The Spiritual call of Saint Paisius of Hilendar to the Bulgarian people in “History“

Ева Ковачева

Absract

In the present study, the thesis is put forward that the „History“ of St. Paisius of Hilendar is not just a historical narrative, but a high spiritual and moral revival call, a covenant to the Bulgarians and their rulers, how only through strong faith, moral life and fulfillment of Godʼs will, a people can endure through the ages. Paisius ignites precisely this fire – awakens peopleʼs consciousness and faith, directs their eyes to the One who is the First Source and goal of all human history (God), since only after the spiritual and conscious awakening comes everything else – the Revival processes follow on the external plan. By writing his „History“, Paisius instilled in the Christian Bulgarian people an aspiration for the highest and eternal values and virtues, through which the Bulgarian people will survive.

***

„Историята“ на атонския монах Паисий не е просто историческо повествование, а висок нравствен възрожденски зов, плод на вековна мъдрост, събрана от един духовно озарен Божий служител. Тя е завет към българите и техните управници как само чрез силна вяра, благочестие и изпълнение на Божията воля един народ може да пребъде през вековете.

„Историята“ на преподобни Паисий Хилендарски се отличава от другите истории по това, че в нея историческите събития се представят не само като факти, дати и имена, а в тясно отношение с Божия промисъл и във връзката: Бог-история, Бог-владетел, Бог-народ и Бог-човек.

Св. Паисий Хилендарски се спира винаги също върху духовно-нравствените качества на личностите, за които говори, било то – царе, патриарси, архиереи, пълководци или народа като цяло, при което подчертава дали те са благочестиви и добродетелни или безбожни, злонравни и неизпълняващи волята Божия, след което вплита поуката и посочва директния резултат от техните действия и начин на живот. От това става видно, че според отец Паисий, духовно-нравствените качества и добродетели както на народа, така и на неговите управници, са неразделно свързани със съдбата на държавата и определящи за хода на историческите събития.

Светогорският монах разглежда българската история пряко свързана с Христовото учение. В развоя на представените от него събития се описват множество чудеса. Той се позовава още върху Свещеното Писание и прави паралели с него. Иеромонах Паисий отделя самостоятелно място и на българските светци.

Във връзка с изложеното се поставя тезата, че св. Паисий Хилендарски си поставя за задача, не само да предаде знания за събраните от него исторически събития, но и да насочи вниманието на читателя към областта на духовното – към вярата и непреходните висши духовно-нравствени ценности и добродетели в човека. Чрез това неговата „История“ се явява едновременно духовен призив към българския народ и има за цел да окаже също духовно-възпитателно въздействие върху читателите и събуди тяхното съзнание.

Светецът хвърля светлина в умовете и душите на хората във време, в което българският народ се намира в дълбока политическа, социална, културна и духовна криза. Народът е под владение на турците, няма собствена Църква, езикът му е подменен с гръцки, а в страната се разпростират чужди културни и ценностни влияния. В този момент той напомня на българите за техния истински произход, сила и мощ като народ, духовни и морални качества, които притежават. Св. Паисий Хилендарски се опитва да накара народа да се опомни, осъзнае, насърчи и окуражи. От „Историята“ на атонския монах проличава, че най-важното за въздигането на един народ е връзката му с Бога, защото Бог стои над всичко, Бог управлява всички народи, издига и сваля, когото и когато поиска според Неговия всемъдър план и промисъл. Бог е Източникът и Изворът на всичко. Без Него не може да се постигне нищо. Божията воля трябва да се разпознава, приема и осъществява. От текста на отец Паисий се заключава и за следната закономерност – за падането на един народ има винаги духовна причина: извършен е някакъв грях или непослушание от народа или от неговите владетели. Един народ може да се въздигне отново, само когато възлюби Бога и възобнови живата си връзка с Него, което се постига чрез вярата, молитвата, вършенето на правда и свят живот (Ковачева 2012:101-102).

