The Divine Inspiration of the Holy Scriptures according to Roman Catholicism, Orthodoxy and some Protestant movements
Йоана Иванова
Abstract
This study examines the question of the divine inspiration of the Holy Scriptures accord ing to Roman Catholicism, Orthodoxy and some Prot estant movements. The answer to this question is analyzed in more detail with the help of verses from the Covenant and the New Testament, which clearly show us quite inaccuracies in the belief that „the Holy Scriptures as a text are inspired by God, as are its copyists and translators“.
Key words: Inspiration, Holy Scripture, Orthodoxy, Roman Catholicism, Protestantism.
Увод
В настоящето изследване се разглежда въпроса за боговдъхновеността на Свещеното Писание според римокатолицизма, православието и някои протестантски течения. Отговора на този въпрос се анализира по-подробно с помощта на стихове от Стаия Завет и Новия Завет, които ни показват ясно, доста неточности във вярването, че „Свещеното Писание като текст е боговдъхновено, както и неговите преписвачи и преводачи“, или, че е „боговдъхновен целият текст, всяка една дума и така нататък“.
Поставя се и въпросът: къде започва човешкият елемент в Писанието и къде Божественият?
Изложение
Въпросът за боговдъхновеността е важен понеже засяга авторитета на Писанието. Димитър Попмаринов – в своето учебно пособие „Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“ твърди, че без приемането на самата истина за боговдъхновеността на Библията се обезсмисля не само християнската вяра, но и Църквата. Съответно това се превръща във въпрос, който имайки сложен характер може да се разглежда многостранно. При това той вече не е само догматически, както е смятал професор Марковски.
Авторът на настоящото изследване няма за цел да е изчерпателен по дадената тема, фокуса ще бъде върху истината за боговдъхновението според православното учение, като се изложат и римокатолически и някои протестантски мнения, с цел да се заключи истината за боговдъхновението състояща се в синергичния (от гръцки „Συνέργια“ – работят заедно“) процес, между Бога и човека.
Както отбелязва Димитър Попмаринов при римокатолиците боговдъхновеността се изразява с думата „infallibility“ („непогрешимост“) във връзка спасяващата цел на Писанието. Факт е, че Римокатолическата църква е изградила собствено учение като е съставила «отделни определения по въпроса на съборите в Лион (1274 година), на Тридентския (1545 година) и на Първия ватикански (1870 година)“. Като на последния е била възприета и формулата „Spiritu sancto inspirante conscripti (libri) Deum habent auctorem (Sess. 3, cap. 2)“. Именно според това римокатолическо разбиране, всички книги на Стария Завет и Новия Завет „заедно с каноничните и второканоничните (според римокатолическата терминология)“ са написани под въздействието на Светия Дух. Това води до извода, че техен автор е самият Бог („auctor principalis“).
Римокатолическа Библия
При православието, обаче всичко стои по-различно. За боговдъхновеността Православната църква няма конкретно учение. Свещено е съдържанието на Божието откровение. То е напълно достатъчно за спасението на човека. „В този смисъл, според думите на св. Атанасий Велики, Свещеното Писание съдържа истината в пълнота, в достатъчност“. Естествено думата достатъчност не бива да се тълкува в смисъл, че Писанието само̀ по себе си е разбираемо. Във връзка с темата за боговдъхновеността на Свещеното Писание са писали различни православни мислители. „Някои от по-важните съвременни изследвания са следните: Georges Florovsky, Revelation and Interpretation, in: Bible, Church, Tradition: An Orthodox View, vol. 1, Bel mond: Nordland, 1972; Bratsiotis, Panagiotis, Bibli cal Authority for Today, in: The Autority of the Bible: An Orthodox Contribution, A. Richardson and W. Schweitzer, eds., Philadelphia: Wesminster, 1951; Thomas Hopko, The Bible in the Orthodox Church, SVTQ 14, 1-2, NY, 1970; Savas Agouridis, The Bible in the Greek Orthodox Church, University of Athens, Athens, 1976; Breck, John, Orthodoxy and the Bi ble Today, in: The Legasy of St. Vladimir, ed. John Breck and others, Crestwood, NY, 1990“. Професор Theodore G. Stilianopoulos също изказва своето мнение по темата като твърди, че православието приема Свещеното Писание като запис на Откровението, отколкото като на пряко Откровение. „Да четеш относно сътворението в книга Битие не е едно и също като да присъстваш на него“. Именно в този смисъл вече разказаното в Свещеното Писание е преживяният опит и религиозна памет на Божия народ. И на тази основа в него откриваме два аспекта, две страни: предаваща и приемаща. Предаващата страна е сам Бог в Неговото отношение към човека. Приемащата е човекът в неговата тварност, греховност и несъвършенство. За да бъде участник, обаче в процеса на разкриване на Бога в света, човекът трябва да бъде избран, да има харизма и да бъде в различни отношения с Бога за разлика от всички останали. Тази различност преди всичко се състои в отдадеността от страна на човека на Бога. Вдъхновявайки се чрез същата тази отдаденост, човекът желае да предаде на другите, това което сам Бог му е разкрил. Тогава Божията воля се предава чрез човешката. Св. апостол Петър казва: „Никое пророчество на писанието не е собствено (на пророка) тълкуване на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петр. 1:20-21). „Така Божието Откровение бива записвано и става Свещено Писание“, защото е записано и предадено чрез човека, обаче то има и друга страна, човешка. Човешката страна не е съвършена. При нея се допускат не само изкривявания, но и неточности, произлизащи тъкмо от нейното несъвършенство. В такъв смисъл местата в Свещеното Писание, които са трудни и неразбираеми са такива не поради слабости, или непълноти в Откровението, а поради слабостта на човешкия елемент, чрез който то е предадено и чрез който то се разбира (Срв.: 2 Петр. 3:16). Боговдъхновеността не изключва грешките и слабостите на човека, тя не детерминира човешкото несъвършенство.
