Етикет: иисус христос

Пастирската реч на св. апостол Павел пред ефеските презвитери*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Денев

Град Ефес се намирал на малоазийския бряг на Егейско море, при устието на река Каистро. Бил голям търговски, културен и религиозен център. Когато Мала Азия станала римска провинция, градът бил седалище на римски проконсул. В него се намирало едно от седемте чудеса на света – прочутият храм на богинята Артемида – Диана Ефеска (Деяния на светите апостоли 19:27, 35). В храма се пазел идол на богинята. Местните жители (езичници) вярвали, че той е паднал от Зевс на земята (Деяния на светите апостоли 19:35). Диана Ефеска била широко почитана и храмът бил посещаван от много поклонници. Местни златари правели сребърни храмчета на Артемида и ги продавали, което им осигурявало големи печалби (Деяния на светите апостоли 19:24). В града било разпространено магесничеството (Деяния на светите апостоли 19:19). Имало и много заклинатели (Деяния на светите апостоли 19:13).

Ефес бил средище на тогавашната философска мисъл. По-голямата част от жителите му били езичници, но имало и юдеи, които разполагали със собствена синагога (Деяния на светите апостоли 18:19; 19:8). Ползвали се с право на гражданство и на собствено съдилище[1].

През първите векове на християнството Ефес е епископски център и главен град на областта. Тук доживял старините си св. Иоан Богослов. В 431 година в града бил свикан Третият вселенски събор. От този многоцветущ някога град днес са останали развалини – до съвременното турско селце Айя-Селук. В 1426 година градът Ефес е бил окончателно завладян от османските завоеватели[2]. Предполага се, че е бил разрушен от средноазиатския вожд Тамерлан (1402 година[3]).

За първи път св. апостол Павел посетил този град през пролетта на 53 година, по време на второто си благовестническо пътешествие (51-53) на път от Коринт за Иерусалим (Деяния на светите апостоли 18:1; 19:21[4]). Влязъл в синагогата и разговарял с юдеите. Те го помолили да остане повечко при тях, но той не се съгласил, понеже бързал за Иерусалим (Деяния на светите апостоли 18:19-20).

През пролетта на 54 година апостолът отново посетил Ефес[5]. Отначало проповядвал три месеца в синагогата (Деяния на светите апостоли 19:8), но понеже юдеите противостояли на проповедта му, той се преместил в училището на някой си Тиран, където проповядвал около две години всеки ден (Деяния на светите апостоли 19:9-10[6]).

Проповедта на апостола имала голям успех. Мнозина повярвали, както юдеи, така и елини (Деяния на светите апостоли 19:10, 18). Магесници изгаряли книгите си (Деяния на светите апостоли 19:19). Златарите изгубили голяма част от доходите си. Някой си златар на име Димитър, като събрал еснафа, повдигнал бунт срещу апостола. Градският писар едва успял да усмири бунта им (Деяния на светите апостоли 19:24-40).

Като утихнала вълната, апостолът дал наставления на вярващите и заминал за Македония, а оттам за Елада (град Коринт), където престоял три месеца (Деяния на светите апостоли 20:1-2). И понеже юдеите повдигнали бунт срещу него, той решил да се върне обратно през Македония, с намерения за Петдесетница да бъде в Иерусалим. Напуснал Коринт преди празника Пасха (58 година)[7]. Дните на Безквасници прекарал във Филипи. Оттам отплувал за Троада. Минал през град Асос (срещу остров Лесбос), и оттам покрай островите Митилин, Хиос и Самос, през Трогилия, стигнал в Милит[8] (Деяния на светите апостоли 20:3-17), където произнесъл своята пастирска реч пред ефеските презвитери (Деяния на светите апостоли 20:17-35).

Св. евангелист Лука бележи: „А от Милит прати в Ефес, да повикат презвитерите църковни“ (Деяния на светите апостоли 20:17). Св. Ириней Лионски (II-ри век) пише, че той повикал презвитерите и от съседните на Ефес градове, които били негови духовни чеда[9].

В речта си св. апостол Павел говори за проповедническото си дело в Асия (Деяния на светите апостоли 20:18-21), предсказва бъдещите си страдания (Деяния на светите апостоли 20:22-27), дава необходимите пастирски съвети и наставления (Деяния на светите апостоли 20:28-32), говори за безкористното си благовестническо служение и отправя апел към ефеските презвитери да поддържат слабите и да помнят думите на Господа: „По-блажено е да се дава, нежели да се взема“ (Деяния на светите апостоли 20:33-35).

„Вие знаете, започнал апостолът, как от първия ден, когато стъпих в Асия[10], всичкото време бях с вас, служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни, които ми идеха от злите замисли на иудеите; как не пропуснах нищо полезно да ви го обадя и да ви поуча пред народа и по къщите, като проповядвах на иудеи и на елини покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деяния на светите апостоли 20:18-21).

В някои древни ръкописи в началото на речта стои обръщението „Άδελφοι“ (братя!), което е специфично за апостолската проповед[11].

„Вие знаете“ – „Виж, пише св. Иоан Златоуст (347-407), как (Павел) бързо започва и заедно с това не оставя нищо без внимание, но благоустроява всичко… Достойно за удивление е, как той, бидейки поставен в положение да каже за себе си нещо голямо (нещо велико, скоби мои) се старае да запази смирение. … Ето доблестта на учителя, когато може да представи своите ученици свидетели на добрите си дела[12]!“ И което е за учудване, той вършил добри дела неведнъж и дваж, а много години – през „всичкото време“ (Деяния на светите апостоли 20:18) на своя престой при тях (Деяния на светите апостоли 19:8,10; 20:31[13]).

Апостолът служител на Господа „с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни“, които му идвали от злите замисли на юдеите (Деяния на светите апостоли 20:19).

„С голямо смирение“ – В гръцкия текст стои μετά πάσης ταπεινογροσύης“[14] („с всяко смирение“) – усилен израз на апостола, който говори за пълнотата и дълбочината на неговото смирение, и това не е тщеславие, тъй като слушателите му са свидетели на това[15].

„Има много видове смирение, пише св. Иоан Златоуст. Смирение можем да видим в думите и в делата, в отношенията към началника и в отношенията към подчинения… Някои са смирени със смирените и надменни с горделивите – това не е смирение[16]“.

Господ Иисус Христос поставя смирението в основата на Своите блаженства: „Блажени бедните духом, защото тяхното е царството небесно“ (Матей 5:3). Сам Той е образец на голямо смирение: Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Матей 11:29).

Като говори за своето смирение, апостолът същевременно говори и за своята кротост, поради което отбелязва „когато бях с вас“ (Деяния на светите апостоли 20:18). Делата, които той вършел в угода на Господа, ги свършил заедно с тях – с презвитерите. Своите дела той приписва и на своите ученици. Но нима ще кажеш, че той се гордее пред Бога? „Има много хора, наставлява св. Иоан Златоуст, които се гордеят и пред Него, но Той не се гордее даже и пред Своите ученици. Ето достойнството на учителя: да назидава учениците със собствените си добродетели[17]!“

Нататък апостолът говори за своето мъжество, както и за своето търпение, но пак смирено: той служил на Господа „с… много сълзи и сред изпитни които му идвали от юдеите. – Тук намеква за своите страдания, които юдеите му сторили при благовестието на словото, прекрасно описани във второто му послание до коринтяни: „Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмница, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояга били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота “ (11:24-27).