Светогорският монах привежда в увода към своята „История“ съвета, който източният кесар Василий дава на своя син Лъв Премъдри: „Не преставай – рече – да четеш историята на древните… От тях ще узнаеш добродетелите на добрите и законопрестъпленията на злите, ще познаеш превратността на човешкия живот и обратите на благополучието в него, и непостоянството на света… Ще разсъдиш и ще видиш наказанието на злите и въздаването награда на добрите. От тях (злите) се пази!“ (Хилендарски 2002:6).

Св. Паисий Хилендарски започва своя исторически труд с факта, че българите първи измежду славянските народи приемат християнството, първи създават писменост и първи превеждат Eвангелието на свой език. Той се спира върху положителните качества, които са характерни за българите и търси тяхната близост с християнските ценности.

В целия текст, илюстриращ възкачването на владетели, битки, победи и поражения, изпъква честата употреба на изрази, от които ясно личи схващането на автора, че в историята съществуват духовни взаимовръзки, че тя не е низ от случайни събития. Навсякъде в тях се вижда Божия промисъл и Божията намеса, защото Бог ръководи както индивидуалните човешки съдби, така също и съдбите на народите. В историята Той може да бъде видян и разпознат навсякъде.

Когато отец Паисий се спира върху личните качества на българските владетели, той прави разграничение дали те са „добродетелни“ или „неблагочестиви“ като посочва непосредствено след това последствието от техните действия, което е или за благото, или за разрухата на народа. За крал Тривелий например той казва: „човек превъзходен, великодушен, благополучен“, „мъдър“, „свят и велик Божи угодник“, „велик български светилник, светия и блажен“, нарича го също „светият крал“ и добавя, че „Бог го дарил за голяма полза на българския род“ (Хилендарски 2002:66). Св. Паисий Хилендарски показва, че българската държава е процъфтявала, когато нейните царе са били хора нравствени, праведни и добри, че силата седи в нравствеността, а не в алчността, жестокостта и грабителството. Това схващане той прокарва и мотивира навсякъде в своята „История“ (Анчев 2002:169).

Атонският монах се произнася дори за духовни лица, когато те не постъпват достойно и справедливо. Той привежда примери за това с римския папа, който отстъпил от благочестието, както и с цариградските патриарси, които с турска помощ и насилие подчинили Търновската патриаршия под своя власт (Хилендарски 2002:76), след което допълва, че Бог „ще въздаде всекиму според делата“ (Хилендарски 2002:77).

Природните катаклизми и бедствия се случват според отец Паисий също по Божие допущение. Той споменава още за станали чудеса, които променят хода на събитията (Хилендарски 2002:27). В Паисийевата история се говори също за личби: например по време на битката между войските на Крум и Никифор „на небето се появило знамение“, показали се две комети във вид на луна и отново се събирали и разделяли, отдалечавайки се (Хилендарски 2002:26). Особено внимание св. Паисий Хилендарски обръща на едно от най-големите чудеса, оказало въздействие върху развоя на историческите събития, което предопределило възкачването на даден владетел на трона – това е явяването на свети Димитър през 1170 година в град Търново. След молитвата на патриарх Иоан към Бога да избави българите от гръцко робство, св. великомъченик Димитър, за когото Паисий обяснява, че той е закрилникът на българските царе от род в род, светецът се явил за помощ и обновление на българското царство. Той казал на патриарха да постави за цар на българите Асен, защото Бог ще бъде с него и българският скиптър ще преуспее в Асеновата ръка. Патриархът по Божия повеля извикал Асен и брат му Петър от Влахия, поставил Асен на българския престол и разказал на всички как това му било заповядано от Бога чрез свети Димитър (Хилендарски 2002:38-39).

Другия момент върху който отец Паисий акцентира, е, че е важен произходът и родът на царя и по какъв начин той се избира: „Някои от прост род заграбвали българския престол, но никой от тях не се задържал. След известно време българските велможи и войска ги изгонвал и отново поставяли [владетел] от царски род и племе на българския престол – чак до последния цар Шишман“ (Хилендарски 2002:64). Казаното от св. Паисий Хилендарски за избирането на царя, по Божие указание избран, коронясването му, приемането и одобрението му от целия български народ съвпада с наредбите и практиката за избиране и поставяне на владетел, установени в Стария Завет, от което следва, че авторитетът на царя се изгражда не само въз основа на неговите качества за държавно ръководене, но и на чистотата на вероизповедта и на живота му (Хилендарски 2002:174).