Никога християните от разделените изповедания не са чувствали толкова дълбоко вината си пред Бога и пред Църквата от разделението, както през наши дни. И никога желанието и стремежът към възстановяване на църковното единство в името на братството, мира, справедливостта и общочовешкия прогрес не са били толкова силни, както сега. Доказателство за това са зачестилите през последните десетилетия икуменически срещи и богословски разговори, на които се търсят пътища и начини за осъществяване на завещания от Господ Иисус идеал: да бъдем всички едно (Иоан 17:21).
Единството на Църквата не може да се постигне по пътя на външната организация и администрация. То е възможно само чрез постигане пълно единство във вярата. Поради това смятам, че постъпихме правилно, като определихме за тема на нашия разговор въпроса за изворите на вярата – Свещеното Писание и Свещеното Предание. Ако успеем правилно да разрешим този въпрос, надявам се, че това ще бъде добро начало по пътя към желаното от всички ни единство.
Като правя опит да изложа пред Вас православното разбиране за Свещеното Предание, не мисля, че ще мога да направя това в необходимата пълнота и точност. Надявам се обаче, че в хода на предстоящите искрени и доброжелателни разговори, водени в дух на евангелска любов, допуснатите празноти и неточности ще бъдат допълнени и изяснени.
Нашите разговори по въпроса за Свещеното Предание ще бъдат затруднени особено много от това, че както у нас – православните, така и у Вас – протестантите няма едно точно и пълно определение на понятието „предание“. Това налага и на нас, и на Вас да поработим сериозно и задълбочено за установяване на едно приемливо за всички ни определение на това понятие. Тази празнота са чувствали представителите на Първото всеправославно съвещание на остров Родос, като са включили в списъка на въпросите за бъдещия Всеправославен събор и въпроса за Свещеното Предание и са подчертали необходимостта да се определи смисъла и обема му.
Християните от всички вероизповедания сме съгласни в това, че извор на нашата вяра е Божественото Откровение. Поради това аз смятам, че по-правилно ще бъде да говорим не за „извори“, а за „извор“ на вярата.
Според учението на Православната църква единственият източник на вярата – Божественото Откровение – е предадено от Иисус Христос и светите апостоли на Църквата и тя го е запазила до днес в Свещеното Писание и в Свещеното Предание. Това учение споделя и Римокатолическата църква. Протестантите приемат също, че Свещеното Писание е Божествено Откровение, но не приемат като такова Свещеното Предание. Поради това от времето на Реформацията между Православната църква и реформираните църкви на Запад по въпроса за извора на вярата се явява съществено различие. Според протестантския възглед, изразен във „Формула на съгласието“ (Formula concordiae), „единствено правило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания както на Стария, така и на Новия Завет [1]“, тоест само Свещеното Писание съдържа Божественото Откровение и само то е единствен и напълно достатъчен извор на вярата. Като отхвърлили Свещеното Предание, западните братя изгубили един основен критерий за оценка на религиозната истина и допуснали съществени отклонения както по отношение на основни истини на вероучението, така и по отношение на духовно-благодатния и организационния живот на древната Църква.
Пълното и завършено Божествено Откровение е дадено от Въплътилото се Слово (Евреи 1:1). Господ Иисус Христос предал на човеците словата, които Му дал Неговият Отец (Иоан 17:6, 8; 7:16). Известно е, че светите апостоли приели истините на вярата чрез устната проповед на своя Божествен Учител, Който през земния Си живот не е написал нито една дума. Те от своя страна разпространявали евангелското слово също само устно. Така че Божественото Откровение е прието от апостолската Църква посредством устното Предание. По своето съдържание то обхваща апостолската проповед в нейната пълнота. Следователно Свещеното Предание в широк смисъл съдържа в себе си цялото християнско богооткровено учение, независимо от това дали то е предадено на Църквата устно или чрез написани книги. Наистина някои от Христовите апостоли написали свещени книги, но в тях те не изложили всичко, което Иисус направил и учил през време на Своето обществено служение. Свети апостол и евангелист Иоан Богослов изрично подчертава в края на своето евангелие: „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга“ (Иоан 20:30); „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:25).
Повечето от светите апостоли не са писали свещени книги. Те разпространявали Божественото Откровение само устно. Някои от тях изпълнявали своята мисия между племена и народи, които изобщо нямали писменост на своя език. И това продължило доста време. Свети Ириней Лионски съобщава, че през негово време имало много племена, които научили и приели християнството не от книги и въпреки това живеели в „правда, чистота и мъдрост[2]“. Това те могли да научат само от Свещеното Предание.
В книга Деяния на светите апостоли свети евангелист Лука съобщава, че Възкръсналият Христос в продължение на четиридесет дена се явявал на Своите ученици и им говорел за Царството Божие (Деяния на светите апостоли 1:3). От казаното през време на тези явявання обаче свещените писатели записали твърде малко. Останалото предали на своите приемници устно.
Свети апостол Павел, който е написал най-много свещени книги, не е записал в тях всичкото Откровение, получено от Господ Иисус (Галатяни 1:12). В речта си пред ефеските пастири той привежда думи на Спасителя, които не са записани (ἄγραφα) от евангелистите: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деяния на светите апостоли 20:35). Несъмнено е, че той е могъл да научи тези думи само от устното Предание. Същият апостол на много места в посланията си съобщава определено и ясно, че на своите духовни чада устно е съобщил много повече от онова, което е записал. Коринтските християни например той похвалява за това, че държат преданията тъй, както им ги е предал (1 Коринтяни 11:2) Тимотея съветва да пази повереното му учение (1 Тимотей 6:20), да има за образец здравите думи, които е чул от него (2 Тимотей 1:13) и да предаде на верни човеци онова, което е чул от него при много свидетели (2 Тимотей 2:2). Солунските християни апостолът съветва: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15). Дръжте преданията… От тези думи е ясно, че свети апостол Павел приема за Божествено Откровение както записаното, така и предаденото устно слово Божие, тоест както Свещеното Писание, така и Свещеното Предание.
