Вие чухте словата на апостол Павел, с които той се обръща към солунци, давайки всекиму правила за живот. Защото учението му беше насочвано всеки път към определени лица, но ползата от него се простира върху целия човешки живот. „Винаги се радвайте, казва той, непрестанно се молете, за всичко благодарете“ (1 Солуняни 5:16-18).
Каква е тая радост и коя е ползата от нея? Как е възможно да се постигне непрекъсната молитва и за всичко да се благодари на Бога? За това нещо, доколкото е възможно, ще поговорим след малко. А най-напред трябва да се занимаем с онова, което противниците възразяват, хулейки заповедта като неизпълнима. „Каква добродетел е, казват те, денем и нощем да прекарваш в радостно и весело разположение на духа? И как е възможно това да се постигне, когато ни обграждат безброй независещи от нас злини, които причиняват неизбежно униние в душата и поради които да се радваш и да си весел е по-невъзможно, отколкото гореният да не чувства болка и пробожданият да не се измъчва. А може би и някой от стоещите тук около нас, страдащ от същата болест на разсъжденията, се оправдава с „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Псалом 140:4). Поради трудността за изпълнение на заповедите той се опитва да прехвърли вината върху законодателя, който уж предписвал невъзможни неща. И казва: „Как мога винаги да се радвам, като не зависят от мене причините за радостта? Защото поводите за радост идват отвън, а не са заложени в нас: посещение на приятел, среща с родителите след дългогодишна разлъка, придобиване на пари, почести от хората, възстановяване на здравето след тежка болест и всякакво друго жизнено благоденствие; дом, задоволен с всичко, изобилна трапеза и близки, причастни на радостта ти, слова и зрелища, носещи наслада, здравето на домашните и общото им благополучие в живота. А печални са не само скърбите, които нас обземат, wo и които се случват на приятели и роднини. Така че от всичко това трябва да се извеждат радостта и веселието на душата. А освен това, още когато може да се види провалът на враговете у осуетяване на зли замисли, възнаграждаване на благодетели и въобще, когато нито някаква настояща, нито предстояща трудност разтърсва живота ни, тогава душата ни може да изпита радост. Как, прочее, ни е дадена заповед да вършим нещо, което не се постига само с желание, а е следствие на определени предпоставки? И как ще се моля непрестанно, след като нуждите на тялото неизбежно привличат към себе си вниманието на душшата и е невъзможно в едно и също време разумът да се разделя между две грижи?
А пък ми е наредено и за всичко да благодаря. Ще благодаря ли, когато ме измъчват, позорят, когато ме разпъват върху колело за мъчения и ми избождат очите? Ще благодаря ли, когато оня, който ме мрази, ми нанася коварен удар? Когато се вцепенявам от студ, когато глад ме мори или съм привързан на кръста, когато отведнъж се лишавам от чедата си и дори от собствената си жена? Когато внезапно поради корабокрушение загубвам състоянието си или когато попадна на пирати в морето или на разбойници на сушата? Когато съм в рани или съм оклеветен, или се скитам, или живея в тъмница?“
Такива и още повече неща дори изброяват ония, които обвиняват законодателя, като възнамеряват да използуват за оправдаване на греховете си клеветата срещу заръките, обявявайки ги за неизпълними.
Какво да отговорим в случая? Това, че апостолът има други неща предвид и се опитва да възнесе душите ни от земята къз висините и да ни преведе към небесно гражданство. А ония, които не схващат възвишената мисъл на законодателя, тънейки в телесните си страсти, въргалят се в земното и плътското, както червеите в калта, и търсят леснина в апостолските повели. Но апостолътi приканва винаги да се радва не когото и да е, а оня, който е станал като него, който не живее вече в плът, но има Христа, жив в себе си (Галатяни 2:20). Защото съприкосновението с върховното благо въобще не допуска отстъпка пред изкушенията на плътта. Но дори и да бъде разсечена плътта, нарушението на връзката се проявява само в пострадалата част на тялото и разпространението на болката не може да, проникне до разумната част на душата. Ако сме умъртвили земните си членове, според завета на апостола (Колос. 3:5), и носим в тялото си мъртвостта на Иисус (2 Коринтяни 4:10), то би трябвало болкатг от умъртвеното тяло да не достигне до освободената от връзките си с него душа. Безчестил и щети, и смърт на близки хора не ще достигат до разума, нито ще понижават възвишеността на душата до степен, тя да се влияе от тукашното. И ако изпадналите в трудност разсъждават като мъж достоен, те не биха причинявали скърби другиму, нито сами щяха да понасят тягостно случилото им се. Ако живеят по плът (Римляни 8:13), не ще скърбят толкова, но ще бъдат считани за жалки и то не заради друго, а понеже не са избрали подходящия път. Въобще душата, която веднъж е обзета от любов към Създателя и е свикнала да са весели с отвъдните хубости, не променя голямата си радост и благонастроеност под влияние на различните форми на плътските страдания. Дори онова, което от други се счита за печално, за нея е повод за веселост. Така постъпваше и апостолът, който се радваше в немощи „в скърби, в гонения, в нужди, като се хвалеше с нищетата си (2 Коринтяни 6:4;12:9-10). Докато в глад и жажда, на студ и в голота (2 Коринтяни 11:27), в гонения и притеснения другите страдат силно и се отказват от живота, при всички тези неща той ликуваше. Затова онези, които неподготвени се занимават с апостолската мисъл и не разбират, че той ни призовава за евангелски живот, дръзват дх обвиняват Павла, че ни предписва невъзможни неща.
Но нека да разберат колко поводи за основателна радост ни се предлагат чрез Божията щедрост. От небитието ние бяхме извикани за живот. Родихме се по образа на Създателя (Битие 1:26). Имаме разум и слово, които възпълват нашето естество и чрез които ние познахме Бога. Изкусно изучавайки хубостите на творението, чрез тях ние като чрез някакви писмена разчитаме великия Божи промисъл и мъдрост във всяко нещо. Умеем да разпознаваме доброто от лошото. От самата природа сме научени да избираме полезното и да се отвръщаме от вредното. Отчуждили се от Бога чрез греха, пак бяхме призовани за общение чрез кръвта на Единородния, като се избавихме от безчестното робство. А надеждите за възкресение, наслаждение с ангелски блага, царство на небесата, блага̀та на обетованието, които превишават силата на разума и словото!
Повод да напиша тази статия ми даде новата практика, според която, когато се датира известно събитие да не се пише вече „преди Рождество Христово“ и „след Рождество Христово“, а да се казва само „преди новата ера“, и „след новата ера“. Мотивът за тази промяна е, че Христос бил мит, Той не бил историческа личност. Науката отдавна била доказала това.
Интересно е да се отбележи, че този въпрос, който бе подигнат с особена разпаленост в началото на миналия XIX-ти век и се смяташе за почти ликвидиран, сега, след повече от 100 години, той отново се явява на сцената. Сигурно противниците на християнството смятат по този начин най-лесно да се справят с тази религия и да я заличат от земята. Щом Христос е мит, щом Неговият живот и Неговото учение са легенда, тогава цялото християнство е измама и Христовото учение е лишено от своя фундамент.
