Росен Русанов

Abstract

Theocracy defines the hierarchical structure of the spiri tual and physical worlds created by God and reveals the power relation ship between the Creator and His free-willed creatures. It is known that power functions begin when the ruler declares his will to the ruled, and they obey it. The behavior of the governed is the result of the content and form of government, whether the power is theonomic or anthroponomic, that is, whether God is at its center or not. The nature and content of authority also depend on whether God’s will is voluntarily accepted by men or rejected by ignoring or resisting.Theocracy is possible under the presence of three conditions: God’s revelation, man’s faith in God, and his free-will choice – to submit to or to oppose God’s authority.

Key words: Theocracy, free will, synergy, antinomic.

Теокрацията дефинира иерархичното устройство на сътворения от Бога духовен и физически свят и разкрива властовите взаимоотношения между Твореца и надарените със свободна воля Негови творения. Известно е, че властта функционира, когато управляващият заяви волята си пред управляваните, а те му се подчинят. Поведението им е резултат от съдържанието и формата на управлението, дали тя, властта е теономна или антропономна, дали Бог е в нейният център или не, дали Божията воля е приемана доброволно от хората или е отхвърляна чрез игнориране или съпротива.

Теокрацията е възможна при наличието на три условия: Божието откровение, вярата на човека в Бога и свободният му волеви избор – да се подчини или да се противопостави на Божията власт.

Божието Откровение може да бъде разглеждано като знанието, което Бог допуска да разберем, за да се спасим. Това знание може да бъде от библейски и извънбиблейски източници. Изследователите знаят, че изворите, които не са от Свещеното Писание не дават пряка информация за Спасителя. Те „могат да предоставят само широки очертания на историческия Му живот. Основните източници за Иисус са евангелията, следователно Иисус на историята ще остане завинаги неразривно свързан с въпроса за историческата надеждност за тези текстове[1]“. Въпреки този факт, всеки човек, ако пожелае, може да се опита да узнае Божието откровение. То е обусловено от двете воли, на човека и преди всичко, на Бога. То е „рационално постижимо, но не може да бъде обхванато цялостно и единствено с разума, …възприемането му в пълнота е възможно само чрез синергия, единодействие между Бога и човека… В Божественото Откровение връзката е реална… А отношенията между две личности се крепят не на рационални доводи, а преди всичко на вяра[2]“. Божи избраници в Стария Завет като Авраам, Исаак и Иаков, заради своята вяра и любов към Бога, били дарени с благодатта Му и така непосредствено узнали от Него Божията воля за еврейският народ. По-късно, след Рождество Христово, последователите на Богочовека също могли да я узнаят непосредствено от Спасителя, а след Петдесетница чрез Светия Дух и апостолите и чрез Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Синергията, единодействието между човека в Бога е плод на вярата на творението в неговия Спасител. Може да се приеме, че теокрацията, Божията власт става факт при наличието на вяра, породена от споделената любов между Бога и човека. Любовта е причината, която мотивира човека да вярва и да пожелае да разбере каква е Божията воля и да ѝ се подчини.

Свободната воля на човека е основно условие за теократичното управление. От нея зависи дали той избира да се подчини на Божията воля. Ако хората изберат да ѝ се противят или да я игнорират с безразличие тогава се достига до секуларизирано общество, напълно богоборческо и дори сатанинско по своето съдържание.

Според архимандрит Софроний (Сахаров) свободата на творението е свързана с ипостасното му личностно начало. В този случай образец за подражание на свободната човешка личност е Иисус Христос, при Когото „Именно тези две начала – Личността и свободата – са съединени неразривно. Където няма свобода, там няма и Личност и обратно: където няма Личност, там няма и свобода[3]“.

Сътвореният от Бога свят е цялостен, a духовният и физически свят е единен, с други думи – Божията власт на Твореца се простира върху всички творения. Като доказателство за липсата на граници на всеобхватността на Божията власт могат да бъдат приети думите на св. евангелист Матей: „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени“ (Матей 10:29-30).