Светите отци и учители на Църквата също приемат Свещеното Предание за Божествено Откровение. Свети Василий Велики пише на Амфилохий: „От запазените в Църквата догмати и учения едни ние сме приели чрез писмени съвети, а други – чрез апостолското Предание… Едните и другите имат еднаква сила за благочестието[3]“. Свети Иоан Златоуст преценява като еднакво достоверно и това, което апостолите са предали чрез послания, и това, което са ни съобщили без букви, тоест устно[4].Свети Ириней Лионски даже намира, че Христовата Църква би могла да запази Божественото Откровение и без Свещеното Писание: „Та какво, пита той, ако апостолите не биха ни оставили писания? Не е ли необходимо да следваме реда на Преданието, предадено на тези, на които те поверили Църквата[5]“? Климент Александрийски не прави разлика между Свещено Писание и Свещено Предание като извори на Божественото Откровение: „От времето, когато Спасителят научил апостолите, чрез Преданието до нас започнало да достига и незаписаното в Писанието. То по Божието всемогъщество започнало да се записва в обновените сърца в съответствие с Новия Завет[6]“.
Свещеното Предание по своя произход предхожда Свещеното Писание. А по своето съдържание то обхваща пълното богооткровено учение. С написването на свещените новозаветни книги неговият обем значително се намалил. Но през времето на светите апостоли свещеният новозаветен канон не бил определен. Това станало по-късно и то въз основа на Свещеното Предание. И след установяването на свещения новозаветен канон голяма част от учението на Господ Иисус останала незаписана. Тя била предадена на вярващите устно. Това именно Божествено Откровение, тези истини на вярата, предадени на Църквата устно, ние приемаме като Свещено Предание.
Следователно Свещеното Предание е също такова Божествено Откровение, каквото е и Свещеното Писание. Разлика между тях по същество няма. Различни са само начините, по които пълнотата на Божественото Откровение е предадена на Църквата. Тази пълнота Църквата Христова пази и предава през вековете цяла и невредима.
Предаденото устно от Иисус Христос и светите апостоли Свещено Предание било възприето и запазено от църковното съзнание като неизменно правило на истината. То станало непресъхващ извор за духовно творчество, за изграждане Царството Божие на земята. Към неговата богата съкровищница Църквата е прибягвала винаги, когато е трябвало да защити чистотата на Богооткровеното учение. По този начин голяма част от него е намерила израз в писмени паметници, появили се след светите апостоли. Такива паметници са:
The objects of research in the article are the verses Hos 6:3; 2 Pet 1:19; Rev 2:28; 22:16, as well as the connections between them regarding the definition of Jesus Christ as the „bright and morning star“ and it aims to establish and explain the meaning of His „rising in the hearts of believers“.
Key words: the bright and morning star, Jesus Christ, Holy Scripture
***
Увод
В настоящето изследване се констатира, че в Свещеното Писание се съдържат четири стиха, в които се говори за „идването на Христос“ като „изгряващата утринна и светла звезда“, което е рядко познато и употребявано определение за Него. Единият от тях е поместен в Стария Завет (Ос. 6:3), а другите три – в Новия Завет (2 Петр. 1:19; Откр. 2:28; 22:16). В два от посочените стихове се установява, че има ясно указание, че под „утринната и светла звезда“ се има предвид Иисус Христос (Ос. 6:3 и Откр. 22:16) – В 2 Петр. 1:19 и Откр. 2:28 този смисъл се извежда въз основа на налични тълкувания от свети отци върху тях.
Предвид гореказаното целта на настоящото изследване е да се установи, анализира и обобщи смисъла, който се съдържа в цитираните стихове, свързани с определянето на Иисус Христос като „утринната и светла звезда“, да се констатират връзките помежду им и да се обясни значението на Христовото „изгряване в сърцата“ на вярващите. Тезата, която се поставя е, че в разглежданите стихове от Свещеното Писание се има предвид онзи напреднал етап или духовно състояние на вярващите по пътя им към единението с Бога, при който се указва за „идването на Христос“ като „истинската светлина“ в тях, когато Той като „изгряващата утринна и светла звезда“ (зорницата) им възвестява изгрева на вечното слънце във вечния ден на безкрайната вечност. Тезата се извежда въз основа на цитираните, а също и откритите паралелни стихове в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, разгледания етимологичен смисъл на употребените думи и изрази в тях, извършения сравнителен анализ между различни преводи на съответните текстове, позоваването върху тълкувания на свети отци и изследвания на съвременни учени изследователи на Новия Завет.
Подробен анализ на стиховете, свързани с темата на изследването, съдържащи се в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет
Наличните стихове, в които се говори за Иисус Христос като „изгряваща утринна звезда“, са следните: „И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му[1], и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята“ (Ос. 6:3); „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19); „И ще му дам утринната звезда“ (Откр. 2:28); „Аз, Иисус, изпратих Своя Ангел да ви засвидетелствува това в църквите. Аз съм коренът и родът Давидов, утрената и светла звезда“ (Откр. 22:16).
