Павел Павлов

Всеки християнин е Христов, в пряк смисъл на думата е сътелесник Христов, по св. апостол Павел (срв. Ефесяни 3:6). Нормално и естествено е животът на християните да е живот според Евангелието, свят живот. Християнинът, с подкрепата на благодатта в Църквата, се освещава и обожва в Христа – „християнин е благодарение на това, че живее чрез богочовешкия живот на тялото Христово като негова органична клетка“, казва св. Юстин. Това за него е очевидна истина, която той аргументира с живота на светците. Светостта е „достойно постъпване за Бога“ (срв. Колосяни 1:10) и „достойно живеене за Христовото благовестие“. От друга страна обаче всеки християнин по призвание е свят – „бъдете свети, понеже Аз съм свет“ (1 Петр. 1:16) и още повече „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).

Тази християнска антропология в светлината на Богочовека е ключов момент в цялото богословие на св. Юстин Челийски. Животът на християните като продължение на живота на светците, а животът на светците като продължение на Евангелието и на Деянията на апостолите. Отец Юстин смята това за ключова брънка на Преданието – човеците не сме земни, а неземни (ά-γι-и), тоест небесни. В този смисъл Житията на светиите са „свети евангелски истини, чрез благодат и подвизи преведени на езика на нашия човешки живот“, тоест истинската практическа догматика на Православната църква, приложена безброй пъти и възможна в живота на всеки християнин. По този начин живеенето във времето и историята, в изпълнение на евангелските заповеди е истинската православна догматика. „Да, утвърждава св. Юстин, „Житията на светиите“ са експериментална догматика. Да, „Житията на светиите“ са приложена на дело в живота догматика, преживяна в светия живот на светите Божии люде“.

Така Житията са естествен завършек на Догматическото богословие на архимандрит д-р Юстин Сп. Попович, „бивш професор на Университета“ – Агиологията, Църковната история като завършек, а не като начало на богословието. Това до голяма степен преобръща поддържаните съвременни, макар и главно академични, модели, в които завършекът е в Догматиката и във „философията на отците“, често преподавани от невярващи и нецърковни хора. „Схоластичните“ приноси на св. Юстин трябва да бъдат забелязани, признати и отразени в програмите, поне на Православните богословски факултети по света[24].

Чрез светите Тайнства и светите добродетели

Великолепната линия в тезата на отец Юстин продължава и в подготвения Послеслов, който намираме още преди да бъде отпечатан[25] в цитираното по-горе писмо до д-р Ђоко Слијепчевић. Там той трикратно употребява израза „чрез светите Тайнства и светите добродетели“, за да ни покаже пътя по който се върви „заедно с всички светии“. Прилагаме преведени два цитата от този Послеслов:

„Сега знаем, именно от „Житията на светиите“ знаем, Кой е Бог и Какво е Бог; и още: кой е човек и какво е човек. Ето, ние сме кацнали на този небесен бряг и гледаме от небето целия земен свят. А кое е най-видимото от небето на земята? – Не планини, не морета, не градове, не небостъргачи, а човек. Защото богоподобната душа на човека е слънцето на земята. Колкото хора – толкова слънца на земята. И всеки от тях се вижда от небето. О, сладко Божие чудо: малка земя от земи, малка звезда от звезди – събрала милиарди слънца! Слънцето излъчва глиненото тяло на човека. Човек? – малък бог в калта.“

„Добрата вест, истинската добра вест не е моя, а на Божиите светии: човекът е велика тайна, свята тайна на Бога; толкова велика и толкова свята, че самият Бог стана човек и ни каза всички тайни за човека. Това е евангелската истина, универсалната истина: Бог стана човек, за да направи човека бог по благодат. Тази универсална истина е провъзгласена от водачите на Евангелието на Богочовеците: св. Атанасий Велики, св. Златоуст Велики, св. Григорий Богослов, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин, св. Симеон Нов богослов, св. Григорий Палама̀. А с тях и след тях и всички останали свети евангелисти – цялата Христова Църква. Ставайки човек от безмерно човеколюбие, Господ и Бог Иисус Христос отмъсти за човека, кръсти го, обожестви го, победи в него и за него всичко нечестиво и противно на Бога: греха, смъртта и дявола; и издигна човека над всички небеса, до Триединния Бог. Свидетели на това? Всички светии, от първия до последния. Всеки от тях с целия си живот свидетелства тази истина: в Светата Христова Църква човекът се преобразява в „бог по благодат“, в Богочовек по благодат, с помощта на светите тайни и светите добродетели. С Богочовека Христос да преобрази човека в благодатен Богочовек, да го преобрази в бог по благодат, тоест учат светите отци: изкуство над изкуствата, наука над науките, философия над философии. За това светите учители наричат нашия живот според Евангелието истинска философия, истинска мъдрост. А св. Макарий Велики нарича светците – философи на Светия Дух. Сега знаем, знаем от „Житията на светиите“: човекът е същество с най-голям диапазон: той се простира от дявола до Бога и може да стане както бог по благодат, така и дявол по свободна воля. Във всеки грях има малко дяволче. Чрез любовта към греха и чрез доброволното упорство в греха, човекът постепенно се демонизира, постепенно се превръща в човекодявол и самоволно изгражда от себе си ад. Защото всеки грях е малък ад. Но в Христовата Църква, с помощта на светите тайни и светите добродетели, човекът се изпълва с Господ Христос, облича се в Христос и постепенно се преобразява в христоносен и христоподобен човек: „в съвършен човек, според растежа на ръста на Христос” (Ефесяни 4:13; срв. Колосяни 1:28); той постепенно става богочовек по благодат; и така постига рая в душата. Защото всяка свята добродетел е малък рай за душата (срв. Матей 5, 3-12; Лука 6, 20-23; Яков 1, 25; Иоан 13, 17). От „Житията на светиите“ е очевидно: светиите знаят всички тайни на човека, всички мои и твои, и всички тайни, защото са знаели тайната на Единствения Съвършен Човек – Богочовека Христос, и те перфектно и окончателно решиха проблема с човека. И по този начин проблемът на цялото творение. Защото по същество всички проблеми се съдържат в проблема за човека; и всички решения – в решението на човешките проблеми. Извън Богочовека и без Богочовека: човекът винаги е нечовек, а нечовекът, в същностния смисъл нечовек. Потърсете себе си в „Житията“. И със сигурност ще откриете себе си в тях. И вие също ще намерите лекарства, с които можете да се излекувате от всички духовни болести и да станете вечно здрави, здрави и в двата свята: така че никоя смърт да не ви нарани. И пак ще намериш в тях всичко необходимо за живота и в двата свята: трябва ти – ще бъда безсмъртен, човече! на теб – ще бъда вечен, човече! на теб – богочовек ще бъда, човече! човек! човек! В нашия земен свят само Богочовекът Христос е неразрушима, свята, безсмъртна реалност, както и ние, хората – ако сме с Него и в Него. И ние сме с Него и сме в Него чрез светите тайни и светите добродетели. Без Него – хората са привидения, хората са приказ, хората са сянка, хората са сън, който се разпръсква от всеки грях, всяка смърт, всеки дявол. Само с Него ние сме по-силни от всяка смърт, от всеки грях, от всеки дявол. Вижте който и да е светец: всичко в него е по-силно от греха, по-силно от смъртта, по-силно от дявола. Защото във всеки светец Христос е всичко и всичко: и цялата му реалност, и цялото му безсмъртие, и цялата му вечност, и цялата му непреходност“.

