Проф. Иван Желев

Най-напред няколко думи за името на светеца. Той е роден в българските земи, наречен е от своите родители Иван и с това име по всяка вероятност е бил кръстен в православната вяра. Традицията обаче изисквала да се използва за църковни нужди старобългарският език (и по-точно в онази епоха – среднобългарският език, общият книжовен език на южните и югоизточните славяни; през последните четири века в църковната практика той е изместен от така наречения църковнославянски език) и затова житието на светеца е написано на този език. А в него за името Иван се използва заетата от гръцкия език форма Иоан. Така днес у нас се използват и двете форми на името – старинната Йоан и съвременната Иван. Първата се ползва с предимство за име на светци (Йоан Кръстител, Йоан Богослов, Йоан Златоуст, Йоан Рилски), но също и на съвременни български граждани. А втората е предпочитана като мъжко име, но също така и за свети Иван Рилски, макар църковната норма за него да продължава да бъде Йоан Рилски. Ние обаче не смятаме, че трябва да се заклеймява която и да е от двете форми. „Езиковедът трябва да благоговее пред езиковата стихия на народа“ – беше казал виден български филолог в средата на миналия век. Затова, пишейки за широката читателска публика, си позволяваме да използваме с предпочитание формата Иван за свети Иван Рилски.

И сега – кратко пояснение за понятието светец, светия. Разбира се, ще го разгледаме в православния християнски контекст, защото, от една страна, протестантските християнски църкви или религиозни общности нямат такова понятие в доктрината си и съответно не почитат светци, а, от друга страна, идеята за свети хора съществува и в нехристиянски религии. Но в нашата страна православието е преобладаващото вероизповедание, което е белязало почти цялата история на българския народ и затова неслучайно е записано дори в конституцията на страната ни.

Светците и в миналото, и днес са хора като всички нас – от плът и кръв, които са възприели православната християнска вяра, следват нейните принципи и правила и се усъвършенстват духовно в изпълнение на препоръката на Иисус Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“, тоест Бог. Те полагат усилия да следват учението на Христос, като се стараят да постигнат съвършенство и чрез него – спасение на душата си. Тези усилия обаче не са плод на себичен интерес (да спасят себе си), а винаги са свързани и с дейност в полза на „ближния“, който според определението на Самия Христос е всеки друг човек. Това го наблюдаваме и в живота на рилския пустинник свети Иван. Той най-напред се уединява в отдалечени от селищата („пусти“, необитавани) места и се упражнява („тренира“) в духовните подвизи: пост, молитва и въздържание. А когато постига духовна извисеност, приема при себе си свои следовници, „ученици“, заедно с които основава своята Рилска обител (отдавна придобила световна известност), написва и своя забележителен завет – поредица от съвети и препоръки към последователите си. През последните години от своя живот светецът лично ръководи десетките си последователи, при това ръководството е пряко и персонално, тоест, първо, няма посредници в тази дейност, защото никой не може да бъде така успешен в духовното ръководство като него, който междувременно е натрупал половин век опит; и, второ, той наставлява учениците си в духовността лично, според нуждите на всеки отделен човек, макар и да има случаи, когато „старецът“ (в духовен смисъл стар, тоест опитен) говори и поучава всички заедно или една група от тях.

Не е лесно да се постигне споменатата духовна извисеност, защото се изисква смирение и себеотрицание, както и дълги години упражняване в християнските добродетели. Такава пълна преданост на идеала в християнството (и особено в монашеството) винаги е съчетана с искрена готовност да се помага по всякакъв начин на всички, включително и на хората извън монашеската общност на „подвижника“ (тоест извършващия духовен подвиг), в случая – извън Рилската обител.