Божията власт, теокрацията, се простира върху всички творения и това е видно и в разсъжденията на св. Евтимий, патриарх Търновски, според когото самовластието се отнася не само до хората, но и до ангелските чинове: „Ангелите са със свободна воля, защото те са мотивирани към действие от осияването и от притегателната сила на Божеството, а не от някой с равен на техния чин[4]“.

Според професор Антоний Хубанчев „ангелите са творение на Бога и това ги причислява към „тварното битие“, което вместо категорията „абсолютна свобода“ предполага богословското разбиране за „сътворена свобода“. Те като „словесни твари“ са разумни и за тях също така е присъщо познание с понятия „умопостигаемост“ и „съзнателно, свободно осмисляне на действителността“; те са „личности, а това предпоставя наличието на свобода на волята, както и определена отговорност, позиция и функции (служения) в иерархията на сътворения свят[5]“. Както отбелязва Владимир Соловьов: „В света на чисто духовните същества, могат да бъдат намерени условия за теокрация, понеже „при всяко от тези същества цялото им битие е определено безусловно и всецяло с вътрешен, единен и неразделен акт на неговата воля[6]“. Според него „добрите духове веднъж завинаги са отдали на Бога цялата си воля и живот и са направили своята природа добра, станали са неразривна част от Божието царство, а не негови наследници, които могат да приемат или да отхвърлят това наследство[7]“. От друга страна „адските сили или злите духове са се отрекли безвъзвратно от послушанието към Бога, направили са злото своя природа и с това безусловно са изключили себе си от Царството Божие…“[8].

С други думи Божията власт се простира върху тварите от духовния свят, които свободно са избрали едно от двете: да се подчиняват на Божията воля, както ангелите или сами да поискат да са „богове“, както бесовете. По такъв начин и в единия, и в другия случай, тварите от духовния свят продължават да разполагат със свободна воля, но тя вече е проявена, решението е вече взето и те убедено и категорично не желаят то да бъде променено.

Тук възниква въпроса за мястото на човека като субект на теокрацията в иерархическия ред създаден от Бога. Според този ред „физическият свят е подчинен на света на животните, който, на свой ред е подчинен на целите и интересите на човека, намиращ се във властта на Бога. Боговластието е цел и оправдание на космосоциалния универсум, негово творческо преображение и окончателен идеал[9]“.

Имайки предвид този факт и знаейки, че само човекът от останалите творения във физическия свят разполага със свободна воля, Владимир Соловьов достига до твърдението, че човекът е основният субект на теокрацията: „От всички Божии творения само човекът, поради двойственния си произход е истински свободен и пригоден за теокрация, защото в сърцевината на своето духовно същество той е недостъпен за механическото въздействие на вътрешните причини господстващи във видимия физически свят. Като част от него и ограничаван от своето физическо съществуване, човек не може да се определи безусловно и окончателно с един-единствен вътрешен акт на своя дух, няма достатъчно могъщество веднъж завинаги напълно да осъществи своята добра или зла воля в своята собствена природа и в окръжаващия свят. Той не може в своя физически живот веднъж завинаги да стане ангел или демон и да избере за своето съществуване небето или ада[10]“.

Казаното от Владимир Соловьов за двойственния произход на човека би могло да се допълни с изказаното от професор Димитър Попмаринов мнение, че човекът, според библейската антропология, като представител на двата свята – божествения (сътворен по Божи образ) и земния (от „земна пръст“), е „призван да ги съчетае в себе си в неделимо единство“, но „поради грехопадението, става зависим много силно от външния, материалния свят… приближава се много по-близко до природния, детерминиращия свят, отколкото до божествения, духовния, освобождаващия свят[11]“. Именно тази двойственост е причината основният субект на теокрацията да е човекът още от времето на грехопадението.

Следващата задача е да бъде направен опит да бъдат изяснени коренът, произходът и характеристиката на властта – дали тя е от Бога или от дявола и как тя се проявява в духовния свят и в човешкото общество.

Божията власт произхожда от Твореца пряко или опосредствано. Властта е теократична, когато е пряко произлизаща от волята и законите дадени от Бога. Когато властта произтича опосредствано, тогава тя може да бъде разглеждана, по допущение Божие, като адиоративна (неутрална по отношение на Бога) или дори, като свързана с дявола.