Отговорността за историческата истина при писането на житията: историко-критичният метод на св. Юстин

Както вече стана дума през ХХ-ти век се развива една особена критичност към жанра „житие“. През 1943 година споменатият в началото архимандрит Серафим пише: „У нас, за съжаление, житията засега са в немилост, особено сред интелигенцията. Народът все още жадува за житийно четиво, но образованото общество гледа на всеки подвиг, на всеки богоугоден живот и особено на монашеския път като на отживелица или бягство от живота. На житията пък мнозина гледат поради невежеството си в духовните въпроси като благочестиви басни. Романите със своите измислици им се виждат много по-привлекателни, отколкото житията със своята житейска и божествена правда. Жалко е, че на тия пакостни предразсъдъци на безверието и безразличието към светците плащат доброволен данък не малко хора с богословско образование[26]“. Това се дължи както на атеистичния бяс на историческия материализъм и научния комунизъм, така и на наследеното още от времето на Просвещението подозрение към всичко църковно. Опитвайки се да изгради една апология на достоверността на житията в сложното време на Втората световна война архимандрит Серафим продължава: „Ако ние вярваме на обикновени и грешни светски историци и от техните съмнителни все пак писания черпим сведения за отдавна разиграли се исторически събития, то колко повече трябва да вярваме на свидетелствата на истински светци, които не биха били признати от Църквата за светии, ако лъжеха[27]“. В тази връзка особен интерес представлява изразеното от св. Софроний Иерусалимски в предговора на житието на св. Мария Египетска: „за да не помисли някой, че съм се осмелил да пиша неистина, ако някой се усъмни в това дивно събитие: не ми прилича да лъжа за свети неща (курсив Павел Павлов). Ако ли пък се намерят такива хора, които, след като прочетат това писание и бъдат поразени от преславното събитие, не повярват, то дано да бъде милостив към тях Господ, защото те, размишлявайки за немощта на човешкото същество, смятат за невъзможни онези чудесни дела, които се извършват със светите люде[28]“. А накрая завършва житието така: „чувайки този разказ, го записах. Не знам, може би някой друг, по-добре осведомен, вече е изложил житието на преподобната, но и аз, доколкото можах, записах всичко, разказвайки само истината“[29] (курсив Павел Павлов).

Да се върнем още малко към студията на архимандрит Серафим: „Църквата винаги с особено благоволение се отнася към паметта на своите светии“, но и „пази ревниво творенията им, съхранява спомена им“. Именно тук той пристъпва към ключовият в този контекст въпрос: „Може ли тя, която от самото начало досега непрестанно говори за тях, да проповядва басни и измислици?“, отговор на който веднага самият той дава: „за събития от древната история ние често черпим сведения само от един автор, който може би не е свидетел на онова, за което пише. А тук имаме толкова много и достоверни свидетели, които всички еднакво говорят[30]“. Така и „Съдържанието на житията, особено където се срещат исторически данни, е само по себе си свидетелство за тяхната достоверност“, но това не е в ущърб на това, което сме приели да наричаме историцизъм: „Голяма точност и историческа правда се забелязва в тях: лица, събития, дати, царе – всичко носи печата не на апокрифна литература, пълна с измислици и исторически несъобразности, а на верни исторически паметници[31]“.

Прочетете още „Преподобни Юстин Челийски „С всички светии“ (Богословската програма в предговора и послеслова към „Жития на светиите“) – продължение и край*“ →

Павел Павлов[1]

The Author is a Professor of Church History at the Faculty of Theology of Sofia Univeristy “St. Kliment Ohridski”. E-mail: ppavloff@theo.uni-sofia.bg, https://orcid.org/0000-0002-4726-4236

Abstract

Pavel Pavlov, St. Justin Cheliiski “with all the saints” (Theological Program in the Intro duction and Conclusion of the “Live of the Saints). The author examines the agiographic emphasis placed by Father Justin Pop ovich on his work, especially while writing the Lives of the Saints as they pertain to the general paradigm of Orthodox theology and the life of the faithful. While too short to present in full in this format various points are highlighted such as the links between Fr. Justin and Fr. Georges Florovsky, the common approach to the Lives of the Saints with the way they manifest a concrete awareness in church life, and their role in the formation of a his torical consciousness.

Keywords: St.Justin Cheliiski, Georges Florovsky, Hagiology, Lives of Saints, Church History, Orthodox Theology, Religious Studies

„Житията на светците не са нищо друго, освен животът на Господа Христа, подновен във всеки светец, в по-голяма или по-малка мяра, в един или друг облик. Или по-точно: това е животът на Господа Христа, продължен чрез светците“. Св. Юстин Челийски, Предговор към „Жития на светиите“

През 1943 година иеродякон Серафим (Алексиев)[2] публикува в списание Православен мисионер (бр. 1-2) своята забележителна студия „Достоверни ли са житията на светиите[3]“. В нея той прави една богословска и историческа апология на житийния жанр и говори за създаването на съвременни агиографски образци. Там, между другото споменава: „Ако гръцката агиографска богословска литература е доста богата, ако и в православна Сърбия епископ Николай Велимировичъ въ сътрудничество съ свои съмишленици като архимандритъ Иустинъ Поповичъ и други издадоха Пролозите[4] и други агиографски съчинения, защо ние да оставаме назад?[5]“ Последното означава, че още отпреди 1943 година отец Юстин е известен в православните богословски среди с агиографските си трудове и вкус към подобно богословско усилие. Тази своя светонасоченост той ще развие в пълнота в годините на изгнание в манастира Челие, където ще подготви и издаде най-мащабното си дванадесеттомно съчинение „Жития на светиите“.

Какво е да се занимаваш с живота на светците във време, в което никой не цени светостта, когато се изгражда нова секуларна героика, в която главни герои ще са революционери, партизани и дори спортисти? Какво ли е коствало на архимандрита доктор „бивш професор от Университета[6]“, който се интересува по-рано главно от гносеология и монашеско богословие, за да започне да се занимава с нещо по научно-популярно, за каквото се счита (особено в това време – средата на ХХ-ти век) заниманието с общи сборници за светии. Вероятно, по негово мнение, нещата са толкова отчайващи и няма никакво място за академично богословие, че единствено възможно и необходимо е да се прави нещо по-достъпно, и нещо по-полезно за обикновените християни, за да има възможност и съвременният човек да бъде истински християнин, като бъде воден от светиите според календара всеки ден. И още: да се прави нещо, което е ключово важно, за да може да се пренесе Преданието в следващите поколения – да се за пази вкусът и усетът за светостта и светците във време на тотална смяна на мирогледа.

Поколението на св. Юстин успява да преживее няколко войни, но не успява сякаш да оцелее и преживее „мира и освобождението“ в Титова Югославия. Мнозина честни изследователи са прогонени от Родината, други са заточени, а трети се примиряват с настъпилата ситуация. Разбира се, има и четвърти, които съзнателно започват да служат на атеистичната комунистическа власт[7]. Важният въпрос е какво полезно може да се направи при това неблагоприятно положение на нещата. Отец Юстин започва да преориентира своите научни задачи и се заема с подготовката на многотомно изследване на живота на светиите като отговор на създалата се ситуация. Житията като пример за християнско живеене в различни исторически епохи, епохи на гонения и благоденствие, на рушене и градеж на Църквата. Тези примери би трябвало да окуражат редовите християни и да изобличат отстъпниците.

За сборника „Жития на светиите“

След прогонването от Университета отец Юстин сякаш замразява, поне временно, систематичната работа върху неговия цялостен курс по Догматика и пренасочва своите усилия към подготовката и издаването на многотомника „Жития на светиите“. По-късно, когато свършва с работата по това издание, той отново ще се върне към Догматиката и ще издаде следващия трети том[8]. Животът често нарушава нашите планове, но е важно със смирение и отговорност да приемаме това, което ни връхлита, колкото и неочаквано да е то за нас. Едва ли успешният и любим университетски преподавател е очаквал, че ще му се наложи да напусне академичната аудитория и да бъде заточен в отдалечен манастир, и това като благоволение на властите, понеже е имало планове да бъде разстрелян.

От станалото вече известно писмо[9] на отец Юстин до д-р Ђоко Слијепчевић от началото на 1963 година знаем, че „преди две години завърших последната дванадесета книга на „Жития на светиите“, които чакат своя христолюбив издател. Дали ще се намери такъв в сегашния род Сръбски[10]?“ От тази кратка бележка се потвърждават поне две неща: първо, кога е напълно завършено писането на сборника (края на 1961 година или началото на 1962 година) и, второ, съмнението на отец Юстин, че изобщо ще се намери издател на този сборник в настоящето време. Това ни показва, че отецът-професор не пише този текст за настоящето, а за бъдещето. Тоест не практични подбуди го мотивират, а вяра, че нещата ще се променят в бъдеще и тогава ще има още по-голяма нужда от такива текстове. Слава Богу, още приживе, макар и в самия край на живота си, той успява да види пълното издание на неговия труд[11].

