Иван Cпасов Марковски

Повод да напиша тази статия ми даде новата практика, според която, когато се датира известно събитие да не се пише вече „преди Рождество Христово“ и „след Рождество Христово“, а да се казва само „преди новата ера“, и „след новата ера“. Мотивът за тази промяна е, че Христос бил мит, Той не бил историческа личност. Науката отдавна била доказала това.

Интересно е да се отбележи, че този въпрос, който бе подигнат с особена разпаленост в началото на миналия XIX-ти век и се смяташе за почти ликвидиран, сега, след повече от 100 години, той отново се явява на сцената. Сигурно противниците на християнството смятат по този начин най-лесно да се справят с тази религия и да я заличат от земята. Щом Христос е мит, щом Неговият живот и Неговото учение са легенда, тогава цялото християнство е измама и Христовото учение е лишено от своя фундамент.

Този е най-прекият и най-лесен път за унищожаване на християнството. Затова неговите противници в настоящата сериозна борба прибягват отново до това старо оръжие. Привеждат се имена на отдавна забравени противници, като например Ch. F. Dupuis, Volney – от края на XVIII-ти век, след това David Friedrich Strauss, Bruno Bauer – от първата половина на XIX-ти век, по-късно французите Emile Burnouf, Hochart, немците A. Kalthoff, Arthur Drews, американецът William B. Smith и още много други.

Някои от тези свободомислещи критици още приживе направиха известни корекции на своите първоначални възгледи за Иисус. Така например, основоположникът на митическата хипотеза, Щраус, около 40 години след своята книга „Животът на Иисус“ (1835 година) в друго свое съчинение „Стара и нова вяра“ между другото казва: „… за Иисус нищо повече не можем да знаем освен това, че той е живял и учил и накрая умрял на кръста“[1]. Това, което по-рано е отричал, сега го признава.

Също и друг свободомислещ отрицател Алберт Калтхов изказва противоречиви възгледи. В своята книга „Животът на Иисус“, Берлин 1880 година, стр. 173, той казва: „Кой може сега да ни посочи човек, който по-величествено и по-чисто да се стреми към нравствения идеал отколкото Иисус? Кой може дори да ни посочи някакво подобие, което да би могло по същия начин да възпламени човечеството за всичко божествено и велико, ако ни бъде отнет живият образ на Иисус? “ Този жив образ в друго свое съчинение „Произход на християнството“, Лайпциг 1904 година, под влияние на Бруно Бауер, той го отрича и изпада в противоречие с това, което е твърдял по-рано.

Някои противници на християнството се позовават на французина Ренан и на неговата книга „Животът на Иисус“, 1863 година, написана във форма на роман по френски маниер. Книгата на Ренан е увлекателна като четиво, но съвсем не е убедителна, понеже е лишена от историчност и от обективна преценка на разказаните събития. Ето как професор Брааш преценява Ренановата книга: „С лично участие следва той своя герой, като чувства, възклицава, плаче и тъжи заедно с него. Към разпнатия на кръста свой герой той вдъхновено се обръща с думите: „Почивай сега в твоята слава, ти, благороден пионер! Твоето дело е завършено. Твоята божественост е основана!“ И с известна своеобразност Ренан продължава: „Не се бой, че ще видиш зданието на твоя стремеж да се руши поради някаква грешка. От сега нататък, обезпечен срещу опасностите от изтощаване, ти ще съзерцаваш от висините на божествения мир безкрайните последици от твоите дела“. Въпреки, че Ренан се старае да ни нарисува Иисус като човек от плът и кръв с борещо се велико сърце, по фантастичен начин без да се придържа в източниците, в края на книгата си прави знаменателно признание: „Иисус няма да бъде надминат. Неговият култ постоянно ще се подмладява. Неговите страдания всякога ще затрогват най-добрите сърца; всички векове ще известяват, че между човеците не се е раждал по-велик от Иисус“[2].

От приведените тук примери се вижда, как дори противници на християнството, в края на краищата, дохождат до удивителни прозрения на истината. Това се забелязва особено във втората половина на XIX-ти век, когато свободомислещи изследвачи все повече и повече дохождат до убеждението за историческата достоверност на Евангелията. Тук могат да се посочат имена като: Теодор Кайм, Нолцман, Бернард Вайс, Обман, Буркит, Курт Линк, К. Г. Гьоц, Барнес и други[3].

Интересно е да се отбележи, че в последно време някои комунистически автори също потвърждават историческата достоверност на Иисус Христос. Това съобщава Фьодор Евфимьевич Мелников в статията си „Историческата достоверност за съществуването на Иисус Христос“, поместена в списание „Православен мисионер“, година III (1934), книга 3, стр. 182-184. Тук се казва: „В 1918 година съветският професор Николай Михайлович Никольски пусна книга под заглавие „Иисус и първите християнски общини“, в която опровергава всичките безсмислени и куриозни твърдения на безбожниците, че не е имало Христос (гледай стр. 31-42)“.

