Благовест Върбаков
Abstract
On Sept. 11th, 2024, the sociological agency “Gallup International Balkan” published a social polls survey conducted for the period Aug. 1st-9th by the face-to-face method on the ratings (in percentage of approval) of the Bulgarian Orthodox Church. The polls represent two major issues the author calls states. Firstly, what are the ratings as of to date of the Bulgarian Or-thodox Church and, secondly, what are the ratings of its incumbent Head of Family, the newly elected Bulgarian Patriarch Daniil.
The article – “Religiousness, Ecclesiasticism, and Patriarchality – A Sociological Review” – centers on the above-mentioned data from the “Gallup” agency comparing them in a historical perspective to the political and cultural changes in the country from the time of the early 1990s. The epoch was rather tumultuous and dynamic for the countries of the former Soviet Un-ion bloc, leading to the presently emerged war conflicts in Eastern Europe (between Russia and Ukraine) and in the Middle East (between Israel and Palestine). The approach of discussing and analyzing those data exactly from such a perspective consists in the fact that there is a high level of similarity – public opinion approval on the Bulgarian Orthodox Church and its then Patriarch Maxim (1914-2012) some 30 years ago is similar in tendency to the present polls, according to “Gallup”. An-swering the question what the reasons for that are, the article tries to outline the circumstances that yes, there is similarity in the tendencies, given that the political background at the time was loaded with a different public urge for change of the political system from totalitarian to democratic.
Key words: Bulgarian Orthodox Church, Patriarch Maxim, Patriarch Daniil, democratic changes in Bulgaria, sociology, public rating
***
На 11 септември 2024 година социологическа агенция „Галъп интернешънъл“ публично оповести подробно свое проучване на общественото мнение относно рейтинга (процент на одобрение) на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ-БП, впрочем според нейния Устав това именно е пълната титулатура на отечествената ни църква, с която тя бива при(по)зната от останалите така наречени „поместни църкви“ на Православния изток). Направеното проучване отразява две основни неща (бих казал състояния): на първо място какъв е рейтингът към днешна дата на Българската православна църква и на второ – на нейния нов предстоятел, тоест на новоизбрания от 30 юни 2024 година от Четвъртия патриаршески църковно-народен събор Видински митрополит Даниил за български патриарх.
Настоящата публикация си поставя за цел да спре вниманието към въпросните социологически данни на агенция „Галъп“, като те ще бъдат съпоставени в историческа перспектива с политическите (и културни) промени в страната от началото на 90-те години на отминалия изключително динамичен век за държавите от бившия Социалистически блок, с породилите се днес военни конфликти в Източна Европа (между Русия и Украйна) и Близкия изток (между Израел и Палестина). Намерението ми да се обсъдят (и анализират) данните от това проучване в точно такава перспектива е, че има във висока степен сходство: общественото одобрение на Българската православна църква и нейния тогавашен предстоятел преди малко повече от 30-на години като тенденция се припокрива със социологията на „Галъп“. Отговорът на въпроса: на какво се дължи това – да има сходство в тази тенденция – при положение, че политическите обстоятелства тогава носеха друг обществен импулс за промяна на политическата система от тоталитарна на демократична, е изследователската задача, която в последващото изложение ще се направи опит да се изпълни (доколкото една публикация от типа на статия позволява това).
Терминологично уточнение на богословските понятия „Глава“ или „Предстоятел“
Искам да обърна внимание на една добронамерена забележка, която ми отправи д-р Жасмина Донкова, държавен експерт от Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет на Република България, която е безспорен специалист по църковно (канонично) право и – за обичащите фактологията – тя е първата жена богослов в целия православен свят „канонист“, докторирал в Софийския Богословски факултет по тази научна област. Да отбележа, че същата има още и защитен докторат в областта на история и философия на религията в БАН. Та въпросната забележка беше насочена към използваното от мен за каноничен статут погрешно определение „глава“ по отношение първоиерарха на Българската православна църква, както и въобще към всички поместни църкви. Правилното обръщение би следвало да е „предстоятел“, тъй като според догматическото богословие на Православната (Източната) църква единствено Господ Иисус Христос се явява по неотменимото си право свише глава на Църквата, докато нейните членове пък са всички миряни, повярвали в Неговата спасителна мисия и изкупителна жертва (вж. Ефесяни 1:22, 5:23; Колосяни 1:18).
В по-широк контекст може да се направи уточнението, че към членовете на това тяло (Църквата) се числи и всечестнѝят клир (духовенството), включително епископатът (висшият клир), чиито собствено представители по силата на догматико-каноничната традиция на Църквата (и Източната, и Западната) може да бъдат изб(и)рани за предстоятели на църковни катедри или поместни църкви. Следователно епископатът, който е абсолютно задължителен за пълнотата на духовната иерархия на самата Църква – без него тя не би била и онтологично осъществима като божествена институция, е също част от тялото на Църквата. И нещо много повече – „апостолското приемство“, (съ) относимо към достойнството в правомощията на епископата, се изразява с непременното опазване на неговата непрекъсваемост, датирана още от времето на Христовите апостоли (първите епископи). При прекъсване на това приемство се изпада в разкол, който неизбежно води до схизма и непризнаване на „сепариралия“ епископат за валидна част от единството на поместните църкви.
