Филипи или Филипопол, Никопол на Места или Никопол в Епир?*

Иван Ж. Димитров

Резюме

В библейската наука, включително в изследванията на Новия Завет, има доста предположения и често се изразяват хипотези и се полагат големи усилия за защита на мнения, които се различават от традиционно приетите факти за библейски личности или събития. Такъв пример са опитите на някои амбициозни български учени да прекроят пътя на проповедническата дейност на апостол Павел на Балканския полуостров с довода, че той не е отишъл в град Филипи, а в град Филипополис. Другият древен град, за който се твърди, че е библейско място, е град Никополис ад Нестум в средното течение на река Места в Южна България. Колкото и странно да изглежда, някои изследователи твърдят, че това е така – градът, в който апостол Павел искал да прекара зимните месеци, както пише неговият ученик Тит (Тит 3:12), е този, а не Никополис в Епир. Причините за интереса към такива хипотези са ясни: всеки е съблазнен от мисълта, че неговото място или страната му е имала славна, но вече забравена история; че само по-известните държави и градове се смятат за центрове на събитията в световна история, включително християнска история. Но историята е спомен за истината, а не за въображаеми събития.

***

В библейската наука, в това число и в новозаветните изследвания често се изразяват предположения, градят се хипотези, полагат се огромни усилия да се защитят мнения, които се различават от традиционно приеманите факти, свързани с библейски личности или събития. Мотивите за такива усилия са различни, но много често те са свързани с желанието на определени автори да предложат решения, които да задоволят личните им амбиции в науката. Обикновено е налице и стремежът да се докаже нещо, което според авторите ще повиши авторитета на тях самите или на тяхното родно място и страна. Но и не само това може да е мотив, както е например случаят с изследванията на д-р Хайнц Варнеке относно мястото на корабокрушението на св. апостол Павел по пътя му за Рим[1] (по този въпрос виж тук в блога Съдържание 1, публикация № 20 от Иван Ж. Димитров, Корабокрушението на св. апостол Павел с подзаглавие: Малта ли е островът, където се спасяват корабокрушенците? – бел. на автора на блога)

Такъв пример виждаме и в стремежа на някои амбициозни български учени да преначертаят пътя на проповедническата дейност на св. апостол Павел на Балканския полуостров. Подобни опити са правени и по отношение на други исторически личности, извън библейската история.

Авторът Иван Ж. Димитров

И сега конкретно към примерите. Във връзка с разказа на Деяния апостолски за проповедта на апостола в град Филипи, Македония, някои български учени са се поблазнили от възможността той да е отишъл не в град Филипи, а в град Филипопол[2]. Доводите са, че по това време Филипи е бил малък град, заселен с римски военни колонисти-ветерани, докато Филипопол е бил голям град с развит стопански, културен и религиозен живот, включително и със сграда на синагога. Градът е на брега на голямата река Хеброс (Хебър) Марица, която по онова време била плавателна[3]. Д-р Асен Чилингиров от Берлин в книгата си „Апостол Павел, Филипи и Филипопол” и в редица средни публикации се опитва да обори традиционното възприемане на свидетелството на Деяния апостолски и посланията на апостол Павел, а позицията му получи значителна популярност сред неспециалистите. Водени от ненаучни критерии, мнозина си казват: защо апостолът да е бил в град Филипи, а да не е бил в града с близкото по звучене име Филипопол? При това д-р Чилингиров посочва значително число научна литература, която е проучил и на чиито сведения той стъпва. Но, разбира се, тълкува сведенията по свой начин и определено тенденциозно.

Но такова твърдение се сблъсква преди всичко с нeколкократното споменаване на името на град Филипи извън разказа в 16-та глава на Деяния апостолски. Ето примерите:

В Деяния апостолски 20:6 авторът отбелязва: „А ние отплавахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада” (ἡμεῖς δὲ ἐξεπλεύσαμεν μετὰ τὰς ἡμέρας τῶν ἀζύμων ἀπὸ Φιλίππων καὶ ἤλθομεν πρὸς αὐτοὺς εἰς τὴν Τρῳάδα ἄχρι ἡμερῶν πέντε). Разбира се, отплаването е станало от Неапол, но той е служел като пристанище на важния в много отношения град Филипи[4].

Авторът Иван Ж. Димитров

В началото на Посланието до филипяни (Филипяни 1:1) е посочено името на град Филипи: „Павел и Тимотей, раби Иисус Христови, – до всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи” (Παῦλος καὶ Τιμόθεος δοῦλοι Χριστοῦ Ἰησοῦ πᾶσιν τοῖς ἁγίοις ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ τοῖς οὖσιν ἐν Φιλίπποις).

В края на същото послание (4:15) апостолът нарича християните там по името на града им, като ги свързва с провинция Македония: „А знаете и вие, филипяни, че в начало на благовестието, когато излязох из Македония…” (οἴδατε δὲ καὶ ὑμεῖς, Φιλιππήσιοι, ὅτι ἐν ἀρχῇ τοῦ εὐαγγελίου, ὅτε ἐξῆλθον ἀπὸ Μακεδονίας…)

В Първо послание до солуняни (1 Солуняни 2:2) се говори за случилото се с апостола в град Филипи: „макар и пострадали и поругани попреди във Филипи, както знаете, ние дръзнахме в Бога нашего да ви проповядваме Божието благовестие с голям труд” (ἀλλὰ προπαθόντες καὶ ὑβρισθέντες, καθὼς οἴδατε, ἐν Φιλίπποις ἐπαρρησιασάμεθα ἐν τῷ θεῷ ἡμῶν λαλῆσαι πρὸς ὑμᾶς τὸ εὐαγγέλιον τοῦ θεοῦ ἐν πολλῷ ἀγῶνι).

Авторът Иван Ж. Димитров

Дори да се допусне, че в някое от тези места е направена грешка и вместо Филипопол е записан Филипи, трудно е да се приеме, че на всички места сведенията за град Филипи са сбъркани и всъщност става дума за другия град, носещ името на македонския владетел Филип II[5]. От друга страна, ако апостол Павел е имал за цел да отиде във Филипопол, който е все пак в провинция Тракия, а не в Македония, тогава от Троада лесно би преминал през пролива Хелеспонт (днес Дарданели) и да се отправи първо на север и после на северозапад към Филипопол. Не е било необходимо да плава до остров Самотраки и оттам до пристанището на Неапол (днес Кавала), та чак тогава да търси път по река Хеброс (днес Марица) към Филипопол. Отделен въпрос е, че плаването срещу течението на тази река не е било лесно. На някои места дълбочината е малка и се е плавало предимно със салове, които срещу течението били теглени от коне. Така или иначе начертаният от автора на Деяния апостолски маршрут през остров Самотраки и Неапол естествено води към град Филипи.

Поначало цел на проповедническата дейност на апостол Павел, както може да се види от описанието на неговите мисионерски пътувания, са били по-големи градове по крайбрежието на Средиземно море, в които е имало и юдейски синагоги, тоест еврейски общности. Апостолът винаги се стремял да проповядва най-напред сред тях, както сам той посочва: „Първом на юдеин, сетне и на елин” (Ἰουδαίῳ τε πρῶτον καὶ Ἕλληνι – Римляни 1:16; 2:10). Това той прави както поради запознатостта на евреите с очакването на Месия, така и заради познанията им върху Свещените Писания.

Наистина, в Мала Азия апостол Павел отива и навътре в континенталната част, но там поради географска близост до Палестина във всяко по-голямо селище е имало и еврейска общност. И въпреки това апостолът не навлиза много дълбоко в сушата на полуостров Мала Азия. Докато проблемът с Филипопол е, че градът е твърде отдалечен (на около 300 км) от крайбрежието на Средиземно море, съответно и от обичайния маршрут на апостола, пътувайки на запад или на изток.

Авторът Иван Ж. Димитров

Другият древен град, за който се изказват претенции да е библейско място, е градът Никополис ад Нестум в средното течение на река Места, в Южна България. Колкото и странно да е, някои изследователи твърдят, че това е градът, в който св. апостол Павел пожелал да прекара зимните месеци, както пише на своя ученик Тит: „Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам” (Ὅταν πέμψω Ἀρτεμᾶν πρὸς σὲ ἢ Τύχικον, σπούδασον ἐλθεῖν πρός με εἰς Νικόπολιν, ἐκεῖ γὰρ κέκρικα παραχειμάσαι Тит 3:12).