Още по-ранните изследователи на живота и делото на отец Юстин Попович, преди неговата официална канонизация, обръщат внимание на неговото наблягане на живота на светците. Например отец професор Радомир Попович казва: „За това, нека го кажем отново, той намира образец и пример в светците на Църквата, чиито свят живот открива в тъмата на отлетелите столетия. За него, както и за всеки друг истински право-мислещ и право-живеещ християнин, светците са били и остават жив пример и чисто олицетворение на първообраза – Господ Христос. Именно те са образ на Христовия живот, който на практика повтарят и на който подражават в своя живот и в своето време. Затова не е случайно, че по-късно именно на писането и превеждането на житията на светците отец Юстин посвещава толкова много труд и мъка, което в края на неговия живот намира израз в отпечатването на 12 тома Жития, за всеки месец в годината по един том, като незаменимо четиво, енциклопедия и галерия на светците на Вселенската църква. Биографиите на светците – агиографията – са важен дял от духовното наследство на Православието през столетията, както и самият Челийски авва казва: „И днешният християнин може да бъде истински християнин, ако бъде воден от светците от ден в ден[12]”.

Какъв е богословският замисъл на св. Юстин Челийски в работата му с „Жития на светиите“?

„Вие сте солта на земята… Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина“ (Матей 5:13-14)

В един кратък текст едва ли би могла да се обхване цялостният замисъл на един прогонен от Университета професор по тема, която ще бъде негова настолна работа в продължение на десетилетия. Разбира се, че един утвърден изследовател, какъвто е по-това време отец Юстин, няма просто само да събере, да преведе и да подготви за издаване вече известни текстове, а по-скоро, на основата на своя натрупан опит, ще се опита да внесе свой принос в конкретната задача, попълвайки празнините и изграждайки една съвременна богословска концепция. Съгласен съм с мнението на колегата Владимир Цветкович, изказано в наскоро излязлата негова книга, посветена на св. Юстин, че с работата си върху „Житията на светците“ и с разбирането си за светците като продължители на живота на Богочовека и на апостолите в света през вековете отец-професорът „отхвърля схоластичното разделение между Свещеното Писание и Свещеното Предание, толкова очевидно у някои православни богослови[13]“. Освен това обаче бих добавил, че се попълва и празнина в Еклисиологията, където „Житията на светиите“ заемат едно, макар и обширно, но естествено място. И още нещо важно, житията са в основата на всекидневното богослужение, защото върху описаните събития в тях се изгражда химнографията на чествания празник.

Този ненатрапчив, естествен богословски фокус върху Агиологията наистина ще извади тази богословска дисциплина от чисто филологическия (само като литературен жанр с панегирична окраска) и исторически (само като исторически извор и то със съмнителна достоверност) плен, в който тя попада след Просвещението. Освен отец Юстин[14], върху тази тема работят и други богослови в това време (по-горе посоченият архимандрит Серафим Алексиев), като тук ще спомена най-напред протоиерей Георги Флоровски. Това правя главно заради това, че са от едно поколение (отец Георги е роден през 1893 година, а отец Юстин през 1894 година), но и заради приятелството, което ги свързва като събратя и като богословски съмишленици. Само за кратка илюстрация ще вметна, че например текстът Дом Отчий на отец Георги Флоровски, писан между Прага и Париж (1925-1927) е преведен и издаден от отец Юстин първо на сръбски език[15] и предхожда с една година издаването му на руски език[16]. Това означава, че отец Юстин вероятно лично е получил този текст от Георги Флоровски, който по това време вече е преподавател в Православния институт „Св. Сергий“ в Париж. Петдесет години по-късно, когато завършва последния том от Догматиката си отец Юстин отново ще цитира неколкократно този ранен текст на отец Георги[17].

Прочетете още „Преподобни Юстин Челийски „С всички светии“ (Богословската програма в предговора и послеслова към „Жития на светиите“)*“ →

Цветомир Пенков

Процесите на „Народния съд“ 1944-1945

За да утвърдят властта си, комунистическите режими, винаги започват с отделни „малки“ престъпления и стигат до по-големи такива, издигайки като система на управление масовия терор такъв, каквато виждаме от информацията дадена по-горе. По този повод Игнацио Силоне пише: „На практика революциите, както дърветата, се познават по плодовете им.“ Можем да се съгласим донякъде със Силоне, защото ние видяхме какви плодове донесоха изгнилите дървета с двете „Велики“ революции (от 1789 година и 1917 година) и какви плодове, като резултат от „революцията“ в България, продължават да раждат изгнилите дървета и днес. Но също така знаем какво се случва с „дърветата, които не дават плод“ (Вж. Матей 7:19). Не е случаен и факта, че болшевиките в Съветска Русия решават през ноември 1917 година да се наричат комунисти. Още по-малко случайно е, че те издигат в подножието на Кремъл паметник за прослава на онези, които провъзгласяват за свои предвестници: Мор и Кампанела[43].

Тази религия, наречена комунизъм, също така може да бъде разгледана и в контекста на светоотеческото наследство, като паралел на отношенията между Църква-империя и гоненията на християните през 3-4 вeк, които резонират в историята, вече в отношение между Църква-държава[44], а защо не и като един друг вид иконоборческа ерес, тоест иконоборство над мисълта, над съвестта, над правото да изразяваш – отобразяваш свободно благодатта в света и в отношенията между човеците.

Първите духовници подложени на преследвания и саморазправи, са осъдени именно от „Народен съд“. Парадоксалният процес, измислен впрочем като терминология по повод кризата на България (1919) след края на Първата световна война, представлява именно революционен трибунал, който по подобие на процесите от Френската революция (1789) е трябвало да елиминират потенциалните участници в бъдещ реванш над революционерите. В Съветска Русия също съществуват подобни трибунали след болшевишката революция от 1917 година, където са погубени милиони човешки животи[45]. Единствената разлика между комунистическия „Народен съд“ и аналозите в историята е фактът, че българите, избивани като жертвени животни, са набелязвани по предварително изготвени списъци, много преди процесите да започнат[46]. Показателно е и това, че саморазправите и убийствата в България са в огромни размери.

В своя капитален труд професор Никола Алтънков се позовава на американския политолог Рудолф Ромел, професор в Хавайския университет. Той е посветил много свои изследвания по темата, публикувайки статистики за комунистическия режим в световен мащаб. По най-груби сметки през първите месеци на геноцида[47] – в България, са убити, репресирани или се водят за безследно изчезнали,  между 192,000 и 322,000 души. Професор Никола Алтънков ги изчислява на 222,000 хиляди[48].Така формулираната дефиниция за „геноцид“ ни позволява да дефинираме, че геноцидът не винаги е расов, както случая с евреите, а може да се отнася и до различни социални групи, като християните в България.

Саморазправата на „Народния съд“, цели единствено да подчини държавнотворческия елемент на новата власт, чрез страх и физическо насилие. Под ударите на новата отечественофронтова власт попада целия интелектуален елит на нацията: епископи, свещеници, монаси, депутати, министри, офицери от армията, прокурори, учители, писатели, общественици, виновни единствено в това, че изповядват убеждения и вяра, несъвместими с облика на марксиста, на прогресивния атеист и историческия материалист. Всички те бяха заменени от амбициозни опортюнисти. Затова критерият на „Народния съд“ по своята същност не е политически, а културен, религиозен и антидържавен[49].

Освен убитите и безследно изчезналите духовници, преди установяването на „Народния съд“, има и не малко духовници осъдени и след неговото учредяване: някои задържани – бити и малтретирани, (какъвто е случая с Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил, както и с Паисий, митрополит Врачански)[50] – и освободени, а други получават различни години затвор, но с „петното“ в биографията – „осъдени от Народен съд“[51].

Такива са случаите с архимандритите Николай, Йосиф (Диков) и Стефан. На 19 февруари 1945 година в 8.40 часа Третият върховен състав на Народния съд с „народен“ обвинител Димитър Вапцаров започва разглеждане на дело № 3. Призвани са, архимандрит Йосиф Диков – началник на Културно просветния отдел при Светия Синод, архимандрит Стефан Николов (Скопски) – главен редактор на „Църковен вестник“ и архимандрит Николай Кожухаров – ректор на Духовната академия. Обвинението е, че са станали „оръдие на германския пропаганден монтаж“ за убийството на полски офицери в Катин и за масовите разстрели на цивилни граждани във Виница[52].

