Отец Павел Събев
В пасхалните разкази на светите Евангелия разпознаването на Възкръсналия е описано по различен начин. У Лука то е преход към „отварянето на очите“: учениците първоначално не могат „да Го разпознаят“ (Лука 24:16), но после „очите им се отвориха и Го разпознаха“ (Лука 24:31). При Иоан същото движение е изразено чрез промяна от „не знаеха, че е Иисус“ (Иоан 20:14; 21:4) към изповедното разпознаване: „Господ е“ (Иоан 21:7). За Матей е среща, телесна близост и поклонение в литургичен дух, при което все пак остава място за колебание (Матей 28:9, 17), а у Марк описанието е сдържано, почти телеграфно: чрез обещание за бъдещо виждане (Марк 16:7) и чрез явяване „в друг образ“ (Марк 16:12).
От Иоан и Лука разбираме, че най-близките до Иисус не Го разпознават веднага. Мария Магдалина Го вижда и мисли, че е градинарят. Двамата по пътя за Емаус вървят с Него и не знаят с кого вървят. Учениците край Тивериадското езеро чуват думите Му, но едва след необичайно изобилния улов любимият ученик казва: „Господ е“. Тома иска допир, за да Го познае. Тази повтаряща се неспособност за разпознаване не е повествователен мотив. Тя казва нещо съществено за самото събитие на Възкресението: разпознаването („отварянето на очите“) е дар на Възкръсналия.
Промеждутъкът между явяването и разпознаването открива най-дълбокото измерение на човешкото съществуване, което може да бъде назовано като вътрешно време. То обозначава не външната последователност на събитията, а онзи дълбинен порядък, в който вътрешният човек узрява за срещата с Възкръсналия.
„Вътрешният човек“ (ὁ ἔσω ἄνθρωπος – изразът е Павлов, вж. 2 Коринтяни 4:16) не живее във външната последователност на измеримия хронос, а в дълбинния порядък на духа, който единствен измерва този порядък (вж. 1 Коринтяни 2:11) като време на сърцето (καρδία) и неговото вътрешно свидетелство за истината (συνείδησις, вж. Римляни 2:14-15). Вътрешният човек живее „в Христос“, обновявайки се в есхатологичното настояще, в което миналото и бъдещето са събрани в своя καιρός на среща с Бога, тъй че времето престава да бъде реда на „този век“ (ὁ αἰὼν οὗτος; вж. 2 Коринтяни 4:16; 5:17, 1 Коринтяни 7:29, Галатяни 2:20 и Ефесяни 5:16).
1. Заключеното време
В Евангелието според Иоан (Иоан 20:19) първото явяване на Възкръсналия Господ пред учениците е в контекста на пространствена и душевна изолация. Използването на израза τῶν θυρῶν κεκλεισμένων (при заключени врати) не е просто детайл, а знак за състоянието на учениците след разпятието на Учителя. Глаголът κλείω, означаващ „затварям, запирам“, тук е употребен като перфектно причастие (κεκλεισμένων), което в гръцкия език указва на завършено действие с траен резултат – състояние на херметичност, което отразява не само физическата преграда, но и вътрешната парализа на учениците.
Това затворено пространство е изпълнено със страх (διὰ τὸν φόβον), който действа като гъста атмосфера, в която вътрешното време се е свило. Отбелязването на часа – „тъй като беше вечер“ (Οὔσης οὖν ὀψίας) – подчертава края на един исторически цикъл и настъпването на вътрешен мрак. В този контекст появата на Иисус (ἦλθεν ὁ Ἰησοῦς) не е описана като физическо проникване през материята, въпреки че Той застава със своето възкръснало тяло, което не е безплътно (срв. Лука 24:36-43), а като свободно нахлуване на вечността в центъра на страха. Фразата „ἔστη εἰς τὸ μέσον“ (застана в средата) показва, че Той заема точката, в която се пресичат погледите и мълчанието, превръщайки се в новия център на тяхната реалност; Христос обновява вътрешния човек, освобождава сърцето от парализата на миналото.