Има още

Учението за Света Троица на базата на Никео-Цариградския символ на вярата – продължение 2 и край*

Тотю Коев

в) Лично свойство на Светия Дух

Личното свойство на Дух Свети, по което Той като вечна Ипостас на троичния Бог се отличава от От­ца и от Сина, е Неговото изхож­дане (εκπόρευσις) от Отца. За това свидетелства Сам Спасите­лят: „Кога дойде Утешителят, Ко­гото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от От­ца, Той ще свидетелства за Мене“(Иоан 15:26). Тези думи на Иисус Христос показват ясно, че Дух Све­ти е самостойна Ипостас, че Той изхожда от Отца и че се изпраща в света чрез Сина. Има разлика по същина между вечното изхож­дане на Светия Дух от Отца и временното Му изпращане в света от Отца чрез Сина. Отец изпраща Светия Дух като вечно изхож­дащ от Него, а Син Го изпраща по силата на общението и единството Им. Вечното ипостасно изхождане на Светия Дух е от единия Отец като Източник и Начало на Божеството. Всякакво участие на Сина във веч­ното изхождане на Светия Дух се из­ключва от Православната църква.

Светия Дух се изпраща в света от Отца и Сина, за да бъде Той Утешител, Наставник и Свидетел за изкупителния подвиг на въплътилия се Син Божи. Като равнобожествено Лице на Света Троица, като Бог Дух Свети продължава делото, което дру­гото Лице (въплътилият се Син Бо­жи) извършило като Богочовек[33].

Както раждането на Сина от Отца става по тайнствен и неразбираем за нас начин, така и изхождането на Свeтия Дух от Отца е тайнствено и не­постижимо за нас. Вечното изхожда­не на Светия Дух от Отца подчертава, от една страна, вечната разлика между Него и другите две Лица, и, от друга страна, изтъква, че във всич­ко останало Той е равен с Отца и Сина.

Авторът Тотю Коев (1928-2006)

Тук е уместно и необходимо да се засегне, макар и в схематична форма, и спорният между Изтока и Запада въпрос относно двойното изхожда­не на Светия Дух – от Отца и от Сина, и свързаната с него добавка (Filioque) в Символа на вярата. В древност споровете относно Filioque са оказали съществено влияние в процеса на отчуждението между източните и западните християни. При сегашните междуцърковни икуменически връзки този въпрос от­ново придобива актуалност. Тук ще оставя настрана историческата част относно Filioque (възникване, офор­мяне, официално възприемане от Западната църква, спорове между Изтока и Запада и други) и ще се спра само на онези библейски текстове, които са в основата на богослов­ския спор.

1.Първият от тези библейски тек­стове е: „Кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който от Отца изхожда, Той ще свидетелства за Мене“ (Иоан 15:26). За нас, право­славните, тези думи на Иисус Хри­стос не дават основание да се мисли за изхождане на Дух Свети и от Сина. Към казаното по-горе от­носно изхождането на Светия Дух от Отца тук трябва да се добави след­ното: в цитираните думи на Иисус Христос са употребени две глаголни форми в различно време – „ще из­пратя“ и „изхожда“. От това се вижда, че тези думи указват на раз­лични състояния на Светия Дух. „Из­хожда“ (εκπορεύεται) – сегашно време, изразява вечното и неизмен­но състояние на Дух Свети в Боже­ствената Троица. Аналогичен случай има и с второто Лице. За да обозначи Своето вечно състояние, въплъти­лият се Син Божи е употребил спомагателния глагол „съм“ в сегашно време. Той казва: „Преди Авраам да е бил, Аз съм“ (Иоан 8:58). Дру­гата глаголна форма — „ще изпратя“ (εγώ πέμψω), сочи на временното изпращане на Светия Дух в света. Това изпращане Спасителят многократно е изразявал с глаголни форми в бъ­деще време, например: „(Отец) ще ви даде друг Утешител“ (Иоан 14:16); „Утешителят, Дух Све­ти, Когото Отец ще изпрати в Мое име“ (14:26). Тук „ще изпрати“ сочи на определено Лице, Което вече съществува, а „изхожда“ показва начина на произхождането на това Лице.

Ако Дух Свети наистина изхожда­ше и от Сина, не би било необходимо Иисус Христос да каже, че Той ще помоли Отца. Думите „Който от Отца изхожда“ показват пределно ясно, че Дух Свети не изхожда и от Сина. Иисус Христос е говорил ви­наги ясно и разбрано. Така би по­стъпил Той и в този случай. Ако Дух Свети изхождаше и от Сина, естествено беше Той да каже: „Кой­то от Нас изхожда“ или „Който от Отца и от Мене изхожда“. Фактът, че не е казано така, е доказателство, че Сам Христос прави разлика между вечното ипостасно изхождане на Дух Свети, което е свързано с Отца, и временното Му изпращане в света, което е свързано с Отца и Сина.

2.Думите на Иисус Христос: „Всичко, що има Отец, е Мое“ (Ио­ан 16:15) също не насочват мисълта към изхождане на Дух Свети и от Сина. Син по същност и по Божество има всичко, което има Отец, както и Отец има всичко, което има Син – Те имат само различни свойства. И Дух Свети по същност и по Боже­ство има всичко, което имат Отец и Син, освен личните свойства, по които трите Лица се различават. Ако личните свойства биха се про­меняли или смесвали, би престанала да съществува самата Троица, тоест би престанал да съществува Бог. Ако от думите на Христа: „Всичко, що има Отец, е Мое“ се прави за­ключение, че Дух Свети изхожда и от Сина, би трябвало да се приеме, че Син притежава и свойството на Отца – нероденост; или че Той се ражда и от Дух Свети, защото се ражда от Отца. Все по тази логика следва и заключението, че и Отец се ражда и въплъщава. На свой ред всичко това води до отричане лични­те свойства на трите вечни и неиз­менни Лица на Света Троица.

3.Не могат да се отминат без нужното внимание и следните би­блейски текстове: „Утешителят, Дух Свети, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всич­ко“ (Иоан 14:26); „ А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе… Той Мене ще про­слави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести“ (Иоан 16:13, 14).

Света Троица

Тези думи на Христа говорят не за вечното изхождане на Светия Дух, а за временното Му изпращане и дейност в света във връзка с изку­пителното дело на Богочовека Иисус Христос. Вярно е, че Дух Свети „от Себе Си няма да говори“, както и всяко Лице на Света Троица факти­чески никога не говори изключител­но от Себе Си, а от едната Божия същност. И за трите Лица истината е една, и когато някое от Тях гово­ри, говори едната и съща истина само че говори от Своето ипостасно свойство. Затова и Дух Свети не ще говори от Себе Си, тоест не ще казва нещо, познато или присъщо само на Него, а ще говори и възвестява това, което Спасителят преди Него е говорил; чрез благодатното Си дей­ствие ще подпомага учениците Хри­стови да възприемат истини, които преди не са били в състояние да въз­приемат (Иоан 16:12). В спомена­тите текстове Иисус Христос изпол­зва глаголни форми в бъдеще време: „ще изпрати“, „ще научи“, „ще упъ­ти“, „ще говори“, „ще прослави“, „ще вземе“, „ще възвести“. Това е доказателство, че тук не става дума за вечното ипостасно изхождане на Светия Дух, а за временното Му пращане в света, който е обект на спасение във и чрез основаната Богочовека Христа Църква.

Освен споменатите тук библейски текстове, необходимо е да се приве­де поне по една мисъл от най-изве­стните източни църковни отци, осо­бено от IV-ти век насам, за да се разбере какво всъщност е тяхното учение по този въпрос.

Казано принципно, нито един от източните църковни отци не споде­ля мисълта за вечно двойно изхожда­не на Светия Дух. Тази мисъл изобщо е чужда на източното богословие. Тук е развита идеята за временното изпращане на Светия Дух чрез Сина (δι’ Іιού, per Filium).