Архимандрит Николай е обявен за „поклонник на Хитлер“, осъден на пет години строг тъмничен затвор и 100,000 лв. глоба заедно с генерал Борис Коцев. В статията си „Две системи – два свята“, публикувана във вестник „Идеи и дела“ архимандрит Николай пише: „Оръжието на болшевизма е омразата“. Присъди по делото получават и архимандрит Стефан, осъден на три години строг тъмничен затвор; архимандрит Йосиф, осъден на една година строг тъмничен затвор, 50,000 лв. глоба и лишаване от права за две години[53].

Архимандритите Йосиф и Стефан са освободени (амнистирани) на 9 септември 1945 година, по случай честването на една година от „освобождението на България от фашистка власт[54]“.

Фактът, че процесът срещу архимандритите, състоял се на 05.02.1945 година, е бил от голямо обществено значение и важност за ОФ-то, се потвърждава и от запазените обвинителни актове на Народния съд в личния архив на Георги Димитров[55].

В други архиви са запазени още много имена на репресирани свещеници, за които няма да имаме време да изброим по-подробно тук. Това ще бъде направено в един следващ по-голям труд по темата, тъй като обема на настоящата публикация не позволява да се навлиза по-дълбоко в проблематиката.

„Втори народен съд“ от 1948 година

През 1948 година в България започва провеждането на така наречения „Втори народен съд“. Тоест, за всички онези клетници – останали човеци, въпреки различните  издевателствата при първата чистка от 9.IX.1944 година до 1.III.1945 година[56]. Човеците, които попадат под ударите на властта след 1948 година, не са един или двама, за да ги опишем – стотици са. Събитията се развиват с голяма бързина и мащабност.

Още в началото на 1947 година Георги Димитров изпраща писмо до Димитър Илиев, директор на вероизповеданията, с което протестира за връщане на работа на осъдени от „Народния съд“ свещеници Атанас Жечев Радушев и Т.Д.Попов, назначени на служба в Шуменско. По същото време в страната се провеждат акции, които имат за цел да компрометират по-деятелните и по-сърцати свещеници, та след надлежно следствие по бързата процедура да бъдат вкарани в затвора[57]. Именно такъв е и казуса със свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки), следен в продължение на години и накрая осъден (1958) на смърт чрез разстрел.

Подобен е казусът с дядо Борис, Неврокопски, който на 08.11.1948 година, се намира в село Коларово, Петричко, по случай празника на Църквата. След службата в църквата, митрополитът, придружаван от няколко свещеници, излиза от църковния двор. Към него се приближава Илия Станев, низвергнат свещеник за криминални престъпления, битово разложение и пиянство, осъждан и лежал в затвора за кражба, известен под името „Хърсовския поп“, застрелва митрополит Борис – аванпостът срещу разпространението на македонизма сред българското население в Пиринския край[58].

Интересен е фактът, че в броя на Църковен вестник от 1948 година, в статията, посветена на дядо Борис „Св. Неврокопски митрополит Борис и Рилската обител“, виждаме, че дядо Борис е наречен “Свети“ още през 1948 година. Един вид, можем да кажем, че е канонизиран от църковната памет още тогава!

Друг подобен случай като този на дядо Борис е на архимандрит Калистрат –  поредният духовник, който попада под ударите на Държавна сигурност през 1947/48 година. След отслужване на Божествена Св. литургия архимандрит Калистрат, игумен на Рилската Св. Обител, е арестуван от коменданта на град София. Светият Синод протестира с писмо № 4218 от 06.08.1948 година, изпратено лично до Георги Димитров. Светия Синод изтъква в писмото съображенията си по отношение на задържането на архимандрит Калистрат, че Държавна сигурност нямат никакво законно основание за неговото задържане и настоява да бъде освободен поради влошеното му здравословно състояние. Както се досещаме, действия не Светия Синод не водят до никакви положителни резултати[59]. Архимандрит Калистрат е жестоко бит в Софийския затвор, а по-късно изпратен в Коларовския затвор (Коларовград – днес Шумен). След това е преместен в Бачковския манастир, където се и упокоява в Христа на 23.I.1959 година[60].

Фактът, че архимандрит Калистрат не позволява тленните останки на Цар Борис III да бъдат изнесени и поругани от комунистите Стефан Богданов и Лев Главинчев, свидетелства за дълбока преданост и причастност към националната и църковна идентичност на българите[61].Тези факти, дават категоричен отговор защо архимандрит Калистрат е репресиран в продължение на години и накрая отстранен от Рилския манастир. Все пак тленните останките на Цар Борис III са изровени и… отнесени в неизвестна посока[62].

Ще споменем накрая и за „скоропостижната кончина“ на архимандрит Анастасий, на 10.XI.1949, ректор на Свещеническото училище при Черепишкия манастир „Успение Богородично[63],  който се „упокоява“ в Христа, след като се „задушава от въглищен прах“.

По време на течащия тогава „Втори народен съд“, по официални данни в страната действат 23 лагера, където са изпращани невинни в морално и интелектуално отношение – духовници, излежаващи присъди наред с криминално проявени. В друга статистика, комунистическия режим в България създава над 45 лагери в цялата страна. Христо Христов твърди, че в този период лагерите в България надвишават бройката от 100. Първият, за когото имаме данни, е лагерът край Свети Врач, Сандански, където има около 800 души, които работят по железопътната линия Крупник-Кулата. Малко по-късно те са преместени на железопътната линия Дупница-Бобовдол. Лагерът там действа до септември, като броят на затворените надхвърля 1,800 души от Софийска, Пловдивска, Плевенска и Горно-Джумайска област. През октомври е създаден нов лагер при мина „Куциян“, Перник (един от първите лагери, създадени веднага след 09.IX.1944 година), който е бил дори и по-жесток от този в Белене, на остров Персин. Хората, които днес живеят в близост до въгледобивната мина, нямат ясна представа за мащаба на екзекуциите, провеждани в късни доби в кв. Куциян, Могиличе, Перник. Истината е, че там са пребивани и осакатявани стотици хора, според надписа на паметника, посветен на жертвите. Към края на 1945 година броят на затворените в лагери по официални данни, наброява 3,298 души[64].

През 1949 година Министерският съвет с поверително решение нарежда: на остров Персин, край Белене да бъде създадено ТВО – трудово възпитателно общежитие, което се превръща и в най-големия лагер за политически противници на режима[65].

В режимите на затвори и лагери, процедурата по помилвания според заповедта за помилвания от 1948 година, не се прилага. Осъдените по закона за „Народния съд“ и „Закона за защита на народната власт“, както и при други подобни наредби-закони, се лустрират и сегрегират от обществото като „бивши хора“, врагове и рушители на социализма и демокрацията в България[66].

Вместо да бъдат помилвани по закона от 1948 година, голяма част от свещениците се изпращат в различни лагери в страната. Най-често посещавания лагер за свещеници е този в лагера Белене, откъдето голяма част от тях не излизат живи[67]. През 50-те години в Белене вече съществува цяла бригада от свещеници лагеристи. За тях е създаден и специален уред за мъчения, наречен „Ямата“. „Ямата“ представлява изкоп с дълбочина 3-4 метра, с облицовани гладко дървени страни. Дъното е покрито с пясък, заради който в „ямата“  винаги е студено и влажно. „Провинилите“ се свещеници, са хвърляни там най-вече за назидание и сплашване пред другите затворници[68].

Но не само в ТВО Белене са изпращани хора за „превъзпитание“. Лагери са разположени в цялата страна. В доклад за концлагерите, се информира за създаването на два лагера. Първият е край Дупница, за който споменахме, и – втория лагер, край язовир „Росица”, Севлиевско, където е планирано да бъдат въдворени около 1,500 души от Старозагорска, Бургаска, Варненска, Русенска и Врачанска област. Документът е от април 1945 година и е адресиран до министъра на вътрешните работи, който по това време е комунистическият функционер Антон Югов.

Друг подобен концлагер е този на остров св. Анастасия, известен в миналото с името „Болшевик”, превърнат в такъв между 1945 и 1991 година. Там се намира средновековната манастирска църква „Св. Климент Охридски[69].”

Лагери има още и в Скравена, Ботевградско, с каменна кариера; мини Перник; до село Брежани, Горноджумайско; гара Белица, Неврокопско; с. Босна, Дуловско; с. Бошуля, Пазарджишко; Бобов дол, Дупнишко; „Ножарево“, Тутраканско; тухларните предприятия в гр. Лом и гр. Враца; лагера „Гонда вода[70]“, както и на още много други места, които са наистина едни срамни петна от нашата история. Или, както казва един наш историк „България става един огромен Концлагер“.

