Ренета Трифонова 

В последните месеци в българското публично пространство се натрупва един специфичен религиозно-публицистичен език, който все по-често изли­за извън границите на уважителния тон и се превръща в реален обществен конфликт. Повод за това са реакции към редица културни прояви и популярни обществени явления, тълкувани по начин, предизвикващ напрежение и разде­ление в българското общество.

Няма да е далеч от истината, ако кажем, че в публичното пространство се води реална война. Независимо дали я наричаме културна, идеологическа или духовна, тя отдавна е надхвърлила границите на елементарното домашно възпитание, така дълбоко вкоренено доскоро в нашите иначе „традицион­ни“ – както обичаме да ги наричаме – семейства, надхвърлила е дори всякак­во обичайно човешко приличие. Разговорът за културните и обществените процеси у нас започва да прилича на духовна вакханалия.

Повод за настоящия текст станаха реакциите около участието на Дарина Йотова (Дара) и песента Bangaranga в Евровизия. Последвалите обвинения в „са­танизъм“, „демонични послания“ и „духовна опасност“ породиха поредната въл­на от напрежение в социалните мрежи и в църковните общности. Сам по себе си този спор би могъл да остане поредният краткотраен обществен „скандал“. Но зад него се откриват процеси, които заслужават по-задълбочен анализ.

Текстът не е посветен на „Евровизия“ като музикален конкурс, нито има за цел да защитава конкретен изпълнител или културен продукт. Той ще акцен­тира по-скоро на начина, по който подобни събития се превръщат в повод за морална паника и радикализиране на религиозния език. Как се стига дотам сценични образи, художествени символи или културни явления да бъдат въз­приемани като доказателства за духовна заплаха? Какви представи за злото, света и Църквата стоят зад подобни реакции?

Затова случая с „Евровизия“ ще разгледам тук не като изолиран инцидент, а като симптом на по-дълбок проблем – нарастващата склонност на част от съвременната религиозна среда да възприема реалността през подозрението, образа на врага и „духовната война“, която се води срещу „метафизичното зло“.

Светът на културните войни и идеологиите

Неслучайно след „Евровизия“ се заговори за поредната „културна война“. Това е процес, в който пораженията не са върху телата с физическо оръжие, но се нараняват съвестта и съзнанието чрез думи, които често са опаковани като истина, но реално са манипулация и лъжа. Културната война у нас е на интерпретации, на внушения и на радикализирани тълкувания – това е вой­на на души и умове. Боевете се водят в интернет, участниците са публично разпознаваеми фигури и влиятелни говорители, а „стрелбата“ е безпощадна към всеки инакомислещ.

Подобни виртуални войни обаче са невъзможни без своята идеологическа ос­нова. Живеем вече в свят, в който манипулацията лесно се разпознава през „оруеловата оптика[1]“. Свят, в който „войната е мир“, „свободата е робство“, а „невежеството е сила“. Понякога образът на бъдещето ни изглежда точно като роман на Оруел и се свежда до една негова метафора – ботуш, стъпкал човешкото лице завинаги. Свят, в който свободата на словото постепен­но започва да означава не диалог, а право да наложиш собствената си интер­претация върху другия, но не само това. Крайният резултат на този акт е да бъде унижено и стъпкано човешкото достойнство. Неслучайно Джордж Оруел създава два от най-силните образи на модерната идеологическа мани­пулация – Фермата на животните и 1984. В единия реалността се пренаписва непрекъснато, миналото се променя според нуждите на настоящето, а об­ществото се поддържа в мобилизация чрез постоянно посочване на нови вра­гове. В другия контролът се упражнява чрез езика – чрез прочутия „новговор“, който не просто описва света, а постепенно ограничава възможността той да бъде мислен по различен начин.

„Културата“ на подозрението и църковният нов говор

Защо в част от религиозното говорене акцентът постепенно се измести от евангелския дух на любовта към разпознаването и посочването на вра­га? Тази деформация – или по-точно подмяна – вече достига сериозни измере­ния. Ако допреди време тя беше по-скоро маргинално явление, днес става все по-видима, а напрежението в религиозното и общественото пространство се задълбочава и ескалира.

