The Divine Inspiration of the Holy Scriptures according to Roman Catholicism, Orthodoxy and some Protestant movements

Йоана Иванова

Abstract

This study examines the question of the divine inspiration of the Holy Scriptures accord ing to Roman Catholicism, Orthodoxy and some Prot estant movements. The answer to this question is analyzed in more detail with the help of verses from the Covenant and the New Testament, which clearly show us quite inaccuracies in the belief that „the Holy Scriptures as a text are inspired by God, as are its copyists and translators“.

Key words: Inspiration, Holy Scripture, Orthodoxy, Roman Catholicism, Protestantism.

Увод

В настоящето изследване се разглежда въпроса за боговдъхновеността на Свещеното Писание според римокатолицизма, православието и някои протестантски течения. Отговора на този въпрос се анализира по-подробно с помощта на стихове от Стаия Завет и Новия Завет, които ни показват ясно, доста неточности във вярването, че „Свещеното Писание като текст е боговдъхновено, както и неговите преписвачи и преводачи“, или, че е „боговдъхновен целият текст, всяка една дума и така нататък“.

Поставя се и въпросът: къде започва човешкият елемент в Писанието и къде Божественият?

Изложение

Въпросът за боговдъхновеността е важен понеже засяга авторитета на Писанието. Димитър Попмаринов – в своето учебно пособие „Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“ твърди, че без приемането на самата истина за боговдъхновеността на Библията се обезсмисля не само християнската вяра, но и Църквата. Съответно това се превръща във въпрос, който имайки сложен характер може да се разглежда многостранно. При това той вече не е само догматически, както е смятал професор Марковски.

Авторът на настоящото изследване няма за цел да е изчерпателен по дадената тема, фокуса ще бъде върху истината за боговдъхновението според православното учение, като се изложат и римокатолически и някои протестантски мнения, с цел да се заключи истината за боговдъхновението състояща се в синергичния (от гръцки „Συνέργια“ – работят заедно“) процес, между Бога и човека.

Както отбелязва Димитър Попмаринов при римокатолиците боговдъхновеността се изразява с думата „infallibility“ („непогрешимост“) във връзка спасяващата цел на Писанието. Факт е, че Римокатолическата църква е изградила собствено учение като е съставила «отделни определения по въпроса на съборите в Лион (1274 година), на Тридентския (1545 година) и на Първия ватикански (1870 година)“. Като на последния е била възприета и формулата „Spiritu sancto inspirante conscripti (libri) Deum habent auctorem (Sess. 3, cap. 2)“. Именно според това римокатолическо разбиране, всички книги на Стария Завет и Новия Завет „заедно с каноничните и второканоничните (според римокатолическата терминология)“ са написани под въздействието на Светия Дух. Това води до извода, че техен автор е самият Бог („auctor principalis“).

При православието, обаче всичко стои по-различно. За боговдъхновеността Православната църква няма конкретно учение. Свещено е съдържанието на Божието откровение. То е напълно достатъчно за спасението на човека. „В този смисъл, според думите на св. Атанасий Велики, Свещеното Писание съдържа истината в пълнота, в достатъчност“. Естествено думата достатъчност не бива да се тълкува в смисъл, че Писанието само̀ по себе си е разбираемо. Във връзка с темата за боговдъхновеността на Свещеното Писание са писали различни православни мислители. „Някои от по-важните съвременни изследвания са следните: Georges Florovsky, Revelation and Interpretation, in: Bible, Church, Tradition: An Orthodox View, vol. 1, Bel mond: Nordland, 1972; Bratsiotis, Panagiotis, Bibli cal Authority for Today, in: The Autority of the Bible: An Orthodox Contribution, A. Richardson and W. Schweitzer, eds., Philadelphia: Wesminster, 1951; Thomas Hopko, The Bible in the Orthodox Church, SVTQ 14, 1-2, NY, 1970; Savas Agouridis, The Bible in the Greek Orthodox Church, University of Athens, Athens, 1976; Breck, John, Orthodoxy and the Bi ble Today, in: The Legasy of St. Vladimir, ed. John Breck and others, Crestwood, NY, 1990“. Професор Theodore G. Stilianopoulos също изказва своето мнение по темата като твърди, че православието приема Свещеното Писание като запис на Откровението, отколкото като на пряко Откровение. „Да четеш относно сътворението в книга Битие не е едно и също като да присъстваш на него“. Именно в този смисъл вече разказаното в Свещеното Писание е преживяният опит и религиозна памет на Божия народ. И на тази основа в него откриваме два аспекта, две страни: предаваща и приемаща. Предаващата страна е сам Бог в Неговото отношение към човека. Приемащата е човекът в неговата тварност, греховност и несъвършенство. За да бъде участник, обаче в процеса на разкриване на Бога в света, човекът трябва да бъде избран, да има харизма и да бъде в различни отношения с Бога за разлика от всички останали. Тази различност преди всичко се състои в отдадеността от страна на човека на Бога. Вдъхновявайки се чрез същата тази отдаденост, човекът желае да предаде на другите, това което сам Бог му е разкрил. Тогава Божията воля се предава чрез човешката. Св. апостол Петър казва: „Никое пророчество на писанието не е собствено (на пророка) тълкуване на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петр. 1:20-21). „Така Божието Откровение бива записвано и става Свещено Писание“, защото е записано и предадено чрез човека, обаче то има и друга страна, човешка. Човешката страна не е съвършена. При нея се допускат не само изкривявания, но и неточности, произлизащи тъкмо от нейното несъвършенство. В такъв смисъл местата в Свещеното Писание, които са трудни и неразбираеми са такива не поради слабости, или непълноти в Откровението, а поради слабостта на човешкия елемент, чрез който то е предадено и чрез който то се разбира (Срв.: 2 Петр. 3:16). Боговдъхновеността не изключва грешките и слабостите на човека, тя не детерминира човешкото несъвършенство.

