Ренета Трифонова 

В последните месеци в българското публично пространство се натрупва един специфичен религиозно-публицистичен език, който все по-често изли­за извън границите на уважителния тон и се превръща в реален обществен конфликт. Повод за това са реакции към редица културни прояви и популярни обществени явления, тълкувани по начин, предизвикващ напрежение и разде­ление в българското общество.

Няма да е далеч от истината, ако кажем, че в публичното пространство се води реална война. Независимо дали я наричаме културна, идеологическа или духовна, тя отдавна е надхвърлила границите на елементарното домашно възпитание, така дълбоко вкоренено доскоро в нашите иначе „традицион­ни“ – както обичаме да ги наричаме – семейства, надхвърлила е дори всякак­во обичайно човешко приличие. Разговорът за културните и обществените процеси у нас започва да прилича на духовна вакханалия.

Повод за настоящия текст станаха реакциите около участието на Дарина Йотова (Дара) и песента Bangaranga в Евровизия. Последвалите обвинения в „са­танизъм“, „демонични послания“ и „духовна опасност“ породиха поредната въл­на от напрежение в социалните мрежи и в църковните общности. Сам по себе си този спор би могъл да остане поредният краткотраен обществен „скандал“. Но зад него се откриват процеси, които заслужават по-задълбочен анализ.

Текстът не е посветен на „Евровизия“ като музикален конкурс, нито има за цел да защитава конкретен изпълнител или културен продукт. Той ще акцен­тира по-скоро на начина, по който подобни събития се превръщат в повод за морална паника и радикализиране на религиозния език. Как се стига дотам сценични образи, художествени символи или културни явления да бъдат въз­приемани като доказателства за духовна заплаха? Какви представи за злото, света и Църквата стоят зад подобни реакции?

Затова случая с „Евровизия“ ще разгледам тук не като изолиран инцидент, а като симптом на по-дълбок проблем – нарастващата склонност на част от съвременната религиозна среда да възприема реалността през подозрението, образа на врага и „духовната война“, която се води срещу „метафизичното зло“.

Светът на културните войни и идеологиите

Неслучайно след „Евровизия“ се заговори за поредната „културна война“. Това е процес, в който пораженията не са върху телата с физическо оръжие, но се нараняват съвестта и съзнанието чрез думи, които често са опаковани като истина, но реално са манипулация и лъжа. Културната война у нас е на интерпретации, на внушения и на радикализирани тълкувания – това е вой­на на души и умове. Боевете се водят в интернет, участниците са публично разпознаваеми фигури и влиятелни говорители, а „стрелбата“ е безпощадна към всеки инакомислещ.

Подобни виртуални войни обаче са невъзможни без своята идеологическа ос­нова. Живеем вече в свят, в който манипулацията лесно се разпознава през „оруеловата оптика[1]“. Свят, в който „войната е мир“, „свободата е робство“, а „невежеството е сила“. Понякога образът на бъдещето ни изглежда точно като роман на Оруел и се свежда до една негова метафора – ботуш, стъпкал човешкото лице завинаги. Свят, в който свободата на словото постепен­но започва да означава не диалог, а право да наложиш собствената си интер­претация върху другия, но не само това. Крайният резултат на този акт е да бъде унижено и стъпкано човешкото достойнство. Неслучайно Джордж Оруел създава два от най-силните образи на модерната идеологическа мани­пулация – Фермата на животните и 1984. В единия реалността се пренаписва непрекъснато, миналото се променя според нуждите на настоящето, а об­ществото се поддържа в мобилизация чрез постоянно посочване на нови вра­гове. В другия контролът се упражнява чрез езика – чрез прочутия „новговор“, който не просто описва света, а постепенно ограничава възможността той да бъде мислен по различен начин.

„Културата“ на подозрението и църковният нов говор

Защо в част от религиозното говорене акцентът постепенно се измести от евангелския дух на любовта към разпознаването и посочването на вра­га? Тази деформация – или по-точно подмяна – вече достига сериозни измере­ния. Ако допреди време тя беше по-скоро маргинално явление, днес става все по-видима, а напрежението в религиозното и общественото пространство се задълбочава и ескалира.

Тези културни конфликти не са възникнали внезапно. Те се развиват от го­дини, паралелно с глобални и регионални напрежения, които постепенно променят начина, по който говорим, мислим и реагираме. Писателят Георги Марков описва много ясно тази „култура“ на подозрението в едно свое есе като една от нашите „най-мъчителни болести“:

Мисля, че подозрението е един от най-характерните белези на съвременния бъл­гарски характер. То е доведено до жизнена степен, далеч надвишаваща нормал­ното човешко подозрение, и се е превърнало в неделим спътник на всичките ни мисли и чувства. Нека кажа, че подозрението също е един от най-ужасните и мъчителни елементи на нашето съвременно, българско общуване. Не познавам човек в България, дори най-благородните и най-честни личности, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад цялото им поведение стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на не­вероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 година[2].

