Владимир М. Иванов

Известно е, че за разлика от другите славянски езици, които запазват своя синтетичен строеж, българският език в историческото си развитие търпи влияния[1], които бавно, постепенно разрушават падежната система до пълно изчезване на падежната флексия(окончание). Предлозите поемат изцяло синтактичните функции на падежните окончания и те стават излишни. Така старобългарският език, известен със своята богато развита именна система – три числа и по седем падежа за всяко от тях – под влияние на този процес, започнал още от десети век, минава етапите на най-динамично движение от синтетизъм към аналитизъм през XII-XIV век[2], за да го намерим през XV-ти век вече с пълен аналитичен строеж[3]. Това ще рече, че българският език има петвековно съществувание и развитие като аналитичен език и успешно изпълнява своята комуникативна функция като такъв. Синтактнчно-смисловата връзка например в изречението „В град Солун имаше един мъж, добродетелен и богат на име Лъв“, независимо от липсата на падежни окончания, е не по-малко, ясно разкрита отколкото в неговия старобългарски еквивалент: „Въ СолоунецЪ градъ бъ мужь иетеръ, добродьнъ, и богатъ именьмъ Львъ…“ Словосъчетанието „законът на своя отец“ е толкова ясно в съвременния български език, колкото и „законъ отьца своиего“ в старобългарския[4]. А дублетните словосъчетания „посланието на св. апостол Павел“ и „посланието на св. апостол Павла“, срещани в езика на съвременната богословска литература, от гледище на синтаксиса са еднакво ясни, тоест предлогът „на“ изцяло е поел синтактичните функции на падежното окончание, от което следва, че при второто словосъчетание падежната флексия само дублира тази функция, без да внася някаква допълнителна яснота.

Ето защо в съвременната граматична литература се говори не за падежи, а за „остатъци от падежни форми“.

Кое налага да бъде поставен за разглеждане въпросът за остатъците от падежни форми специално в богословската литература?

Първо, една най-обща съпоставка оставя впечатлението, че те са много повече в богословската отколкото в светската литература и второ, ясно е изразена тенденцията към тяхното намаляване и в богословската литература. Разбира се, при отделните автори, даже в различните произведения на един и същи автор картината може да бъде различна, но това не изменя нещата по същество.

Заедно с възникването на въпроса за тяхното съзнателно ограничаване или насърчаване на тяхната употреба възниква и необходимостта от мотиви рано, филологически обосновано отношение към това езиково явление с отчитане както насоките в развитието на съвременния български език, така и специфичните особености, външни влияния и вътрешни закони в (смисъла, в който може да се говори за такива) на езика на богословието.

Една статия не може да изчерпи тази колкото интересна от гледище на изводите с възможно практическо приложение, толкова и обширна материя. Затова тук ще бъде разгледан само въпросът за родително-винителната форма при съществутелните собствени лични мъжки имена (освен при завър шващите на -а, -я) и при презимената.

Впечатлението от една бегла съпоставка може да бъде потвърдено с помощта на лингвистничната статистика или по-точно чрез едно стохастично (от стс) изследване, което би дало възможност да се използва с по-голяма сигурност така разпространения в науката метод на непълната индукция. Но очевидността на разглежданото явление, от една страна, и трудоемкостта на математическите методи в лингвистиката – от друга, налагат ограниченото ползване на количествените показатели като неефективен с оглед целите на настоящата статия труд.

Да вземем Годишника на Софийския университет – Богословски факултет, година 1944-45, том XXII, в който са отпечатани трудове на богослови като професор Боян Пиперов, професор Иван Марковски, професор протоиерей Христо Димитров, професор Илия Цоневски, професор протоиерей Иван Гошев, професор Христо Гяуров, редовен доцент Борис Маринов и протопрезвитер д-р Стефан Цанков. Методологически би било погрешно да се съпоставят еднакъв брой страници от всеки автор и на основание броя на остатъците по падежни форми да се прави извод за преобладаването им у едни автори и липсата им у други. Може характерът на съдържанието, предметът на дадения труд или начинът на изложението да не са свързани с честата употреба на собствени лични мъжки имена или презимена и причина за отсъствието на остатъци от падежни форми да бъде не тяхното избягване от автора, а отсъствието на случаи, където те да намират място. Затова тук ще бъдат разгледани именно случаите, когато може да бъде употребена аналитична форма, но авторът е предпочел синтетичната и обратно.