Паралелни стихове с подобен смисъл и значение
Констатира се, че в Свещеното Писание се съдържат и паралелни на изложените стихове с подобен смисъл и значение: „Допитвайте се до закона и откровението. Ако те не казват като това слово, „няма в тях светлина“ (Ис. 8:20; срв. „няма зазоряване в тях[2]“, „няма видело в тях[3]“ ; „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина“ (Ис. 9:2; срв. „Людете които ходеха в тъмнина видяха голяма виделина: Които седяха в земя на смъртна сянка, виделина възсия върху тях[4]“); „Дигни се, светлей (Иерусалиме); защото дойде твоята светлина, и слава Господня изгря над тебе. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята, и мрак – народите; а над тебе ще възсияе Господ, и славата Му ще се яви над тебе. И народите ще дойдат към твоята светлина, и царете – към сиянието, което изгрява над тебе“ (Ис. 60:1-3); „На невярващите от тях богът на тоя век е заслепил умовете, за да ги не озари светлината на благовестието за славата на Христа, Който е образ на невидимия Бог. Защото не себе си проповядваме, а Христа Иисуса Господа…Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа“ (2 Кор. 4:4-6); „Вие бяхте някога тъмнина, а сега сте светлина в Господа; постъпвайте като чеда на светлината“ (Еф. 5:8); „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина“(Мат. 4:16; срв. „Народ който седеше в тъмнина видя виделина голяма, и на седящите в страна и сянка смъртна виделина им възсия“)[5]; „Поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети Изток свише, за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира“ (Лук. 1:78-79; срв. „За милосърдието на милостта на Бога нашего, с която ни посети зора от висотата, за да осияе седящите в тъмнина и в смъртна сянка; така че да насочи стъпките ни в пътя на мира[6]“ ); „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“ (Иоан 1:4); „Пак им говори Иисус и рече: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота“ (Иоан 8:12).
Тълкуване и анализиране на изложените стихове
1) В предсказанието на пророк Осия за Месията изложено в Стария Завет се говори за необходимостта от познаване на Господа, стремежа към Него, и че Неговото идване е като „утринна зора“: „И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му, и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята“ (Ос. 6:3). Св. Кирил Александрийски тълкува този стих по следния начин: „Той ще ни изцели два дни по-късно, на третия ден ще възкръснем и ще живеем пред Него…[7].“ Св. Ефрем Сирин обяснява: „На третия ден ще бъдем възкресени. Той ще ни избави скоро, точно както ни избави на третия ден след напускането на Египет, водейки ни през морето…. нека бързаме към Бога като дете, като към утринната зора, която несъмнено ще изгрее. Всеки, който вярва в Христос, се издига от кръщението, сякаш осветен от умствена светлина, стига до богопознание. И след дъжда, учението Му се излива върху достойните за Него като късен дъжд. Чрез откровението на Духа душата ще бъде подготвена, и тя ще започне да расте и да дава небесни плодове[8]“. Блажени Йероним Стридонски пише: „Нека се стремим да познаваме Господа; като утринната зора е Неговото явяване и Той ще дойде при нас като дъжда, както късния дъжд ще напои земята. Ние приемаме Христос като ранен дъжд, когато в нас са положени основите на вярата, и ще Го приемем като късен дъжд, когато, станали зряла жетва, получим вечен плод и бъдем събрани в житниците Господни[9]“. Александър Павлович Лопухин излага твърдението, че чрез този стих пророкът призовава хората към богопознание, което означава не теоретично познание за Бога, а единство с Бога в любовта, практическо изпълнение на Божиите заповеди[10].От приведените тълкувания, става видно, че явяването на Христос като изгряваща утринна звезда се свързва с озаряването на сърцата на вярващите от светлина, която светлина е Самият Христос, с все по-голямото им познаване на Господа в любовта и постигане на единение с Него, с озаряване на душата от Духа, следствие на което тя започва да дава небесни плодове, с живота в Христа, който се изразява във вършене на дела според учението Му, и с възкресяването на вярващите.
2) Вторият стих е новозаветен: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19). На пръв поглед не става ясно, че в този стих се съдържа сведение за идването на Иисус Христос. Последното се констатира от тълкуванието на блаж. Теофилакт върху него: „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви[11]“. Според цитирания тълкувател, Христовото пришествие ще изгрее като зорница в сърцата на вярващите, и като истинска светлина ще ги освети.
Епископ Михаил (Лузин) разбира изгряването на зорница в сърцата на вярващите според 2 Петр. 1:19 като процес, който започва в тях от тяхното пробуждане за Христовото учение и живот до влизането им в Царството Божие: „След събуждането от греховен сън, когато зората започва, в сърцето на възродения духовно човек, изгрява утринната звезда, предвестник на започналия ден; с Божията благодат се засилва духовната дейност на човека, тя се развива и укрепва по-дълбоко, по-ясно, както и съвършеното познаване на Христовото учение и животворно начало на живота. Човек започва да живее в светлината на Христовия живот, чиято пълнота той достига в невечерния ден на Царството Божие. Така протича ходът на живота на преродения и възроден човек и преходът от смъртта към живота[12]“. Същият тълкувател преминава след това към същинското тълкуване на стиха: „Речта за пророческото слово, както и за апостолското, има приложение, което е общо както за Стария, така и за Новия Завет, че то е светилник в сърцето до зората на деня, и докато зората заблести за всички вярващи по всяко време и на всяко място; но непосредственото приложение на тази дума, без съмнение, се отнася до първите читатели на Посланието и речта за пророческото слово има предвид преди всичко тях. Въпреки че те, според словото на апостола, познават истината и са утвърдени в нея (2 Петр. 1:12), те трябва да бъдат подбуждани от напомняния (1:13). Повечето от тях като цяло са възхвалявани (1:8), но съвършенството още не е достигнато; вече са се събудили от съня си, вече са забелязали зората, вече са видели утринната звезда, но целият ден е още пред тях; те все още са в навечерието на храма и в храма, но не и в светилището, имат наченки на истината, отнасят се с доверие както към външните свидетелства на очевидците на истината, така и към пророческото слово, но още не са достигнали живо познание за истината и вътрешно общение с Иисус Христос, те все още са в сутрин, а не обед[13]“. Епископ Михаил пише още: „Като чуете, казва (апостолът), тези думи на пророците, няма да се излъжете в надеждата си. Защото след време те ще бъдат оправдани от самите дела, които апостолът нарече „ден“, продължавайки своята образна реч, защото той веднага говори за светилника, за тъмното място, което е нощта. И така, когато, казва той, дойде денят, тоест проявлението на събитията, тогава утринната звезда ще изгрее в сърцата ви, тоест идването на Христос, предсказано от пророците, и като истинската светлина ще озари сърцата ви[14]“. „Утринната ярка звезда“ нарича Себе Си Христос (Откр. 22:16) в смисъл, че Той възвестява изгрева на вечното слънце във вечния ден на безкрайната вечност[15]“.