Св. Атанасий Велики учи ясно за изхождането на Светия Дух от Отца и за временното Му изпращане: „Ако (еретиците) биха разсъждавали правилно за Сина, те правилно биха разсъждавали и за Духа, Който от Отца изхожда, и бидейки родствен на Сина, се дава от Него на учени­ците и на всички вярващи в Него“[34]. Той е родствен на Сина в смисъл на единосъщен с Него, а не на изхождащ от Него. „Отец твори всичко чрез Сина в Свeтия Дух…, Отец като начало и извор“[35]. Началото е едно, както и изворът е един.

Според св. Василий Велики Дух Свети изхожда от Отца, а се явява и познава чрез Сина. „Ко­рен и извор на Сина и на Светия Дух е Отец[36]“. „Дух Свети, макар и съе­динен със Сина, има Свое битие, което зависи от Причината, тоест от Отца, от Когото Той изхожда[37]“;.

Света Троица

Св. Григорий Богослов говори преди всичко за единосъщието и неразделността на Божествените Лица. И в тази връзка ясно и недву­смислено утвърждава: „Един е Свeтия Дух, Който от Отца изхожда… Синът и Светият Дух са от Отца“[38].

Като използва слънцето за срав­нение, св. Григорий Нисийски образно и ясно свидетелства за изхождането на Свeтия Дух от Отца: „Да си представим не лъч от слънцето, но от нероденото Слънце друго Слънце, Което заедно с първо­то възсиява чрез раждане от Него… и след това друга такава Светлина по същия начин, неотделена с про­междутък от време от родената Свет­лина, но сияеща заедно с Нея, а имаща причината на битието Си от първообразната Светлина“[39].

„Ние изповядваме, пише св. Ки­рил Александрийски,че Духът произхожда от Оногова, от Когото всичко получава живот. Жи­вотворният Дух Свети произхожда от Отца по неизразим начин, а се дава на тварите чрез Сина [40]“.

Св. Иоан Дамаскин, като резюмира светоотеческата мисъл за Светия Дух до негово време, изповядва: „Дух Свети не е Син на Отца, но Дух на Отца, Който от Отца из­хожда. Защото никакво възбуждане не става без Духа. Но Той е също и Дух на Сина, обаче не в смисъл, че има битие от Него, а поради това, че изхожда от Отца чрез Сина; защото има само един Виновник – Отец… Не казваме, че Духът е от Сина, а изповядваме, че на нас Той се явява и дава чрез Сина“[41].

Има още

Учението за Света Троица на базата на Никео-Цариградския символ на вярата*

Тотю Коев

В основата на православното учение стои догматът за Бога един по същество и троичен по Лица. Върху този догмат се градят както веровите истини, така и нравствените норми в Православната църква. В една или друга степен истината за единството и троичността на Бога е наме­рила отражение в Божественото Откровение(Свещеното Писание и Свещеното Предание).

В Стария Завет многократно се подчертава, че Бог е един, че Той е Творец на всичко и Промислител за всичко (срв. Изход 20:2-3. Второзаконие 4:35; 5:6-7; 32:39; Иисус Навин 2:11; Исаия 44:8; 3 Царства 8:60; Иеремия 2:5; 8:19; 10:6-10 и други).

В Новия Завет наред с истината за единството на Бога е изразена и тази за Неговата троичност (Иоан 4:24; Матей 28:19; 3:16-17; 1 Иоан 5:17; 2 Коринтяни 13:13 и други).

На базата на казаното в Свещeното Писание древните църковни отци, учители и писатели, съобразно нуж­дите на своето време и главно във връзка с появилите се тогава еретически движения, са богословствали не толкова върху единството на Бога, в което са вярвали и вярват всички християни, колкото върху догмата за Света Троица. И това е било така, защото относно този догмат са възниквали различни мнения: едни го отричали изцяло, други в различна степен го изопачавали.

Авторът Тотю Коев (1928-2006)

Съдържанието на догмата за тро­ичността на Бога е намерило кон­кретен словесен израз във всички символи на вярата, които в древност се употребявали или сега са в упо­треба в Православната църква, как­то и във всички частни изповедания на вярата, съставени от отделни цър­ковни дейци по различни поводи и при различни обстоятелства[1]. Всич­ки тези символи или вероизповедни формулировки съдържат в стегната или в по-разширена форма истината за триединия Бог. В тях са разкри­ти поотделно действията или функ­циите на всяко от трите Лица, както и отношенията помежду Им.

Догматът за Света Троица е намерил есенциален завършек и окончател­на формулировка в Никео-Цариградския символ на вярата, изработен на първите два вселенски събора – в Никея 325 година, и в Константинопол 381 година. Той се съдържа в първите осем члена на този символ, които гласят: „Вярваме в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и зе­мята, на всичко видимо и невидимо. И в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътво­рен, единосъщен на Отца, чрез Ко­гото всичко е станало; Който заради нас човеците и заради нашето спа­сение слезе от небесата и се въплъти от Духа (Свети) и Дева Мария, и стана човек; (Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан; и възкръсна в тре­тия ден според Писанията; и въз­лезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край. И в Духа Све­ти, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покла­няме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез проро­ците[2]“.

При анализиране съдържанието на цитираните членове от Символа на вярата се вижда, че догматът за Света Троица съдържа в себе си три основни истини:

1. Бог е един по същност, но троичен по Лица, или, с други думи, Той е триединен и триипостасен, Троица единосъщна;

2. Всяко от трите Лица има Свое лично, ипостасно свойство: Отец е нероден, Син се ражда от Отца, Дух Свети изхожда от Отца;

Света Троица

3. Творението като цяло и изкуплението на човека в частност са дело на триипостасния Бог. Последното означава, че дог­матът за Света Троица не може да се разглежда изолиран и сам за себе си, но също така и във връзка с творението изобщо и по-частно с човека.

Изхождайки от споменатите три основни истини, които съдържа дог­матът за Света Троица, може и следва да се приеме, че този догмат е осно­вен в християнството; върху него се градят всички останали догмати в Църквата. Но като най-важен и основоположен между тях, той ед­новременно е и най-труден за усвоя­ване от човешката мисъл. Поради това върху никоя друга християнска истина не се е водила толкова упо­рита и продължителна борба в древ­ната Църква, колкото относно този догмат и свързаните с него истини. Църквата, съзнавайки тайнственост­та на троичния догмат, същевремен­но вижда в него велико откритие, което издига неимоверно високо хри­стиянството над другите монотеистични религиозни учения, които признават само едно Божество, но не знаят нищо за тайната на триипо­стасния Бог.

1.За човешкия разум остават не­достъпни както същността на три­ипостасния Бог, така и начинът на Неговото съществуване. И това е така, защото човекът като психо-физическо същество не може със своя несъвършен разум да обхване Абсолютното и Безкрайното, респективно не може да вникне в Божествената тайна. Естествено, съществуването на триединия Бог се предпоставя или постулира. Древните църковни отци изхождат от тази предпостав­ка. Св. Василий Велики подчертава: „Тези, които не могат да опознаят природата на земята, върху която стоят, стават надмен­ни, ако мислят, че могат да овладеят същността Божия[3]“. Също и св. Григорий Богослов кон­статира: „Няма човек, който някога да е разбрал, нито ще има някога някой, който да разбере какво е Бог по Своята природа и същност[4]“.

В учението си за Бога един по същество и троичен по Лица Право­славната църква стои на апофатическа основа. Но като признава невъзможността на човешкия разум да разреши сам и само със свои сред­ства този централен богословски про­блем, с това тя не допуска религиозен агностицизъм, тоест не се отказва изобщо от богопознание. Но за пра­вославния християнин целта на богопознанието не е пълно осветлява­не или разбиране на Бога, а дости­гане на общение с Него. Тук понятието „общение“ има особено важно значение. То предполага не само една абстрактна същност, но и лица, личности, които са способни за общение. Нещо повече, ако Бог не съществува в конкретни Лица, респективно Ипостаси, Той не може да бъде познаван, още по-малко пък може да съществува. Тъй като Бог съще­ствува и действа в конкретни Ли­ца (Ипостаси), за което ни свидетелства Божественото Откровение чрез Иисус Христос, ние можем да до­стигаме до богопознание и да бъдем в общение с Бога. По-конкретно ка­зано, ние можем да познаваме триипостасния Бог повече посредством конкретните действия на Божиите Лица, отколкото чрез абстрактната Божия същност[5]. А тези действия на Божиите Лица са взаимозависими. Поради това учението на Откро­вението за Бог Отeц е неделимо от учението за Бога Син и от учението за Бога Дух Свети[6]. Това дава осно­вание на св. Атанасий Ве­лики да каже, че „съвършеното богословие е в Троицата[7]“. Христи­янската вяра е вяра в Свeта Троица; тази вяра е съвършена и неизменна, защото чрез нея се разкрива пълно­тата на истината и се свидетелства за триединия Бог.