Изразът говори и за голямото му състрадание. „Той страдал, отбелязва св. Иоан Златоуст, за погиващите, за самите виновници на злото, и за случилото се с тях сам се радвал (или скърбял, скоби мои)“[18]. На колосяни той пише: „ Сега се радвам в страданията си за вас и попълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата“ (1:24). Във второто му послание до коринтяни четем: „Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневно против мене нападения и грижата за всички църкви“ (11:28). Той бил готов с радост да понесе „безчестия за името на Господа Иисуса“ (Деяния на светите апостоли 5:41).

Апостолът проповядвал „пред народа и по къщите като им съобщил всичко, което е „полезно“ за тях (Деяния на светите апостоли 20:20). „Имало, пише архиепископ Теофилакт Охридски, и такова, което те не трябвало да знаят. Да скриеш нещо е признак на завист, така да се каже все пак е признак на неблагоразумие. Затова (апостолът скоби мои) прибавил (което, скоби мои) „полезно“[19].

Той проповядвал „на иудеи и елини покаяние пред Бога и вяра в Господа… Иисуса Христа“ (Деяния на светите апостоли 20:21). – Вярата и покаянието, по тълкуванието на архимандрит Михаил, е същността на апостолската проповед[20]. На Петдесетница св. апостол Петър говори: „Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете“ (Деяния на светите апостоли 2:38).

С призив за покаяние започна проповедта си и св. Иоан Кръстител: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Матей 3:2) Св. евангелист Матей бележи: „Тогава Иерусалим и цяла Иудея, и цяла Йорданска околност излизаха при него и се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си“ (Матей 3:5-6).

На книжниците и фарисеите той говори: „Рожби ехиднини!… Сторете… плод достоен за покаяние“ (Матей 3:8).

Господ Иисус Христос също започна общественото Си служение с призив за покаяние: „Покайте се, защото се приближи царството небесно!“ (Матей 4:17). „Покайте се и вярвайте в евангелието“ (Марк 1:15). „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк 16:16).

Нататък апостолът предсказва своето бъдеще: „И ето сега, свързан от Духа, аз отивам в Иерусалим, без да зная, какво ще се случи там – освен онова, което Дух Свети свидетелства по всички градове, казвайки, че ме чакат окови и скърби“ (Деяния на светите апостоли 20:22-23). – „За какво, пита св. Иоан Златоуст, той говори това? За това, да научи презвитерите да бъдат готови за опасностите (които ги очакват, скоби мои), явни и тайни, и във всичко да се покоряват на Духа[21]“.

„Забележително, пише Блажени Теофилакт, че пророците не знаят всичко, но само това, което им внушава Дух Свети. Ето и Павел, като предсказва като пророк за всичко, което щяло да се случи с него…, едно не знае – какво накрая ще се случи с него след всичко това… Светият Дух го оставил в съмнение, щото, страхувайки се от немощта на плътта, да моли Бога за избавление от изкушението[22]“.

Незнанието се отнася повече до конкретното, което ще се случи с него, докато в общото Духът му открива, че го „чакат окови и скърби[23]“.

В крайна сметка мисълта на апостола бихме могли да предадем така: „Че ме очакват страдания, това зная; а какви изкушения – това не зная[24]“. „Освен онова, което Дух Свети свидетелства по всички градове“. Това не е непосредствено откровение на Светия Дух на апостола, а откровение на други пророци. В Кесария Палестинска пророк Агав му предсказва окови (Деяния на светите апостоли 21:10-11). Дееписателят не съобщава за пророчества в други градове, но той и съвсем бегло предава пътешествието на апостола (Деяния на светите апостоли 20:2-6, 13-16).

„Но мен не ми е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господа Иисуса, да проповядвам евангелието на Божията благодат“ (Деяния на светите апостоли 20:24). – Тази мисъл на апостола може да се перифразира така: Аз съм готов на всичко, каквото е угодно на Бога. Ако Бог пожелае да свърша в Иерусалим живота си, аз съм готов. С това Бог би ми сторил радост, а не огорчение. „За мене животът е Христос, а смъртта придобивка“ (Филипяни 1:21). Бих се радвал, ако Бог постави безпрепятствен край на моето апостолство, за което съм призван[25].

Следва да се обърне внимание на това, че апостолът приел служението непосредствено от Пастиреначалника Христа – да проповядва, „евангелието на Божията благодат“. Тук той обръща внимание само на едната страна на пастирското си служение – учителската.

„Виждаш ли, отбелязва св. Иоан Златоуст, че тези думи не са на плачещ, но на смирено разсъждаващ, поучаващ другите и състрадаващ на случилото се! (Апостолът, скоби мои) не казал: аз скърбя, но „не ме е грижа за нищо, нито ми е свиден животът“. Тези думи той не казва за себе си, а за да научи, както преди, презвитерите, както на смирение, така и на мъжество, дръзновение [26]“.

„И сега, ето, аз зная, че няма вече да видите лицето ми всички вие, между които ходих и проповядвах царството Божие“ (Деяния на светите апостоли 20:25). – Личната убеденост на апостола, че ефеските презвитери няма повече да видят лицето му идва от онова, което Дух Свети свидетелствал за него по градовете чрез богоизбрани мъже, както и от неговото лично предчувствие за бъдещите му страдания и смърт[27].

Прочетете още „Пастирската реч на св. апостол Павел пред ефеските презвитери*“ →

Щрихи от нравствения образ на Иисус Христос* 

Публикувано на от Dragan Bachev

Outlines of the moral image of Jesus Christ

Стоянка Вътева

Abstract

The doctrine of the God-man Christ is the foundation of our Church. This is a topic that has been subjected to various debates to this day. The Savior’s personality has always been an obstacle to some, and an example, imitation, and salvation to others. According to Orthodoxy, the answer to the question can be found not only in the books of the Old Testament, but also in the New Testament, where in fact He, God the Word, is most clearly manifested. We see this in the name of the Lord (it is no coincidence that we call Him that) Jesus, which means Savior, Christ – the Anointed One.

Key words: Jesus Christ, Orthodox doctrine, Old Testament, New Testament

Целта на настоящата статия е да разкрие образ или първообраз е Новият Адам, като се направи антропологико-христологична съпоставка със стария Адам, да разкрие Христовия нравствен идеал, да даде отговор на въпроса дали християните следват или подражават на Христос.

