Иван Г. Панчовски

Вие ще се веселите и ще се радвате во веки затова, което Аз творя:

защото ето, творя Иерусалим за веселие и народа му – за радост.

Исаия 65:18

Това, което се очертало пред пророческия поглед, блеснало в пълна сила още от първия миг на Христовото идване на земята. Раждането на Спасителя е свързано с ангелската благовест за голяма, безмерна радост, която ще бъде за всички човеци[1]. От този миг се започва чудният живот и подвиг на Христа Спасителя, Който пръска навсякъде лъчи на радост и блаженство. Сам Той още в началото на обществената Си дейност прекрасно характеризира Своята мисия в света чрез думите на пророк Исаия като проповед за благоприятна Господня година, за нова епоха на духовна радост, в която ще се благовести на бедните за щастлив живот, ще бъдат лекувани съкрушените по сърце, ще бъдат пуснати на свобода пленените от злото, ще прогледнат слепите духовно, ще бъдат освободени измъчените от бремето на греха[2]. И наистина, Христовата благовест и Христовият подвиг започват и завършват с радост; рождественската радост и възкръсната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христа. Поради това Христовото учение и Христовото дело разляха по целия свят „елей на радост[3]“. Христос се обърна със Своята евангелска, радостна вест към отрудените и обременените, към измъчените и изстрадалите, към притеснените и приневолените и им даде радост и щастие, утеха и успокоение[4].

Христос донесе на света Евангелие, тоест блага, радостна вест, предназначена да оживотвори и обнови, да възроди и спаси всички. Безбройните блага, с които Бог е украсил земята, при благоразумно употребяване служат за радост и веселие на човека. Ала най-висшето благо, което Бог е дарувал на човека, това е неговото вечно спасение чрез Господ Иисус Христос. То се състси в очистване от всеки грях и всяка скверн, в обновяване и раждане за духовен живот в Христовата истина и правда, в свята любов към Бога и ближните, в приобщаване с чудните тайни на Божествения живот, във вечно богообщуване и блаженство. Който е придобил съкровището на Христовата вяра и пребъдва в благодатно молитвено общение с Бога чрез Господ Иисус Христос, той живее пълнокръвен духовен живот, който го изпълня с духовно задоволство, с духовна радост, с духовно веселие. И наистина, как може човек да не се радва и да не ликува, когато се намира при Извора на живота и пие до насита от неговите обилни, пълноводни потоци? Как може човек да не бъде обзет от свещен възторг и да не води възторжен живот, когато е удостоен да се наслаждава на безмерната и всичко превъзхождаща божествена красота? Няма земна и демонска сила, която би могла да помрачи сияещото от духовна радост лице на светеца, защото в неговата душа блести нивга незалязващото слънце на Божествената Троица. Дори ужасите на най-страшни мъчения, пък и на самата смърт, не са в състояние да смутят духовния мир на Христовите изповедници, да нарушат хармонията в душата им, да ги направят съсъди на светска тъга и на отчаяние, да ги лишат от най-голямата радост, която им доставя любовта Божия. Те заедно със св. anостол Павел могат да кажат, че нищо – нито скръб, нито притеснение, нито гонение, нито голотия, нито опасност, нито меч – не може да ги отдели от любовта Божия[5].

Въз основа на това бихме могли да кажем, че благодатният живот, който води християнинът в Православната църква, е средище на непрестанна и и нивга непотъмняваща духовна радост, на непрекъснато боговеселие. Никоя земна радосг и никое земно веселие не могат да бъдат сравнени с превъзходната ценност и ненадминатата красота на боговеселието, защото негов предмет и извор е всесветият и преславен Бог. Всяко земно благо е временно, поради което краткотрайна е и излъчваната от него радост. Бог обаче е вечен и неизчерпаем по красота и благодат, поради което боговеселието е безпределно, то нивга не престава. Чрез богообщението Христос върна на човека загубения рай, но в много по-превъзходна красота и пълнота. Такава е тайната на Божия промисъл: той никога не възстановява веднъж загубеното в същата мярка; той заедно с това твори нещо ново, което превъзхожда всичко старо. Чрез въплъщаването на Единородния Син Божи, чрез Неговата богочовешка природа се освещава човешката природа и се издига на богочовешка висота, придобива богочовешко величие – непознато на първата човешка двойка в земния рай. Вярващият в Христа и живеещият с Неговия образ в душата си се удостоява с честта сам да се увенчае със славата на възкръсналия и прославен Христос – да стане Негов сънаследник[6] и вечно да бъде с Него. Тогава сърцето му се възрадва и живее във вечна радост. За нея Господ казва, че никой не може да я отнеме[7]. Християнинът – според Христовите обещания – чрез тайнствата на светата Църква се освещава, става свят, защото той е получил Духа Свети, Който пребъдва у него во веки[8]. Прероденият чрез вярата и покаянието и станал член на тялото Христово – Църквата — е храм Божи и Дух Свети живее в него[9]. Чрез силата на вселилия се в него Дух Свети[10] християнинът умъртвява деянията на тялото и става „гражданин “ на Царството Божие и наследник на вечен живот[11]. Царството Божие между другото се състои в „радост в Светаго Духа[12]“ – най-висшата, най-пълната, нивга непотъмняващата радост, защото тя е отражение на съвършения, вечния живот на непрекъснато богообщение.

Поради тази си същност радостта в Светия Дух, боговеселието е предмет на съкровени копнежи от страна на всички християни „Духът Божи – според преподобни Макарий Египетски – е животът на душата. Съединението с Него във временния земен живот и обожествяването е съществено необходимо за всеки християнин; то не е състояние, което търсят само стремящите се към висшето съвършенство[13]“. Боговеселието е предмет на особено силен стремеж и се постига в чисти форми от страна на християнския подвижници. „Боговеселието или животът в Бога – пише св. Антоний Велики – е последната цел на всички подвижнически трудове и върхът на съвършенството“[14]. Блажени Августин говори за мистическото наслаждаване от Бога (Deo frui) като за висшето състояние[15].

Който е познал от личен опит радостта в Светия Дух или е можал непосредно да се вживее в душевното състояние на напреднали в своето религиозно-нравствено усъвършенстване християни, той знае в какво царствено спокойствие, в какъв ненарушим мир, в каква прелестна хармония, в какво неизказно блаженство се състои боговеселието. Бог не е някаква отвлечена, абстрактна, идеална величина, а абсолютната действителност и всесъвършената пълнота на битието и живота. Бог е превъзходна, неземна и нетленна красота[16]; Той е благ и висше благо[17]; Той цял е прелест[18], излъчва от Себе Си сладост[19] и от потока на Неговите сладости всички се напояват[20]. В отпустителната част на светата Преждеосвещена литургия Православната църква приканва вярващите с думите на Псалмопевеца: „Вкусите и видите яко благ Господ[21]“. И св. anостол Петър потвърждава това за вярващите, като им казва: „Вкусихте, че Господ е благ[22]“.Светата Църква е посветила специален акатис „сладчайшему Господу нашему Иисусу Христу“, в който православната душа въз основа на личен духовен опит призовава Господ Иисус Христос със следните обръщения: Иисусе сладчайший, пресладкий, пресладостний, преблагий, предивний, краснейший, красото пресветлая, одеждо веселия, покрове радости, сладосте сердечная, радосте совестная, цвете благовонний, постников наслаждение и украшение преподобних радование, сердца моего веселие. Напълно в същия дух св. Ефрем Сирин се обръща към Иисус Христос с думите: „Радост на ония, които Те обичат, веселие на ония, които Ти се надяват, моя светлина и живот[23]“ .

Както самият Бог е блажен[24] и има в Себе Си съвършена радост[25], така и пребиваващите в общение с Бога чрез своята любов към Него са изпълнени с всяко блаженство и най-пълна радост. Още премъдрият Соломон бе писал, че Божията премъдрост, която всеки ден е радост на Бога и се весели пред лицето Му през всяко време, прави блажени тези, които пазят пътищата ѝ[26]. А Ангелът казал на св. Иоан Богослов, че блажени ще бъдат поканените на сватбената вечеря на Божия Агнец[27].