Според Георги Марков „В България всеки подозира всекиго“ и „всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се противопостави човек на човека, всеки да бъде враг на всекиго, което улеснява извънредно много ра­ботата на диктаторите[3]“. Днес вече не сме само наблюдатели на този про­цес, а негови участници и съучастници, с всички неочаквани последици. Ако в миналото с такива инструменти комунистическата власт е държала населе­нието в страх, днес подозрението е дълбоко просмукано в църковното прос­транство и навлязло в нашата ежедневната реч и в личните отношения. Този процес наблюдаваме и в някои съвременни религиозни и идеологически среди, използващи съответния „новговор“, който да внушава страх и самоцензура. За да се поддържа атмосферата на подозрението, тя се нуждае от думи с осо­бена емоционална и духовна натовареност. Това може да се нарече „църковен новговор“, който използва думи като – „ерес“, „сатанизъм“,„предателство“, „отстъпление“, „враг на Църквата“, „глобализъм“, „антихрист“

Този църковен новговор служи не толкова като инструмент за разбиране, колкото като сигнали за тревога, които предварително насочват мислене­то към определени заключения и поддържат усещането за постоянна запла­ха. Така подозрението постепенно престава да бъде средство за разпознава­не на опасността и се превръща в основен начин за възприемане на света. А когато човекът допусне тази подмяна да се случи в неговите ум и сърце, об­разът на врага неусетно започва да заема мястото, което в християнското съзнание принадлежи на Христос.

Да подозираш ближния си и във всяко различие да виждаш възможна ерес, от­стъпление или дори действие на сатаната, е една от най-трайните последи­ци от навлизането на този стар пропаганден механизъм в църковния живот. Подобни внушения рядко водят до правна отговорност, защото най-често се прикриват зад езика на религиозната загриженост и ревността за вяра­та. Но именно затова те поставят още по-голям въпрос за нравствената отговорност на човека и за състоянието на неговата съвест. Тук неизбежно трябва да си припомним – и на себе си, и на онези, които лесно обвиняват дру­гите – какво означава съвестта в християнската традиция.

Терминът συνείδησις се среща още при Демокрит, който го употребява в нрав­ствен смисъл като съзнание за извършено злодеяние и неговата нравствена оценка[4]. В по-късната християнска традиция различни автори подчертават мистическия и духовен характер на съвестта – като вътрешна сила, която свидетелства за доброто и злото и подтиква човека към нравствено дейст­вие. В светоотеческата перспектива тя може да бъде разбрана като глас на Бога в човека или като действие на духовното присъствие, което го насочва към истината. Архим. Платон Игуменов обръща специално внимание на мисти­ческия възглед за съвестта в светоотеческата традиция – невидима и тайн­ствена сила, която присъства в човека и го подтиква да върши това, което е добро и правилно – а това може да бъде или гласът на Ангела Пазител, или гла­сът на Самия Бог[5]. Авторът описва подробно състоянията на различните ви­дове съвест и как съвестта бива възпитавана и насочвана към Евангелието.

С други думи, съвестта е Божият глас в човека – онова вътрешно „реле“, кое­то задейства червената светлина за опасност веднага когато евангелските добродетели бъдат похитени. Но ако съвестта е призвана да различава исти­ната от лъжата и доброто от злото, как се стигна дотам в църковното прос­транство подозрението да започне да се представя като разсъдителност, а чрез църковния новговор да се стига дори до обвинения в сатанизъм? В подоб­на среда съвестта постепенно престава да бъде вътрешен съдник на собст­вените ни постъпки и започва да се превръща в инструмент за нравствена оценка на другите. Човек все по-рядко пита какво се случва в неговото сърце и все по-често се пита кой е виновен, кой е предател и кой служи на злото.

И ако тоталитарната система поддържаше страха чрез образа на „врага на народа“, съвременният религиозен конспиративен дискурс все по-често го поддържа чрез образа на „врага на Църквата“. Различни са думите, но меха­низмът на подозрението остава удивително сходен. При това все по-често хора, които познават Евангелието и са дълбоко религиозни, не реагират на потъпкването на евангелските добродетели и на обидите към своя бли­жен, а точно обратното – включват се в „новговора“ и стават част от манипулацията

Прочетете още „Когато образът на врага измести образа на Христос*“ →