Професор Theodore G. Stilianopoulos смята, че трябва да сме убедени в това, че записването на Откровението е боговдъхновено и свещено (както и канонично), но и да сме наясно, че въпреки това то е записано от конкретни автори човеци, на съответните човешки езици. Бог наистина се разкрива на тези хора, но спрямо техните възможности да възприемат. Според св. Иоан Златоуст Свещеното Писание е израз на Божия жест към нас. Това е слизане (гръцки „Συγκαταβαίνω“, да сляза от високо и да правя компания на някого като вървя с него) вървене от страна на Бога с човека, приспособяване до неговото състояние. Като свидетелства за боговдъхновеността на Свещеното Писание ще се приведат разсъжденията и посочените стихове от Стария Завет и от Новия Завет от Димитър Попмаринов. Той обръща внимание на първия боговдъхновен писател св. пророк Моисей. Още при него е засвидетелствано, че Бог говори чрез неговите уста (Изход 4:12), също Богът заповядва на Моисей да запише думите Му (34:27). Св. пророк и цар Давид е друг боговдъхновен автор, който Попмаринов посочва. Давид сам казва за себе си, че Духът Господен говори в него, а словото на Духа е на езика му (2 Царства 23:2). Книгата на св. пророк Осия също свидетелства за Божията намеса, казва се, че сам Бог е написал законите си (Осия 8:12). Още няколко места могат да бъдат посочени: (Исаия 2:1; Иезекиил 1:3; 6:1; Михей 1:1) и други. С още по-голяма яснота боговдъхновеността е засвидетелствана в Новия Завет: Деяния на светите апостоли 1:16; 3:18, 21; 4:25. Бог говори, чрез своите избрани мъже: (Матей 22:43-44; Марк 12:36; 2 Петр. 1:21; Евреи 1:1) и много други. Ясно, категорично и пълно засвидетелстване на боговдъхновеността намираме у свети апостол Павел: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука“ (2 Тимотей 3:16). От гръцки „Θεόπνευστος“ („вдъхновен“, „въздействан чрез Бога“). „Това е двусъставна дума („θεός“ – „Бог“ и „πνέω“, „дишам“, „вея“, „духам“), която във Vulgata е преведена като „divinitus inspirata“, понеже впоследствие думата „divinitus“ излиза от употреба, остава само съществителното „inspiratio“, което означава „вдъхновение“, „внушение на човешкия дух от Бога“, тоест, това което излиза от човешкия дух, предварително Дух Свети го е вложил“. Бог се разкрива чрез действия и слово. Това разкриване обаче има своите измерения във времето. В този смисъл говори и професор Theodore G. Stilianopoulos според когото Библията чрез своята боговдъхновеност предлага три основни пътя на богопознание. Първият е Божията спасяваща дейност в света, наричана още история на спасението. Библията дава ясно свидетелство за стремежа на човека който иска да открие Бога и съответно Божия отговор на този стремеж. Става въпрос за Божията дейност, която вдъхновява хората да приемат словото Му. „Тази връзка между човека и Бога се нарича „чудо„ „τά θαυμάσια“ (Изход 3:20), това са великите дела „τά μεγαλεĩα“ (Деяния на светите апостоли 2:11) на Бога. Тя е доста ясно изложена в Библията в събития като Изхода, даването на Закона на планината Синай, настаняването в Обетованата земя, въплъщението на второто Лице на Света Троица, смъртта, страданията и Възкресението на Иисус Христос, Петдесетница и други. Вторият е пътят на Божията истина и премъдрост. Чрез него се откриват истини относно сътворяването на света, предназначението на човека на земята, греха, моралните стойности добро и зло, спасението, небето и земята, рая и ада и така нататък. Боговдъхновеността на Свещеното Писание разкрива истини и премъдрост за възможното поведението на човека, устройство и общество на хората, което дава възможност за смислен живот. Божието вдъхновение е това, което осмисля и помага: „Нека тече като вода правосъдието, и правдата, като силен поток“ (Амос 5:24). „Това боговдъхновено познание на Божията истина и премъдрост, като записано, няма механически характер». Бог не насилва човека, неговата свобода си остава. Особено ясно същата тази свобода проличава в началото на Евангелието на св. Лука. Сам той пише как грижливо проучил всичко и започнал да описва известните и на другите събития. От това следва, че той влага своя човешки елемент подбирайки това, което смята, че е важно и необходимо. Третият път е този, който открива тайната на Бога. Бог е този, който чрез Своя Дух вдъхновява библейските автори, така че те да разкрият заблудите на грешното човечество и изкривените понятия и представи за Него. Светът е покорен от езическите примитивни вярвания и това налага свидетелство ясно и красноречиво само̀ по себе си. Затова Библията свидетелства истината за Единия и истински Бог. Бог се саморазкрива чрез боговдъхновения Моисей: „Аз съм Вечносъществуващият“ (Изход 3:14)“. Тази истина е ключова, въпреки това е отразена по различни начини от отделните боговдъхновени автори. Това е обусловено поради различни фактори: времето на написване, личните качества на автора, социални, политически или религиозни обстоятелства, които детерминират външната страна на Свещеното Писание. В такъв смисъл човешкият елемент в него представлява формата, а боговдъхновеният елемент, Божият смисъл, са вложени в самото Откровение. Така Библията не засвидетелства собствения си авторитет, а авторитета на Бога. Важно е също да се посочи, че то е продукт на вярващата общност. Бог се разкрива на нея чрез боговдъхновени хора, личности, които произлизат именно от нейните среди. Същевременно то е продукт предназначен за тази общност. Извън нея е невъзможно Библията да бъде разбрана в пълнота. В този смисъл нейният авторитет като слово Божие лежи в същата тази общност (на вярващите). За разбирането на свещения текст е от ключово значение да се има предвид както боговдъхновеността на библейския автор, така и богопросветлението на читателя. Всичко това: слабостите на човешкия елемент – както на боговдъхновения автор, така и на общността от вярващи, предопределят отношението на Бог към това, което Той разкрива на човека и начина, по който го разкрива. Точно тук думите на професор свещеник Георги Флоровски идват на място. Той казва, че в историчността на Библията ние откриваме не само гласа на Бога, но и гласа на човека. „Св. евангелист Иоан например отбелязва, че пише по своя инициатива. Много от нещата, които не може да съобщи, ще ги каже лично. И точно тук проличават двата аспекта. Първият е, че авторът пише по конкретен повод, на конкретни хора, в конкретна историческа, социална и религиозна среда“. Вторият, авторът ясно изразява своето аз. Същото се забелязва и у св. апостол Павел (1 Коринтяни 7:6). Професор Георги Флоровски смята, че точно тук се намира чудото и тайната на Библията – „тя е Божие слово, предадено чрез човешки идиоми“. Бог се съобразява с човешките ограничени възможности за възприемане, това включва ограничения не само от езиков или познавателен характер, но и „ограниченост от непосредственост на постигане на нещата сами по себе си“. И именно на тази „лична активност на свещените писатели, според професор Марковски, се дължи и литературната особеност на техните произведения“. Същевременно, обаче това води до най-ключовият въпрос: „докъде се простира човешкият и докъде божественият елемент, който носи спасението на човека“? Тук няма еднозначно църковно становище. Древната Църква не се е изказвала във връзка с влиянието на Светия Дух при написването на Свещеното Писание. Наясно сме, че различните конфесии имат различия в разбирането за боговдъхновеността. Този въпрос се извежда от богословието. Крайният и авторитетен отговор, обаче се дава от Църквата. Това естествено става само тогава, когато се появят богословско верови спорове, противоположни мнения или опасност от ерес, разделение.

