Момчил Методиев
На 20 януари 1966 година 39-годишният Христо Костадинов е поканен на вечеря с председателя на Комитета за държавна сигурност Ангел Солаков. Денят е четвъртък, а срещата е в централния софийски хотел „Славянска беседа”, разположен недалеч от сградата на Министерството на вътрешните работи. По това време светското име Христо вече е останало само в паспортните преписки, тъй като в средите, в които обичайно се движи, мъжът е известен със своето духовно име Симеон. На следващия ден му предстои пътуване до Ню-Йорк, където очаква да се установи задълго. Едва ли той знае много за новата си месторабота, освен че заминава като помощник на митрополит Андрей, за когото в църковните среди се чуват противоречиви мнения, но всички са убедени, че той е много богат.
В хотела го очакват трима от най-опитните офицери от българското разузнаване, които познават мъжа и с неговия агентурен псевдоним „Христов”. Един от тези офицери е контраразузнавачът Христо Маринчев, привлякъл година по-рано Симеон за сътрудник на Държавна сигурност. Присъства и офицер от разузнаването, за да даде последни указания на своя най-перспективен агент. В началото на вечерята офицерите извиняват отсъствието на Ангел Солаков с неговата прекомерна заетост, но това не разочарова агента, още повече че той получава безотчетни 225 лева и 100 щатски долари. За благодарност „Христов” написва с красив и четлив почерк: „Аз ви моля да предадете на др. Солаков, че безкрайно съм благодарен за доверието, което ми се гласува и отговорните задачи, които ми се поставят. (…) Както по-рано така и сега казвам, че аз попаднах в една среда, в която се чувствах потиснат, унизен и съвсем безполезен на обществото. Вие ме спасихте като ми подадохте братски ръце. Аз единствено пред вас можах да изкажа моите душевни терзания да изкажа напълно душата си. Вие ме разбрахте и ми вдъхнахте увереност в живота. Сега аз изпитвам голямо задоволство от това, че на мен се възлага едно народополезно дело”[1].
След заминаването си в началото на 1966 година архимандрит Симеон успешно се интегрира към живота в Америка и дори получава американско гражданство. Българското разузнаване е доволно – „Христов” е издигнат за офицер от свръхсекретния щат на разузнаването и е приет за член на Българската комунистическа партия. Доволна от него е и Българската православна църква – през 1973 година архимандрит Симеон е ръкоположен за епископ. Ала тринадесет години след срещата в „Славянска беседа” и три месеца след убийството в Лондон на писателя Георги Марков, през декември 1978 година, разузнаването без никакви обяснения отзовава своя офицер от Америка. Паспортите му са отнети, наложена му е забрана да напуска страната и за няколко месеца той изчезва от полезрението и на Българската църква, и на американските дипломати, загрижени за своя съгражданин.
Така се стига до събитията от 11 май 1979 година, когато консулът в американското посолство взима с колата си майора от българското разузнаване с кодово име „Христов”, закарва го на летището и го изчаква, докато той необезпокояван преминава през граничната проверка с временни американски документи. На следващия ден Държавна сигурност с изумление научава, че въпреки наложената му забрана да излиза от страната, нейният офицер вече отново е в Америка. Паниката е обяснима, като се има предвид, че година и половина по-рано друг офицер от свърхсекретния щат – Владимир Костов, е поискал политическо убежище във Франция, а след това е направил шумни разкрития срещу българските комунистически власти. Нищо такова не се случва с майор „Христов” (епископ Симеон). През ноември 1979 година той провежда в Швеция конспиративна среща със своя водещ офицер Христо Маринчев и в края на годината вече е назначен за викарен епископ на Българския патриарх за Западна Европа. Установява се в Будапеща, а няколко години по-късно е назначен и за първи Западноевропейски митрополит на Българската православна църква.
За разлика от мнозина други духовници, митрополит Симеон остава встрани от подозренията в сътрудничество с Държавна сигурност непосредствено след падането на комунизма. Агентурната му принадлежност беше приета по-скоро като изненада, когато в началото на 2012 година бяха оповестени досиетата на действащите тогава митрополити. След запознаването с документите редица журналисти забелязаха с учудване, че делото му се състои от почти 30 тома и че той е бил не само агент, но и офицер от разузнаването. Но тъй като в годините след падането на комунизма той успява да остане встрани от публичните прожектори, а историята за бягството му от България не предизвиква скандал през 70-те години, тази „афера” отново убягна от вниманието и на журналистите, и на историците, които се занимават с този период[2].