Блажени Теофилакт тълкува 2 Петр. 1:19 във връзка със стиха „Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). За разбирането на този стих от св. апостол Павел в посланието си до ефесяни, блажени Теофилакт набляга особено на пояснението във връзка със „спящият“, „мъртъв“ и „събуждащ“ се в духовно отношение човек. Той говори за тях като три различни духовни състояния, през които човекът преминава: „Спящ и мъртъв нарича човека, който живее в грехове. Защото той е и смраден, като мъртвец, и бездействен като спящ, мечтае и си въобразява призрачното. А когато някой се пробуди от греха, Христос ще го осветли, тоест ще засияе за него, както и слънцето сияе за станалите от сън. А докато е в грехове, той ненавижда светлината и не идва при нея. И не само за невярващите казва това, но и за вярващите. Можеш да намериш разлика между спящия и мъртвия. Мнозина, които вършат зло, но не одобряват извършеното, биха могли да се нарекат спящи. Те се пробуждат лесно и за тях се отнася израза „стани“, а другите, които вършат зло и го оправдават, могат да се нарекат мъртви, защото е по-трудно да бъдат призовани към добро. Обаче и тях Словото призовава да станат, защото не бива да се отчайваме относно възможността за изменение на естеството[16]“. Констатира се, че блаж. Теофилакт не дава никакви пояснения за втората част на същия стих „…и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). Това прави св. Йоан Златоуст. Той споменава, че са налични и други подобни на този израз като например „и ще се докоснеш (έπιψαόσεις) до Христос“, „озарява те (έπιψαόσει σοι) Христос“, „..издигнете се от греха и можете да видите Христос[17]“, след което добавя „ето защо е необходимо да се каже: „Стани, ти който спиш, и възкръсни от мъртвите, и Христос ще те осияе[18]“.
Св. Теофан Затворник също смята, че в Еф. 5:14 става въпрос за преминаването на човека през различни духовни етапи, фази или състояния: от грешник – до човек, чийто живот е в Христа, когато той вече е ръководен и просветляван не от външни източници за словото и от хора, а от Самия Христос: „Грешникът вярва, примирява се с Бога, и се просвещава от Христос Господ. Тогава всичко му става ясно, как трябва да бъде в живота му и какво да очаква в бъдеще[19]“.
Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?
Оригинал или копия?
Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.
По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.
За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.
Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.
Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.
В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.
Библията – книга на Църквата
Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.
За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.
И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.
Откъде произлиза библейският канон?
Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?
Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.
А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.
Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.
Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.
Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“
Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.
Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?
Авторът Андрей Сергеевич Десницкий
Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.
А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.
Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.
Византийското самодържавие и неговата иконоборческа политика срещнали в лицето на папството опасен враг и получили твърд, непоколебим отпор, който се отлял в ожесточени сблъсъци както на държавно-политическия, така и на идеологическия фронт. В знак на несъгласие и пълно отричане на иконоборческата ерес римските епископи не само организирали съпротивителните сили и възглавили революционната борба на западните византийски провинции срещу своеволията и насилията на централната държавна власт, но оказали достойна съпротива и дали решителна битка на идеологическите постановки на императорската иконоборческа партия. Затова Теофан Изповедник основателно поставил на един и същ светителски пиедестал патриарх Герман и „благочестивия и апостолски мъж“ папа Григорий II, който, като заемал с чест по това време трона на св. апостол Петър, „с думи и дела“ допринесъл да блесне истината и „освободил Рим, Италия и целия Запад от политическото и църковното подчинение на император Лъв и неговата царска власт[66]“.
Въздигането на римлянина по произход дякон Григорий (роден 669 година) в епископски сан като папа Григорий II било голяма победа на дяконската колегия и тържество на националистическата партия, която играла важна роля през цялото време на неговото управление[67]. Още с възкачването си на престола папа Григорий II се сблъскал с големите проблеми на своето епископско служение и докато в революционната борба срещу византийското господство първоначално проявявал умереност и тактично успявал да примири националните интереси с верноподаническите задължения, то по-късно по отношение на иконоборческите начинания на правителството показал твърдост и пълна непоколебимост.
Въвлечен в иконоборческата дискусия чрез двете писма на император Лъв III и писменото обръщение-апел на патриарх Герман, папа Григорий II без колебание взел страната на иконопочитателите и отхвърлил императорската доктрина. В две послания до василевса, както и в едно одобрително писмо до своя събрат в Константинопол, той разгърнал целия си богословски талант и очертал основните грешки в съжденията на иконоборческата партия. Дълго време обаче пълното разкриване богословските аргументи на папа Григорий II срещу иконоборчеството се е затруднявало или изобщо се е изоставяло като безпредметно поради разгорилата се дискусия около автентичността на папските послания до императора. Съществували три противоположни възгледа. Мнозинството учени считали, че двете писма са фалшификации, които са изфабрикувани на Изток, за да заменят изгубените оригинали и да запълнят създалата се празнина в аргументите на православните[68]. Други изследователи приемали, че първото послание е интерполирано, а второто – истинско[69]. Оформилата се през настоящия век трета група историци обаче спасила двете произведения на Григорий II, като доказала пълната автентичност на първото и достоверността на по-голямата част от второто послание, в основата на което неизвестният византийски интерполатор е поставил истинския папски текст[70]. По този начин било възстановено доверието към тези исторически източници и станало възможно по-задълбоченото им изследване, което изтъкнало папа Григорий II като изряден апологет на иконопочитанието[71].