Безбожието на комунистите стига дотам, че те превръщат Петропавловския женски манастир край град Велико Търново, кацнал на една висока скала над гр. Лясковец, в трудово общежитие за жени, преместен през 1947 в село Босна[71].

Прочетете още „„Народен съд“ 1944-1945 и „Втори Народен съд“ – 1948: репресиите над Църквата и отношенията между нея и държавата при комунистическия режим[1] – продължение и край*“ →

Цветомир Пенков

The author is a doctoral student in the Department of Historical Theology at the Faculty of Theology of Sofia University “St. Kliment Ohridski,” е-mail: ts.penkov@theo.uni-sofia.bg; https://orcid.org/0009-0008-2922-6923.

Abstract

Tsvetomir Penkov,The ‘People’s Court’ of 1944–1945 and the ‘Second People’s Court’ of 1948: The Repressions Against the Church and Church–State Relations Under the Communist Regime

On 9 September 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army, and an atheist regime, modelled on that of Soviet Russia, was imposed. State institutions were rapidly brought under full control. Within only a few months, hundreds of clergy passed through the prisons. During the so-called “First Wave” (9 September 1944 – 1 February 1945)—often described as the Bartholomew Nights of mass killings in Bulgaria—thousands of people disappeared without trial or sentence. Yet can a person truly be made to “disappear” physically? With the establishment of the People’s Court on 20 December 1944, through the Ordinance-Law for the prosecution of those deemed responsible for involving Bulgaria in the world war against the Allied nations and for the atrocities associated with it, the murders committed after 9 September 1944 were effectively given a veneer of legality. The autodafés now served a new purpose: through “legal” executions, terror, the cultivation of fear, and systematic repression, to uproot and eradicate the Christian identity of the Bulgarian people and their belonging to the Church of Christ. The God-opposing spirit of the communist authorities did not spare even the clergy of the Bulgarian Church.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Religious Studies, State and Church Relationships, Communist Regime, Persecutions

***

Съкращенията на използвани архиви [Abbreviations of the Archives Used]: АКРДОПБГДСРСБНА [AKRDOPBGDSRSBNA] – Архив на Комисията за разкриване на документи и обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия [Archive of the Commission for Disclosure of Documents and Announcing the Affiliation of Bulgarian Citizens with the State Security and Intelligence Services of the Bulgarian People’s Army].

Предистория

В навечерието на 09.IX.1944 година, не много години след „освобождението“, България е на прага на непоправима катастрофа в своята история. След тази дата България изгубва пълната си независимост и е дълго в периферията на развиващите се страни. Ако погледнем обаче назад в нашата най-нова история, ще видим, че във всички катастрофи, до които България е довеждана, личи винаги пръстът на Съветска (имперска) Русия[2].

След завземане на властта от доминирания от комунистите Отечествен фронт (ОФ) на 09.IX.1944 година започва кампания за наказване на виновниците за подпалване на Втората световна война. Подпомогнати от Червената армия комунистите пристъпват веднага към преустройство на държавния апарат. За това става необходимо не само укрепване на партията във властта, но и разправа с действителните и потенциални нейни противници и опоненти[3].

В България, след влизането на Червената армия, е въведена „революционна законност“, което е равно на хаос, но контролиран, подреден хаос. Целта на страданията, които ще понесат стотици хиляди българи-християни, се крие преди всичко в това, да се изтрият и заличат носителите на християнското самосъзнание и да се погубят представителите: държавници, политици, военни, индустриалци, банкери, дейци на културата и образованието, представители на Българската православна църква и други, носители на националната идентичност. Премахването и заличаването на приемствеността обаче е в основата на терора[4].

Съветската политика спрямо България след установяването на окупационния режим цели да съдейства да бъде изменена най-напред политическата обстановка в страната. Благоприятно обстоятелство за това е ролята на Българската комунистическа партия за изпълнение на съветските планове.

На 1 февруари България отбелязва Деня на почит към жертвите на комунистическия режим. Решението за това честване е взето от правителството на 19 януари 2011, а предложението е направено от двамата президенти – Желю Желев (1992-1997) и Петър Стоянов (1997-2002).

На тази дата 1/2 февруари 1945 година са изпълнени първите смъртни присъди на 147 души, сред които присъди четем и тези на принц Кирил Преславски, Богдан Филов (бивш министър-председател), Никола Михов и още много други, от Тринадесет-членният Първи състав на така наречения „Народен съд“ – инструмент, не само за политически реванш с „виновните“ за националните катастрофи, но и за жестока разправа с духовниците на родната ни Църква, с цел елиминиране на интелектуалния елит на страната[5].

Така нареченият Народен съд се явява всъщност като извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 година от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. „Народният съд“ функционира в периода декември 1944 година – април 1945 година, като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната. На 17 септември 1944 година министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”. На 30 септември 1944 година Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея[6].

По изнесени официални данни от партията, съдът от 1 февруари 1945 година осъжда 2,730 души на смърт, около 8,000 на затвор, доживотните са 1,900, голям брой от осъдените на затвор умират от побой и изтезания, над 28,000 души са изселени, а имуществото им е конфискувано или разграбено[7]. В доклада си Антон Югов, член на Политбюро от 16.11.1944 година, отбелязва, че до този момент са арестувани 28,630 души, включително и голяма част от укриващите се. В отчета си до Георги Димитров в Москва от 20 ноември 1944 година д-р Минчо Нейчев съобщава, че броят на подсъдимите по наредбата-закон е 10,000. От разликата в числата, посочени в двата отчета (28,630-10,000), се вижда, че се губят следите на 18,630 души[8].

В друг доклад обаче, писан от д-р Минчо Нейчев до Националния комитет на ОФ от 20.07.1945 година, само няколко месеца по-късно от първия, намираме други интересни данни. В него се съобщава, че „За времето от 23.12.1944 до 31.03.1945 година, Народният съд разгледа 145 дела с общо 10,907 подсъдими. От тях са осъдени: на смърт – 2,680, на доживотен – 1,921, на 20 години – 19, на 15 години – 962, на 10 години – 727, и останалите 3,241 – не на по-малко от 10 години строг тъмничен затвор. Конфискувани са имотите на почти всички. В отчетите на главния обвинител Георги Петров до ЦК има и други неясни объркващи данни, разминаващи се дори с отчетите до ЦК на БРП (к), изготвени от същия Георги Петров – месец по-рано. От изчисленията на Георги Петров се вижда, че към края на юни 1945 година от осъдените на смърт 2,618 човека са изпълнени присъди на 1,576. По пътя на логиката следва, че останалите 1,042 не са екзекутирани. Но какво тогава е станало с тези хора, които липсват[9]?

В други статистики, се четат цифри на убити до 30,000, а на места те са повече от 40,000[10]. И въпреки цифрите, които са приблизителни и вероятно занижени, те и изискват много уточнения. Но от тези списъци, можем да направим донякъде равносметка за престъпленията на марксистския-ленинско-сталинистки режим в България.

За да оневинят престъпленията си обаче, извършени по време на „Народния съд“, Отечествения фронт, който по това време е на власт, се позовава на подписаното на 08.08.1945 година (при положение, че вече са пострадали не малко хора) в Лондон от правителствата на САЩ, Англия, СССР и Франция съглашение „за съдебно преследване и наказание на главните военни престъпници от европейските страни на оста, тоест Германия и Италия. Но „Народния съд“ няма нищо общо с тези международни договорености. А България не е сред виновниците за разпалване на Втората световна война (01.09.1939-02.09.1945)[11].

Прокламираните намерения на новото ОФ правителство, след окупацията на България през 1944 година, и намеренията за възстановяване на демократичен правов режим, опирайки се на Търновската конституция, така и не се реализират. Следвайки официалната линия на Москва, през следващите няколко години в страната ни ще се създаде фасадна демокрация, утвърждавайки и установявайки окончателно тоталитарен строй по съветски модел. Непосредствено след 09.IX.1944 година редица закони са премахнати, приетата Димитровска конституция през 1947 година, привидно дава права и свободи на гражданите, но всъщност – българите не са легализирани в собствената си държава[12].