Макар рилският пустинник да се оттеглил високо в планината (на около 1300 метра надморска височина), той не останал неизвестен за хората, които търсели духовен съвет и подкрепа в трудностите на своя живот. От житието му разбираме, че както негови роднини, така и други хора (сред тях бил дори българският владетел цар Петър Първи) успяват да установят местонахождението на отшелника и да общуват с него. Според житийните текстове няма сведения свети Иван да е имал свещен сан, тоест той не е бил свещеник и не е могъл да извършва каквито и да било свещенодействия. И при все това народът е преброждал трудно проходимите горски масиви, за да стигне до него, да общува с него, да се поучи от богатия му духовен опит, да получи отговор на жизнено важни въпроси.

Такъв е един от парадоксите, свързан с живота на светците: те обикновено се оттеглят в трудно достъпни места, но рано или късно стават известни на хората, които не жалят време и сили да стигнат в далечната и сурова за живеене местност, за да могат да общуват със светеца. Тези търсещи светостта хора добре знаят, че не могат да получат никаква материална помощ от него, защото светецът живее в дълбока и разумна оскъдица. Но той е богат духовно и може да сподели с тях своя опит, да им даде съвет от своето „приложно“, осъществено християнство – често пъти с твърде малко думи, но съдържащи богати символи и винаги основани върху учението на Иисус Христос и Неговите апостоли. Със сигурност теоретични християнски принципи и разумни практически съвети могат да им дадат и духовниците в населените места. Но разликата е в белега приложност. Дори необразованите хора лесно разбират кой може да им бъде духовно полезен със своя опит и християнска мъдрост.

Ако някой прояви интерес и прочете житията на древни светци-отшелници, подвизавали се например в египетските пустини източно и западно от долното течение на река Нил, ще види същото явление: пустинникът се отделил от хората на почти невъзможно за живеене място, но те пак започват да идват при него, за да търсят духовна храна, утеха и надежда. Защото там, където има понякога в изобилие материална храна, най-често има убийствен недостиг на духовна храна, крещяща липса на утеха и отчаяно отсъствие на надежда.

Такива са парадоксите на човешкото битие и особено – на монашеското.

Стремежът на хората към общуване със светци създава традицията на поклонничеството. За християните поклонническото пътуване е израз преди всичко на желанието и стремежа ни да срещнем Иисус Христос, «Началника на живота», както Го нарича апостол Петър. Тази среща е чисто религиозен акт, осъществяване на духовно общуване с Този, Който Сам казва, че е “пътят и истината, и животът”. И доколкото светците са Негови образцови последователи, всяко общуване с тях е среща и с Христос. Тъкмо това разбиране дава стимул на вярващите хора да търсят контакт, тоест среща и общуване със светците.

Затова и поклонничеството не е просто пътуване без някаква ясна цел, пътуване посто за да излезем от курса на всекидневието си (какъвто е смисълът и на думата екскурзия: ex-cursus на латински). Поклонничеството е порив, изпълнен с ясен смисъл, защото неговата цел – срещата със святото, тоест свято място, свят човек – като пътеводна звезда осветява пътя му. Така също според християнското разбиране и човешкият живот има смисъл не просто като биологично явление, а като осъзнато пътуване към действителна среща с Бога, за да живеем с Него и в Него. Както е казано в Библията: «Потърсете Господ и ще бъдете живи!»

Почитта към светците в християнството е явление, което пряко е свързано с паметта на народа, на вярващите хора. Те са преценили и оценили дадена личност – мъж или жена – като духовен авторитет и пример за тях в стремежа им да изпълняват Божиите заповеди и да се усъвършенстват в християнските добродетели. Докато светите личности са живи и вярващите имат възможност да се срещат с тях, да общуват и пряко да получават наставления, това е най-резултатният начин за получаване на духовна полза. А тъй като според християнското учение смъртта на човека не е край на съществуването му, но душата му продължава да живее и след смъртта на тялото, вярващите са убедени, че и след смъртта е възможно общуването с душите на «отишлите си от този свят», както се казва.

Сам Иисус Христос заявява, че Бог «не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи». Това вярване обуславя общуването с покойниците, но не чрез някаква форма на спиритизъм, а чрез молитва.