Този е най-прекият и най-лесен път за унищожаване на християнството. Затова неговите противници в настоящата сериозна борба прибягват отново до това старо оръжие. Привеждат се имена на отдавна забравени противници, като например Ch. F. Dupuis, Volney – от края на XVIII-ти век, след това David Friedrich Strauss, Bruno Bauer – от първата половина на XIX-ти век, по-късно французите Emile Burnouf, Hochart, немците A. Kalthoff, Arthur Drews, американецът William B. Smith и още много други.
Някои от тези свободомислещи критици още приживе направиха известни корекции на своите първоначални възгледи за Иисус. Така например, основоположникът на митическата хипотеза, Щраус, около 40 години след своята книга „Животът на Иисус“ (1835 година) в друго свое съчинение „Стара и нова вяра“ между другото казва: „… за Иисус нищо повече не можем да знаем освен това, че той е живял и учил и накрая умрял на кръста“[1]. Това, което по-рано е отричал, сега го признава.
Също и друг свободомислещ отрицател Алберт Калтхов изказва противоречиви възгледи. В своята книга „Животът на Иисус“, Берлин 1880 година, стр. 173, той казва: „Кой може сега да ни посочи човек, който по-величествено и по-чисто да се стреми към нравствения идеал отколкото Иисус? Кой може дори да ни посочи някакво подобие, което да би могло по същия начин да възпламени човечеството за всичко божествено и велико, ако ни бъде отнет живият образ на Иисус? “ Този жив образ в друго свое съчинение „Произход на християнството“, Лайпциг 1904 година, под влияние на Бруно Бауер, той го отрича и изпада в противоречие с това, което е твърдял по-рано.
Някои противници на християнството се позовават на французина Ренан и на неговата книга „Животът на Иисус“, 1863 година, написана във форма на роман по френски маниер. Книгата на Ренан е увлекателна като четиво, но съвсем не е убедителна, понеже е лишена от историчност и от обективна преценка на разказаните събития. Ето как професор Брааш преценява Ренановата книга: „С лично участие следва той своя герой, като чувства, възклицава, плаче и тъжи заедно с него. Към разпнатия на кръста свой герой той вдъхновено се обръща с думите: „Почивай сега в твоята слава, ти, благороден пионер! Твоето дело е завършено. Твоята божественост е основана!“ И с известна своеобразност Ренан продължава: „Не се бой, че ще видиш зданието на твоя стремеж да се руши поради някаква грешка. От сега нататък, обезпечен срещу опасностите от изтощаване, ти ще съзерцаваш от висините на божествения мир безкрайните последици от твоите дела“. Въпреки, че Ренан се старае да ни нарисува Иисус като човек от плът и кръв с борещо се велико сърце, по фантастичен начин без да се придържа в източниците, в края на книгата си прави знаменателно признание: „Иисус няма да бъде надминат. Неговият култ постоянно ще се подмладява. Неговите страдания всякога ще затрогват най-добрите сърца; всички векове ще известяват, че между човеците не се е раждал по-велик от Иисус“[2].
От приведените тук примери се вижда, как дори противници на християнството, в края на краищата, дохождат до удивителни прозрения на истината. Това се забелязва особено във втората половина на XIX-ти век, когато свободомислещи изследвачи все повече и повече дохождат до убеждението за историческата достоверност на Евангелията. Тук могат да се посочат имена като: Теодор Кайм, Нолцман, Бернард Вайс, Обман, Буркит, Курт Линк, К. Г. Гьоц, Барнес и други[3].
Интересно е да се отбележи, че в последно време някои комунистически автори също потвърждават историческата достоверност на Иисус Христос. Това съобщава Фьодор Евфимьевич Мелников в статията си „Историческата достоверност за съществуването на Иисус Христос“, поместена в списание „Православен мисионер“, година III (1934), книга 3, стр. 182-184. Тук се казва: „В 1918 година съветският професор Николай Михайлович Никольски пусна книга под заглавие „Иисус и първите християнски общини“, в която опровергава всичките безсмислени и куриозни твърдения на безбожниците, че не е имало Христос (гледай стр. 31-42)“.
„В 1923 година в Ленинград излезе брошура от съветския академик Жебелев: „Иисус из Назарет “ … В това дълбокоучено съчинение е доказана не само историческата достоверност на Иисус Христос, но и тези градове и населени места, гдето Той е ходил и учил “ .
„В 1928 година Съветското държавно издателство пусна книгата на Ленинградския професор Владимир Германович Богоразд-Тана: „Християнството в светлината на етнографията“, който също потвърждава историческата достоверност на Христа“.
В същата статия се съобщава и за френския писател Анри Барбюс, виден комунист, редактор на комунистическия орган във Франция „Юманите“; той написал книгата „Иисус“, в която с искрена любов възпява Христа. Освен тази книга той написал и „Тълкувание на Иисус“, „гдето научно доказва историческото съществуване на Христа (гледай за това в журнала „Антирелигиозник“, № 7 за 1927 година, стр. 25-28)“ .
Някои отрицателни критици, при все това, продължават още да се основават на Артур Древс и да си служат с неговите остарели оръжия срещу християнството. В 1909 година се появи неговата книга Die Christusmythe, в която той ни предлага своите фантастични твърдения за научни доказателства. Древс дири образа на Иисус като Месия у древните перси, след това у древните гърци, в иудейските секти и прочее. Древс пренебрегва Евангелията и Апостолските послания като източници за историческия живот на Иисус. Много ясно личи, че от книгата му диша ненавист и злоба срещу християнството. А там, дето има страст и злоба, там няма научна, обективна истина. Затова, без преувеличение, може да се каже че митологическата хипотеза на Древс не предизвика очаквания ефект сред обществото, нито пък привлече на своя страна някого от учения свят на Запад. Напротив, със своите необосновани доказателства той предизвика буря от негодувание сред учените, поради което в 1911 година той бе принуден да излезе с друг свой труд: Die Zeugnisse für die Geschichtlichkeit Jesu (Свидетелствата за историчността на Иисус). Тази книга е много по голяма от първата (452 + XXII страници) и представлява защита и отговор на многобройните му противници. Обаче и в тази своя книга той нито е убедителен, нито е оригинален в изследванията си. В повечето случаи Древс не привежда свои доказателства, а посочва чужди мнения, в които се придържа безкритично. Така че неговите, така наречени, доказателства почиват на песъчлива почва, която може да се подрони и от най-слабата критика.
Ето такива са учените и техните научни методи, на които се основават противниците на християнството, за да „нанесат смъртен удар на християнството, да подкопаят неговите основи“.
Сега ми предстои да посоча доказателства, от които читателят да се увери по разум, че Христос е живял, че както е нарисуван образът Му в Евангелията и Посланията, е исторически достоверен и че Неговото битие е вечно. За тази цел аз ще си послужа: 1-во с външни, нехристиянски, исторически свидетелства, 2-ро с християнски свидетелства и 3-то с исторически факти, че Христос и днес живее между нас. Това са все сложни и обширни въпроси и аз не се мамя, че в малкото страници, с които разполагам, ще мога напълно и задоволително да ги разгледам. Моята цел, между другото, е да посоча, че не бива да се отнасяме с такава лекота към един толкова важен и сериозен въпрос, както правят някои критици. За онези, които искат да се запознаят по-основно и вдълбочено с въпроса, аз посочвам и нужната литература и давам необходимата ориентировка за собствено изследване.
