Епископ Николай

Въведение

Уважаеми читатели,

Преди да публикувам тази статия, почувствах необходимост да се поинтересувам кой е нейният автор. В брой №1 на списание „Духовна култура“ от 1949 година текстът е подписан единствено като „епископ Николай“. В Българската православна църква по това време няма епископ с това име – двамата известни български архиереи Николай са ръкоположени години по-късно.

Това ме насочи към вероятността авторът да е епископ Николай Велимирович – известен сръбски духовник, богослов и духовен писател, чиито текстове по онова време често са разпространявани в православните среди на Балканите. Поради политическата обстановка през 1949 година редакцията вероятно е предпочела да не изписва фамилията му.

Независимо от това, статията носи силно духовно послание и вярвам, че ще бъде полезна и вдъхновяваща и за днешния читател.

ДБ

***

Никой под слънцето не е истински велик, драги читатели, освен онзи човек, който твърдо вярва в крайната победа на доброто. И никой сериозно не вярва в Бога освен онзи човек, който вярва в крайната победа на доброто. Тези две вери така съвпадат една с друга, както слънчевата светлина съвпада със слънцето. Както не може да бъде признавана слънчевата светлина и да бъде отричано слънцето, също така не може да бъде признавана крайната победа на доброто, пък да бъде отричан Бог! Нито пък обратното! Да вярваш в Бога, значи да вярваш в крайната победа на доброто. Може да вярва истински в крайната победа на доброто само човекът с вяра в Бога. В онзи миг, когато потъмнее вашата вяра в крайната победа на доброто, знайте, че е потъмняла и вашата вяра в Бога. Людете, които казват, че вярват в Бога, а често твърдят, че злото винаги побеждавало доброто, нямат ясно съзнание за своята вяра. Защото, ако съществува Бог, то само Нему едному принадлежи крайната победа, и никому другиму. В света постоянно се борят доброто и злото. Ако на злото би принадлежала крайната победа, това би означавало, че Бог е зла сила. Но Бог по-скоро не би съществувал, отколкото да съществува като зла сила. Съществува ли Бог, то Той съществува непременно като добра сила. Съществува ли пък Бог като добра сила, то тогава крайната победа на доброто произтича като неминуема последица от Божието битие. Оттук вярата в Бога непременно означава и вяра в крайната победа на доброто.

Всички вие, читатели, предполагам, вярвате в Бога. Но има ли поне един между Вас, който истински да вярва в крайната победа на доброто! Тоест: има ли поне един, който да вярва последователно? Нека не ви учудва и не ви обижда моето питане! Вижте, всякога е имало много вярващи в Бога, а малко вярващи в крайната победа на доброто!

Аз знам, кои две ненормалности под слънцето са най големи: едната е вярата в Бога без вяра в крайната победа на доброто; другата е вярата в крайната победа на доброто без вяра в Бога. Едното е огън, който се губи в мрак; другото е мрак, който тук-таме завършва с някакви си блясъци.

Вярата в Бога и вярата в крайната победа на доброто, това е едно дърво със стъбло и с корона. Сама едната вяра в Бога, това е дърво със стъбло, без корона. Едната само вяра в крайната победа на доброто, това е корона без стъбло, която виси във въздуха. В света се препират две групи люде. Едните са набожни, които не вярват в победата на доброто; другите са безбожни, които вярват в победата на доброто. Името на едната група е заблуда; и на другата група името е пак заблуда. Едните са стъбло без корона, другите са корона във въздуха. Има ли някой между вас, чиято душа да е достатъчно широка и достатъчно яка за една нормална, пълна вяра? Има ли някой сред вас, чийто дух да не представлява разбито огледало, в което биха могли да се огледат само дребни частички от хармонията в света и живота? Има ли някой между вас, когото едновременно и да осветлява вярата в Бога и да го съгрява вярата в крайната победа на доброто? Ако има такъв човек, тогава нашето време не е останало без „месии“. Ако има двама, трима и десет, тогава нашето време не е без пророци и апостоли, нито без герои, нито без мъдреци.

Кой е месия? Това е онзи човек, който вижда Бога в своя живот и в живота на всичко около себе си и вижда крайната победа на доброто в света.