„В 1923 година в Ленинград излезе брошура от съветския академик Жебелев: „Иисус из Назарет “ … В това дълбокоучено съчинение е доказана не само историческата достоверност на Иисус Христос, но и тези градове и населени места, гдето Той е ходил и учил “ .

„В 1928 година Съветското държавно издателство пусна книгата на Ленинградския професор Владимир Германович Богоразд-Тана: „Християнството в светлината на етнографията“, който също потвърждава историческата достоверност на Христа“.

В същата статия се съобщава и за френския писател Анри Барбюс, виден комунист, редактор на комунистическия орган във Франция „Юманите“; той написал книгата „Иисус“, в която с искрена любов възпява Христа. Освен тази книга той написал и „Тълкувание на Иисус“, „гдето научно доказва историческото съществуване на Христа (гледай за това в журнала „Антирелигиозник“, № 7 за 1927 година, стр. 25-28)“ .

Някои отрицателни критици, при все това, продължават още да се основават на Артур Древс и да си служат с неговите остарели оръжия срещу християнството. В 1909 година се появи неговата книга Die Christusmythe, в която той ни предлага своите фантастични твърдения за научни доказателства. Древс дири образа на Иисус като Месия у древните перси, след това у древните гърци, в иудейските секти и прочее. Древс пренебрегва Евангелията и Апостолските послания като източници за историческия живот на Иисус. Много ясно личи, че от книгата му диша ненавист и злоба срещу християнството. А там, дето има страст и злоба, там няма научна, обективна истина. Затова, без преувеличение, може да се каже че митологическата хипотеза на Древс не предизвика очаквания ефект сред обществото, нито пък привлече на своя страна някого от учения свят на Запад. Напротив, със своите необосновани доказателства той предизвика буря от негодувание сред учените, поради което в 1911 година той бе принуден да излезе с друг свой труд: Die Zeugnisse für die Geschichtlichkeit Jesu (Свидетелствата за историчността на Иисус). Тази книга е много по голяма от първата (452 + XXII страници) и представлява защита и отговор на многобройните му противници. Обаче и в тази своя книга той нито е убедителен, нито е оригинален в изследванията си. В повечето случаи Древс не привежда свои доказателства, а посочва чужди мнения, в които се придържа безкритично. Така че неговите, така наречени, доказателства почиват на песъчлива почва, която може да се подрони и от най-слабата критика.

Ето такива са учените и техните научни методи, на които се основават противниците на християнството, за да „нанесат смъртен удар на християнството, да подкопаят неговите основи“.

Сега ми предстои да посоча доказателства, от които читателят да се увери по разум, че Христос е живял, че както е нарисуван образът Му в Евангелията и Посланията, е исторически достоверен и че Неговото битие е вечно. За тази цел аз ще си послужа: 1-во с външни, нехристиянски, исторически свидетелства, 2-ро с християнски свидетелства и 3-то с исторически факти, че Христос и днес живее между нас. Това са все сложни и обширни въпроси и аз не се мамя, че в малкото страници, с които разполагам, ще мога напълно и задоволително да ги разгледам. Моята цел, между другото, е да посоча, че не бива да се отнасяме с такава лекота към един толкова важен и сериозен въпрос, както правят някои критици. За онези, които искат да се запознаят по-основно и вдълбочено с въпроса, аз посочвам и нужната литература и давам необходимата ориентировка за собствено изследване.

Прочетете още „Иисус Христос не само е живял, но и сега живее между нас*“ →

Тотю П. Коев

В основата на всяко религиозно учение лежи идеята за изкуплението, за освобождението на човека от греха. В християнството тази идея е неделимо свързана с личността и делото на родения във Витлеем и разпънат на Голгота Христос. От християнско гледище изкуплението на човека е осъществено чрез въплъщението на Сина Божи, чрез Неговите страдания, кръстна смърт, възкресение и възнесение. Според Божественото Откровение централно значение в делото на изкуплението имат кръстните страдания и смъртта на въплътения Син Божи. Те обединяват около себе си останалите моменти на изкуплението. Затова проблемите, свързани с кръстните страдания и със смъртта на Богочовека Христа, по брой са много, а по значение са първостепенни.

Кръстът Христов буди в душата на християнина чувство на благоговение и го подтиква към задълбочен размисъл. Голготските страдания и смъртта на Божия Син са основна предпоставка и необходимост в делото на изкуплението. Без Голгота няма изкупление, а без изкупление не е възможно спасение. Тази истина удовлетворява сърцето, което по своята природа непрестанно се стреми, към богообщение. Разумът обаче поставя редица въпроси във връзка с Кръстната жертва. Сърцето се изпълва със свещен трепет пред Кръста Христов, разумът пита: нима заради човека трябваше да бъде разпънат Богочовекът; нима жертвите, принасяни от хората преди Христа, не бяха достатъчни да удовлетворят Бога и да възстановят нарушената правда; нима е било необходимо Бог да принесе в жертва Своя Единороден Син?

