Духовният призив на св. Паисий Хилендарски към българския народ в неговата „История“

Публикувано на 23.04.202425.04.2024 от Dragan Bachev

The Spiritual call of Saint Paisius of Hilendar to the Bulgarian people in “History“

Ева Ковачева

Absract

In the present study, the thesis is put forward that the „History“ of St. Paisius of Hilendar is not just a historical narrative, but a high spiritual and moral revival call, a covenant to the Bulgarians and their rulers, how only through strong faith, moral life and fulfillment of Godʼs will, a people can endure through the ages. Paisius ignites precisely this fire – awakens peopleʼs consciousness and faith, directs their eyes to the One who is the First Source and goal of all human history (God), since only after the spiritual and conscious awakening comes everything else – the Revival processes follow on the external plan. By writing his „History“, Paisius instilled in the Christian Bulgarian people an aspiration for the highest and eternal values and virtues, through which the Bulgarian people will survive.

***

„Историята“ на атонския монах Паисий не е просто историческо повествование, а висок нравствен възрожденски зов, плод на вековна мъдрост, събрана от един духовно озарен Божий служител. Тя е завет към българите и техните управници как само чрез силна вяра, благочестие и изпълнение на Божията воля един народ може да пребъде през вековете.

„Историята“ на преподобни Паисий Хилендарски се отличава от другите истории по това, че в нея историческите събития се представят не само като факти, дати и имена, а в тясно отношение с Божия промисъл и във връзката: Бог-история, Бог-владетел, Бог-народ и Бог-човек.

Св. Паисий Хилендарски се спира винаги също върху духовно-нравствените качества на личностите, за които говори, било то – царе, патриарси, архиереи, пълководци или народа като цяло, при което подчертава дали те са благочестиви и добродетелни или безбожни, злонравни и неизпълняващи волята Божия, след което вплита поуката и посочва директния резултат от техните действия и начин на живот. От това става видно, че според отец Паисий, духовно-нравствените качества и добродетели както на народа, така и на неговите управници, са неразделно свързани със съдбата на държавата и определящи за хода на историческите събития.

Светогорският монах разглежда българската история пряко свързана с Христовото учение. В развоя на представените от него събития се описват множество чудеса. Той се позовава още върху Свещеното Писание и прави паралели с него. Иеромонах Паисий отделя самостоятелно място и на българските светци.

Във връзка с изложеното се поставя тезата, че св. Паисий Хилендарски си поставя за задача, не само да предаде знания за събраните от него исторически събития, но и да насочи вниманието на читателя към областта на духовното – към вярата и непреходните висши духовно-нравствени ценности и добродетели в човека. Чрез това неговата „История“ се явява едновременно духовен призив към българския народ и има за цел да окаже също духовно-възпитателно въздействие върху читателите и събуди тяхното съзнание.

Светецът хвърля светлина в умовете и душите на хората във време, в което българският народ се намира в дълбока политическа, социална, културна и духовна криза. Народът е под владение на турците, няма собствена Църква, езикът му е подменен с гръцки, а в страната се разпростират чужди културни и ценностни влияния. В този момент той напомня на българите за техния истински произход, сила и мощ като народ, духовни и морални качества, които притежават. Св. Паисий Хилендарски се опитва да накара народа да се опомни, осъзнае, насърчи и окуражи. От „Историята“ на атонския монах проличава, че най-важното за въздигането на един народ е връзката му с Бога, защото Бог стои над всичко, Бог управлява всички народи, издига и сваля, когото и когато поиска според Неговия всемъдър план и промисъл. Бог е Източникът и Изворът на всичко. Без Него не може да се постигне нищо. Божията воля трябва да се разпознава, приема и осъществява. От текста на отец Паисий се заключава и за следната закономерност – за падането на един народ има винаги духовна причина: извършен е някакъв грях или непослушание от народа или от неговите владетели. Един народ може да се въздигне отново, само когато възлюби Бога и възобнови живата си връзка с Него, което се постига чрез вярата, молитвата, вършенето на правда и свят живот (Ковачева 2012:101-102).

Светогорският монах привежда в увода към своята „История“ съвета, който източният кесар Василий дава на своя син Лъв Премъдри: „Не преставай – рече – да четеш историята на древните… От тях ще узнаеш добродетелите на добрите и законопрестъпленията на злите, ще познаеш превратността на човешкия живот и обратите на благополучието в него, и непостоянството на света… Ще разсъдиш и ще видиш наказанието на злите и въздаването награда на добрите. От тях (злите) се пази!“ (Хилендарски 2002:6).

Св. Паисий Хилендарски започва своя исторически труд с факта, че българите първи измежду славянските народи приемат християнството, първи създават писменост и първи превеждат Eвангелието на свой език. Той се спира върху положителните качества, които са характерни за българите и търси тяхната близост с християнските ценности.

Има още →

Сто години висше богословие в България: някои богословски рефлекси в богословието на професорите отец Николай Шиваров и Тотю Коев*

Публикувано на 22.04.202422.04.2024 от Dragan Bachev

Благовест Върбаков

Abstract

This publication (“One Hundred Years of Higher Theology in Bulgaria: Some Theological Reflections in the Theology of Professors Father Nikolay Shivarov and Totyu Koev) is dedicated to the celebration of the centenary of the Faculty of Theology at Sofia University “St. Kliment Ohridski” (1923-2023). Specifically, the theological reflection of the orthodox theological professors Father Nikolay Shivarov (1930-2022) and Totyu Koev (1928-2006) is examined. Attention is paid to some of their theological theses, which relate to basic questions about the study of theology, not only as a spiritual vocation, but also as a scientific field of universal knowledge. Among them are questions about the contemporary challenges of academic theology and the theological responses that should be given in view of globalization. These questions are considered in relation to the theological views of the mentioned professors of theology.

***

Юбилейните годишнини са повод за радост, но още и за равносметка. Те някак и от само себе си подтикват към (внимателен) прочит и (премислен) анализ на вече постигнатото, и наравно с това в зависимост от чувството на удовлетворение чертаят с надежда ориентири към бъдещето. Юбилеите и от подвига на внушителното си многовремие сякаш гордо „дръзновеят“ по целия път на житейския вървеж. И ако преди всичко те се отнасят за личното преживяно, то в случаите на една обща споделеност в една отминала заедност тържествеността им е значително по-емоционално наситена и сантиментално обоснована. Такъв е случаят с отбелязването на значими национални институции, като например образователните, чиято дейност за културното възрастване на нацията е от особено важно значение за образователния интегритет на държавата на международно ниво, освен на национално, което – естествено – се явява и тяхна основна мисия. Поводът да започна с тези думи е честването през настоящата 2023 година на вековния юбилей на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В личен план обстоятелството, че съм негов възпитаник още повече ме свързва с това честване, от една страна, и от друга – синовно задължава като учен, поел по пътя на науката тъкмо от тази образователна институция. Целта ми в следващите редове е не да правя опит за сбита историческа реконструкция на Богословския факултет – оставям това на историците, а да споделя – според вижданията си – някои по-важни моменти от следването ми, благодарение на които желанието да се посветя на изучаване на богословието окончателно се затвърди. Задачата ми ще е да насоча вниманието към някои от доайените на висшата ни богословска школа, за жалост повечето от тях покойници. Тяхното отношение както към самото богословие като нестихващ устрем за богопознание в академичното си призвание, така и към своите студенти беше на изключителна висота, коeто пораждаше у нас чувство на огромно възхищение и дълбоко преклонение. Защото придобитите от тяхната духовна и професионална опитност познания за действителната същина на православната вяра и традиция осезаемо съдействаха за нашето трайно въцърковяване и вграждане в благодатния живот и спасителна мисия на отечествената ни Църква.

Изложението на настоящата публикация няма да е просопографско проучване на академичната дейност на визираните от мен преподаватели на Софийския богословски факултет, а в нея ще се спра на отделни (проблематизирани в догматичното си изложение) теми от православното богословие, които в съдържателно отношение са несъмнено основоположни за правилното осмисляне и сетне изповядване на Христовото благовестие – такова, каквото е залегнало във и преподавано от учението на Църквата (по смисъла на посланието на апостол Юда в глава 1, стих 3). Към този идеен замисъл ще се придържа изложението. Конкретно ще се спра на спомените си професорите отец Николай Шиваров и Тотю Коев. Спирам се на тях, защото техните наставления по време на моето следване оставиха ярки спомени, които и до ден-днешен ме ръководят като богослов изследовател, за което им винаги ще благодаря и отправям горещи молитви към всеподателя Бога да упокои душите им в Своето царство – селението на праведните.

