Славчо Вълчанов

Старозаветният мъдрец Иисус син Сирахов ни е завещал едно валидно за всички времена наставление: „С всичката си душа благоговей пред Господа'“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 7:34). Винаги със страхопочитание и благоговение трябва православният християнин да пристъпва към изпълнение на всички разпоредби и установления, които „едната, света, съборна и апостолска Църква“ при многовековната си историческа мисия предлагала и предлага на човеците за тяхното спасение.

През тази година** съгласно богослужебния календар на светата Православна църква периодът от 17 февруари до 6 април е под знака на Великия пост. Нашата духовна майка – светата Православна църква ни напомня апостолския призив: „Сега е по-близо до нас спасението“ (Евреи 13:11). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2).Така пред нас се откроява църковната постна дисциплина като душеполезна тема за размисъл и поука.

*

Християнският пост като благодатно средство за спасение носи печата на богоустановеност. Неговото начало се корени в заповедта, която Бог дал на прародителите Адам и Ева в Едемската градина – да не ядат от дървото за познаване на добро и зло (Битие 2:17). Тази заповед съвсем точно е определена от Тертулиан като „правило на въздържанието“. Същата мисъл срещаме и у св. Василий Велики: „Това не яжте – е указание за поста и въздържанието“. „Постът не е изобретение, той е скъпоценност за отците. Всичко, що притежава древност, е почтено. Да уважаваме древността на поста!“

Богооткровеното Писание на Стария Завет съдържа много законоположения за поста. Пророците постоянно призовавали народа към пост и покаяние като спасителни средства против бедствия, стихии и падения. Великите постижения и прояви през старозаветната епоха са били свързани с духовна подготовка чрез подвига на поста. Така Моисей доброволно се отдал на четиридесетдневен пълен пост (без хляб и вода) на Синайската планина, за да се подготви за получаване на десетте Божии заповеди (Изход 34:28). Огненият пророк Илия благодарение на поста се удостоил да види славата Божия (3 Царства 19:4-13). С постническа добродетелност се отличила пророчица Анна, която вече 84-годишна, служела „Богу с пост и молитва денем и нощем “ (Лука 2:37). Последният от старозаветните пророци св. Иоан Кръстител се посветил на най-строг постнически подвиг, като живял в пустиня облечен в дреха от камилска вълна и се хранел само с акриди и див мед (Матей 3:4; Лука 1:80) и така станал най-велик измежду родените от жена (Матей 11:11).

Основата и нравствената същност на християнския пост е положена от Спасителя Иисус Христос. Той не само ценял и препоръчвал, но и Сам практикувал поста като силно средство за религиозно възвисяване. Той се подготвил за великото Си обществено служение и Голготска саможертва чрез пост в продължение на четиридесет дни (Матей 4:2). Христос препоръчвал поста, придружен с молитва, като средство за изгонване на зли духове (Матей 17:21) и предрекъл появата на поста след Неговата смърт, възкресение и възнесение (Матей 9:15).

По примера на Богочовека Христа светите апостоли и първите християни се отдавали на пост (срв. Деяния на светите апостоли 13:2-3; 14:23; 2 Коринтяни 6:5; 11:27). Именно като имала предвид тази богоустановеност на поста и неговото значение за религиозно-нравственото издигане на човешката личност, светата Православна църква в своята многовековна пастирска грижа за спасението на своите чеда е определила сложна постна дисциплина. Това са специални дни и различни периоди на пост, между които са продължителните Велики пости или Четиридесетница като подготовка за Възкресение Христово.

Преди всичко трябва да се подчертае,че християнският пост е същностна религиозна необходимост. Той притежава висока нравствена ценност. Господ Иисус Христос влял ново нравствено съдържание в постната дисциплина, позната също и на езическите религии и практикувана от иудейския народ. Така във връзка с разискването за поста с учениците на Иоан Кръстител и с фарисеите Христос заявява: „Никой не налива ново вино във вехти мехове; … ново вино трябва да се налива в нови мехове“ (Марк 2:22). Спасителят вложил в онаследената старозаветна постна традиция ново божествено съдържание, дух и смисъл. Новата структура и нравствено съдържание на християнския пост са ясно посочени в Христовата проповед на планината, в която е казано: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите… А ти, кога постиш, помажи главата си и омий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:16-18).

От тези Христови слова, както и от духа на цялото Христово учение следва да се заключи, че християнският пост не се състои само във въздържание от храна и питие въобще или само от някои видове храна. Такова въздържание може да принадлежи и към човешкoто благоразумие и да се предписва от хигиената и диетиката. Християнският пост е въздържание, подчинено на определена, и то възвишена религиозна цел. То се отнася до човешкото тяло, но преди всичко до човешката душа. Постът oбхваща цялостния човек и го устремява към висши духовни ценности. Той е средство за укротяване на страстите, за подчиняване плътта на духа, за духовно подвижничество. Разбирано в широк смисъл, въздържанието е „телесно упражнение“, което „за малко е полезно“ (1 Тимотей 4:8). А християнският пост е благочестиво упражнение и религиозно-нравствен подвиг. Той е изискване на светата Православна църква, което води както към телесно, така и към душевно здраве на православния християнин, тъй като плодът от постната дисциплина е нравствено съвършенство, святост, спасение.

Поради своята възвишена нравствена същност християнският пост винаги се придружава от съответни духовни упражнения: разкаяние, усилено моление, борба с греха, добротворство. Той – според богослужебния израз (от вечернята в сряда на първата седмица от Великия пост) – е телесен и духовен едновременно. Само́ по себе си телесното въздържание няма религиозна стойност. Спасителят отсъжда: „Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза от устата, то осквернява човека“ (Матей 15:11). Затова истинският пост трябва да бъде придружен от благочестиво настроение и да се изяви чрез добродетели, та да бъде духовно полезен. Външният, формалният пост, който винаги протича съгласно изискванията на постната дисциплина, трябва да бъде видим израз на вътрешно разположение: усилена молитва, усърдна добродетелност, обуздаване на плътски влечения, подтискане и изкореняване на страст, отблъскване на съблазън. Още през старозаветни времена св. пророк Исаия благовестеше: “Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай: раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си: видиш, ли гол  – облечи го, и от еднокръвния си не се крий“ (Исаия 58:6-7).