За да разберем правилно и да вникнем, доколкото това е възможно, дълбоко в същността на Кръстната жертва, трябва да се вдълбочим в страниците на свещените книги. В тях ще открием образа на първосъздадения човек и неговото назначение, ще вникнем в същността на греха, ще доловим копнежа и жаждата на човека по загубения рай; свещените книги ще ни разкрият безсилието на човешките жертви и смисъла на Голготската жертва.

Бог е любов (1 Иоан 4:8, 16). Любовта е дейно, творческо начало. Тя е несекващ извор на щастие. Дело на Божествената любов е целият свят с всичките му красоти и хармония (Псалом 18:1, 144:9; Деяния на светите апостоли 17:24). Венец и завършек на цялото творение е човекът, това мислещо и любящо същество. В сътворяването на човека любовта и благостта Божии са намерили своя ярък израз. Без човека светът би бил пуст и безсмислен. Единствен човекът е способен да изследва законите на всемира, да опознава и се любува на природните красоти (Битие 1:28), да твори духовни и материални блага за себе си и за другите, да изживява трепетите на любовта, да възвеличава своя Творец в мисли, думи и дела. Като съзерцава картината на творението, само той може с препълнено от възторг сърце да каже: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“ (Псалом 103:24), „Благославяй, душю моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния“ (Псалом 102:2)! Способността на човека да мисли и твори, да обича и да се радва, библейски е обусловена от това, че той носи в себе си творческата сила на Божествения дух, че той е свободна личност.

На земята само човекът е сътворен по образ Божи (Битие 1:27, 5:1, 9:6 и други). Само на него Творецът дал разум и свобода и го поставил в райски условия на живот (Битие 1:8-20). Първият човек не бил напълно съвършен, но като свободно-нравствено същество, като образ Божи той обладавал всички заложби за съвършенство и богоуподобяване. Нравственото съвършенство не е дадено на човека наготово. То се придобива чрез свободната творческа дейност на духа. Свободата е велик дар от Бога. Без свобода на волята човек би бил само един инструмент в ръцете на Бога, един задвижван отвън механизъм, чиято дейност не би имала нравствена ценност. Назначението на човека е да се усъвършенства и уподобява на своя Творец (Левит 19:2, Матей 5:48); подобно на Него да твори блага, да бъде носител и изявител на любов и правда. Без наличие на свободна воля човек не би могъл да изпълни това свое назначение. Свободата от своя страна предполага избор. Затова, според библейския разказ, Бог дал на първия човек заповед да не вкусва от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17). Човекът е създаден за безсмъртие (Премъдрост Соломонова 2:23). Спазването на Божията заповед е условие за безсмъртие, а безсмъртието на свой ред е условие за блаженство и святост. Изпълнявайки заповедта на Бога, Адам и Ева имали възможност свободно да изявят и развият божественото начало в себе си, да тръгнат по пътя на нравственото усъвършенстване, единственият път, който води към безсмъртие. От образа Божи като даденост Адам и Ева трябвало да постигнат подобието Божие като зададеност. Нарушаването пък на заповедта неминуемо довежда човека до противопоставяне на Бога, до отчуждаване от Него.

Нашите прародители не останали в състоянието на началната чистота. Те престъпили заповедта на Бога. С това извършили тежък грях. Като се противопоставили на Бога, те се откъснали от благодатното въздействие на Божията любов и се опетнили с грях.

Какво е всъщност грехът? Св. Иоан Богослов отговаря най-точно и най-кратко на този въпрос с думите: „Грехът е беззаконие“ (1 Иоан 3:4). Това ще рече, че грехът е действие мимо закона, против закона, без закона, той е непослушание, непризнаване волята на Бога; грехът е извращение на закона, тоест на този порядък, който е даден на тварите от техния Творец, извращение на тази премъдрост, в която е смисълът на света. Грехът по своята същина е рушителна стихия, смърт. Ако няма битие, не може да има и небитие; ако няма живот, не може да има и смърт. Животът не е обусловен от смъртта, но смъртта е възможна само при наличието на живот. Грехът е неспособен да създаде нещо добро, защото всяко добро има своето начало у Бога. Грехът е безплоден, защото той не е живот, а смърт. Затова естественият резултат от греха е безплодие, безсилие, неспособност да се даде живот[1].

Изпълнението на Божията воля, респективно на Божията заповед, привежда към живот, а неизпълнението ѝ – към смърт. „Праведността води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта си“ (Премъдрост Соломонова 11:19). Чрез нарушаване на Божията правда човекът станал грешен и, вместо вечен живот, към какъвто бил призван от своя Творец, си причинил духовна и телесна смърт. Чрез непослушанието си човекът се отдалечил от Извора на живота; отслабнали духовните му сили: страх, виновност и тревога завладели душата му. Грехът отслабил човешката воля, накърнил нейната свобода, смутил познавателните му способности. Наред с това той привнесъл в организма на човека болестите и страданията и като техен естествен завършек – смъртта (Римляни 6:23). Оттогава смъртта станала обща съдба за всички хора (Римляни 5:12)[2]. Райските условия на живот вече не хармонирали с новото състояние на човека и той бил лишен от тях.