Иван Снeгаров

Как точно поп Богомил е учил, не знаем: никакви негови вероизложения не са известни, нито пък небогомилски източници съобщават нещо за това. Ние знаем нещо само за учението на богомилите изобщо и то от два пра­вославни източника: 1) беседата на българския презвитер Козма от втората половина на X-ти век и 2) изложението на византийския монах от XII-ти век Евтимий Зигабен или Зигаден под название „Догматическо всеоръжие“. Беседата на презвитер Козма трябва да се счита, разбира се, като източник, в който учението на поп Богомил е предадено най-вярно. В XII-ти век, когато Зигабен е писал против богомилите, богомилското учение е съдържало някои нови религиозни представи, прив­несени от слелите се с богомилите масалияни (старите евхити). Даже във времето на презвитер Козма богомилите, макар изобщо всички да считали дявола за творец на целия материален свят, нямали еднаква представа за него­вата природа и власт: според едни, той бил падналъ ангел, а споредъ други – неправеден „иконом“ или устроител, сиреч едни били привърженици на по-строг дуалистичен мироглед, а други – на умерен. По-късно, поради това различно схващане на основния догмат за отношението между Бога и дявола, богомилите се разделили и образували две отделни църкви: драговишка – строго дуалистична – с главен център около Солун между славяно-българското пле­ме драговичи, и българска – умерена – в старопланинска България. Българската богомилска църква се смятала за поддръжница на ортодоксалното или истинското богомилство. Кое гле­дище било собствено поп Богомилово? Общо се приема, че в противоположност на крайния павликянски дуализъм, поп Богомил бил умерен дуалист, тоест е приемал, че само доброто, сиреч Бог е изначална и вечна творческа сила, а злото, сиреч дяволът се появил после и е временна строи­телна мирова сила. В това именно и се състояла неговата главна преработка на дуалистичната догматика. Ако приемемъ това, то трябва да допуснем, че поп Богомил е учил, какво дяволът е паднал ангел.