Най-важният отговор, който може да се даде, обаче е във връзка с човешкия елемент в Свещеното Писание. Както казва св. Григорий Нисийски боговдъхновението е дадено на човека според неговите възможности и според обстоятелствата. Той казва, че Бог не е говорил на еврейски с Моисей и пророците. Бил е във връзка с тях посредством „чистия ум на тези свети мъже, в съответствие с мярката на благодат, която могат да поемат“. Важно е да се отбележи, че въпреки Божието вдъхновение, боговдъхновеният автор запазва изцяло своята личност, лични качества – добри и слаби страни. „Така боговдъхновението се разбира като динамичен процес“. Православното богословие се придържа към личното разбиране на боговдъхновението, а не към механичното и буквално. „Бог не диктува буквално на библейския писател какво да пише. Библейският писател не е медиум, който загубва своята воля и се оставя да бъде обсебен от чужда воля, била тя и божествена . Подобен унизителен възглед за боговдъхновените мъже няма никъде изказан в Библията. „Напротив! Писателя запазва своята свобода и по този начин съчетавайки своята с Божествената воля става участник в тайнството на боговдъхновението. Това е процес на синергия“. В Писанието откриваме много места, които да потвърдят това разбиране. Например от съвременна гледна точка има много неточности както от хронологически, исторически така и от географски характер. Забелязват се различни гледни точки по един и същ въпрос у различните библейски автори. Например обещанието, което е дадено на Авраам, че потомството му ще се простира от Нил до Ефрат (Второзаконие 11:24, Иисус Навин 1:4) така и не се осъществява. Също в Левит 11:4 камилата бива описана като животно, което има раздвоени копита, а мишката и заекът се причисляват към преживните животни (стихове 5-6). Подобни неточности намираме и в текстовете на Новия Завет: св. евангелист Матей при цитирането на Писанието, вместо името на св. пророк Захария споменава св. пророк Иеремия. Това предполага две възможности, които взаимно се допълват, а не изключват. Първата е, че това са грешки на авторите, а втората, че са на преписвачите или преводачите, понеже нямаме автографите на текста няма как да знаем със сигурност. Във връзка с това изказване, обаче възниква мнението на мнозина схоластици, както и някои протестантски богослови, които поради полемиката си с римокатолици, са пропагандирали друга теория за боговдъхновеността на Свещеното Писание. Според нея Светия Дух действително е ръководел свещените писатели, но дотолкова, доколкото „да се набележат общите мисли, които те да напишат в своите творения“. Само частите, които се отнасят до главните догми за изкуплението и спасението, както и пророчествата за бъдещето са писани под влиянието на Светия Дух. Всичко останало свързано с описване на исторически събития или просто разсъждения от общ характер писателите били свободни да напишат както преценят. И точно това обяснява неточностите, грешките и заблужденията в техните описания. Същият този възглед за боговдъхновеността на Свещеното Писание е бил доразвит от Фридрих Шлайермахер, който твърдял, че няма как да става дума за непосредно Божие въздействие при съставяне му, защото всеки човек, който е искрено вярващ и религиозен, може да напише религиозно творение (каквито са и книгите на Свещеното Писание), без да се нуждае от специално Божие упътване. И до днес протестанти с рационалистическо настроение се придържат в този възглед. Проблема тук, обаче е че този възглед отрича боговдъхновеността, защото на същите тези основания ние трябва да признаем за боговдъхновени всички останали религиозни писания от други религии.