Грехът нарушил съюза между Бога и човека. Поради греховното си състояние човек се чувствал недостоен за Божията любов и бил неспособен да я възприеме. Независимо обаче от степента на човешката повреда вследствие на греха, възможност за избавление, за освобождение от игото на греха останала. Божията любов иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4). До ушите на всички ни достигат пълните със строгост и бащинска обич думи на Бога: „Адаме, где си“ (Битие 3:9)? Въпреки силата на греха и произтичащата от него склонност към злото, човекът съзнавал своята вина, чувствал своята греховност (Римляни 2:15) и жадувал за изкупление, за освобождение от греха (Римляни 7:24). Той очаквал прошка на греха, но наред с това съзнавал, че неговият живот е немислим при наличието на греха, че грехът като определено състояние в неговата природа трябва да бъде унищожен. Остатъкът от добро в човека е предпоставка за живот, но наличието на греха като разрушителна стихия води към смърт. Едното предполага прошка, другото изисква наказание. Живот и смърт едновременно! Правдата Божия изисква да се възстанови нарушеният порядък; това предполага унищожаването на човека като носител на греха. Любовта Божия изисква да се запази човекът заради не напълно унищоженото в него добро; това пък означава, че нарушеният порядък не се възстановява[3]. Как да се излезе от тази антиномия?

Прочетете още „Кръстът Христов в делото на изкуплението*“ →

Георги Бакалов  

Грехопадението, изкуплението и ис­тинското богопочитание са между най-застъпените теми в Библията. В глава трета на книга Битие са дава обеща­ние за изкупление на съгрешилите ни пра­родители още във времето, когато се про­изнася присъдата над тях за нарушаването на Божията заповед. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разглежда като подготовка на човешкия род за идването на обещания Изкупител. До появата на Спасителя (Иисус Христос) изминали хиляди години. В тази връзка един от често задаваните въпроси е: защо е било необ­ходимо толкова продължително време до изпълнение на обещаното изкупление? Ло­гичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябва сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското ре­лигиозно учение езическите народи се под­готвяли сами за спасението си (срв. Деяния на светите апостоли 14:16-17). Докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпращаните от Него пророци. Тази при­вилегия на евреите по-късно била заплатена с цената на огромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявената от тях неустойчивост и неверие. По свидетелствата на Стария Завет „бого­избраният народ” многократно отстъпвал от истинското богопочитание, след което бивал връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но това отстъпление „забавяло” и „отлагало” идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните писате­ли като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждали в древните езически култове и религии само демони. Други като св. Юстин Философ, св. Теофил Антиохийски, Ориген, Климент Александрийски, св. Ва­силий Велики и св. Иоан Златоуст откри­вали в някои езически религии предчув­ствие за Божествения Логос и за идващото ново религиозно учение.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се подчертава как човечеството разходва естествените си сили без особени резултати, защото му липсва непосред­ственото ръководство на Божественото От­кровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с ре­лигиозно-нравственото състояние на ези­ческия свят преди появата на християн­ството. Това е Римската империя, която обединила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормалното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатляващото съв­падение на едновременната историческа поява на империята по времето на импера­тор Август и на християнството много­кратно се коментира в християнската лите­ратура. И това е така, защото териториално обединеният античен свят е благоприятна предпоставка за още по-бързото разпрос­транение на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Независимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от обра­зованото общество, той е несъмнено кул­турна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиоз­ния живот. С това културно присъствие в социално влияние се измерва ролята на елинизма в гръко-римското общество, В това общество източните народи създават идеята за могъществото и величието, гър­ците – за естетически прекрасното, а римля­ните – за обществената полза и справедливостта. Посочените параметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като положителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъм­нено имат своето място в подготовката на идването на християнството.

Под влияние на елинизма в еврей­ското религиозно общество се създали отделни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164) да елинизира вярата и култа на юдеите не успяват. Сред тях се заражда съпротива, която мобилизира разстроено­то национално самосъзнание и прераства в организирана въоръжена борба начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създават две нови партии: старите халдеи се преобра­зуват като фарисеи, а висшето духовенство се обединява в сектата на садукеите. Като резултат от усиленото религиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съзнание се оформят и сек­тите на терапевтите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното до буква спазване на предписанията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, допъл­нително обременени от указанията на рави­ните. В привидно добродетелното пове­дение на някои фарисеи прозирало лицеме­рие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в разбирането на религията. Те не споделяли пре­комерно строгите забрани на фарисеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Божес­твения Промисъл. Подчертаният рацио­нализъм на садукеите им спечелил името „юдейски епикурейци”.