Тези културни конфликти не са възникнали внезапно. Те се развиват от го­дини, паралелно с глобални и регионални напрежения, които постепенно променят начина, по който говорим, мислим и реагираме. Писателят Георги Марков описва много ясно тази „култура“ на подозрението в едно свое есе като една от нашите „най-мъчителни болести“:

Мисля, че подозрението е един от най-характерните белези на съвременния бъл­гарски характер. То е доведено до жизнена степен, далеч надвишаваща нормал­ното човешко подозрение, и се е превърнало в неделим спътник на всичките ни мисли и чувства. Нека кажа, че подозрението също е един от най-ужасните и мъчителни елементи на нашето съвременно, българско общуване. Не познавам човек в България, дори най-благородните и най-честни личности, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад цялото им поведение стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо подозрение, на предчувствие и очакване на внезапни тайни врагове, е изключителна рожба на комунистическата действителност и на не­вероятно низкото нравствено падение, последвало девети септември 1944 година[2].

Според Георги Марков „В България всеки подозира всекиго“ и „всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се противопостави човек на човека, всеки да бъде враг на всекиго, което улеснява извънредно много ра­ботата на диктаторите[3]“. Днес вече не сме само наблюдатели на този про­цес, а негови участници и съучастници, с всички неочаквани последици. Ако в миналото с такива инструменти комунистическата власт е държала населе­нието в страх, днес подозрението е дълбоко просмукано в църковното прос­транство и навлязло в нашата ежедневната реч и в личните отношения. Този процес наблюдаваме и в някои съвременни религиозни и идеологически среди, използващи съответния „новговор“, който да внушава страх и самоцензура. За да се поддържа атмосферата на подозрението, тя се нуждае от думи с осо­бена емоционална и духовна натовареност. Това може да се нарече „църковен новговор“, който използва думи като – „ерес“, „сатанизъм“,„предателство“, „отстъпление“, „враг на Църквата“, „глобализъм“, „антихрист“

Този църковен новговор служи не толкова като инструмент за разбиране, колкото като сигнали за тревога, които предварително насочват мислене­то към определени заключения и поддържат усещането за постоянна запла­ха. Така подозрението постепенно престава да бъде средство за разпознава­не на опасността и се превръща в основен начин за възприемане на света. А когато човекът допусне тази подмяна да се случи в неговите ум и сърце, об­разът на врага неусетно започва да заема мястото, което в християнското съзнание принадлежи на Христос.

Да подозираш ближния си и във всяко различие да виждаш възможна ерес, от­стъпление или дори действие на сатаната, е една от най-трайните последи­ци от навлизането на този стар пропаганден механизъм в църковния живот. Подобни внушения рядко водят до правна отговорност, защото най-често се прикриват зад езика на религиозната загриженост и ревността за вяра­та. Но именно затова те поставят още по-голям въпрос за нравствената отговорност на човека и за състоянието на неговата съвест. Тук неизбежно трябва да си припомним – и на себе си, и на онези, които лесно обвиняват дру­гите – какво означава съвестта в християнската традиция.

Терминът συνείδησις се среща още при Демокрит, който го употребява в нрав­ствен смисъл като съзнание за извършено злодеяние и неговата нравствена оценка[4]. В по-късната християнска традиция различни автори подчертават мистическия и духовен характер на съвестта – като вътрешна сила, която свидетелства за доброто и злото и подтиква човека към нравствено дейст­вие. В светоотеческата перспектива тя може да бъде разбрана като глас на Бога в човека или като действие на духовното присъствие, което го насочва към истината. Архим. Платон Игуменов обръща специално внимание на мисти­ческия възглед за съвестта в светоотеческата традиция – невидима и тайн­ствена сила, която присъства в човека и го подтиква да върши това, което е добро и правилно – а това може да бъде или гласът на Ангела Пазител, или гла­сът на Самия Бог[5]. Авторът описва подробно състоянията на различните ви­дове съвест и как съвестта бива възпитавана и насочвана към Евангелието.

С други думи, съвестта е Божият глас в човека – онова вътрешно „реле“, кое­то задейства червената светлина за опасност веднага когато евангелските добродетели бъдат похитени. Но ако съвестта е призвана да различава исти­ната от лъжата и доброто от злото, как се стигна дотам в църковното прос­транство подозрението да започне да се представя като разсъдителност, а чрез църковния новговор да се стига дори до обвинения в сатанизъм? В подоб­на среда съвестта постепенно престава да бъде вътрешен съдник на собст­вените ни постъпки и започва да се превръща в инструмент за нравствена оценка на другите. Човек все по-рядко пита какво се случва в неговото сърце и все по-често се пита кой е виновен, кой е предател и кой служи на злото.