На нашата грижа за вас, за вашите и наши врагове, за спасението на всички, за спокойствието на Църквата, за общия мир, за единството на всички, което Господ е заповядал и обича, да спомагат и вашите свети молитви, та да можем и ние по-често да беседваме с вас и да се радваме заедно. Защото ако трябва винаги да ви обичаме, то винаги трябва и да ви говорим за мира и любовта. И особено в такова време, когато хората така търсят мира и пред прага на който стоят вече и тия, на които не въздаваме зло за зло, с които, както казва Писанието, сме в мир, даже и когато те ни ненавиждат, и които искат да воюват с нас, въпреки че ние непрестанно им говорим за мир (Псалом 119:7). Но те нямат друг избор, защото или ще трябва да се признаят за победени, тоест да приемат мира и любовта, или да понесат срама на поражението. Но, не желаейки да се признаят за надвити от истината, те продължават да робуват на заблудата. О, ако над тях би взела връх любовта, а не гордостта! Тогава, победени от истината, те биха станали победители, и, покорени от правдата, биха били свободни от заблудата … Но какво да правим с оня човек, който защищава една нищожна част и върви против цялото? И нима не е истинско добро да бъде победен тоя, който, ако бъде победен, ще владее всичко, а ако победи, или по-точно, ако се самозалъгва, че ще победи, ще трябва да се задоволи само с една нищожна част? Защото нищо друго на света не побеждава, освен истината. А силата, с която истината побеждава, е в любовта.
Но защо, братя, да ви говоря много от себе си за вселенската Църква, която расте и принася плодове по лицето на цялата земя? В нейна защита ние имаме думите на самия Господ, Който казва: „Господ Ми каза: Син Мой си Ти; Аз днес Те родих; искай от Мене и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко докрай земя – за Твое владение“ (Псалом 2:7-8). Тогава защо, братя, да спорим, когато имаме свидетелството на тия свещени страници? Нека си представим, че сме дошли на съд пред съдията! Спорим за владението на земя и нашият спор е мирен. Единият от тъжителите се бори съперникът му да бъде отстранен от владението, а ние сме за приемането му. Първият, щом чуе думите на противника си: „искам да владея“, отговаря: „не те приемам“. Аз пък казвам на брат си: „искам и ти да владееш заедно с мене“, но той ми възразява: „не желая“. Аз не се страхувам, че Господ ще ме упрекне и посрами, както онези братя или оня брат, който изсред народа извикал към Него и казал: „Учителю, кажи на брата ми да раздели с мене наследството“. Господ веднага го упрекнал, защото Той ненавижда разделението: „Човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?… Гледайте и се пазете от користолюбие“ (Лука 12:13-15). Ето, от такъв упрек се боя. Аз викам към Господа, признавам си, викам. Но не казвам: „Господи, кажи на брат ми да раздели с мене наследството“, но казвам: „Господи, кажи на брат ми да бъде в единение с мене“. Ето сега ще прочета едно свидетелство за това спорно владение, но не за да го завладея едничък само аз; ще го приведа, за да изоблича моя брат, който не иска да владее заедно с мене. Ето това свидетелство: „Искай от Мене и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко докрай земя – за Твое владение“. Това е казано на Христа, следователно казано е и нам, защото ние сме членове Христови. И тъй, защо се бавиш още, защо оставаш в разделение, в една отделила се част? Приемай всичко, за което се говори тук. Ти искаш да отделиш и очертаеш с белези твоето владение, както земевладелците отбелязват границите на своите владения. Но Този, Който ти е дал всичко до краищата на земята, не е турил никакви синури.
Изслушай по-нататък и друго свидетелство от свещените страници. И тук се говори за Господа, за Христа, под образа на Соломон: „Той ще владее от море до море и от реката до краищата на земята; пред него ще паднат жителите на пустините и враговете му прах ще лижат; царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат; царете на Арабия и Сава дарове ще му принесат; и ще му се поклонят всички царе; ще му служат всички народи“ (Псалом 71:8-11). В онова време, когато тези думи са били казани, в тях са вярвали, а сега, когато те се сбъдват, разколниците ги отхвърлят. И така, владей заедно с мене от море до море и от реката, разбира се Йордан, където е започнало служението на Христа, до краищата на земята. Защо не искаш? Защо ставаш враг на това Божие обещание, защо отхвърляш това твое богатство? По каква причина не искаш? Заради Донат? Заради Цицилиан? Но кой е бил Донат? Кой е бил Цицилиан? Във всеки случай те са били хора, – ако са били добри, за себе си са били добри, а не за мене; ако са били лоши, пак за себе си са били. Остави ги да си бъдат такива, каквито са били. А ти съсредоточи вниманието си на Христа и на ревнуващия заради Христа Негов апостол. „Нима Павел биде разпнат за вас, или в име Павлово се кръстихте?“ Обърни внимание какво го е заставило да каже това. „Един от вас дума: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов“. Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Коринтяни 1:12-13). Но, ако не сте се кръстили в името на Павел, то още по-малко – в името на Цицилиан, или на Донат. И въпреки тези апостолски думи, сега, когато Църквата е разпространена по целия свят и се приема от всички, някои още казват: не искам да оставя Донат, не се отделям от Гай, Луций, Пармениан. Хиляди имена, хиляди вери, и нима заради това ти ще се лишиш, за угода на един или друг човек, от това наследство, за което току-що чу, че то е от море до море и до краищата на земята? Защо да го нямаш? Защото се прекланяш пред човеци, които са създадени от земната пръст? Остави това, престани да боготвориш пръстта, а възложи упованието си на Този, Който е създал небето и земята. В Него е нашата надежда. Ето и свидетелството за това: „Бог на боговете, Господ заговори и призовава земята от изгрев слънце до запад“ (Псалом 49:1). И тъй, не пожелавай да си останеш на земята, но се устреми натам, накъдето земята е призована.
Нарасналият брой на българите в Северна Америка, особено след 1905 година, поражда необходимостта от провеждане на свой религиозен живот, който да им поддържа националния дух, да спомага за групирането им, да ги ободрява в трудния им емигрантски живот, а това от своя страна налага нуждата от духовни пастири, които да задоволяват религиозните им потребности, както и наличието на храмове и параклиси.
Дълго време нашите сънародници в САЩ и Канада нямат нито храм, нито духовен пастир. Мнозина от тях се обръщат към Българската екзархия в Цариград с писма, молейки се да им изпратят в превод молитвеници и църковно-богослужебни книги.
Българският печат през 1907 година поема инициативата, като призовава българското правителство и църковното ръководство в страната да вземат необходимите мерки, за да задоволят духовните и моралните нужди на 30-те хиляди българи, които съдбата е отпратила в Северна Америка. Налага се преди всичко да се укрепи връзката на тези наши сънародници с родната Църква, с българската народност и отечество[1].