Общото за повечето от представи­телите на посочените партии е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедливо ще отсъ­ди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в ре­лигиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библи­ята смятат, че две са основните вярвания в старозаветния период: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не заради тях самите, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Стария Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве само като „богоизбрани”. При подоб­на увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща (в де­формираната ѝ форма) самите евреи като Месия. Според Християнската църква това горделиво самосъзнание за превъз­ходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили све­тинята им – Иерусалимския храм, и разсе­лили десетки хиляди от тях по всички краи­ща на империята.

И все пак не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в историчес­кото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция Талмуда – квинтесенция на националното самосъзнание, което прави въз­можно и обяснимо оцеляването на евреите в такъв продължителен период без дър­жава, без цар и без собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност пе­риод се нарича „господство на Закона”, чието начало поставя старозаветният писа­тел Ездра – създателят на книжниците.

Прочетете още „Юдаизмът и езическите култове при появата на християнството*“ →

Петър Димитров

Subject of Christ’s apology – justification of the messianic dignity and Sonship with God (Messiah, Son of Man, Son of God)

Abstract

In Christian apologetics, a very important part is occupied by the question related to Christological problems. He has excited Christian apologists and holy fa thers and teachers of the Church, church writers. And today it remains relevant, because Jesus Christ continues to ex cite and attract people with His Divine light and presence. Therefore, we will try to look at His messianic dignity and His exaltation as the Messiah, the Son of Man and the Son of God. The Orthodox Church believes that Jesus Christ is ful ly human, that He is truly a man, but not „just a man,“ but the eternal, divine Son of God. God existed, without a beginning, in a way incomprehensible to man, completely beyond the boundaries of time and space. In this perfection of divine ex istence, God the Father always had with him his divine Son and the Holy Spirit.

Key words: Christian apologetics, Jesus Christ, Messiah, Son of God, Son of Man, argument

***

Увод

Кой е Господ Иисус Христос? Кой е Господ, който пострада и възкръсна за нас? Ние наричаме Иисус Христос Божия Син. Това е често срещан израз. Какво всъщност се разбира под това? Въпросът за личността на Иисус Христос е централен в цялото систематическо богословие. Най-голямата апология на християнството е свързана с апологията на Спасителя и се стреми да отговори на въпросите Кой е Той, какво са казвали съвременниците Му за Него, какво е говорил за Себе Си? Какво мислят днес хората за Иисус Христос? Мнозина признават само Неговата човешка страна, други я отричат, трети я смесват с полубожествена. Християнската апологетика дава отговор на тези и други въпроси, свързани с историческата достоверност на Иисус Христос. Основен въпрос в христологичната апология е защитата на христологичното учение от неправилните схващания. Най-добрата защита на Неговата личност идва не само от историческия контекст, в който тя се формира, но и от начина на излагане на аргументите.

Православната църква вярва, че Иисус Христос е напълно човек, че Той е наистина човек. Но, като православни християни, ние също вярваме, че Христос не е „просто човек“, а че Той е вечният, божествен Син Божий. С това имаме предвид, че от вечността, преди създаването на всичко съществуващо, Бог е съществувал, без начало, по непонятен за човека начин, напълно извън границите на времето и пространството. В това съвършенство на божественото съществуване Бог Отец винаги е имал със себе си своя божествен Син и Светия Дух. И Синът, и Светият Дух са точно това, което е Бог Отец, а именно съвършен, неизменен, вечно съществуващ, вечен, извън човешкото разбиране и така нататък. С една дума, това, което можем да кажем или да си представим за Бог Отец, може да бъде казано и разбрано и за Сина (наричан още Словото, Логосът, Мъдростта и Образът на Бог) и за Светия Дух. По този начин съществува божествена Троица и всяка от Личностите на Троицата е това, което са другите Лица, в съвършено единство и съвършено взаимно общение. Това са Отец и Синът и Светият Дух: Светата Троица. Ние вярваме, че той е предвечният, божествен и съвършен Син Божи и Този, който като човек е роден от Дева Мария и е живял на земята като Иисус от Назарет, Месията (Христос) на Израел и Спасител на света.

Православните, следователно, вярват, че Иисус Христос е завършен човек и завършен Бог; Божият Син и Човешкият Син, един и същ Син. Като уникална божествено-човешка личност, Христос спасява света, като учи на абсолютна божествена истина, прощава грехове на хората и целия свят, страда и умира на кръста като невинен, доброволен и не несправедливо – да бъде с онези, които страдат и умират, възкресявайки от мъртвите, издигайки нашето човечество до Бог, за да го направи божествено завинаги и винаги и изпращането на Светия Дух на хора, които вярват, за да могат да се стремят да учат и да вършат същите неща, които Самият Христос е учил и правил… за да могат те също да бъдат, с една дума, синове на Бог в Него.