Първата лекция като студент в Богословския факултет беше по Библейска археология. Преди това в кулоарите на факултета само бяхме чували името на преподавателя, за който се носеха легенди като един от доайените на българското академично богословие – старозаветникът професор протопрезвитер Николай Шиваров (1930-2022). Още с влизането си в аудиторията той респектира с осанката си: възрастен мъж с побеляла коса и брада, леко прегърбен от тежестта на годините, на места с впито лице, особено около очите, и с широко чело, сякаш разкриващо натрупаната през дългите години на житейска и творческа дейност мъдрост. Такъв го запомнихме – първият ни професор в расо. Разказваше увлекателно тежката и дотогава непонятна за нас материя и понеже виждаше, че трудно вниквахме в нея, често прибягваше до сравнение на старозаветните библейски постановки с актуални за съвремието предизвикателни ситуации, като това почти винаги го правеше с тънко чувство за хумор. Отец-професор Шиваров, който между нас го наричахме „дядо поп“, беше колкото сдържан в поведението си, толкова и колоритен в отношението си към студентите, но никога не си позволяваше да принизява от позицията си на духовник и преподавател границата с тях, с понечилите да изучават богословието на академично ниво. Тук искам да обърна внимание на две понятия, които макар и взаимнозаменяеми имат все пак своите отличителни разбирания – „богословие“ и „теология“. Това е нужно да направим, тъй като не само в ежедневната реч, но и в академичната липсва идейното им разграничаване. А това впоследствие води до очаквания, които не винаги кореспондират с намерението за професионална реализация на дипломираните богослови/теолози. Едните, приели призванието да са богослови, поемат по благодатния път на свещеническото служение, докато другите, теолозите – решават да допринесат за научното изясняване на религията като феномен на човешката култура, неимоверно дала силен тласък за развитието на цивилизациите, както и устойчиво да ги позиционира напред във времето, дори и да претърпят (известна) етническа трансформация.

И като отбелязвам това, възниква не по-малко важният въпрос от този за различното разбиране, включително и тълкуване, на богословието и теологията – въпросът за разграничаването на вярата от религията. Така, ако вярата поради естеството на психологическото въздействие логично би се съотнесла към богословието, което е според контекста на понятийното му (въз)приемане, то религията е с теологията. Това е заради научното изясняване на вярата, тъй като в крайна сметка тя онагледява и възпроизвежда определена религиозна доктрина. В този смисъл религията следва да попада в обсега на теологичното осмисляне, а вярата като мистично преживяване (по смисъла на Рудолф Ото) се налага да отстъпи назад в изследването на религията. Апологетичният прочит, който така или иначе е характерен за богословието, не е никак резултатен за теологията. И това е така, защото апологията по субективен път цели да удостовери истинността на вярата и наравно с това ясно да я посочи като единствен път за постигане на божествено единение. При теологията вярата се изследва в границите на религиозната доктрина с всичките ѝ преки и косвени фактори, които са я обособили. Това значително минимализира субективното наблюдение и дава възможност за по-голяма обективност на направените изводи.

Не липсват също и критики при определянето на понятийната двойка „вяра-богословие“ и „религия-теология“ както от страна на конфесионално обвързаните (даващи превес на вярата в своите разбирания), така и на секуларно настроените, особено на скептиците изобщо към евентуалната възможност за битийно трансцендиране на човека вследствие на вътрешно убеждение, без то да е повлияно от външна манипулативна намеса, каквато впрочем оказва религиозната парадигма. Феноменологията на религията е идейна константа, която веднъж изведена от „абстрактното“ си начало изисква понятизиране в систематичен порядък, за да може да се придаде доктриналния облик на нейната парадигма. Макс Вебер обръща внимание на това в своето фундаментално социологическо изследване на религията, като търси обяснение за култовата практика в границите на религиозната парадигма. Следователно той стига до убеждението, че богословието и теологията не може да се разграничат поради постоянното им взаимодействие. Това се потвърждава от факта, че в теологията, която систематизира вярата в определена религиозна доктрина, култът е освен богословски обоснован (мистифициран), но и изведен като практика (ритуализиран). Това означава, че богословието (вярата) служи за фундамент на теологията (религията).

II.

Разбира се, не бива да се критикува еднозначното определяне на понятията „богословие“ и „теология“, най-малкото защото са с един и същ етимологичен произход, а и богословие е превод на теология. Понятието „богословие“ произлиза от гръцката дума „θεολογία“ и е съчетание от две – „θεος“ (бог) и „λογος“ (слово, учение). Буквално означава учение за Бога, но в религиозен смисъл се влага основно идеята за мисловния процес при изучаването на божествената действителност. Тъкмо това поставя разделителната линия между богословието и теологията. В единия случай е налице спонтанно влечение към божествено единение (богословието), докато в другия – заедно с това и постоянно осъзнаван опит за дълбинно вникване в (първо)началата на тази божественост, както и непримиримото търсене на причините за вродения стремеж на човека да се оличности с нея, благодарение на религиозната си принадлежност (теологията). Разбирани по този начин тези две понятия, става ясно, че между тях конфронтация не може да има. Богословието се разкрива чрез самата изповед на вярата и способства за божествено проникновение, а теологията от своя страна е задължена посредством критичната отсъда на разума, характерна за философската рефлексия, да изясни какви са нейните (на вярата) същностно доктринални основания.

За пример ще посоча блажени Августин, който е първият християнски автор, който открито споделя за съмненията си в парадоксалността на вярата в разпънатия и възкръснал от мъртвите Син Божи. Раздиран от чувство на вина за съмнението си към Христовата жертва, той обгръща теологичните си размишления в богословска перспектива и по този начин съумява да открие нужните за утвърждаване на вярата му отговори. Съчинението му „Изповеди“ е своеобразен опис на тези съмнения и днес все още се явява един от водещите апологетични съчинения на Църквата, наред с тези на Тертулиан. За Августин вярата би трябвало да се аргументира личностно чрез преживяното по смисъла на религиозната опитност, която колкото повече се обогатява, толкова по-устойчиво се осъзнава. Авторитетът на Църквата несъмнено оказва силно влияние с култовата си практика при изповядване на вярата от страна на миряните, но Августин не се задоволява само с нея. Нужна е практиката дотолкова, доколкото служи за възпитание в системно участие в живота на Църквата. Това обаче далеч не означава, че е налице знание за вярата, а една конфесионална обвързаност и нищо повече. За да се постигне същинското познание, което надвишава в пъти простото знание, понеже първото навлиза в метафизични категории, богословието изиграва своята решаваща роля за това. То е непрекъснат мисловен процес за осъзнато опознаване на вярата чрез трансцендиране на битието.

Що се отнася до догматическите истини на вярата, постулирани от Църквата, те – оказва се – не са непременно задължителни за придобиване на религиозна опитност. Богословието не изисква това за сметка на теологията. Но ясно трябва да се разбере, че доктриналното определяне на вярата е абсолютно наложително за институционализиране на религията. Затова Църквата толкова ревниво пази догматическите (веро)определения от трансформиране, което не бива да се осъжда като проява на закостеняло мислене, а като отговорно задължение да се опази чисто Христовото учение до свършека на света. Тази нейна задача намира основания в есхатологичната концепция на това учение, чиято идейна насоченост разкрива истинността на Царството Божие като действителна реалност, но не само като очаквана, но и като вече реализирана в живота на Църквата. Тук отново може да се направи съпоставка между богословието и теологията: това очакване на Царството е богословска теза, а самото му осъзнаване е теологична. В единия случай изпъква вярата като достатъчно (само)достатъчна надежда, а в другия – догматическата основа на религията, на която тя (тази вяра) се основава и съотнесено към степента на преживяното се изповядва.

Има още →

Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните – продължение и край*

Публикувано на 18.04.202419.04.2024 от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Плиний Млади

Плиний Млади (61-113 година) е бил римски управител на Витиния в Мала Азия и интелектуалец, известен с писмата си, от които са събрани десет известни книги. Негов наставник е вуйчо му, известният писател, естественик и военен ръководител Гай Плиний Секунд или Плиний Стари. Плиний Млади преминава през всички етажи на служение, както подобава на римски благородник, като се почне от севир на римската конница (Sevir equitum Romanorum), тоест лице, което се занимава с делата на римската конница, след това квестор на императора, народен трибун, претор, началник на държавното съкровище при император Траян, консул, какъвто бил през 112 година във Витиния и Понт (Мала Азия)[37].

В десетата книга на Плиний Млади се намира едно писмо (96), което той е написал до император Траян (около 111 година) с молба за съвет относно процесите на обвиняемите християни, тъй като голям брой от всички възрасти, полове и класи са били в процес на задържане и осъждане. Там той описва методите си на разпит:

Тези, които отричаха да са християни или са били такива, аз предложих формулата, като ги накарах да призоват боговете и да се помолят на вашата статуя с жертви на тамян и вино, а също и с хули към Христос. В резултат на това смятам, че биха могли да бъдат освободени. Защото истинските християни не могат да бъдат принудени да правят всичко това[38]. Уверяваха обаче, че цялата им грешка или заблуждение се състои в това, че са били свикнали да се събират рано, преди изгрев слънце, да пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като Бог и да се обвързват с клетва не за злодеяния, а да не извършват нито кражба, нито разбойничество, нито блудство, да държат на дадената дума, да не отказват да върнат повереното им имущество[39]. Още повече, че сметнах за необходимо да проуча истината за две така наречени слугини (quae ministrae dicebantur) чрез изтезания. Не намерих нищо друго освен абсурдно, прекомерно суеверие (superstitionem pravam immodicam). Защото заразата от това суеверие се е разпространила не само в градовете, но и в селата. Но изглежда е възможно да бъде спряна и унищожена.

