Венцислав Каравълчев

Mihail Emanuilovich Posnov – Life and Works

Ventzislav Karavaltchev

През 1910 година дългогодишните усилия на Поснов да намери място в Киевската духовна академия най-накрая се увенчават с успех. Старият ректор е отстранен и на негово място е назначен епископ Инокентий (Ястребов), около когото се сплотява консервативната част на академичния състав, която до този момент е била в опозиция. Лидер на тази група е благодетелят на Поснов, професор Стефан Тимофеевич Голубев, който има голямо влияние не само върху епископ Инокентий, но и в Светия Синод на Руската православна църква. Благодарение на своя авторитет и влияние професор Голубев успява да спомогне за прокарването на редица промени в Киевската духовна академия, една от които е приемането на нов академичен устав. С приемането на този нов устав се създава въможност за разкриване на редица нови катедри в академията. Открива се и втора катедра по Нов Завет, което дава възможност на Поснов отново да се кандидатира за нея. На 5 ноември, 1910 година се състои гласуването на кандидатите за нея. Поснов е единият кандидат, другият претендент за оглавяване на катедрата е Василий Петрович Соколов. Кандидатурата на Поснов е издигната от професор Дмитрий Иванович Богдашевски, а тази на Соколов от професор Пьотр Павлович Кудрявцев[42]. Гласуването, което по новия устав вече е явно, показва отново не само голямото разделение в академията на либерали и консерватори, но и кой в кой лагер се намира. При гласуването Поснов отново губи с един глас. За него гласуват 9, а за Соколов 10 члена от академичния съвет. Независимо от негативния за Поснов резултат, нещата успяват да се развият в негова полза, защото последната дума за одобряването на един или друг кандидат има Светия Синод, където позициите на консервативната част от академичната общност вече стават много по-силни. До академичния съвет са подадени възражения по избора от ректора на Киевската духовна академия и от професор Голубев, избухва и скандал между професор Богдашевски и професор Екземплярски, който е от групата на либералите. Професор Екземплярски си позволява открито да говори, че му е „омерзително да диша един въздух с професор Богдашевски“. Всяка една от групите се опитва да действа с всички позволени и непозволени средства в полза на своя кандидат. Но този път групата подкрепяща Поснов, която определено има по-силни позиции в Синода на Руската православна църква, печели. В подкрепа на Поснов застава Киевския митрополит Флавиан, а в Петербург сред архиереите в Синода като негови застъпници действат професор Дмитриевски и професор Николай Никанорович Глубоковски[43]. В резултат на техните общи действия на 1 декември 1910 година Светият Синод на Руската православна църква излиза с решение, с което назначава Михаил Поснов на длъжността доцент на втората катедра по Нов завет в Киевската духовна академия[44]. Победата на Поснов е не просто лична победа, но както се вижда от писмото на професор Богдашевски до професор Дмитриевски, написано малко след решението на Светия Синод, това е тържество на правдата, победа на академизма над статуквото на посредствеността.

„Благодаря ви искрено за подкрепата по случая Mихаил Емануилович Поснов. Най-накрая той успя да получи това, към което винаги се е стремял и което постига с труд. Нашите кадети са засрамени и ходят с увесени носове. Не се съмнявам, че бъдещите избори ще придобият същия борбен характер. Действията ми бяха не в името на някакви партийни интереси, а по съвест. Да се сравнява трудолюбието на Поснов с напълно забравилия как се пише Соколов е абсолютно невъзможно. И нещо много характерно за Соколов, на когото и аз, и ти в миналото толкова много помагахме: той се остави сега да бъде теглен от Кудрявцев, който взима за него от моите рецензии само положителните неща и напълно игнорира мнението ми. Сега, струва ми се, той никога няма да получи никаква академична катедра[45].“

Два месеца след своето назначение, на 29 януари 1911 година Поснов чете своята първа лекция в Киевската духовна академия, която въпреки опасенията за някакви обструкции от страна на кадетите[46] преминава гладко и е посрещната с аплодисменти от студентите[47].

На 22 юли същата година Михаил Поснов сключва брак с Елена Григориевна Волошина, дъщеря на дворянин от Полтавска губерния. По време на медения си месец съпружеската двойка прави пътешествие по Европа, по време на което посещава Австрия, Германия, Швейцария и Франция. От брака си Поснов има две деца, син и дъщеря. Синът им Владимир се ражда през 1912 година, а две години по-късно, през 1914 година и дъщеря им Ирина[48].