Но ако в метафизическото понятие за дявола е имало нюанси, то по другите догматически и етически пунктове е нямало разномислие между богомилите от X-ти век, поне спо­ред изложението на единствения източник за това време – беседата на презвитер Козма. Богомилското учение ни се пред­ставя в следния вид. Богомилите вярвали, че има два свята: небесен или духовен, и земен или материален. Върховният Бог или Бог Отец, който е Бог на доброто, е сътворил духовния свят. Той е живял над небесата, а под тях била бездна и земята била невидима и неустроена. Вожд на ангелите бил Сатанаил, който, според презвитер Козма, бил по-младият син на Бога Отца, а според византийските източници – по-старият. Като такъв, Сатанаил имал божествен вид, седял до Бога Отца и бил надарен с творческа сила. Но той се възгордял, искал да стане равен на Бога и възстанал против баща си заедно с една част от ангелите. Заради това Сатанаил и привържениците му били низвергнати от небето в бездната. Понеже наоколо било хаос и нямал где да живее, той, благодарение на творческата си мощ, е устроил земята и целия видим свят, чийто господар е станал. Той е създал тялото на човека от пръст, но душа не е могъл да му вдъхне и според една богомилска легенда, е откраднал душа от Бога и едвам успял да я затвори в тялото на първия човек, а според Зигабен, по молба на Сатанаил, преблагият Бог Отец е дал на човека душа. От това се вижда, че според богомилите, човешкото тяло е изцяло дело на дявола, следователно, вместилище на злото, греха, а само човешкият дух е създание на Бога и сила на доброто. Човек е съчетание на две враждебни и непримирими природи: плътска и духовна. Оттук богомилството е правело нравствен извод, че същността на човешкия живот се заключава само в развитието на духов­ната природа, а служенето на плътта е смърт за човека, защото е служба на дявола. Назначението на човека е да ос­вободи духа си от веригите на плътта, като я умъртвява. Понеже на богомилите се струвало, че жената е по-похотливо същество, отколкото мъжът, то те учили, че първата жена Ева е взела живо участие в утвърждението на сатанинската власт или на злото по земята. Ева родила Каин от сношение със Сатанаил, и човечеството е потомство на Каин, поради което то се е намирало всецяло под властта на Сатанаил, тънело в пороци и престъпления. Обаче Сатанаил се боял да не би хората да заместят падналите ангели на небето, понеже те имали божествен дух, който у някои е пораждал стремеж към Небесния Отец. За­това той решил да унищожи човешкия род, като си служил с разни средства: създал потопа, разбъркал ези­ците на хората при вавилонското стълпотворение и ги разпръснал по земята, унищожил Содом и Гомор, дал на Моисей човекоизтребителен закон и прочее. Според богомилите, еврейският Бог Йехова, комуто евреите се кланяли като на творец на видимия и невидимия свят, бил самият Сатанаил, и всичките вехтозаветни пророци са били сатанаилови слуги. Изобщо цялото човечество – евреи и езичници – до идването на Христа се намирало под властта на дяво­ла. Заради това богомилите са отхвърляли патриарсите и вехтозаветните пророчества, както и вехтозаветните книги, считайки ги писани по внушение на сатаната. Даже Иоан Предтеча богомилите от X-ти век не признавали за Божи човек, а го наричали предтеча на Антихриста. По-късно, обаче, когато, поради гоненията, някои богомилски групи взели да се приспособяват към християнството, те приемали някои ве­хтозаветни книги (според Зигабен, псалтира и пророческите книги). В 5500 година от сътворението на видимия свят, Бог Отец, от милост към човешкия род, е отделил от сърцето Си Своя син Христа, когото изпратил на земята, за да спаси хората със своето учение, но преди да слезне Христос, Бог Отец е изпратил на земята ангела Мария – за да го приеме. Христос приел плът недействителна, а призрачна: Той не се родил от дева Мария, а само влязъл в нея през дясното ѝ, отдето и излязъл. Сатанаил повел борба с Христа, като изпратил демона Илия, въплътен в Иоан Кръстител, който кръщавал на­рода с вода и с това го отдалечавал от истинското кръщение със Светия Дух. Освен това Сатанаил чрез евреите разпнал Христа на кръст, но се излъгал, защото Христос е страдал и умрял привидно. След възкресението Си Христос е затворил Сатанаил в ада, като отнел от името му окончанието „ил“, което е указвало на божестве­ния му вид, и Сатанаил е станал сатана. След това Бог Отец е произвел от себе си Светия Дух и го изпра­тил на земята да напътва и възражда хората. Светият Дух дей­ства само в богомилите, а във всички други хора живеят демоните.

Считайки плътта за дело на Сатаната, богомилите от­хвърляли телесното възкресение на мъртвите. Те вярвали, че смъртта е един вид сън, в който човек съблича тленното облекло на плътта и се облича в безсмъртната божествена дреха Христова, а тялото ще се превърне в прах и пепел и никога не ще се възобнови.