И ако тоталитарната система поддържаше страха чрез образа на „врага на народа“, съвременният религиозен конспиративен дискурс все по-често го поддържа чрез образа на „врага на Църквата“. Различни са думите, но меха­низмът на подозрението остава удивително сходен. При това все по-често хора, които познават Евангелието и са дълбоко религиозни, не реагират на потъпкването на евангелските добродетели и на обидите към своя бли­жен, а точно обратното – включват се в „новговора“ и стават част от манипулацията

Богомилският рефлекс

Църковният подход, основан върху общението, покаянието и взаимно­то носене на слабостите, отстъпва място на нов модел на разделение: „свои“ и „чужди“, „православни“ и „отстъпници“, „истинни“ и „заблудени“. Разграничаването между истина и заблуда във вярата днес се подменя с мо­ралното заклеймяване и тоталното отхвърляне на другия. Така става все по-трудно да говорим за църковна общност в пълния смисъл на думата. Все по-видимо и упорито определени маргинални за църковния живот групи, кои­то възприемат света през черно-бял филтър, се стремят да наложат този модел на разделение и противопоставяне върху цялата църковна общност. Социалните мрежи многократно усилват този процес и го превръщат в свое­образна форма на религиозна радикализация.

Така постепенно се подменя и самият начин на мислене в Църквата. Различието започва да се възприема не като повод за диалог и свидетелство, а като заплаха. Несъгласието се превръща във враждебност, а критиката – в основание за морално дискредитиране на другия. Любовта, като основен евангелски принцип за разпознаване на истината и добродетелта и за пре­образяване на човека, остава на заден план, а на нейно място се появява вза­имно подозрение, което все по-трудно се съвместява с мисията на Църквата като пространство на изцеление, помирение и спасение.

Най-тревожното е, че на мястото на любовта – разбирана не като чувство, а като преобразяваща и изцеляваща сила на християнския живот – се наста­нява една „култура“ на непрекъснато разобличаване, осъждане и търсене на врага. Християнинът, който е призван от Бога да обича дори враговете си, постепенно се превръща в подозрителен религиозен радикал, който се чув­ства длъжен да разпознае и разобличи злото у ближния. А това вече поставя въпроса за дълбоката подмяна на самия евангелски етос.

Да го кажем по-просто: в част от нашия църковен и публицистичен живот постепенно се настани една особена духовна нагласа – непрекъснатото тър­сене на „сатанинското“ зад почти всяко явление. Това не означава непремен­но съзнателно възприета идеология или целенасочен избор, а по-скоро на­чин на мислене, който се подхранва от постоянната фиксация върху злото, конспиративното и демоничното. А когато такива факти липсват, това из­глежда още по-подозрително.

Но когато човек години наред чете повече за сатаната, отколкото за Христос; повече за заплахи, отколкото за надежда; повече за скрити враго­ве, отколкото за спасение – постепенно самият хоризонт на мисленето се измества. Човекът започва да възприема света не през светлината на Евангелието, а през постоянната подозрителност. И в един момент това вече не е просто тема на разговор, а начин на възприемане на реалността.

За това явление мисля все по-често, но за първи път го видях в такава остра форма при конкретен случай, когато ми се наложи да дам богословско мнение по църковен казус. Подробностите по него ми показаха докъде може да дос­тигне „сатанизирането“ в средите дори на образованите хора в Българската православна църква. Случаят, с който се сблъсках през изминалата година, беше свързан с мой колега иконограф, който ме помоли да изготвя богослов­ска експертиза по заведено дело.

След като повече от 30 години е работил по църковни проекти с благослове­нието на различни църковни власти, а в продължение на осем години е съз­давал стенописите в конкретен храм – при това в процес, в който те мно­гократно са били виждани и одобрявани от духовници и представители на митрополията – изведнъж се оказва, че неговата работа вече не е приемлива и трябва да бъде заличена, защото съдържа „масонски символи“, „римокато­лическа поза“ и „ерес“.

Не мога да споделя повече подробности и да назовавам имена на този етап. Ще призная само, че докато четях експертизите по това дело, се уплаших от дълбочината, до която е достигнало взирането в отрицанието. И тук не става дума за фейсбук статуси, а за становища, представени като експерт­ни мнения, които претендират за институционална тежест и авторитет.