При липсата на български православни храмове в Северна Америка за нашите сънародници от Македония, които живеят там, има много голяма опасност от гръцко и сръбско религиозно влияние, тъй като гръцката и сръбската емиграция там е по-отдавнашна и е по-добре организирана и устроена. Още през средата на първото десетилетие на XX-ти век тя вече има изградени свои църковни общини, свои храмове, вестници, културно-просветни организации и други[2].
За да защити българската емиграция в Северна Америка от сръбски и гръцки попълзновения, Светият Синод изпраща през май 1908 година двама свещеници в САЩ – иеромонах Теофилакт (със светско име Димитър Малин) и Христо Карабашев. Те се установяват в Гранит Сити и Медисън, Илинойс. След като успява да изгради църква в Гранит Сити през 1909 година, когато в този макар и малък град има около 7 хиляди души българи, иеромонах Теофилакт се премества в Стилтън, където в същата година основава втора българска църква в Северна Америка. След това той е изпратен да създаде българска православна църква в Торонто, където българската емиграция е многобройна. След неговото пристигане там, на 28 септември 1910 година се поставят основите на българската православна църква в този град „Св. св. Кирил и Методий”[3].
Тук няма да се спирам подробно на българските евангелистки мисии в САЩ и Канада. Ще посоча само, че те предхождат създаването на български църковни общини в Северна Америка. Първата българска мисия с редовно назначен мисионер е основана от пастор Цвятко С. Багрянов в Медисън и Гранит Сити на 1 декември 1907 година, издържана от Илинойския презвитериански Синод. А в Торонто от 1913 година съществуват две български евангелистки мисии – едната, поддържана от Баптистката църква, а другата – от Презвитерианската. Тези две български мисии са с много ограничени средства и дейност[4].
От 1912 година в Торонто съществува Общество на международните библейски ученици, което наброява около 100 души. Мнозинството от тях са българи от Леринско.
Българската общественост е силно обезпокоена от лошото църковно състояние на българските колонии в Северна Америка. Предвид на това Министерството на външните работи командирова през есента на 1920 година в Съединените щани своя извънреден сътрудник по печата Константин Д. Кожухаров, който на място да проучи религиозните проблеми на нашите сънародници. Той представя доклада си на българския пълномощен министър във Вашингтон Стефан Панаретов, от който става ясно, че положението на българските църкви там е окаяно. По това време в САЩ има само три български църкви: в Стилтън, в Индианаполис и в Гранит Сити. Сградите, в които те се намират, са малки и негодни за целта и представляват неприятен контраст с църквите на другите етнически групи. А заплатата на нашите свещеници е мизерна и не им позволява да живеят достойно.
Една от трудностите за уреждането на църкви на нашата емиграция в САЩ е, че тя се състои в повечето случаи от прости работници, които нямат постоянно местожителство, а се местят от град на град според нуждите на работата си. По това време заможни българи там има малко, от друга страна, тамошната интелигенция се отнася хладно към църковното дело[5].
Светият Синод в София разбира голямата отговорност на Българската православна църква в поддържането на българския национален дух и на вярата на нашите сънародници в Северна Америка. Той се обръща през октомври 1921 година с писмо до министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията Александър Стамболийски, като му обръща внимание на факта, че особено много българи има в САЩ и Канада от Македония. Ако те останат дълго време без български църкви и училища, чрез които може да се поддържа националният им дух и вяра, има опасност тези наши сънародници да бъдат изгубени за нашето отечество. В това отношение Синодът дава за пример действията на Сърбия и Гърция, които по това време развиват активна пропаганда в Северна Америка, изпращайки там свои емисари[6].
В заседанието си на 6 октомври 1921 година Светият Синод на Българската църква констатира, че вече е назряла нуждата да се организира в САЩ и Канада една българска църковна мисия начело с епископ и двама-трима свещеници, които да се изпратят в градовете, където има най-много българи като Толедо, Торонто, Медисън и други. Целта на мисията трябва да бъде запазването на българщината и защитата на народните интереси. Синодът иска за това съдействието на Министерството на външните работи и изповеданията[7].
Въз основа на писмото на Синода министър-председателят Александър Стамболийски внася на 14 ноември 1921 година докладна в Министерския съвет с искане да се удовлетвори желанието на Светия Синод и се изпратят в Северна Америка свещеници и един епископ. Тяхната задача според министър-председателя трябва да бъде „не само треби да вършат, а да отварят неделни и вечерни курсове, в които да обучават възрастните на четмо и писмо, на християнски морал, на любов към отечеството, като ги запознават с историята и миналото на нашия народ”. А там, където има малки българчета, той счита, че за тях трябва да се отварят редовни основни училища.
В заседанието си на 23 ноември 1921 година обаче Министерският съвет отклонява повдигнатия от Светия Синод въпрос и решава изпращането на трима свещеници в Северна Америка да се отложи за по-благоприятни времена[8].
На 27 януари 1922 година Александър Стамболийски отново внася доклад в Министерския съвет във връзка с искането на Синода за изпращане на свещеници в САЩ и Канада. А на 22 май същата година Министерският съвет излиза с постановление, с което назначава за началник на Българската православна духовна мисия в Америка и за свещеник на българите в Стилтън Кръстьо Ценов. Той е с висше философско образование, бил е преподавател в Духовната семинария в София, както и организатор и редактор на синодалния орган Църковен вестник. По-късно със заповед на министъра на външните работи Христо Калфов Кръстьо Ценов е преместен от Стилтън за енорийски свещеник на българската колония в Детройт[9].
Поради това, че в САЩ и Канада има пълна религиозна свобода, нашите сънародници от Македония, намираща се под гръцко и сръбско управление, пристигнали в Северна Америка, имат право да признаят каквото църковно върховенство желаят и да получават от него своите свещеници. Макар формално тези наши сънародници да не са български поданици, те се считат за българи и искат от Светия Синод в София, а не от Белград и от Атина да им се изпращат свещеници. Това тяхно право никой не може да оспори или да забрани.
Гръцките и особено сръбските официални представители в САЩ и Канада зорко следят църковната дейност на българската емиграция там и какво е отношението на българската легация във Вашингтон спрямо тази дейност с цел да я представят пред тамошните власти като политическа пропаганда, направлявана от българското правителство. Поради това Българското посолство във Вашингтон се стреми да не дава повод за такова тълкуване на неговите действия, а да потвърждава гледището, че тази дейност е чисто църковна и религиозна, която не засяга българската легация[10].
Броят на българите общо в САЩ и Канада към 20-те години на века възлизат на около 60 хиляди души. А само в три града те имат по една църквица – в Индианаполис, в Стилтън и в Торонто и по свое усмотрение си избират по един свещеник. В Торонто и Стилтън свещениците обучават децата на нашите сънародници на български език.
В същото време гърците и сърбите в Северна Америка издигат голям брой свои църкви, основават училища, имат свои владици, свещеници и учители, като насочват дейността си предимно сред тамошните македонски българи с цел да ги спечелят и ги приобщят към себе си. Възрастните българи от Македония, които още носели рани от ударите на гърци и сърби, разбира се, не се поддават на тяхното давление, но младежите и децата, непознаващи историята на своите деди, стават лесен обект за манипулиране.