Изложение

Още една тайна, която най-добрите християни се мъчат да разкрият, богослови и философи, е „благодатният синтез на Божественото и човешкото“ в богочовешката природа на Иисус Христос. „Иисус Христос е осъщественият план на Бога Създателя за човека. Той е алфата и омегата, началото и краят, съвършената реализация на идеалното битие. А това означава, че Въплъщението на Божия Син е централното събитие в човешката история“„ Великата тайна на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Тези думи на светия апостол свидетелстват за факта, че чудото на въплъщението на Божия Син надхвърля разбирането на нашия ограничен ум. Наистина, можем да вярваме, но не можем да обясним събитието, случило се преди две хиляди години във Витлеем, когато в едно Лице на Исус Христос се съчетаха две толкова различни и по същество противоположни природи: свръхземната, вечната и безкрайната – Божествената, и едновременно с това материалната, ограничената и слабата – човешката. Църквата говори за Въплъщението на Бога, една от догмите на православната вяра. Четвъртият Вселенски събор през 451 година приема догма, която говори за съединението в Иисус Христос на две природи: човешка и божествена.

„И така, следвайки Светите Отци, всички ние единодушно учим, че нашият Господ Иисус Христос е един и същ Син, един и същ съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински Човек, един и същ, състоящ се от разумна (разумна) душа и тяло, единосъщен с Отца по Божество и единосъщен с нас по човечество, подобен на нас във всичко освен в греха; роден от Отца преди вековете по Божество, но Той се роди и в последните дни за нас и нашето спасение от Мария Дева и Богородица по човечество; един и същ Христос, Син, Господ, Единороден, познат в две природи (εν δύο φύσεσιν) неслети, неизменни, неразделни, неразделни; разликата в Неговите природи никога не изчезва от техния съюз, но свойствата на всяка от двете природи са съединени в едно лице и една ипостас (εις εν πρόσωπον και μίαν)“ υπόστασιν συντρεχούση), така че Той не е разрязан или разделен на две лица, а е един и същ Единороден Син, Бог Слово, Господ Иисус Христос; „точно както пророците от древността са говорили за Него и както Сам Иисус Христос ни е учил, и както ни е предал Символа на Отците“ – постановлението на Четвъртия Вселенски събор.

Прочетете още „Предмет на Христовата апология – обосноваване на месианското достойнство и богосиновството (Месия, Син Човешки, Син Божи)*“ →

Иван Ж. Димитров

One is your Teacher – Christ

(The Names of Jesus Christ in the New Testament Books)

Ivan Zhelev Dimitrov

Abstract

In the vocabulary of the today’s Orthodox Christians, the personal name of the Savior Jesus is usually accompanied by one or two other definitions. It is called and spelled Jesus Christ, Lord Jesus or Lord Jesus Christ. The definitions God-man and Teacher are used less often, according to the context. In the New Testament Greek text there are three words that are used with a similar meaning and are related to the teaching activity of Christ: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής ἐπιστάτης.  The nicknames of Jesus Christ in the New Testament books are numerous and varied. All of them have to do with His divine-human personality and His saving activity. But here we focused more on those of them that are related to His teaching activity. He gave this teaching activity as a binding covenant to His disciples and followers (Matt. 28:19-20).

***

Всеки християнин е чувал думите на Иисус Христос: „А вие недейте се нарича учители, защото един е вашият учител – Христос“ (Мат. 23:8). Те са повеля, отправена от Спасителя към Неговите ученици. А когато има ученици, има и учител. Христос обаче изтъква, че единственият Учител с главна буква и с главна роля е Самият Той.

Християните вярваме в Спасителя Иисус и Го изповядваме (приемаме и признаваме) за Богочовек, въплътен Бог Син, Който живял на земята, поучавал, вършил чудеса и накрая дал живота Си, за да изкупи греховете на цялото човечество. В книгите на Новия Завет Той е определян освен с личното име Иисус още с прозвищата Месия или съответно на гръцки Христос, с Учител, включително и с еврейското съответствие рави, равуни[1], Наставник, Господ, Син Давидов, Син човешки[2]. В евангелията обикновено се употребява личното име на Спасителя[3] – Иисус, дадено Му при именуването на осмия ден от раждането според указанието от ангела, който съобщил на св. Йосиф Обручник: „ще Му наречеш името Иисус, защото Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21).

В днешната словоупотреба на православните християни личното име на Спасителя Иисус обикновено се придружава от още едно или две определения. Казва се и се пише Иисус Христос, Господ Иисус или Господ Иисус Христос. По-рядко се употребяват определенията Богочовек[4] и Учител, според контекста, т. е. според съдържанието на мисълта, която говорещият или пишещият развива.

По-нататък ще бъде разгледано предимно определението за Иисус Христос като учител. То е било сравнително често прилагано към Неговата личност както от страна на учениците Му, така и от различни хора, които Го наричали учител.