Радостта в Господа оше във Ветхия Завет е посочена като върховно благо, като висше щастие. Псалмопевецът мисли за Бога и молитвено беседва с Него, защото Той е Бог на радостта и на веселието за Него[28]; душата му се радва в Господа и се весели за спасението от Него[29].   Псалмопевецът не се задоволява сам да се радва и да тържествува в Господа, сам да възпява името на Всевишния [30], но приканва всички праведници[31] и целия Израил да се веселят за своя Създател и всички синове на Сиона да се радват за своя Цар[32]. Според Божиите обещания чрез устата на пророк Исаия тези, които ще имат радост в Господа, Той ще възкачи на височини земни и ще им даде да вкусят наследието на Иакова[33]. Пророк Исаия, като виждал в духа си идващото спасение и неговите прекрасни плодове за човешкия род, възкликва от името на цялото спасяващо се човечество: „С радост ще се радвам в Господа, душата ми ще се развесели в моя Бог: защото Той ме облече в спасителна одежда, надена ми дреха на правда, като на млодоженец възложи венец и като невеста с накит накити[34]“. Не по-малко възторжена и от нищо несмутима била радостта на пророк Авакум. Никакви страшни поразии и бедствия не били в състояние да го натъжат: макар и да не цъфнела смоковницата и да нямало плод по лозите, макар маслината да изменила и нивата да не дадела храна, макар и да не останели овци в кошарата и рогат добитък в оборите, той и тогава щял да се радва в Господа и да се весели в Бога на своето спасение[35]. В Новия Завет вече се сочи изрично, че радостта в Господа е един от плодовете на Духа[36]: нея може да има само този, който участва в благодатния живот на светата Църква. Господ Иисус Христос е предмет и извор на тази радост. Той желае Неговата, тоест божествената радост, дра пребъдва у учениците Му, та радостта им да бъде пълна, съвършена[37]. Светите апостоли благовестели за Словото на живота [38], за Христа разпнат и възкръснал и приканвали людете да повярват и да влязат в общение с Отца и с Неговия Единороден Син Иисус Христос, та радостта им да бъде пълна[39]. Поради това призовавайки людете да вярват в Христа, отправяйки към тях Христовата благовест, светите апостоли с това ги приканвали да вземат участие в пира на Божествената любов, да вкусят радостта на Божествения Жених[40]. Св. anостол Павел дава най-пълен израз на тази истина, като изрично препоръчва: „Радвайте се винаги в Господа и пак ще кажа: радвайте се!“[41]

За чуждия на християнската религия човек и за непроникнатия от духа на всегдашната пасхална радост на Православната църква християнин тази поръка на светия апостол може да звучи странно – тя изглежда неосъществима И наистина, как би могъл човек винаги да се радва, когато животът на всекиго е пълен със злини и страдания, със скърби и сълзи? Светлата радост и кръшният смях винаги биват дебнати от тъмната сянка на безпределна печал и безутешна скръб. Проблесне ли светла надежда в душата, която буди бодрост и радост, над нея се задава злоксбният призрак на мъката, който пропъжда всяка радост и облива в сълзи сърцето. Като че ли историята и всекидневният житейски опит свидетелстват, че такъв е жребият на всеки човек – да бъде беззащитна играчка в ръцете на капризна съдба. Тя прогонва радостта чрез тъмния облак на скръбта, тя потапя веселия смях в потоци на горчиви сълзи.

Въпреки тази прискръбна действителност – последица на греха – св. anостол Павел не вещае измама, не проповядва неосъществим блян. Чудният свят на вярата, създаван чрез изкупителното дело на Господа Иисуса Христа и чрез възраждащата и обновяваща Божия благодат, притежава сили, които пресъздават човека и го правят съсъд на най-чиста и непрестанна радост. Цялото богослужение на Православната църква, в което православната душа най-вярно проявява своята съкровена същност, своята обновена природа, вътрешно е проникнато от тържествуваща и победна радост. Пасхалната радост за възкръсналия и влязъл в радостта на Своя небесен Отец Христос, в Когото участват всички християни[42], е основен мотив: той прозвучава през цялото православно богослужение, той дава тон на целия църковен живот. Възкресението на Иисус Христос е победа над злото и смъртта, то е триумф на вечния живот и на вечното блаженство, а оттук и на нивга непреставашата радост. Който се вслуша в гласа на Православната църква: „Влезте всички в радостта на своя Господ!“, отправян и до днес през възкръсната нощ чрез прекрасното слово на св. Иоан Златоуст, и влее своя живот в живота на Христа чрез Църквата, той става чедо на радостта и никоя световна скръб не може да помрачи, камо ли да прогони духовната му радост. Скърби спохождат и християнина, ала те никога не го овладяват изцяло, никога не го довеждат до униние и отчаяние. Скърбите в живота на християнина имат нравствено-очистващо и възраждащо значение – чрез тях душата се очиства и възвисява духовно, става чист съсъд на новия живот в Христовата истина и радост. Той може да загуби всичко в този свят, ала нищо не е в състояние да го лиши от най-голямото му съкровище, от най-скъпоценното му богатство – любовта Божия, която дарява най-висша сладост, най-чиста радост. Той изповяда уверено заедно със св. anостол Павел: „Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, ни Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ[43]“. Ето чудният и нивга непресъхващ извор на християнската радост! Сред най-големи страдания християнинът не престава да черпи от него и да услажда душата си с неговите освежителни струи. Затова истинският християнин и сред най-тежки огорчения винаги е радостен[44], сред най-тежки страдания винаги се радва[45] и сред голяма скръб преизобилства с радост[46]. При това християнинът знае, че Бог обръща и тъгата в ликуване[47], че скърбите заради Христа се превръщат в радост[48]. Затова Христос нарича блажени тези, които биват хулени и гонени заради Него[49]. Християнинът винаги тържествува в Христа[50], защото знае, че в борбата със злото Христос ще бъде последният и окончателен победител и че Той ще сподели вечните блага и радости от тази победа със Своите верни последовници и сътрудници.

Всеки християнин в някаква форма и степен е вкусил от радостта на живота в Бога и според Божията воля. Разбира се, пророците, апостолите, светците и светите отци и учители на Православната църква поради съвършенството на своя християнски живот са се удостоили да преживеят в най-чиста форма и в най-висша мярка радостта в Господа. Псалмопевецът пише, че тези, които се надяват в Господа, ще ликуват вечно[51]. Сам той изповяда, че Господ изпълнил сърцето му с веселие[52]. Пророк Иеремия жадно погълнал Божиите думи, защото те го насищали духовно, и Божието Слово станало предмет на радост и веселие на сърцето му[53]. Навсякъде, където било проповядвано за Христа, настъпвала голяма радост[54]. Според свидетелството на преподобни Макарий Египетски, тези, които били удостоени да станат Божи чада и имат в себе си просвещаващия ги Христос, се радват с някаква неизразима и неизказана радост; те се наслаждават духовно; понякога те биват приведени във веселие като че ли чрез някакво питие и се упояват с неизразимото упоение на духовните тайни. Когато човек дойде до съвършенство на духа, като напълно се очисти от всички страсти, и изцяло встъпи в единение с Духа Утешителя, когато самата душа чрез Духа се удостои да стане дух, тогава всичко в нея става светлина, всичко – радост, всичко – успокоение, всичко – веселие, всичко – любов, всичко – милосърдие, всичко – благост, всичко – доброта[55]. Това може да бъде илюстрирано нагледно чрез резултатите от обръщението на блажени Августин. От съществуване в душевни тревоги и мъчения той преминал към живот в неизказан душевен мир и се изпълнил с безмерна духовна радост. Още в първия миг на обръщането си към Бога светлина на увереност и на сигурност се вляла в сърцето му и непрогледната нощ на съмнението се отдръпнала. Сърцето му се освободило и се изпълнило с неземна сладост. Според изповедта на блажени Августин веднага след кръщението му от него отлетели всички грижи на предишния му живот. „В тези дни – продължава той – не можех да се наситя на дивната сладост да размишлявам за неизследимата дълбочина на Твоите планове за спасението на човечеството. О, колко сълзи на умиление пролях, когато слушах химните и песните, пяти в Твоя слава; как дълбоко ме трогнаха сладките звуци от гласовете на Твоята Църква! Ах, тези гласове пленяваха слуха ми и изливаха в сърцето ми Твоята истина и огънят на моето благочестие се възпламеняваше по-силно под влиянието на Твоето дихание; моите сълзи се лееха обилно и на мене беше сладко от тях![56]“Преживяното и изповяданото от блажени Августин не е единичен случай. Епископ Паладий (от края на IV-ти век) въз основа на собствени наблюдения върху живота на древнохристиянските подвижници от Египетската пустиня свидетелства за същите преживявания, като пише: „Те (подвижниците, скоби мои) се радваха на живота си в пустинята. Никой не би бил в състояние да посочи тук на земята подобна радост и телесна веселост. Между тях нямаше нито един скърбящ и печален [57]“. Нашият роден светец преподобни Иоан Рилски – според житието му от Скилица – изживявал мигове на върховна радост от посещенията си на Божиите църкви и от слушането на Словото Божие, чиито думи – по-сладки от медена пита – слагал в съкровището на сърцето си[58].

Прочетете още „Християнството – религия на духовната радост*“ →

Епископ Николай

Въведение

Уважаеми читатели,

Преди да публикувам тази статия, почувствах необходимост да се поинтересувам кой е нейният автор. В брой №1 на списание „Духовна култура“ от 1949 година текстът е подписан единствено като „епископ Николай“. В Българската православна църква по това време няма епископ с това име – двамата известни български архиереи Николай са ръкоположени години по-късно.

Това ме насочи към вероятността авторът да е епископ Николай Велимирович – известен сръбски духовник, богослов и духовен писател, чиито текстове по онова време често са разпространявани в православните среди на Балканите. Поради политическата обстановка през 1949 година редакцията вероятно е предпочела да не изписва фамилията му.

Независимо от това, статията носи силно духовно послание и вярвам, че ще бъде полезна и вдъхновяваща и за днешния читател.