Света Троица

Въз основа на свидетелства от Свещеното Писание ние вярваме, че Бог има една същност, познаваема в три Ипостаси, неслитно съединени и неразделно разделени, което за нас е непостижимо. Единият по същ­ност Бог е троичен по Ипостаси – Отец, Син и Дух Свети, Които са неделимо съединени помежду Си в една Божествена същност. По такъв начин едната Божествена същност съществува в три равнодостойни и неделими Ипостаси, които не раз­глеждаме като части на Божеството, нито като аспекти или изразни фор­ми на едната Божествена същност, а всяка Ипостас разглеждаме като истинска и за Себе Си, намираща се в едната и съща Божествена същ­ност, която е обща за трите Ипоста­си. Така ние почитаме „единството в троичността и троичността в един­ството, което изглежда парадоксал­но както в разделението, така и в съединението“[8].

Има още

Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ) – продължение 2 и край

Евлоги Данков

Етическа несъстоятелност на дъновизма

…а като видя Иисуса отдалеч, затече се и му се поклони

(Марк 5:6)

Етическата несъстоятелност изпъква чрез ценностните критерии. Петър Дънов елиминира ценностните критерии и кри­тичността на своите привърженици, без­нравствено приравнявайки доброто със злото като нравствени категории. Според оптимистичната философия на „Панглос“ (осмяна сполучливо от Волтер) всичко отива от добро към по-добро. Според Петър Дънов доброто е за добро и злото е за доб­ро. Христос е за добро и Антихристът е за добро. Кражбите, убийствата и лъжите са за добро. Ето съвета на „вселенския учи­тел“ (Силите на природата. С., 1947, с. 230) И равините (първосвещениците), когато осъдиха и убиха „Княза на Живота“, И то е за „добро“. По този начин възмездието за доброто и злото – на „Страшния съд“ и на добрите и злите ще бъде въздадено в ед­наква степен. Убийците на Христос и на християните, които бяха убити за Него, ще се радват еднакво в съдния ден. Ето това се нарича „Благородна“ масонска и комасонска дейност. Евреите са убили Хрис­тос за доброто на човечеството – според Петър Дънов, който сам се представя за Хрис­тос и Елохим („ангел Господен“). Лошо е да се мисли, обаче, че богоубийците са лоши. Затова Петър Дънов съветва своите дъновисти: „Никога не допускай в ума си лоши мис­ли, а в сърцето си лошо чувство“ (Силите на природата. С., 1947. с. 243).

Но нали всичко преди малко беше за добро! Сега се оказва, че има и лошо, което не трябва да се допуска. Това е само един малък пример за хилядите повърхностни и еклектични твърдения на Петър Дънов в него­вите томчета. Става ясно, че Петър Дънов не познава добре философията и още по-конк­ретно – античната. Още там е отбелязано какво значи „благочестие“ и благочестив, щом се представя за Бог, вместо да го по­чита. Сам той твърди, че не знае какво е „благочестив“, когато приживе е обвиняван в сатанизъм. „Казват, отбелязва Петър Дънов, че не се отнасям „благочестиво“ към Христа. Аз не зная какво е това „благочес­тиво“ отношение, но зная, че към Христа имам любов[39]“, тоест към себе си. Формално погледнато навярно Петър Дънов има любов „към Христа“, тъй като стои по-високо от Божия Син и Вселенският учител би следва­ло да „обича всички твари“. Несъмнено е обаче, че въпроса за действителното бла­гочестие и почитането на единосъщната Света Троица е отхвърлен и лукаво подминат. Вярно е и другото, че антихристът не мо­же да бъде въздигнат ако не твърди, че обича Христос като себе си. И за това уче­ние Петър Дънов твърди, че е измислено от Бо­га. Кой всъщност е този „бог“, който отх­върля Единосъщната Света Троица, а и благо­вестието на Бог-Син в Новия Завет? От­говорът дава самият Петър Дънов: „За Учение­то, което проповядвам, не казвайте, че го е измислил някой си Дънов, а казвайте, че това е Учението на Бялото Братство[40]“. Но нали пред някои „избрани“ Петър Дънов се представя за „Иисус“ и дописва Евангелия­та. Бялото братство, както отбелязахме вече, е комасонство. „Утре, продължава Петър Дънов, може да дойде някой с друго име (от друга ложа – Евгени Данков). Величието на всички, които са идвали в света, е в това, че те са предали Истината така, както Бог я е пре­дал[41]“. Чудно защо тази истина отсъства в беседите му?

В дъновистките томчета доминира дори повече заблудата, отколкото еклектиката и „енциклопедичната“ (от Британ­ската енциклопедия) Петър-Дънова недоученост, в неговите 7 500 беседи. Петър Дънов учи, че няма разлика дали вярваш в Бога или в дявола, в доброто или злото. „Който вярва в доброто, рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придо­бие нещо“ (Петър Дънов. Закони на доброто. Хелиопол, 1993, с. 76). Поради това е труд­но да се приемат някои твърдения, че дъновисткото комасонство не се отличава от християнството, освен това, че Антих­ристът се поставя на мястото на Иисус Христос. Константин Златев, според мен, не предс­тавя в своята книга истинския смисъл на приведения от него цитат: „Злото и доб­рото в живата природа са сили, с които еднакво се оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко из­ползва. Той не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, кой­то най-много се бори със злото, най-много греши“. И още: „…съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзна­ние на злото. Те образуват два велики по­люса на битието“ (Константин Златев. Личността и учението…. с. 53). Константин Златев би следвало да знае, че това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждест­вяват, за да може злото да бъде предста­вено като добро. От такъв неосатанизъм се нуждаят създателите на новото тота­литарно общество, което трябва да заме­ни старите общества от „победилия“ со­циализъм. Главната цел е християните да служат на „другите хора“ и най-вече на „зи­дарите“ -„строители“, както служат на Бога.

Заличавайки противоположността между доброто и злото, „божият“, или по-­точно сатанинският, ангел Петър Дънов, пред­ставяйки се за „учител“, нарича своите последователи твърде ласкателно „учени­ци“. Като имаме предвид дъновисткото комасонство, става ясно, че „ученикът“ е първата степен в масонската иерархия. За тези „ученици“ Петър Дънов приготвил окулт­ни (комасонски) класове, където преподава неосатанизъм, „морално“ оправдание на злото и отхвърлянето на Иисус Христос като Бог Син. Така например Петър Дънов пише: „Мислите ли, че ако днес дойде Хрис­тос, Той ще говори така, както е говорил преди две хиляди години? Другояче ще гово­ри днес Христос, пише Петър Дънов. Той ще проповядва, преди всичко, великата наука на любовта и методите на нейното прила­гане. Той ще проповядва пътя на ученичес­твото, братството и служенето, защото законът на еволюцията изисква това“ („Учителят говори“, с. 161). Бог Син е пос­тавен от Петър Дънов в зависимост от необходимостта на еволюцията. Ии­сус Христос може ли да бъде Бог – една от ипостасите на Света Троица, ако е зависим от законите на еволюцията, която да Го принуждава какво да говори? Уместно е да попитаме Петър Дънов какво го принуждава да говори в масонско-теософски дух на свои­те „ученици“ или той поставя себе си над еволюцията и иска да прави „учениците“ си „съвършени“! Ако това зависеше от еволю­цията, за какво ѝ е нужен на нея „учител“ като Петър Дънов. Тя така и така сама щеше да се справи. Или Петър Дънов параноично се отъждествява със самата еволюция, прие­майки я за върховен „бог“. Явно, че целта на Петър Дънов е друга – да направи християните роби на Талмуда и Тората в „новото човечество“. Така и стана при комунизма.

„Бялото братство“ по своята струк­тура копира опростения вариант на масон­ските организации. Така например в Уста­ва му се казва, че ръководството на „Бяло­то братство“ се осъществява от Върхо­вен съвет. Тук е уместно да напомним за Върховния съвет на масонските ложи. Върховният съвет на „Бялото братство“ се нарича „братски съвет“, който се състои от ръководителите на „братските“ групи, тоест ръководителите на комасонските ло­жи в България. Петър Дънов прави „църковни“ събори, подобно на масонските (комасонс­ките).