Кой е пророк! Това е онзи човек, който се чувства вдъхновен от Бога и вдъхновен от вярата в крайната победа на доброто.

Кой е апостол? Това е онзи човек, който проповядва за Бога и крайната победа на доброто.

Кой е истински герой? Това е онзи човек, който е уверен, че доброто, в края на краищатa, непременно ще победи злото, и който в живота неустрашимо се проявява като бранител и носител на доброто.

Кой е мъдрец? Това е онзи човек, чиито мисли водят към Бога и чието сърце гори от вярата в победата на доброто.

Всяко време в историята носи свой отличителен белег, както всяка планета в небесната висина си има свой особен блясък. Всичките времена са втъкани тясно едно в друго, както разнобагрен вътък в една и съща тъкан. Знакът на едно време е култът на тялото и на физическата сила. Знакът на друго време е увлечение по философия и аскетизъм. Знакът на трето време е развитие на науката и изкуството. Знакът на четвърто време е отдаване изключително предимство на техниката.

„Властване на техниката“ е тъкмо белегът на нашето време. Никога техниката не е била така развита, както във времето, в което ние живеем. Нейната власт преминава почти в абсолютизъм. Всички други области на човешкия дух и на човешката дейност са принудени да се задоволяват с един скромен ранг в сравнение с всепогиващата техника. Това засяга, за съжаление, и Христовата Църква.

Тя обаче и от малкото място, което людете ѝ дават, всякога се е старала да бъде „стълб и крепило на истината“ и да изпълни своя дълг. И винаги, това трябва дебело да се подчертае, е била един непрекъснат протест срещу людете такива, каквито са.

Що е идеалът на Църквата? Набожен човек с вяра в крайната победа на доброто. Докато не види в своята среда такъв човек, Църквата няма да мирне със своя протест. Намери ли се един такъв човек, Църквата пак продължава с протеста, задето и всички нейни членове не бързат да се стремят към съвършенството на този човек.

Идеалът на Църквата не е нещо невъзможно и неосъществимо. Той досега много пъти е бивал осъществяван в историята на човечеството. Своя идеал Христовата Църква е видяла досега осъществен преди всичко в лицето на своя Божествен Основоположник, после – в лицето на своите пророци и апостоли, и в лицето на много герои и мъдреци. Но Христовата Църква все още съществува, макар нейният идеал толкова пъти да е бивал осъществяван. Църквата съществува с тази именно цел, щото да приведе всички към своя идеал. И тя съществува и ще съществува като институт на недоволство от людете и институт на доброжелателна критика, и като институт за възпитаване на людете.

Все още има много хора, които живеят в голяма отдалеченост от идеала на Христовата Църква. Онези люде, които са бедни откъм вяра в Бога и откъм вяра в крайната победа на доброто, упорито и вироглаво въздигат някое свое „съкровище“, като свой идеал, мислейки, че това тяхно „съкровище“ е несравнено по-голямо от онова, което Църквата предлага.

Църквата предлага на всички люде по земята богатството на вярата в Бога и в крайната победа на доброто, като единствено истинско богатство, което могат да имат всички люде и което трябва да надживее и наследи всички останали богатства. Не си правете оглушки, братя, пред това спасоносно предложение на Църквата; защото Църквата не го прави заради себе си, но заради вас. Човекът, за когото идеалът на Христовата Църква завинаги остане недостъпен, не е пълен човек, не е цяло и правилно, но – натрошено и надробено на късове огледало, което отобразява разногледи и изкривени лица.

Спомнете си за ония люде, здрави и красиви и силни телом, които не вярват в победата на доброто над злото! И аз си спомням за такива люде, и те ми изглеждат като едно ситно натрошено огледало в златна рамка.

Спомнете си за оня философ и за онзи свещеник, които неуморно говорят: „колко правдата е по-добра от неправдата, но колко пък неправдата е по-яка от правдата, още отначало и досега, и отсега и завинаги!“ И аз си спомням за такива люде и ми се струва, че виждам болник, който говори: „здравите люде наистина са по-добри от болните, но болните са по-яки от здравите“.