Разбира се, по Божи промисъл всяко време от човешкия живот е благоприятно за духовно подвижничество. Става дума за подвижничество, разбирано в най-широк смисъл – като стремеж към съвършенство по пътя на добродетелността. Всеки ден, всеки час може да настъпи духовното преобразяване на човешката душа. Но тъй също поради наша лична немара, или поради силата на злото в света всяко време, всеки час могат да ни донесат и духовна погибел. Ето защо Бог чрез гласа на светата Православна църква ни призовава да стоим всекидневно на будна духовна стража и да следваме единствения път на вечния живот. „Влезте през тесните врата: защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях: защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират “ (Матей 7:13-14). По-специално, като се съобразява с природата на човека, с нейния ритмичен живот (в който се редуват моменти на напрежение и отпуснатост, на труд и отмора), светата Православна църква целесъобразно е определила специалните дни и времена на постната дисциплина, за да бъде християнинът максимално улеснен в своя стремеж към усърдно подвижничество. През тези постни дни православните вярващи са призвани към по-строго и по-продължително въздържание от разкош в храната, облеклото и удоволствията, към сълзи на сърдечно покаяние и духовно съсредоточаване. Този, който доброволно се подчини на постната православна дисциплина и ревностно я съблюдава чрез непосредствено изживян благодатен опит, ще се убеди, че постът е единствено правилният път на духовна бран със злото и за богоуподобяване. Такъв човек – постник, подобно на старозаветния Страдалец – Раба Господен „със задоволство ще гледа подвига на душата Cи“ (Исаия 53:11). Ето защо въз основа на многовековния християнски опит светата Православна църква счита, че едно от най-надеждните средства, чрез които човешката душа достига цялостна обнова и вечно спасение, е постът. Оттук произтича неговото основополагащо значение в делото на спасението, осъществявано в реалните условия на многообразния земен живот.

Всеки от четирите постни периода (Рождественски, Велики, Петровски и Богородични пости) е благодатен живот по Бога. Православният християнин се стреми да осмисля всеки миг от предоставеното му от Бога време. Само чрез сълзите на покаянието и чрез тайнството изповед през постния период християнинът препобеждава жилото на греха и неговите гибелни последици. Тъй като бъдещето ни е неизвестно и всеки миг с неизвестния час на смъртта може да се затворят за нас вратите към него, светата Православна църква призовава своите чеда да не отлагат за неопределено време поста и покаянието, които още днес могат да се извършат. Класически са думите на св. апостол Павел, който ни напомня: „Ето сега е благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2). Повелителен дълг на православния християнин е да осмисля това богодарувано време с „добрия подвиг“ (1 Тимотей 4:7) на вярата, добродетелността и молитвеното горене. Така той може да изживее като собствена изповед заявата на св. апостол Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих, прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия, и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тимотей 4:7-8).

Тъкмо оттук произтича наложителността от строго съблюдаване на православната постна дисциплина в делото на спасението. При това трябва да се подчертае именно необходимостта от неотложното спазване на поста още „днес“, без леностно отлагане, защото постът е предназначен за живия човек-християнин, който живее в определено от Божия промисъл историческо време и изгражда спасението си „днес“, тоест в определен отрязък от Божията вечност.

Великият пост… Още отрано и постепенно светата Православна църква мъдро подготвя духовните си чеда за него. Така първата от четирите подготвителни недели е наречена в православния календар Неделя на Митаря и Фарисея, защото по време на светата Литургия се чете Христовата притча (Лука 18:10-14) за суетната молитва на гордия в самомнителната си праведност фарисей и за смиреното моление на каещия се грешник митар – класически пример на истинско покаяние. Нравственият урок от тази притча е вложен в евангелската отсъда: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 18:14). Следва Неделята на Блудния син, когато друга Христова притча (притчата за блудния син – Лука 15:11-32) предлага втори пример на духовно обновление – разказа за евангелския неразумен син, който първоначално самонадеяно се отдалечил от бащиния си дом. Докато митарят дълбоко се разкайвал с молитвения вопъл: „Боже, бъди милостив към мене грешника“ (Лука 18:13), тук грешникът се завръща в лоното на бащината, Божията любов с разтърсващата изповед: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“ (Лука 15:21). И отново златен стих за наша морална поука: „Този син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“ (стих 24). Третата подготвителна неделя е наречена Неделя Месопустна поради древнохристиянското установление, тогава да се заговява откъм блажни месни храни, придружено с въздържание от светски развлечения и удоволствия. По време на светата Литургия е положено да се четат евангелски слова (Матей 25:31-46), които разкриват основните християнски истини за безсмъртието на душата, за възкресението на мъртвите и за всеобщия, Страшния съд. При това Христос обещава вечно блаженство на тези Свои следовници, които изцяло са се посветили на добротворство и милосърдие и които проявяват тези добродетели в Негово име към бедните, оскърбените: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; странник бях и Ме прибрахте; болен бях, и Ме посетихте“ (Матей 25:34-36)… Доколкото сте сторили това на едного от тия мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (стих 40).

Неделя Сиропустна е последната подготвителна неделя към Великия пост. Християните са вече в предверието на светата Четиридесетница, която чрез подвига на поста духовно очиства и възражда човешката душа за достойно отпразнуване на светлото Христово Възкресение. Великият пост е установен от светите отци като възпоменание на 40-дневния пост на Господ Иисус Христос в Юдейската пустиня преди излизането Му на обществена проповед (Матей 4:2). Поначало постът е упражнение на волята и е във всяко отношение полезен за човека. Но той преди всичко е благоприятен повод за трезва равносметка, за утвърждаване в добродетелност и за усилване на молитвеното горение. Според древните отци и учители на Църквата постът и молитвата са двете крила, чрез които нашите души се въздигат от земята на небето, при Бога. Както птицата без крила не може да се вдигне от земята във въздуха, така и човешката душа без молитва и пост не може да премине от земния живот в духовния, небесния живот. Знаменателно е, че именно в Неделя Сиропустна, непосредствено в самото начало на Великия пост – с оглед по-действеното усвояване на спасителните плодове от предстоящия постнически подвиг на въздържанието – светата Православна църква предлага като  литургийно четиво апостолския призив: „Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее делата на мрака и да наденем оръжието на светлината“ (Римляни 13:12).

Тези изпълнени с дух и символика слова принадлежат на св. апостол Павел – най-плодовитият откъм мисионерски подвизи, книжовни трудове и благодатен духовен опит. Те призовават към покайно преодоляване мрака на греха и към дълбок нравствен прелом в душата чрез силата на християнския пост с цел – постигане на жадуваната Христова светлина и вечното спасение.