Дъновистите, както и масоните на­ричат „зидарска слава“. Всъщност това е инцестна ритуална трапеза, която започва с благодарност, отправена към великия Архитект на Вселената (Бафомет). Почи­таният „бог“ от страна на дъновистите няма нищо общо с християнската Света Троица. Това, което Петър Дънов обяснява на „учениците“ си за Бога, всъщност се отна­ся за Великия архитект на Вселената. Този „бог“ е основният „бог“ на масонското ве­роизповедание.

Ето какво пише един от заслепените и омагьосани последователи на Петър Дънов, изразявайки общоприетото мнение на дъ­новистите: „Учителят предава и дава Сло­вото на живия Бог. И затова започва така: „Рекох“, и след това казва онова, което Бог чрез Него говори. Ами вземете Библията и вижте пророците как говорят? Те започ­ват така: „Така говори Господ“ или „Гос­поднoто Слово дойде към мен и рече“. Ето така е написано и много добре се разбира, че пророкът изрича не своите думи, а думи­те на Господа, който идва да говори с него. Това се отнася за пророците. А тук е до­шъл Великият Учител и Бог говори чрез Не­го[42]“. При това положение Петър Дънов не мо­же да не е „пророк“ – мислят неговите лековерни ученици. Но има ли нещо да е предска­зал дори след многобройните преднамерени лъжи – нещо случайно да е станало?

Твърде показателно е отхвърлянето на Фьодор Михайлович Достоевски и Владимир Соловьов като критици на световния тоталитаризъм на­чело с Антихриста. В книгата Петър Дънов и Българите (1994, с. 104) един от дъно­вистите твърди следното: „Ако Освалд Шпенглер има дързостта да пише „бъдещо­то хилядолетие принадлежи на Достоевското християнство“, ние пък (SIC) имаме не по-малко основание да очакваме, че съ­ществени елементи от бъдещата духовна среда на човечеството ще бъдат идейни и нравствени ценности, взети от съкро­вищницата на Учителя Беинса Дуно…“ (с. 104). И наистина след Петър Дънов настъпи в България половинвековен тоталитаризъм, който почти разложи официалните хрис­тиянски ценности. Наложи се атеизъм ка­то държавна форма на социалистическа ре­лигия без Христос.

Подобно на икуменизма Петър Дънов проповядва „братство на служенето“. Хрис­тияните трябва да служат доброволно на „богоизбраните“ от „Великия архитект на Вселената“. За тази цел Петър Дънов говори за „велика наука за любовта“. Интересно каква ще да е тази „велика наука“, след като нито една наука не се нарича велика. Петър Дънов намеква за себе си, че сам той е създа­тел на тази „велика наука“. А защо е „вели­ка“? Защото Петър Дънов е Елохим и не му под­хожда да се занимава с обикновени науки, които се правят от обикновени хора. Тъй като тази „велика наука“ отхвърля Хрис­товата любов и я подменя с Фаустовска, то претенциите на Петър Дънов не са нищо друго, освен „велик“ сапунен мехур.

Има още

Теософското учение на Петър Дънов* (критичен анализ) – продължение 1

Евлоги Данков

Научната „добросъвестност“ на „Иисус“ (Петър Дънов)

Тя е най-добре формулирана дори от безкритичния апологет на Дънов Ангел Томов. Но всъщност това си е жестоката истина за „науката“, „учението“ и „научността“ на Петър Дънов. „Той никога никого не цитира“ (с. 89) – „освен Евангелието“ – пише Ангел То­мов, но го „чете“, както дяволът чете Евангелие. Да използваш чужди идеи и да не цитираш как се нарича това? Всъщност Дънов си е служел с Британската енцикло­педия постоянно в своите беседи, заслепя­вайки с научни (но популярни) факти своите наивни ученици. Но да попитаме: На каква основа е създадена британската енцик­лопедия, нима там не се посочват имена и автори. Това е въпрос, който опира до ко­ректността на Петър Дънов – ползва се от постигнатото и го представя като свое. Това създателите на истинската наука и истинските учения наричат плагиатство или компилация. Неговите томчета са из­пълнени и с двете.

Еклектизмът на Петър Дънов

Дори един такъв автор като Ангел Томов, който се отнася преднамерено благосклонно към дъновизма, е принуден да направи извода: „Ония, които се надяват да намерят у Петър Дънов стройно формулирана и изложе­на религиозно-философска „система“ ще останат разочаровани [22]“. Ето защо още отначало следва да преглътнем неудоволствието, че не може да се вглъбим в някакво задълбочено цялостно учение. Налице са отделни твърдения, които не са обвързани според принципа за логическата непротиворечивост. Нещо повече, отделните фор­мулировки също не са обвързани еднозначно с определени богословски и философски принципи. Може да се говори обаче за една единствена последователно преследвана цел, самоизтъкване на Дънов като „Елохим, ангел Господен“, „Исус“ Христос и утвърж­даване космополитизъм и псевдомесианизма под маската на благовидни „християнс­ки“ намерения. Жалко, че този префинен сатанизъм се приема от някои за християнс­тво, които поради наивност и неразбиране твърдят, че дъновизмът е секта. Други пък искат да докажат, че не е.                                       

Дъновистката еклектика много често следват дори и най-добронамерените уче­ници, изпаднали в истинска инфантилност и немотивирано опиянение. Така например Ангел Томов (1930 година) убеждава читателите на Философски преглед, че Дънов следва „чис­тото християнство[23]“ и след няколко реда твърди, че Иисус Христос не е Бог-Син, а „ученик на учителя – Живия Бог“. Няма що, Петър Дънов  е „Учител“ (подписващ се поняко­га Иисус), а самият Иисус Христос е ученик. Интересно, че този неосатанизъм до ден-днешен се приема безкритично и дъновизмът все още има наглостта да се самопричислява към християнството или да се счи­та като „секта“ на последното. Очевидно Петър Дънов не познава древната история, а и неговия бог не е благоволил да му подскаже когато говори за индусите. Известно е, че Ригведа е създадена около 1100-1000 година преди Христа. Санкритския език и свързаните с не­го учения са пренесени от Запад на Изток. Народите, които са се заселили в Индия, Иран и другаде са тръгнали от централна и югозападна Европа и южна Азия. Централ­ният език на тези народи се нарича „сато(м)“ по названието на стотицата. Сам по себе си българският език се счита за опо­рен при реконструкцията на групата езици „Сато(м)“ (Вж. Томас Барроу. Санскрит. М., 1976, с. 1-65). Ако знаеше този факт, Петър Дънов несъмнено щеше да го използва за рек­лама. Ето каква еклектика (и при това из­несена високопарно) се е получила между ин­дусите, магите и Новия Завет. „За света е тайна защо тримата мъдреци от Изток отидоха във Витлеем да се поклонят на Христа. Тайна е и това защо се появява звездата на Изток[24]“. В орфизма утринна­та звезда е била съпруга на Орфей (според „Веда Словена“). Утринната звезда наис­тина се използва и при това превратно в масонските ритуали. „Светлината от из­ток“ е учението на Луцифер – масонският бог. Затова докладите понякога се нари­чат „светлина“, „зора“, „заря“ и други. Оттук произлизаше и названието на ловешкия об­ластен вестник „Заря на комунизма“, вестник „Звезда“ и други. По-нататък Петър Дънов твър­ди открито: „Тримата мъдреци, които отидоха да се поклонят на Христа, имаха буден разум. Вие мислите, казва на своите последователи Петър Дънов, че те видяха едно бебенце, на което занесоха своите дарове и се върнаха назад. Не е така. Те се разгова­ряха с Христа. Той им предаде великата Мъдрост и знание, което се пази предимно от индусите[25]“. Но историята показва, че тези знания са тръгнали най-напред от Балканите. По отношение на санскритскитe езици и тракийския Дънов е невероятно старомоден. Ето откъде идва мълвата, че Бог-Син (Словото) се обучавал при индийс­ките йоги преди да даде Новия Завет на човечеството. За това и духът му се е „вселил“ в Иосиф Ариматейски, а не е възк­ръснал. Йогите не възкръсват, а се прераж­дат. Тази метампсихоза поддържа и Дънов.