Спомнете си за онзи милионер, под тежестта на чиито милиони неговата душа живурка като пребита змия под тежестта на железен лост, и който от все сърце се ядосва, че този свят ще трябва да пропадне затова, че малките и сиромаси люде, със семейства и обременени с военни и данъчни тежести, търсят повишение на своята надница с някой лев. И аз си спомням за такива люде, и ми се струва като да си спомням за човешки лица във вдлъбнато оптическо огледало, които със своята сплеснатост, със своите погачести глава и нозе и в елипса развлечен труп предизвикват у децата неудържим смях.

Спомнете си за онзи художник, който вижда красотата изключително само в своето художествено произведение, в картината, или статуята, или симфонията, или поемата. За такъв художник нашият свят е една брутална, животински груба грозота, от която той е изкристализирал един къс красота в своето дело. За него грозотата, или дисхармонията, е истинският облик и живот на тоя свят. И аз си спомням за такива художници и ми се чини, че пред мене стои едно нацупено дете, което грабва от морето вода в една мидена черупка, па се обръща гърбом към морето и злъчно говори, че морето е това, що е в мидената черупка, и че друго море няма; а онова, що е зад неговия гръб, това е пустинята Сахара.

Спомнете си за учения, който класифицира няколко минерала или написва няколко химически формули на хартия, и след това с укор гледа на Църквата, която проповядва някакъв по-висш Разум от неговия. Всичките минерали и всичките химически елементи и техните съединения е направил неразумът, слепият случай, а човешкият разум, разумът на учените, е кумувал на всички тия продукти на неразума, на слепия случай; и ето, затова вън от човешкия разум няма разум във висинето или на земята, в нея и под нея. Така си мисли това дребничко човеченце, което твърде много е далеч от вярата в крайната победа на доброто и което прилича на разбито огледало.

Спомнете си изобщо за всички онези люде, стари и млади, които всеки ден се оплакват от някаква победа на неправдата и безнравствеността и от грозотията и безсмислието в света. Спомнете си за онези човеци, които своята вяра в крайната победа на злото в света изграждат често на твърде дребнави основания, най-често на дневни неприятности. Спомнете си за тези люде и ги поразгледайте внимателно! Те са навсякъде около вас. Погледнете и в себе си и вижте, да не са и у вас самите, и чуйте тогава следния прост разказ, който Христовата Църква повествува като отговор на хората за тяхното песимистично малодушие, за тяхното маловерие и зловерие!

Едно Дете се родило в пещера. Други деца се раждат в светли стаи, в пух и коприна, и пак се оплакват от надмощието на злото над доброто в света. А Онова Дете от пещерата и от сламата никога не се е оплаквало от това. То вярвало в Бога и в крайната победа на доброто.

Това Дете, Което е било родено в пещера и на слама, било принудено да остави Своя роден край, така мил на всяко детско сърце, и да бяга със Своите родители в чужда, далечна земя, за да спаси Само̀ Своя живот от бесния характер на деспота на Неговото отечество.

Другите деца не усещат горчивината на хляба в чужда земя, и не чувстват от своя владетел нищо друго освен бащински грижи и милости, и нежности, и все пак вярват, че злото е по-яко от доброто. А Онова Дете, Което още като дете е усетило толкова тежки злини, каквито са: тирания, и подлост, и мъчен живот в чужбина, все повече е укрепвало в Себе Си вярата в крайната победа на доброто.

От Това Дете, Което е било родено в пещера и Което рано е трябвало да бяга от Своя роден край поради бясна тирания, е пораснало Момче, Което трябвало да върши изморителна работа в дърводелска работилница. Другите момчета често нищо не работят и не пипат нищо изморително до своята зряла възраст, и все пак се оплакват от множеството и тежестта на злото в света. А Онова Момче, Което със секира е трябвало да дяла и чрез това да поддържа своя живот, не се оплаквало нито от количеството, нито от тежестта на злото в света, но радостно е понасяло всички напрежения, с вяра в крайната победа на доброто.