ДБ

***

Никой под слънцето не е истински велик, драги читатели, освен онзи човек, който твърдо вярва в крайната победа на доброто. И никой сериозно не вярва в Бога освен онзи човек, който вярва в крайната победа на доброто. Тези две вери така съвпадат една с друга, както слънчевата светлина съвпада със слънцето. Както не може да бъде признавана слънчевата светлина и да бъде отричано слънцето, също така не може да бъде признавана крайната победа на доброто, пък да бъде отричан Бог! Нито пък обратното! Да вярваш в Бога, значи да вярваш в крайната победа на доброто. Може да вярва истински в крайната победа на доброто само човекът с вяра в Бога. В онзи миг, когато потъмнее вашата вяра в крайната победа на доброто, знайте, че е потъмняла и вашата вяра в Бога. Людете, които казват, че вярват в Бога, а често твърдят, че злото винаги побеждавало доброто, нямат ясно съзнание за своята вяра. Защото, ако съществува Бог, то само Нему едному принадлежи крайната победа, и никому другиму. В света постоянно се борят доброто и злото. Ако на злото би принадлежала крайната победа, това би означавало, че Бог е зла сила. Но Бог по-скоро не би съществувал, отколкото да съществува като зла сила. Съществува ли Бог, то Той съществува непременно като добра сила. Съществува ли пък Бог като добра сила, то тогава крайната победа на доброто произтича като неминуема последица от Божието битие. Оттук вярата в Бога непременно означава и вяра в крайната победа на доброто.

Всички вие, читатели, предполагам, вярвате в Бога. Но има ли поне един между Вас, който истински да вярва в крайната победа на доброто! Тоест: има ли поне един, който да вярва последователно? Нека не ви учудва и не ви обижда моето питане! Вижте, всякога е имало много вярващи в Бога, а малко вярващи в крайната победа на доброто!

Аз знам, кои две ненормалности под слънцето са най големи: едната е вярата в Бога без вяра в крайната победа на доброто; другата е вярата в крайната победа на доброто без вяра в Бога. Едното е огън, който се губи в мрак; другото е мрак, който тук-таме завършва с някакви си блясъци.

Вярата в Бога и вярата в крайната победа на доброто, това е едно дърво със стъбло и с корона. Сама едната вяра в Бога, това е дърво със стъбло, без корона. Едната само вяра в крайната победа на доброто, това е корона без стъбло, която виси във въздуха. В света се препират две групи люде. Едните са набожни, които не вярват в победата на доброто; другите са безбожни, които вярват в победата на доброто. Името на едната група е заблуда; и на другата група името е пак заблуда. Едните са стъбло без корона, другите са корона във въздуха. Има ли някой между вас, чиято душа да е достатъчно широка и достатъчно яка за една нормална, пълна вяра? Има ли някой сред вас, чийто дух да не представлява разбито огледало, в което биха могли да се огледат само дребни частички от хармонията в света и живота? Има ли някой между вас, когото едновременно и да осветлява вярата в Бога и да го съгрява вярата в крайната победа на доброто? Ако има такъв човек, тогава нашето време не е останало без „месии“. Ако има двама, трима и десет, тогава нашето време не е без пророци и апостоли, нито без герои, нито без мъдреци.

Кой е месия? Това е онзи човек, който вижда Бога в своя живот и в живота на всичко около себе си и вижда крайната победа на доброто в света.

Кой е пророк! Това е онзи човек, който се чувства вдъхновен от Бога и вдъхновен от вярата в крайната победа на доброто.

Кой е апостол? Това е онзи човек, който проповядва за Бога и крайната победа на доброто.

Кой е истински герой? Това е онзи човек, който е уверен, че доброто, в края на краищатa, непременно ще победи злото, и който в живота неустрашимо се проявява като бранител и носител на доброто.

Кой е мъдрец? Това е онзи човек, чиито мисли водят към Бога и чието сърце гори от вярата в победата на доброто.

Всяко време в историята носи свой отличителен белег, както всяка планета в небесната висина си има свой особен блясък. Всичките времена са втъкани тясно едно в друго, както разнобагрен вътък в една и съща тъкан. Знакът на едно време е култът на тялото и на физическата сила. Знакът на друго време е увлечение по философия и аскетизъм. Знакът на трето време е развитие на науката и изкуството. Знакът на четвърто време е отдаване изключително предимство на техниката.

„Властване на техниката“ е тъкмо белегът на нашето време. Никога техниката не е била така развита, както във времето, в което ние живеем. Нейната власт преминава почти в абсолютизъм. Всички други области на човешкия дух и на човешката дейност са принудени да се задоволяват с един скромен ранг в сравнение с всепогиващата техника. Това засяга, за съжаление, и Христовата Църква.

Тя обаче и от малкото място, което людете ѝ дават, всякога се е старала да бъде „стълб и крепило на истината“ и да изпълни своя дълг. И винаги, това трябва дебело да се подчертае, е била един непрекъснат протест срещу людете такива, каквито са.

Що е идеалът на Църквата? Набожен човек с вяра в крайната победа на доброто. Докато не види в своята среда такъв човек, Църквата няма да мирне със своя протест. Намери ли се един такъв човек, Църквата пак продължава с протеста, задето и всички нейни членове не бързат да се стремят към съвършенството на този човек.

Идеалът на Църквата не е нещо невъзможно и неосъществимо. Той досега много пъти е бивал осъществяван в историята на човечеството. Своя идеал Христовата Църква е видяла досега осъществен преди всичко в лицето на своя Божествен Основоположник, после – в лицето на своите пророци и апостоли, и в лицето на много герои и мъдреци. Но Христовата Църква все още съществува, макар нейният идеал толкова пъти да е бивал осъществяван. Църквата съществува с тази именно цел, щото да приведе всички към своя идеал. И тя съществува и ще съществува като институт на недоволство от людете и институт на доброжелателна критика, и като институт за възпитаване на людете.

Все още има много хора, които живеят в голяма отдалеченост от идеала на Христовата Църква. Онези люде, които са бедни откъм вяра в Бога и откъм вяра в крайната победа на доброто, упорито и вироглаво въздигат някое свое „съкровище“, като свой идеал, мислейки, че това тяхно „съкровище“ е несравнено по-голямо от онова, което Църквата предлага.

Църквата предлага на всички люде по земята богатството на вярата в Бога и в крайната победа на доброто, като единствено истинско богатство, което могат да имат всички люде и което трябва да надживее и наследи всички останали богатства. Не си правете оглушки, братя, пред това спасоносно предложение на Църквата; защото Църквата не го прави заради себе си, но заради вас. Човекът, за когото идеалът на Христовата Църква завинаги остане недостъпен, не е пълен човек, не е цяло и правилно, но – натрошено и надробено на късове огледало, което отобразява разногледи и изкривени лица.

Спомнете си за ония люде, здрави и красиви и силни телом, които не вярват в победата на доброто над злото! И аз си спомням за такива люде, и те ми изглеждат като едно ситно натрошено огледало в златна рамка.

Спомнете си за оня философ и за онзи свещеник, които неуморно говорят: „колко правдата е по-добра от неправдата, но колко пък неправдата е по-яка от правдата, още отначало и досега, и отсега и завинаги!“ И аз си спомням за такива люде и ми се струва, че виждам болник, който говори: „здравите люде наистина са по-добри от болните, но болните са по-яки от здравите“.

Спомнете си за онзи милионер, под тежестта на чиито милиони неговата душа живурка като пребита змия под тежестта на железен лост, и който от все сърце се ядосва, че този свят ще трябва да пропадне затова, че малките и сиромаси люде, със семейства и обременени с военни и данъчни тежести, търсят повишение на своята надница с някой лев. И аз си спомням за такива люде, и ми се струва като да си спомням за човешки лица във вдлъбнато оптическо огледало, които със своята сплеснатост, със своите погачести глава и нозе и в елипса развлечен труп предизвикват у децата неудържим смях.

Спомнете си за онзи художник, който вижда красотата изключително само в своето художествено произведение, в картината, или статуята, или симфонията, или поемата. За такъв художник нашият свят е една брутална, животински груба грозота, от която той е изкристализирал един къс красота в своето дело. За него грозотата, или дисхармонията, е истинският облик и живот на тоя свят. И аз си спомням за такива художници и ми се чини, че пред мене стои едно нацупено дете, което грабва от морето вода в една мидена черупка, па се обръща гърбом към морето и злъчно говори, че морето е това, що е в мидената черупка, и че друго море няма; а онова, що е зад неговия гръб, това е пустинята Сахара.

Спомнете си за учения, който класифицира няколко минерала или написва няколко химически формули на хартия, и след това с укор гледа на Църквата, която проповядва някакъв по-висш Разум от неговия. Всичките минерали и всичките химически елементи и техните съединения е направил неразумът, слепият случай, а човешкият разум, разумът на учените, е кумувал на всички тия продукти на неразума, на слепия случай; и ето, затова вън от човешкия разум няма разум във висинето или на земята, в нея и под нея. Така си мисли това дребничко човеченце, което твърде много е далеч от вярата в крайната победа на доброто и което прилича на разбито огледало.