Това писмо има последващ отговор на император Траян (97-мо писмо), което гласи: Правилно си постъпил, мой Секунде, в следствието по издирването на тези, за които ти е донесено, че са християни. Защото не може да се създаде нещо, което да бъде като някакво определено правило за всички. Не трябва да бъдат издирвани. Ако ги обвинят и това се докаже, тогава трябва да бъдат наказвани, и то все пак така, че онзи, който отрича да е бил християнин и на дело покаже това, тоест с молитва към нашите богове, нека бъде полмилван поради рзкаянието си, колкото и да е подозрителен с миналото си. А предложените анонимни списъци не трябва да бъдат повод за каквото и да е обвинение, защото за твърде лош пример се приемат и не отговарят на духа на нашето време[40].

Върху тези две писма също тежи съмнението от страна на някои изследователи за интерполация, извършена през Средновековието. Но това е научно недопустимо, защото се знае, че още Тертулиан (II-ри век) говори за 96-то писмо на Плиний и за отговора на Траян (97-мо писмо) в своята Apologeticus, където потвърждава, че е имало кореспонденция между Плиний Млади и император Траян по въпроса за увеличаващия се брой християни. Посочените основания, говорещи против автентичността на двете писма са оборими и доказано несъстоятелни и до голяма степен са идентични с другите направени към останалите автори. В тази връзка ще посочим някои от тях:

1.Във Витиния по онова време не е имало християни. Откъде черпили доказателства за такава теза противниците на авторството на двете писма? Първо, от твърденията или по-точно мълчанието по този въпрос на някои други изследователи, като например софиста Диом Хризостом и най-вече липсата на сведения за християни във Витиния при апостол Павел, който пише в своите Послания за християни в Ефес, във вътрешните области на Мала Азия – Фригия и Галатия, но не и във Витиния. В книга Деяния апостолски (16:7) се говори, че апостол Павел е искал да посети Витиния, заедно със Сила и Тимотей, но Духът не ги пуснал. Вероятно там е проповядвал св. апостол Петър, който адресира своето Първо съборно послание по следния начин: Петър, апостол на Иисус Христос, до пришълците пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (1:1).

2.Краят на писмото противоречи на началото. Тук се има предвид, че края на писмото звучи много по-самоуверено, отколкото неговото начало, където авторът проявява много колебание, предизвикано от трудностите на своето положение. По-скоро трябва да се каже, че Плиний бил много предпазлив по отношение на император Траян, когото възприема като последна истанция по поставения от него въпрос. Иначе си личи неговата твърдост по постигнатите резултати.

3.Антифонното пение е въведено чак през IV-ти век. Това основание е направено въз основа на посоченото известие в писмото, че християните са възпявали Христос като Бог, редувайки се (invicem). Известно е, че такъв тип пеене – антифонно – е въведено в песенната практика на Църквата едва през IV-ти век. Църковното предание говори друго, а именно, че антифонното пение е въведено на Изток за първи път от св. Игнатий Богоносец, който е бил Антиохийски епископ. По този въпрос историкът Сократ пише в своята история: Игнатий, епископ на Антиохия Сирска, който живял със самите апостоли, имал видение: видял Ангели, които с антифонни песни възпявали Света Троица, и предал на Антиохийската църква начина на видяното[41]. Гореизложеното потвърждават и други автори – Никифор Калист, Георгий Александрийски и други.

Всички изказани основания за интерполация и фалшификация на писмата са изкуствено направени без много задълбоченост по отношение на доказателствения материал, което означава, че отдавна са преодоляни в богословската наука, която възприема писмата на Плиний Млади за много ценен и автентичен материал, в които се намират някои допълнителни доказателства за Иисус и ранното християнство:

1.Много преди Плиний е имало във Витиния християни (някои от разследваните му заявили, че са били християни, но преди 20 години били отпаднали).

2.Християнството във Витиния е било масово явление (множество люде от всякаква възраст, от всяко звание и от двата пола били християни).

3.Съществували са християни – римски граждани.

4.Християните по онова време били гонени.

5.Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си.

6.Християните имали богослужебни събрания, например така нареченото агапи, където възпявали Христа като Бог.

7.Християнските нрави били чисти и възвишени. Но за Плиний и други нехристиянски писатели учението на Иисус и неговите последователи е прекомерно суеверие и заразно.

8.В писмото се споменава как Плиний идентифицира истинските християни: Ако така наречените християни са дали клетва върху римските богове и императора, те са били свободни; Плиний продължава да съобщава, че истински вярващите не могат да бъдат принудени да се покланят на боговете на императора.Но най-вече това, че Иисус Христос е бил за християните не само Бог, но и реална, историческа личност.

Флегон от Трал

Публий Елий Флегон от Трал[42] (80-137 година) е освободен роб и придворен служител на римския император Адриан (117-138 година), който оставил няколко съчинения наред с историческата хроника (Επιτομην Ολυμπιονικων), която е цитирана от Юлий Африкан, Ориген, Евсевий Кесарийски. Творбите му до голяма степен са изгубени, но Евсевий Кесарийски го цитира в своята хроника: В четвъртата година на 202-ра Олимпиада се случи едно голямо слънчево затъмнение, което надмина всяко по-рано съществувало: в шестия час денят се превърна в тъмна нощ, така че звездите се виждаха в небето. В допълнение, земята затрепери във Витиния и голяма част от град Никея се срути[43].

Ако се изчисли обратно, четвъртата година на 202-та Олимпиада се получава 32/33 година[44]. По същия начин, Секст Юлий Африкан в неговата петтомна Хронография, XVIII, 1 цитира: По време на управлението на император Тиберий имаше слънчево затъмнение при пълнолуние[45]. А силно доказателство, че Спасителят е пострадал в тази година, се дава в Евангелието от Лука (3:1), в което пише, че след 15-тата година от управлението на император Тиберий Господ Иисус Христос започнал своята проповед, която продължила три години[46].

Нещо, обаче, относно разказа на Флегон, както цитират християнските автори, все пак буди съмнение. Например, индикация за шестия час на слънчево затъмнение, напомняща на съответните евангелски съобщения. Може би Флегон е познавал Евангелията? Все пак той е роден в Мала Азия, в Трал, където от края на І-ви век съществува християнска община със свой епископ[47]. Не може да се изключи възможността Флегон да се позовава на християнските предания, въпреки че е малко вероятно. Този придворен историк напълно следвал религиозната политика на император Адриан, който се отнася към християните с презрение и враждебност[48]. Затова посочването на шестия час на слънчево затъмнение в посланието на Флегон някои автори го разглеждат като по-късно християнско допълнение.

Има още →

Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*

Публикувано на 17.04.202418.04.2024 от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Една от основните теми, която много е вълнувала християнската апологетика в българското богословие и в частност нейния известен представител професор Борис Маринов[1], е въпросът за историчността на Господ Иисус Христос[2]. На тази база се появяват много ереси още в началото на християнството, когато е било своеобразно криптоизповедание. Но и след неговото официализиране, христологичните и триадологични спорове продължили, докато не намират вярната си формулировка по време на Вселенските събори на Църквата.

Проблемът за историческия Иисус е преди всичко свързан с източниците за Него. В зависимост от състоянието на нещата в тази област, възгледът за Основателя на християнството като историческа личност се променя. До миналия век така наречената митологическа школа[3]гледаше на Иисус Христос като на религиозна измислица, именно на основание, че наличните източници далеч не са в необходимото задоволително състояние, за да внесат нужната яснота по въпроса. Острата атака на онези, които отричали историчността на Иисус Христос, подтикна изследователите и цялата библейска критика изобщо към по-задълбочено проучване на текстовете в Новия Завет. През изминалия век е направено много за определяне на времето и обстоятелствата на появата на Евангелията, както и за проследяване на развитието на християнските предания за Иисус Христос. Изследователите продължават да откриват колко пълно и точно тези предания отразяват реалните събития. Но все още има повече въпроси, отколкото отговори.

В ранните години на християнството малцина от хората и дори онези, които са Го слушали, разбирали кой е Иисус Христос. Не са били разкрити веднага и от много хора смисълът на Неговото проповядване и значението на Неговото дело. Който Го е познал, повярвал, като свидетелството на вярващите е запазено в книгите на Новия Завет. В този смисъл Христос дойде на земята неразпознат[4]. Така Го разкрива пред нас и Свещеното Писание на Новия Завет: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха (Иоан 1:11).

Онези, които не са Го разпознали, не намирали причина да отдават голямо значение на Неговия живот и проповед, нямали сериозни подбуди да говорят много за Него. Следователно би било напразно да се търсят подробни свидетелства за Христос в писанията на хора, чужди на Църквата през първите десетилетия на християнската история. Освен това, гърците и римляните нямали причина да засягат събития, случили се в далечна Палестина, тъй като в техните очи това е била отдалечена провинция, за чиято съдба те не проявявали голям интерес. Езическият свят научил за християнството, едва когато апостолската проповед е надхвърлила границите на Палестина и обходила всички земи. Но въпреки това за дълго време в езическото възприятие християните не се различавали много от евреите. Само сред Христовите съвременници от евреите може да се търси ранното споменаване за Него. Но и тук е необходимо да се подчертае, че еврейският народ също не го позна. В очите на невярващите евреи, Той е бил само един от многото учители и проповедници, и затова те нямали причина да Го отделят от това общество[5].