1. Антропологико-христологична съпоставка между стария Адам и новия Адам

Иисус Христос е Новият Адам. За разлика от стария Адам, който е извършил първородния грях, Иисус Христос е безгрешен. Старият Адам е творение Божие, а Новият Адам – Иисус Христос, е Самият Творец, защото е едно от Лицата на Света Троица, и както другите две Лица участва в сътворението на видимия и невидимия свят. Старият Адам чрез извършването на първородния грях затваря вратите на земния рай – Едем, за човечеството, обричайки себе си и потомството си на тление и отдалечаване от Бога, а Новият Адам – Иисус Христос, отваря вратите на небесния рай – Божието царство, за всички хора, които имат възможност да живеят в Църквата и да се „хранят“ със светите тайнства, за да се доближат отново до своя Създател – Бога, и да се сдобият с вечен живот в Божието царство. Тоест старият Адам води човечеството по пътя на греха и смъртта – духовна и физическа, а Новият Адам го повежда по пътя на спасението и вечния живот. Старият Адам, надарен от своя Създател със свободна воля, не се подчинява на Бога и избира пътя на греха, а другият – Новият Адам – подчинява волята Си на волята на Отца Си и пролива кръвта Си, за да изкупи греховете на човечеството и да го спаси. Старият Адам се храни с Божиите плодове в Едем, без да оценява даровете, които получава от Бога, а другият – Новият Адам – „храни“ хората със Своето тяло и ги „пои“ със Своята кръв за изкупление на греховете и за вечен живот. Единият – старият Адам, макар и създаден по Божий образ и подобие, има само една природа – човешка, подвластна на страха и греха, а другият – Новият Адам, има две природи – Божествена и човешка, като човешката природа е подвластна на страха, но е отърсена от греха, защото е в синергия с Божествената. Старият Адам, създаден по Божий образ и подобие, е син Божий, другият – Новият Адам, също притежава качеството синовство, защото е Син на Своя Отец, но не е образ и подобие, а е Самият Бог.

Господ Иисус Христос се моли в Гетсимания

Новият Адам като всички хора е роден, но зачатието Му е непорочно. Той страда на кръста и умира, но след това възкръсва. Новият Адам е съвършен, а старият е несъвършен. Новият Адам е всичко това, което старият не е, но Бог е желал да бъде. Новият Адам, въплътеното Слово Божие, води хората по пътя на богопознанието, помага им да опознаят Бога, макар че Божествената същност остава непозната за човека, тъй като по своето естество е непознаваема, а старият Адам ги лишава от това познание и ги откъсва от общението със Създателя. Новият Адам чрез Божиите тайнства помага му да се уподоби на Бога, като опрощава греховете му и отваря вратите на Божието царство за него, като му разкрива пътя на спасението, разкрива му истината за смисъла на земното човешко съществуване и го дарява с вечен живот. Пърообразът (архетипът) е Новият Адам, тоест Иисус Христос, а образът е старият Адам; единият е Самият Творец, едно от Лицата на Света Троица, въплътеното Слово Божие, а другият – старият Адам, е творението, създадено по Божий образ и подобие. Когато се казва, че Новият Адам се ражда по образ подобие на стария, то е по отношение на тлението, което старият Адам въвежда, а Новият унаследява, за да може да премахне болестта на естеството чрез лечебните средства, които донася.

В съчинението си „За живота в Христос; Слово шесто“, св. Никола Кавасила пише:

Защото човешката природа изначално бе сътворена за Новия човек. Към Него бе пригоден умът и желанието. Приехме ум, за да познаваме Христос; желание, за да Го следваме; памет, за да Го помним, тъй като още при сътворяването ни Той бе архетипът (началният образ). Защото не старият Адам е първообраз на Новия Адам, а Новият – на стария.

Прочетете още „Щрихи от нравствения образ на Иисус Христос* „ →

Иисус Христос не само е живял, но и сега живее между нас*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Cпасов Марковски

Повод да напиша тази статия ми даде новата практика, според която, когато се датира известно събитие да не се пише вече „преди Рождество Христово“ и „след Рождество Христово“, а да се казва само „преди новата ера“, и „след новата ера“. Мотивът за тази промяна е, че Христос бил мит, Той не бил историческа личност. Науката отдавна била доказала това.

Интересно е да се отбележи, че този въпрос, който бе подигнат с особена разпаленост в началото на миналия XIX-ти век и се смяташе за почти ликвидиран, сега, след повече от 100 години, той отново се явява на сцената. Сигурно противниците на християнството смятат по този начин най-лесно да се справят с тази религия и да я заличат от земята. Щом Христос е мит, щом Неговият живот и Неговото учение са легенда, тогава цялото християнство е измама и Христовото учение е лишено от своя фундамент.

Този е най-прекият и най-лесен път за унищожаване на християнството. Затова неговите противници в настоящата сериозна борба прибягват отново до това старо оръжие. Привеждат се имена на отдавна забравени противници, като например Ch. F. Dupuis, Volney – от края на XVIII-ти век, след това David Friedrich Strauss, Bruno Bauer – от първата половина на XIX-ти век, по-късно французите Emile Burnouf, Hochart, немците A. Kalthoff, Arthur Drews, американецът William B. Smith и още много други.

Някои от тези свободомислещи критици още приживе направиха известни корекции на своите първоначални възгледи за Иисус. Така например, основоположникът на митическата хипотеза, Щраус, около 40 години след своята книга „Животът на Иисус“ (1835 година) в друго свое съчинение „Стара и нова вяра“ между другото казва: „… за Иисус нищо повече не можем да знаем освен това, че той е живял и учил и накрая умрял на кръста“[1]. Това, което по-рано е отричал, сега го признава.

Също и друг свободомислещ отрицател Алберт Калтхов изказва противоречиви възгледи. В своята книга „Животът на Иисус“, Берлин 1880 година, стр. 173, той казва: „Кой може сега да ни посочи човек, който по-величествено и по-чисто да се стреми към нравствения идеал отколкото Иисус? Кой може дори да ни посочи някакво подобие, което да би могло по същия начин да възпламени човечеството за всичко божествено и велико, ако ни бъде отнет живият образ на Иисус? “ Този жив образ в друго свое съчинение „Произход на християнството“, Лайпциг 1904 година, под влияние на Бруно Бауер, той го отрича и изпада в противоречие с това, което е твърдял по-рано.

Някои противници на християнството се позовават на французина Ренан и на неговата книга „Животът на Иисус“, 1863 година, написана във форма на роман по френски маниер. Книгата на Ренан е увлекателна като четиво, но съвсем не е убедителна, понеже е лишена от историчност и от обективна преценка на разказаните събития. Ето как професор Брааш преценява Ренановата книга: „С лично участие следва той своя герой, като чувства, възклицава, плаче и тъжи заедно с него. Към разпнатия на кръста свой герой той вдъхновено се обръща с думите: „Почивай сега в твоята слава, ти, благороден пионер! Твоето дело е завършено. Твоята божественост е основана!“ И с известна своеобразност Ренан продължава: „Не се бой, че ще видиш зданието на твоя стремеж да се руши поради някаква грешка. От сега нататък, обезпечен срещу опасностите от изтощаване, ти ще съзерцаваш от висините на божествения мир безкрайните последици от твоите дела“. Въпреки, че Ренан се старае да ни нарисува Иисус като човек от плът и кръв с борещо се велико сърце, по фантастичен начин без да се придържа в източниците, в края на книгата си прави знаменателно признание: „Иисус няма да бъде надминат. Неговият култ постоянно ще се подмладява. Неговите страдания всякога ще затрогват най-добрите сърца; всички векове ще известяват, че между човеците не се е раждал по-велик от Иисус“[2].