Отечествения фронт продължава управлението на държавата, следвайки практиката, установена след преврата от 19.05.1934 година, тоест Министерският съвет започва управлението на страната с наредби, имащи силата на закони, опирайки се на чл. 47 от Търновската конституцията и формално одобрявани от регентите. В действителност обаче схемата за вземане и прокарване на решения от държавен и политически характер е доста по-различна[13].

Подготовка, учредяване и състави на „Народните съдилища“ 1944-1945

В началото на октомври 1944 година в СССР са отведени бивши, министри и военни лица за времето от 01.01.1941 до 09.09.1944 година, за да бъдат „разпитвани“. С радиограма от 25 ноември 1944 година Трайчо Костов пита Георги Димитров: „Кой и как ще съди принц Кирил Преславски, Богдан Филов и другите, които са под съветско попечителство“. Другият проблем, който възниква по това време и безпокои Политбюро, е как да се постъпи със сестрата на цар Борис III – княгиня Евдокия. За щастие „разследванията“ по нейния казус не доказват прогермански прояви и тя е освободена[14].

Началото на Българската гилотина не започва с изпълнението на смъртните присъди на 1 февруари 1945 година, тоест физическото отстраняване на „виновниците“ по обвиненията. Механизма за завземане на властта е задействан от Отечествения фронт и е пуснат в действие още на 28 август 1944 година[15]. А няколко дни по-късно Кимон Георгиев чете Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт, в който се казва, че „Отечествения фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от погибел“. Така е извършен фактически политическия преврат от ОФ, в лицето министър-председателя Кимон Георгиев[16].

Подобна заявка (обещание), е дадена месец по-рано и на Георги Димитров от Сталин, където се казва, че „никой друг крак няма да стъпи в България освен крака на Червената армия. Друг нов момент, формулиран в точка 11 от Манифеста, който чете Кимон Георгиев, е заявката за: „Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи“. Под подписаните на документа се четат имената на: Кимон Георгиев (ПК „Звено“), Добри Терпешев (БРП (к)), Никола Петков (БЗНС), д-р Иван Пашов (цял квартал носи неговото име в Перник) и още много други[17].

На 9 септември 1944 година България е окупирана от Червената армия и е въведен атеистичен режим по подобие на този в Съветска Русия. За кратко време са превзети всички държавни институции. Богоборческият дух на болшевиките не подминава и родната ни Църква. За няколко месеца през затворите минават стотици духовни лица, а една не малка част от тях са убити без съд и присъда – по време на така наречената „Първа вълна“ –  (9.IX.1944-1.III.1945[18]).

След превратът от 09.09.1944 година в България се формира структурата на Държавна сигурност по подобие на съветски модел. Тя има за цел да проучва, разследва, разпитва, малтретира, реквизира и не рядко да екзекутира „негласно“ противниците на режима[19].

С решение на Министерският съвет от 30 септември 1944 година се приема единодушно законопроекта Наредба-закон за съдене от „Народен съд“ виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев[20] включително и от некомунисти, съюзници на БРП (к), както и земеделците на Никола Петков и социалдемократи, участващи в Отечествения фронт[21].

С указ №22 на регентите на България (под натиск), е одобрено 6-то Постановление на Министерски съвет, „…. взето на заседанието му от 30 септември 1944 година“, с което е приета наредбата-закон. Тази наредба-закон влиза в сила от деня на обнародването си в „Държавен вестник“, на 6 октомври 1944 година, бр. 219[22], и е изменяна двукратно с укази от 4.11.1944 година и 4.01.1945 година[23].Всъщност, срокът на наредбата-закон е удължен до 31.03.1945 година. Но процесиите по него продължават чак до края на месец април. Едва на първи май със заповед на министъра на правосъдието народните екзекутори са освободени от длъжност[24].

На 18 декември 1944 година Политбюро решава, че главните процесии не могат повече да бъдат отлагани. В тази връзка инквизиторите започват да обсъждат присъдите, които ще поискат. С шифрована радиограма Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва, че „Утре, на 19.12.1944 година започва „Народния съд[25].“ В денят, в който започва „Народния съд“ 20.12.1944 година, Министерски съвет приема нова наредба-закон, този път за трудово-възпитателни общежития[26] (ТВО) за опасни лица. Съгласно чл. 1, това са хора обвинени за фашистка дейност и противници на държавния ред и сигурност. Всъщност в България изобщо никога не е имало фашизъм, тоест дори и някои организации да се увличат по фашизма, който е изцяло италианско изобретение, те никога не идват на власт, никога не участват пряко в управлението на страната[27]

Създадените трудово-възпитателни общежития, излизат на „бял свят“ – официално, с наредба-закон, публикувана в „Държавен вестник“, бр. 15/20.01.1945 година, заедно с правилник за вътрешния ред на общежитията [28]. Тази „наредба-закон“ на ОФ, както и „Наредбата-закон в защита на народната власт[29]“, подписани от Кимон Георгиев, целят, от една страна, да узаконят беззаконието в страната и да се утвърдят като съвестта на нацията, а от друга страна, опирайки се на „наредбата-закон“ – да прикрият и оправдаят пред историята именно онези „безследно изчезнали лица“ до датата 20.12.1944 година, когато се установява официално народния съд като ги включват в списъците на „законно осъдени“ от „Народния съд“, тоест записани като въдворени в ТВО-та, а след това починали по необичайни и непредвидени ситуации. Видяхме, че в отчетите и докладите на комунистите, има разминаването на данните в списъците, което не е случайно явление, а е преднамерено и тенденциозно.

Голяма част от задържаните, както знаем са убити и когато съдебният състав на „Народния съд“ ги призовава по имена, получава отговор, че тези лица са в „неизвестност“. Горното твърдение се доказва и от признанията на главният народен обвинител Георги Петров, който заявява, че в списъците на подсъдимите и по-късно осъдени попадат много „изчезнали при чистката [30].“

Прочетете още „„Народен съд“ 1944-1945 и „Втори Народен съд“ – 1948: репресиите над Църквата и отношенията между нея и държавата при комунистическия режим[1]*“ →

„Историкът е обречен да гледа на миналото от настоящето” отец Георги Флоровски

Павел Павлов

Abstract

The Drama of the Bulgarian Academic Theologian. The article analyses the specific challenges faced by academic theologians in Bulgarian society during the Pro-Soviet regime.

Keywords: Modern Orthodox Theology, Communist Regime, Academic Theology, Ecumenism, WCC, Church History

***

Въведение

Разбира се, историкът желае да знае миналото, но да го знае от перспективата на настоящето и дори на бъдещето. Това, което е било бъдеще за хората от миналото, вече е минало за историка. В този смисъл историците знаят за миналото повече от хората, които са живели в него. Няма история без поглед назад. Днес честваме двама преподаватели, допринесли всеки според силите си за продължаването на богословската традиция в България. Нито единият, нито другият са били мои преподаватели и лично не ги чувствам за мои учители (като г-н Ганчо Велев или професор Христо Стоянов например). Това ми дава възможност за един по-свободен и надявам се по-обективен поглед. Смятам че всяко лицемерие, дори твърде характерното академично лицемерие, което някои издигат в основен модел на поведение и подражание, е вредно за богословието.

Преди години Георги Каприев издаде том с най-доброто от творчеството на професор Богдан Филов и озаглави предговора към тази книга „Драмата на един академичен интелектуалец в България[2]“. Думите ми, посветени на паметта на епископ д-р Николай и на скоро отминалия си от нас професор Събев, са в подобен контекст, именно: Драмата на българския академичен богослов.

Второто поколение и другите

Дълго разсъждавах за това как най-полезно би могъл да се използва днешният повод, за да започне разговорът за българското богословие през ХХ-ти век. Далеч съм от мисълта да съдя и да поругавам памети на отминали от живота хора. От друга страна, смятам че най-добрият начин да почетеш паметта на някого е да поговориш честно за нещата, които са го вълнували и… да се помолиш за него. Тези въпроси имат екзистенциален смисъл. Отдавна търся ключ към отговора – какви хора са били нашите предшественици, които е трябвало да живеят в този най-бурен век. Поколението на двамата днес чествани носи морала и консерватизма на провинциалния българин, човек жилав, патологично трудолюбив, понякога дребнав, понякога сантиментален, но много жизнен и адаптивен – оцеляващият човек. Все добродетели и недостатъци, изграждани през вековете в българската провинция.