Посочената митологическа школа отрича историческото съществуване на Христос, твърдейки също, че никой нехристиянски автор от I-ви и началото на II-ри век никога не е споменавал подобна личност. Твърди се, че за Христос не се говори никъде извън Новия Завет, тоест в нехристиянските писания до средата на II-ри век, до момента, когато най-накрая каноничните Евангелия се оформят и Християнската църква се разпространява в Средиземноморието. Свидетелствата на древните писатели – фрагменти от произведенията на Иосиф Флавий, Тацит и Плиний Млади, в които се споменава Христос, и които често са цитирани от християнските апологети, били отречени като неверни, или интерполирани в текстовете от християнските писатели със задна дата. Това твърдение е достатъчен мотив да провокира идеята за по-задълбочено изследване върху нехристиянските източници за личността на Иисус Христос и неговото реално съществуване в историята.

На въпроса дали се намират някакви солидни доказателства извън Библията затова, че Иисус Христос действително е съществувал, отговорът категорично гласи: Да. Историци и други както приятелски настроени, така и враждебни, са писали за Иисус Христос и ранните християни. Като доказателство на това твърдение по-долу са посочени десет нехристиянски източници, които доказват съществуването на Иисус Христос, а с това и Неговото реално присъствие в историята. Те датират от I-II век и имат различно отношение към Него. Някои са леко позитивни към Христос, склонни са да бъдат неутрални, други отхвърлят дейността Му или дори Го презират. За нуждите на студията са използвани оригиналните текстове на латински и старогръцки език на разгледаните автори и техните преводи, редактирани от д-р Атанас Атанасов.

Талус

Пръв от изследваната група нехристиянски писатели е Талус[6], римски историк, който дава около 55 година най-ранните възможни доказателства за Иисус Христос. В своята тритомна изгубена история на Средиземноморието той споменава за появило се затъмнение около датата на Разпятието, което може да бъде тъмнината, настъпила в деня на Христовата смърт (Матей 27:45). Неговите съчинения са оцелели само като цитати направени от други писатели. Секст Юлий Африкан[7] споменава за Талус, когато той около 221 година пише за Разпятието: Много страшна тъмнина покри целия свят; камъните бяха разтрошени от земетресение и много сгради в Юдея и други области бяха сринати до основи[8]. В трета книга от неговата история Талус нарича тази тъмнина слънчево затъмнение. Едно на пръв поглед възможно събитие, което съвременната наука вече може да изчисли.

В тази връзка Секст Юлий Африкан логически отбелязва, че слънчевото затъмнение може да не е било възможно по време, когато смъртта на Иисус съвпада с първото пролетно пълнолуние, защото едно слънчево затъмнение не би могло да стане в момент на пълнолуние, а когато Христос е разпънат на Кръст и е умрял, всъщност е бил периодът на пасхалното пълнолуние. Разгледаният текст показва, че Талус първо счита Иисус за историческа личност и второ познава синоптичната традиция, като се занимава с нея в критико-скептична светлина. В този дух го описват Theißen – Merz: Талус се отнася до една устна или писмена християнска духовна традиция. Затова през втората половина на първи век нехристиянският историк се почувствал предизвикан да опровергае неверни исторически сведения в нея[9].

В контекста на казаното от Талус може да се изведат следните исторически факти:

1.Християнското евангелие или поне описанието на Разпятието е било известно в средиземноморския регион в средата на първи век.

2.В този исторически момент имало голяма тъмнина и земетресение, датирано по времето на Разпятието на Иисус Христос.

3.Невярващите се опитали да дадат рационално обяснение за случилото се сравнително скоро след обявяването на тези събития.

Светоний

Гай Светоний Транквил (около 70-след 130 година) е бил римлянин и биограф на римските императори от Цезар (починал 44 година преди Христа) до Домициан (починал 96 година). В съчинението му De vita Caesarum, писано между 117-122 година, се съдържат биографии на римските императори от Юлий Цезар до Домициан. Прекрасният начин на представяне е спечелило световна слава на работата на Светоний, която не избледнява и до днес. Учените смятат този труд за един от най-важните източници за историята на ранния имперски Рим. От това произведение в биографията на Клавдий се споменава едикт на същия император издаден през 49 година, в който се визира изгонването на юдеите от Рим (Клавдий, XXV, 4): Прогони юдеите от Рим, вълнувани постоянно от подстрекателя Хрестос[10]. Основното, което се подчертава при всички преводи е, че причината за вълненията е Крестус или Христос. Изразната конструкция професор Иван Марковски превежда като: заради Христа[11]; професор Боян Пиперов: заради подбудителя Христа[12]; професор Георги Флоровски: под влияние на Хреста (Chresto implusore)[13]. Тук Хрес не е нито освободен роб, разбунтувал Рим, нито бил християнски апостол, който проповядвал за Христос в Рим. Chrestus е тъждествено с Christus, защото по време на императорския Рим са използвали вместо Christus – Chrestus или вместо christianus – chrestianus[14]. Колкото до споровете, вълненията сред юдеите в Рим през 51 година, е необходимо да се посочи, че тогава римляните не правят голяма разлика между юдеи и християни. Това е видно и от книга Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). В онова време юдеите са считани за gens superstitiosa (суеверен народ) и били мразени. Така са определяни и християните от Плиний Млади, от Тацит и сега от Светоний, и също са били презирани и гонени, защото за тях християнството е суеверие (superstitio).

Второто свидетелство на Светоний, което се намира в XVI глава от биографията на Нерон ни разкрива наказанието на християните: Били наказани със смърт християните, човеци от ново и вредно суеверие[15]. Въз основа на това място се правят интересни интерпретации от страна на съмняващите се в историческата достоверност на Христос, като посочват, че този абзац доказва само съществуването на християни, но не и на Христос. Професор Борис Маринов се противопоставя на тази теза като привежда няколко логични доказателства. Действително Светоний на това място свидетелства само за християните, без да споменава Христос, но когато говорим за дарвинисти казва професор Маринов, нямаме ли предвид и съществуването на Дарвин; като споменаваме марксистите ние не се съмняваме в историчността на Маркс и така нататък[16].

В този смисъл Христос и християните са здраво свързани и съставляват една причинно-следствена връзка.

Марà бар Серапион

Марà сина на Серапион (около 50 година – ?) е сирийски философ, който пише на сина си малко след 72-73 година като затворник от мястото на своето заточение. Писмото му вероятно е най-старото оцеляло споменаване на Иисус Хритос, което е запазено днес в един сирийски ръкопис от VI-ти век[17]: …какво всъщност получиха атиняните от убийството на Сократ, с какво са били възнаградени – с глад и чума? или жителите на Самос от изгарянето на Питагор, в миг цялата им страна е била погребана в пясъка? Или евреите от екзекуцията на техния мъдър цар, тъй като в това време царството им беше отнето? Защото Бог справедливо си отмъсти за тези трима мъдреци: атиняните умряха от глад; самосатците бяха обхванати от морето, евреите бяха убити и прогонени от царството си, и сега живеят навсякъде в разсеяние. Сократ не е мъртъв заради Платон, нито Питагор заради статуята на Хера, нито мъдрият Цар заради Новия Закон, който Той даде[18].

В писмото си Серапион се обръща с инструкции към сина си, който също се казва Серапион. Освен всичко друго, той възхвалява в него мъдростта като единствения достоен обект на човешките стремежи и основното съдържание на човешкия живот. Като потвърждение на думите си той посочва мъдреците, които са пострадали, но тяхната мъдрост пребъдва завинаги, а строго наказание застига техните преследвачи. Сред мъдреците Серапион споменава заедно със Сократ и Питагор мъдрия цар, когото евреите екзекутират, но веднага след това държавата им е унищожена, а те самите, съсипани и изгонени от земята си, след което живеят в пълно разединение. Ако писмото има историческа основа, то най-вероятно се датира от периода преди 160-та или 190-та година, когато Римската империя все още е била в процес на установяване на властта си над Осроене[19] и Месопотамия.

В скорошно проучване Мерц, Ренсбергер и Тилеман твърдят, че писмото отразява историческата ситуация от началото на 70-те години на I-ви век, когато Рим за първи път овладява Самосата[20]. Някои архаични елементи на езика в писмото, коeто най-вероятно първоначално е написанo на сирийски, поддържат ранна дата на появата му, не по-късно от IV-ти век[21].

Авторът на писмото не е бил нито евреин, нито християнин – той говори директно за нашите богове, говори за Иисус Христос като човек, не съобщава нищо за Възкресението. В същото време редица специфични християнски свидетелства в неговото съобщение, царския титул на Иисус Христос (вж. Mатей 2:1 и сл.; 21:1-11; 27:37), превземането на Иерусалим от римляните като наказание за разпъването на Иисус Христос (вж. Матей 22:7; 27:25), показват неговата зависимост от християнските източници.