От приведените тук примери се вижда, как дори противници на християнството, в края на краищата, дохождат до удивителни прозрения на истината. Това се забелязва особено във втората половина на XIX-ти век, когато свободомислещи изследвачи все повече и повече дохождат до убеждението за историческата достоверност на Евангелията. Тук могат да се посочат имена като: Теодор Кайм, Нолцман, Бернард Вайс, Обман, Буркит, Курт Линк, К. Г. Гьоц, Барнес и други[3].

Интересно е да се отбележи, че в последно време някои комунистически автори също потвърждават историческата достоверност на Иисус Христос. Това съобщава Фьодор Евфимьевич Мелников в статията си „Историческата достоверност за съществуването на Иисус Христос“, поместена в списание „Православен мисионер“, година III (1934), книга 3, стр. 182-184. Тук се казва: „В 1918 година съветският професор Николай Михайлович Никольски пусна книга под заглавие „Иисус и първите християнски общини“, в която опровергава всичките безсмислени и куриозни твърдения на безбожниците, че не е имало Христос (гледай стр. 31-42)“.

„В 1923 година в Ленинград излезе брошура от съветския академик Жебелев: „Иисус из Назарет “ … В това дълбокоучено съчинение е доказана не само историческата достоверност на Иисус Христос, но и тези градове и населени места, гдето Той е ходил и учил “ .

„В 1928 година Съветското държавно издателство пусна книгата на Ленинградския професор Владимир Германович Богоразд-Тана: „Християнството в светлината на етнографията“, който също потвърждава историческата достоверност на Христа“.

В същата статия се съобщава и за френския писател Анри Барбюс, виден комунист, редактор на комунистическия орган във Франция „Юманите“; той написал книгата „Иисус“, в която с искрена любов възпява Христа. Освен тази книга той написал и „Тълкувание на Иисус“, „гдето научно доказва историческото съществуване на Христа (гледай за това в журнала „Антирелигиозник“, № 7 за 1927 година, стр. 25-28)“ .

Някои отрицателни критици, при все това, продължават още да се основават на Артур Древс и да си служат с неговите остарели оръжия срещу християнството. В 1909 година се появи неговата книга Die Christusmythe, в която той ни предлага своите фантастични твърдения за научни доказателства. Древс дири образа на Иисус като Месия у древните перси, след това у древните гърци, в иудейските секти и прочее. Древс пренебрегва Евангелията и Апостолските послания като източници за историческия живот на Иисус. Много ясно личи, че от книгата му диша ненавист и злоба срещу християнството. А там, дето има страст и злоба, там няма научна, обективна истина. Затова, без преувеличение, може да се каже че митологическата хипотеза на Древс не предизвика очаквания ефект сред обществото, нито пък привлече на своя страна някого от учения свят на Запад. Напротив, със своите необосновани доказателства той предизвика буря от негодувание сред учените, поради което в 1911 година той бе принуден да излезе с друг свой труд: Die Zeugnisse für die Geschichtlichkeit Jesu (Свидетелствата за историчността на Иисус). Тази книга е много по голяма от първата (452 + XXII страници) и представлява защита и отговор на многобройните му противници. Обаче и в тази своя книга той нито е убедителен, нито е оригинален в изследванията си. В повечето случаи Древс не привежда свои доказателства, а посочва чужди мнения, в които се придържа безкритично. Така че неговите, така наречени, доказателства почиват на песъчлива почва, която може да се подрони и от най-слабата критика.

Ето такива са учените и техните научни методи, на които се основават противниците на християнството, за да „нанесат смъртен удар на християнството, да подкопаят неговите основи“.

Сега ми предстои да посоча доказателства, от които читателят да се увери по разум, че Христос е живял, че както е нарисуван образът Му в Евангелията и Посланията, е исторически достоверен и че Неговото битие е вечно. За тази цел аз ще си послужа: 1-во с външни, нехристиянски, исторически свидетелства, 2-ро с християнски свидетелства и 3-то с исторически факти, че Христос и днес живее между нас. Това са все сложни и обширни въпроси и аз не се мамя, че в малкото страници, с които разполагам, ще мога напълно и задоволително да ги разгледам. Моята цел, между другото, е да посоча, че не бива да се отнасяме с такава лекота към един толкова важен и сериозен въпрос, както правят някои критици. За онези, които искат да се запознаят по-основно и вдълбочено с въпроса, аз посочвам и нужната литература и давам необходимата ориентировка за собствено изследване.

Прочетете още „Иисус Христос не само е живял, но и сега живее между нас*“ →

Кръстът Христов в делото на изкуплението*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю П. Коев

В основата на всяко религиозно учение лежи идеята за изкуплението, за освобождението на човека от греха. В християнството тази идея е неделимо свързана с личността и делото на родения във Витлеем и разпънат на Голгота Христос. От християнско гледище изкуплението на човека е осъществено чрез въплъщението на Сина Божи, чрез Неговите страдания, кръстна смърт, възкресение и възнесение. Според Божественото Откровение централно значение в делото на изкуплението имат кръстните страдания и смъртта на въплътения Син Божи. Те обединяват около себе си останалите моменти на изкуплението. Затова проблемите, свързани с кръстните страдания и със смъртта на Богочовека Христа, по брой са много, а по значение са първостепенни.

Кръстът Христов буди в душата на християнина чувство на благоговение и го подтиква към задълбочен размисъл. Голготските страдания и смъртта на Божия Син са основна предпоставка и необходимост в делото на изкуплението. Без Голгота няма изкупление, а без изкупление не е възможно спасение. Тази истина удовлетворява сърцето, което по своята природа непрестанно се стреми, към богообщение. Разумът обаче поставя редица въпроси във връзка с Кръстната жертва. Сърцето се изпълва със свещен трепет пред Кръста Христов, разумът пита: нима заради човека трябваше да бъде разпънат Богочовекът; нима жертвите, принасяни от хората преди Христа, не бяха достатъчни да удовлетворят Бога и да възстановят нарушената правда; нима е било необходимо Бог да принесе в жертва Своя Единороден Син?

За да разберем правилно и да вникнем, доколкото това е възможно, дълбоко в същността на Кръстната жертва, трябва да се вдълбочим в страниците на свещените книги. В тях ще открием образа на първосъздадения човек и неговото назначение, ще вникнем в същността на греха, ще доловим копнежа и жаждата на човека по загубения рай; свещените книги ще ни разкрият безсилието на човешките жертви и смисъла на Голготската жертва.