Така професор Боян Пиперов от десет случая, при които е възможна аналитична конструкция, не се е възползвал от нито един, или тук е налице стопроцентова употреба на родително-винителната форма при собствените лични мъжки имена и при презимената. Това се вижда от следната таблица:

Употребени словосъчетания със синтетична конструкция	Възможна аналитична конструкция
1. служи на Бога	служи на Бог
2. по чина на Мелхиседека	по чина на Мелхиседек
3. у Йосиф Флавия	у Йосиф Флавий
4. у Филона	у Филон
5. намесата на Авраама	намесата на Авраам
6. фигурата на Мелхиседека	фигурата на Мелхиседек
7. фигурата на Авраама	фигурата на Авраам
8. дело на Христа	дело на Христос
9. срещата му с Мелхиседека	срещата му с Мелхиседек
10. приемство от Мелхиседека	приемство от Мелхиседек

Всичко това е на първа страница от неговото екзегетическо изследване на Битие 14:18-20, -„Мелхиседек, първообразът на Христа“. Падежната флексия е изпусната само при собственото лично мъжко име Йосиф, но като се има предвид, че в дадения случай то е съчетано с презимето, което е получило своето падежно окончание, тук трудно можем да говорим за непоследователност в употребата на разглежданата родително-винителна форма. По-скоро може да се говори за икономия на подразбирана падежна флексия. Срещу тази форма можем веднага да противопоставим срещаното у професор Марковски съчетание от собствено лично мъжко име и фамилно име, при което и двете са получили своето падежно окончание: „През времето на Иисуса Навина и неговите приемници такива личности още не изпъквали…“[5].

Тук веднага трябва да кажем, че при словосъчетанието „служи на Бога“ действително срещаме падежна форма, а не определителен член. Това най-добре може да се разбере, ако употребим същата форма за подлог в изречението. Освен това в онези стари преводи на Евангелието, правописно отразили произхода на определителния член от следпоставното показателно местоимение чрез отделянето му с чертичка (първообразното, британското) това “а„ се пише слято[6].

У професор Марковски съотношението между синтетичните и аналитични конструкции е 12:1, тоест от тринадесет словосъчетания само едно е с аналитична конструкция, а именно: „Първоначално племето на Авраам се рисува като скитнически, пастирски народ…“. Това ще рече. че 91,5% от словосъчетанията са със синтетична конструкция[7].

Професорите протоиерей Иван Гошев, протопрезвитер д-р Стефан Цанков, Борис Маринов (тогава доцент), както и професор протоиерей Христо Димитров, също определено се придържат към синтетичните конструкции. Ето един цитат от професор протоиерей Христо Димитров:

„Те са създали (религията въобще и християнството в частност – бележка моя) както това виждаме и у нас, народното съзнание и държавното единство, писмеността и книжнината, опазвали са ги през тежките векове на робството, възраждали са ги, вдъхновявали са безсмъртни творби в областта на всички изкуства (поезия, музика, живопис, скулптура) и преди всичко подтиквали са своите служители към епични борби за духовна и политическа свобода (Мойсея – у евреите; Отца Паисия, Софрония Врачански, Дякона Игнатий – Васил Левски, Неофит Бозвелия, Илариона Макариополски, Екзарх Иосифа и толкова други – у нас)[8].“

Тук също така се среща икономия на падежната флексия при съчетание на собствено и фамилно име, без да е предпочетена аналитичната форма: Дякона Игнатий, Неофит Бозвелия, Екзарх Иосифа. Но заедно с това срещаме и „Отца Паисия“.

Особен интерес в това отношение представлява трудът на професор Христо Николов Гяуров „Послание на ап. Иакова[9]“. На фона на една голяма последователност при употребата на падежните форми се открояват два големи пасажа при изброяване на имена, където аналитичната конструкция е предпочетена пред синтетичната. Ето един цитат от края на неговия труд:

„Такива свидетелства има у Климент Александрийски, Ориген, блаж. Иероним, Дидим Александрийски, св. Йоан Златоуст, св. Атанасий Александрийски и мнозина други църковни писатели.“

При наличността на принципна ориентация към синтетизма най-вероятно обяснение на аналитичната конструкция в този случай е избягването на неблагозвучното повторение при изброяването. Имена, които инак имат различни окончания, ще получат монотонното звучене на една и съща падежна флексия, на което добрият усет за езика се противопоставя.