Спомнете си изобщо за всички онези люде, стари и млади, които всеки ден се оплакват от някаква победа на неправдата и безнравствеността и от грозотията и безсмислието в света. Спомнете си за онези човеци, които своята вяра в крайната победа на злото в света изграждат често на твърде дребнави основания, най-често на дневни неприятности. Спомнете си за тези люде и ги поразгледайте внимателно! Те са навсякъде около вас. Погледнете и в себе си и вижте, да не са и у вас самите, и чуйте тогава следния прост разказ, който Христовата Църква повествува като отговор на хората за тяхното песимистично малодушие, за тяхното маловерие и зловерие!

Едно Дете се родило в пещера. Други деца се раждат в светли стаи, в пух и коприна, и пак се оплакват от надмощието на злото над доброто в света. А Онова Дете от пещерата и от сламата никога не се е оплаквало от това. То вярвало в Бога и в крайната победа на доброто.

Това Дете, Което е било родено в пещера и на слама, било принудено да остави Своя роден край, така мил на всяко детско сърце, и да бяга със Своите родители в чужда, далечна земя, за да спаси Само̀ Своя живот от бесния характер на деспота на Неговото отечество.

Другите деца не усещат горчивината на хляба в чужда земя, и не чувстват от своя владетел нищо друго освен бащински грижи и милости, и нежности, и все пак вярват, че злото е по-яко от доброто. А Онова Дете, Което още като дете е усетило толкова тежки злини, каквито са: тирания, и подлост, и мъчен живот в чужбина, все повече е укрепвало в Себе Си вярата в крайната победа на доброто.

От Това Дете, Което е било родено в пещера и Което рано е трябвало да бяга от Своя роден край поради бясна тирания, е пораснало Момче, Което трябвало да върши изморителна работа в дърводелска работилница. Другите момчета често нищо не работят и не пипат нищо изморително до своята зряла възраст, и все пак се оплакват от множеството и тежестта на злото в света. А Онова Момче, Което със секира е трябвало да дяла и чрез това да поддържа своя живот, не се оплаквало нито от количеството, нито от тежестта на злото в света, но радостно е понасяло всички напрежения, с вяра в крайната победа на доброто.

Прочетете още „В края на краищата все пак доброто ще победи!*“ →

Св. Василий Велики

Вие чухте словата на апостол Павел, с които той се обръща към солунци, давайки всекиму правила за живот. Защото учението му беше насочвано всеки път към определени лица, но ползата от него се простира върху целия човешки живот. „Винаги се радвайте, казва той, непрестанно се молете, за всичко благодарете“ (1 Солуняни 5:16-18).

Каква е тая радост и коя е ползата от нея? Как е възможно да се постигне непрекъсната молитва и за всичко да се благодари на Бога? За това нещо, доколкото е възможно, ще поговорим след малко. А най-напред трябва да се занимаем с онова, което противниците възразяват, хулейки заповедта като неизпълнима. „Каква добродетел е, казват те, денем и нощем да прекарваш в радостно и весело разположение на духа? И как е възможно това да се постигне, когато ни обграждат безброй независещи от нас злини, които причиняват неизбежно униние в душата и поради които да се радваш и да си весел е по-невъзможно, отколкото гореният да не чувства болка и пробожданият да не се измъчва. А може би и някой от стоещите тук около нас, страдащ от същата болест на разсъжденията, се оправдава с „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Псалом 140:4). Поради трудността за изпълнение на заповедите той се опитва да прехвърли вината върху законодателя, който уж предписвал невъзможни неща. И казва: „Как мога винаги да се радвам, като не зависят от мене причините за радостта? Защото поводите за радост идват отвън, а не са заложени в нас: посещение на приятел, среща с родителите след дългогодишна разлъка, придобиване на пари, почести от хората, възстановяване на здравето след тежка болест и всякакво друго жизнено благоденствие; дом, задоволен с всичко, изобилна трапеза и близки, причастни на радостта ти, слова и зрелища, носещи наслада, здравето на домашните и общото им благополучие в живота. А печални са не само скърбите, които нас обземат, wo и които се случват на приятели и роднини. Така че от всичко това трябва да се извеждат радостта и веселието на душата. А освен това, още когато може да се види провалът на враговете у осуетяване на зли замисли, възнаграждаване на благодетели и въобще, когато нито някаква настояща, нито предстояща трудност разтърсва живота ни, тогава душата ни може да изпита радост. Как, прочее, ни е дадена заповед да вършим нещо, което не се постига само с желание, а е следствие на определени предпоставки? И как ще се моля непрестанно, след като нуждите на тялото неизбежно привличат към себе си вниманието на душшата и е невъзможно в едно и също време разумът да се разделя между две грижи?

А пък ми е наредено и за всичко да благодаря. Ще благодаря ли, когато ме измъчват, позорят, когато ме разпъват върху колело за мъчения и ми избождат очите? Ще благодаря ли, когато оня, който ме мрази, ми нанася коварен удар? Когато се вцепенявам от студ, когато глад ме мори или съм привързан на кръста, когато отведнъж се лишавам от чедата си и дори от собствената си жена? Когато внезапно поради корабокрушение загубвам състоянието си или когато попадна на пирати в морето или на разбойници на сушата? Когато съм в рани или съм оклеветен, или се скитам, или живея в тъмница?“

Такива и още повече неща дори изброяват ония, които обвиняват законодателя, като възнамеряват да използуват за оправдаване на греховете си клеветата срещу заръките, обявявайки ги за неизпълними.

Какво да отговорим в случая? Това, че апостолът има други неща предвид и се опитва да възнесе душите ни от земята къз висините и да ни преведе към небесно гражданство. А ония, които не схващат възвишената мисъл на законодателя, тънейки в телесните си страсти, въргалят се в земното и плътското, както червеите в калта, и търсят леснина в апостолските повели. Но апостолътi приканва винаги да се радва не когото и да е, а оня, който е станал като него, който не живее вече в плът, но има Христа, жив в себе си (Галатяни 2:20). Защото съприкосновението с върховното благо въобще не допуска отстъпка пред изкушенията на плътта. Но дори и да бъде разсечена плътта, нарушението на връзката се проявява само в пострадалата част на тялото и разпространението на болката не може да, проникне до разумната част на душата. Ако сме умъртвили земните си членове, според завета на апостола (Колос. 3:5), и носим в тялото си мъртвостта на Иисус (2 Коринтяни 4:10), то би трябвало болкатг от умъртвеното тяло да не достигне до освободената от връзките си с него душа. Безчестил и щети, и смърт на близки хора не ще достигат до разума, нито ще понижават възвишеността на душата до степен, тя да се влияе от тукашното. И ако изпадналите в трудност разсъждават като мъж достоен, те не биха причинявали скърби другиму, нито сами щяха да понасят тягостно случилото им се. Ако живеят по плът (Римляни 8:13), не ще скърбят толкова, но ще бъдат считани за жалки и то не заради друго, а понеже не са избрали подходящия път. Въобще душата, която веднъж е обзета от любов към Създателя и е свикнала да са весели с отвъдните хубости, не променя голямата си радост и благонастроеност под влияние на различните форми на плътските страдания. Дори онова, което от други се счита за печално, за нея е повод за веселост. Така постъпваше и апостолът, който се радваше в немощи „в скърби, в гонения, в нужди, като се хвалеше с нищетата си (2 Коринтяни 6:4;12:9-10). Докато в глад и жажда, на студ и в голота (2 Коринтяни 11:27), в гонения и притеснения другите страдат силно и се отказват от живота, при всички тези неща той ликуваше. Затова онези, които неподготвени се занимават с апостолската мисъл и не разбират, че той ни призовава за евангелски живот, дръзват дх обвиняват Павла, че ни предписва невъзможни неща.

Но нека да разберат колко поводи за основателна радост ни се предлагат чрез Божията щедрост. От небитието ние бяхме извикани за живот. Родихме се по образа на Създателя (Битие 1:26). Имаме разум и слово, които възпълват нашето естество и чрез които ние познахме Бога. Изкусно изучавайки хубостите на творението, чрез тях ние като чрез някакви писмена разчитаме великия Божи промисъл и мъдрост във всяко нещо. Умеем да разпознаваме доброто от лошото. От самата природа сме научени да избираме полезното и да се отвръщаме от вредното. Отчуждили се от Бога чрез греха, пак бяхме призовани за общение чрез кръвта на Единородния, като се избавихме от безчестното робство. А надеждите за възкресение, наслаждение с ангелски блага, царство на небесата, блага̀та на обетованието, които превишават силата на разума и словото!

Прочетете още „Слово за благодарността към Бога*“ →

Костадин Гърдев

Нарасналият брой на българите в Северна Америка, особено след 1905 година, поражда необходимостта от провеждане на свой религиозен живот, който да им поддържа националния дух, да спомага за групирането им, да ги ободрява в трудния им емигрантски живот, а това от своя страна налага нуждата от духовни пастири, които да задоволяват религиозните им потреб­ности, както и наличието на храмове и параклиси.

Дълго време нашите сънародници в САЩ и Канада нямат нито храм, нито духовен пастир. Мнозина от тях се обръ­щат към Българската екзархия в Цариг­рад с писма, молейки се да им изпратят в превод молитвеници и църковно-бого­служебни книги.