Има още →

Самообразованието на душепастира – продължение и край*

Публикувано на 16.04.2024 от Dragan Bachev

(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

III.

Най-главното средство за излизане на душепастира от това положение, за по-нататъшното му умствено развитие и обогатяване с необходимите за високото му служение познания е методично и системно четене на отбрани книги. В грижата си за душите на другите – като вероучител-катехет, проповедник-мисионер и духовник-изповедник – душепастирът още с излизането си от духовната школа не трябва да забравя и своето собствено самообразование, а трябва да го продължава в съответен на бъдещото му звание дух. “Негово любимо четиво – казва професор Василий Фьодорович Певницки, – не трябва да са светските списания и повести, както това често бива, а книгите, които съобщават сериозно знание и които имат най-близко отношение към специалността му[20,б]”. Естествено това четиво трябва да бъде на първо място от областта на богословската наука и духовната книжнина и след това от светските науки и художествената литература. Бидейки преди всичко страж на вярата в своята енория, душепастирът най-вече не трябва да забравя съвета на св. апостол Петър: “Господа Бога светете в сърцата си; бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (1 Петр. 3:15).

Заедно с нови упражнения в благочестивия и добродетелен живот той трябва да прави постоянно усилия да обновява и увеличава придобития в духовната школа запас от богословско-научни знания за разясняване недоуменията и съмненията, за отклоняване иноверието на сектите и за защита от нападките на неверието. Иначе без такова постоянно опресняване и допълване богословските познания дори при най-добро и високо образование в духовната школа могат постепенно да избледнеят и изгубят половина и повече от силата и убедителността си, могат да заглъхнат и се забравят. Ето защо душепастирът трябва да следи развитието на богословската наука и да се запознава поне с най-големите и важни за служението му творби от миналото и в най-ново време. За него могат да бъдат полезни, както цялостни изложения, курсове и системи върху главните богословски дисциплини, така и специални проучвания или монографии, които хвърлят нова светлина върху някои библейски и исторически образи, теоретически и жизнени (живи) въпроси на съвременността. Така той, особено ако и духовната школа не го е познавала, няма да стои ням и неориентиран пред тези въпроси, които занимават и вълнуват съвременните умове и ги увличат в цели големи движения.

Всичко обаче християнският душепастир трябва да умее да разглежда и преценява в светлината на Словото Божие sub specie aeternitatis. Затова между богословските науки в центъра и на самообразованието му трябва да стои Свещеното Писание – постоянното изучаване свещените книги на Стария и Новия Завет. В тях и чрез тях той трябва да усвоява Божията мъдрост и поука, като редовно, всеки ден, беседва с божествения Учител – със Самия Иисус Христос – в светите Евангелия, с Неговите апостоли – в техните послания и със светите Божи пророци – в свещените книги на Стария Завет. Изобщо в Свещеното Писание, като в огледало, душепастирът трябва винаги да проверява себе си, своята съвест и душа, своята наука и дейност, своя живот, характер и мироглед. Така Божият дух и думите на Словото Божие не трябва никога да отстъпват и от неговите уста (Исаия 59:21). Защото, както казва св. апостол Павел, “всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16 и 17). В него се съдържат най-дълбоки мисли и най-правилни указания за греха и добродетелта, за живота и смъртта, за съда и небесното царство, както и най-разнообразни лозунги, текстове, разкази и нагледни примери за бедни и богати, за учени и прости, за здрави и болни, за светци и грешници, които – заради тяхното вътрешно съкрушение, сърдечно разкаяние, искрена изповед на греховете и твърдо намерение за поправяне – били помилвани и спасени[21]. В Свещеното Писание душепастирът ще намира всички най-подходящи материали за своите поучения и увещания, строги упреци и утешения за всички и винаги.

Само той трябва да изучава Библията основно, като чете редовно, всеки ден – най-добре след молитвата сутрин и вечер, когато шумът и грижите на деня още не са настъпили или те вече са отминали заедно с него – при вътрешно спокойствие и душевна съсредоточеност. Четенето на самия текст е по-добре да става едновременно на места от няколко по-големи отдели, теми и точки, когато особено те са дадени в интересни и изпъкващи заглавия, за да може душепастирът да открива и черпи оттам истински упътвания за своя и на другите духовен живот. За да бъде това четене на светата Библия по-полезно и по-поучително вековният духовен опит на християнското човечество препоръчва то да става бавно и внимателно, гласно или поне полугласно, което облекчава запомнянето, развива говора и обогатява езика и може най-много да допринесе дори за формалното умствено развитие[22] и самообразование на душепастира. Тъй, както това потвърждава от своя частен опит и големият английски критик и философ Джон Ръскин с думите: “Моята майка всеки ден ме караше да уча наизуст дълги глави от Свещеното Писание, а също веднъж в годината на висок глас да прочитам цялото Писание, без да изпускам от него нито една дума, нито едно мъчно име, като се почне от книгата ”Битие” и се свърши с Апокалипса. Благодарение на нейното търпение, точност и решителност аз не само изучих Свещеното Писание, което понякога е твърде полезно, според моето мнение, но и придобих навика да се трудя; същата тази дисциплина в голяма степен оформи и моите литературни вкусове[23].”

У нас при този избор на материал от Стария и Новия Завет изобщо за такова лично самообразование душепастирът трябва да се ползва главно от пълното синодално издание на Библията (през 1925 година) и после от Кратка илюстрована Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия (също синодално издание – през 1949 година). Добре е душепастирът да прочита два и три пъти някои особено трудни места в светата Библия и да не размишлява отначало сам дълго и безплодно върху тях, а – да потърси и прочете най-добрите, преведени и съставени на български, обяснения и тълкувания на Словото Божие, например, на св. Иоан Златоуст, епископ Михаил, професор Борис Илич Гладков, Христо Попов[24] и други. Редом с това за същата самообразователна цел душепастирът може и трябва да използва още твърде ценните материали (идеи, настроения, художествени образи и примери),които всеки ден ни предлагат църковните времена, малки и големи празници, неделните и празнични евангелски и апостолски четения, църковно-богослужебните книги (молитвослов, часослов, миней, октоих, триод, пентикостар и други),творенията на светите отци(особено на мистиците и аскетите) и животописите на светите люде (пролог Лавсаик и други)

В тясна и вътрешна връзка с тях (дори някои са съществена част от тях), като служат за същата самообразователна цел на душепастира, са различните проповеднически списания, книги и сборници от беседи, слова, речи, поучения, размишления и примери. Без тях по-нататъшното правилно развитие и самообразование на душепастира, като проповедник, са немислими. Те представят извънредно ценно и полезно запасно съкровище от идеи и мисли, чувства и настроения, образи и изрази. С тях трябва да се запасява и от тях трябва много и сериозно да се учи всеки душепастир-проповедник, особено който иска или да му се налага да говори без предварителна подготовка. – “Ако аз съм воденичар – казва по този повод на студентите си богослови известният английски проповедник Чарлз Спърджън, – и ми донесат чувал да го напълня за пет минути с брашно, аз само тогава ще бъда в състояние да направя това, ако винаги имам достатъчно брашно в хранилището на воденицата. Тогава на мене остава само да отворя чувала и да изсипя в него брашното. Аз не го меля тъкмо в този момент, и затова то става някак импровизирано. Аз съм го смлял по-рано и затова мога сега да задоволя моите купувачи. – И вие никога изведнъж не ще изкажете хубави мисли импровизирано, ако не сте свикнали всеки момент да бъдете готови за проповед и не храните постоянно вашия дух с изобилна и здрава храна. Ето защо ви моля: всеки момент напрягайте силите си! Приготвяйте си запаси за бъдещето, за да посрещнете с пълни ръце купувачите си, за да бъдете готови да ги посрещате всякога! Аз не мисля, че някой може да стане способен за постоянно свободно говорене, ако той не се труди сериозно да го придобие, дори още по-сериозно, отколкото това прави оня, който пише и учи наизуст проповедите си. Помнете, че само препълнен съд може да прелива… Запасно съкровище от мисли и изрази за тях е в най-голяма степен полезно… Основно знание на Словото Божие, как то се прилага във вашия вътрешен духовен живот и към големите събития на времето и вечността, е безусловно необходимо… Ако вие искате да говорите плавно, убедително, то бъдете пълни с всевъзможни знания, но особено – с опитно познаване учението на Иисус Христос, вашия Господ… Тук всичкото е още да се умее да се подберат и запазят в паметта хубави изрази, обрати на речта, пълни с убедителност фрази, и след това да се умее да им се подражава. Това не значи, че вие трябва винаги да носите хубав бележник, в който да записвате всичко, което ви се хвърля в очи при четене, за да го употребите в най-близката си проповед. Не, вие трябва да знаете вътрешния смисъл на тези записани от вас думи, да умеете да цените силата на синонимите, да различавате ритъма на отделните фрази, да претегляте значението на вмъкнатите изречения… Те трябва да бъдат ваши вдъхновители, ваши гърмящи стрели, а също така медени капки за вашите слушатели… За човека, който притежава сериозни познания и дълбоки мисли, словото е сребърен съд, в който той предава на своите слушатели златни истини. Затова гледайте да придобиете хубаво впрегало на думите, за да води добре екипажа на вашите мисли[25]„.