Съвсем друго е положението при професор Илия Цоневски. При него превес имат аналитичните конструкции. Съотношението е 10:3 в полза на аналитичната конструкция или, изразено в проценти, 76,92% от словосъчетанията са с аналитична и само 23,18% – със синтетична конструкция. С аналитична конструкция са словосъчетанията: в посланието на св. Игнатий Богоносец, свидетелството на Евсевий Кесарийски, послание до св. Игнатий Богоносец, свидетелство на блажени Иероним, послание на св. Поликарп Смирненски, съчиненията на св. Ириней Лионски, съчиненията на Тертулиан, посланието на блажени Иероним, известно на св. Киприан Каргагенски и други. А със синтетична конструкция са следните три словосъчетания: послания на св. Климента Римски, апокалипсис на Петра и – заедно с Павла[10].

Прочетете още „За остатъците от падежни форми в съвременната богословска литература*“ →

Христо Гяуров

Abstract

Всеизвестна е борбата, която години наред води писателят Николай Хайтов (1919-2002) относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски. Въпреки пречките, които отвсякъде му се правят, той успява не като писател, а като изследовател да докаже, че в храм „Св. Петка Самарджийска“, близо до ЦУМ великият българин е препогребан в светия олтар. По-късно обаче скелетът му изчезва, вероятно да не се знае истината за гроба в храма. Неслучайно там е поставена плоча, на която пише относно иеродякон Игнатий-Васил Левски, както и имената на онези служители при посочения храм, които са донесли тялото на екзекутирания от първия му гроб и извършили това препогребване на Апостола. Николай Хайтов с издадени книги относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски остава в историята с това, което направи, но първият човек, който уведомява обществото относно гроба в светия олтар при храма и от когото Николай Хайтов черпи информация и по-нататък продължава, докато завърши това свое трудно дело за доказване гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски е професор д-р Христо Гяуров (1889-1966) от Богословския факултет при Софийския университет. Това е същият факултет, който между 1951-1991 година се нарича Духовна академия към Българската православна църква, а сега отново заема своето достойно място като факултет при Софийския университет. Предлагаме статията на професор д-р Христо Гяуров, отпечатана в Духовна култура, 1959, кн. втора, с. 29-32, възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Който се интересува повече по въпроса, препоръчваме книгите на Николай Хайтов, както следва: Гробът на Васил Левски, 1987, Пловдив, издателство Христо Г. Данов и том 10-ти със същото заглавие от Съчинения в 17 тома, С., 2013. В тях е казано всичко.

***

Когато Васил Левски бил заловен от турците, казал следните думи: «ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България, и всякой ще го знае; ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко» (вж. Иван Н. Унджи­ев, «Васил Левски», биография. София, 1945, стр. 667). Великият мъж на България бе обесен в България, край София. Не се сбъд­наха обаче неговите думи, че ако бъде обесен, всеки българин ще знае неговия гроб. И до­сега гробът на Апостола на свободата остана неизвестен; никой не знае, де се намира той. Иван Н. Унджиев, като разглежда обстойно въпроса за гроба на Васил Левски, пише: «Въпросът за гроба и костите на Апостола стои все още открит и едва ли някога ще бъде при­ключен… Времето е заличило всички следи и много е съмнително, дали ще бъде въобще открит някога» (страници 1075, 1084). Защо гробът на един от най-великите българи остана неизвестен досега? Може ли да се вини бъл­гарският народ за това, че се отнесъл нехайно към своя велик мъж, че е забравил даже мя­стото, дето той бил погребан? – Такова нещо не може да се допусне. Българският народ е ценил винаги своите велики мъже. Не е могъл той да прояви невнимание към Васил Левски, Апостола на свободата, тъй като го е високо уважавал и силно обичал. Дълбока скръб извикала у всички българи вестта за залавя­нето на Васил Левски. «Ние всички, казва Иван Андонов, плакахме с горчиви сълзи до забрава» (вж. Иван Унджиев, цит. съч., стр. 668). След като Васил Левски бил обесен, същият Иван Андонов казва: «ние плакахме със сълзи и дълго време ходехме по улиците като завеяни от дълбока скръб».

След като проучихме внимателно обстойното изложение на Иван Унджиев относно гроба на Васил Левски и след като предприехме от своя страна някои изследвания по този въ­прос, ние се убедихме, че гробът на Васил Левски е останал досега неизвестен, тъй като Апостолът на свободата, поради тогавашните обстоятелства, е бил погребан тайно. Събрахме писмени показания от останали живи до­сега стари и други българи, които можеха да дадат някои сведения за гроба на Васил Лев­ски. Тези писмени показания, като ръкописни документи, предадохме за съхранение и пол­зване в института «Христо Ботев и Васил Левски» при Българската академия на науките.