Прочетете още „Православният пост и ние*“ →

Ивайло Борисов

Манаси Поптеодоров

Манаси Поптеодоров е роден през 1860 година в село Субашкьой, близо до гр. Серес. Произхожда от свещеническо семейство. Учил е в килийното училище на близкия до селото манастир. По-късно Манаси започва да посещава уроци в гръцко педагогическо училище с преподаватели от Германия. Там наред с другите дисциплини изучавал и теорията на западната музика. Впоследствие става учител в Цариград, но поради заболяване се премества в едно село близо до Лозенград, в което се лекува и преподава. Манаси посетил и Света Гора, където се запознал със старите певчески книги. През 1892 година пее и учителства в Бургас, а две години по-късно става преподавател в Самоковското богословско училище. В края на ХІХ-ти век учителства в Битоля, след което по покана на Светия Синод отново се връща като преподавател в Самоковското богословско училище, което през 1903 година било преместено в София и развито в Духовна семинария. Там преподавал до пенсионирането си в 1925 година. За кратко време след това бил лектор в Черепишкото училище за свещеници като едновременно с това пее в някои столични храмове. Манаси почива на 14 октомври 1938 година[223].

Манаси Поптеодоров

Манаси Поптеодоров е издал следните певчески книги: „Воскресник със западни ноти“ (1898 година), „Псалтикийна литургия“ (1905), „Кратък воскресник“ (1905), „Псалтикийни треби“ (1911), „Псалтикиен воскресник – обширен“ (1914), „Псалтикийна утрена“ (1914), „Псалтикиен минейник“ (1921), „Псалтикийни Триод и Пентикостар“ (1922). 

Макар творчеството на Манаси да не е оригинално негово[224], то несъмнено има огромни достойнства. Неоспорим факт е, че до ден днешен върху храмовите певници на българските църкви най-използваните певчески книги с невмена нотация са тези на Манаси Поптеодоров. В това отношение са показателни думите на отец Кирил Попов, диригент на Софийския свещенически хор: „В своята дългогодишна учителска и певческа дейност Манаси Поптеодоров създаде система в източното църковно пеене[225]“.

Протопсалт Иван Каиков

Иван Каиков е роден на 10 февруари 1876 година в гр. Бунар Хисар, Одринско. Учил е в певческото училище на Атанас Долапчиев. След завършване на образованието си става народен учител и взема участие в революционните борби. Турската власт го обвинява в противодържавие, вследствие на което Каиков е изпратен през 1900 година на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой Каиков се връща в Лозенград. Притесняван от властта по-късно емигрира в София. Тук бива назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“. През 1918 година става учител в Цариград и певец в екзархийския параклис. През 1932 година е архивар в Цариградската българска легация и певец в Желязната църква „Св. Стефан“. През 1938 година Каиков се пенсионира и се връща в София. Тук продължава да пее в различни храмове: „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и други[226]. Почива след 1956 година.

Петър Динев разказва: „…, като ученик в Цариградската семинария, аз и други семинаристи често ходехме в града да слушаме гръцки певци и протопсалтове. Но пението на Иван Каиков, което съчетаваше в себе си източния елемент с изящните нюанси на тракийската народна песен, изпълнено така художествено чрез неговия плътен баритонов глас, остави у мен незабравим спомен. Аз почуствах неговото пение близко до сърцето ми – то ми се видя много по-хубаво от пението на гръцките протопсалтове[227]“. 

През 1956 година Институтът за музика при БАН, сега Институт за изследване на изкуствата, прави магнетофонен запис на изпълнения на Иван Каиков, който се пази и до днес.

Протопсалт Иван Каиков

Протопсалт Иван Каиков е оставил някои свои певчески композиции: „Душе моя“ на глас втори, „Общо многолетие“ на глас пети и други. В певческия сборник на Илия Атанасов освен упоменатото многолетие е поместена и една Касиянова Слава от Петър Лампадарий, превод и преработка на Каиков. 

Каиков прави и превод от гръцки език на песнопения от Доксастариона на Константин Протопсалт (шест диатонически и осемнадесет хроматически), които Петър Сарафов включва в певческия си сборник, издаден 1912 година[228].

В личен разговор с Иван Сенокозлиев, роден 1923 година, състоял се по време на канонизацията на баташките и новоселски мъченици, 03 април 2011 година, в ПКСХП „Св. Александър Невски“, Сенокозлиев, който е бил иподякон на Негово Блаженство екзарх Стефан І, каза на автора на настоящата книга, че екзархът е обичал църковното пеене и много е уважавал протопсалт Иван Каиков. Сенокозлиев помни как дядо Стефан е обичал изпълнението на протопсалт Каиков на песнопението „Владыку“ на глас седми от св. Йоан Кукузел. Също така, че екзарх Стефан е дал на Каиков отличието “протопсалт”. Сенокозлиев помни също така скромността и човечността на протопсалта.

Петър Динев

Петър Динев е роден на 14 юли 1889 година в костурското българско село Куманичево (днес в Гърция), тогава в Османската империя. Учи в Цариградската духовна семинария, а по-късно изучава композиция в Санкт-Петербургската консерватория при Н. Соколов, С. Петров и А. Глазунов и източна музика при професор Сакети (1911-15). Сред неговите състуденти е Сергей Прокофиев, а негов близък приятел – Фьодор Шаляпин, който високо цени Петър Динев и го нарича „човек-богатство”. Динев следва и право в Санкт-Петербургския университет. От 1919 година става преподавател по източна музика в Казанската консерватория, а в 1922 година се завръща в България, където до 1924 година работи като учител по музика. От 1925 до 1936 година е преподавател по църковна музика в Държавната музикална академия. От 1926 до 1944 година преподава в Духовната семинария, а от 1926 до 1934 година е доцент по източноцърковна музика в Духовната академия. Петър Динев е и диригент на хора към Духовната академия и на църковния хор към столичния храм „Св. св. Кирил и Методий”, който ръководи повече от 40 години. След 1944 година работи като инспектор по музика и подначалник на културно-просветния отдел към Светия Синод. 