Проблемът за сътрудничеството на висши духовници от Българската църква на Държавна сигурност е във фокуса на общественото внимание още от началото на 90-те години на ХХ-ти век, а въпросът предизвиква множество спекулации, включително и около разкола в Българската православна църква в този период. Но дори и след оповестяването на доклада на Комисията по досиетата Синодът на Църквата предпочете да запази мълчание и да не вземе отношение към направените разкрития. Осмислянето на това сътрудничество, доколкото се случи, се дължи на отделни богослови и анализатори на църковните процеси, чиито мнения бяха публикувани в специализирани издания, водещо място сред които има броят на списание „Богословска мисъл”, озаглавен „Плененото богословие”: Православната ни църква, Духовната академия и Държавна сигурност”. В статията си в този сборник Павел Павлов пише: „От години ме занимава един страшен за мен въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковният усет за богословието през втората половина на ХХ-ти век?”. За да си отговори: „През 70-те и 80-те години богословието сякаш напусна мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превърна в булевардно, сервилно, партийно признато занимание[3]”. На свой ред в статията си журналистът Диана Петрова конкретно посочва донесенията на митрополит Симеон като особено показателни за „двойствения живот на висшия клир по времето на комунизма” и прави следното напълно обосновано заключение: „След като изчетох разсекретените досиета на владиците, работили за Държавна сигурност, смятам, че Църквата пропусна откровения разговор с миряните за ролята на политическата полиция и Българската комунистическа партия в живота, устройството и управлението в Българската православна църква през тоталитарния период. От това загуби цялото българско общество, но най-вече Църквата. Планът на Държавна сигурност бе изпълнен на максимум – резултатът е недоверие към висшия клир и съмнения, че всички негови позиции са лицемерие[4]”. В същия сборник Дилян Николчев посочва различни възможности за преодоляването на възникналата криза в доверието към висшия клир на Българската православна църква, които така и никога не се реализират[5], а в други свои коментари, спирайки се конкретно на случая на митрополит Симеон, изказва напълно правдоподобната хипотеза, че през 90-те години митрополитът е получавал и пенсия като бивш офицер от Държавна сигурност[6].
Целта на настоящата студия е да се опита да реконструира и обясни събитията, направили възможна поредицата от странни обрати в живота и кариерата на епископ Симеон. Как става възможно тъкмо един духовник да „надхитри” смятаното неоснователно за вездесъщо, но спечелило си напълно заслужено славата на отмъстително българско разузнаване? Какво говорят тези събития за начина на работа на българската Държавна сигурност? И не на последно място – как тази история, старателно опазена в тайна през комунизма, се вписва в митовете около българското разузнаване, а и около Българската православна църква, добили популярност след неговия край. Дали причината за мълчанието на всички засегнати не е в това, че сътрудничеството на митрополит Симеон, продължило 25 години, опровергава всички митове за високия професионализъм на българските служби за сигурност и по-конкретно на българските разузнавачи, един от които е и самият духовник?
Досието на митрополит Симеон е най-голямото, което съм виждал в дългогодишните си занимания с архивите на Държавна сигурност и с делата на български духовници, сътрудници и обекти на тази служба. Неговото лично дело се състои от 10 тома, а работното – от други 10 тома, към които се добавят общо 5 тома приложения. Според правилата за класифициране на архивите на Държавна сигурност един том се затваря, когато достигне 300 листа, което означава, че делото на митрополит Симеон наброява около 7500 листа. Документите в личното му дело описват привличането му като сътрудник на Държавна сигурност и след това кариерното му израстване в разузнаването, както и начина на поддържане на връзка между него и офицерите от разидентурата в САЩ. Основна част от документите в Работното дело заемат информациите, получавани от него или косвено свързани с неговата дейност – те съдържат сведения за състоянието на българската църква в Америка, за „вражеската емиграция”, за създаването на българската епархия в Западна Европа през 80-те години, както и негови донесения, направени веднага след края на комунизма, когато вследствие на дейността на отделни духовници Църквата се оказва в центъра на интереса на офицерите от Държавна сигурност.
Делото на митрополит Симеон е изключително полезен исторически източник, който съм ползвал в текстове, посветени на историята на Българската църква и емиграция в Америка и на кариерното израстване на неговия водещ офицер Христо Маринчев[7]. Във всички тези текстове историята на митрополит Симеон заема периферно място и е ползвана като илюстрация на други, по-широки тези. Затова и настоящата статия се фокусира тъкмо върху „шпионското” амплоа на митрополит Симеон в търсене на отговор на въпроса какво отношение имат неговите позиции в разузнаването към израстването му в църковната иерархия, до каква степен той е бил полезен източник на българското разузнаване при толкова дългия си престой в чужбина, а и защо всички разузнавачи след края на комунизма предпочитат да запазят мълчание по случая, вместо да се „похвалят” с такъв успешен агент.
Трябва да влезете, за да коментирате.