Най-същественият елемент в това описание е граматическият преход от минало свършено време („дойде“ и „застана“) към историческо настояще (λέγει, говори). Това настояще време в Иоановите книги често служи за изразяване на вечността, която се открива в момента на говоренето. Поздравът Εἰρήνη ὑμῖν (Мир вам) не остава затворен в миналото; той е присъствие, което говори „сега“ на всеки, който се намира в състояние на „заключена врата“. Запряното вътрешно време е освободено.
2. Когато те повикат по име: освободеното време
Срещата на Мария Магдалина с Възкръсналия (Иоан 20:16) представя разпознаването като акт, който се случва не чрез визуална идентификация, а чрез чуване[1]. В първоначалния етап Мария „вижда“ (θεωρεῖ – гледа, без да разпознава, съзира) Иисус, но не Го разпознава, описана е дистанция и пасивно наблюдение без разбиране на същността. Тя го възприема като градинар, което е рационална интерпретация в рамките на познатия свят.
Преломният момент настъпва, когато Иисус произнася само една дума – нейното име Мариам (Μαριάμ). Използването на семитското звучене, а не на по-разпространената гръцка форма, е дълбинен личен призив. В библейския контекст името е израз на самата същност на личността.
Обръщайки се[2], Мария вижда Иисус. Евангелистът не казва просто, че тя не Го познава, а че „не знаеше, че това е Иисус“ (οὐκ ᾔδει ὅτι Ἰησοῦς ἐστίν; οὐκ ᾔδει[3]). Това обръщане не е само физическо завъртане на тялото, а екзистенциален завой (μετάνοια), промяна на посоката на цялото битие. В този обрат се ражда разпознаването, което веднага намира своя език, реципрочен на призива. Ραββουνι (Учителю мой) е признание за възстановената връзка, която сега е преобразена от глас, който назовава и чрез това назоваване задвижва от ново вътрешното време на Мария, която разпознава лика на Говорещия. Тя не „вижда“ Истината, докато Истината не я повика по име, за да я освободи (вж. Иоан 8:32).
3. Пътят: Разгръщане на вътрешното време и отваряне на очите
Разказът в Лука 24:13-35 премества акцента върху движението и диалога като среда за разпознаване. Пътят тук е едновременно физическо пространство между Иерусалим и Емаус и метафора за жизнения път на човека, изпълнен с разочарование и неразбиране. Учениците са описани като ἦσαν πορευόμενοι (вървяха), състояние на процесуалност, в което историческото време тежи с цялата си категоричност на смъртта и загубата.
Явяването на Иисус е дискретно: ἐγγίσας συνεπορεύετο αὐτοῖς (приближавайки се, вървеше заедно с тях). Той се включва в техния поток на времето, в техните разговори (ὡμίλουν) и спорове (συζητεῖν), без да бъде разпознат веднага.
Евангелистът отбелязва, че очите им са „държани“ (ἐκρατοῦντο), състояние на пасивност, при което самата скръб и неудовлетворени очаквания блокират зрението и разпознаването. Двамата ученици вървят, говорят, тълкуват станалото, цитират факти, помнят думите на жените и все пак не стигат до смисъла. Те разполагат почти с всички данни, но не притежават истината. Точно тук се открива силата на разказа: разпознаването на Възкръсналия не възниква автоматично от натрупването на сведения. Може човек да знае много и пак да не вижда. Лука изразява това с кратката, но тежка фраза: „очите им се удържаха“ (οἱ ὀφθαλμοὶ αὐτῶν ἐκρατοῦντο) – граматическата форма е страдателна. Те не просто не разбират; нещо държи погледа им в границите на старото мислене. Неузнаването е свързано не само със скръбта, но и с дълбочината на самото пасхално събитие, което надхвърля очакванията им за Месия. Христос се приближава и върви с тях. Той не ги прекъсва с внезапно саморазкриване, а влиза в техния разговор. Изслушва тяхното разочарование, допуска тяхното недоумение да се изговори докрай, и едва тогава започва да тълкува Писанията.