Бог е любов (1 Иоан 4:8, 16). Любовта е дейно, творческо начало. Тя е несекващ извор на щастие. Дело на Божествената любов е целият свят с всичките му красоти и хармония (Псалом 18:1, 144:9; Деяния на светите апостоли 17:24). Венец и завършек на цялото творение е човекът, това мислещо и любящо същество. В сътворяването на човека любовта и благостта Божии са намерили своя ярък израз. Без човека светът би бил пуст и безсмислен. Единствен човекът е способен да изследва законите на всемира, да опознава и се любува на природните красоти (Битие 1:28), да твори духовни и материални блага за себе си и за другите, да изживява трепетите на любовта, да възвеличава своя Творец в мисли, думи и дела. Като съзерцава картината на творението, само той може с препълнено от възторг сърце да каже: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“ (Псалом 103:24), „Благославяй, душю моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния“ (Псалом 102:2)! Способността на човека да мисли и твори, да обича и да се радва, библейски е обусловена от това, че той носи в себе си творческата сила на Божествения дух, че той е свободна личност.

На земята само човекът е сътворен по образ Божи (Битие 1:27, 5:1, 9:6 и други). Само на него Творецът дал разум и свобода и го поставил в райски условия на живот (Битие 1:8-20). Първият човек не бил напълно съвършен, но като свободно-нравствено същество, като образ Божи той обладавал всички заложби за съвършенство и богоуподобяване. Нравственото съвършенство не е дадено на човека наготово. То се придобива чрез свободната творческа дейност на духа. Свободата е велик дар от Бога. Без свобода на волята човек би бил само един инструмент в ръцете на Бога, един задвижван отвън механизъм, чиято дейност не би имала нравствена ценност. Назначението на човека е да се усъвършенства и уподобява на своя Творец (Левит 19:2, Матей 5:48); подобно на Него да твори блага, да бъде носител и изявител на любов и правда. Без наличие на свободна воля човек не би могъл да изпълни това свое назначение. Свободата от своя страна предполага избор. Затова, според библейския разказ, Бог дал на първия човек заповед да не вкусва от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17). Човекът е създаден за безсмъртие (Премъдрост Соломонова 2:23). Спазването на Божията заповед е условие за безсмъртие, а безсмъртието на свой ред е условие за блаженство и святост. Изпълнявайки заповедта на Бога, Адам и Ева имали възможност свободно да изявят и развият божественото начало в себе си, да тръгнат по пътя на нравственото усъвършенстване, единственият път, който води към безсмъртие. От образа Божи като даденост Адам и Ева трябвало да постигнат подобието Божие като зададеност. Нарушаването пък на заповедта неминуемо довежда човека до противопоставяне на Бога, до отчуждаване от Него.

Нашите прародители не останали в състоянието на началната чистота. Те престъпили заповедта на Бога. С това извършили тежък грях. Като се противопоставили на Бога, те се откъснали от благодатното въздействие на Божията любов и се опетнили с грях.

Какво е всъщност грехът? Св. Иоан Богослов отговаря най-точно и най-кратко на този въпрос с думите: „Грехът е беззаконие“ (1 Иоан 3:4). Това ще рече, че грехът е действие мимо закона, против закона, без закона, той е непослушание, непризнаване волята на Бога; грехът е извращение на закона, тоест на този порядък, който е даден на тварите от техния Творец, извращение на тази премъдрост, в която е смисълът на света. Грехът по своята същина е рушителна стихия, смърт. Ако няма битие, не може да има и небитие; ако няма живот, не може да има и смърт. Животът не е обусловен от смъртта, но смъртта е възможна само при наличието на живот. Грехът е неспособен да създаде нещо добро, защото всяко добро има своето начало у Бога. Грехът е безплоден, защото той не е живот, а смърт. Затова естественият резултат от греха е безплодие, безсилие, неспособност да се даде живот[1].

Изпълнението на Божията воля, респективно на Божията заповед, привежда към живот, а неизпълнението ѝ – към смърт. „Праведността води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта си“ (Премъдрост Соломонова 11:19). Чрез нарушаване на Божията правда човекът станал грешен и, вместо вечен живот, към какъвто бил призван от своя Творец, си причинил духовна и телесна смърт. Чрез непослушанието си човекът се отдалечил от Извора на живота; отслабнали духовните му сили: страх, виновност и тревога завладели душата му. Грехът отслабил човешката воля, накърнил нейната свобода, смутил познавателните му способности. Наред с това той привнесъл в организма на човека болестите и страданията и като техен естествен завършек – смъртта (Римляни 6:23). Оттогава смъртта станала обща съдба за всички хора (Римляни 5:12)[2]. Райските условия на живот вече не хармонирали с новото състояние на човека и той бил лишен от тях.

Грехът нарушил съюза между Бога и човека. Поради греховното си състояние човек се чувствал недостоен за Божията любов и бил неспособен да я възприеме. Независимо обаче от степента на човешката повреда вследствие на греха, възможност за избавление, за освобождение от игото на греха останала. Божията любов иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4). До ушите на всички ни достигат пълните със строгост и бащинска обич думи на Бога: „Адаме, где си“ (Битие 3:9)? Въпреки силата на греха и произтичащата от него склонност към злото, човекът съзнавал своята вина, чувствал своята греховност (Римляни 2:15) и жадувал за изкупление, за освобождение от греха (Римляни 7:24). Той очаквал прошка на греха, но наред с това съзнавал, че неговият живот е немислим при наличието на греха, че грехът като определено състояние в неговата природа трябва да бъде унищожен. Остатъкът от добро в човека е предпоставка за живот, но наличието на греха като разрушителна стихия води към смърт. Едното предполага прошка, другото изисква наказание. Живот и смърт едновременно! Правдата Божия изисква да се възстанови нарушеният порядък; това предполага унищожаването на човека като носител на греха. Любовта Божия изисква да се запази човекът заради не напълно унищоженото в него добро; това пък означава, че нарушеният порядък не се възстановява[3]. Как да се излезе от тази антиномия?

Прочетете още „Кръстът Христов в делото на изкуплението*“ →

Иисус Христос: „Изгряващата утринна и светла звезда“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract

The objects of research in the article are the verses Hos 6:3; 2 Pet 1:19; Rev 2:28; 22:16, as well as the connections between them regarding the definition of Jesus Christ as the „bright and morning star“ and it aims to establish and explain the meaning of His „rising in the hearts of believers“.

Key words: the bright and morning star, Jesus Christ, Holy Scripture

***

Увод

В настоящето изследване се констатира, че в Свещеното Писание се съдържат четири стиха, в които се говори за „идването на Христос“ като „изгряващата утринна и светла звезда“, което е рядко познато и употребявано определение за Него. Единият от тях е поместен в Стария Завет (Ос. 6:3), а другите три – в Новия Завет (2 Петр. 1:19; Откр. 2:28; 22:16). В два от посочените стихове се установява, че има ясно указание, че под „утринната и светла звезда“ се има предвид Иисус Христос (Ос. 6:3 и Откр. 22:16) –  В 2 Петр. 1:19 и Откр. 2:28 този смисъл се извежда въз основа на налични тълкувания от свети отци върху тях.