Петър Динев превежда много църковни песнопения от невмена на западна нотация, създава ръководство по византийска невмена нотация [229].Посредством преводите си прави достъпна византийската църковна музика за познаващите теорията на западната музика. Плод на неговия труд са: „Духовно-музикални творби” на Йоан Кукузел (1938), „Кратък осмогласник и божествена литургия” (1947), „Обширен възкресник“ (1949), „Триод и пентикостар” (1951), „Пространни пападически песнопения от литургията” (1953), „Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (1957). Подготвени са за печат и „Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление ръкописът не е открит.

Петър Динев

Петър Динев изнася и лекционен курс по съвременна византийска невмена нотация в Българската академия на науките, който е посещаван и от бъдещия виден музикален медиевист Елена Тончева.

Динев разработва много композиции в старобългарски и източен църковен стил, композира лесноусвоими и общодостъпни църковни песнопения за богослужебна и извънхрамова употреба. Хармонизира и обработва около 60 български народни песни от Македония. 

Той публикува редица изключително значими трудове, статии и студии по различни проблеми на музикознанието, теорията, изпълнителското и композиционното творчество: „Сходство между народните и църковни мелодии” (1955), „Рилската църковнопевческа школа в началото на ХIХ-ти век и нейните представители” (1957), „Народнопесенни елементи в българския църковен напев” (1959) и други. За своята дейност и заслуги Петър Динев е награден с орден „Кирил и Методий” – ІІ степен, както и със званието „Заслужил деятел на изкуствата”.

Петър Динев почива на 02 юли 1980 година[230].

Иван Попвасилев

Иван Попвасилев Мавродиев е роден на 08 октомври 1898 година в село Райково (днес квартал на гр. Смолян). Произхожда от семейство на възрожденски учител, станал по-късно свещеник, борец за освобождение от османско иго. Основно образование получава в родното си село, след което завършва Софийската духовна семинария (1920 година), Учителския институт в София (1922 година) и Свободния университет за политически и стопански науки (1925 година). По-късно работи като учител и дългогодишен директор, член е на Висшия учебен съвет при Министерството на народната просвета, Софийски градски училищен инспекторат, Референт при Св. Синод, учител по български език и литература в Софийската духовна семинария и други. В продължение на шестдесет и една години е празничен клиросен певец и хоров диригент в софийския храм „Св. Параскева”.

Иван Попвасилев

Иван Попвасилев е един от основателите на народния хор „Гусла” и дългогодишен хорист в него. За многогодишната си просветна и църковно-обществена дейност Св. Синод го награждава с орден „Св. Иван Рилски” – ІІ степен, а за работата му като вещ църковен изпълнител и изследванията му върху източното православно църковно пеене със званието „Протопсалт на Българската православна църква”. Иван Попвасилев имал хубав и ясен баритонов тембър, с който покривал широк певчески диапазон. Два пъти посещава Зографския манастир в Атон, където изследва стари певчески сборници на славянски и гръцки език и се запознава с живота на известни атонски протопсалти. Също така пише статии за наши изтъкнати музикоучители като св. Йоан Кукузел, архимандрит Калистрат Зографски, Манаси Поптеодоров, Петър Динев.

Иван Попвасилев почива на 26 март 1982 година в гр. Берлин при своите деца. По-късно те изпълняват завета му да погребат тленните му останки в двора на храма „Св. Теодор”, намиращ се в родното му село[231].

Макариополски епископ Николай

Светското име на епископ Николай е Никола Гаврилов Кожухаров. Роден е на 17 април 1908 година в село Ресен, Великотърновско. През 1928 година завършва Софийската духовна семинария. На 24 юни 1928 година е постриган за монах с името Николай. През 1932 година завършва Богословския факултет на Софийския университет. През 1934/35 година йеромонах Николай е на специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн. От 1941 година до 1944 година е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”. На 03 януари 1954 година е хиротонисан в ПКСХП „Св. Александър Невски“ за епископ Макариополски. От 1954 година до 1973 година епископ Николай е ректор на Духовната академия „Св. Климент Охридски“. От 1961 година до 1971 година е предстоятел на ПКСХП „Св. Александър Невски“. Редом с епископските си задължения, архиереят е бил композитор на църковна музика и художник. Почива на 19 юли 1981 година[232].

+ Макариополски епископ Николай

В библиотеката на Богословския факултет към Софийския университет се намира една папка с църковна музика, в която се пази ксерокопие на песнопение озаглавено Достойно ест VІІ-ми глас (Еленски напев). Под песнопението, писано на ръка, има следният надпис: „На Стефан Цочев по случай имения му ден – 27. ХІІ. 1975, за добър спомен. † Макариополски епископ Николай.“

Г-н Иван Златанов, дългогодишен секретар на Софийската св. митрополия, помни дядо Николай като достолепен архиерей с внушителна външност, респектиращо излъчване и отлично църковно пеене. Той притежавал прекрасен лиричен глас с драматичен оттенък във височините. Дядо Николай е бил превъзходен познавач както на източното църковно пеене, така и на западната хорова музика, вдъхновен композитор.

Тодор Ценков

Тодор Ценков е роден на 05 януари 1915 година в село Долна Баня (сега град), Ихтиманска околия. Основно образование получава в родното си село. През 1929 година е приет за ученик в Софийската духовна семинария. Там негов учител по пеене е Петър Динев. След завършване на семинарията музикално надареният Тодор Ценков е назначен от Св. Синод за учител по източно църковно пение в Пастирско-богословския институт (Свещеническото училище) – Гара Черепиш, окръг Врачански. По-късно завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски” (сега Богословския факултет към Софийския университет). Продължава преподавателската си дейност в Черепиш, където през 1951 година са преместени Софийската и Пловдивската духовни семинарии. Междувременно е певец в столичните храмове „Покров Богородичен”, „Св. Богородица – Живоприемен източник” (Подуенската църква), „Св. Илия” (кв. Княжево), „Св. ап. Петър и Павел” и „Св. Вмчк Мина” – Модерно предградие. През 1982 година се пенсионира и официално прекратява учителската си дейност, но и след това за известно време е лектор в Софийската семинария. Тодор Ценков почива на 24.12.1994 година. 

Тодор Ценков

В статия, посветена на годишнина на Тодор Ценков, неговият ученик Любомир Игнатов пише: „Със своята 40-годишна плодотворна музикоучителска дейност Тодор Ценков достойно заема място сред сонма на най-заслужилите български музикоучители. В спомените на своите възпитаници той е строг, взискателен и респектиращ с аристократичните си обноски преподавател. В същото време обаче, зад всичко това плахите семинаристи долавяли обаянието на един бащински благ и отзивчив човек[233].”