Процесът на разпознаване преминава през две фази на „отваряне“, изразени с глагола διανοίγω, който означава „отварям широко“ („отварям напълно[4]“). Първо, Иисус „отваря“ Писанията (διήνοιγεν τὰς γραφάς), показвайки явяването на Божията слава в историческото време на човека (εἰσελθεῖν εἰς τὴν δόξαν αὐτοῦ). Това интелектуално и духовно отваряне подготвя сърцето, което започва да „гори“ (ἡ καρδία ἡμῶν καιόμενη). Отварянето на Писанията (логосът) подготвя „отварянето на очите“ (опита). Без словото хлябът би останал просто храна; без хляба словото би останало просто теория.
Кулминацията настъпва при преломяването на хляба – жест, който едновременно напомня за Тайната вечеря и препраща към евхаристийното присъствие на вечността в историческото време. В този миг διηνοίχθησαν οἱ ὀφθαλμοί (очите им се отвориха). Те не отварят очите си сами (тук глаголът διανοίγω е в пасивна форма); те са отворени от благодатта на Христовото присъствие. Веднага след акта на разпознаване (ἐπέγνωσαν) Иисус става ἄφαντος (невидим). Тази невидимост подчертава, че Неговото присъствие сега е отвореност на „горящото сърце“ и в преобразеното разбиране на Писанията и евхаристийната трапеза, за да разгърне вътрешното време в есхатологично настояще, в което минало и бъдеще се сливат.
4. Телесният опит на разпознаването: вътрешното време като праг на вечността
Взаимоотношението между тялото и вечността е централна тема в пасхалните глави на Иоан. Разказаното за Мария Магдалина (Иоан 20:17) въвежда парадоксалната забрана Μή μου ἅπτου (Не се допирай до Мен/Не Ме задържай). Глаголът ἅπτω в медиална форма (ἅπτομαι) означава не само физическо докосване, но и „захващане, прилепване, вкопчване“. Вечността, явена във Възкръсналия, не е обект за притежание или връщане към старото.
Иисус обяснява причината за тази забрана чрез времева пукнатина: οὔπω γὰρ ἀναβέβηκα πρὸς τὸν πατέρα (още не съм възлязъл при Отца). Възкресението не е телесна реанимация, а динамичен процес на възхождане (ἀναβαίνω), който отваря нов път за човечеството към Божествената вечност.
В контраст с това, явяването пред Тома (Иоан 20:27) предлага радикална покана за докосване: Φέρε τὸν δάκτυλόν σου ὧδε (дай пръста си тук) и βάλε εἰς τὴν πλευράν μου (положи ръката си в реброто Ми). Този допир има за цел да потвърди идентичността на Възкръсналия с Разпнатия, утвърждавайки реалността на Боговъплъщението дори във вечността. Въпреки това целта на физическото доказателство не е самото то, а трансформацията на вътрешния човек: μὴ γίνου ἄπιστος ἀλλὰ πιστός (не бъди невярващ, а вярващ). Вътрешното време е преобразено в праг на вечността. Вечността не е „някъде далеч“, тя е в раните на Христос, които Тома докосва в своето „сега“. Прагът на вечността е благоприятното време (кайрос), в който крайното (тялото) и безкрайното (възкресението) са обвързани „тук и сега“ в блаженството на тези, които „не са видели, а са повярвали“. Последното блаженство, за което говорят Евангелията. А може би първото.