Изводи

Православието не може да приеме схващането за боговдъхновеността на авторите на Свещеното Писание и преводачите му. Понеже както вече бе изяснено автора е човек със своите качества – добри и слаби, които ясно проличават. Не приема и възгледа, че е боговдъхновен текста му или както твърдял Фридрих Шлайермахер само основните догми като: „изкуплението и спасението, както и пророчествата за бъдещето“. Както вече бе казано подобно разсъждение води до приемането на всяко едно религиозно писание от другите религии също като боговдъхновено, което е недопустимо.

Заключение

Направи се съпоставка в мненията на римокатолицизма, православието и някои протестантски течения. Спомена се за значението на боговдъхновението, теориите за боговдъхновеността на писателя или преводача, боговдъхновеността на самият текст на Свещеното Писание или основните истини на вярата като се приведоха в настоящето кратко изследване разсъждения по въпроса на авторите: Димитър Попмаринов, епископ Никодим и протоиерей Цвятко Попхристов. Въз основа на които се стига до заключението, че въпросът за боговдъхновеността на Свещеното Писание се отнася до човека, не до буквата. Мисията на Библията е да помогне на човека по пътя му към Бога, не тя самата да го спаси. Според автора на изследването е важно да се обърне внимание на един специфичен новозаветен стих (Иоан 5:39), където сам Спасителя казва: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене“. Преподобни Серафим Саровски тълкува тези думи по следния начин: „Ако е невъзможно да се намери наставник, който да насочи човек към съзерцателен живот, тогава човек трябва да се ръководи от Свещеното Писание, защото Сам Господ ни заповядва да се учим от Свещеното Писание“.

Използвана литература

Попмаринов, Димитър. Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. В. Т., 2001.

Никодим, Епископ и Цвятко Попхристов, Протоиерей. Учебник по апологетика (основно богословие). С., 2022.

Преподобный Серафим Саровский. Толкования священного Писания. Толкования на Иоанн 5:39, http://bible.optina.ru/new:in:05:39.

____________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 28 (33) нова серия, с. 75-83, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: римокатолическа, православна и протестантска Библии. Източник Яндекс Ру.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-haZ