Ангел

Чист ангел в небето среднощно летял

и песен пленителна пял.

Звездите и месеца в тихия час

прехласнал свещеният глас.

*

Прославял безгрешните ангели той

в градините райски безброй,

и Бога велик, всички нас сътворил –

и искрен в похвалите бил.

*

Към мрачния свят на печал и лъжа

той носел невинна душа;

и в нея останал гласът милостив,

макар и без думи – но жив.

*

И дълго сред хората страдала тя,

пленена от чудна мечта,

и земните песни ѝ скучни билѝ –

оназ да сменят не могли.

Михаил Юрьевич Лермонтов[234]

ВЕЧНА И БЛАЖЕНА ПАМЕТ

НА ВСИЧКИ МУЗИКОУЧИТЕЛИ И ПЕВЦИ НА

ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 4 и край*“ →

Ивайло Борисов

Христо Пулеков

Даскал Христо Пулеков е роден през 1817 година в град Копривщица.

Ученик на Геро Добрович Мушек, прочут копривщенски псалт. Геро Мушек открива училище в Копривщица, в което е преподавал и църковно пеене[159]. Върху формирането на Пулеков като певец оказва влияние и Неофит Рилски. 

Пулеков е бил просветен деец и учител в градовете Копривщица, Плевен, Враца. Също така е бил и преподавател в Пловдивската семинария[160].

Христо Пулеков е бил сладкогласен псалт, „толкова сладкогласен, че богомолците се прехласвали в пеенето му“[161]. Високото майсторство на даскала било оценено по достойнство. „Около средата на ХІХ-ти век Пулеков е бил признат за един от най-изтъкнатите певци в православния свят – поканен е за певец в катедралния храм на Вселенската патриаршия, където пее няколко години, след което се завръща в родната Копривщица[162]“.

Христо Пулеков

Никола Беловеждов[163] казва за Пулеков, че бил отличен певец-артист, заради което всички го уважавали. В напреднали години даскалът боледувал от остър ревматизъм, заради което на големи празници „го закарвали съ колца” в църква. Христо Пулеков е бил не само отличен певец, но и съчинител на църковни песни, както се вижда от бележките в дневника му от 05.01.1876 и 15.02.1877 година[164]. Днес в Църковно-историческия и архивен институт (ЦИАИ) под № 436 се съхранява една калиграфирана от Христо Пулеков антология – певческа книга на гръцки език от 1833 година с произведения на цариградски музикоучители. 

Интерес представлява фактът на гласово единоборство между Христо Пулеков и друг учител от Копривщица – Груйо Манев, който бил певец в копривщенската черква „Св. Никола” и винаги искал да блесне с църковнопевческите си възможности[165]. „Съревнованието между Пулека (тенор) и Манека (баритон), като църковни певци било голямо. Въпреки че Манекът отстъпвал винаги на Пулека десната певница и с това външно признавал неговото певческо превъзходство, тяхното пеене в църква е било непрекъснато певческо единоборство, следено с интерес от копрившкото общество. От това състезание печелили всякак и изпълнение и слушатели [166]”.

Христо Пулеков умира през 1889 година.

Наум Миладинов

Българският музиковед Наум Миладинов е роден през 1817 година в гр. Струга. Баща му – Христо Миладинов, бил беден, но трудолюбив грънчар. Христо имал шест сина и две дъщери. Братя на Наум Миладинов са възрожденските просветители и фолклористи Димитър и Константин Миладинови, автори на епохалния труд „Български народни песни”. Наум е оставил ръкописен труд за братя Миладинови, писан в гр. Струга на 27 април 1883 година[167]. Още като дете Наум проявява музикалните си заложби. През 1833 година той заминава с брат си Димитър на гурбет в Драч, където работят в италианската фирма „Зографци” – Димитър бил книговодител, а Наум помощник-книговодител. В Драч го забелязват италиански музиканти, с помощта на които овладял свиренето на цигулка. Най-вероятно след престоя им в Драч, двамата братя постъпват в Янинската гимназия. По-късно Димитър и Наум били учители в градовете Охрид и Струга. От 1841 до 1844

Наум Миладинов

година Наум учи в Цариградската семинария на остров Халки, където се дипломира по специалността „Музика и граматика”. През 1843 година пише учебник по източноцърковно пеене[168]. Яне Коджабашия сочи, че макар от този учебник да са представени само две страници и ръкописът да няма научно удостоверяване, ценността му е неоспорима. Учебникът е бил използван в певческите школи, създадени от Наум Миладинов[169]. Друг музиколог от Република Македония – Сотир Голабовски също посочва Наум Миладин (Миладинов) като основоположник на певческите школи в Охрид и Струга[170]. От школите на Наум Миладинов са излезли много певци, между които: Кръстан Санджак (Архимандрит Калистрат), Георги поп-Христо Икономов[171]. Наум Миладинов почива на 24 април 1897 година в гр. София. 

Сава Доброплодни

Известният възрожденец Сава Хаджиилиев-Доброплодни е роден в гр. Сливен на 03 декември 1820 година. През 1842 година получава образование в гръцкото училище в Куручешме – квартал на Цариград. По-късно Сава Доброплодни става преподавател в градовете Котел и Шумен. Сред най-изтъкнатите ученици на Доброплодни в Шумен са Васил Друмев (впоследствие митрополит Климент), Васил Стоянов и други. Заедно със своите ученици Доброплодни осъществява представянето на едно от първите две театрални представления в България – побългарената комедия „Михал Мишкоед”. През 1856 година основава в гр. Шумен първото класно девическо училище в България.

Сава Доброплодни

Сава Доброплодни почива на 19 април 1894 година в гр. София[172].

Той е бил един от най-изявените български църковни певци от ХІХ-ти век. Бащата на Сава Доброплодни се казвал Илия и бил един от най-старите църковни певци в гр. Сливен. Той имал мощен и красив глас. „Нему се приписва известен дял за оформянето маниера на сливенското пение[173].” Илия подготвял сина си Сава за певческото изкуство „и му предал тънкостите на псалтикийното изкуство[174]”. След завръщането си от цариградското обучение Сава Доброплодни наред с учителството практикува и църковно пеене – бил псалт в Котел от 1842 година до 1847 година, след това в Шумен от 1847 година до 1853 година, а през 1859 година и в Сливен. В статията си за Сливенската църковно-певческа школа Петър Динев казва за Сава Доброплодни: „Пението му било образцово и високо художествено…”[175].