Новият човек“ не е новозаветен според Петър Дънов“

Новият“ човек на Петър Дънов е безроден космополит. Главната заслуга на Петър Дънов Ангел Томов[26] вижда в създаването на „нови хора“. Този нов и безроден космополитен човек комунистическата система у нас „създаваше“ повсеместно чрез своята ог­ромна репресивна машина в продължение на десетилетия. Дъновизмът е също безроден космополитизъм, който пък утвърждаваше комунизма. Според Валентин Распутин[27] комунизмът е космополитизъм и утвърдител на Антихриста (Големия Брат по Джордж Оруел) се нуждае от „нов“ човек, за да го признае за бог.

Неизвратеният според първоначалния замисъл на Бога (въпреки грехопадението) все още може да различи Христос от Ан­тихриста. Необходим е обаче „нов“ човекобог, който да признае Антихриста като истинския Месия. Именно В тази насока ра­боти Дънов и неговото „бяло“ братство дори когато това не се осъзнава ясно от всички.

Недоносчетата на дъновата метампсихоза и „новият“ човек

Петър Дънов префинено изтъква себе си вместо Създателя и затъмнявал умствения взор на своите последователи дъновисти.

Още Лао-Дзъ казва: „Ако искаш да го унищожиш, възвеличи го“. Преувеличаване­то според Георг Вилхелм Фридрих Хегел минава в своята противоположност – принизяване. После­довател на Петър Дънов разкрива точно кар­тината на един нарцисизъм, старателно подклаждан от Петър Дънов в неговите слуша­тели. По този начин той ги е откъсвал от реалната действителност и те са става­ли психически неадекватни личности. Ето как напълно искрено един дъновист пише в своите спомени: „Неведнъж сме били сви­детели на изказвания, с които той разкри­ваше представителите на древни школи. Между нас (Sic!) бяха преродени: древните пророци на Израил, учениците на Христа, светилата на александрийската школа, га­дателите на Асиро-Вавилон и Халдея, фило­софите на Елада. Българските възрожеденци също така бяха заели местата си в шко­лата… Такива бяха учениците на Неговата (Петър Дънов) школа[28]“, където обучението е в плът, макар Петър Дънов да „има астрални“ ученици от великото минало.

Сократ се „преражда“ в Лев Николаевич Толстой

Всички дъновисти вярват на наивно­то твърдение: „Учителят“ разкри и пре­раждането на Толстой – големият руски писател. Той е Сократ – античният фило­соф[29]“. Мнимото величие цели презрение към инакомислещите. Но учениците се въз­хищават от прозрението на „Учителя“. На всички велики хора липсва „знанието на Учителя“. „На Толстой не достигна време­то от един живот. Не тръгна навреме за България за среща с Учителя. Той заболява, тръгва болен, не преминава Дунава… Толстой пропусна срещата с Учителя на физи­ческото поле, която щеше да му разкрие тайните на възкресението – една от люби­мите му теми[30]“. Но сега получава „знания“ (от своя учител) в „астралното поле“. Такова знание обаче не може да бъде открито в нито едно от 250-те томчета. Кой знае защо при толкова похабена хартия Петър Дънов нито веднъж не го е изказал.

Питагор се „преражда“ в теософа д-р Рудолф Щайнер?

Дъновистите вярват, че те и двамата основават школи, за да оставят трай­ни следи в историята“ (с. 114) при това Щайнер „приживе“, „вътрешно бе известен за присъствието на Учителя в България“ (с. 114). Щайнер уж дори „измери духовния об­раз на Учителя – като Божествен пратеник на Духа“ (с. 114-115). След своята „физичес­ка смърт Щайнер бе един от зримите уче­ници, който редовно посещаваше лекции­те на Учителя[31]“. Следователно това пра­ви и самият Питагор, и самият Толстой. Светия Дух избира не светиите, а Щайнер. За­що?

Старозаветният пророк Илия се „преражда“ в св. Иоан Кръстител и кръщава Христос в река Йордан

Тази лъжа е още по-нагла и цинична. Св. Иоан Кръстител е прероденият пророк Илия. „Убийствата, които е извършил при­живе Илия – 400 пророка. Един от обезгла­вените се преражда като жена на цар Ирод[32]“. И св. Иоан Кръстител се учи при Дънов, макар и до днес да съществуват в Ирак негови последователи – „сабаити“.

Св. Евтимий се „преражда“ в полуграмотния брат Ради?

Брат Ради е полуграмотен, защото докато св. Евтимий бил жив, създавайки кни­жовната школа, много работил. Сега спо­ред „закона за преражданията“ и „Кармата“ си почивал. За да обвърже в гордост и да зароби душевно своите последователи, жадуващи за слава, на всеки се внушава, че е велика личност, но вън в „света“ „не го признават, защото са невежи. При Петър Дънов (Великия Учител) всички са велики, но за сметка на това той е „Учителят на Все­лената“, стоял е до дясното коляно на ней­ния Архитект, когато я е направил. Инте­ресно, че същият този Ради е послужил за скулптурен модел на св. Евтимий. Негова­та скулптура и днес се намира на ъгъла между бул. „Патриарх Евтимий“ и „Граф Иг­натиев[33]“. Копие от същата скулптура се намира в Търново пред картинната гале­рия.

В известен смисъл конкурент на Петър Дънов е бил Любомир Лулчев. Достигало се е дотам, че Петър Дънов е оставал без слушате­ли. Увлечени по Лулчев са били дори стенографките Паша, Савка и Елена. Има един слу­чай, когато Лулчев искал да „хипнотизира“ Петър Дънов, защото и двамата смятали себе си за „велики духове“. По този noвoд е от­белязано за Лулчев: „Та той се смяташе за голям Дух, че всичко може и че всичко му е позволено, но накрая комунистите го осъ­диха на смърт, разстреляха го и му показа­ха, че е просто смъртен[34]“ Жалко, че някои, макар и да се стремят към коректност, не схващат общия корен на дъновизма и кому­низма. Като символ на тяхното единство може да се разглежда обстоятелството, че Петър Дънов и Георги Димитров са живели в една и съща къща на ул. „Опълченска“ № 66, град София. „Тази малка бяла къщичка днес е музей на Георги Димитров[35]“. Числото 66, където са живяли  Петър Дънов и Георги Димитров, е твърде показателно, но то ще стане по­-точно, ако се прибави още една шестица, за да стане 666. Ако все пак приемем число­вия символ на „звяра“, остава да открием третата шестица. Надявам се, че самите „просветени“ дъновисти вече са я откри­ли. По този noвoд от времето на студент­ските години си спомням за мои колеги дъ­новисти, които обичаха да се хвалят, че Петър Дънов е укривал Георги Димитров, когато е бил в опасност. И двамата са проявявали не­съмнено разбиране no noвoд на своите со­циални роли и свързания с тях личен катехизис, напомняйки бегло за една общоприе­та числова символика.

Има още

Теософското учение на Петър Дънов*(критичен анализ)

Евлоги Данков

А вие недейте се нарича учители: защото един е вашият Учител – Христос”.

(Матей 23:8)

Въпреки разпространението у нас на дъновистка литература, тя не успя да навлезе и да заработи в богословската наука и научната дейност. Дъновизмът си остана затворен в еклектичен емпиризъм, основаващ се на безпредпоставъчно мислене и фантазии (без реално покритие). Още при­живе има опити дъновизмът да се приобщи към българското философско мислене. Такъв е например случаят с Ангел Томов, който през 1930 година публикува хвалебствена ста­тия в списание „Философски преглед“. Има отново опити да се реабилитира дъновиз­мът предимно в научно-популярната и попу­лярната литература, но и те не дадоха ре­зултати. Дъновизмът не можа да заеме мяс­то в университетското и средношколско­то обучение освен като предмет на крити­ка и пример за еклеклектизъм[1]. Най-големи възможности съществуваха той да се при­върже към теософията, но и там претърпя провал като си остана само един помощ­ник.