Представете си: работите по църковен проект, гледате семейството си, ходите на църква, изповядвате се, причастявате се и живеете живота си като всеки вярващ човек. И изведнъж някой вижда работата ви, не харесва стила ви и ви обявява за еретик. Тогава, объркан и съкрушен, започвате да търсите човек, който да потвърди, че не сте извършили нищо нередно и че никога не сте влагали подобни намерения в работата си.

Споделям това, защото случаят с моя колега неизбежно се върна в съзнание­то ми – при обществената реакция около музикалния конкурс „Евровизия“ и песента „Бангаранга“ – докато наблюдавах манията да се търси сатанизъм в една музикална изява. Още повече че това явление не е изолирано, а е по-скоро симптом на по-дълбока духовна повреда, който алармира, че болестта вече е плъзнала в църковното тяло. Тревожното е, че тя не е ограничена до перифе­рията или до недостатъчно образовани и некатехизирани хора. Все по-често подобни нагласи се срещат и сред образовани личности, говорещи и форми­ращи религиозното съзнание в публичната среда. Социалните мрежи не само предават подобни послания, но ги усилват чрез постоянното противопос­тавяне срещу предполагаеми врагове на Църквата. Така всеки спор престава да бъде разговор и започва да прилича на битка между лагери, в която подо­зрението, нюансът и различното мнение се разбират като предателство.

Създаденото напрежение в публичното пространство вече не се отнася само до конкретни случаи или личности, а до самия начин, по който се чете и тълкува реалността. Въпросът престава да бъде дали дадено културно яв­ление е добро или лошо произведение на изкуството – то вече е налагане на избор между две несъвместими картини за света. От едната страна стои убеждението, че културните явления следва да бъдат разглеждани в техния исторически, художествен и социален контекст, а от другата – склонност­та те да бъдат възприемани преди всичко като знаци на една непрекъсната духовна война. Именно в това пространство на крайно противопоставяне възникват въпросите: докъде се простира правото на религиозния език да интерпретира културата и в кой момент интерпретацията започва да из­мества самата реалност[6]?

Настоящият текст се опитва да разгледа именно този пласт – не като спор за отделни събития или позиции, а като сблъсък между различни режими на мислене: богословски, идеологически, нравствен, културен и психологически. В този смисъл казусите, които ще бъдат разгледани по-долу, не се отнасят само до конкретни личности или събития, а до по-широкия въпрос за грани­ците между духовно тълкуване, нравствена оценка и обществена отговор­ност. Защото в случая с разразилата се публична словесна вакханалия към песента на Дара не става дума само за критика към даден артист или сце­нично представление. Това е нещо, на което Църквата винаги е имала право, а и възможност да прави. По-интересно е друго: начинът, по който част от православната християнска среда започва да вижда света като поле на непо­средствена демонична конспирация.

Тук е мястото да въведем едно условно, но показателно понятие – „богомил­ски рефлекс“. Използвам го не в исторически или вероизповеден смисъл, а като описателна метафора за определен тип религиозно възприятие, при което светът започва да се мисли и възприема през спонтанни дуалистични реак­ции, без пространство и дълбочина на църковното разсъждение.

Изборът на това наименование не е случаен. Той цели да подчертае, че ста­ва дума не за изолирано явление или за съзнателна идеологическа позиция, а за дълбоко вкоренен начин на мислене, който се активира интуитивно като рефлекс, особено в условия на страх, несигурност и засилено усещане за „ду­ховна заплаха“. Поради липсата обаче на разумния повик на съвестта именно в този смисъл „богомилският рефлекс“ служи като преход към по-широкото разглеждане на дуалистичното въображение, което култивира съвременните религиозни интерпретации на културните явления.

Този тип дуалистично въображение, предизвикано от „богомилския рефлекс“, вижда и възприема света и явленията в него през ясни и непримирими проти­воположности. То не остава ограничено само до индивидуалното религиоз­но преживяване или до вътрешноцърковния дискурс. Напротив, то лесно се вмества в определен идеологически и политически конструкт, в които ре­лигиозният език преминава от сферата на християнския възглед за света и човека към политическата митология, а в нея цивилизационните модели се разглеждат като носители на добро или зло. Особено ясно тук се откроява понятието за катехона и неговото съвременно преосмисляне като своеобра­зен „ъпдейт“ на една стара християнска идея.

Дуалистичното въображение и политическата митология на катехона

За християните светът е Божие творение, а за дуалистичния възглед светът е подозрително място, където злото изглежда почти автономно и готово да победи. За нас борбата срещу греха започва от сърцето и покаянието, а за дуа­лизма борбата е насочена срещу външните врагове, като фокусът е обърнат не към човешкото преобразяване, а към разобличаването на другия.