Учителната дейност е естествена и присъща на Иисус Христос, въплътения Божи Син, Който дойде на земята, за да ни даде откровението и да ни научи на Божия закон[5]. Сам Той се определя като Учител, когато на така наречената тайна вечеря[6] казва на учениците Си: „Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму“ (Йоан 13:13-14). Както се вижда и от тези думи на Иисус Христос, избраните от Него дванадесет последователи, които Сам Той нарекъл и Свои апостоли, тоест пратеници (вж. Лука 6:13), Го наричали учител. Те тръгнали с Христос след Неговия избор и призив към всеки един от тях, защото имали духовни търсения и силна жажда да научат нещо повече за очаквания от целия еврейски народ Спасител (Месия[7]).

Възвишените истини за Божията воля, за същността и смисъла на живота, за правилата на поведение на хората, за промисъла на Бога относно нашето добруване в земния живот и в Неговото небесно царство са дадени от боговдъхновените писатели както в старозаветните, така и в новозаветните книги на Библията. В последните основно място и главна тежест има учението на Самия Христос. А Неговата дейност на Учител е в изпълнение на Божието обещание към Моисей: „Аз ще им издигна Пророк изсред братята им, какъвто си ти, ще вложа думите Си в устата Му и Той ще им говори всичко, което Аз Му заповядам“ (Втор. 18:18). Затова и Иисус Христос казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил; …и което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света…, и нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря“ (Йоан 7:16; 8:26, 28).

По-голямата част от Своята дейност Иисус Христос е посветил на поучения към последователите Си и към множеството народ, като с думи и дела ги учил на благовестието за спасението. Прочутата Му проповед на планината (Мат. 5-7 гл.) е прекрасен и неизчерпаем образец на обучение в нравствените начала. А от беседата на Спасителя с жената в Самария при кладенеца на патриарх Яков се вижда, че тази самарянска жена е очаквала от Христос правилното учение по важни въпроси на вярата в единия истински Бог и очаквания Месия (Христос[8]). На нейното очакване Учителят открито отговорил, че Той е Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе“ (Йоан 4:26). В описанието на този случай и този разговор намираме и друго. Когато учениците предложили на Учителя си да се нахрани, Той отвърнал, че Неговото поучение, което слушателите приемали като духовна храна, било и за Самия Иисус по-важно от всяка веществена храна (ст. 31-34).

Като форма на поучение Спасителят най-често използва притчата – кратък измислен поучителен разказ, който предава възможни взаимоотношения [9]. Една картина от живота, едно събитие, някаква случка или обичай, дори птица или растение, или камък и всичко, което е свързано с човека или живота – бедност или богатство, раждане, сватба или смърт, обработване на земята, сеитба, урожай, жътва, складиране на житото, пари и лихви, и пр. дават повод на Учителя да предложи на слушателите Си поучение чрез притча. Така Той онагледява поуката, която желае да даде, и я прави разбираема и за учения, и за неукия. Използва и редица други, също обичайни, но понятни ораторски способи, за да убеди, да затрогне, да изобличи, да заклейми и да води слушателите към осъзнаване, изправяне и поемане по пътя на спасението. Цялата тази дейност на Иисус Христос съвсем естествено Му е спечелила названието Учител, с което се обръщат към Него почти всички, дори и противниците Му (вж. Мат. 12:38; 22:16, 24; Марк 12:19; Лука 11:45; 19:39; Йоан 8:4 и други).

В новозаветния гръцки текст има три думи, които се използват с подобно значение: διδάσκαλος (rabbi), καθηγητής, ἐπιστάτης. Първите две (διδάσκαλος и καθηγητής) са синоними[10], но имат различна етимология. А в третата (ἐπιστάτης) се има предвид преди всичко ръководене, наставляване или надзор, а не конкретно учителна дейност. За отбелязване е, че ἐπιστάτης е характерна дума за евангелист Лука, който единствен я употребява. Той обаче никога не използва думата рави (ῥαββί), употребявана обикновено като обръщение и затова превеждана като „Учителю“. Съответно пък ῥαββί най-често се среща у евангелист Йоан[11].

Според етимологията на ἐπιστάτης значението е „някой, който стои над нещо“, надзирава, наставлява, ръководи (стадо или пък деца и оттук може да означава също педагог, учител). Като определение за Иисус ἐπιστάτης се среща седем пъти в Евангелие според Лука (5:5; 8:24 – 2 пъти, 45; 9:33, 49; 17:13), но никъде другаде в Новия Завет. И винаги на български думата ἐπιστάτης е преведена „наставник“ (в синодния превод).

Интересно е обаче, че евангелист Лука влага думата ἐπιστάτης и в устата на апостола Йоан Зеведеев (по-късно наречен Богослов), който сам в евангелието си използва предимно ῥαββί (ῥαββουνί) наред с διδάσκαλος, но никога ἐπιστάτης. Ето мястото у Лука: Ἀποκριθεὶς δὲ ὁ Ἰωάννης εἶπεν· ἐπιστάτα, εἴδομέν τινα ἐπὶ τῷ ὀνόματί σου ἐκβάλλοντα δαιμόνια, καὶ ἐκωλύσαμεν αὐτόν, ὅτι οὐκ ἀκολουθεῖ μεθ᾿ ἡμῶν (А Йоан продума и рече: Наставниче, видяхме човек, който в Твое име изгонва бесове, и му забранихме, защото не ходи с нас – 9:49). Явно евангелист Лука използва обичайните за своя речник понятия и ги приписва също и на други лица.