Прочетете още „В края на краищата все пак доброто ще победи!*“ →

Иван Денев

Св. архидякон Стефан бил един от 70-те ученици Христови. Принадлежал към Иерусалимската църква и бил ръкоположен за дякон от светите апостоли (Деяния на светите апостоли 6:5-6). Изпълнен с вяра и благодатна сила, той правел големи чудеса и личби между народа (Деяния на светите апостоли 6:8). Някои юдеи влезли в спор със Стефан, но не могли да противостоят на мъдростта и духа, с които той говорел (Деяния на светите апостоли 6:10). Последвало обвинение срещу него, че говори хулни думи против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11). Хванали го и го изправили на съд пред синедриона. Представили лъжесвидетели, които казвали: „Тоя човек не престава да говори хулни думи против това свято място и против закона, защото го чухме да казва, че Тоя Иисус Назорей ще разруши това място и ще промени обичаите, що ни е предал Моисей“ (Деяния на светите апостоли 6:13-14). Но Стефан бил невинен. Дееписателят св. евангелист Лука пише: „Всички, които седяха в синедриона се вгледаха в него и видяха, че лицето му беше като лице на Ангел“ (Деяния на светите апостоли 6:15). Това, обяснява св. Иоан Златоуст (347-407) била благодатта Божия, която изпълвала душата му и блестяла на лицето му[1].

Първосвещеникът попитал Стефан: „Това тъй ли е!“ (Деяния на светите апостоли 7:1). В отговор архидякон Стефан произнесъл дълга защитна реч и обвинил юдеите, че поради жестокосърдие те винаги са се противили на Светия Дух (Деяния на светите апостоли 7:2-56). „Като чуваха това, пише св. апостол и евангелист Лука, сърцата им се късаха от яд и скърцаха със зъби срещу него (Деяния на светите апостоли 7:54). А Стефан, изпълнен с Дух Свети, погледнал към небето, видял славата Божия и Иисус да стои отдясно на Бога, и казал: „Ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога“ (Деяния на светите апостоли 7:56). Но те закрещяли с висок глас, затулили ушите си и единодушно се нахвърлили върху него. Извели го вън от града и хвърляли камъни върху му, а Стефан се молел и думал: „Господи Иисусе, приеми духа ми!“ (Деяния на светите апостоли 7:59). След това коленичил и извикал с висок глас: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деяния на светите апостоли 7:60). И като казал това починал.

Св. Архидякон Стефан бил убит с камъни в Иосафатовата долина през 37-ма година. Според древно църковно предание благочестиви люде го погребали в имението на юдейския законоучител Гамалиил, който впоследствие повярвал в Христа и приел св. Кръщение.

Богослужебното честване на св. архидякон Стефан води началото си от дълбока християнска древност. В Апостолските постановления (IV-ти век) има предписание християните „да празнуват в деня на първомъченика Стефан[2]“ Светите отци Григорий Нисийски (331-394)[3] и Иоан Златоуст [4] пишат специални слова в негова чест.

През 415 година мощите на първомъченика били открити по чудесен начин и пренесени в Иерусалим. Впоследствие (около 428 година) те били пренесени в Константинопол и положени в храма „Св. Лаврентий“, а след това и в храм, построен в негова чест. Дясната му ръка се съхранява като свещена реликва в Серапионовата палата в Троице-Сергиевата лавра край Москва[5].

Църквата възпява св. архидякон Стефан с чудно хубавия тропар: „С добрия подвиг се подвизава, първомъчениче Христов и апостоле, и: изобличи нечестието на мъчителите. Убиван с камъни от ръцете на беззаконниците, ти прие венец от десницата на Всевишния и към Бога извика, като каза: Господи, не зачитай им тоя грях!“

Паметта му се чества на 27 декември.

Обвинението донесло, че Стефан произнесъл хулни думи против Моисеевия закон и Иерусалимския храм, против Моисей и против Бога (Деяния на светите апостоли 6:11, 13-14). Архидякон Стефан трявало да докаже несъстоятелността на тези обвинения и да изясни истинските причини, поради които е подложен на съд. За целта избрал метода на историческото повествование, а след това и на прякото изобличаване на своите противници. Речта му е колкото защитна, толкова и изобличителна. Съдържанието и хода на мислите ѝ бихме могли да резюмираме накратко така: Не като хулител на Бога, Закона и храма стоя обвиняван и преследван, но като жертва на вашето противене на Бога и на Неговия Пратеник – противене, което вие сте наследили от вашите отци и което проявявате сега. Не е моя вината, че днес мене ме съдят, а ваша. Аз вярвам в истинския Бог и почитам Неговия свет Закон, но вие всякога се противите на Бога и на Неговия Закон и това ваше противене е причина сега вие да ме съдите като богохулник, и като оскърбител, на Закона и на светите места[6].

