, col. 838.

[9]. Contra Celsum, bib. I, cap. 31 (PG, t. 11, col. 720).

[10]. Athanasius Alexandrinus, Oratio de incarnatione Verbi (PG, t. 25, col. 96 sq).

[11]. Ephram des Syrers, Ausgewählte Schriften. Ubers, von D. Dr. Sebastian Euringer (Bibliothek der Kirchevater. Kempten-München 1919. Bd. I, S. 101-102).

[12]. Basilius Magnus, Hom. in Psal. XXXII. v. 5 (PG, t. 29, col. 332).

[13]. Пак там.

[14]. Hom. in Psal. XLVIII, v. 7 (PG, t. 29, col. 457).

[15]. Cyrillus Hierosolymitanus, Catech. XIII, 2, 33 et 40 (PG, t. 33, col. 773 sq) .

Изображение: авторът Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hiA