Властта може също да бъде характеризирана като служебна и господска, като антиномична и неутрална.

Властта, която е „от Бога“ и получава „религиозно-морално оправдание е власт служебна, тя служи на правдата и справедливостта. Началникът е Божи слуга и носи меч не напразно, а именно за защита на добрите за борба със злите [12]“.

Властта, както вече стана ясно, може да бъде и „господска“ и да произтича условно и от дявола. Възниква въпросът с какво тя се различава от служебната и с какво се характеризира. Определено, когато властта на управника е придобита посредством дявола, тогава тя „трябва да бъде наречена „похотта на господството“ (по мнението на св. Августин) защото тя на никакви висши начала, никому и за нищо не служи, напротив – заставя всички да ѝ служат. Началникът, който упражнява такава дяволска власт носи меч не за борба със злото, а напротив – за извършването на зло, за изплашването на добрите, свободните и независимите, които не желаят да се преклонят. Това означава че притежателите на такава власт приемат от ръцете на дявола трите основни форми на злото: човекоубийството, лъжата и тиранията[13]“.

Когато властта е „господска“ трябва да бъдат отчетени две много важни особености: първата е, че властта не произтича директно от дявола, тя му е предадена от Бога по икономѝя. И втората особеност – дяволът има силата да овластява само тези творения Божии, които отхвърлят Бога и свободно избират да му се поклонят и да му служат. Като потвърждение за това са текстовете от Свещеното Писание, които показват, че дяволът има дързостта да изкушава дори Спасителя: „…И като Го възведе на висока планина, дяволът Му показа всички царства на вселената в един миг време. И рече Му дяволът: „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“ (Лука 4:5-8; Матей 4:8-9). Явно е, че след като на изкушение е бил подложен дори Богочовекът, то няма съмнение, че дяволът, след грехопадението, непрекъснато е поставял и ще поставя на изпитание, чак до Страшния съд, свободната воля на хората, предлагайки им богатствата на света срещу подчинение и поклон – белег за властта му над тях.

Властта по своята същност притежава още две характеристики: противоречивост и антиномичност („αντι“ – „против“, „срещу“, „преди“; и „νoμoς“ („закон“); буквално – „противозаконие”, „противопоставяне на два закона“). Според Вышеславцев „антиномията на властта съществува тогава, когато съдържа в себе си някакво принципно зло. Символът на властта е мечът, а Христос казва: „прибери меча си в ножницата, вдигналия меч от меч ще загине[14]“. С тези думи е установено вътрешното противоречие на меча, затова оръжието няма място в Царството Божие – но Царството се опира на меч. „Понеже ако всяка власт е принуда, то е ясно, че принудата няма място в Царството Божие, и въпреки това, всяко „Царство“ е власт и следователно принуждение[15]“. Затова съществува и мнението, че властта би могла да се разглежда като противоречива – тя има позитивна и негативна ценност, освен „от дявола“, тя може да е и „от Бога“, както изяснява св. апостол Павел в своето Послание до римляни: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, този, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите“ (Римляни 13:1-3).

Св. апостол Петър също настоява: „И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци. Защото такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци“ (1 Петр. 2:13-15). Ако се постъпва по думите му, властта освен зло може да бъде и благодеяние за народите. Управлението на царе като Давид и Соломон, а също и животът на голям брой благочестиви монарси по-късно, особено след Петдесетница, някои от които покръстили цели народи, доказват това твърдение.

Понятието „Власт на „мира сего“ е антиномично и се разделя на утвърждение и отрицание. В него е включено, както възможността властта да бъде правилно употребявана от земния владетел, така и опитите да бъде санкционирана и оправдана покварената земна власт, с това, че Бог е наричан небесен Цар. Не бива да бъде забравяно, че „сиянието на небесното Царство сякаш изгаря земната власт, а земното царство в Библията се приема като отпадане от Небесния цар, като измяна срещу него, а възстановяването на Царството Божие на небето и земята се разглежда като унищожение на земната власт“.