Написано вероятно в началния стадий на иконоборчеството, когато император Лъв III все още не се бил присъединил към ереста[72], папското послание до Константинополския предстоятел имало за цел да насърчи последния в защитата на православното учение. Съдържанието на посланието дава материал да се направят интересни паралели с творбите на патриарх Герман – привеждане изказванията на св. Василий Велики и на други църковни отци в полза на иконопочитанието[73] и използване на чудотворната икона в Панеас[74] като довод срещу иконоборчеството[75] – и показва, че папата е познавал (вероятно от Германовото писмо) употребяваните от своя Константинополски събрат аргументи и свободно се е ползвал от тях. За полезното сътрудничество между православните апологети от тази епоха свидетелства и Григориевата полемика против юдеите, която явно била заимствана от писмата на патриарх Герман[76].
В същото време обаче коментариите, които римският епископ правил върху текстове от Стария Завет, били далеч по-обширни и изчерпателни, отколкото тези на Герман и разкривали типичния полемичен маниер на Григорий[77]. Все пак най-същественият принос на това послание било свързването на въпроса за иконопочитанието с действителността на въплъщението на Сина Божи и истинността на извършеното от Него изкупление. Папа Григорий единствен от всички западни писатели през иконоборческата епоха успял да се издигне до необходимото богословско прозрение и да аргументира законността на иконите в чест на Иисус Христос с явяването Му на земята в образа на обикновен човек[78]. Като се позовал на 82-ро правило на Трулския събор, което предписвало Христос „да се рисува в човешки образ[79]“, папата подчертал, че „при помощта на изображенията ние бихме могли да съзерцаваме Неговото величие в унижението на Бог Слово и да си спомняме за Неговия живот в плът, за Неговите страдания и спасителна смърт[80].“ „Ако пророческите думи не са се изпълнили, отбелязвал по-нататък Григорий, то нека и не изобразяват това, което не е станало, тоест, ако Господ не се е въплътил, то нека не изобразяват Неговия свят образ в човешки вид; ако Той не се е родил във Витлеем от преславната Дева Богородица, ако влъхвите не са принесли дарове, ако на пастирите не се е явил ангел, ако множествата на небесните войнства не са възнесли песни на родения; ако носещият всичко не е бил носен като младенец в чреслата на родилата Го и ако даващият храна на всяка плът не се е хранил с мляко, то нека не изобразяват това[81].“ След още цяла поредица изкусни хипотетични пространства, с които обхванал целия земен живот на Спасителя, папа Григорий заключил: „Но тъй като всичко това е станало и представлява велика тайна на благочестието, то, ако би било възможно, и небе, и земя, и море, и всички животни, и растения и всичко би провъзгласило това и със звуци, и писмено, и с живописни изображения[82].“
Папското послание до патриарх Герман разкрило типичните белези на образното и практически насоченото римско богословие, което съществено се различавало от умозрителното, логическото и светоотечески обоснованото богословие на византийците[83]. Отликата между двете църковни направления, както картинният характер и практическата насоченост на римската богословска мисъл още по-релефно се очертали в кореспонденцията между папата и император Лъв III.
Първото послание на римския епископ[84] имало за предмет писмото, с което василевсът съобщавал за издадения иконоборчески едикт (726 година) и за неговата задължителност за всички поданици на империята. Запознат от преписката с патриарх Герман със същността на иконоборчеството, папа Григорий II разполагал и употребил всички идеологически средства, за да обори еретическото зломислие. На главното обвинение от страна на иконоборците, че православните нарушавали[85] втората Божия заповед (Изход 20:14) и се покланяли на „камъни, стени и дъски[86]“, римският епископ отговорил с използваните вече в посланието до Константинополския патриарх аргументи, които разширил и подкрепил с многобройни примери от Стария Завет[87] – изсичането на скрижалите на Завета (Изход 34:4), направата на двата златни херувима (Изход 25:18), изработването на кивота от негниещи дървета и поставянето в „Святая Светих“ на златната стомна с мана, на Аароновия жезъл и скрижалите на завета (Изход 16:33; Евреи 9:4). Тези „ръкотворни образи“, които били създадени „за служене на Бога и спомен на потомството[88]“, папата съпоставил на християнските икони и по този начин доказал законното съществуване на последните, защото отразявали действителни събития от живота на Христос (Рождеството на Спасителя, Неговото кръщение в Йордан, Тайната вечеря и така нататък[89])и от историята на древната Църква (мъченическата смърт на св. архидякон Стефан и други[90]). По-нататък Григорий доразвил своите христологически доводи в полза на иконопочитанието, като противопоставил въплътения Син Божи на невидимия Бог Отец; „Защо ние не изобразяваме Отеца на Господ Иисус Христос? Защото ние не сме Го видели, а не е и възможно нагледно да представим и живописно да изобразим Божието естество. И ако ние бяхме Го видели и опознали така, както и Неговия Син, – то бихме се постарали да опишем и живописно да изобразим и Него (Отца)…[91]“
Прибрежният и царствен Константинопол устоял през вековете на много еретически бури, но в началото на VIII-ми век вълните на иконоборческото зломислие, които нахлували на буйни талази в незащитения град, заплашвали да го унищожат и заличат от лицето на православния свят. В този решителен момент Константинополският патриарх Герман, като се сблъскал с организираното настъпление и систематизираната иконоборческа идеология на императорската партия, първи се възправил в защита на Константиновия град като седалище на православната богословска мисия и доблестно пазил християнския култ към светите икони.