Светогорският монах се спира също специално върху отношенията, които съществуват между българи и гърци като два християнски народа. Той посочва, че има и други народи, с които българите са воювали, но с гърците – непрекъснато. Постоянните конфликти и войни между тях довели до това, че те привлекли върху себе си Божия гняв, погубили своето царство и държава и станали най-долни турски роби. Св. Паисий Хилендарски обръща внимание, че ако двата народа биха имали любов и съгласие помежду си, турците нямаше да ги надвият, но „гърците сами ги повикали на помощ и сами се предали в ръцете им“ (Хилендарски 2002:65).

Светите братя Кирил и Методий, отец Паисий нарича „български апостоли“ (Хилендарски 2002:72). Те заедно с техните ученици превели Псалтира, Евангелието и другите книги, предали ги първо на българите и били наречени „български книги“, както и подчертава, че „така от целия славянски народ първо българите възприели славянското писмо и книги, както и светото кръщение“ (Хилендарски 2002:73). Той обръща внимание на това, че този факт се забравя или бива отричан, тъй като руснаците и други славянски народи след това много напреднали. Накрая светогорският монах обобщава, че българите, от всички славянски народи, първи приели християнството, първи си имали патриарх и царе, първи създали писменост и първи започнали да четат на родния си език. С този факт той завършва, с който и започва „Предисловието“ към своя труд.

В последната глава на неговата „История“ отец Паисий представя „… българските светци, които са просияли от българския народ в ново време“, което говори за неговия стремеж целенасочено да изтъкне наличието, числото и значението на светите личности в българската история. Той дава чрез това на народа не само самочувствие, но и му посочва високия духовен идеал, към който българинът трябва да се стреми. Завършването на „Историята“ с представяне на българските светци, се явява едновременно отговор на въпроса, кое остава в историята като славно, значимо и вечно, и кое е преходно. Св. Паисий Хилендарски обяснява, че не всички историци, от които черпи, са писали също за светиите. Но за него земното не може да бъде отделено от небесното и от истинския Източник на всичко, Който е Бог.

По прост и достъпен за всички начин написано, освен да предаде знание на читателя за историческите събития, Хилендарският монах цели да докосне духа на българина, да разпали вярата му и утвърди християнските ценности и добродетели в него.

Събраните в Атон монаси от всички поробени народи – българи, сърби, гърци, румънци, са се молили не само за своето лично спасение, но са мислели и състрадавали на своите останали сред народа поробени братя и сестри. Тяхната молитва е била за освобождението на техните народи от турците. Но общата молитва става още по-силна, когато кръгът се разшири и целият народ участва в нея, за което се изисква народът да е духовно пробуден и подготвен. С това, че отец Паисий излиза извън пределите на Атон и тръгва из българската земя да напомни на българите за техния род и славна история, той ги подтиква едновременно – да вдигнат взора си нагоре, да се приобщят към тази молитва, защото тя именно предшества истинското Възраждане. Едва след духовното и съзнателно пробуждане идват като последствие възрожденческите процеси и политически борби. Св. Паисий Хилендарски запалва именно този огън, той събужда съзнанието и вярата у хората, насочва погледа им към Този, който е Първоизточник и цел на цялата човешка история (Бог) и вдъхва на християнския български народ стремеж към висшите и непреходни ценности и добродетели, чрез които той ще пребъде.

Използвана литература

Анчев, П. Отец Паисий Хилендарски. – В: Гранитски, И. (съст., ред.). Думи за Паисий Хилендарски, София: „Захарий Стоянов“, 2002, 169.

Ковачева, Е. „Историята“ на преподобни Паисий Хилендарски от духовен и възпитателен аспект. – В: 250 години „История славянобългарска“. В духа и силата на преподобни Паисий Хилендарски. Богословски студии 2, Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2012, 100-108.

Паисий Хилендарски 2002 – Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. София: ИК „Пан ʼ96“.

___________________________________

*Публикувано в „Св. Паисий Хилендарски: между мисията и историята“, Пловдив,  Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2022, с. 93-97. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dEf