И накрая, според мнение застъпвано от Вышеславцев: властта може да бъде охарактеризирана и като неутрална: „Властта е от Бога, доколкото се съблюдават божествените закони, тя става дяволска, доколкото нарушава тези закони. Всяка власт е дадена от Бога, както са дадени ръцете, краката, езика – те са дадени за добро употребление, но те могат да бъдат употребени и за зло, да станат оръдие на злото, оръдие на дявола[16].“

Съществува принципна разлика между земната власт и властта на Иисус Христос, защото Царството Божие не е царството в земна държава. Тази разлика проличава особено ясно, когато Богочовекът застанал пред Пилат. Тогава последният разбрал, че Иисус Христос „е Цар, но в съвсем особен смисъл – Неговото Царство не е от този свят, Той няма служители, защитници, войска, Неговото Царство е Царството на Истината. Неговата власт съвсем не прилича на властта на Пилат[17].“

Според Вышеславцев е грешка „ако под понятието власт разбираме едно и също нещо за властта на Света Троица в Царството Божие и властта на княза на „мира сего“, за властта на Пилат („имам власт да те разпъна и властта да те пусна“). Властта на Пилат, в условен смисъл е „от дявола“, когато разпъва Спасителя, но властта му е „от Бога“, когато е „дадена на владетеля от горе[18].“ По тази причина „не бива да бъде отъждествявана властта на Божествения и на земния цар, че това е една и същата абсолютна власт – да помилва и наказва, власт, която само се предава от Божиите ръце в ръцете на царя, че земният цар е само наместник на Бога. Така може да се достигне до погрешния извод, че земната тирания е отражение на небесната[19].“ Според Вышеславцев „този начин на мислене е погрешен и няма нищо общо с учението на Църквата, защото са смесени понятията за „царство“, в тесен човешки смисъл и „Царство не от мира сего“ – в преносен. Това погрешно мислене води до опитите да бъде санкционирана и оправдана тираничната земна власт, с факта, че Бог се нарича небесен Цар. По-скоро е обратното, „сиянието на това Небесно Царство сякаш изгаря земната власт. Земното царство в Библията се разглежда като отпадане от Небесния цар, като измяна срещу него, а възстановяването на Царството Божие на небето и земята се разглежда като унищожение на земната власт[20]“.

Всъщност, земната власт би могла да направи опит бъде справедлива по образеца на небесната. „Богочовекът Христос се самонарича Цар, на когото е дадена всяка власт на небето и земята и преобразяването и обо̀жението на света винаги се обозначава като Царство Божие. То е и централния символ на Стария и Новия Завет[21]“.

Евангелието на Новия Завет разкрива идеята за преобразяващата света власт чрез отговора на Христос на молбата на неговите ученици да получат първенство. Спасителят казва на Своите ученици: „Царете и управниците на народите господстват над тях и велможите властват над тях, …между вас да не бъде така, но който иска да бъде по-голям сред вас, да ви бъде слуга и който иска да бъде първи между вас – да бъде на всички роб“ (Матей 20:25-28; Лука 22:24-27; Марк 42-45).

Едва след като по този начин било определено какви би трябвало да бъдат управляващите, едва тогава било изискано от вярващият народ: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога“ (Римляни 13:1). Затова хората, за да имат възможност за спасение, би трябвало да се вслушат и да изпълняват думите на Спасителя: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21).

Така земната светска власт получила своята легитимация, но въпреки утвърждаването ѝ, Иисус Христос категорично я отхвърлил за Себе Си, когато тя му била предложена два пъти, в пустинята и в Иерусалим, като изкушение от страна на дявола. Заради тези откази Той бил предаден от Иуда, отхвърлен от първосвещениците и от народа и разпънат на кръста.

Без съмнение „в първата половина на IV-ти век отношението на държавата към християнството става коренно различно. От преследвана религия то става официално разрешено вероизповедание…“[22]. Това означавало, че „промяната в отношението на езическата власт към изповядващите християнството добива нови измерения и не би било пресилено, ако възприемем случилото се по времето на император Galerius като нужната предпоставка за реализирането не само на Edictum Mediolani, но и на политиката на император Константин Велики по отношение на християните и на участието му в църковния живот[23]“.