Предвид гореказаното целта на настоящото изследване е да се установи, анализира и обобщи смисъла, който се съдържа в цитираните стихове, свързани с определянето на Иисус Христос като „утринната и светла звезда“, да се констатират връзките помежду им и да се обясни значението на Христовото „изгряване в сърцата“ на вярващите. Тезата, която се поставя е, че в разглежданите стихове от Свещеното Писание се има предвид онзи напреднал етап или духовно състояние на вярващите по пътя им към единението с Бога, при който се указва за „идването на Христос“ като „истинската светлина“ в тях, когато Той като „изгряващата утринна и светла звезда“ (зорницата) им възвестява изгрева на вечното слънце във вечния ден на безкрайната вечност. Тезата се извежда въз основа на цитираните, а също и откритите паралелни стихове в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, разгледания етимологичен смисъл на употребените думи и изрази в тях, извършения сравнителен анализ между различни преводи на съответните текстове, позоваването върху тълкувания на свети отци и изследвания на съвременни учени изследователи на Новия Завет.

Подробен анализ на стиховете, свързани с темата на изследването, съдържащи се в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет

Наличните стихове, в които се говори за Иисус Христос като „изгряваща утринна звезда“, са следните: „И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му[1],  и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята“ (Ос. 6:3); „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19); „И ще му дам утринната звезда“ (Откр. 2:28); „Аз, Иисус, изпратих Своя Ангел да ви засвидетелствува това в църквите. Аз съм коренът и родът Давидов, утрената и светла звезда“ (Откр. 22:16).

Паралелни стихове с подобен смисъл и значение

Констатира се, че в Свещеното Писание се съдържат и паралелни на изложените стихове с подобен смисъл и значение: „Допитвайте се до закона и откровението. Ако те не казват като това слово, „няма в тях светлина“ (Ис. 8:20; срв. „няма зазоряване в тях[2]“, „няма видело в тях[3]“ ; „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина“ (Ис. 9:2; срв. „Людете които ходеха в тъмнина видяха голяма виделина: Които седяха в земя на смъртна сянка, виделина възсия върху тях[4]“); „Дигни се, светлей (Иерусалиме); защото дойде твоята светлина, и слава Господня изгря над тебе. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята, и мрак – народите; а над тебе ще възсияе Господ, и славата Му ще се яви над тебе. И народите ще дойдат към твоята светлина, и царете – към сиянието, което изгрява над тебе“ (Ис. 60:1-3); „На невярващите от тях богът на тоя век е заслепил умовете, за да ги не озари светлината на благовестието за славата на Христа, Който е образ на невидимия Бог. Защото не себе си проповядваме, а Христа Иисуса Господа…Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа“ (2 Кор. 4:4-6); „Вие бяхте някога тъмнина, а сега сте светлина в Господа; постъпвайте като чеда на светлината“ (Еф. 5:8); „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина“(Мат. 4:16; срв. „Народ който седеше в тъмнина видя виделина голяма, и на седящите в страна и сянка смъртна виделина им възсия“)[5]; „Поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети Изток свише, за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира“ (Лук. 1:78-79; срв. „За милосърдието на милостта на Бога нашего, с която ни посети зора от висотата, за да осияе седящите в тъмнина и в смъртна сянка; така че да насочи стъпките ни в пътя на мира[6]“ ); „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“ (Иоан 1:4); „Пак им говори Иисус и рече: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота“ (Иоан 8:12).

Тълкуване и анализиране на изложените стихове

1) В предсказанието на пророк Осия за Месията изложено в Стария Завет се говори за необходимостта от познаване на Господа, стремежа към Него, и че Неговото идване е като „утринна зора“: „И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му, и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята“ (Ос. 6:3). Св. Кирил Александрийски тълкува този стих по следния начин: „Той ще ни изцели два дни по-късно, на третия ден ще възкръснем и ще живеем пред Него…[7].“ Св. Ефрем Сирин обяснява: „На третия ден ще бъдем възкресени. Той ще ни избави скоро, точно както ни избави на третия ден след напускането на Египет, водейки ни през морето…. нека бързаме към Бога като дете, като към утринната зора, която несъмнено ще изгрее. Всеки, който вярва в Христос, се издига от кръщението, сякаш осветен от умствена светлина, стига до богопознание. И след дъжда, учението Му се излива върху достойните за Него като късен дъжд. Чрез откровението на Духа душата ще бъде подготвена, и тя ще започне да расте и да дава небесни плодове[8]“. Блажени Йероним Стридонски пише: „Нека се стремим да познаваме Господа; като утринната зора е Неговото явяване и Той ще дойде при нас като дъжда, както късния дъжд ще напои земята. Ние приемаме Христос като ранен дъжд, когато в нас са положени основите на вярата, и ще Го приемем като късен дъжд, когато, станали зряла жетва, получим вечен плод и бъдем събрани в житниците Господни[9]“. Александър Павлович Лопухин излага твърдението, че чрез този стих пророкът призовава хората към богопознание, което означава не теоретично познание за Бога, а единство с Бога в любовта, практическо изпълнение на Божиите заповеди[10].От приведените тълкувания, става видно, че явяването на Христос като изгряваща утринна звезда се свързва с озаряването на сърцата на вярващите от светлина, която светлина е Самият Христос, с все по-голямото им познаване на Господа в любовта и постигане на единение с Него, с озаряване на душата от Духа, следствие на което тя започва да дава небесни плодове, с живота в Христа, който се изразява във вършене на дела според учението Му, и с възкресяването на вярващите.

2) Вторият стих е новозаветен: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19). На пръв поглед не става ясно, че в този стих се съдържа сведение за идването на Иисус Христос. Последното се констатира от тълкуванието на блаж. Теофилакт върху него: „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви[11]“. Според цитирания тълкувател, Христовото пришествие ще изгрее като зорница в сърцата на вярващите, и като истинска светлина ще ги освети.

Епископ Михаил (Лузин) разбира изгряването на зорница в сърцата на вярващите според 2 Петр. 1:19 като процес, който започва в тях от тяхното пробуждане за Христовото учение и живот до влизането им в Царството Божие: „След събуждането от греховен сън, когато зората започва, в сърцето на възродения духовно човек, изгрява утринната звезда, предвестник на започналия ден; с Божията благодат се засилва духовната дейност на човека, тя се развива и укрепва по-дълбоко, по-ясно, както и съвършеното познаване на Христовото учение и животворно начало на живота. Човек започва да живее в светлината на Христовия живот, чиято пълнота той достига в невечерния ден на Царството Божие. Така протича ходът на живота на преродения и възроден човек и преходът от смъртта към живота[12]“. Същият тълкувател преминава след това към същинското тълкуване на стиха: „Речта за пророческото слово, както и за апостолското, има приложение, което е общо както за Стария, така и за Новия Завет, че то е светилник в сърцето до зората на деня, и докато зората заблести за всички вярващи по всяко време и на всяко място; но непосредственото приложение на тази дума, без съмнение, се отнася до първите читатели на Посланието и речта за пророческото слово има предвид преди всичко тях. Въпреки че те, според словото на апостола, познават истината и са утвърдени в нея (2 Петр. 1:12), те трябва да бъдат подбуждани от напомняния (1:13). Повечето от тях като цяло са възхвалявани (1:8), но съвършенството още не е достигнато; вече са се събудили от съня си, вече са забелязали зората, вече са видели утринната звезда, но целият ден е още пред тях; те все още са в навечерието на храма и в храма, но не и в светилището, имат наченки на истината, отнасят се с доверие както към външните свидетелства на очевидците на истината, така и към пророческото слово, но още не са достигнали живо познание за истината и вътрешно общение с Иисус Христос, те все още са в сутрин, а не обед[13]“. Епископ Михаил пише още: „Като чуете, казва (апостолът), тези думи на пророците, няма да се излъжете в надеждата си. Защото след време те ще бъдат оправдани от самите дела, които апостолът нарече „ден“, продължавайки своята образна реч, защото той веднага говори за светилника, за тъмното място, което е нощта. И така, когато, казва той, дойде денят, тоест проявлението на събитията, тогава утринната звезда ще изгрее в сърцата ви, тоест идването на Христос, предсказано от пророците, и като истинската светлина ще озари сърцата ви[14]“. „Утринната ярка звезда“ нарича Себе Си Христос (Откр. 22:16) в смисъл, че Той възвестява изгрева на вечното слънце във вечния ден на безкрайната вечност[15]“.