В българския синоден превод с наставник преводачите са предали и друго едно определение за Иисус Христос – καθηγητής, което означава водач, наставник, учител[12] (Мат. 23:10). То е от така наречените hapax legomena (от гръцкото ἅπαξ λεγόμενον – „само веднъж казано“) в гръцкия текст на Новия Завет[13].

Прочетете още „Един е вашият учител – Христос (За прозвищата на Иисус Христос в новозаветните книги)*“ →

Иван Ж. Димитров

Думата претория я слушаме често в евангелските четива през Страстната седмица. И доколкото тази седмица, преди всичко от Велики четвъртък до Пасха, е време на сравнително често посещение на богослуженията (особено от така наречените коледно-великденски християни), всеки богомолец я чува поне по няколко пъти всяка година.

Тя се среща общо осем пъти в книгите на Новия Завет: в Евангелие според Матей – 1 път, в Евангелие според Марк – 1 път, в Евангелие според Йоан – 4 пъти, в Деяния апостолски – 1 път и в Послание на св. апостол Павел до филипяни – 1 път. Ето ги тези места:

1. „След това войниците управителеви взеха Иисус в преторията и събраха срещу Него цялата чета войници“ (Матей 27:27).

2. „Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие. Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията, и събраха цялата чета войници“ (Марк 15:15-16).

3-4. „Поведоха Иисус от Кайафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата“ (Йоан 18:28).

5. „Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус, и Му рече: Ти ли си юдейският Цар?“ (Йоан 18:33).

6. „И пак влезе в преторията и рече на Иисус: отде си Ти? Но Иисус му не даде отговор“ (Йоан 19:9).

7. „И (Феликс, б. а.) заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35).

8. „Желая, братя, да знаете, че тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филипяни 1:12-13).

Думата претория звучи авторитетно и макар непреведена (а и неизползвана извън новозаветния речник), от контекста, от съдържанието на текста се разбира, че това е някаква важна сграда. Съществителното претория, на гръцки πραιτώριον, е заета от латинския език, в който понятието praetorium първоначално означавало палатката на претора (praetor), тоест на висш военачалник или административен ръководител, магистрат. По метонимия (с прехвърляне на значението) после започва да се употребява и за сградата на седалището на този военачалник или управител на провинция. Така наричат евангелистите (текстове 1-6 по-горе) седалището на Пилат Понтийски в Йерусалим. Независимо чий е бил този дворец преди това и къде точно в светия град се е намирал (археолозите и историците не са единни в мненията си), Пилат го е ползвал за своето пребиваване и работа в Йерусалим.

Евангелист Марк дава също и един синоним на претория – αὐλή, което означава двор, но и дворец: „Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията“ (15:16). За тази употреба на думата αὐλή (дворец) свидетелства и еврейският историк Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 3, 1-4; Юдейски древности XVII, 10, 2-3; XVIII, 2-3).

Римските военачалници и управители на провинциите често използвали за своите жилищни и административни нужди дворци на предишни местни владетели. И това се вижда от случая със задържането на апостол Павел в Кесария, където резидирал римският управител по това време Марк Антоний Феликс. Управителят се разпоредил видният арестант да бъде настанен и пазен не в общия затвор за престъпниици, а в някогашния дворец в града на Ирод Велики: „И заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35). Смята се, че и йерусалимската претория, която обитавал Пилат Понтийски, е била бивш дворец на Ирод Велики.

Преторията в Рим, която споменава апостол Павел в посланието си до християните в град Филипи (днес в развалини на 15 км северно от гръцкия град Кавала), според едни тълкуватели означава двореца на императора. Това мнение са изразили още св. Йоан Златоуст (PG 62, 192) и Теодорит Кирски (PG 82, 564). Още повече че в края на посланието/писмото си апостолът изпраща поздрави от всички вярващи от императорския дом/дворец: „Поздравяват ви всички светии (християни, б. а.), а особено които са от кесаревия дом“ (4:22).

Според други тълкуватели обаче тук претория означава казармата или въобще целия личен състав на преторианската императорска гвардия на Рим (по това време над 4 хиляди души). Апостол Павел бил охраняван при домашния си арест в Рим от преториански войници и той успял да привлече мнозина от тях към вярата в Иисус Христос. Затова пише на филипийци така окуражаващо: „Тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филип. 1:12-13).

В крайна сметка дали ще означава дворец, използван за административна сграда в голям град в някоя римска провинция като Йерусалим или Кесария Палестинска, или императорския дворец в Рим, или помещенията на преторианската гвардия в столицата на империята, думата претория играе своята роля в свещената история на Новия Завет.

____________________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров и Негово Високопреосвещенство Варненско-Великопреславския митрополит Иоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eeM