Българският печат през 1907 година поема инициативата, като призовава българското правителство и църковното ръководство в страната да вземат необходимите мерки, за да задоволят духо­вните и моралните нужди на 30-те хиляди българи, които съдбата е отпратила в Северна Америка. Налага се преди всичко да се укрепи връзката на тези наши сънародници с родната Църква, с бъл­гарската народност и отечество[1].

При липсата на български правос­лавни храмове в Северна Америка за нашите сънародници от Македония, които живеят там, има много голяма опасност от гръцко и сръбско религиозно влияние, тъй като гръцката и сръбската емиграция там е по-отдавнашна и е по-добре организирана и устроена. Още през средата на първото десетилетие на XX-ти век тя вече има изградени свои църковни общини, свои храмове, вестници, културно-про­светни организации и други[2].

За да защити българската емигра­ция в Северна Америка от сръбски и гръцки попълзновения, Светият Синод из­праща през май 1908 година двама свещеници в САЩ – иеромонах Теофилакт (със светско име Димитър Малин) и Христо Карабашев. Те се установяват в Гранит Сити и Медисън, Илинойс. След като успява да изгради църква в Гранит Сити през 1909 година, когато в този макар и малък град има около 7 хиляди души българи, иеромонах Теофилакт се премества в Стилтън, където в същата година основава втора българска църква в Северна Аме­рика. След това той е изпратен да създаде българска православна църква в Торонто, където българската емиграция е многобройна. След неговото пристигане там, на 28 септември 1910 година се поставят основите на българската православна църква в този град „Св. св. Кирил и Методий”[3].

Тук няма да се спирам подробно на българските евангелистки мисии в САЩ и Канада. Ще посоча само, че те предхождат създаването на български църковни общини в Северна Америка. Първата българска мисия с редовно назначен мисионер е основана от пастор Цвятко С. Багрянов в Медисън и Гранит Сити на 1 декември 1907 година, издържана от Илинойския презвитериански Синод. А в Торонто от 1913 година съществуват две български евангелистки мисии – едната, поддържана от Баптистката църква, а другата – от Презвитерианската. Тези две български мисии са с много ограни­чени средства и дейност[4].

От 1912 година в Торонто съществува Общество на международните библейски ученици, което наброява около 100 души. Мнозинството от тях са българи от Леринско.

Българската общественост е силно обезпокоена от лошото църковно състоя­ние на българските колонии в Северна Америка. Предвид на това Министер­ството на външните работи командирова през есента на 1920 година в Съединените щани своя извънреден сътрудник по печата Константин Д. Кожухаров, който на място да проучи религиозните пробле­ми на нашите сънародници. Той представя доклада си на българския пълномощен министър във Вашингтон Стефан Панаретов, от който става ясно, че положението на българските църкви там е окаяно. По това време в САЩ има само три български църкви: в Стилтън, в Индианаполис и в Гранит Сити. Сградите, в които те се намират, са малки и негодни за целта и представляват неприятен контраст с църквите на другите етнически групи. А заплатата на нашите свещеници е мизерна и не им позволява да живеят достойно.

Една от трудностите за уреждането на църкви на нашата емиграция в САЩ е, че тя се състои в повечето случаи от прости работници, които нямат постоянно местожителство, а се местят от град на град според нуждите на работата си. По това време заможни българи там има малко, от друга страна, тамошната инте­лигенция се отнася хладно към църков­ното дело[5].

Светият Синод в София разбира голя­мата отговорност на Българската право­славна църква в поддържането на бъл­гарския национален дух и на вярата на нашите сънародници в Северна Америка. Той се обръща през октомври 1921 година с писмо до министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията Александър Стамболийски, като му обръща внимание на факта, че особено много българи има в САЩ и Канада от Македония. Ако те останат дълго време без български църкви и училища, чрез които може да се поддържа нацио­налният им дух и вяра, има опасност тези наши сънародници да бъдат изгубени за нашето отечество. В това отношение Синодът дава за пример действията на Сърбия и Гърция, които по това време развиват активна пропаганда в Северна Америка, изпращайки там свои емисари[6].

В заседанието си на 6 октомври 1921 година Светият Синод на Българската църква констатира, че вече е назряла нуждата да се организира в САЩ и Канада една българска църковна мисия начело с епископ и двама-трима свещеници, които да се изпратят в градовете, където има най-много българи като Толедо, Торонто, Медисън и други. Целта на мисията трябва да бъде запазването на българщината и защитата на народните интереси. Си­нодът иска за това съдействието на Мини­стерството на външните работи и изпо­веданията[7].

Въз основа на писмото на Синода министър-председателят Александър Стамболийски внася на 14 ноември 1921 година до­кладна в Министерския съвет с искане да се удовлетвори желанието на Светия Синод и се изпратят в Северна Америка све­щеници и един епископ. Тяхната задача според министър-председателя трябва да бъде „не само треби да вършат, а да отварят неделни и вечерни курсове, в които да обучават възрастните на четмо и писмо, на християнски морал, на любов към отечеството, като ги запознават с историята и миналото на нашия народ”. А там, където има малки българчета, той счита, че за тях трябва да се отварят редовни основни училища.

В заседанието си на 23 ноември 1921 година обаче Министерският съвет отклонява повдигнатия от Светия Синод въпрос и решава изпращането на трима свещеници в Северна Америка да се отложи за по-благоприятни времена[8].

На 27 януари 1922 година Александър Стамбо­лийски отново внася доклад в Министерския съвет във връзка с искането на Синода за изпращане на свещеници в САЩ и Канада. А на 22 май същата година Министерският съвет излиза с постановление, с което назначава за началник на Българската православна духовна мисия в Америка и за свещеник на бъл­гарите в Стилтън Кръстьо Ценов. Той е с висше философско образование, бил е преподавател в Духовната семинария в София, както и организатор и редактор на синодалния орган Църковен вестник. По-късно със заповед на министъра на външните работи Христо Калфов Кръстьо Ценов е преместен от Стилтън за ено­рийски свещеник на българската колония в Детройт[9].

Поради това, че в САЩ и Канада има пълна религиозна свобода, нашите сънародници от Македония, намираща се под гръцко и сръбско управление, пристигнали в Северна Америка, имат право да признаят каквото църковно върховенство желаят и да получават от него своите свещеници. Макар формално тези наши сънародници да не са български поданици, те се считат за българи и искат от Светия Синод в София, а не от Белград и от Атина да им се изпращат свещеници. Това тяхно право никой не може да оспори или да забрани.

Гръцките и особено сръбските офи­циални представители в САЩ и Канада зорко следят църковната дейност на българската емиграция там и какво е отношението на българската легация във Вашингтон спрямо тази дейност с цел да я представят пред тамошните власти като политическа пропаганда, направ­лявана от българското правителство. Поради това Българското посолство във Вашингтон се стреми да не дава повод за такова тълкуване на неговите действия, а да потвърждава гледището, че тази дейност е чисто църковна и религиозна, която не засяга българската легация[10].

Броят на българите общо в САЩ и Канада към 20-те години на века въз­лизат на около 60 хиляди души. А само в три града те имат по една църквица – в Индианаполис, в Стилтън и в Торонто и по свое усмотрение си избират по един свещеник. В Торонто и Стилтън свеще­ниците обучават децата на нашите сънародници на български език.

В същото време гърците и сърбите в Северна Америка издигат голям брой свои църкви, основават училища, имат свои владици, свещеници и учители, като насочват дейността си предимно сред тамошните македонски българи с цел да ги спечелят и ги приобщят към себе си. Възрастните българи от Македония, които още носели рани от ударите на гърци и сърби, разбира се, не се поддават на тяхното давление, но младежите и децата, непознаващи историята на своите деди, стават лесен обект за манипулиране.

Така че, за да се запази за по-дълго време българската православна вяра и българското народностно самосъзнание на нашите прокудени братя в Северна Америка, не е достатъчно те да имат само пълномощен министър във Вашин­гтон, не са достатъчни и няколкото свещеници, които по-късно Светия Синод им изпраща и които пък от своя страна започват да делят мегдан за енории и за власт. Българите в Северна Америка е необходимо да имат добре уредена църква с дисциплинирани свещеници начело с епископ, като си основат мит­рополия[11].

При наличието на 10-15 големи български колонии в Северна Америка към края на 1923 година там има само четири български църкви – в Гранит Сити, в Индианаполис, в Стилтън, в Торонто и един параклис в Толедо. В Медисън също е имало българска църква, но тя изгаря.

В Гранит Сити и в Медисън бъл­гарската емиграция е равнодушна към българската църква и българските све­щеници. Когато Кръстьо Ценов отива в Медисън, тамошните българи му зая­вяват: „Отче, ако имаш колай, седи тук, но ако нямаш, то виж какво ще правиш“ (тоест, ако имаш пари, стой тук, но ако нямаш, то ние пари не харчим за такива работи)[12].

Българите в Северна Америка по това време са обхванати от „егоистичен страх”, тоест страх от настъпване на ико­номическа криза, да не останат безработни и без средства, затова се стремят да спечелят колкото е възможно повече пари, за да могат да посрещнат по-добре евен­туална икономическа криза. Поради тази причина те не са твърде склонни да дават средства за общополезни дела – църква и училище.