Така че, за да се запази за по-дълго време българската православна вяра и българското народностно самосъзнание на нашите прокудени братя в Северна Америка, не е достатъчно те да имат само пълномощен министър във Вашингтон, не са достатъчни и няколкото свещеници, които по-късно Светия Синод им изпраща и които пък от своя страна започват да делят мегдан за енории и за власт. Българите в Северна Америка е необходимо да имат добре уредена църква с дисциплинирани свещеници начело с епископ, като си основат митрополия[11].
При наличието на 10-15 големи български колонии в Северна Америка към края на 1923 година там има само четири български църкви – в Гранит Сити, в Индианаполис, в Стилтън, в Торонто и един параклис в Толедо. В Медисън също е имало българска църква, но тя изгаря.
В Гранит Сити и в Медисън българската емиграция е равнодушна към българската църква и българските свещеници. Когато Кръстьо Ценов отива в Медисън, тамошните българи му заявяват: „Отче, ако имаш колай, седи тук, но ако нямаш, то виж какво ще правиш“ (тоест, ако имаш пари, стой тук, но ако нямаш, то ние пари не харчим за такива работи)[12].
Българите в Северна Америка по това време са обхванати от „егоистичен страх”, тоест страх от настъпване на икономическа криза, да не останат безработни и без средства, затова се стремят да спечелят колкото е възможно повече пари, за да могат да посрещнат по-добре евентуална икономическа криза. Поради тази причина те не са твърде склонни да дават средства за общополезни дела – църква и училище.
Митрополит Андрей (1886-1972)
Опасността за нашата емиграция в САЩ и Канада идва от това, че ако тя продължава да няма достатъчно свои църкви и училища, то тя ще изгуби своя роден език. Дори още тогава децата на нашите сънародници не знаят български, или пък съвсем слабо го знаят, те не познават миналато на своя народ, така че съществува реална опасност за тяхната асимилация[13]. Другите етнически групи в Северна Америка поддържат родния език и националното си съзнание главно чрез своите църкви, към които има и училища.
Идеята за изпращане на епископ, който да оглави българската църква в Северна Америка, повдигната от Светия Синод още през 1921 година, но останала нереализирана, към края на декември 1930 година отново е издигната от него. В аргументите си Светият Синод изтъква пред министъра на външните работи и изповеданията Атанас Буров, че след Първата световна война българската емиграция от Македония в САЩ и Канада се е увеличила и наброява повече от 60 хиляди души. Опасността от тяхната асимилация е голяма. Подчертава се, че родната Църква носи отговорност за запазване на българското народностно съзнание на нашите сънародници, защото тези добри българи, прокудени от тежката неволя, поради това, че са им отнети народните пастири, учителите, църквите, лишени от възможността да живеят като българи, при изгрева на свободата в техните поробени краища биха могли да се завърнат в българската си родина[14].
Съвременният атеист у нас може най-точно да бъде наречен антирелигиозно настроен човек, тъй като атеизмът в чист вид е по принцип твърде рядко явление в нашата съвременност. Антирелигиозно настроеният човек е такъв поради дезинформираност и пълна липса на интерес към религиозното знание и изживяване. Той е възпитаван да отрича нещо, което не познава, да страни от това знание, защото му е внушено, че ако не вредно, то най-малкото е напълно безполезно за „модерния човек”. Той живее със съзнателното, но най-често неосъзнато предубеждение, че религията е груба съвкупност от суеверия, намиращи почва в някаква, вероятно патологична настройка на психиката, лишени от целесъобразност и разумност и призвани единствено да компенсират психичните дефицити на хора, неспособни по друг начин да се адаптират към нормалния социален живот. Това свое убеждение антирелигиозно настроеният човек изгражда, както вече казахме, не върху сериозни изследвания и наблюдения, нито върху добро познаване на въпросната материя, а върху плуващите пясъци на едно отрицателно емоционално внушение, прилагано върху него в продължение на целия му разумен живот. Последното е и единствената причина за демонстративния „атеизъм”, който всъщност е много по-близо до суеверието и „бабините“ приказки, отколкото детските страхове, например.
Едно задълбочено социологично проучване на група независими експерти сред градското население в България показа удивителни резултати в това отношение: 78% от всички анкетирани лица, заявяващи, че не се чувстват принадлежни към никое вероизповедание, са отговорили утвърдително на въпроса: „Вярвате ли в съществуването на разумни безтелесни (духовни) същества?”; а 83% заявили, че еднократно или многократно са участвали в спиритически сеанси. От тях 75% твърдят, че си спомнят някои от ”предсказанията” на духовете и че някои от тези предсказания впоследствие са се сбъднали. 64% от всички анкетирани твърдо вярват в „съществуването на свръхестествени сили, чиито действия в реалния свят са видими и явни, но не могат да бъдат научно обяснени”. Всичко това още веднъж показва, че средностатистическият български гражданин не е безразличен към личните си контакти с нематериалните сили, които се проявяват действено във видимия свят, но се задоволява или с обяснения, които му се предлагат наготово, или изобщо не търси такива. Същевременно, както показват данни от същата анкета, той е убеден, че всичко това е без всякаква връзка с религията и религиозния опит и остава най-често напълно индиферентен към религиозното знание, въпреки че е „чувал”, че „тези неща” се обясняват „от религията“, но предпочита да не знае нищо за това обяснение.
Тази статистически преобладаваща група хора обосновава своето отрицателно отношение към религията с няколко общи за всички мотивировки, които (като изключим някои несъществени модификации), се явяват в следния вид:
1.Религията забранява някои обикновени човешки действия и по този начин ограничава личната свобода.
2.Религията изисква от хората определен начин на живот и поведение: да вършат неща, лишени от „здрав смисъл” и основание и, изобщо, да правят разни работи, които само ненормален ще се съгласи да върши. А ако човекът не е съгласен да върши всичко това, ”религията го осъжда”, обявява го за грешник и „го заплашва с вечни мъки в ада” – някакво измислено място за мъчения, където отиват непослушните за вечни времена.
3.Като следствие от (1) и (2) става ясно, че религията е средство за потискане на свободната волеизява на разумния човек.