Блажени Теофилакт тълкува 2 Петр. 1:19 във връзка със стиха „Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). За разбирането на този стих от св. апостол Павел в посланието си до ефесяни, блажени Теофилакт набляга особено на пояснението във връзка със „спящият“, „мъртъв“ и „събуждащ“ се в духовно отношение човек. Той говори за тях като три различни духовни състояния, през които човекът преминава: „Спящ и мъртъв нарича човека, който живее в грехове. Защото той е и смраден, като мъртвец, и бездействен като спящ, мечтае и си въобразява призрачното. А когато някой се пробуди от греха, Христос ще го осветли, тоест ще засияе за него, както и слънцето сияе за станалите от сън. А докато е в грехове, той ненавижда светлината и не идва при нея. И не само за невярващите казва това, но и за вярващите. Можеш да намериш разлика между спящия и мъртвия. Мнозина, които вършат зло, но не одобряват извършеното, биха могли да се нарекат спящи. Те се пробуждат лесно и за тях се отнася израза „стани“, а другите, които вършат зло и го оправдават, могат да се нарекат мъртви, защото е по-трудно да бъдат призовани към добро. Обаче и тях Словото призовава да станат, защото не бива да се отчайваме относно възможността за изменение на естеството[16]“. Констатира се, че блаж. Теофилакт не дава никакви пояснения за втората част на същия стих „…и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). Това прави св. Йоан Златоуст. Той споменава, че са налични и други подобни на този израз като например „и ще се докоснеш (έπιψαόσεις) до Христос“, „озарява те (έπιψαόσει σοι) Христос“, „..издигнете се от греха и можете да видите Христос[17]“, след което добавя „ето защо е необходимо да се каже: „Стани, ти който спиш, и възкръсни от мъртвите, и Христос ще те осияе[18]“.

Св. Теофан Затворник също смята, че в Еф. 5:14 става въпрос за преминаването на човека през различни духовни етапи, фази или състояния: от грешник – до човек, чийто живот е в Христа, когато той вече е ръководен и просветляван не от външни източници за словото и от хора, а от Самия Христос: „Грешникът вярва, примирява се с Бога, и се просвещава от Христос Господ. Тогава всичко му става ясно, как трябва да бъде в живота му и какво да очаква в бъдеще[19]“.

Прочетете още „Иисус Христос: „Изгряващата утринна и светла звезда“*“ →

Юдаизмът и езическите култове при появата на християнството*

Публикувано на от Dragan Bachev

Георги Бакалов  

Грехопадението, изкуплението и ис­тинското богопочитание са между най-застъпените теми в Библията. В глава трета на книга Битие са дава обеща­ние за изкупление на съгрешилите ни пра­родители още във времето, когато се про­изнася присъдата над тях за нарушаването на Божията заповед. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разглежда като подготовка на човешкия род за идването на обещания Изкупител. До появата на Спасителя (Иисус Христос) изминали хиляди години. В тази връзка един от често задаваните въпроси е: защо е било необ­ходимо толкова продължително време до изпълнение на обещаното изкупление? Ло­гичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябва сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското ре­лигиозно учение езическите народи се под­готвяли сами за спасението си (срв. Деяния на светите апостоли 14:16-17). Докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпращаните от Него пророци. Тази при­вилегия на евреите по-късно била заплатена с цената на огромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявената от тях неустойчивост и неверие. По свидетелствата на Стария Завет „бого­избраният народ” многократно отстъпвал от истинското богопочитание, след което бивал връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но това отстъпление „забавяло” и „отлагало” идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните писате­ли като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждали в древните езически култове и религии само демони. Други като св. Юстин Философ, св. Теофил Антиохийски, Ориген, Климент Александрийски, св. Ва­силий Велики и св. Иоан Златоуст откри­вали в някои езически религии предчув­ствие за Божествения Логос и за идващото ново религиозно учение.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се подчертава как човечеството разходва естествените си сили без особени резултати, защото му липсва непосред­ственото ръководство на Божественото От­кровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с ре­лигиозно-нравственото състояние на ези­ческия свят преди появата на християн­ството. Това е Римската империя, която обединила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормалното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатляващото съв­падение на едновременната историческа поява на империята по времето на импера­тор Август и на християнството много­кратно се коментира в християнската лите­ратура. И това е така, защото териториално обединеният античен свят е благоприятна предпоставка за още по-бързото разпрос­транение на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Независимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от обра­зованото общество, той е несъмнено кул­турна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиоз­ния живот. С това културно присъствие в социално влияние се измерва ролята на елинизма в гръко-римското общество, В това общество източните народи създават идеята за могъществото и величието, гър­ците – за естетически прекрасното, а римля­ните – за обществената полза и справедливостта. Посочените параметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като положителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъм­нено имат своето място в подготовката на идването на християнството.

Под влияние на елинизма в еврей­ското религиозно общество се създали отделни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164) да елинизира вярата и култа на юдеите не успяват. Сред тях се заражда съпротива, която мобилизира разстроено­то национално самосъзнание и прераства в организирана въоръжена борба начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създават две нови партии: старите халдеи се преобра­зуват като фарисеи, а висшето духовенство се обединява в сектата на садукеите. Като резултат от усиленото религиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съзнание се оформят и сек­тите на терапевтите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното до буква спазване на предписанията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, допъл­нително обременени от указанията на рави­ните. В привидно добродетелното пове­дение на някои фарисеи прозирало лицеме­рие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в разбирането на религията. Те не споделяли пре­комерно строгите забрани на фарисеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Божес­твения Промисъл. Подчертаният рацио­нализъм на садукеите им спечелил името „юдейски епикурейци”.