Ето този запас и това съкровище от златни истини, мисли и идеи душепастирът трябва да се стреми да увеличава постоянно чрез системно самообразование още в областта на другите богословски науки: догматическото, нравствено и основно богословие (апологетиката), църковната история и патрологията. А “хубавото впрегало” или “златния съд” за най-природосъобразно и целесъобразно преподаване, изказване и оформяване на тези истини, мисли и идеи той трябва да се старае все повече да открива, придобива и усвоява чрез непрекъсната самообразователна работа, както с останалите практически богословски науки – църковното право, мисионерство, пастирското богословие или науката за специално душепастирство, литургиката с църковна археология, музика и устав, катехетиката с християнска ходегетика, дидактика и методика, така и от друга страна, с някои чисто светски науки, а именно чрез четене на отбрана философска (по психология, логика и история на различните философски школи), историческа, природнонаучна и художествена литература (наша и чужда).

Християнският душепастир може и трябва да се занимава с тези светски науки и с литературата, за да може да стои на висотата на съвременното човешко знание и художественото творчество. И тях той трябва добре да познава главно в последните им изводи и сигурни резултати или постижения. Тъй, както светите отци и учители на Църквата не са пренебрегвали езическите школи и науки, а умело са ги използвали и извличали от тях всичко необходимо и полезно в подкрепа на тяхната вяра в Иисус Христос и на душепастирската си дейност. Дори, ако има възможност и свободно време, според наклонностите си и нуждите на времето, душепастирът може да се посвещава на специално изучаване отделни области, било от богословските, било от светските науки (например на езикознание, история, естествени и социални науки[26]).В това отношение могат да му бъдат от голяма полза и интерес по-подробни съобщения за някои важни новоизлезли книги и добре застъпваните библиографско-осведомителни отдели и обективни критики в църковните списания и вестници.

Особено ценно съкровище от солидни и положителни знания за душепастира са подвижната (околийска и епархийска) [26а], църковната (храмовата), братствена и най-вече лична библиотека. Само че тя трябва много добре да се пази, допълва и увеличава, но не с излишен баласт от всякакви, било общорелигиозни, филисофски или дори специални (проповеднически, катехизически) и други, без всяко значение, белетристични съчинения, а само с препоръчани и избрани най-ценни трудове в отделните области на светоотеческото, съвременно богословско и светско знание. В нея всяка богословска дисциплина трябва да бъде представена поне с едно значително съчинение, а след това други книги могат да се доставят според нуждата, вкуса или средствата, обаче никога неправославната или светска литература не бива да бъде по-многобройна и по-добре застъпена от църковно-богословската и специално душепастирската[27].

От друга страна, самообразованието на душепастира се извършва и непряко или посредством – с помощта на други лица чрез редовно посещение на периодически (всеки два или три месеца) пастирски конференции или събрания. Тук, обаче, могат и трябва да се подготвят и изнасят от него самия и от други душепастири, да се изслушват и разискват критично и задълбочено по-обстойни и ценни доклади във връзка с богослужебната, изповедническа, проповедническа, катехизаторска, специално душепастирска и църковно-социална дейност на християнския душепастир в днешно време.

Също така значителен и сериозен подтик към самообразованието на душепастира са някъде периодическите (например, всеки пет години в някои германски протестантски църкви, като в Бавария, Хановерската, Ландскирхе и други) писмени, а после и печатни трудове с проучвания по отделни, от общо или местно значение, въпроси. Темите се формулират и задават от върховната или диоцезна църковна власт, която въз основа на така представяния писмен научен труд и на дотогавашната практическа дейност на душепастира определя за следващия петгодишен период неговата служебна квалификация[28].

Има още →

Самообразованието на душепастира*

Публикувано на 11.04.202416.04.2024 от Dragan Bachev

(Необходимост, средства и системи за проверка)

Професор протоиерей Христо Димитров

Един от актуалните въпроси в последно време за Църквата и нашето свещенство е – как това последното може да разшири, задълбочи и пригоди своята по-голяма или по-малка редовна подготовка, за да отговори по-добре на високото си призвание и сложни задачи в живота. Така въпросът за самообразованието на душепастира (след тоя за неговото училищно образование) заема голяма част от грижите и усилията на Църквата[1а]) и поражда различни планове, системи и опити. По тоя повод някои от тях се налагат на вниманието на пастролога и поставят задачата за специално теоретическо проучване и практическо упътване, каквото е и настоящето, с оглед на необходимостта, пречките, средствата и различните системи за проверка или изпити при самообразованието на душепастира.

И това е напълно естествено. I. Защото, ако всеки човек се учи, докато е жив, според народната поговорка, също така е безспорно и исторически установено, че християнският душепастир е преди всичко и всякога ученик. И действително това е първоначалното наименование на всички последователи на Иисус Христос. Тъй като, преди да бяха наречени за пръв път християни в Антиохия, те се зовяха Негови ученици[1] още по бреговете на Йордан, в Капернаум и в Иерусалим. А също така най-разпространено име на Самия Основател на християнството е Учител. “Аз за това се родих и за това дойдох на света – отговори Той на Пилат, – за да свидетелствам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми” (Иоан 18:37). Когато пък Господ казва за нас, че “няма ученик по-горен от учителя си”[2], това означава, че ученикът по съдба трябва да бъде като учителя си. Той трябва така или иначе сам да стане за другите учител[3]. С други думи, той трябва по-нататък да се развива умствено или самообразова постоянно, че трябва да става все по-добър и по-квалифициран учител във вярата и в християнския живот.

За необходимостта и голямото значение на тая именно идея на Иисус Христос в полза на Църквата убедително ни говорят и примерите дори на образованите и най-велики християнски душепастири и учители. Така, въпреки своето високо елинистическо-римско образование в Тарс и дълбоките познания, получени в Beth-hammidrash-a на Гамалиил по еврейския оригинал на Стария Завет и насоките и идеите на съвременната му юдейска мисъл за Бога и човека, за греха и оправданието, св. апостол Павел е можал да разбере истинския смисъл на християнското душепастирство едва след обръщането си към християнството. Тогава апостолът отново прочел книгите на старозаветните пророци и те му открили за пръв път своето душепастирство и душепастирството на Иисус Христос в съвършено нова и истинска светлина[4].

Под влияние на силните пророчески изобличения на недостойните пастири той видял, от една страна, всичкото безсилие и нравствената поквареност на тогавашните пастири и, от друга, тежкото положение на народа от това. “Те се хранят от греховете на моя народ, и към неговото беззаконие се стреми душата им” (Осия 4:8). “И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове” (Иезекиил 34:5). После от пророците апостолът живо почувствал всичката отговорност на пастирите за това печално състояние на народа поради техните отклонения от длъжностите им[5], като свещенослужители, духовни лекари и човеци в частния им живот.

В същото време, обаче, в противоположност на това апостол Павел разбрал, че истинският образ и идеал на добрия пастир напълно се осъществил във въплътилия се Син Божи. И, макар да не бил виждал Иисус Христос през време на земния Му живот[6], той Го е знаел, защото писал: “Най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг” (1 Коринтяни 15:8). Редом с това, за да познае Иисус Христос и неговото изкупително дело, апостолът продължавал да се стреми с цялото си същество (Филипяни 3:7-8). Оттук се вижда, колко много той трябва да е ценил тази своя допълнителна подготовка и опитност, която е получил, като душепастир, вече в светлината на това познаване на Иисус Христос. Най-ценното тук и което е имало най-голямо значение за неговото душепастирство е било неговото вътрешно чувство за присъствие на Иисус Христос . “Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20).

И, изпълнен с Христос, апостолът всеки ден растял в Христос. Той се чувствал в Христос оправдан, примирен и спасен. Тази именно сигурност за спасени в Христос била неговото общение с Христос и култ към Христос. А в душата му израсло разбиране на тайните, скрити в Личността на Иисус Христос. Оттук става ясно, защо апостолът станал сам “огън, запален от Христос, и буря, в която Христос бил силата[7]” “Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепява” (Филипяни 4:13).

От друга страна, св. апостол Павел, носейки така Иисус Христос в сърцето си, Когото той обичал повече от всички, усвоил от него и другия секрет[8] за успех в душепастирската дейност: научил се да познава и да обича човека до самопожертване. При това той много добре знаел и силата на греха (Римляни 7-ма глава). Той знаел, че по механически и магически начин човек не може да се освободи от греха[9]. Затова той постоянно давал съвети за борба с греха, бил снизходителен подобно на Христос към грешниците (освен когато те си оставали в греховете) и внушавал останалото да се предоставя на Бога и на Неговата благодат. По такъв начин, благодарение безспорно на своите богати и разнообразни природни дарове[10] и под влияние не само на елинистическо-юдаистическото си образование, а и на по-нататъшното си системно самообразование и лично опитно проникване в душепастирството на старозаветните пророци и особено в Иисус Христовото душепастирство – чрез Божията благодат и свръхестествени дарове[11] св. апостол Павел е можал достойно да се отзове на великото си душепастирско призвание, да си изработи най-правилни възгледи за душепастирското си служение и така да развие своята извънредно широка и със световно значение душепастирска дейност[12].