От гледището на богомилите за кръстните страдания на Христа се е определяло и тяхното отношение към Пра­вославната църква. Кръстната смърт, като призрачна, нямала никакво спасително значение. Единственото спасително средство е учението на Христа; човек ще се спаси, ако познае само Христовата истина. За богомилите Православната църква не била истинска Христова църква, а, както и вехтозаветната църква, тя е творение на дявола. Те само себе си считали християни, а православните наричали фарисеи, рим­ляни, сиреч езичници. Те отхвърляли всички тайнства, обреди, икони и кръста като сатанински знакове. Особено те мразели кръста, та където намирали кръстове, ги секли и си правели уреди. Те тъй злобно хулели православното духовенство, че според израза на презвитер Козма, лаели по свещениците като псета след конник. С мощите на светиите те се подиг­равали и вършените чрез тях чудеса приписвали на дя­вола. Те много бледословили за дева Мария. Те учели, че Бог живее само в неръкотворен храм – небето, а във веществените храмове живеят демоните. Църковните кам­бани са демонски тръби. Богомилите се молели навсякъде, главно у дома си, и се молели с поклони по много пъти през денонощието, до преумора (според презвитер Козма, по четири пъти през деня и нощта, а според Зигабен, по 7 пъти през деня и по 5 пъти през нощта). Те смятали мо­литвата като главна проява на духовна дейност и с нея се хвалели пред православните: „Ние се молим повече от вас, бдим и се молим и не живеем в леност като вас.“ С това те най-силно влияели на православните, за­щото и между тях през X-ти век молитвеничеството се смя­тало за високо духовно състояние. Считайки познанието на Христовата истина за единствен път на спасението, бого­милите много обичали да четат Свещеното Писание. Нравственото учение на богомилите се определяло от техния основен догмат, че всичко земно (в това число и човешкото тяло) е зло, понеже е творение на дявола. Затова то избивало в краен аскетизъм. Идеалът на един богомил бил да стане аскет, тоест да победи и умъртви плътта си и да я подчини напълно на своя дух. Богомилите считали поначало брака за дяволско установление и женените хора за Мамонови слуги. Поради туй истинските богомили се отвраща­вали и от законородените деца. Истинският богомил тряб­вало да бъде безбрачен, да не яде месо и да не пие вино. Това изискване било в противовес на пиянството между православните българи.

Считайки властта в Православната църква и държавата за дяволско дело, богомилите извеждали и социални положе­ния. Те мечтаели за християнско братство. Тази идея изти­чала от техното убеждение, че са единствените продължители на апостолската християнска църква. Вследствие на това богомилството рязко се опълчило против потисничеството на българското болярство. Неговите проповедници са учили хо­рата да не се подчиняват и да не работят на господарите си, хулели богатите, ненавиждали царя, подигравали се с държавните чиновници, укорявали болярите. Обаче, макар че тяхното неприязнено отношение към държавата било ло­гически извод от тяхната догматика, богомилите, поради силата на държавата, често са отстъпвали от тоя принцип и донейде се примирявали с нея, когато тя била толе­рантна към тях и водела национална политика, защото богомилите ненавиждали византийската култура. Допуска се, че те са участвали във войните на Самуил и Асен II, който затова и ще да ги е покровителствал.

Иван Снeгаров

У нас много се е писало и говорило за богомилството. Не само българският историк се интересува от него, а и българският общественик. То буди не само чисто научен интерес, а и политико-социален. Както през време на цър­ковната борба вниманието на народните дейци било насочено към историята, гледайки на нея като на арсенал, отдето могли да добиват оръжие за сразяване софистиката на Фенер, така и в по-ново време ратниците за известни поли­тически и социални идеали често обръщат поглед към петвековното движение между българския народ, нари­чано богомилство, дирейки в него подкрепа на своите въз­гледи. С тия практически интереси, които буди богомилството, се обяснява фактът, че даже хора на науката са били увли­чани от неговата външна грандиозност и са допускали не дотам научни изводи.

Тук ще засегнем накратко следните три въпроса: 1) причини и условия за поява на богомилството, 2) неговата същност и учение и 3) какво е неговото значение.