Елена Димитрова, която живее в София, ул. Васил Коларов, 30, и сега е на 87 години, ходила през 1879 година като дете с вуйчо си и майка си на мястото, дето бил обесен Васил Левски.

Минахме – казва тя – край църквата «Св. Софѝя» и стигнахме на едно поле, дето ня­маше нищо. Там вуйчо ми ни показа една куп­чина камъни (натрупани от българи), дето е била бесилката. За гроба на Васил Левски вуйчо ми не каза нищо, защото гробът не е бил известен» – Петър Стефанов Красев, живущ в София, ул. Парчевич, 34, син на Еле­на Андреева Начева, най-малката дъщеря на сестрата на Васил Левски – баба Яна, казва следното за баба Яна: «Когато я запитахме за гроба на Васил Левски, тя ни каза само това: чула съм, че тялото му било захвърлено на полето, около бесилката». Баба Яна била идвала много пъти в София. «Слушал съм, казва също Петър Красев, че когато Васил Левски е бивал в София, се е укривал и спал в камба­нарията на църквата «Св. Неделя».

Въпросът за гроба на Васил Левски е за­почнал да се изследва от отдавна. Създала се е по него значителна литература. Според едни сведения, Васил Левски бил погребан в из­точната част на София, дето е била бесилката, а според други – в западната част, дето имало гробище; на мястото на тези гробища – на булевард Христо Ботев, е построено зданието, в което сега се помещава Министерството на земеде­лието. Ние се постарахме да изследваме, кои от тези крайно противоречиви сведения са достоверни. Дойдохме обаче до заключението, че нито едно от тях не е достоверно.

Александра Николова Харитова, която жи­вее в София, ул. Любен Каравелов, 73 и сега е на 81 години, написа саморъчно следния свой разговор с Александра Ангелова Чешмеджиева.

Когато в моя разговор с Александра аз ѝ казах, че според някои Васил Левски бил по­гребан на едно място в София, дето се намирала бесилката, тя ми заяви твърдо и отсечено: това е съвършено невярно. Истината е тази: след обесването, като се мръкнало, през нощта, Васил Левски бил отнесен в къщата на една баба, чиято къща се намирала при църквата «Св. Софѝя». Това е напълно доказано. Докато бабата била още жива, ходили при нея и я питали, вярно ли е, че Васил Левски през нощта след обесването бил занесен в нейната къща. Тя отговорила: това е вярно. От къщата на бабата после тялото на Васил Левски било занесено за погребение не на едно място в тази част на София, дето се намирала бесил­ката, а другаде.

Александра Чешмеджиева (починала през 1950) била съпруга на Ангел Чешмеджиев (починал през 1955), който бил писател и имал къща на горнобанския път. От осиновената им дъщеря и нейния брат узнахме, че Ангел Чеш­меджиев бил написал голям труд върху исто­рията на София. Този негов труд, в ръкопис, бил унищожен през време на бомбардиров­ките над София.

Станислав Манолов Лазаров (на 87 години), живущ в София, ул. Шемница, 11, доказа убе­дително недостоверността на сведенията, че Васил Левски бил погребан в гробищата, които се намирали на булевард Христо Ботев. Неговият баща даскал Манол – софиянец, кореняк (на негово име има улици в София, Етрополе и Ловеч), е бил в близки връзки с Васил Левски; бил е член на Ловчанския комитет, основан и ръкъводен от Апостола на свободата. Васил Левски е ходил няколко пъти в къщата на бащата на Станислав М. Лазаров, която се намирала в София, при стария говежди пазар, сега ул. Цар Борис I, ъгъла булевард Александър Стамбо­лийски. Баща му починал в 1881 година и бил тържествено погребан в гробищата на булевард Христо Ботев.

Майка ми – казва Станислав М. Лазаров – ходеше всяка събота на гроба на баща ми; с нея ходех много пъти и аз. Ходили сме на гроба на баща ми стотици пъти. Никога не е ставало въпрос, пък и от никого не съм слушал, че Васил Левски бил погребан в гро­бищата, в които е погребан баща ми. Всяко едно твърдение, че Васил Левски е погребан в тези гробища, считам за съвършено неосно­вателно.