Опасността за нашата емиграция в САЩ и Канада идва от това, че ако тя продължава да няма достатъчно свои църкви и училища, то тя ще изгуби своя роден език. Дори още тогава децата на нашите сънародници не знаят български, или пък съвсем слабо го знаят, те не познават миналато на своя народ, така че съществува реална опасност за тяхната асимилация[13]. Другите етнически групи в Северна Америка поддържат родния език и националното си съзнание главно чрез своите църкви, към които има и училища.

Идеята за изпращане на епископ, който да оглави българската църква в Северна Америка, повдигната от Светия Синод още през 1921 година, но останала нереализирана, към края на декември 1930 година отново е издигната от него. В аргументите си Светият Синод изтъква пред министъра на външните работи и изповеданията Атанас Буров, че след Първата световна война българската емиграция от Македония в САЩ и Канада се е увеличила и наброява повече от 60 хиляди души. Опасността от тяхната асимилация е голяма. Подчертава се, че родната Църква носи отговорност за запазване на българското народностно съзнание на нашите сънародници, защото тези добри българи, прокудени от тежката неволя, поради това, че са им отнети народните пастири, учителите, църквите, лишени от възможността да живеят като българи, при изгрева на свободата в техните поробени краища биха могли да се завърнат в българската си родина[14].

Прочетете още „Църковното устройване на българската емиграция в Северна Америка – фактор за съхраняване на народностното ѝ самосъзнание*“ →

Ивайло Борисов

Манаси Поптеодоров

Манаси Поптеодоров е роден през 1860 година в село Субашкьой, близо до гр. Серес. Произхожда от свещеническо семейство. Учил е в килийното училище на близкия до селото манастир. По-късно Манаси започва да посещава уроци в гръцко педагогическо училище с преподаватели от Германия. Там наред с другите дисциплини изучавал и теорията на западната музика. Впоследствие става учител в Цариград, но поради заболяване се премества в едно село близо до Лозенград, в което се лекува и преподава. Манаси посетил и Света Гора, където се запознал със старите певчески книги. През 1892 година пее и учителства в Бургас, а две години по-късно става преподавател в Самоковското богословско училище. В края на ХІХ-ти век учителства в Битоля, след което по покана на Светия Синод отново се връща като преподавател в Самоковското богословско училище, което през 1903 година било преместено в София и развито в Духовна семинария. Там преподавал до пенсионирането си в 1925 година. За кратко време след това бил лектор в Черепишкото училище за свещеници като едновременно с това пее в някои столични храмове. Манаси почива на 14 октомври 1938 година[223].

Манаси Поптеодоров

Манаси Поптеодоров е издал следните певчески книги: „Воскресник със западни ноти“ (1898 година), „Псалтикийна литургия“ (1905), „Кратък воскресник“ (1905), „Псалтикийни треби“ (1911), „Псалтикиен воскресник – обширен“ (1914), „Псалтикийна утрена“ (1914), „Псалтикиен минейник“ (1921), „Псалтикийни Триод и Пентикостар“ (1922). 

Макар творчеството на Манаси да не е оригинално негово[224], то несъмнено има огромни достойнства. Неоспорим факт е, че до ден днешен върху храмовите певници на българските църкви най-използваните певчески книги с невмена нотация са тези на Манаси Поптеодоров. В това отношение са показателни думите на отец Кирил Попов, диригент на Софийския свещенически хор: „В своята дългогодишна учителска и певческа дейност Манаси Поптеодоров създаде система в източното църковно пеене[225]“.

Протопсалт Иван Каиков

Иван Каиков е роден на 10 февруари 1876 година в гр. Бунар Хисар, Одринско. Учил е в певческото училище на Атанас Долапчиев. След завършване на образованието си става народен учител и взема участие в революционните борби. Турската власт го обвинява в противодържавие, вследствие на което Каиков е изпратен през 1900 година на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой Каиков се връща в Лозенград. Притесняван от властта по-късно емигрира в София. Тук бива назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“. През 1918 година става учител в Цариград и певец в екзархийския параклис. През 1932 година е архивар в Цариградската българска легация и певец в Желязната църква „Св. Стефан“. През 1938 година Каиков се пенсионира и се връща в София. Тук продължава да пее в различни храмове: „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и други[226]. Почива след 1956 година.

Петър Динев разказва: „…, като ученик в Цариградската семинария, аз и други семинаристи често ходехме в града да слушаме гръцки певци и протопсалтове. Но пението на Иван Каиков, което съчетаваше в себе си източния елемент с изящните нюанси на тракийската народна песен, изпълнено така художествено чрез неговия плътен баритонов глас, остави у мен незабравим спомен. Аз почуствах неговото пение близко до сърцето ми – то ми се видя много по-хубаво от пението на гръцките протопсалтове[227]“. 

През 1956 година Институтът за музика при БАН, сега Институт за изследване на изкуствата, прави магнетофонен запис на изпълнения на Иван Каиков, който се пази и до днес.

Протопсалт Иван Каиков

Протопсалт Иван Каиков е оставил някои свои певчески композиции: „Душе моя“ на глас втори, „Общо многолетие“ на глас пети и други. В певческия сборник на Илия Атанасов освен упоменатото многолетие е поместена и една Касиянова Слава от Петър Лампадарий, превод и преработка на Каиков. 

Каиков прави и превод от гръцки език на песнопения от Доксастариона на Константин Протопсалт (шест диатонически и осемнадесет хроматически), които Петър Сарафов включва в певческия си сборник, издаден 1912 година[228].

В личен разговор с Иван Сенокозлиев, роден 1923 година, състоял се по време на канонизацията на баташките и новоселски мъченици, 03 април 2011 година, в ПКСХП „Св. Александър Невски“, Сенокозлиев, който е бил иподякон на Негово Блаженство екзарх Стефан І, каза на автора на настоящата книга, че екзархът е обичал църковното пеене и много е уважавал протопсалт Иван Каиков. Сенокозлиев помни как дядо Стефан е обичал изпълнението на протопсалт Каиков на песнопението „Владыку“ на глас седми от св. Йоан Кукузел. Също така, че екзарх Стефан е дал на Каиков отличието “протопсалт”. Сенокозлиев помни също така скромността и човечността на протопсалта.

Петър Динев

Петър Динев е роден на 14 юли 1889 година в костурското българско село Куманичево (днес в Гърция), тогава в Османската империя. Учи в Цариградската духовна семинария, а по-късно изучава композиция в Санкт-Петербургската консерватория при Н. Соколов, С. Петров и А. Глазунов и източна музика при професор Сакети (1911-15). Сред неговите състуденти е Сергей Прокофиев, а негов близък приятел – Фьодор Шаляпин, който високо цени Петър Динев и го нарича „човек-богатство”. Динев следва и право в Санкт-Петербургския университет. От 1919 година става преподавател по източна музика в Казанската консерватория, а в 1922 година се завръща в България, където до 1924 година работи като учител по музика. От 1925 до 1936 година е преподавател по църковна музика в Държавната музикална академия. От 1926 до 1944 година преподава в Духовната семинария, а от 1926 до 1934 година е доцент по източноцърковна музика в Духовната академия. Петър Динев е и диригент на хора към Духовната академия и на църковния хор към столичния храм „Св. св. Кирил и Методий”, който ръководи повече от 40 години. След 1944 година работи като инспектор по музика и подначалник на културно-просветния отдел към Светия Синод. 

Петър Динев превежда много църковни песнопения от невмена на западна нотация, създава ръководство по византийска невмена нотация [229].Посредством преводите си прави достъпна византийската църковна музика за познаващите теорията на западната музика. Плод на неговия труд са: „Духовно-музикални творби” на Йоан Кукузел (1938), „Кратък осмогласник и божествена литургия” (1947), „Обширен възкресник“ (1949), „Триод и пентикостар” (1951), „Пространни пападически песнопения от литургията” (1953), „Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (1957). Подготвени са за печат и „Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление ръкописът не е открит.

Петър Динев

Петър Динев изнася и лекционен курс по съвременна византийска невмена нотация в Българската академия на науките, който е посещаван и от бъдещия виден музикален медиевист Елена Тончева.

Динев разработва много композиции в старобългарски и източен църковен стил, композира лесноусвоими и общодостъпни църковни песнопения за богослужебна и извънхрамова употреба. Хармонизира и обработва около 60 български народни песни от Македония. 

Той публикува редица изключително значими трудове, статии и студии по различни проблеми на музикознанието, теорията, изпълнителското и композиционното творчество: „Сходство между народните и църковни мелодии” (1955), „Рилската църковнопевческа школа в началото на ХIХ-ти век и нейните представители” (1957), „Народнопесенни елементи в българския църковен напев” (1959) и други. За своята дейност и заслуги Петър Динев е награден с орден „Кирил и Методий” – ІІ степен, както и със званието „Заслужил деятел на изкуствата”.

Петър Динев почива на 02 юли 1980 година[230].