Според думите на професор Хърков, Сава Доброплодни започва да пее в църква още като дете в Сливен. Тъй като в 20-те години на ХІХ-ти век старото (дохурмузиево) пеене е все още практикувано, Доброплодни е познавал както старото, така и новото (хурмузиево) пеене. Певческата му служба продължава до 80-те години на ХІХ-ти век, когато по време на служба в новопостроената варненска катедрала гласът му отпада[176].

Никола Златарски

Никола Златарски е роден през 1822 година в Златарица, в семейството на поп Васил. В родното си село получава първоначалното си образование, като изучава пеене при своя баща. Усъвършенства пеенето си в метоха на Рилския манастир в Търново. По-късно учи в Еленското училище. През 1838 година отива в Търново и там е първо ученик и църковен певец, след което започва и да преподава. Постъпва и в гръцкото училище. Когато учи в Търново, той е и протопсалт при гръцката митрополия (където е пял на гръцки език), но след преминаването на църквите под българско управление, започва да пее свободно на църковнославянски в църквата „Св. Никола”. През 1843 година учи взаимоучителната метода в Габрово и става учител в първото българско взаимно училище в Търново. В старопрестолния град Никола Златарски е известен като „даскал Никола“ или „даскалчето Златарчето“. Ученици на Никола Златарски са били Пандели Кисимов, Киро Тулешков и други[177]. През 1858 година Златарски е избран за секретар на Търновската градска община и на постоянния съвет при митрополията. Той е един от първенците в града, като участва и в борбата за независима Църква[178].

Никола Златарски

Никола Златарски почива в края на 1875 година в гр. Търново[179].

Даскал Никола е един от водещите певци за времето си, за което е бил високо ценен от своите съграждани. Те са го наричали „сладкогласен“, „сладкогласен църковен певец“, „мусикословеснейши[180]“. Динев свидетелства за Златарски, че той „със своя звучен и силен баритонов глас станал най-известен и най-обичан певец в Търново[181].” По думите на музиколога Стефан Хърков: „Негови музикални творби са изписвани в ръкописи от Рилския и Хилендарския манастир – факт, свидетелстващ за високо признание[182].” Ученик на Никола Златарски е Давид Тулешков, също виден псалт. „Никола Златарски полага началото на училищното хорово пеене в Търново. През лятото на 1844 година създава първия български ученически хор, може би едногласен или двугласен (няма точни сведения)… [183].“ Никола Златарски бил и композитор на светски песни[184].

В Манасиевата литургия е поместено едно песнопение с името на Никола Златарски: „Достойно есть“ на глас пети, което е музицирано много молитвено и красиво. 

Архимандрит Галактион Хилендарец

Архимандрит Галактион е роден през 1830 година в село Кремен, Неврокопско. Учи в родното си село и в Неврокоп (днес Гоце Делчев). По-късно става монах в Хилендарския манастир – едно от малкото места, в които през Възраждането се е пазела православната вяра и българщината. Като дякон в Хилендарската обител отец Галактион е изпратен да учи в семинарията в Белград, където се сближава с български емигранти-революционери. След като завършва семинарията,се завръща в Света Гора[185]. 

От Хилендарския манастир са тръгвали монаси таксидиоти, които са обикаляли българските земи, за да събират помощи за светата обител. Същевременно те са били и разпространители на християнството и родолюбивите идеи сред поробеното население. През 1865 година от Хилендар архимандрит Галактион заминава в гр. Елена, където остава до края на живота си и пее в църквата „Успение Пресвятия Богородици[186]”. В Елена архимандрит Галактион поддържа връзки с отец Матей Преображенски, Васил Левски и други революционери, които посещават града и Хилендарския метох. Отец Галактион изпълнява и комитетски задачи[187]. 

Архимандрит Галактион Хилендарец почива на 20 декември 1894 година.

Името на отец Галактион е свързано с еленския напев, който е „проява на българско музикално съзнание[188]” Този напев е „благозвучен, приятен за слушане и произвежда умилително въздействие върху богомолците [189].”Архимандрит Галактион е имал мелодичен баритонов глас, с който майсторски изпълнявал църковните песнопения. Макар и да не е оставил църковно-певческо печатно наследство, отец Галактион има основен принос в оформянето и затвърдяването на еленския напев, отличаващ се със своята естественост. Той подготвил много певци и свещеници, които отишли в съседни села и градове да продължат делото му. По-изявени негови ученици и сътрудници са: Иванчо Хаджийорданов, Никифор Попконстантинов, Стоян Попандреев и други[190].

Едно от най-красивите еленски песнопения е „Ангел вопияше” на глас пети. То е записано през 1912 година, след като е изпълнено от ефимерия при Софийската духовна семинария свещеник Константин Дъновски, по молба на преподавателя по източно пеене Манаси Поптеодоров. Едни от малкото съвременни продължители на традицията на еленския църковен напев са приснопаметният Доростолски митрополит Иларион (починал 2009 година) и г-н Александър Пиндиков (роден 1930 година). В чест на 100-годишнината от рождението на дядо Иларион, Софийският свещенически хор с диригент протойерей Кирил Попов издаде през 2013 година компактдиск със заглавие „Православни еленски църковни напеви“.

Протопсалт даскал Давид П. Тулешков

Протопсалт Давид Тулешков е роден в гр. Търново на 27 септември 1840 година. Негови учители в училището при църквата „Св. Никола” са известните българи Никола Златарски, Никола Михайловски, Никола Момчилов и Петко Р. Славейков. Още 9-годишен поема левия клирос самостоятелно, като на десния пее Никола Златарски, който го определя за свой заместник. През 1858 година първенците от село Капиново (Търновско) спазаряват с бащата Хажди Пенко да вземат за учител сина му Давид в селото им срещу заплата 1200 гроша годишно. На следващата година първенците от село Росен (Търновско) му надбавят заплата 1500 гроша и го вземат в селото си. През 1860 година го изискват в Търново, където става учител и псалт (църковен певец). След това учителства в Дряново, Севлиево, а от 1870 година до 1893 година е учител в Търново. Светият Синод го цени и когато Петропавловската семинария е предадена към Търновската мъжка гимназия като специално духовно училище, назначава Давид Тулешков като превантивен преподавател по пеене, като тук учителства от 1888 година до 1890 година.