Забележката на д-р Донкова е основателна: стоящите на върха в отделните поместни църкви (били с ранг на патриаршии, архиепископии и/ или митрополии) са по същество предстоятели, но не и глави на догматически определената „една, света, съборна (вселенска) и апостолска Църква“ (вж. 9-ти член от „Символа на вярата“). В допълнение по тази точка ще приведа думите на един от моите професори по Нов Завет в Софийския Богословски факултет – Иван Желев, за свещеническото достойнство на владиците. Той шеговито отбелязваше в лекциите си, че ако Църквата определя Христос за свет, то владиците за пресвети, от което ние, студентите му, избухвахме в смях.
Рейтингът на Църквата и Патриарха – исторически контекст и съвременни тенденции
Социологическото проучване на „Галъп“ отбелязва, че рейтингът на Българската православна църква е 43.1%, а на новоизбрания български патриарх 30.6%, което е с 12.5% по-малко от нашата църква. Разликата от над 10% идва да покаже, че като цяло общото мнение на българското общество към Българската православна църква е положително, макар да не надхвърля средната (психологическа) граница от 50%. Причините трябва да се търсят в политизирането на някои от решенията на висшия клир на Българската православна църква, тоест на Светия Синод, спрямо руската военна инвазия в Украйна, както и новоучредената там от Вселенския патриарх Вартоломей поместна църква, от една страна, и от друга – скандалите с избора на нов Сливенски митрополит. По-скоро тези две причини не (пред) определят общественото мнение в самите църковни среди за Българската православна църква и митрополитите като цяло, а тези, които са извън тях, в смисъл – социологията изследва общественото мнение изобщо, а не конкретно. Ако това проучване беше се състояло само в църковните среди (миряните), то най-вероятно данните биха се различавали от сега оповестените, но не с драстична разлика – данните биха се доближили до 50-те процента.
Общественото одобрение на Българската православна църкква е сравнително високо, но не чак толкова, както непосредствено след демократичните промени от края на 1989 година, когато с преустановяването на тоталитарния режим в страната се предостави пълна свобода на вероизповеданията и особено на Църквата като традиционно такова (в контекста на правното „ex lege“, което е и конституционно закрепено в член 13, алинея 1 от Конституцията на Република България и в Закона за вероизповеданията в член 10, алиней 1). Тогава нейният рейтинг надхвърли 80%, от което десноцентристките формации от прехода побързаха да се възползват и да пришият към своите политически проекти това високо доверие за увеличаване на електоралната им подкрепа. Тогавашните положителни нагласи към Българската православна църква като институция се „препокриха“ с възраждането на националистически рефлекси от предосвобожденските десетилетия на Родината, чиято идеологическа платформа намира изражение с учредяването на Българската екзархия през 1870 година, което само̀ по себе си представлява революционен акт (подкрепен от Високата порта) на българите за независима църква. За съжаление, и днес политическият елит продължава да се „заиграва“ с авторитета на Българската православна църква, поради което в рейтинга ѝ се отчита известна колебливост (в рамките на „предвидимата“ статистическата грешка).
С появата на разкола в Българската православна църква през 1992 година общественото доверие към нея се влоши до степен, че (раз)решаването на конфликта с каноничната легитимация на нейния висш клир в лицето на Светия Синод беше невъзможно, без да се прибегне до намесата на висши църковни авторитети от други поместни църкви. Свиканият по инициатива на покойния Български патриарх Максим (1914-2012) Разширен и надюрисдикционен всеправославен събор през 1998 година в София (от 30 септември до 1 октомври в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“) способства да се преодолее разкола. За постигането на това ролята на Вселенския патриарх Вартоломей се оказа от решаващо значение. Същият съумя да предразположи българския каноничен Синод, собствено патриарх Максим (понеже – което патриарх Вартоломей подчерта – това беше единственият възможен начин да не се задълбочи кризата и съборът да не постигне целта, за който е свикан), да при(по)знае свещеническото достойнство на въздигнатия в разкол клир на Алтернативния („Пименов“) Синод, а по отношение на неговия епископат – те „по крайно снизхождение“ със заявено покаяние, адресирано писмено под формата на „Покайно писмо“ към предстоятеля на каноничния Синод, да бъдат опростени и приети без обструкции в лоното на Българската православна църква (общо 13 души в епископски сан заедно с „патриарх“ Пимен).
Прочетете още „Религиозност, църковност и патриархалност – социологическа равносметка*“