Какво различава българското богословие на ХХ-ти век от съседните богословия и изобщо от другите православни школи? Очевидна е липсата на образци, на съборни личности. Богословието винаги е космополитно. Може би Макариополският епископ д-р Николай и отец Стефан Цанков са най-известните богословски имена извън нашето твърде ограничено пространство. Другото известно име е на професор Събев, но по-скоро като църковен „политик“ и дипломат, като участник в икуменическото движение и Световния съвет на църквите. Ние си нямаме нито св. Николай Велимирович, нито отец Юстин Попович, нито отец Димитру Станилое, нито гръцките духовници и богослови от това време. Да не говорим за великите руски богослови в емиграция. Всички тях, подвластни на националния ни и провинциален комплекс, обикновено омаловажаваме или направо се държим все едно, че не съществуват. Нямаме и харизматични старци-космополити, които биха повели българина към висотите на Божието Царство още тук на земята. Днес нямаме духовник от мащаба на един отец Юстин Първу[3], който е духовният отец, молитвеник и лечител на румънското общество. Без тези неща обаче не може да има и здраво монашество, което да стабилизира формалната институция на Църквата. Очевидно отговорността на българското богословие е твърде голяма за всичко това, което се е случило и се случва. Да си скриваме главите като щрауси е глупаво и безсмислено. Независимо дали е осъзната или не, отговорността си остава.

Академична кариера

Витрината на всеки изследовател са неговите произведения. Витрината на професор Събев е голяма. Неговите текстове са създавани в продължение на повече от 50 години. Ние всички познаваме добре тези текстове. Знаем дори повече от самото послание на текста. Знаем защо са написани. Знаем дори как са написани. Но това пак не е достатъчно, често по-интересното е това, което не е можело да бъде написано. Християнството винаги е персоналистично. Важна е личността, тя е много повече от текста. Намирам твърде безсмислено критичното разглеждане под лупа на тези текстове в търсене на възможности за разобличаване. Текстовете носят белега на своето време. Като всяка витрина обаче всеки текст показва по-скоро желани образи, а не реалните образи на своите създатели.

Не очаквайте да говоря за професор Събев като за герой на социалистическия труд, заслужил деятел на културата или член на Съюза на научните работници в социалистическа България. Твърде много уважавам човека и пътя на Тодор Събев Тодоров – от селото, през Семинарията, Богословския факултет, Историческия факултет и нататък, за да си позволя подобно карикатуризиране. Когато говорим за професора е правилно, смятам, да потърсим човека. Как го постига, в какъв контекст живее и така нататък. Това, което веднага прави впечатление, е неговата академична кариера, която е най-бързата и най-лъскаво изглеждаща в новото българско богословие. На 27 години защитава дисертация, на 31 години вече е доцент, а на 38 професор. На 51 години той е избран за зам. Генерален секретар на Световния съвет на Църквите и отива на работа … в Женева, Швейцария. Годината е 1979-та. Проличава талант и умение за ориентация. Какво стои зад всичко това? Това ли е българската богословска мечта обаче, която се опитват да следват по-младите му колеги и следващото поколение богослови в Духовната академия, та чак и до днес? И какво следва? Какво означава да си професор по богословие? Това мисия ли е или функционерство? А след това? Животът стълбица ли е, по която можеш да се изкачваш до безкрайност или докато те търпят и конюнктурата ти позволява? Дали това не е драмата на всеки един от нас? За разлика от здравия консерватизъм на професор Събев обаче следващите поколения, продукт на развратения късен комсомол, нямат толкова силни инстинкти за самосъхранение.

Изворите

Във всичките си изследвания професор Събев държи на изворите, на тази изключително важна и тънко професионална работа на историка с архивите и изворовите текстове. По този почин, а и за да не се поддавам на характерното за нашите среди приповдигнато честване, реших да прегледам като извор за моя доклад протоколите на Духовната академия за периода от 1961 година (годината, в която доцент Събев е възстановен в нея) до учебната 1981/82 година, когато професорът вече окончателно напуска академията, за да се отдаде изцяло на икуменическото поприще. Още в протокол №1 от 2.09.1961 година доцент Събев е приветстван от Ректора Макариополски епископ Николай като нововъзстановен член на академичната общност и ръководител на катедрата по Църковна история (Писмо № 5780 от 22.07.1961 година). Избирам този период от протоколите и заради дядо Николай, който в този период е Ректор на Духовната академия[4].

В протокол №3 от 26.09.1962 година прави впечатление дългото изказване на доцент Събев в подкрепа на отец Николай Шиваров в конкурса за доцент по Свещено Писание на Стария Завет. Изказването е по-дълго от всички останали, взети заедно. А в протокол №4 от прочутото заседание на 24.10.1962 година, продължило пет часа и половина за избор на доценти по Догматическо богословие и Пастирско богословие, доцент Събев прави изказване „от висшия пилотаж”, което би трябвало да се публикува, за да служи за пример на неколегиалност. Там той нито подкрепя, нито отхвърля кандидата отец Серафим (Алексиев), а прехвърля отговорността за това на Светия Синод. На другия полюс е изказването на отец професор Радко Поптодоров и то ще остане паметно за всеки преподавател и изследовател, който реши да се зарови в старите протоколи от времето на академията.

През пролетта на 1963 година професор Събев заминава на специализация в Нюшател, Швейцария до пролетта на 1964 година. В заседанието на 29.05.1964 година Ректорът подканя професор Събев и отец Нанков да подготвят кратки доклади за командировките им, които да представят на следващото заседание. Такива са представени на заседанието от 27.06.1964 година. Изказана е благодарност „на Народната власт, която в лицето на Председателя и сътрудниците в Комитета по въпросите на Българската православна църква показа пълно разбиране за нуждите на Българската православна църква от икуменически връзки и отдаване възможност на научни работници от академията да бъдат изпращани на научна командировка в чужбина”. През юни същата година професорът отново е в чужбина. Прави впечатление, че само няколко месеца по-късно, още през септември в Академията гостува деканът на Нюшателския богословски факултет Жан Жак фон Алмен, който чете три лекции. Това означава, че доцент Събев си е свършил перфектно работата.

Прочетете още „Драмата на българския академичен богослов[1]“ →

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Archimandrite Irinei Pop Konstantinov – A Little Known Witness to the Christian Faith. Several articles have been written on the subject, a number of documentaries about Archimandrite Irenaeus have been broadcast, and yet it is not enough. Firstly, the idea of writing this mod est contribution to the subject arose in the process of researching the archives at the Records Commission. The documents found there, gave me the oppor tunity to complete the missing piece of the puzzle. Some of documents are still inaccessible. Secondly, perhaps the main reason for writing the article is to keep the memory alive.

Keywords: Church History, Orthodox Faith, Ecclesiastical Tradition, Fascism, Nazism, Communism, Martyrs, Persecution.

***

Въведение

С преминаването на властта в България в ръцете на атеистично-материалистическата власт – анархокомунисти и социалисти, след 9.IX.1944 година Православната църква в България се озовава в положение без точен аналог в родната ни история. Комунизмът представлява идеология, чийто фундаментален принцип е войнстващ атеизъм, с какъвто не е характерна нито Римската империя (в периода на ранната Църква), нито петвековното Османско владичество. Комунистите-безбожници, прокламират принципа за отделяне на Църквата от държавата – принцип, който не е нито нов, нито непознат на изследователите[3].

„Народно-демократичната“ власт си въобразява, че ще подчини духовниците сравнително лесно без да се стига до масово прочистване на висшия църковен клир, като в началото се опитва да пропагандира, че Православната църква не би могла да просъществува без подкрепата на държавата. Единственото нещо обаче, което не успява да предвиди, е, че в лоното на Църквата Христова има и хора, които живеят, според думите на св. апостол Павел: „Защото за мен животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филипяни 1:21).

В първата вълна (септември 1944-01.02.1945 година[4]) от репресии срещу Църквата, без съд и присъда са изтезавани и убити по най-мъчителен начин стотици свещеници, сред тях се нареждат и личности като архимандрит Ириней (вероятно изгорен жив[5]), иеромонах Паладий (Дяков) и други. Под арест за няколко месеца при извънредно унизителни условия и побой са поставени Пловдивския митрополит Кирил – бъдещ патриарх (на когото е счупена ръката при бой в затвора) и Врачанския митрополит Паисий[6].

