Георги Бакалов  

Грехопадението, изкуплението и ис­тинското богопочитание са между най-застъпените теми в Библията. В глава трета на книга Битие са дава обеща­ние за изкупление на съгрешилите ни пра­родители още във времето, когато се про­изнася присъдата над тях за нарушаването на Божията заповед. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разглежда като подготовка на човешкия род за идването на обещания Изкупител. До появата на Спасителя (Иисус Христос) изминали хиляди години. В тази връзка един от често задаваните въпроси е: защо е било необ­ходимо толкова продължително време до изпълнение на обещаното изкупление? Ло­гичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябва сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското ре­лигиозно учение езическите народи се под­готвяли сами за спасението си (срв. Деяния на светите апостоли 14:16-17). Докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпращаните от Него пророци. Тази при­вилегия на евреите по-късно била заплатена с цената на огромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявената от тях неустойчивост и неверие. По свидетелствата на Стария Завет „бого­избраният народ” многократно отстъпвал от истинското богопочитание, след което бивал връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но това отстъпление „забавяло” и „отлагало” идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните писате­ли като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждали в древните езически култове и религии само демони. Други като св. Юстин Философ, св. Теофил Антиохийски, Ориген, Климент Александрийски, св. Ва­силий Велики и св. Иоан Златоуст откри­вали в някои езически религии предчув­ствие за Божествения Логос и за идващото ново религиозно учение.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се подчертава как човечеството разходва естествените си сили без особени резултати, защото му липсва непосред­ственото ръководство на Божественото От­кровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с ре­лигиозно-нравственото състояние на ези­ческия свят преди появата на християн­ството. Това е Римската империя, която обединила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормалното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатляващото съв­падение на едновременната историческа поява на империята по времето на импера­тор Август и на християнството много­кратно се коментира в християнската лите­ратура. И това е така, защото териториално обединеният античен свят е благоприятна предпоставка за още по-бързото разпрос­транение на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Независимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от обра­зованото общество, той е несъмнено кул­турна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиоз­ния живот. С това културно присъствие в социално влияние се измерва ролята на елинизма в гръко-римското общество, В това общество източните народи създават идеята за могъществото и величието, гър­ците – за естетически прекрасното, а римля­ните – за обществената полза и справедливостта. Посочените параметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като положителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъм­нено имат своето място в подготовката на идването на християнството.

Под влияние на елинизма в еврей­ското религиозно общество се създали отделни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164) да елинизира вярата и култа на юдеите не успяват. Сред тях се заражда съпротива, която мобилизира разстроено­то национално самосъзнание и прераства в организирана въоръжена борба начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били принудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създават две нови партии: старите халдеи се преобра­зуват като фарисеи, а висшето духовенство се обединява в сектата на садукеите. Като резултат от усиленото религиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съзнание се оформят и сек­тите на терапевтите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното до буква спазване на предписанията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, допъл­нително обременени от указанията на рави­ните. В привидно добродетелното пове­дение на някои фарисеи прозирало лицеме­рие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в разбирането на религията. Те не споделяли пре­комерно строгите забрани на фарисеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Божес­твения Промисъл. Подчертаният рацио­нализъм на садукеите им спечелил името „юдейски епикурейци”.

Общото за повечето от представи­телите на посочените партии е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедливо ще отсъ­ди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в ре­лигиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библи­ята смятат, че две са основните вярвания в старозаветния период: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не заради тях самите, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Стария Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве само като „богоизбрани”. При подоб­на увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща (в де­формираната ѝ форма) самите евреи като Месия. Според Християнската църква това горделиво самосъзнание за превъз­ходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили све­тинята им – Иерусалимския храм, и разсе­лили десетки хиляди от тях по всички краи­ща на империята.

И все пак не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в историчес­кото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция Талмуда – квинтесенция на националното самосъзнание, което прави въз­можно и обяснимо оцеляването на евреите в такъв продължителен период без дър­жава, без цар и без собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност пе­риод се нарича „господство на Закона”, чието начало поставя старозаветният писа­тел Ездра – създателят на книжниците.

Прочетете още „Юдаизмът и езическите култове при появата на християнството*“ →