Протопсалт даскал Давид П. Тулешков

От 1898 година до 1900 година той преподава в монашеското училище при Рилския манастир. Давид Тулешков нотира много църковни песнопения на учителя си Никола Златарски, изградени върху основата на народни мотиви. Даскал Тулешков е един от добрите помощници на Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков и други по църковния въпрос. В Търновската библиотека се намира І част от неиздадената му псалтикия „Църковен Цвят”, а ІІ част е в библиотеката на св. Търновска митрополия. Протопсалт Давид Тулешков почива на 28 януари 1918 година. По повод 40 години от смъртта му неговият син Никола Тулешков пише следните думи: „Скромен и трудолюбив, даскал Давид Тулешков е учителствал 34 години, а църковен певец – доскоро на смъртта си (около 68 години), като е погребан в двора на църквата „Св. Атанасий („Св. св. Кирил и Методий”) в Търново, гдето последните години е бил псалт[191].”

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 3*“ →

Ивайло Борисов

Теодор Фокейски

Прочут певец и познавач на пеенето, Теодор Папа Парасху Фокейски е роден през 1790 година[111]. Той е свещенически син, и също като Петър Ефески бил ученик на Георги Критски и на тримата учители на Новия метод в Патриаршеската музикална школа. Шест години бил певец-лампадарий в храма „Св. Димитър“ в квартала „Татавла”, а по-късно продължава като протопсалт в храма „Св. Николай“ в Галата. След време напуснал длъжността протопсалт и започнал да преподава уроци по пеене[112]. Той е бил и преподавател във висшето богословско училище на остров Халки[113].

Теодор Фокейски

Теодор Фокейски се фокусирал върху издателска дейност – лични композиции и музикални сборници на предишни музикални творци, които претърпели няколко издания. Фокейски е между най-значителните издатели. Два пъти издал възкресника на Петър Берекет. Издал още: „Основа на музикалната теория”, „Музикална пчела“, „Пандора“ – сборник в два тома, съставен от гръцки и турски песни, „Евтерпи“ – сборник от арабско персийски песни на Хадеде Захариу (Захарий Ханенде[114]) и други. Теодор Фокейски е автор на много песнопения, някои от които носят елементи от светската музика[115]. Той композирал Аниксандарий на глас осми, Господи, воззвахъ на осемте гласа, Святий Боже – Динамис на глас втори, Херувимски песни на осемте гласа, Достойно есть на гласове трети, четвърти легетос, шести и седми; неделни и празнични причастни и много други песнопения[116].

Теодор Фокейски почива на 03 октомври 1851 година.

Протопсалт Мирчо Богоев свидетелства за херувимските песни на Фокейски, че „се пеят и слушат с наслада[117].“ Всеки може да се убеди в истинността на думите му – тези песнопения присъстват в Манасиевата литургия под заглавието „Празнични херувимски песни“. В същата книга намираме и редица причастни стихове, композирани от Теодор Фокейски – за събота и за различни празници (Богоявление, Благовещение, Лазарова събота, Томина Неделя и други).

Георги Редестинос Втори

Георги Редестинос е роден през 1833 година в Редесто, където получава първите си музикални умения. По-късно станал професионален певец в Константинопол, пеейки в различни църкви. Георги Редестинос Втори бил несравним изпълнител на църковното пеене. По времето на протопсалта Йоан Византиeц, Георги станал лампадарий на Великата Църква, замествайки изнемощелия Стефан лампадарий. Този пост заема от 1863 до 1871 година. На 02 февруари 1871 година заел мястото протопсалт на Патриаршията, където останал до 1875 година. През 1876 година се оттеглил от Патриаршията и станал хоров ръководител в църквите „Св. Йоан“ от Хиос,

Георги Редестинос Втори

„Св. Никола” и на „Христос Спасител”, „Св. Троица” в Перан, а към края на живота си – и в църквата „Св. Николай” в Цивалио.

Редестинос композирал мелодични църковни химни, издал книги с песнопения за страстната седмица и пентикостара. Някои от неговите песнопения са включени в по-късни сборници.

Георги Редестинос почива през август 1889 година[118].

Яков Навплиотис

Яков Навплиотис е роден на остров Наксас, Гърция, през 1864 година[119]. Яков е потомък на протопсалта Яков Пелопонески. На 12 години бил повикан от тогавашния патриарх Йоаким, който се грижил за неговото обучение и възпитание. В патриаршеската църква най-напред постъпил като втори четец, след това помощник-певец при българина Никола Стоянович, лампадарий при патриаршията [120]. След няколко години патриархът го пратил при прочутия Георги Виолакис, за да се усъвършенства в певческото изкуство[121].

След време, когато завършва науките си, Яков отново е повикан от патриарха и настанен в Патриаршеската цариградска църква[122]. Тук той последователно става канонарх, първи доместик (1881-88), втори доместик (1888-1905) и протопсалт (1911-1939). Той е служил в Патриаршеския храм 60 години[123]. Яков бил и учител в Девическото гръцко училище в Пера, Цариград, в Богословското училище на остров Халки. Бил е и председател на дружеството на певците в Цариград в продължение на 17 години[124].

Яков съставил няколко певчески книги – сборник от Слави (доксологион), сборник с различни песнопения, с образци за упражнение от певците (печатан в Цариградската патриаршеска печатница през 1894 година).„Превел някои от съчиненията на своя именит дядо, протопсалт Яковос, които Патриаршията издала“[125].

Яков Навплиотис

Протопсалт Мирчо Богоев свидетелства, че Яков е бил „добър приятел на българите и не е пропускал случай да прояви тия си чувства към ония българи, които са искали да се възползват от знанията му по източното църковно пение…“[126].

Яков Навплиотис почива на 05 декември 1942 година в Атина[127].

Освен богати знания по музика, Яков е имал и рядко хубав глас, с който радвал любителите на пеенето. До ден-днешен могат  да бъдат чути много от неговите стилни църковни изпълнения – „Херувимска“, „Отца и Сына“, „Достойно есть“ и други. 

Музикологът Георги Цацаронис в статия за Яков казва, че „той се е отличавал със забележителен глас, сладък и звънящ“[128].