Иван Попвасилев

Иван Попвасилев Мавродиев е роден на 08 октомври 1898 година в село Райково (днес квартал на гр. Смолян). Произхожда от семейство на възрожденски учител, станал по-късно свещеник, борец за освобождение от османско иго. Основно образование получава в родното си село, след което завършва Софийската духовна семинария (1920 година), Учителския институт в София (1922 година) и Свободния университет за политически и стопански науки (1925 година). По-късно работи като учител и дългогодишен директор, член е на Висшия учебен съвет при Министерството на народната просвета, Софийски градски училищен инспекторат, Референт при Св. Синод, учител по български език и литература в Софийската духовна семинария и други. В продължение на шестдесет и една години е празничен клиросен певец и хоров диригент в софийския храм „Св. Параскева”.

Иван Попвасилев

Иван Попвасилев е един от основателите на народния хор „Гусла” и дългогодишен хорист в него. За многогодишната си просветна и църковно-обществена дейност Св. Синод го награждава с орден „Св. Иван Рилски” – ІІ степен, а за работата му като вещ църковен изпълнител и изследванията му върху източното православно църковно пеене със званието „Протопсалт на Българската православна църква”. Иван Попвасилев имал хубав и ясен баритонов тембър, с който покривал широк певчески диапазон. Два пъти посещава Зографския манастир в Атон, където изследва стари певчески сборници на славянски и гръцки език и се запознава с живота на известни атонски протопсалти. Също така пише статии за наши изтъкнати музикоучители като св. Йоан Кукузел, архимандрит Калистрат Зографски, Манаси Поптеодоров, Петър Динев.

Иван Попвасилев почива на 26 март 1982 година в гр. Берлин при своите деца. По-късно те изпълняват завета му да погребат тленните му останки в двора на храма „Св. Теодор”, намиращ се в родното му село[231].

Макариополски епископ Николай

Светското име на епископ Николай е Никола Гаврилов Кожухаров. Роден е на 17 април 1908 година в село Ресен, Великотърновско. През 1928 година завършва Софийската духовна семинария. На 24 юни 1928 година е постриган за монах с името Николай. През 1932 година завършва Богословския факултет на Софийския университет. През 1934/35 година йеромонах Николай е на специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн. От 1941 година до 1944 година е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”. На 03 януари 1954 година е хиротонисан в ПКСХП „Св. Александър Невски“ за епископ Макариополски. От 1954 година до 1973 година епископ Николай е ректор на Духовната академия „Св. Климент Охридски“. От 1961 година до 1971 година е предстоятел на ПКСХП „Св. Александър Невски“. Редом с епископските си задължения, архиереят е бил композитор на църковна музика и художник. Почива на 19 юли 1981 година[232].

+ Макариополски епископ Николай

В библиотеката на Богословския факултет към Софийския университет се намира една папка с църковна музика, в която се пази ксерокопие на песнопение озаглавено Достойно ест VІІ-ми глас (Еленски напев). Под песнопението, писано на ръка, има следният надпис: „На Стефан Цочев по случай имения му ден – 27. ХІІ. 1975, за добър спомен. † Макариополски епископ Николай.“

Г-н Иван Златанов, дългогодишен секретар на Софийската св. митрополия, помни дядо Николай като достолепен архиерей с внушителна външност, респектиращо излъчване и отлично църковно пеене. Той притежавал прекрасен лиричен глас с драматичен оттенък във височините. Дядо Николай е бил превъзходен познавач както на източното църковно пеене, така и на западната хорова музика, вдъхновен композитор.

Тодор Ценков

Тодор Ценков е роден на 05 януари 1915 година в село Долна Баня (сега град), Ихтиманска околия. Основно образование получава в родното си село. През 1929 година е приет за ученик в Софийската духовна семинария. Там негов учител по пеене е Петър Динев. След завършване на семинарията музикално надареният Тодор Ценков е назначен от Св. Синод за учител по източно църковно пение в Пастирско-богословския институт (Свещеническото училище) – Гара Черепиш, окръг Врачански. По-късно завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски” (сега Богословския факултет към Софийския университет). Продължава преподавателската си дейност в Черепиш, където през 1951 година са преместени Софийската и Пловдивската духовни семинарии. Междувременно е певец в столичните храмове „Покров Богородичен”, „Св. Богородица – Живоприемен източник” (Подуенската църква), „Св. Илия” (кв. Княжево), „Св. ап. Петър и Павел” и „Св. Вмчк Мина” – Модерно предградие. През 1982 година се пенсионира и официално прекратява учителската си дейност, но и след това за известно време е лектор в Софийската семинария. Тодор Ценков почива на 24.12.1994 година. 

Тодор Ценков

В статия, посветена на годишнина на Тодор Ценков, неговият ученик Любомир Игнатов пише: „Със своята 40-годишна плодотворна музикоучителска дейност Тодор Ценков достойно заема място сред сонма на най-заслужилите български музикоучители. В спомените на своите възпитаници той е строг, взискателен и респектиращ с аристократичните си обноски преподавател. В същото време обаче, зад всичко това плахите семинаристи долавяли обаянието на един бащински благ и отзивчив човек[233].”

Ангел

Чист ангел в небето среднощно летял

и песен пленителна пял.

Звездите и месеца в тихия час

прехласнал свещеният глас.

*

Прославял безгрешните ангели той

в градините райски безброй,

и Бога велик, всички нас сътворил –

и искрен в похвалите бил.

*

Към мрачния свят на печал и лъжа

той носел невинна душа;

и в нея останал гласът милостив,

макар и без думи – но жив.

*

И дълго сред хората страдала тя,

пленена от чудна мечта,

и земните песни ѝ скучни билѝ –

оназ да сменят не могли.

Михаил Юрьевич Лермонтов[234]

ВЕЧНА И БЛАЖЕНА ПАМЕТ

НА ВСИЧКИ МУЗИКОУЧИТЕЛИ И ПЕВЦИ НА

ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 4 и край*“ →

Ивайло Борисов

Христо Пулеков

Даскал Христо Пулеков е роден през 1817 година в град Копривщица.

Ученик на Геро Добрович Мушек, прочут копривщенски псалт. Геро Мушек открива училище в Копривщица, в което е преподавал и църковно пеене[159]. Върху формирането на Пулеков като певец оказва влияние и Неофит Рилски. 

Пулеков е бил просветен деец и учител в градовете Копривщица, Плевен, Враца. Също така е бил и преподавател в Пловдивската семинария[160].

Христо Пулеков е бил сладкогласен псалт, „толкова сладкогласен, че богомолците се прехласвали в пеенето му“[161]. Високото майсторство на даскала било оценено по достойнство. „Около средата на ХІХ-ти век Пулеков е бил признат за един от най-изтъкнатите певци в православния свят – поканен е за певец в катедралния храм на Вселенската патриаршия, където пее няколко години, след което се завръща в родната Копривщица[162]“.

Христо Пулеков

Никола Беловеждов[163] казва за Пулеков, че бил отличен певец-артист, заради което всички го уважавали. В напреднали години даскалът боледувал от остър ревматизъм, заради което на големи празници „го закарвали съ колца” в църква. Христо Пулеков е бил не само отличен певец, но и съчинител на църковни песни, както се вижда от бележките в дневника му от 05.01.1876 и 15.02.1877 година[164]. Днес в Църковно-историческия и архивен институт (ЦИАИ) под № 436 се съхранява една калиграфирана от Христо Пулеков антология – певческа книга на гръцки език от 1833 година с произведения на цариградски музикоучители. 

Интерес представлява фактът на гласово единоборство между Христо Пулеков и друг учител от Копривщица – Груйо Манев, който бил певец в копривщенската черква „Св. Никола” и винаги искал да блесне с църковнопевческите си възможности[165]. „Съревнованието между Пулека (тенор) и Манека (баритон), като църковни певци било голямо. Въпреки че Манекът отстъпвал винаги на Пулека десната певница и с това външно признавал неговото певческо превъзходство, тяхното пеене в църква е било непрекъснато певческо единоборство, следено с интерес от копрившкото общество. От това състезание печелили всякак и изпълнение и слушатели [166]”.

Христо Пулеков умира през 1889 година.

Наум Миладинов

Българският музиковед Наум Миладинов е роден през 1817 година в гр. Струга. Баща му – Христо Миладинов, бил беден, но трудолюбив грънчар. Христо имал шест сина и две дъщери. Братя на Наум Миладинов са възрожденските просветители и фолклористи Димитър и Константин Миладинови, автори на епохалния труд „Български народни песни”. Наум е оставил ръкописен труд за братя Миладинови, писан в гр. Струга на 27 април 1883 година[167]. Още като дете Наум проявява музикалните си заложби. През 1833 година той заминава с брат си Димитър на гурбет в Драч, където работят в италианската фирма „Зографци” – Димитър бил книговодител, а Наум помощник-книговодител. В Драч го забелязват италиански музиканти, с помощта на които овладял свиренето на цигулка. Най-вероятно след престоя им в Драч, двамата братя постъпват в Янинската гимназия. По-късно Димитър и Наум били учители в градовете Охрид и Струга. От 1841 до 1844

Наум Миладинов

година Наум учи в Цариградската семинария на остров Халки, където се дипломира по специалността „Музика и граматика”. През 1843 година пише учебник по източноцърковно пеене[168]. Яне Коджабашия сочи, че макар от този учебник да са представени само две страници и ръкописът да няма научно удостоверяване, ценността му е неоспорима. Учебникът е бил използван в певческите школи, създадени от Наум Миладинов[169]. Друг музиколог от Република Македония – Сотир Голабовски също посочва Наум Миладин (Миладинов) като основоположник на певческите школи в Охрид и Струга[170]. От школите на Наум Миладинов са излезли много певци, между които: Кръстан Санджак (Архимандрит Калистрат), Георги поп-Христо Икономов[171]. Наум Миладинов почива на 24 април 1897 година в гр. София. 