Авторът Георги Бакалов (1943-2012)

Общото за повечето от представи­телите на посочените партии е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедливо ще отсъ­ди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в ре­лигиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библи­ята смятат, че две са основните вярвания в старозаветния период: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не заради тях самите, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Стария Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве само като „богоизбрани”. При подоб­на увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща (в де­формираната ѝ форма) самите евреи като Месия. Според Християнската църква това горделиво самосъзнание за превъз­ходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили све­тинята им – Иерусалимския храм, и разсе­лили десетки хиляди от тях по всички краи­ща на империята.

И все пак не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в историчес­кото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция Талмуда – квинтесенция на националното самосъзнание, което прави въз­можно и обяснимо оцеляването на евреите в такъв продължителен период без дър­жава, без цар и без собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност пе­риод се нарича „господство на Закона”, чието начало поставя старозаветният писа­тел Ездра – създателят на книжниците.

Прочетете още „Юдаизмът и езическите култове при появата на християнството*“ →

Предмет на Христовата апология – обосноваване на месианското достойнство и богосиновството (Месия, Син Човешки, Син Божи)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Петър Димитров

Subject of Christ’s apology – justification of the messianic dignity and Sonship with God (Messiah, Son of Man, Son of God)

Abstract

In Christian apologetics, a very important part is occupied by the question related to Christological problems. He has excited Christian apologists and holy fa thers and teachers of the Church, church writers. And today it remains relevant, because Jesus Christ continues to ex cite and attract people with His Divine light and presence. Therefore, we will try to look at His messianic dignity and His exaltation as the Messiah, the Son of Man and the Son of God. The Orthodox Church believes that Jesus Christ is ful ly human, that He is truly a man, but not „just a man,“ but the eternal, divine Son of God. God existed, without a beginning, in a way incomprehensible to man, completely beyond the boundaries of time and space. In this perfection of divine ex istence, God the Father always had with him his divine Son and the Holy Spirit.

Key words: Christian apologetics, Jesus Christ, Messiah, Son of God, Son of Man, argument

***

Увод

Кой е Господ Иисус Христос? Кой е Господ, който пострада и възкръсна за нас? Ние наричаме Иисус Христос Божия Син. Това е често срещан израз. Какво всъщност се разбира под това? Въпросът за личността на Иисус Христос е централен в цялото систематическо богословие. Най-голямата апология на християнството е свързана с апологията на Спасителя и се стреми да отговори на въпросите Кой е Той, какво са казвали съвременниците Му за Него, какво е говорил за Себе Си? Какво мислят днес хората за Иисус Христос? Мнозина признават само Неговата човешка страна, други я отричат, трети я смесват с полубожествена. Християнската апологетика дава отговор на тези и други въпроси, свързани с историческата достоверност на Иисус Христос. Основен въпрос в христологичната апология е защитата на христологичното учение от неправилните схващания. Най-добрата защита на Неговата личност идва не само от историческия контекст, в който тя се формира, но и от начина на излагане на аргументите.

Православната църква вярва, че Иисус Христос е напълно човек, че Той е наистина човек. Но, като православни християни, ние също вярваме, че Христос не е „просто човек“, а че Той е вечният, божествен Син Божий. С това имаме предвид, че от вечността, преди създаването на всичко съществуващо, Бог е съществувал, без начало, по непонятен за човека начин, напълно извън границите на времето и пространството. В това съвършенство на божественото съществуване Бог Отец винаги е имал със себе си своя божествен Син и Светия Дух. И Синът, и Светият Дух са точно това, което е Бог Отец, а именно съвършен, неизменен, вечно съществуващ, вечен, извън човешкото разбиране и така нататък. С една дума, това, което можем да кажем или да си представим за Бог Отец, може да бъде казано и разбрано и за Сина (наричан още Словото, Логосът, Мъдростта и Образът на Бог) и за Светия Дух. По този начин съществува божествена Троица и всяка от Личностите на Троицата е това, което са другите Лица, в съвършено единство и съвършено взаимно общение. Това са Отец и Синът и Светият Дух: Светата Троица. Ние вярваме, че той е предвечният, божествен и съвършен Син Божи и Този, който като човек е роден от Дева Мария и е живял на земята като Иисус от Назарет, Месията (Христос) на Израел и Спасител на света.

Православните, следователно, вярват, че Иисус Христос е завършен човек и завършен Бог; Божият Син и Човешкият Син, един и същ Син. Като уникална божествено-човешка личност, Христос спасява света, като учи на абсолютна божествена истина, прощава грехове на хората и целия свят, страда и умира на кръста като невинен, доброволен и не несправедливо – да бъде с онези, които страдат и умират, възкресявайки от мъртвите, издигайки нашето човечество до Бог, за да го направи божествено завинаги и винаги и изпращането на Светия Дух на хора, които вярват, за да могат да се стремят да учат и да вършат същите неща, които Самият Христос е учил и правил… за да могат те също да бъдат, с една дума, синове на Бог в Него.

Изложение

Още една тайна, която най-добрите християни се мъчат да разкрият, богослови и философи, е „благодатният синтез на Божественото и човешкото“ в богочовешката природа на Иисус Христос. „Иисус Христос е осъщественият план на Бога Създателя за човека. Той е алфата и омегата, началото и краят, съвършената реализация на идеалното битие. А това означава, че Въплъщението на Божия Син е централното събитие в човешката история“„ Великата тайна на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тимотей 3:16). Тези думи на светия апостол свидетелстват за факта, че чудото на въплъщението на Божия Син надхвърля разбирането на нашия ограничен ум. Наистина, можем да вярваме, но не можем да обясним събитието, случило се преди две хиляди години във Витлеем, когато в едно Лице на Исус Христос се съчетаха две толкова различни и по същество противоположни природи: свръхземната, вечната и безкрайната – Божествената, и едновременно с това материалната, ограничената и слабата – човешката. Църквата говори за Въплъщението на Бога, една от догмите на православната вяра. Четвъртият Вселенски събор през 451 година приема догма, която говори за съединението в Иисус Христос на две природи: човешка и божествена.

„И така, следвайки Светите Отци, всички ние единодушно учим, че нашият Господ Иисус Христос е един и същ Син, един и същ съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински Човек, един и същ, състоящ се от разумна (разумна) душа и тяло, единосъщен с Отца по Божество и единосъщен с нас по човечество, подобен на нас във всичко освен в греха; роден от Отца преди вековете по Божество, но Той се роди и в последните дни за нас и нашето спасение от Мария Дева и Богородица по човечество; един и същ Христос, Син, Господ, Единороден, познат в две природи (εν δύο φύσεσιν) неслети, неизменни, неразделни, неразделни; разликата в Неговите природи никога не изчезва от техния съюз, но свойствата на всяка от двете природи са съединени в едно лице и една ипостас (εις εν πρόσωπον και μίαν)“ υπόστασιν συντρεχούση), така че Той не е разрязан или разделен на две лица, а е един и същ Единороден Син, Бог Слово, Господ Иисус Христос; „точно както пророците от древността са говорили за Него и както Сам Иисус Христос ни е учил, и както ни е предал Символа на Отците“ – постановлението на Четвъртия Вселенски събор.

Прочетете още „Предмет на Христовата апология – обосноваване на месианското достойнство и богосиновството (Месия, Син Човешки, Син Божи)*“ →