Както всяко историческо явление, така и богомилството се появило в България не ненадейно, а било подготвяно от ред предходни нему явления. Както е известно, покръства­нето на нашите прадеди-прабългарите, при княз Борис в 865 година, не се свършило тихо и мирно, а е предизвикало голям болярски бунт, който бил потушен кръвопролитно. След това събитие, не всички искрено приели християнството. Според съобщението на българския преводач на Манасиевия летопис, едни се покръстили „волеiя“ (доброволно), а други _инуждеiя“ (по принуждение). Покръстените насила – тайно или явно, според момента – са пазели предишната си езическа вяpa и, естествено, внушавали своята омраза към християнството и на децата си. Една година не била минала след кървавата разправа с антихристиянската прабългарска партия и княз Борис е питал папа Николай I, как да постъпи с ония, които отказвали да приемат християнството и се покланяли на идоли. Не се знае, дали княз Борис е прибягнал до насилие, от което го отклонявал папа Николай, върху ония, които искали да си останат езичници; но, по всяка вероятност, той е действал по препоръчвания от папата метод: увещание и убежде­ние в превъзходството на християнството, както за това може да се заключи от факта, че той е полагал големи грижи за разпространение на християнството чрез проповед и писменост. Обаче, въпреки неимоверния духовен подем, създаден от Борис и неговия приемник Симеон, подем, от който идва във възторг старобългарският поет презвитер (после епископ) Константин, езичници е имало в някои места и при Симеон. Симеоновият съвременник Иоан Екзарх го­вори за съществуването на капища между неговите сънародици, които, макар че им било проповядвано християнството, са упорствали в своето вярване, че идолите са живи. Може би, в силния си стремеж да просвети цялата страна, цар Симеон е обявил с указ езичеството за непозволена рели­гия в своята държава и при сина му, цар Петър, не ще да е имало вече явни езичници. При все това християнството било по­върхностно възприето, то оставало по-скоро една външна форма, под която простият народ е продължавал да живее с езическите си представи и обичаи. Езическата митология и космогония са оставали съществени основи на народния мироглед. Това смешение или синкретизъм на християнство и езичество най-първо и конкретно се изразило в приспо­собление на християнските празници към езическите и на християнските светии към езическите божества, тоест и в България се е извършил същият процес, който е станал и в Рим, Византия и други народи, когато приели християнството. Така у народа се съчетали езически обичаи и обреди с някои християнски традиции като Коледа, Нова година, Гергьовден, Еньовден, Иеремиевден, Илинден; или се съчетали езически вярвания с християнския календар (вълчи, миши празници); или пък били съединени ези­чески вярвания с християнски обреди (курбан, оброчище). За подобен симбиоз на езически и християнски елементи у българския народ ясно говорят паметниците от X-ти век. Тъй в една от своите беседи епископ Константин предпазва слушателите си от „бесовски“ зрелища и песни. В тъй наречения завет на св. Иван Рилски също се говори за езически обичаи и лоши нрави у българите. „Люди новопросвещенныи – се казва там – своего единокровнаго народа утвърждайте в вере наказуите их оставляти нелепыя iазыческiя и злiя нравы, которыя еще и по прiятiи стыя веры съдържать.“ Презвитер Козма осъжда съвременниците си, че пеели на веселби „бесовски“ песни и вярвали в срещи, сънища и във всяко „сатанинско“ учение.