Всичко това щеше да бъде смешно, ако не беше тъжно и позорно. Тъжно, защото свидетелства за страшното невежество, в което пребивава съвременният българин, и позорно, защото той не само приема да живее в това невежество, но и се гордее с него, позволява си най-безотговорно да осъжда и спори по въпроси, по които НЕ ЖЕЛАЕ да придобие и най-елементарни познания. Типичен пример в това отношение е един от анкетираните, по професия математик, който разказва на анкетиращия „онази история с Иисус Христос” по следния начин: Иисус бил човек с големи природни заложби. Той прекарал 10 години в Индия, където изучил в тънкости йога и достигнал невероятни висоти в тази насока. Можел по желание да спира сърцето си и да прекарва в състояние на мнима смърт с месеци. Оттам той се върнал в Палестина, където проповядвал нещо, после бил разпънат на кръст, направил се на умрял, бил погребан, но една летяща чиния дошла от неясно къде и го телепортирала на борда си на третия ден, което неуките евреи възприели като възкресение, защото той впоследствие им се явявал и така нататък. След като анкетиращият изслушал всичко това, запитал човека: „А Вие чели ли сте Библията или поне Новия Завет?” „Не, разбира се! – отговорил онзи, – а трябва ли?“ Изумен от този отговор, анкетиращият, се заинтересувал как така анкетираният, без да е запознат със свидетелствата на библейските писатели, очевидци на събитията, се чувства в правото си да създава свои версии за тях, още повече, че е човек грамотен и с научно мислене. „Не ми е необходимо да чета глупости, след като мога да мисля“, бил отговорът. „Но това са исторически факти – настоявал анкетиращият, – вие как вярвате на Иосиф Флавий и Тацит, а отхвърляте библейските историци?” На което отговорът бил, че историята е научно доказана истина, а разните там описания на чудеса, възкресения, безсеменно зачеване и прочие ненаучни неща не могат да бъдат приети с доверие от разумен човек. „Значи Вие считате, че Вашата история с телепортирането и извънземните е по-реалистична и научно доказуема от библейската?“ – запитал анкетиращият. “Разбира се!“, отвърнал математикът и с това разговорът загубил всякакъв смисъл.
Следователно психологията на така наречения атеист днес у нас е формирана под действието на две еднопосочно действащи сили. Първата условно ще наречем насилствено насаждане на антирелигиозен мироглед. Тук възпитателната работа е започнала още в невръстна възраст, когато всички внушения се възприемат безкритично и наслагват в подсъзнанието като емоционални пластове. Тези внушения са насочени към провокиране на най-първичния инстинкт – инстинктът за самосъхранение. Емоционалността, с която са заредени е един синдром на отвращение, активно избягване на всякаква информация, която има нещо общо с религията, умишлено преиначаване смисъла на ритуалите и обредите и прочее. Втората сила е стремежът на личността да води начин на живот съобразно с така оформените разбирания. Тук основна роля играе желанието за постигане на стабилен психически стереотип, тоест нежеланието за вътрешна промяна, подкрепяно от илюзията за самодоволство. Всяко веднъж постигнато с толкова усилия психическо равновесие следва да бъде запазено, защото личността съществува единствено в балансирана система от мотиви-стимули и цели-действия, адекватни на тях. Това е именно състоянието, описано майсторски от Алеко Константинов в „Пази Боже, сляпо да прогледа”. Неговата психологическа основа се корени в това, че човек не може да чувства липсата на нещо, което никога не е притежавал. Едно дете, израснало и разглезено в охолство далеч от простата, но изпълнена с любов и нежност ласка на грубата бащина ръка, никога няма да разбере какво е загубило. То никога няма да почувства липсата на тази ласка, защото е свикнало да живее без нея. С родителската обич то би живяло несравнимо по-щастливо, но то не знае това. И ако се опитате да му го обясните, най-вероятно ще ви се присмеят и ще ви изгонят. Малцина са съгласни да приемат, че са изживели целия си съзнателен живот, без дори да подозират, че в света съществува нещо прекрасно и величествено, което е останало за тях неизвестно и чуждо. Така в една цивилизация на слепци виждащият би останал неразбран, би бил похулен, обявен за луд, за мутант, за вредител. Това е естествената реакция на обществото, доказало многократно в историята готовността си да избива стотици и хиляди, за да съхрани своята психическа стабилност, да остане като щраус със заровена глава пред лицето дори на най-прекрасната и нужна промяна, само защото всяка промяна поражда страх и несигурност.
В личен план интерес представляват отношенията между антирелигиозно настроеният човек (който се радва на широко обществено разбиране и подкрепа) и религиозният човек (който живее, в най-добрия случай, в рамките на тесен социален изолат от хора с неговия мироглед и начин на живот). Въз основа на изложеното дотук можем да предположим какви са възможните варианти за развитието на тези отношения.
Антирелигиозно възпитаната личност не е в състояние без същностни промени в своя мироглед да разбере и да бъде съпричастна на интимния духовен живот на религиозния човек, най-вече поради това, че мотивацията на тези двама е коренно различна. В такава ситуация оптималният вариант на общуване би могъл да се формира, най-общо казано, чрез делови контакти, основаващи се на взаимно доверие и уважение, взаимопомощ в преодоляването на чисто практически затруднения в бита и някаква форма на разбиране, за съжаление, предимно едностранно. Защото религиозният човек най-често достига до своите възгледи за света в резултат на дългогодишно развитие в търсене на истината, като отхвърля безполезното и вредното и възприема целенасочено полезното и необходимото, като го вгражда в своя мироглед, в своите мотиви и цели, променящи се синхронно с него. Тъй че религиозният човек, най-общо казано, е надживял и преодолял успешно проблемите със смисъла на живота си, които вълнуват антирелигиозно настроената личност, и би могъл да бъде съпричастен на нейните лутания. Но обратното е непостижимо. Антирелигиозно настроената личност, при цялото си уважение към своя познат (приятел, съгражданин) – християнин, дори когато е в състояние да оцени в чисто практически план предимствата на християнския морал и начин на живот (които в тежките материални и мизерните духовни условия на нашата действителност се проявяват явно в поведението на християнина), не може да бъде съпричастна на самата религиозна мотивация. Поради това за нея остават напълно неясни някои, на пръв поглед отделни черти в характера и нрава на християнина, които са ѝ неприсъщи. При това антирелигиозно настроената личност се изправя пред логическа дилема. От една страна, тя оценява високо душевното равновесие, нравствената и практическата праволинейност, непоклатимата логика и непротиворечивост в цялостното поведение на християнина, с които последният безспорно я превъзхожда. От друга страна, за нея остават необясними движещите сили и основания, които формират това поведение, както и някои наблюдения върху ежедневието на християнина: ограниченото общуване, избягването на светски развлечения, на така наречената „занимателна” литература, филми и други подобни, на празните разговори; явната аполитичност, християнския възглед за семейството, който коренно се различава от така наречените модерни представи за междуполовото общуване и прочее. Напълно неразбираем за него остава църковният живот на християнина: огромното значение, което той отдава на молитвата, поста, светите тайнства, редовното посещение на Божия храм и всичко останало, чрез което той се приобщава към живота на Църквата. По този начин най-важната, същностната страна от живота на християнина – познат, приятел и съгражданин, остава скрита и неразбрана от антирелигиозно настроената личност и тя се чувства раздвоена и несигурна в отношението си към този „мистериозен” човек. Вътрешният конфликт, изживяван от антирелигиозно настроения човек в този контакт, е следствие от това, че той цени високо безспорните предимства на християнския обществен и личен живот, но начинът за тяхното придобиване, както християнинът го изповядва, му изглежда, меко казано, смущаващ, и антирелигиозно настроеният човек не желае да приеме този начин като рецепта, валидна и за него.