В заключение основният извод, който може да се направи е, че след 313 година за християните са премахнати всички препятствия пред трите условия за теократична власт: приемането на Божието откровение от страна на човека, вярата му в Бога и свободният му волеви избор да се подчини на Божията власт. Този факт бил предпоставка в центъра на властта да бъде поставена Божията воля, защото стремежът към боговластие винаги е бил стремеж към най-добрата форма на управление, при която, Бог и Божията воля са приемани доброволно и с благодарност от хората в живота им.

Използвана литература

Бердяев, Н., Смисълът на историята, опит за философия на човешката съдба. С., 1994.

Вышеславцев, Б. П. преображенного эероса. М., 1994. Этика

Попов, Хр. Евтимий, Търновски и Трапезицки патриарх (1375-1394). Пловдив, 1901.

Сахаров, архим. Софроний. Видеть Бога как Он есть. Свято – Троицкая Сергиева лавра, 2006.

Соловьов, Вл. История и будущность теократии. Исследование всемирно-исторического пути к истинной жизни, т.1. Загреб, 1887.

Хубанчев, А. и И. Николова, Богословският проблем … (http://dveri.bg/wuy#_ftnref3 ; 29.12. 2014).

Попмаринов, Д. Словото Божие като Откровение. – В: Трансцедентални езици на метафизиката. Благоевград, 2009.

Попмаринов, Д. Историята като откровение и съвременната вяра и знание. – В: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност теология в Шуменския университет. Шумен, 2013.

Легкоступ, Магдалена. Катехизическото учение на св. Кирил Йерусалимски София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2011, 192 с.

Великов, Юлиян. Imperator et Sac erdos (монография). Научен редактор и Предговор: проф. д.и.н. Иван Тютюнджиев Университетско Издателство „Св. св. Кирил и Методий“ (2013) (монография).

Събев, Павлин. Иисус и книжниците. История и памет – критика на академичния дискурс. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“.

____________________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 14 (20) нова серия, с. 75-83, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2023. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Събев, Павлин. Иисус и книжниците. История и памет – критика на академичния дискурс. В. Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, с. 37.

[2]. Попмаринов, Д. Словото Божие като Откровение. – В: Трансцедентални езици на метафизиката. Благоевград, 2009, с. 432.

[3]. Сахаров, архим. Софроний. Видеть Бога как Он есть. Свято – Троицкая Сергиева лавра, 2006, с. 58.

[4]. Пак там, с. 201.

[5]. Хубанчев, А. и Николова, И. Богословският проблем … (http://dveri.bg/wuy#_ ftnref3 ; 29.12. 2014).

[6]. Соловьов, Вл. История и будущность теократии. Исследование всемирно-исторического пути к истинной жизни, т. 1. Загреб, 1887, с. 337.

[7]. Пак там, с. 339.

[8]. Пак там.

[9]. Соловьов, Вл. Пак там. с. 337.

[10]. Пак там, с. 338.

[11]. Попмаринов, Д. Историята като откровение и съвременната вяра и знание. – В: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност теология в Шуменския университет. Шумен, 2013, с. 43.

[12]. Вышеславцев, Борис Петрович. Этика преображенного эероса. М., 1994, с. 207.

[13]. Пак там, с. 208.

[14]. Пак там.

[15]. Пак там.

[16]. Пак там. 

[17]. Пак там.

[18]. Пак там.

[19]. Пак там.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там.

[22]. Легкоступ, Магдалена. Катехизическото учение на св. Кирил Йерусалимски, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2011, с. 42. ISBN-978-954-07-3279-4. COBISS.BG-ID-1246431972.

[23]. Великов, Юлиян. Imperator et Sacerdos (монография). Научен редактор и Предговор: проф. д.и.н. Иван Тютюнджиев Университетско Издателство „Св. св. Кирил и Методий“ (2013) (монография), c. 41 ISBN 978-954-524-932-7; COBISS.BG-ID 1274806244. 

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-haG