Сава Доброплодни

Известният възрожденец Сава Хаджиилиев-Доброплодни е роден в гр. Сливен на 03 декември 1820 година. През 1842 година получава образование в гръцкото училище в Куручешме – квартал на Цариград. По-късно Сава Доброплодни става преподавател в градовете Котел и Шумен. Сред най-изтъкнатите ученици на Доброплодни в Шумен са Васил Друмев (впоследствие митрополит Климент), Васил Стоянов и други. Заедно със своите ученици Доброплодни осъществява представянето на едно от първите две театрални представления в България – побългарената комедия „Михал Мишкоед”. През 1856 година основава в гр. Шумен първото класно девическо училище в България.

Сава Доброплодни

Сава Доброплодни почива на 19 април 1894 година в гр. София[172].

Той е бил един от най-изявените български църковни певци от ХІХ-ти век. Бащата на Сава Доброплодни се казвал Илия и бил един от най-старите църковни певци в гр. Сливен. Той имал мощен и красив глас. „Нему се приписва известен дял за оформянето маниера на сливенското пение[173].” Илия подготвял сина си Сава за певческото изкуство „и му предал тънкостите на псалтикийното изкуство[174]”. След завръщането си от цариградското обучение Сава Доброплодни наред с учителството практикува и църковно пеене – бил псалт в Котел от 1842 година до 1847 година, след това в Шумен от 1847 година до 1853 година, а през 1859 година и в Сливен. В статията си за Сливенската църковно-певческа школа Петър Динев казва за Сава Доброплодни: „Пението му било образцово и високо художествено…”[175].

Според думите на професор Хърков, Сава Доброплодни започва да пее в църква още като дете в Сливен. Тъй като в 20-те години на ХІХ-ти век старото (дохурмузиево) пеене е все още практикувано, Доброплодни е познавал както старото, така и новото (хурмузиево) пеене. Певческата му служба продължава до 80-те години на ХІХ-ти век, когато по време на служба в новопостроената варненска катедрала гласът му отпада[176].

Никола Златарски

Никола Златарски е роден през 1822 година в Златарица, в семейството на поп Васил. В родното си село получава първоначалното си образование, като изучава пеене при своя баща. Усъвършенства пеенето си в метоха на Рилския манастир в Търново. По-късно учи в Еленското училище. През 1838 година отива в Търново и там е първо ученик и църковен певец, след което започва и да преподава. Постъпва и в гръцкото училище. Когато учи в Търново, той е и протопсалт при гръцката митрополия (където е пял на гръцки език), но след преминаването на църквите под българско управление, започва да пее свободно на църковнославянски в църквата „Св. Никола”. През 1843 година учи взаимоучителната метода в Габрово и става учител в първото българско взаимно училище в Търново. В старопрестолния град Никола Златарски е известен като „даскал Никола“ или „даскалчето Златарчето“. Ученици на Никола Златарски са били Пандели Кисимов, Киро Тулешков и други[177]. През 1858 година Златарски е избран за секретар на Търновската градска община и на постоянния съвет при митрополията. Той е един от първенците в града, като участва и в борбата за независима Църква[178].

Никола Златарски

Никола Златарски почива в края на 1875 година в гр. Търново[179].

Даскал Никола е един от водещите певци за времето си, за което е бил високо ценен от своите съграждани. Те са го наричали „сладкогласен“, „сладкогласен църковен певец“, „мусикословеснейши[180]“. Динев свидетелства за Златарски, че той „със своя звучен и силен баритонов глас станал най-известен и най-обичан певец в Търново[181].” По думите на музиколога Стефан Хърков: „Негови музикални творби са изписвани в ръкописи от Рилския и Хилендарския манастир – факт, свидетелстващ за високо признание[182].” Ученик на Никола Златарски е Давид Тулешков, също виден псалт. „Никола Златарски полага началото на училищното хорово пеене в Търново. През лятото на 1844 година създава първия български ученически хор, може би едногласен или двугласен (няма точни сведения)… [183].“ Никола Златарски бил и композитор на светски песни[184].

В Манасиевата литургия е поместено едно песнопение с името на Никола Златарски: „Достойно есть“ на глас пети, което е музицирано много молитвено и красиво. 

Архимандрит Галактион Хилендарец

Архимандрит Галактион е роден през 1830 година в село Кремен, Неврокопско. Учи в родното си село и в Неврокоп (днес Гоце Делчев). По-късно става монах в Хилендарския манастир – едно от малкото места, в които през Възраждането се е пазела православната вяра и българщината. Като дякон в Хилендарската обител отец Галактион е изпратен да учи в семинарията в Белград, където се сближава с български емигранти-революционери. След като завършва семинарията,се завръща в Света Гора[185]. 

От Хилендарския манастир са тръгвали монаси таксидиоти, които са обикаляли българските земи, за да събират помощи за светата обител. Същевременно те са били и разпространители на християнството и родолюбивите идеи сред поробеното население. През 1865 година от Хилендар архимандрит Галактион заминава в гр. Елена, където остава до края на живота си и пее в църквата „Успение Пресвятия Богородици[186]”. В Елена архимандрит Галактион поддържа връзки с отец Матей Преображенски, Васил Левски и други революционери, които посещават града и Хилендарския метох. Отец Галактион изпълнява и комитетски задачи[187]. 

Архимандрит Галактион Хилендарец почива на 20 декември 1894 година.

Името на отец Галактион е свързано с еленския напев, който е „проява на българско музикално съзнание[188]” Този напев е „благозвучен, приятен за слушане и произвежда умилително въздействие върху богомолците [189].”Архимандрит Галактион е имал мелодичен баритонов глас, с който майсторски изпълнявал църковните песнопения. Макар и да не е оставил църковно-певческо печатно наследство, отец Галактион има основен принос в оформянето и затвърдяването на еленския напев, отличаващ се със своята естественост. Той подготвил много певци и свещеници, които отишли в съседни села и градове да продължат делото му. По-изявени негови ученици и сътрудници са: Иванчо Хаджийорданов, Никифор Попконстантинов, Стоян Попандреев и други[190].

Едно от най-красивите еленски песнопения е „Ангел вопияше” на глас пети. То е записано през 1912 година, след като е изпълнено от ефимерия при Софийската духовна семинария свещеник Константин Дъновски, по молба на преподавателя по източно пеене Манаси Поптеодоров. Едни от малкото съвременни продължители на традицията на еленския църковен напев са приснопаметният Доростолски митрополит Иларион (починал 2009 година) и г-н Александър Пиндиков (роден 1930 година). В чест на 100-годишнината от рождението на дядо Иларион, Софийският свещенически хор с диригент протойерей Кирил Попов издаде през 2013 година компактдиск със заглавие „Православни еленски църковни напеви“.

Протопсалт даскал Давид П. Тулешков

Протопсалт Давид Тулешков е роден в гр. Търново на 27 септември 1840 година. Негови учители в училището при църквата „Св. Никола” са известните българи Никола Златарски, Никола Михайловски, Никола Момчилов и Петко Р. Славейков. Още 9-годишен поема левия клирос самостоятелно, като на десния пее Никола Златарски, който го определя за свой заместник. През 1858 година първенците от село Капиново (Търновско) спазаряват с бащата Хажди Пенко да вземат за учител сина му Давид в селото им срещу заплата 1200 гроша годишно. На следващата година първенците от село Росен (Търновско) му надбавят заплата 1500 гроша и го вземат в селото си. През 1860 година го изискват в Търново, където става учител и псалт (църковен певец). След това учителства в Дряново, Севлиево, а от 1870 година до 1893 година е учител в Търново. Светият Синод го цени и когато Петропавловската семинария е предадена към Търновската мъжка гимназия като специално духовно училище, назначава Давид Тулешков като превантивен преподавател по пеене, като тук учителства от 1888 година до 1890 година.

Протопсалт даскал Давид П. Тулешков

От 1898 година до 1900 година той преподава в монашеското училище при Рилския манастир. Давид Тулешков нотира много църковни песнопения на учителя си Никола Златарски, изградени върху основата на народни мотиви. Даскал Тулешков е един от добрите помощници на Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков и други по църковния въпрос. В Търновската библиотека се намира І част от неиздадената му псалтикия „Църковен Цвят”, а ІІ част е в библиотеката на св. Търновска митрополия. Протопсалт Давид Тулешков почива на 28 януари 1918 година. По повод 40 години от смъртта му неговият син Никола Тулешков пише следните думи: „Скромен и трудолюбив, даскал Давид Тулешков е учителствал 34 години, а църковен певец – доскоро на смъртта си (около 68 години), като е погребан в двора на църквата „Св. Атанасий („Св. св. Кирил и Методий”) в Търново, гдето последните години е бил псалт[191].”

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 3*“ →