През 1913 година Поснов напуска катедрата по Нов Завет и се прехвърля в тази по История на древната Църква, като я оглавява. На 14 октомври същата година е избран за редовен професор в същата катедра, длъжност, която заема до момента на своята емиграция в чужбина[49]. Четири години по-късно, през 1917 година той публикува в Киев своето фундаментално изследване „Гностицизм II века и победа христианской Церкви над ним[50]“, което е неговата докторска дисертация. Интересното в случая е, че Поснов не се решава да я защити в Киевската духовна академия, а прави това година по-късно в Казанската духовна академия. На 7 юли, 1918 година, Съветът на Казанската духовна академия му присъжда титлата доктор по Църковна история, а Светият Синод утвърждава това решение на Казанската академия на 20 юли, 1918 година[51]. Това е и последната докторска степен, присъдена в Казанската духовна академия, преди и тя да последва участта на останалите богословски училища в Руската империя и да бъде закрита[52]. Не знаем със сигурност причината Поснов да предпочете Казан пред Киев за своята докторска защита, но можем да предположим, че това е един академичен скандал, който Поснов предизвиква в края на 1916 година, по време на защитата на докторската дисертация на професор Николай Теодосиевич Мухин „Отношение христианства к рабству в Римской империи. Церковно-историческое исследование“. Защитата преминава успешно, но Поснов протестира срещу решението на Академичния съвет. Темата, както се вижда, е от компетенцията на Поснов, но той не е избран за рецензент, а такива са професор Скабаланович и професор Иваницки. Поснов съвсем основателно протестира, че те не са църковни историци и нямат достатъчно компетенции за обективна оценка на работата на професор Мухин. Скандалът бил потулен от тогавашния ректор на Киевската духовна академия епископ Василий, който със сигурност е протектирал избраните с негово знание рецензенти[53]. В случая обаче, не можем да се съгласим с мнението, изказано от В. Бурега, че Поснов е започнал конфликт дори с онези професори, които са го подкрепили през 1911 година[54]. От кореспонденцията на професор Богдашевски и професор Дмитриевски се вижда, че професор Скабаланович от много време използва всеки повод да урони престижа и авторитета на професор Дмитриевски. По време на колоквиума на Михаил Александрович Лисицин, който оставя прекрасни впечатления, единственият, който непрекъснато го опонира, е професор Скабаланович. Но, както всички виждат, „…Скабаланович се бори не толкова с Лисицин, колкото с вас (с Дмитриевски)…[55].“ Както вече споменахме в нашето изследване, професор Богдашевски, Голубеев и Дмитриевски са хората, благодарение на чиято подкрепа Поснов успява да започне и изгради своята научна кариера и в случая конфликтът му с професор Скабаланович може и трябва да се разглежда като подкрепа и защита авторитета на професор Дмитриевски.

Целият този кипеж на академични страсти и борби обаче скоро е погълнат от друг, много по-страшен и безмилостен, който за близо век ще потопи Русия в кръв и деспотизъм – кипежът на революцията от 1917 година. Разрухата, несигурността, студът и гладът стават повсеместни още с избухването на революцията, а едни от най-засегнатите са именно църковните среди. В писмо до професор Глубоковски ректорът на Киевската духовна академия епископ Василий пише: „Научната работа напълно се прекрати и сега професорите мислят само за това, как да не умрат от глад…“ [56]. В друго свое писмо до професор Глобуковски епископ Василий казва: „Бедстваме и ние: гладуваме и мръзнем. Академията е закрита и не получава дори и копейка, така че професорите са принудени да товарят дърва… Бедствието стигна до там, че Василий Дмитриевич Попов отиде на село като църковен певец, за такъв се готви и Михаил Николаевич Скабаланович. Най-почтеният Николай Петрович Смирнов, който тежко преболедува от тиф, тръгна да търси свободна енория в покрайнините на Киев, защото семейството му буквално умира от глад. Страшно е дори да се помисли какво ни очаква в бъдеще…[57].“

Тази страшна обстановка кара мнозина да напуснат Русия и да потърсят спасение в чужбина. В края на 1919 година професор Поснов също напуска Русия и търси убежище първо в Гърция, но много скоро оттам се отправя за България[58]. Няколко години по-късно, през 1924 година към него ще се присъедини и семейството му и България ще се превърне за тях във втора родина[59]. В България руските бежанци намират радушен прием от населението и Църквата. Българската църква организира редица мероприятия в подкрепа и помощ на бежанците, а много от руските духовници са приети в българския клир. Специална грижа се полага и към академичните богослови, бежанци от революцията в Русия. Професор Поснов и протоиерей Георги Шавелски са сред първите, които още на 1 януари, 1921 година, са назначени за преподаватели в Софийската духовна семинария[60]. Впоследствие към тях ще се присъедини и Н. Никитюков. Професор Поснов и Н. Никитюков също така са назначени да преподават и в Пловдивската духовна семинария[61]. Малко по-късно, през 1923 година, когато е открит Богословският факултет при Софийския университет, първоначално трима емигранти от Руската империя: протоиерей Александър Петрович Рождественски, професор Николай Никанорович Глубоковски и протоиерей Георги Иванович Шавелски стават част от първите назначени преподаватели в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Трябва да отбележим, че професор Поснов въпреки желанието си първоначално не е сред тях. Той ще продължи да преподава в Духовната семинария още година и едва след това ще оглави катедрата по История на древната Църква в Богословския факултет. Назначението му е от 5 септември, 1924 година, и ще остане начело на катедрата до своето изтичане на договора 5 септември, 1927 година[62].