Научната критика на дъновизма има широк обхват. Хилядите (7,500) беседи на Дънов са обект на аргументирана научна критика от такива автори като: професор архимандрит д-р Евтимий, академик Димитър Михалчев, дякон Иван Войнов, Даниил Т. Ласков, Михаил Александрович Калнев и други. Интересно, че Петър Дъ­нов (1866-1944) не е критикуван от академик Тодор Павлов. Според професор Ангел Бънков дъновизмът като разновидност на теософия­та „няма стройна религиозно-философска система“ (Ангел Бънков. Развитие на фило­софската мисъл в България. С., 1965, с. 462).

Богословска критика на Дъновото учение

Петър Дънов е критикуван убедително от богословска гледна точка по следните по-важни пунктове[2]:

а) Религиозни убеждения (псевдомесиански)

б) Учение за Бога (като антихристко)

в) Учение за Иисус Христос като Бог-Син (сам Петър Дънов е въплътеният Хрис­тос)

г) Учение за ангелите (Отначало ангелите са били хора, Земята е Учител, но поня­кога твърди, че е самият Иисус).

д) Учение за човека (Всеки човек е клетка на божествения организъм). Всяка клет­ка е разумно същество и има „интели­гентност“. Цветята са духове и в себе си притежават човешка природа.

е) Учение за душата (Отначало е неиндивидуализирана и е дошла да се учи (чрез тя­лото на Земята). Бог изпраща душите на Земята за наказание, тъй като иска­ли да станат богове. Така Луцифер (пад­налата Денница) се приравнява по съдба с човешките души и се поставя в поло­жение на техен Бог.

ж) Учение за дървото на живота и познани­ето. Те са в човешкия мозък. Дървото за познание на доброто и злото е отзад, а „дървото на живота“ е отпред.

з) Учение за Църквата. Отрича съществу­ването на една свята, съборна и апос­толска Църква, глава на която е Хрис­тос. „Бялото братство“ играе ролята на либерална „църква“. Иначе истински­те масонски ложи образуват църквата на Земята. Дъновизмът принадлежи към комасонството, макар този факт да е неприятен за някои.

и) Петър Дънов отхвърля изповедта пред ду­ховния наставник и самото свещенство. Самият Беинса Дуно е първосвещеник на „белите братя“, а не Христос ка­то вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.

й) Учение за ада и рая. Адът е 13-та сфера. Той е тук на Земята и когато Петър Дънов влезел в него, пеел и не се страхувал. Адът му доставял удоволствие и не е лошо място. Когато Христос слязъл в ада, самите дъновисти били там, но забравили, че са го видяли. Жените дър­жат ключовете за царството Божие.

к) Живот след смъртта. Христос връща хората да се прераждат, докато се усъвършенстват. Само една еврейка е пра­тил да се кръсти.

л) Учение за мистичното извикване души­те на умрелите, което в Стария Завет се наказва със смърт. Забранен е кон­такта със светиите, но с дявола и ду­ховете на ада може да се осъществява такъв контакт.

м) Учение за морала. Човек е свободен и не е задължен пред никого и за нищо. Човек не трябва да е свързан с никакви връзки: семейни, политически и други. Сам Дънов счита себе си прибързан да „работи“ за масонската псевдомесианска кауза, да руши Църквата и българското семейст­во.

Философска критика на дъновизма от академик Димитър Михалчев

Критикувайки основните еклектични твърдения за душата на Беинса Дуно, Димитър Михалчев заявява: „Ако душата е нещо не­материално, как може да се поддържа, че тя „отива някъде“, „връща се на Земята“, „влиза в някакво тяло“, „напуска го“, „при­бира се в утробата на Бога“, чака да ѝ дой­де ред за нова командировка на удобно мяс­то, в удобна и целосходна „опаковка на ду­ха“, предназначена за по-нататъшно усъ­вършенстване на душата – какъв смисъл има цялото това първобитно и архигрубиянско третиране на душата“[3]. За Димитър Михал­чев дъновистките твърдения в най-добрия случай са „теософска фантастика“, породена от безпредпоставъчно мислене. Пос­ледното, ще допълним и ние, заема важно място в духовния живот на хора, търсещи обект на въжделение, който играе роля на фикс идея, тоест „идея-фикс“. Подобно безп­редпоставъчно мислене за Димитър Михалчев е ре­зултат на парамнезия.

Димитър Михалчев, въпреки огромната еклек­тика, приема сериозно дъновизма за теософско учение и го критикува като такова, без да се интересува от всичките глупос­ти, изказани на много места. С това Димитър Ми­халчев все пак придава някаква легитим­ност на дъновизма, макар да го критикува безпощадно. При добро желание наистина може да се признае някаква „философия на световната история“. Човечеството по това време е в навечерието на шестата раса, но всъщност е в навечерието на „ко­мунизма“ и в развития социализъм! Всяка раса изработва по едно сетиво. Днес човек е в петата раса и затова има 5 сетива. През шестата раса сетивата ще станат шест. Дънов особено настойчиво се предс­тавя за ясновидец, защото ясновидството е шестото сетиво. Димитър Михалчев призна­ва, че подобни твърдения нямат нищо об­що с науката. Ясновидството Димитър Михалчев отнася също към усещането и не може да е критерий за шестата раса.

Теософските реминисценции на Беинса Дуно, Димитър Михалчев още приживе нарича (в най-смегчена форма) „странни“. Дори сами­те теософи отправят упреци към дъновиз­ма, който не е съвсем безупречен относно „новото човечество“. Димитър Михалчев обръща внимание, че такава „цивилизация е сифилизация“. По noвoд на високомерното от­ношение на Петър Дънов към съвременна­та наука твърде тактично Димитър Михалчев ци­тира мисълта: „Оставете днешната наука на спокойствие! Нито тя е за вас, нито вие сте за нея[4]“.

И днес науката продължава да пречи на незаслуженото сатанинско възвеличаване на Петър Дънов.

За ясновидството на Беинса Дуно Димитър Михалчев изтъква: „Трябва човек да е до­сущ непридирчив в своето мислене, за да може да се задоволи с фразите на „големия ясновидец“, който ни уверява, че вижда „умрелите около нас в астралния свят[5]“.

Стремежът на Петър Дънов да компенсира липсата на истинско научно знание и да се възвиси недосегаемо във всички области е особено убедителен, когато той се предс­тавя пред някои свои поклоннички за „Иисус“, както ще видим по-нататък. За едно от важните ясновидства на Петър Дънов се счита убийството на заместника на Левски – Стамболов [6].

Но това едва ли е предсказание, като се знае, че е имало предварителен масонски заговор. Дънов бил добре информиран за действията на масонските среди.

Петър Дънов поднася повърхностни еклек­тични фрази от различни философи, но обикновено не прави на тях задълбочен ана­лиз, при това не цитира авторите. Свое­то превъзходство над тях Петър Дънов демон­стрира по следния начин: „Дайте ми съчи­ненията на някои поети, които не позна­вам, като ги прочета, аз ще ви кажа дали дишат и се хранят правилно и дали ходят правилно. Същото мога да кажа и за фило­софите[7]“

Важно е обаче мисленето, а не сома­тичното, което е sema (гробница) на душа­та.

Самоизтъквайки се Петър Дънов спокойно взема чужди мисли и ги представя като свои. Нали Вселената е „негова“, следователно и всичко което са съчинили преди не­го му принадлежи и той въпреки морала и закона за авторското право си приписва чужда слава. Характерен в това отноше­ние е случаят когато в една деликатна си­туация използва формулировка на Джордано Бруно: „Бог е Същество, центърът на който е навсякъде, а периферията – никъ­де“. Това е неоплатоническа идея за Едно от триадата: „Едно, Ум, Душа“. Интерес­но, че дъновистът, който е получил това „откровение“ и до края на живота си мис­ли, че то е на Беинса Дуно – „вселенският учител“.

В действителност ако въобще може да се говори за някаква философия на Петър Дънов, тя се отнася към наивния емпиризъм, примесен и с още по-наивен мистицизъм. Ето неговото основно кредо: „Светът ние научаваме чрез наблюдение и опит[8]“. Няма що, голямо откритие! Философите преди него още в античността притежават по-съвършени методи на познание. Но Петър Дънов се интересува от душите, а не от зна­нието с главна цел – заблудата.