По този път на дългогодишно и системно самообразование, посочвайки с това неговата необходимост за душепастира, са вървели и са се подготвили за своето велико душепастирско служение на Христовата Църква и такива забележителни учители и отци на православната християнска вяра, като св. Атанасий Велики, Василий Велики, Иоан Златоуст, Амвросий Медиолански, блажени Августин и много други. Така, например, св. Атанасий Велики, след като получил отлично всестранно образование, придобил още дълбоки богословски познания и особено изучил всички книги на Свещеното Писание, тъй както никой друг негов съвременник не е знаел и една от тях.

Също така Василий Велики, след като завършил образованието си в Кесария, Цариград и Атина и като се върнал от пътуването си по Сирия, Палестина и Египет, се уединил в едно живописно място на река Ирис и тук в тишината се заел да изучава специално книгите на Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели (особено на Ориген).

И св. Иоан Златоуст, въпреки редовното си, прекрасно и всестранно образование в Антиохия, смятал идеала за душепастирското служение много висок, а себе си – недостоен за него, затова също се отдалечил в пустиня и цели шест години (374-380) прекарал там, според църковните историци, в пълно усамотение и в най-строги подвизи, в молитви и самообразование. В действителност той прекарал цялото си ранно детство в извънредни занятия със Свещеното Писание под ръководството на добродетелната си и свята майка Антуса. Но после (от 369 година) покръстен на 25-годишна възраст и поставен за четец на Антиохийската църква от нейния епископ св. Мелетий, изпълнявайки задълженията си като четец и отдавайки се тук, в пустинята, на непосилни подвизи, той в същото време пак продължавал най-усърдно да се занимава с книгите на Свещеното Писание, докато не го изучил цялото наизуст като никой друг преди и след него. По този начин, обогатен с опитите на отшелническия духовен живот, с по-добро познаване на човешкото сърце и здраво утвърден във високия идеал на християнското душепастирство и нравствено съвършенство, св. Иоан Златоуст и след приемане на дяконския (в 381 година) и свещеническия (в 386 година) чин, като изпълнявал разни поръчения, ръководел църковната благотворителност и започнал неуморно вече да проповядва Словото Божие веднъж и два пъти в неделята, а понякога и всеки ден, в храма и на тържището, се поставил в най-близко отношение към действителния живот. Посещаването на богатите, за да ги моли да помагат на бедните, и на бедните, за да им помага, още повече разгоряло любовта му към човеците и страданието към нещастните и бедните и го обогатили с всестранно познаване на живота и хората[13].

А от западните отци и учители известно е, че св. Амвросий Медиолански, след като станал епископ, тогава започнал основно да изучава Свещеното Писание и съчиненията на църковните писатели. Също блажени Августин, след дълги перипетии и душевни борби, когато взел вече да се замисля за своето положение, се заловил да чете и изучава книгите на Свещеното Писание и други богословски съчинения.

В днешно време този начин за допълване богословското училищно образование и за придобиване духовната опитност в религиозно-нравствения и църковния живот чрез упорито и системно самообразование от страна на душепастира намира широко признание. Защото редовната подготовка и системното богословско (средно и висше) училищно образование, колкото и да са добре поставени, задълбочени и обширни, още не правят душепастира или кандидата за такъв вече напълно годен и достоен за неговото високо и отговорно служение. Той е длъжен и по-нататък, през време на душепастирската си дейност и на целия си живот, да разширява и задълбочава още повече своите познания с оглед към особените условия и нужди на живота в ново време. Първо, защото самите богословски науки са станали извънредно широко област, която в няколко учебни години душепастирът е могъл да мине само в основни и главни линии. Самото пък училище (начално, средно и висше) постепенно е разкривало пред него тези основни въпроси на общото богословско знание. То е развивало ума му и е създавало у него навик и изкуство да работи по-нататък над себе си.

Обаче душепастирът не може да се ограничава само с придобитите в училището познания, а навикът и изкуството за работа върху себе си трябва да станат негова задача и постоянна, вътрешна и сърдечна потребност за по-нататъшно образование и самообразование. Тъй като самият живот около него постоянно върви напред и всеки ден се обогатява с нови постижения и победи на човешкия дух в различни области (техника, медицина, селско стопанство и други). Всичко това подвежда горделивия човешки ум да мисли, че той е в състояние сам, без Бога и без всяка религия, да облагодетелства цялото човечество. В това време скромният, съзнаващ границите на своето битие и развитие, религиозно-вярващ човек не се задоволява само със сърцето си да възприема религиозно-нравствените истини, а очаква от душепастира да ги доближи до неговия разум и до неговата воля. Той явно иска да си обясни и примири материалния свят и живот и законите на тяхното развитие с целия свой религиозен и идеалистичен мироглед. Ето защо душепастирът трябва да върви постоянно напред в своите познания чрез широко и задълбочено самообразование.

Разбира се, душепастир, който е поне истински благочестив, би могъл да обедини около себе си повечето енориаши. Но такива душепастири се срещат рядко. Духовните школи, които имат за цел да подготвят такива свещеници, са като че безсилни по много причини да постигнат тази своя цел. Както другаде, според признанията на някои автори, така и у нас, възпитаниците им, според техните религиозно-нравствени качества, биха могли да се разделят на четири групи: ревностни, добри, равнодушни и лоши. За съжаление, ако наистина станат свещеници, те не само не се издигат и не отиват напред, но не остават и на същото духовно стъпало. Напротив, нерядко се случва, че, като станат свещеници, лошите стават по-лоши, равнодушните – лоши, добрите – равнодушни и дори ревностните се отпущат до обикновени, добри свещеници, а понякога и още по-ниско[14].”

Има още →

Разузнавач с епископски жезъл. „Кариерата“ на Западноевропейски митрополит Симеон като сътрудник и офицер от Държавна сигурност – продължение 3 и край*

Публикувано на 07.04.202422.04.2024 от Dragan Bachev

Момчил Методиев

Същия ден епископът написва и изпраща няколко патетични писма. Първото е адресирано до „многоуважаемий др. министър” [на вътрешните работи], в което се казва: „С чувство на голяма отговорност (…) след дълбока, обстойна и критична преценка на създалото се положение (…) след продължителна вътрешна борба предприех най-трудното решение – да замина за САЩ (…) страхувам се да спомена думата изменник – не, не съм. Заминавам да изпълня бойна задача, с която вярвам, че ще се справя. Не ме осъждайте, можете да ме накажете, но не губете вяра в мене; аз съм същият, още повече запален в борбата. Бъдете спокойни, не ще правя официални и неофициални изявления пред когото и да било”. Подобни писма са адресирани и до неговия водещ офицер „др. Тошков”, както и до патриарх Максим, на когото също съобщава, че заминава, за да изпълни своя „църковно-народен дълг” и не възнамерява да прави публични изявления[88]. Неизвестно остава само къде написва тези писма – дали докато е вътре в американското посолство, или извън него.

На следващия ден, 12 май 1978 година, около 17,30 часа консулът в американското посолство закарва с колата си епископ Симеон на летище София. Там епископът преминава граничната проверка с временния си американски паспорт, въпреки че не е имал „необходимата за случая изходна виза” (както настоява справката, която се опитва да възстанови събитията), но това не било констатирано при минаването му през ГКПП. Проверяващият офицер на пункта, допълва справката, който „отчасти” познавал случая, се опитал да информира дежурния служител от Шесто управление, но когато не го открил, пропуснал епископа да премине. Това е обяснението на началника на разузнаването Васил Коцев, който в типичната за времето стилистика се опитва да прехвърли вината първо на офицера от пропускателния пункт, защото не поискал изходна виза (макар за носителите на американски паспорт такава да не се изисква), а след това и на служителите на Шесто управление, които не са успели да предотвратят заминаването.

Повече подробности за бягството дава „Соколов” от Ню-Йорк – той информира, че „Торис” бил закаран до летището от американска дипломатическа кола, а на летището в Ню-Йорк бил посрещнат от представител на Държавния департамент, който го извел през заден вход. След пристигането си епископът отседнал при Марина Кропоткина в Бедфорд Хилс. Неоправдано оптимистично „Соколов” заключава, че епископ Симеон е изолиран, и предлага да се установи контакт с него, за да му се покаже, че вратата не е затворена. Позитивизмът стига дотам да се твърди, че завръщането на епископа в САЩ е „фиаско за местните служби”, подлъгани да го защитят от Л. Иванов[89].