Професор Поснов явно не само натрупва достатъчно опит от политиките и интригите в Киевската духовна академия, но успява и да изгради свои академични принципи и критерии, които предпочита да спазва стриктно, дори понякога те да са в ущърб на хората, които са му помагали. В новосъздадения през 1923 година Богословски факултет към Софийския университет Поснов влиза в близки отношения с първия ректор на факултета архимандрит Евтимий Сапунджиев, с когото се противопоставя на екипа на професорите Николай Никанорович Глубоковски и Стефан Цанков, независимо от факта, че Поснов и Глубоковски имат дълго приятелство и Поснов му дължи много за академичното си израстване, както и за назначението си в Богословския факултет[63]. Разбира се, професор Поснов също помага в годините и насърчава професор Глубоковски в неговото академично развитие. Запазени са редица писма, от които ясно се вижда това. Поснов прави и прекрасна рецензия на труда на професор Глубоковски „Благовестие св. Апостола Павла по его происхождению и существу“[64]. Но явно идването и на двамата в България влошава тези отношения. Между тях започва едно противопоставяне, от което първо пострадва протоиерей Шавелски, който не успява да оглави катедрата по Пастирско богословие, нито да стане професор[65]. Възможно е промяната в отношението на професор Поснов срещу професор Глубоковски да е продиктувано от разочарованието, което Поснов има по отношение катедрата по Нов Завет, която професор Глубоковски заема само няколко месеца след своето пристигане в България.

За разлика от професор Поснов, който е в България от началото на 1920 година, професор Глубоковски напуска Съветска Русия през август, 1921 година и емигрира във Финландия, откъдето се премества в Сърбия, преди да се установи окончателно в България през юли, 1923 година. От документите се вижда, че професор Поснов има официална препоръка от Светия Синод, за да бъде назначен в Богословския факултет, преди още професор Глубоковски да реши да се установи в България[66]. Междувременно двамата поддържат активна кореспонденция, в която Поснов информира подробно Глубоковски за всичко, което се случва в България. Вероятно професор Поснов се вижда начело на катедрата по Нов Завет в Богословския факултет като най-подходящ кандидат, но внезапното идване на професор Глубоковски слага край на този план и със сигурност води до разочарование. Интересното е, че Поснов не оспорва академичните качества на професор Глубоковски, напротив, казва: „Ако Сърбия си е загубила ума, за да го пусне, то той ще бъде брилянт за Вашия Богословски факултет…[67].“ Но трябва да вземем предвид, че в случая професор Глубоковски не просто оглавява катедрата по Нов завет, но той заема мястото на професор Поснов в Богословския факултет и Поснов ще трябва да чака още година, преди също да стане част от Богословския факултет.

В случая с кандидатурата на протоиерей Шавелски за придобиване на професорска титла действията на професор Поснов могат да бъдат преценени от една страна като предателство спрямо хората, които са му помагали, но от друга заслужава адмирации неговата академична принципност. През 1924 година протоиерей Шавелски отпечатва своя научен труд за св. Атанасий Александрийски, който, както сам казва, няма време да подготви и написва буквално за два месеца[68]. Голяма част от материалите, както и библиография на всички известни трудове на св. Атанасий, получава от своя близък приятел свещеник Василий от руската църква в Лондон[69]. На следващата година той е предложен от професор Глубоковски и професор Цанков на Академичния съвет за професор в катедрата по Пастирско богословие. На това предложение категорично се противопоставя професор Поснов, като дори подава писмено заявление в Съвета на факултета, където солидно аргументира своята позиция, като посочва, че протоиерей Шавелски няма необходимите знания за подобна титла. Той посочва, че много от езиците на посочената литература в цитирания труд на протоиерей Шавелски са непознати за самия кандидат, което до голяма степен обезсмисля труда му, а и говори за чужда намеса в него, като визира директно Глубоковски. В резултат на тази реакция от страна на професор Поснов през юни 1926 година Академичният съвет на Софийския университет гласува против кандидатурата на протоиерей Шавелски[70]. Професор Глубоковски е дълбоко огорчен и лично засегнат от случилото се. Тази случка окончателно слага край на старото приятелство с професор Поснов и се превръща в открита вражда. По време на своето преподаване в Богословския факултет на Софийския университет и двамата живеят на последния етаж в сградата на факултета, където са обособени жилища за някои от преподавателите, но след този случай те напълно престават да си общуват, общуването е прекратено и между членовете на семействата им[71].

Прочетете още „Михаил Поснов – живот и трудове, продължение и край*“ →