По този начин християнинът най-често влиза в личния живот на антирелигиозно настроената личност като смутител и рушител на нейното вътрешно равновесие и следователно – като заплаха за съществуването на самата личност. Но такава заплаха не е лесно да се отстрани. Смутителят изобщо не е агресивен, той не изисква нищо за себе си във вече съществуващия контакт. С психическата си устойчивост, здравия си разум и житейските си успехи, със способността да посреща без страх всякакви събития и промени в живота си, с откровената си приветливост и грижа за всеки, християнинът е едно огромно предизвикателство към всяка антирелигиозно настроена личност. Достоен отпор на това предизвикателство биха могли да дадат само доводите на разума. Но тъй като здравият разум е безсилен да се справи с тази задача, той започва да търси компрометиращи факти, да се стреми към изобличаване на ”смутителя“ в лицемерие, комплексираност, логическа несъстоятелност; опитва се съзнателно или несъзнателно да го охули, да го принизи и отхвърли като нещо недостойно за внимание. Това е естествената защитна реакция на антирелигиозно настроената личност, особено когато тя разполага с вече изградена защита от самоуважение и самолюбие. По този начин тя поставя другия пред голямото изпитание на своите свръхвисоки изисквания и хвърля върху него една твърде тежка отговорност.
Горният анализ подсказва, че изграждането на пълноценни междуличностни отношения между антирелигиозно настроения човек и християнина трябва задължително да премине през един етап на преосмисляне на жизнените ценности от страна на първия и желание за разбиране и промяна, към които той би могъл да бъде подтикнат преди всичко от много силни емоционални мотиви. Такива мотиви би могла да открие в себе си личност, която е способна обективно да оцени предимствата в начина на живот и социалното поведение на християнина и да признае тяхната действена сила. Това не би могъл да направи човек, който гради своята психическа защита върху самодоволното си сравняване с околните, върху своите социални и материални преимущества пред тях, върху мита за своя „вечен” битов уют. Такъв човек е лишен от действени стимули за развитие и от мотив за вътрешна промяна. Статистическите изследвания обаче сочат, че този тип хора са преобладаващо мнозинство (69%) сред антирелигиозно възпитаните личности.
Манаси Поптеодоров е роден през 1860 година в село Субашкьой, близо до гр. Серес. Произхожда от свещеническо семейство. Учил е в килийното училище на близкия до селото манастир. По-късно Манаси започва да посещава уроци в гръцко педагогическо училище с преподаватели от Германия. Там наред с другите дисциплини изучавал и теорията на западната музика. Впоследствие става учител в Цариград, но поради заболяване се премества в едно село близо до Лозенград, в което се лекува и преподава. Манаси посетил и Света Гора, където се запознал със старите певчески книги. През 1892 година пее и учителства в Бургас, а две години по-късно става преподавател в Самоковското богословско училище. В края на ХІХ-ти век учителства в Битоля, след което по покана на Светия Синод отново се връща като преподавател в Самоковското богословско училище, което през 1903 година било преместено в София и развито в Духовна семинария. Там преподавал до пенсионирането си в 1925 година. За кратко време след това бил лектор в Черепишкото училище за свещеници като едновременно с това пее в някои столични храмове. Манаси почива на 14 октомври 1938 година[223].
Манаси Поптеодоров
Манаси Поптеодоров е издал следните певчески книги: „Воскресник със западни ноти“ (1898 година), „Псалтикийна литургия“ (1905), „Кратък воскресник“ (1905), „Псалтикийни треби“ (1911), „Псалтикиен воскресник – обширен“ (1914), „Псалтикийна утрена“ (1914), „Псалтикиен минейник“ (1921), „Псалтикийни Триод и Пентикостар“ (1922).
Макар творчеството на Манаси да не е оригинално негово[224], то несъмнено има огромни достойнства. Неоспорим факт е, че до ден днешен върху храмовите певници на българските църкви най-използваните певчески книги с невмена нотация са тези на Манаси Поптеодоров. В това отношение са показателни думите на отец Кирил Попов, диригент на Софийския свещенически хор: „В своята дългогодишна учителска и певческа дейност Манаси Поптеодоров създаде система в източното църковно пеене[225]“.
Протопсалт Иван Каиков
Иван Каиков е роден на 10 февруари 1876 година в гр. Бунар Хисар, Одринско. Учил е в певческото училище на Атанас Долапчиев. След завършване на образованието си става народен учител и взема участие в революционните борби. Турската власт го обвинява в противодържавие, вследствие на което Каиков е изпратен през 1900 година на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой Каиков се връща в Лозенград. Притесняван от властта по-късно емигрира в София. Тук бива назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“. През 1918 година става учител в Цариград и певец в екзархийския параклис. През 1932 година е архивар в Цариградската българска легация и певец в Желязната църква „Св. Стефан“. През 1938 година Каиков се пенсионира и се връща в София. Тук продължава да пее в различни храмове: „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и други[226]. Почива след 1956 година.
Петър Динев разказва: „…, като ученик в Цариградската семинария, аз и други семинаристи често ходехме в града да слушаме гръцки певци и протопсалтове. Но пението на Иван Каиков, което съчетаваше в себе си източния елемент с изящните нюанси на тракийската народна песен, изпълнено така художествено чрез неговия плътен баритонов глас, остави у мен незабравим спомен. Аз почуствах неговото пение близко до сърцето ми – то ми се видя много по-хубаво от пението на гръцките протопсалтове[227]“.
През 1956 година Институтът за музика при БАН, сега Институт за изследване на изкуствата, прави магнетофонен запис на изпълнения на Иван Каиков, който се пази и до днес.
Протопсалт Иван Каиков
Протопсалт Иван Каиков е оставил някои свои певчески композиции: „Душе моя“ на глас втори, „Общо многолетие“ на глас пети и други. В певческия сборник на Илия Атанасов освен упоменатото многолетие е поместена и една Касиянова Слава от Петър Лампадарий, превод и преработка на Каиков.
Каиков прави и превод от гръцки език на песнопения от Доксастариона на Константин Протопсалт (шест диатонически и осемнадесет хроматически), които Петър Сарафов включва в певческия си сборник, издаден 1912 година[228].
В личен разговор с Иван Сенокозлиев, роден 1923 година, състоял се по време на канонизацията на баташките и новоселски мъченици, 03 април 2011 година, в ПКСХП „Св. Александър Невски“, Сенокозлиев, който е бил иподякон на Негово Блаженство екзарх Стефан І, каза на автора на настоящата книга, че екзархът е обичал църковното пеене и много е уважавал протопсалт Иван Каиков. Сенокозлиев помни как дядо Стефан е обичал изпълнението на протопсалт Каиков на песнопението „Владыку“ на глас седми от св. Йоан Кукузел. Също така, че екзарх Стефан е дал на Каиков отличието “протопсалт”. Сенокозлиев помни също така скромността и човечността на протопсалта.
Петър Динев
Петър Динев е роден на 14 юли 1889 година в костурското българско село Куманичево (днес в Гърция), тогава в Османската империя. Учи в Цариградската духовна семинария, а по-късно изучава композиция в Санкт-Петербургската консерватория при Н. Соколов, С. Петров и А. Глазунов и източна музика при професор Сакети (1911-15). Сред неговите състуденти е Сергей Прокофиев, а негов близък приятел – Фьодор Шаляпин, който високо цени Петър Динев и го нарича „човек-богатство”. Динев следва и право в Санкт-Петербургския университет. От 1919 година става преподавател по източна музика в Казанската консерватория, а в 1922 година се завръща в България, където до 1924 година работи като учител по музика. От 1925 до 1936 година е преподавател по църковна музика в Държавната музикална академия. От 1926 до 1944 година преподава в Духовната семинария, а от 1926 до 1934 година е доцент по източноцърковна музика в Духовната академия. Петър Динев е и диригент на хора към Духовната академия и на църковния хор към столичния храм „Св. св. Кирил и Методий”, който ръководи повече от 40 години. След 1944 година работи като инспектор по музика и подначалник на културно-просветния отдел към Светия Синод.