По всичко изглежда, че този исторически процес е неизбeжен в развитието на всеки народ, и предназначе­нието на църквата е именно да работи за неговото по-скорошно завършване и за очистването на народния мироглед и мироусет от езически наслоения. Така са схващали своята задача духовно-обществените деятели от Борисово-Симеоновата епоха, ала, за съжаление, извършеното от тях не било продължено от приемниците им със същия ентусиазъм, с който тe действали, за да прониквала новата вяра все по-дълбоко в народната душа. Тоя духовно-социален процес може да се уподоби на един болезнен фи­зиологически процес, който се състои в борба между здра­вите кръвни телца и разложителните агенти, микробите. Задачата на лекаря е да усилва съпротивителната сила или боевата мощ на кръвните телца чрез лекарства или чрез инжекции. Също така било и в настоящия случай с българския народ. Новосъздаденото в него смътно психическо състояние, което обикновено се именува двоеверие, не тряб­вало да се оставя в статично състояние, в покой, а трябвало да се държи в кинетическо състояние, в движение, за да можели кръвните телца на християнската вяра, сиреч хри­стиянските идеи, да унищожат езическите микроби в българската душа. За постигане на това, необходимо било по­стоянно да се възбужда или, на медицински език казано, да се инжектира съзнанието на новопросветения народ с чиста християнска мисъл. Обаче лекарят сам бил болен: интелигенцията, която се състояла главно от духовенството, е бездействала и с несъответния на званието си живот е съдействала, народът да се утвърждава в двоеверието си и да го чувства като нормално състояние. Презвитер Козма открито вини за това съвременното си духовенство. „А откъде се ражда всичко това? – с горест се провиква той, – не е ли явно, че е от нечетенето книги и от иерейската леност? … Откъде идат тези вълци, зли псета – еретическите учения? Не от пастирската ли леност и невежество? Откъде са разбойниците и крадците, сиреч греховете, и неправдите? Не е ли от това, че епископите не поучават?“ Двоеверието било голяма спънка за религиозно-нрав­ственото развитие на българския народ. Преди всичко, според известията на презвитер Козма, народът не бил твърде привързан към църквата, увличал се от стран­ното и суеверното. „Мнозина – казва той – повече обичат да се стичат на игри, отколкото в църква; повече оби­чат басните и приказките, отколкото книгите“, сирeч Свещеното Пи­сание и други духовни книги. Но и този, който отивал в църква, не стоял благоговейно, а „умът му – казва презвитер Козма – скита навън или мисли за непристойни неща“. Изобщо съвременникът ни представя народа груб, суров и невъздържан. Пороците, от които страдали болярите и духо­венството, не били чужди и на простите българи. Те пиели много вино на сватби, сборове и други веселби. Пиянството ще да е било доста разпространено, та презвитер Козма заплашва, че­ не са християни ония, които пият вино и обичат танци и бесовски песни“. Имало развратни мъже и жени. Изобщо развалата била обхванала повече или по-малко всички слоеве на българското общество, та презвитер Козма в своята молитва към Бога счита войните и бедствията, които тогава сполетя­вали България, Божие наказание за неходене по Божия закон и покъртно се провиква: „Всички се отклонихме от Тебе (Боже): едни в еретичество, други в убийства, други в кражби, други в блудство, други в клевети и братска ненавист, други в гордост и леност, други в пиянство, в беззаконни игри и други грехове, от които се отрекохме в светото кръщение. Лъжем и тънем в неправди. Работим повече за търбуха, отколкото за Тебе, оставихме небесното и клоним към земното“. На презвитер Козма се виждало злото толкова голямо, че страданията от войните, които разорявали България, са били несъразмерни с греховете на хо­рата, а израз на Божията милост. „Ако би ни възнаграждавал Бог – казва той – според делата ни, то огън би ни изгорил или вода би ни заляла, както е казал Давид“.

Този духовен упадък, това низко религиозно-нрав­ствено състояние на българското общество било добра почва, за да се появи и бързо разпространи едно противоцърковно учение като богомилската ерес. Ако анализираме тази почва, или с други думи, ако диференцираме известните нам бла­гоприятни за тази ерес условия, то, според нас, те са били от двояко естество: 1) психологически и 2) социаликономически. Богомилството от една страна се явява по-ната­тъшно развитие на ония религиозни идеи, които се носели из Балканския полуостров и частно из България, а от друга страна – и крайна реакция срещу обществените и църковните недъзи. Казваме „крайна реакция“, защото имало е и легална, умерена реакция (в пределите на църквата), представител на която се явявал презвитер Козма. И двата вида общест­вена реакция се зародили у ония духовни лица, които са имали по-остро нравствено чувство – с тая само разлика, че бо­гомилството е намерило много привърженици между простия народ и поради това е придобивало характер на народно движение; а умерената реакция едва ли е излизала вън от клира. По такъв начин богомилството се явявало едно религиозно-социално движение: религиозно по своята метафизика, социално по своя обществено-преобразователен дух.