От там нататък се задейства протоколът за оценка и минимизиране на щетите. Първо са информирани „съветските другари”, за да могат те да вземат мерки за своя „Оперативен работник Владимир Адрианов”, участвал в подготовката на „Торис[90]”. След това, на 25 май, е приет план за осуетяване на „вредните последици от напускането на страната от Торис”. Решено е за това да бъде информиран посланикът в САЩ, а Светия синод да информира свещениците в САЩ. Да се направи оценка кого познава „Торис” и да се информират оперативните работници с кодови имена „Панов”, „Цаков”, „Волов”, които в този момент се намират на задгранична работа, за да вземат необходимите мерки за своята сигурност. Освен информирането на съветските другари планът предвижда да се организира М-Вихрен (проверка на кореспонденцията) на познатите на епископа, а в страната да бъде отзован агент „Петър”, който да изясни какво се случва с „Торис” в Америка[91]. От агентурата в САЩ се очаква да започне кампания за компрометирането на Симеон, а от Синода – да увери Православната църква в Америка, че евентуалното приемане на Симеон в нейния клир ще навреди на отношенията с тази църква.

Завръщането на епископа в Америка било прието от емиграцията като „бомба” според сполучливия израз на агент „Патриот[92]”. Епископ Симеон обаче удържа на думата си и поне публично не прави изявления, които да компрометират българските власти. Агентурата в тези месеци внимателно следи местните вестници в Акрон, в които обаче не се забелязва нищо тревожно. На 25 май епископ Симеон се обръща с писмо на английски към своята епархия, в което съобщава, че се е завърнал, но подчертава, че приема назначението на епископ Дометиан за нов управляващ на епархия и се обявява срещу всяко разделение[93].

Следващите няколко месеца преминават в опит българските служби да се ориентират в ситуацията. Почти незабавно, в края на май 1979 година, Христо Маринчев е командирован в САЩ. В отчета си от 27 юни той пише, че хората в общините имат добро отношение към Симеон, а митрополит Йосиф бил изпаднал напълно под влиянието на така наречената „патриотична вражеска емиграция”, която подкрепяла България, но е против комунистите[94]. В началото на есента се разбира, че най-черните сценарии няма да се реализират – съобщението на агент „Дамянов” от юни, че е възможно епископ Симеон да постъпи на работа в американските специални служби[95], се оказва само слух. Не се реализират и опасенията, че епископът ще се опита да отдели някои от българските енории и да ги присъедини към друга църковна юрисдикция в Америка.

След като се убеждава, че епископ Симеон също е направил необходимото, за да остави „вратата отворена”, българското разузнаване започва да търси начини за излизане от ситуацията. На 31 юли 1979 година митрополит Панкратий изпраща ръкописно писмо до епископа, в което го призовава да се обади, след като „оздравее”, и че тогава може да бъде помолен да посети „центрове в Западна Европа, в които има български сънародници”, а преди това може да се направи необходимото, за да се уредят някои финансови въпроси[96].

Не е ясно дали епископът е отговорил, но в началото на октомври 1979 година е съставен план. Той е изготвен от Христо Маринчев и е предложен на началника на отдел 04 на Първо главно управление. Планът е съставен след проведена на 8 и 9 октомври среща, в която освен Маринчев участват председателят на Комитета по църковни въпроси Любомир Попов и митрополит Панкратий (агент „Бойко”). Идеята е епископ Симеон да бъде назначен за епископ-мисионер в Западна Европа със седалище в Будапеща, като това е съгласувано и с патриарх Максим. Планът предполага Панкратий заедно с Маринчев да заминат за Стокхолм, където да проведат конспиративна среща с епископ Симеон и да му предложат този вариант, а и тогава да му изплатят и неполучените до този момент заплати. На 12 октомври телеграма в този смисъл е изпратена на посланика в САЩ, от когото се очаква да намери начин да се срещне и да съобщи предложението на епископ Симеон. Ако приеме, на срещата Симеон трябва да получи самолетен билет до Стокхолм и 500 долара на ръка. Планът е одобрен и от заместник-министъра Стоян Савов. Контактът с епископа е установен на 16 октомври 1979 година, а след това той приел самолетния билет и парите[97].

Срещата в Швеция също преминава изцяло по план, а за нея информира Христо Маринчев на 12 ноември 1979 година, след връщането си в София. Маринчев пътува заедно с митрополит Панкратий, като на срещата двамата занасят неплатените заплати на епископ Симеон за изминалите пет месеца, а епископът приема да бъде назначен за викарен епископ на патриарх Максим за Западна Европа със седалище в Будапеща. След отпътуването на Панкратий Маринчев прави пред епископ Симеон кратък разбор и изисква от него да направи писмено изложение, в което да отговори на най-важните въпроси. В изложението епископът споделя, че сред емигрантите е съществувало убеждението, че е съветски агент, но след завръщането му в САЩ тези съмнения отпаднали. Въпреки че имал тази възможност, отказал да отиде в Сената, където да свидетелства за преживяванията си. Предложили му работа в Конгресната библиотека, но отказал. В характерния си стил епископът съобщава, че имал срещи със сенатори, но не се поддал на тяхната агитация и продължил да работи за единството на Църквата. Накрая отчита грешката си, а отчетът заключава: „През изтеклата година той на практика се е убедил в нечестността на своите събратя владиците. Единственото, което съм намразил в живота си, това са владиците, казва той. Независимо от това той ще продължи да работи заради нашите интереси”. Зарадвал се на получената заплата от 3,000 долара, но не пропуснал да попита дали е изключен от Българската комунистическа партия, в отговор на което Маринчев го убедил, че всички тези въпроси ще се уредят в Будапеща. Докладът създава впечатлението, че Маринчев действително му се доверява, тъй като в заключение предлага „Торис” да продължи да бъде ползван активно. По отношение на самата командировка споделя, че тримата не са били следени от чужди служби, още повече че за да не привличат вниманието, двамата владици пътували с цивилно облекло. Като доказателство към отчета са приложени три снимки, на които са снимани Маринчев, Панкратий и Симеон. Макар да не е ясно кой е авторът на тези фотографии, външният вид на владиците е такъв, че трудно може да се допусне, че макар и цивилни, те са останали незабелязани за местните хора в Упсала[98].

До края на годината наистина всичко се нарежда според плана, като и двете страни спазват своята част от уговорката. В края на декември Маринчев пътува до Будапеща, за да уреди всички подробности. Преди да замине, провежда среща с патриарх Максим, с когото се разбрали на епископа да бъдат изплатени дължимите средства в размер на 1048 щатски долари, като най-вероятно това е заплата, която епископът не е получавал по църковна линия. Маринчев предлага и да се направи необходимото, за да бъде осигурена подходяща квартира в Будапеща, както и да бъдат уведомени унгарските власти, включително и за двойното гражданство на епископ Симеон. А по време на командировката си там, отчетена на 21 декември 1979 година, Маринчев провежда среща със заместник-началника на унгарския отдел за изповеданията Щрауб, на която го информира за пристигането на епископ Симеон, моли „по важни съображения” той да бъде приет в Унгария и посочва, че точната му позиция ще бъде викарен епископ на Българския патриарх за общините в Западна Европа[99].

Признак за възстановеното доверие е посещението на епископ Симеон в София през февруари 1980 година, когато той отново се среща с Христо Маринчев. Епископът се похвалил, че се е уредил добре, а Маринчев му препоръчал да пътува на проучвателни мисии в Западна Европа и да информира патриарха за тези пътувания, от чиято администрация информацията ще достига и до него. В заключение Маринчев предлага да му се издаде нов служебен паспорт, да му бъдат поставени оперативни задачи и определен водещ офицер, посолствата в Западна Европа да бъдат уведомени за предстоящите му пътувания, както и да бъде уреден въпросът с партийната му членска книжка, което „ще го укрепи и вдъхнови[100]”.

Предложенията на Маринчев са одобрени от началника на разузнаването. Решено е Първо управление да продължи да ползва „Торис”, партийният му билет да бъде възстановен, да не се отказва от американското си гражданство, дадени са му нови пароли за контакт, а при извънредни ситуации му е наредено да се обажда директно на Христо Маринчев. Всички тези новини са му съобщени на среща с неговия стар водещ офицер Румен Тошков, проведена на 15 февруари 1980 година[101].През април преписката е приключена, като за тези позитивни развития са информирани и съветските другари. Както се полага, на Христо Маринчев е изказана служебна благодарност за добре свършената работа[102].

Конспиративната среща в Швеция, снимките са от град Упсала.
Вляво е епископ Симеон, вдясно е митрополит Панкратий,
а в средата на втората – Христо Маринчев

Източник: АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф1, а.е. 6738, ЛД Торис/Христов, т. 6, приложение, снимки №5 и 7

Положението на „Торис” е обсъдено отново в края на ноември 1980 година на среща с участието на В. Коцев, Вл. Тодоров, Тр. Петров и Р. Тошков. Срещата стига до заключението, че в неговата работа като агент няма нито потенциал, нито перспективи. Колегите в Унгария са помолени да организират контрола, агентурното наблюдение и проверката на кореспонденцията на епископа, официално искане за което е изпратено на 1 декември 1980 година. На среща в София през април 1981 година Румен Тошков нарежда на епископ Симеон да се въздържа от срещи с американци и да се фокусира върху организирането на българските общини в Западна Европа, с което епископът се заема с ентусиазъм[103].

Има още →