5. Разпознаване и действие: деятелност на вътрешното време
Разпознаването на вечността не е пасивно съзерцание, а двигател за действие. В Иоан 20:4-8 тичането към гроба демонстрира кинетичната енергия на пасхалното събитие. Ученикът, когото Иисус обичаше, „стига пръв“ (ἦλθεν πρῶτος), но неговото виждане отвън е описано като нещо плахо, без веднага да навлезе в дълбочината на тайната (παρακύψας βλέπει – надниквайки, вижда). Петър, със своята характерна импулсивност, „влиза“ (εἰσῆλθεν) в гроба, пресичайки прага на смъртта. Когато и другият ученик влиза, Евангелието постига своята най-висока степен на лаконичност: видя и повярва (εἶδεν καὶ ἐπίστευσεν). Тук вярата е пряко следствие от специфичен вид „виждане“, което разчита знаците на отсъствието (сгънатите кърпи) като доказателство за присъствието на вечността.
При езерото (Иоан 21:7) разпознаването е изразено с максимална сгъстеност и лаконичност: Ὁ κύριός ἐστιν (Господ е). Употребата на сегашното време на глагола „съм“ (ἐστιν) в контекста на една обикновена утрин на труд и неуспех издига момента (кайрос) над хронологията (хронос). И тук реакцията на Петър е радикална телесна смелост (противоположна на неговия страх по-рано) – той „се хвърля в морето“ (ἔβαλεν ἑαυτὸν εἰς τὴν θάλασσαν). Това движение от лодката към брега наподобява предишното движение от брега към лодката, когато потъва, ала сега той плува към брега и това не е чудо, а смелост.
Заключена врата, произнесено име, път и разговор, допир, разпознаване на Христовия лик. Разпознаването започва като невъзможност, ала става Път в телесността на вътрешното време, което се разширява в живот вечен още тук и сега. От заключената стая до брега на езерото. От страх до смелост. От отчаяние до Глас, който те вика по име. Библейските събития се превръщат във вътрешен опит на човека. Възкресението е Богоявяване посред историята, посред нейната смъртна телесност и необратимо време. То преобразява вътрешното човешко време – времето на вътрешния човек – в безкрайно настояще на живот в Христос, чийто лик разпознаваме в любов, радост, мир, благост, вяра.
Затова в центъра на пасхалните разкази не стои само свидетелство, че Христос е възкръснал, а и преобразяването на учениците в човеци, които могат да разпознаят Възкръсналия. Самото събитие на Възкресението е неотделимо от този нов начин на виждане. Писанията стават разбираеми и ясни, в Евхаристията е видимо присъствието на Господа, раните на Неговото самоволно понизяване са осезаеми и споделими в телесността на този живот (Галатяни 6:17). Затова Евангелията не се задоволяват със свидетелството „Той възкръсна и се яви“. Те разказват как не беше познат, как беше погрешно възприет, как бе разпознат едва в определен миг и как след това всичко се промени.
_______________________________________________________________
*Публикувано в Християнство и култура, бр. 3 (210), 2026, с. 5-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. В Евангелието според Иоан чуването на гласа е основен белег за духовна разпознаваемост и принадлеж ност. Гласът на Исус е призив, който активира личната връзка (вж. 10:3, 27; 11:43; 18:37). Това е разширение на Иоановото „Словото стана плът“.
[2]. Употребеното причастие στραφεῖσα (аорист, страдателен залог от στρέφω) формално е пасивна форма, но тук има непреходно значение: „като се обърна“. Така евангелистът отбелязва не просто движение на тялото, а обрат, който подготвя разпознаването.
[3]. От глагола οἶδα, който означава познание чрез опит и прозрение, а не просто информация; „видях и затова зная“, описвайки знанието не като придобита информация, а като непосредствено вътрешно прозрение и увереност. На това място у Иоан οἶδα изразява интуитивното завършено знание, което изгрява в съз нанието като внезапно прозрение за истината, в различие от описания с гл. γινώσκω, който обозначава познанието като динамичен процес на учене и постепенно опознаване.
[4]. Глаголът διανοίγω е подсилена форма на обичайния глагол за отваряне (ανοίγω). В Новия Завет този глагол се използва почти винаги в духовен контекст – за отваряне на ума, очите или сърцето, за да може човек най-накрая да прогледне за истината (срв. Деяния на светите апостоли 16:14).
Изображение: авторът отец Павел Събев. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h7W