Макар и откъслечни, сведенията относно живота на патриарх Герман съхранили основните моменти от неговата напрегната, изпълнена с опасности и вълнения дейност, която предизвикала многообразни реакции в съвременниците му и заслужила различни оценки през вековете. Иконоборческият събор на Константин V Копроним (754 година) анатемосал „двуедушния Герман, почитателя на дърво[31]“, но Седмият вселенски събор го реабилитирал. Съборните заседатели правилно оценили дейността му и заслужено го нарекли „свят отец[32]“ и „Христов иерей[33]“. Подобни противоположни отзиви, които се срещали често и отразявали коренно различни исторически моменти, са били изказвани и по отношение на други константинополски представители като патриарх Тарасий (784-806 година), патриарх Никифор (806-815 година) и великия патриарх Фотий (858-867; 877-886 година[34]).
Син на знатен сенатор, Герман получил солидно за своето време образование и постъпил на висока държавна служба. Разразилото се обаче политическо размирие (668 година[35]), в което се замесил и загубил живота си неговият баща, принудило Герман да се оттегли от светския живот, да се уедини в монашеската килия и да започне „да се възпитава в Божествените писания[36]“. Благодарение на усилени занимания той се запознал с основите на православното учение, „устремявал своя ум в дълбините на Божествените догмати и разбирал най-високите предмети на знанието[37]“. Това второ образование, придобито по пътя на самоподготовката, му помогнало да проявява вещина, както в църковните, така и в гражданските дела“, поради което бил желан съветник на всички „императори и патриарси[38]“.
Независимо своето образование и мъдрост Герман допуснал някои прояви на нерешителност, от които недоволствали съвременниците му и недоумявали историците. Големият руски учен професор Иван Дмитриевич Андреев предположил, че вероятно в неговата двустранна опитност и образованост се е криел ключът на загадката за колебанията му[39]. В тях прозирал тънкият усет на вещ църковен политик, който се стремял да изгражда отношенията между църковната и държавната власт върху базата на взаимното разбирателство и доверие. Затова Герман избягвал пътеките на риска и конфронтацията, поддържал нормални отношения с органите на държавното управление и отстранявал „всеки повод за разногласие[40]“, за да осигури „на християнския народ Божий мир, който превишава всеки ум[41]“. При осъществяването на тази програма съвсем естествено той понякога е бил принуден да прави и някои отстъпки. Християните обаче, както сам Герман съветвал пасомите си при изясняване случая с обрязването на Тимотей от св. апостол Павел (Деяния на светите апостоли 16:3), трябвало да не избързват с отрицателните си оценки и присъди, а да подхождат реалистично към всяко дело и винаги да имат предвид „целта, от която са се ръководили извършителите.Тази цел или снема вината от извършителя или напротив го осъжда[42]“. С оглед на всичко това напълно правдоподобно звучи разказът на Герман, че единствено „надигащите се размирия“ в Църквата са го принудили да се подпише под монотелитския едикт на император Филипик Вардан (712 година[43]).
Подобни разсъждения не биха могли да задоволят ригористите, които познават и признават само двата полюса на крайностите. Патриарх Герман обаче бил типичен пример на умерен, уравновесен и мъдър архиерей, който въпреки обвиненията в недостатъчна твърдост и последователност, неотклонно и с всички средства следвал набелязаната цел – благото на Църквата. В името на този висок идеал той бил готов както на незначителни отстъпки пред държавната власт, така и на пълно себеотречение и жертвен подвиг.
В започналото иконоборческо размирие патриарх Герман доказал своята готовност за саможертва и се изявил не само като ловък църковен дипломат и политик, но преди всичко като непоколебим защитник и верен страж „на католическата църква[44]“. Константинополският предстоятел бил един от онези „богоглаголиви отци“, които „прогонили всички пълчища на неприятелите и с меча на духа унищожили както древните ереси, така и заблуждението на новата лъжа, открита от обвинителите на християните[45]“.
Патриарх Герман се включил активно в борбата срещу иконоборческото зломислие и написал първите апологетически съчинения, които надживяли неговото лично влияние и останали завинаги в съкровищницата на православната богословска литература. Отците на Седмия вселенски събор, след като по време на заседания прочели някои от тях, определили да се следват неговите доводи срещу иконоборството, защото творенията му се разпространили „по цялата вселена“ и съдържали „двуостри мечове“, с които поразявали неподчиняващите се на църковното предание[46]“.
Първостепенно място сред писмените трудове на патриарх Герман заемалинеговото съчинение „За ересите и съборите“ („De haeresibus et synodis[47]“)и трите му послания – до митрополит Иоан Синадски[48], до епископ Константин Наколийски[49] и до епископ Тома Клавдиополски[50]. В тях се съхранили ценни и почти единствени известия за началния период на иконоборчеството, както и основни данни за богословските средства, с които Църквата е разполагала за защита на светите икони.
Константинополският първоиерарх достойно се справил с тежката задача, отредена му от историческия жребий, да бъде пръв защитник на иконопочитанието. Неговите аргументи, изведени и обосноваващи се изключително на богатия му пастирски опит, носели свежестта на непринудения народен реализъм и обикновено се свеждали до пет основни положения[51]:
1.Иконите служат на християните, за да изразят тяхната любов към изобразяваните лица[52];
2.Те са нужни като ръководство и помощ за онези, които не могат да се издигнат до висотата на духовното съзерцание, а имат нужда от зрително усвояване на богооткровените истини[53];
3.„Иконите на светите мъже“ като изображения „на мъжеството“ и „добродетелния живот“ подбуждат християните към подражаване на светителския подвиг и „към прослава на Бога[54]“;
4.Чрез иконите Бог извършва различни чудеса, „за които мнозина жадуват [55]“;
5.Иконопочитанието е древен, утвърдил се в Църквата обичай[56].