Архидякон Стефан започнал речта си с обръщението: „Мъже братя и отци!“ (Деяния на светите апостоли 7:2) – „почтително обръщение към присъстващите, първо – към всички присъстващи, и второ – към членовете на синедриона и старейшините“[7].

„Бог на славата, говори той, се бе явил на отца ни Авраама, когато беше в Месопотомия, преди да се засели в Харан, и му каза: „излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та дойди в земята, която ще ти покажа“ (Деяния на светите апостоли 7:2-3).

Още първият израз „Бог на славата“ дава да се разбере, колко несправедливо е обвинението, че архидякон Стефан е богохулник (Деяния на светите апостоли 6:11). „С този израз, по тълкуванието на архимандрит Михаил, той нанесъл първия тежък удар на суетната представа на юдеите за значението на храма за прославата на Бога[8]“. „Ако Бог е Бог на славата, разсъждава св. Иоан Златоуст, то очевидно Той няма нужда от наша прослава или от прослава, посредством храма. Той Сам е Източник на славата[9]“.

Изразът „се бе явил“ говори за Бога като лъчезарна светлина (срв. Изход 24:16; 34:35; Исаия 6:3; Псалом 23:7; Деяния на светите апостоли 7:55).

Съобщението на архидякон Стефан, че Бог се явил на Авраам, когато той бил в Месопотамия, преди да се е заселил в Харан, наглед като че ли противоречи на казаното в книга Битие (11:32, 12:1), че Бог се явил на Авраам в Харан, а не в Месопотамия. Тук той получил откровение от Бога, за което съобщава Моисей (Битие 12:1), а не в Ур Халдейски, както говори по-нататък в речта си архидякон Стефан (Деяния на светите апостоли 7:4).

Архидякон Стефан изгражда своята проповед върху старо юдейско предание, според което първото явяване на Бога на Авраам е станало не в Харан, а в Ур Халдейски, за което Моисей не говори пряко. Там Тара, бащата на Авраам, получил откровение от Бога и тръгнал за Ханаан с цялото си семейство. Но по пътя в Харан той умрял и Бог отново се явил на Авраам и повторил заповедта си да продължи пътуването[10].

Преданието, че Бог се явил на Авраам още когато той е бил с баща си в Ур Халдейски намира потвърждение в Свещeното Писание. В едно от по-сетнешните си явявания Бог говори на Авраам: „Аз съм Господ, Който те изведох от Ур Халдейски“ (Битие 15:7). В книгата на Неемия четем: „Ти Сам, Господи Боже, избра Аврама, изведе го из Ур Халдейски и му даде име Авраам“ (9:7).

В Деяния на светите апостоли 7:3 архидякон, Стефан предава Божиите слова казани на Авраам при явяването Му в Харан като казани в Ур Халдейски, защото смисълът на заповедта Божия и тогава, и сега е един и същи, както тогава, така и сега[11].

Как справедливо отбелязва св. Иоан Златоуст „Нямало нито храм, нито жертвоприношения, а Авраам се удостоил с божествено видения[12].

Авраам, продължава архидякон Стефан, изпълни заповедта Божия, излезе от земята Халдейска и се засели в Харан, а „оттам, след бащината му смърт, Бог го пресели в тая земя, дето вие сега живеете. И не му даде в нея наследство ни една стъпка, а обеща да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ (Деяния на светите апостоли 7:4-5).

И тук архидякон Стефан като че ли е в противоречие с казаното в книга Битие, що се касае до хронологията.