В дуалистичния начин на мислене светът се възприема като поле на непрес­танен сблъсък между две противоположни сили – доброто и злото, светли­ната и мрака. Затова основната задача на вярващия постепенно престава да бъде преобразяването на света чрез любов и свидетелство, а разпознава­нето, разобличаването и противопоставянето на предполагаемите прояви на злото.

В контекста на културната идеологическа война богомилството се проявя­ва не като историческа аналогия, а като архетип на дуалистичното въобра­жение. В него Христос постепенно остава на заден план и се заменя с врага, ду­ховният живот се свежда до разпознаване на заплахи, мисията се превръща в разобличение, а християнското свидетелство – в поредната културна война.

Християнството е религия на Боговъплъщението, в нея Бог се ражда в све­та и освещава материята. А богомилството е подозрително към света. Днешните „ловци на сатанизъм“ изглеждат много по-близо до това подозре­ние към културата, изкуството и обществения живот, отколкото до хрис­тиянския възглед за преобразяването на света. Аскетиката учи човека да търси злото първо в себе си. От пустинните отци до св. Иоан Лествичник ос­новният въпрос е: как страстите действат в мен? При съвременния конспи­ративен религиозен дискурс обаче фокусът е изместен към въпросите: къде е врагът и кой е моят враг?

Но често в парадоксалните неща се крият най-големите тайни и най-верните решения. Дали паниката около „сатанизма“ в „Евровизия“ не разкрива именно завръщането на този стар дуалистичен рефлекс в православната култура, който исторически Църквата вече е разпознала и отхвърлила в лицето на бо­гомилството? Именно тук се открива по-дълбока линия, която преминава от религиозното въображение към политическата теология. В православния кон­текст особено важна роля в това „завръщане“ играе преосмислянето на поня­тието за „удържащия“ (κατέχων) от Второто послание до солуняни (2 Солуняни 2:7).

В част от съвременната руска религиозно-политическа мисъл катехонът за­почва да се тълкува като конкретна държава, цивилизация или политическа сила, призвана да възпира настъплението на злото в историята. В такава картина за света не съществуват неутрални пространства. Културата се възприема като бойно поле, политиката – като продължение на духовната война, а историята – като непрекъснато противопоставяне между силите на светлината и силите на мрака. Този възглед вече се доближава до опреде­лени аспекти на катехоничното мислене, доколкото световните процеси се интерпретират като сцена на последно и глобално противопоставяне пре­ди края на историята. Ето защо обвиненията в сатанизъм, отправяни към културни явления като „Евровизия“, не могат да бъдат разбрани само като израз на религиозна чувствителност или нравствена тревога. Те са част от по-широк светоглед, формиран под влияние на съвременни православни кон­сервативни и антизападни наративи, в които светът се преживява като пространство на постоянна духовна и цивилизационна конфронтация.

Християнската традиция обаче никога не е учила, че антихристът може да бъде победен от държава, армия, цивилизация или геополитически блок, нито че една нация е носител на доброто, а друга – въплъщение на злото.

Следва…(виж тук).

---

*Публикувано в Християнство и култура, бр. 6 (213), 2026. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Терминът „оруелова оптика“ („Orwellian optics“) се използва в английския език както в политологичен, така и в медиен контекст за обозначаване на начина, по който определени събития се представят пред обществеността. Това е също наименование на подкаст, свързан с макроикономически анализи.

[2]. Есето е излъчено по „Дойче Веле“ през 70-те години на ХХ-ти век, публикувано впоследствие в: До моя съвре­менник, част I, Фондация „Комунитас“, 2015, както и в Портал Култура.

[3]. Пак там.

[4]. Вж. архим. Платон, Православно нравствено богословие, София: „Омофор“, 2001, с. 74.

[5]. Пак там, с. 79.

[6]. Подобен опит за интерпретация на художествената култура под натиска на радикализирания рели­гиозен език може да бъде проследен и в публичния спор около изложбата на художника Николай Майсторов, предизвикала остра реакция в социалните мрежи от страна на Пламен Мирянов. Казусът е показателен за начина, по който художествени форми могат да се превърнат в обект на религиозно тълкуване извън своя първоначален естетически контекст. Вж. Янакиева, Слава. Майсторов, Мирянов и „дегенеративното из­куство“. – В: Портал Култура.

Изображение: авторът Ренета Трифонова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hd9