Идеологическа същност на борбата между иконоборци и иконопочитатели
Христо Стоянов Христов
1. Формиране на иконоборческата партия и идеология*
Наред с външните си прояви на насилие и погроми срещу християнските изображения иконоборчеството се изявило като продължителна, непримирима борба между две коренно различни идеологии и оставила трайни, труднозаличими следи в историята на Византия, на християнската Църква и на цялото човечество. Съществена роля в тази титанична битка изиграла иконоборческата групировка, която обединила под ръководството на император Лъв III всички противници на светите икони, придобила обществено-църковен характер и значение и се превърнала в силна политико-религиозна партия. Първи нейни членове станали онези малоазиатски богослови и клирици (Константин Наколийски, Тома Клавдиополски, Теодосий Ефески и други[1]), които, след като попаднали под силното иконоборческо влияние на юдеи и мохамедани, първи повели борба против проявите и формите на народното благочестие[2]. Въздигнали в свой идеал примитивния богослужебен живот на монтанистките и павликянските общини, те потърсили библейски и светоотечески основания за своите иконоборчески възгледи. По този начин тези богослови, като считали разточителния блясък и разкош в християнския култ за езическо нововъведение, създали и утвърдили идеологическите устои на иконоборческата партия, към която постепенно се присъединили множество лица от императорския двор, както и широките войнишки маси.
Трудно е да се предположи, че представителите на всички социални групи, които влизали в иконоборческото движение и създавали неговото пъстро многообразие, са се ръководили единствено или предимно от чисто религиозни и идеологически подбуди. Лицата например от императорското обкръжение често сменяли своите възгледи съобразно тези на василевса и затова в дадения случай е твърде вероятно те дейно да са участвали в иконоборческите мероприятия, водени предимно от користни цели – запазването на своите привилегии и власт[3].
Не съвсем различно е било положението с войнишките маси, които не се привързвали към императора в зависимост от неговия мироглед, а според неговите качества на пълководец и бойни успехи. Такива именно способности е притежавал победният и увенчан с бойна слава император Лъв III и затова армията, която дължала единствено на василевса своето добруване или нищета, сляпо се привързала към неговия иконоборчески мироглед. Войниците, за които убийството и грабежът били част от тяхната професия, усърдно поддържали и провеждали иконоборческите начинания на държавната власт, защото разбирали, че, като подкопавали църковното влияние и въздигали ролята на армията в обществото, лично се облагодетелствали и обогатявали.
Представителството обаче на нисшите обществени слоеве в иконоборческото движение е било доста слабо и почти незначително. Повечето бедни и безимотни поданици били убедени привърженици на православната вяра и традиционния християнски култ. Малцина от онези слоеве, които последвали примера на иконоборческия император, оставали чужди на идеологическите мотиви и се ръководили вероятно от надеждата за подобряване на своето материално и имотно състояние.
На този фон като единствено убедени иконоборци още по-ярко се очертали фигурите на онези архиереи и клирици, които били същинските идеолози на партията, създавали аргументите срещу иконопочитанието и заедно с императора давали тон на борбата. Дори из средата на духовенството обаче не всички са били убедени привърженици на иконоборчеството. Болшинството от епископите и клириците, водени от честолюбие или страх, влизали в императорската партия и съобразявали възгледите си с официалната политика на държавната власт[4]. Неопровержим пример за това бил Константинополският патриарх Анастасий (730-754 година), който се изявил като ревностен иконоборец и най-близък съратник на император Лъв III. Първоначално бил ученик и приближен на патриарх Герман[5], но, съблазнен от обещанията да стане приемник на своя покровител, той набързо сменил православните си убеждения с иконоборчески[6]. С възкачването си на престола Анастасий се превърнал във вярно оръдие на иконоборческия имератор, но само до смъртта му. След бунта и въздигането на иконопочитателя Артаваед за император (юни 742-ноември 743 година[7]) иконоборецът Анастасий, за да запази патриаршеската си корона и власт, преминал на страната на православните, лично коронясал новия василевс и анатемосал Лъвовия син Константин V „като престъпник и безбожник[8]“. Всичко това обаче не му попречило, когато император Константин V си възвърнал престола, да се представи за негов съмишленик и да продължи да властва като иконоборчески патриарх[9]. Разбира се случаят с Анастасий не бил изключение, а типично явление за византийската действителност, в която властвали цезаропапистичните възгледи, липсвала свобода на личността и всички трябвало да се съобразяват с властниците на деня[10].
Пъстротата в съсловния състав и убежденията на иконоборците обаче се коригирала от единната идеология и в иконоборческата партия се оформили две основни течения – радикално и умерено. Радикално настроените иконоборци се стремели към пълно и повсеместно унищожаване на всички християнски изображения, докато умерените били против богослужебната употреба и почитането на иконите, изразявано в целуване и молене пред тях[11]. Умереното крило естествено не е могло да дава тон на официалната политика. Радикалите, в чиито редове влизали императорът, много висши духовници, придворни и военни лица, били истинските двигатели на иконоборчеството и успявали да увлекат със себе си умерените в предприеманите репресии срещу иконопочитателите.
Всъщност в основата на иконоборчеството стояли два кардинални въпроса: редно ли е християните да въвеждат в религиозно-църковна употреба изображенията и разрешено ли е да се молят пред тях и да ги почитат? Иконопочитателите отговаряли и на двата въпроса утвърдително; радикалите отричали като езически нововъведения и едната, и другата практика, които навлезли в християнския култ, а умерените били противници само на почитането на иконите.
Трябва да влезете, за да коментирате.