Според книга Битие, до рождението на Авраам, Нахор и Аран, Тара бил на 70 години, а всичките му дни на земята 205 години (Битие 11:26, 32). При излизането си от Харан Авраам бил на 75 години (Битие 12:4). При това положение излиза, че Тара е живял не 205 години, а 145 (70+75=145). Би трябвало да преживее още 60 години след излизането на Авраам от Харан. Тук „противоречието“ е лесно обяснимо. Тара е бил на 70 години не когато се е родил Авраам, а най-големият му син Аран. След него идва Нахор и чак тогава Авраам, който в повествованието на Моисей е поставен на първо място (Битие 11:26). Авраам е поставен на първо място не по старшинство на възрастта, а поради това, че бил избран от Бога за родоначалник на израилския народ. При това положение Битие 11:26 бихме могли да изтълкуваме така : Тара бил на 70 години, когато се родил първият му син Аран. Колко време след това се е родил Нахор, а след него и Авраам, Моисей не съобщава. Твърдението на архидякон Стефан, че Авраам излязъл  от Харан след смъртта на баща си дава основание да се мисли, че Авраам се е родил тогава, когато баща му е бил на 130 години (205-75), което е твърде вероятно и правдоподобно. Очевидно и в този пункт архидякон Стефан се основава на древно юдейско предание, което не противоречи на казаното в книга Битие[13].

Изразът „и не му даде в нея наследство ни една стъпка“ като че ли не се съгласува със съобщението в книга Битие (23-та глава), че Авраам закупил от Хетеевия син Ефрон нива с пещерата Махпела, за, да погребе жена си Cappa. – Тъкмо това обстоятелство, говори Александър Павлович Лопухин, показва, че Бог не му е дал в наследство тази земя. Иначе защо е било необходимо Авраам да прави покупка за погребението на Cappa? Тук, според него, става дума за първоначалното пребиваване на Авраам в Ханааската земя, преди обрязването му (Деяния на светите апостоли 7:8), когато той не е владеел нито „стъпка“ земя[14].

Но Бог обещал „да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо“ – Този израз, според тълкуванието на архиепископ Теофилакт Охридски, „показва, че Бог е силен от невъзможното да направи възможно[15]“. Той, според св. Иоан Златоуст, говори за великото Божие човеколюбие, но и за голямата вяра на Авраам [16].

И всичко това, според архимандрит Михаил е „дар Божи“[17]. „И което е особено важно, пише св. Иоан Златоуст, „обещанието е било дадено преди обрязването, преди жертвите, преди храма[18]“.

И говори, продължава речта си архидякон Стефан, Бог на Авраам: Потомците ти ще бъдат пришълци в чужда земя и ще бъдат поробени и притеснени четиристотин години. Но Аз ще съдя оня народ, под чието робство ще бъдат; и след това те ще излязат и ще ми служат на това място“ (Деяния на светите апостоли 7:6-7). – Тук архидякон Стефан напомня за робството в Египет, което по точното указание на Моисей продължило четиристотин и тридесет години (Изход 12:40). Приведеният текст от Битие (15:13-14) сочи кръгло цифрата четиристотин.

„И даде му завет за обрязване“ (Деяния на светите апостоли 7:8^а). – Обрязването е външен знак на сключения между Бога и Авраам завет, тоест съюз (Битие 17:11). Изразът на архидякон Стефан, че този завет е даден от Бога, по думите на Александър Павлович Лопухин „дава да се разбере, че той е свободен и милостив дар на Авраам и потомството му от Бога“[19].

„След това, отбелязва архидякон Стефан, той (Авраам, скоби мои) роди Исаака и го обряза на осмия ден; а Исаак роди Иакова, Иаков пък – дванайсетте патриарси“ (Деяния на светите апостоли 7:8^б). – Патриарси той нарича децата на Иаков, които са родоначалници на 12-те Израилеви колена.

Нататък припомня историята на Йосиф (Деяния на светите апостоли 7:9-19). Разказът му е по библейския текст (Битие 37, 39-50 глава). Още в началото на повествованието си архидякон Стефан заявява: „Патриарсите завидяха на Йосифа и го продадоха в Египет: ала Бог беше с него, избави го от всичките му неволи и му дарува благоволение и мъдрост пред фараона, египетски цар, който го и постави началник над Египет и над целия си дом“ (Деяния на светите апостоли 7:9-10). – „Не без особено намерение, пише Александър Павлович Лопухин, Стефан говори за тази завист, но с цел очевидно да покаже, че подобно чувство са имали съдиите против Господ Иисус, чийто предобраз е бил Йосиф“[20]. „Същото, говори св. Иоан Златоуст, било и с Христа, тъй като Йосиф бил негов предобраз“[21].

Прочетете още „Свети архидякон Стефан и неговата проповед пред Синедриона*“ →