Самият архимандрит Ириней е арестуван на 20 септември 1944 година около 12:40 часа на обед, когато излиза от служебно заседание на една от залите в Съдебната палата. В деня на арестуването му, архимандрит Ириней най-напред е закаран в Столичната Криминална полиция, която се помещава по това време в съдебната палата – на първия етаж. По-удобно не може и да бъде. Заедно с него е арестуван и „някой си софийски адвокат Минчо Димитров“. След няколко часа на разпити, в същия ден и двамата арестувани са изведени, качени в някаква кола, която чака пред Палатата и отведени в Дирекцията на Народната милиция при Лъвов мост – булевард „княгиня Мария Луиза“№6, 1202 София[7].

На 29 септември 1944 година родителите на архимандрит Ириней, протоиерей Константин Попниколов и Николина Попконстантинова, и двамата от град София, имат за последно връзка със сина си, като му носят храна.

На същата дата 29.IX.1944 година приключва и дознанието, тоест предварителното разследване. Архимандритът е държан отговорен за някаква книга[8], която той превел от румънски на български език. Абсолютно нищо друго. Ако нещо странично се говори, например, че е бил буен, говорел много, бил женкар и така нататък, то е за да се оправдае задържането му. Затворен е в стая №8. Вечерта на 29 септември същата година архимандрит Ириней е отведен в „Дом на слепите“ на улица „Пиротска“. Там е измъчван и нечовешки малтретиран, според неговата майка[9]. На другия ден 30 септември е видян между 2 и 3 часа след обед в една от стаите на третия етаж – в източната част – точно над входа на сградата. Вечерта на същия ден към 00:30 часа е бил изведен извън сградата и до ден-днешен няма никакви сведения за живота му. Бил е облечен само с една риза, един подрасник и едно тънко расо. Архимандрит Ириней се води безследно изчезнал[10].

След изчезването (невъзможно е човек да изчезне физически) на архимандрит Ириней, започват да се появяват различни версии около задържането му. Всяка една от вероятностите, има свои основания и надежди, но вместо да дадат отговори, те поставят нови и още по-неразрешими ребуси около смъртта му. Това се дължи предимно на липсата на документи в архивите. Но пък и материалите, с които разполагаме като извори – са манипулирани, което още веднъж затруднява значително изследователската работа. Тези откъслеци, които са налични в крайна сметка, не трябва да ни обезкуражават да се отказваме от търсенето. Напротив, това трябва още повече да ни дава стимул да продължим.

За нас християните обаче загадката е проста и не буди никакво съмнение за това, какво всъщност е станало: дали той е бил убит веднага след извеждането му от дома за глухи, или е откаран някъде другаде – не е без значение, разбира се, но по-ценното нещо в случая, според мен, е да започнем да отдаваме заслужената почит на един Христов войн, за да можем да черпим сили и упование за нашето духовно израстване в Христос, чрез застъпничеството му пред Божия престол хора като архимандрит Ириней може и трябва да бъдат онзи светъл пример, който да дава надежда в трудни дни на изпитания за нас – християните. Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им (Евреи 13:7).

Интересното в случая е, че когато архимандрит Ириней изчезва безследно, на същата дата изчезва и лицето Иван Чомов (юристконсулт на Светия Синод). Като по този повод в обществото започват да се носят най-различни слухове: някои лица твърдят, че Иван Чомов е видян между задържаните лица в Дирекцията на Държавна сигурност, след датата 30 септември.

В донесение от агент „Звезда“ се твърди, че преди не много време, директорът на Синодалното издателство – Матей Попов, в разговор с агент от Държавна сигурност около смъртта на екзарх Стефан, разказва следната история: архимандрит Методий, преподавател в Духовната академия, бивш протосингел на Сливенския митрополит Никодим, отзован от Москва през 1950 година, като неблагонадежден, и като доверено лице на екзарх Стефан, е изпратен по решение на Светия Синод при него – екзарх Стефан, през последните седмици от живота му. Същият – архимандрит Методий е споделил с Матей Попов, че дядо Стефан му е доверил, по между другото, че убиец (лично) на лицето архимандрит Ириней, който бил задържан в Дирекцията на 30 септември е самият Георги Пеев (роднина на дядо Стефан по линия на съпругата му, член на Българската комунистическа партия). Поради напредналата възраст (склероза) Матей Попов разказвал тази история на два пъти и на лицето – свещеник „Л.Д.“[11].

Отново ще кажем, че вероятността архимандрит Ириней да е ликвидиран веднага след извеждането му от Дома за глухи, е огромна и за нас този факт не буди никакво учудване, предвид обстоятелствата около неговото задържане от органите на Държавна сигурност.

Предистория

Акцията по оклеветяване на архимандрит Ириней започва по писмени донесения, постъпили в Дирекцията на полицията – отдел Държавна сигурност на 29 август 1941 година. Забележете годината! По сведение, на 25-ти или 26-ти юли същата година, пътувайки във влака от Пловдив за София, архимандрит Ириней – протосингел на Софийския митрополит екзарх Стефан в присъствието на Димитър Лучански – адвокат и председател на областната сметна палата в град Битоля и в град Бургас, и Никола Ников, подначалник на 10-ти полицейски участък в град София, обсъждат въпроса за някакъв шпионаж в село Дервишка могила и по-специално изказват мнения за осъдения на смърт свещеник от същото село. Тогава по думите на агента, иеромонах Ириней се нахвърлил с „обидни думи“ срещу българските офицери и по-специално срещу командващия генерал Попов. Веднага се провежда дознание като се разпитват Димитър Лучански и Никола Ников, за да се установи какви „обидни“ думи е говорил архимандрит Ириней по адрес на българското офицерство[12]. Думите от дознанието няма да бъдат изнасяни, тъй като те са безпредметни за нашата работа.

Такива подобни комбинации са организирани често от органите на Държавна сигурност, с цел: злепоставяне и уязвяване на лицето, към което се подготвя, така нареченото „остро мероприятие“.

Случаят от 14 август е също много показателен: В „Бележки на деня“– „Забравил не само, че е българин, но и че служи на българската църква“ пише, „че на същия “14 август, към 3 часа след обед, в трамвай №3, по посока от Подуене към площад „Св. Неделя“, иеромонах Ириней, разговаряйки със своя събеседник, забелязва, че марширува едно отделение войници, като това му дава повод да заговори високо, с очевидно намерение да го чуят и другите пътници в трамвая. Това, което той казал в трамвая, било от такова естество – пише в брошурата, че „отначало ние не повярвахме на съобщението и го подложихме на проверка. За съжаление съобщението се оказа вярно. Казваме за съжаление, понеже иеромонах Ириней произхожда от добро българско семейство, в което противонародни и противодържавни внушения, като тия, които са вдъхновили негово преподобие не се култивират и следователно, вдъхновението му трябва да идва по други пътища. Думите, които е казал иеромонахът, ние няма да изнасяме тука, понеже книга не ги търпи. Достатъчно ще бъде да кажем, че и за много по-малки провинения се изпращат или да чукат камъни, или ги възстановяват на временно жителство в провинцията. В случая пък не е без значение и това, че иеромонахът е на служба в българската църква, която винаги е отстоявала българските националните идеали, живеела е с радостите на българското племе и заедно с него е понасяла националните страдания[13].“

А, ето и думите, които са казани от архимандрит Ириней: „Тази германска паплач, тези скакалци, ще погубят България. Причината са тези македонци – това черно племе. Право казваше (не се чете името) те нито са сърби, нито са българи. Ще погубят България. Да вземат всички македонци, да ги изселят, да ги пратят там и да си чупят главата, нека там правят държава“.

Съобщението/донесението е по сводка на Люба Иванова Томова[14]. Това сведение всъщност не кореспондира с данните отпреди няколко месеца, събирани от Областното полицейско управление в Пловдив, което е било натоварено да издирва материали за архимандрит Ириней. Ето какво пишат следователите от Областното полицейско управление в Пловдив по адрес на архимандрит Ириней: „При пребиваването на германските войски, носил се много коректно с квартируващите войници в Семинарията и служил за преводчик[15].“

Прочетете още „Архимандрит д-р Ириней поп Константинов – един малко познат свидетел за Христовата вяра[1]*“ →