Петър Динев превежда много църковни песнопения от невмена на западна нотация, създава ръководство по византийска невмена нотация [229].Посредством преводите си прави достъпна византийската църковна музика за познаващите теорията на западната музика. Плод на неговия труд са: „Духовно-музикални творби” на Йоан Кукузел (1938), „Кратък осмогласник и божествена литургия” (1947), „Обширен възкресник“ (1949), „Триод и пентикостар” (1951), „Пространни пападически песнопения от литургията” (1953), „Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (1957). Подготвени са за печат и „Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление ръкописът не е открит.
Петър Динев
Петър Динев изнася и лекционен курс по съвременна византийска невмена нотация в Българската академия на науките, който е посещаван и от бъдещия виден музикален медиевист Елена Тончева.
Динев разработва много композиции в старобългарски и източен църковен стил, композира лесноусвоими и общодостъпни църковни песнопения за богослужебна и извънхрамова употреба. Хармонизира и обработва около 60 български народни песни от Македония.
Той публикува редица изключително значими трудове, статии и студии по различни проблеми на музикознанието, теорията, изпълнителското и композиционното творчество: „Сходство между народните и църковни мелодии” (1955), „Рилската църковнопевческа школа в началото на ХIХ-ти век и нейните представители” (1957), „Народнопесенни елементи в българския църковен напев” (1959) и други. За своята дейност и заслуги Петър Динев е награден с орден „Кирил и Методий” – ІІ степен, както и със званието „Заслужил деятел на изкуствата”.
Петър Динев почива на 02 юли 1980 година[230].
Иван Попвасилев
Иван Попвасилев Мавродиев е роден на 08 октомври 1898 година в село Райково (днес квартал на гр. Смолян). Произхожда от семейство на възрожденски учител, станал по-късно свещеник, борец за освобождение от османско иго. Основно образование получава в родното си село, след което завършва Софийската духовна семинария (1920 година), Учителския институт в София (1922 година) и Свободния университет за политически и стопански науки (1925 година). По-късно работи като учител и дългогодишен директор, член е на Висшия учебен съвет при Министерството на народната просвета, Софийски градски училищен инспекторат, Референт при Св. Синод, учител по български език и литература в Софийската духовна семинария и други. В продължение на шестдесет и една години е празничен клиросен певец и хоров диригент в софийския храм „Св. Параскева”.
Иван Попвасилев
Иван Попвасилев е един от основателите на народния хор „Гусла” и дългогодишен хорист в него. За многогодишната си просветна и църковно-обществена дейност Св. Синод го награждава с орден „Св. Иван Рилски” – ІІ степен, а за работата му като вещ църковен изпълнител и изследванията му върху източното православно църковно пеене със званието „Протопсалт на Българската православна църква”. Иван Попвасилев имал хубав и ясен баритонов тембър, с който покривал широк певчески диапазон. Два пъти посещава Зографския манастир в Атон, където изследва стари певчески сборници на славянски и гръцки език и се запознава с живота на известни атонски протопсалти. Също така пише статии за наши изтъкнати музикоучители като св. Йоан Кукузел, архимандрит Калистрат Зографски, Манаси Поптеодоров, Петър Динев.
Иван Попвасилев почива на 26 март 1982 година в гр. Берлин при своите деца. По-късно те изпълняват завета му да погребат тленните му останки в двора на храма „Св. Теодор”, намиращ се в родното му село[231].
Макариополски епископ Николай
Светското име на епископ Николай е Никола Гаврилов Кожухаров. Роден е на 17 април 1908 година в село Ресен, Великотърновско. През 1928 година завършва Софийската духовна семинария. На 24 юни 1928 година е постриган за монах с името Николай. През 1932 година завършва Богословския факултет на Софийския университет. През 1934/35 година йеромонах Николай е на специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн. От 1941 година до 1944 година е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”. На 03 януари 1954 година е хиротонисан в ПКСХП „Св. Александър Невски“ за епископ Макариополски. От 1954 година до 1973 година епископ Николай е ректор на Духовната академия „Св. Климент Охридски“. От 1961 година до 1971 година е предстоятел на ПКСХП „Св. Александър Невски“. Редом с епископските си задължения, архиереят е бил композитор на църковна музика и художник. Почива на 19 юли 1981 година[232].
+ Макариополски епископ Николай
В библиотеката на Богословския факултет към Софийския университет се намира една папка с църковна музика, в която се пази ксерокопие на песнопение озаглавено Достойно ест VІІ-ми глас (Еленски напев). Под песнопението, писано на ръка, има следният надпис: „На Стефан Цочев по случай имения му ден – 27. ХІІ. 1975, за добър спомен. † Макариополски епископ Николай.“
Г-н Иван Златанов, дългогодишен секретар на Софийската св. митрополия, помни дядо Николай като достолепен архиерей с внушителна външност, респектиращо излъчване и отлично църковно пеене. Той притежавал прекрасен лиричен глас с драматичен оттенък във височините. Дядо Николай е бил превъзходен познавач както на източното църковно пеене, така и на западната хорова музика, вдъхновен композитор.
Тодор Ценков
Тодор Ценков е роден на 05 януари 1915 година в село Долна Баня (сега град), Ихтиманска околия. Основно образование получава в родното си село. През 1929 година е приет за ученик в Софийската духовна семинария. Там негов учител по пеене е Петър Динев. След завършване на семинарията музикално надареният Тодор Ценков е назначен от Св. Синод за учител по източно църковно пение в Пастирско-богословския институт (Свещеническото училище) – Гара Черепиш, окръг Врачански. По-късно завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски” (сега Богословския факултет към Софийския университет). Продължава преподавателската си дейност в Черепиш, където през 1951 година са преместени Софийската и Пловдивската духовни семинарии. Междувременно е певец в столичните храмове „Покров Богородичен”, „Св. Богородица – Живоприемен източник” (Подуенската църква), „Св. Илия” (кв. Княжево), „Св. ап. Петър и Павел” и „Св. Вмчк Мина” – Модерно предградие. През 1982 година се пенсионира и официално прекратява учителската си дейност, но и след това за известно време е лектор в Софийската семинария. Тодор Ценков почива на 24.12.1994 година.
Тодор Ценков
В статия, посветена на годишнина на Тодор Ценков, неговият ученик Любомир Игнатов пише: „Със своята 40-годишна плодотворна музикоучителска дейност Тодор Ценков достойно заема място сред сонма на най-заслужилите български музикоучители. В спомените на своите възпитаници той е строг, взискателен и респектиращ с аристократичните си обноски преподавател. В същото време обаче, зад всичко това плахите семинаристи долавяли обаянието на един бащински благ и отзивчив човек[233].”
Трябва да влезете, за да коментирате.