Има още

Какво представляват дните на творението? – продължение и край

Протоиерей Стефан Ляшевски

 „Водата под небето се събра на местата си,

И се яви суша.“

(Битие 1:9)

„И произведе земята злак, трева,

що дава семе по свой род (и подобие),

и (плодно) дърво, що дава (на земята)

плод, чието семе си е в него според рода му…

Биде вечер, биде утро – ден трети.“

(Битие 1:12, 13)

Третият ден на творението

Особеността на библейското повествование за третия ден на творението е, че то се осъществява с два Божии творчески акта. Първият е разделянето на земята на суша и морета (океани). „И рече Бог: да се събере водата що е под небето (тоест водните пари – облаците) на едно място (тоест в океаните), и да се яви суша“ (Битие 1:9). През втория творчески акт на земята се появява растителният свят: „И рече Бог: да произведе земята злак, трева … и… дърво… Тъй и стана“ (Битие 1:11).

Към първия творчески акт се отнася Архайската ера, а към втория – ранният Палеозой, тоест Камбрий, Силур и Девон. В такава последователност и ще ги разгледаме.

Когато нашата планета се покрила с твърда кора – литосфера, първоначално не е имала никаква влага на своята повърхност, защото дори и да бяха паднали атмосферните валежи върху нажежената повърхност, мигновено биха се изпарили. С течение на времето, когато тя напълно изстинала, водните пари на атмосферата, непроницаеми за слънчевите лъчи, обкръжили земята в мощен слой. Тогава започнали да падат валежи и да се образуват океаните.

Как забележително точно говори за това боговдъхновеният пророк:

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Битие 1:9-10).

Това, което пророкът нарича „водата, що е под небето“ е водата, която се намирала в парообразно състояние над земята. Сега тя е слязла на земята в „местата си“, тоест в океанските и морските падини и е наречена от Бога морета, а материците, чиито брегове те мият, Бог нарича земя.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Тази продължителна ера на земята в геологията носи името Архайска, тоест първоначална, когато още не е имало никакъв органичен живот, а само могъщите сили на огнената магма, скрита под втвърдената кора, са предизвиквали вулканични действия. Така наречената кора се разтопявала и от пукнатините в литосферата се изливала разтопена магма, която покривала огромни пространства.

Литосферата се повдигала и спускала, движена от вътрешна клокочеща сила, земната кора „дишала“, океаните се оттегляли от континентите и отново настъпвали, заличавайки огромни части от сушата. Разрушавали се скалите, обливани от морския прибой, кората се циментирала и после отново пропадала, смесвайки се с други пластове. Така се създавали пластовете земна кора, наречените утаечни отлагания, пясъчници, глинести шисти и други, а по-късно когато във водата се появили различни видове ракообразни, тяхното натрупване образувало варовиковите пластове.

Материците, плаващи върху течна магма, се врязвали един в друг и образували огромни планински хребети. Тези пластове, които са били дъно на морета, океани, се издигали в процеса на планинообразуването и ставали върхове на планини, а земната кора се пропуквала и изригвала магма.

Описаните геоложки процеси продължили практически до появата на човека, тоест до края на Ледниковия период, когато земята се успокоила, бреговите очертания на континентите се установили и се прекратили планинообразуващите процеси. Ставащите тук-там нищожни изменения, като появата на малки острови или тяхното изчезване, а също и бавния процес на издигането на Скандинавския полуостров, са остатъци от някогашните грандиозни изменения в живота на нашата земя.

Хиляди пъти 9/10 от територията на съвременните континенти ставали ту суша, ту дъно на океани и на епиконтинентални морета. В продължение на милиони години се натрупвали мощни пластове от многообразни утаечни отлагания, значителна част от които стотици пъти отново се размивали и преотлагали в различни комбинации.

Архайска ера

Разместванията на земните пластове били толкова мощни, че само каменовъглените отлагания, лежащи един върху друг, биха образували слой с дебелина четиридесет километра.

Само в някои места от земното кълбо са останали масиви, които нито веднъж не са били покривани от вода. Върху тях са се запазили онези скални пластове, които никога, през цялото време на съществуването на земята, не са били разрушавани от морета и не са се преотлагали в пластове. Това са гранитните масиви на финландския „щит“ и някои други.

Гранитът е основната маса на литосферата, продукт от охлаждането на магмата и представлява основен скален пласт.

И още много и много биха могли да се илюстрират творческите Божии слова:

„… да се събере водата що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Битие 1:11).

Това е първото Божие слово за органичния живот на земята. Първи са се появили водораслите и, изобщо, растенията. Тези първи водорасли са се зародили във водата – така съвременната наука представя възникването на органичната материя и едва по-късно се появяват мекотели, хранещи се с водорасли. Водораслите пък преминават в надземна трева, а гигантските треви – в тръбовидните дървета на Палеозоя.

Точно такъв ред описва и Моисей, говорейки в началото за злак, което ще рече водорасли, а след това – за трева и още по-нататък – за дървета. Пророкът подчертава, че всичко това не се е появило изведнъж, а „…трева що дава семе по свой род (и подобие), и … дърво що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му“ (Битие 1:12), тоест постепенно, от род в род и от вид във вид, чрез техните семена се развивало растителното царство. „Биде вечер, биде утро – ден трети“, тоест това е било началото и краят на този период. Преминава „денят“, настъпва вечерта и с настъпването на утрото на новия ден, завършва предшестващият.

В този „трети ден“ оживяла мъртвата земя, раззеленили се необятните простори, които се покрили в края на „деня“ – (в Девонския период) с могъща растителност и се появил живот във водата във вид на дребни обитатели – трилобити и други.

Ледников период

Но гората била още мъртва, нито птици, нито зверове, нищо живо нямало в нея. Нищо не нарушавало мъртвата тишина – нито цвърчене на щурец, нито пеене на птици, не пърхали пеперуди и други насекоми.

Тогава климатът бил топъл навсякъде по земното кълбо, тъй като не съществували съвременните астрономически закони, нито небето, според нашето разбиране, със слънцето, луната и звездите, а всичко е било покрито с гъста, трудно проницаема мъгла. Водни пари в огромно количество обкръжаващи земята и само част от тях се втечнили и напълнили водните басейни на океаните. За това, какво количество водни пари имало в атмосферата, може да се съди по следната съпоставка. Площта, която заемат водните басейни на океаните, е две трети от цялата повърхност на земното кълбо, а средната дълбочина на водния слой е пет километра. Ако приемем, че в Палеозоя само половината количество пари се втечнили и покрили част от земята, то излиза, че в атмосферата е имало огромен двукилометров слой вода, който по степен на разреденост на водните пари по отношение на водата, би съставлявал стотици километри плътен слой от облаци около земното кълбо.

Земята се намира в студеното световно пространство, но тогава тя е била облечена в топла, непроницаема за студа обвивка от водни пари. През целия ранен Палеозой, включвайки и Карбонския период, е имало топлолюбива флора и фауна по цялата земя. На Шпицберген, на северния полюс и в Антарктида, навсякъде има залежи на каменни въглища – продукт на тропическите гори и навсякъде могат да се видят следи от топлолюбива морска фауна.

Лъчите на слънцето не прониквали непосредствено на земята, а се пречупвали под определен ъгъл през мощна обвивка от водни пари и осветявали земята по съвършено различен начин, отколкото сега – нощта е била не толкова тъмна и продължителна, денят – не така ярък. Не е имало нито зима, нито лято, защото не са съществували астрономически закони. Дърветата по това време не са имали годишни пръстени, а структурата им е била тръбовидна, както при тревите, а топлоизолационна обвивка от водни пари е запазвала топлината по цялата повърхност на земята.

Съвременната палеонтология вече достатъчно добре е изучила всички видове живи организми от Камбрий – около хиляда различни видове мекотели. Но има основания да се предполага, че все пак първата растителност и даже първите мекотели са се появили в края на Архайската ера, която също се отнася към третия ден на творението.

В следващия период – Силур, количеството мекотели се е увеличило до десетки хиляди различни разновидности, а в Девона се появили и двойнодишащите риби, които нямали гръбначен стълб, но са били покрити с панцер (черупчеста обвивка), като преходна форма от мекотелите към рибите. Тези риби са дишали с хриле и с бели дробове, затова се наричат двойнодишащи. Те направили първия опит да се превърнат от обитатели на морето, в обитатели на сушата, тъй като двойният способ на дишане им давал тази възможност. Но не им се удало да осъществят тази велика мисия – да станат жители на земята.

Има още