Михаил Хаджиатанасиу

Михаил Хаджиатанасиу е роден през 1880 година в Като Панагия, област Смирна, където получава ипървите си уроци по музика (от Константин Репаки). През 1895 година се установява на остров Хиос и изпълнява длъжността ляв певец в манастира „Св. Безсребърници”, а от 1901 година отива в Константинопол. Тук се учи при Янго Стойко (ученик на Панайот Килджанидис) и в Музикалната школа на Фенер[129] (1902-1903). Пее в обителта на Христа в Принкипо, а по-късно и в църквата „Животворен Източник” във Валукли – първо като ляв певец (1903-1915), а след това

и като десен (от 1915 година нататък). Преподава за кратко в Музикалната школа на Фенер, а от 1928 година – в Богословското училище на остров Халки. Хаджиатанасиу има много ученици, между които е и Трасивул Станицас. Михаил Хаджиатанасиу е признат преди всичко с дейността си като църковен композитор и музикален теоретик, а не само църковен певец. Той принадлежи към кръга на така наречените екзопатриаршески константинополски музиканти и педагози(сред тях са Панайот Килджанидис, Нил Камарадос и Йоан Паласис), които в края на ХІХ-ти и най-вече в първата половина на ХХ-ти век представят едно по-пространно източно-църковно музикално предание[130]. Михаил Хаджиатанасиу почива през 1948 година. През 1975 година в Неаполис, Крит, излиза църковно-певческият сборник „Μουσική Ζωοδόχος Πηγή” („Музика на Животворния Източник”), който съдържа почти всички негови композиции. Също така представлява интерес и издаденият в Истанбул през 1948 година теоретичен наръчник на Хаджиатанасиу, озаглавен „Основи на византийската музика”. Михаил Хаджиатанасиу е един от най-забележителните и известни екзо-патриаршески константинополски музиканти и педагози[131].

Михаил Хаджиатанасиу

Хаджиатанасиу е автор на евангелски стихири, ирмологически славословия, песнопения за св. литургия – много въздействащи композиции на херувимски песни, евхаристийни канони, Достойно есть, причастни, Слави за различни празници и други.

Песенното творчество на Михаил Хаджиатанасиу е богато със своята мелодика, изтънченост и звучене. Неслучайно композициите му са ценени и изпълнявани от най-изявените съвременни познавачи на източно-православната църковна музика. 

Трасивул Станицас

Трасивул Станицас е роден в константинополския район Псаматия през 1910 година. Първите си музикални уроци получава от близкия си сродник Димитър Терапианос. Станицас учи пеене при Михаил Хаджиатанасиу, Димитър Вутсина, Янго Василиади и Йоан Паласис.

По-късно Станицас упражнява певческото изкуство в различни константинополски църкви.

През 1939 година лампадарият Константин Прингос става протопсалт на Вселенската патриаршия, на мястото на оттеглилия се в покой Яков Протопсалт (Навплиотис). Прингос отправя покана към Станицас да заеме овакантеното място на лампадарий, считайки го за най-подходящ. На това ново поприще Станицас е имал не малко затруднения, докато усвои традиционните за Патриаршеския храм песнопения. Но много скоро лампадарият се проявява като достоен наследник на предшествениците си. Благодарение на своето усърдие, забележителни способности и красивия си глас Станицас става известен в цял Константинопол. Двадесет години той е лампадарий при протопсалта Прингос, усвоявайки изкуството и майсторството му.

След продължителното боледуване на Константин Прингос, Вселенският Патриарх Атинагор І назначава Станицас за главен протопсалт на Великата Църква през 1960 година. За съжаление, престоят му на това място не е дълъг. Депортиран е през 1964 година. Той е един от хилядите изгонени гръцки граждани от турското правителство във връзка с печално известния Кипърски въпрос.

Трасивул Станицас

Станицас заживява и пее една година на остров Хиос. След това заминава за два месеца в Бейрут, а от 1966 година е за постоянно певец в Атина до излизането му в пенсия през 1981 година. Изключение правят само трите и половина месеца престой в САЩ през 1967 година. Въобще, периодически той пее на територията на цяла Гърция.

Освен в Гърция Станицас и ръководените от него хористи се изявяват на много места, представящи оригиналната византийска музика (Англия, Русия, Белгия, Швейцария, Рим).

Трасивул Станицас почива на 18 август 1987 година. В надгробното си слово за Станицас Ставрополският митрополит Максим, ректор на семинарията в Халки, казва: „Изсъхна музикалният кедър, прекрати земния си живот служителят на родната ни византийска музика, замлъкна многозвучната лира, прегърбена под тежестта на ужасна болест, звучаща почти до последния си дъх…“

Събрана е голяма колекция от изпълнения на Станицас, които се слушат с наслада от любителите на църковната музика и до днес. Тези песнопения съхраняват автентичния патриаршески стил на пеене, практикуван от Станицас.

От музикалните произведения на Станицас като мелург се открояват 2 „Динамис на Святый Боже“, „Кресту Твоему“, херувимски песни, причастни, евхаристийни канони на второпърви глас и други[132].

Димитър Сурландзис

Знаменитият протопсалт, учител на певческото изкуство и композитор Сурландзис се родил в Коропи през 1920 година. От осемгодишна възраст се обучавал в църковно пеене при Димитър Стратилатис, който служел и бил доместик във Великата Църква. От 1930 до 1940 година той се учи и пее с почти всички известни атински протопсалти. Негов учител бил и прочутият Константин Псахос. През 1950 година постъпва в Консерваторията, специалност „Византийска музика и пение”, която завършва с отличие през 1957 година. 

На певческото поприще стъпва през 1938 година, като пее в различни църкви чак до 1980 година. Бил преподавател в Църковната педагогическа академия. Сурландзис има над 2000 ученици.

Димитър Сурландзис

Сурландзис е бил и превъзходен композитор на песнопения, публикувани в неговите книги: „Ιερατικός Μουσικός Θησαυρός” – ценно ръкописно пособие за свещеници и начинаещи певци, ръкописен „Анастасиматарий”, ръкописен сборник „Подобни”, „Византийска Божествена Литургия”. Сурландзис оставил и много песнопения за светата Литургия, славословия, полиелеи и други.

Той е бил човек с редки лични качества – скромност и доброта. Изключителен учител, Сурландзис бил с рядко висок и впечатляващ глас, прекрасно интерпретиращ класическите византийски текстове.

Оценка за неговите качества и трудолюбие е офикията, дадена му от Цариградската Патриаршия през 1980 година. „Почетен старши учител по музика на Константинополската Вселенска Патриаршия “.

Димитър Сурландзис почива през август 2006 година на 86-годишна възраст [133].

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 2*“ →