Около 1930 година узнахме, доколкото си спомняме, от една статия в софийски вестник, че Васил Левски бил погребан в олтара на църквата «Св. Параскева Самарджийска», на­мираща се сега на площада северно от църква­та «Св. Неделя», на бул. Георги Димитров, 2. Тогава не предприехме нищо за проверка на това твърдение. Когато през 1956 година за­почнаха археологическите разкопки около цър­квата «Св. Параскева Самарджийска», оти­дохме в църквата, за да узнаем нещо относно слуха за погребението на Васил Левски в олтара на църквата. Узнахме, че сведения за това погребение давали софийските жители Георги Михайлов Димитров (ул. Александър Михов, 53) и Кирил Левтеров Михайлов (ул. Хилендар, 7). И двамата са родственици на четника от Ботевата чета Илия Лазаров Джагаров, от село Локорско (Софийско). Оти­дохме при Кирил Левтеров, който е оженен за Николина, внучка на четника; в къщата, в която той живее, живеят още: друга внучка на четника и дъщерята на четника Анастасия Илиева Бокова, която сега е на 75 години. Дъщерята на четника даде и саморъчно под­писа следните сведения:

Прочетете още „Гробът на Васил Левски“ →

Архимандрит Павел Стефанов

Абстракт

Радикалните реформи на Петър І Велики, които целят извеждането на Русия от Средновековието и преодоляването на изоставането спрямо Запада, се посрещат със смесени чувства от руското общество. Част от хората, особено разколниците старообрядци, изпадат в есхатологични настроения и сатанизират владетеля, като нерядко прибягват до клевети и митове. Някои символични изказвания и действия на Петър І и неговото обкръжение допринасят за засилването на тези обществени реакции, защото са възприети като богохулство или идолопоклонство. Подобни нагласи не са изживени днес, когато хиляди хора в Русия отказват да получат нови паспорти поради опасението, че съдържат “числото на Антихриста”.

Историята отдавна е отредила на цар (от 1721 година император) Петър І определението “Велик”, което той сам възприема[1]. С него той се нарежда в достолепната фаланга на “великите” владетели. Едни от тях като Александър и Карл са създатели на огромни, но недълговечни империи, други като английския крал Алфред и българския цар Симеон І обединяват държавите си и ги спасяват от гибел[2], а трети като Константин І и Теодосий І спомагат за тържеството на християнството и ликвидирането на езичеството. Всички тези постижения и качества еднакво се отнасят към личността и делото на Петър І. Въпреки обвиненията в имитативност, които отправя post factum Жан-Жак Русо в книгата си “За обществения договор” (1762), Петровите политически, икономически, културни и религиозни реформи променят основно Русия. Естествено, те се натъкват на ожесточената съпротива на различни кръгове – от яростните обскурантисти сред старообрядците до крайните модернисти и атеисти, които се обединяват единствено от омразата си към Петър І. Иван ІV Грозни, който в параноичната си жестокост ликвидира много повече свои поданици от Петър І, е запомнен като “добър цар” вероятно защото главната му мишена е чуждото на народа боярско съсловие. Иван Грозни се изживява като есхатологичен демиург, чиято дейност ще ускори настъпването на края на света и Страшния съд, но не е възприет като такъв от масовото съзнание[3]. Обратно, цар Петър Велики налага широки промени в дух на секуларизъм и антиклерикализъм, но е смятан от редица негови съвременници и потомци в чисто духовен смисъл като въплъщение на злото начало, като Антихрист[4]. Тази оценка не се разколебава от крещящите противоречия между библейския образ на Антихриста и действителния образ на Петър І. Антихристът ще бъде евреин, а Петър е русин; Антихристът ще царува над целия свят в продължение на 3,5 години, а Петър управлява само Русия 43 години; Антихристът ще унищожи християнството и ще “седне като Бог в Божия храм” (2 Солуняни 2:4), а Петър остава искрено вярващ християнин; Антихристът ще убие явилите се отново негови изобличители Енох и Илия, но те липсват при царуването на Петър І. Кои са предпоставките и непосредствените причини, които създават и поддържат обществената фикс идея за царя Антихрист?

От времето на покръстването през 988 година руската народна психология изпитва влиянието на Библията и редица патристически трудове, които анализират новозаветните сведения за Антихриста като зловещ подражател на Христос и господар на света преди Второто пришествие[5]. Редица от тези произведения идват в Русия чрез старобългарски преводи и включват Откровението на Псевдо-Методий Патарски, апокрифните видения на Даниил, Словото на св. Иполит Римски за Антихриста, Словото на св. Ефрем Сириец за пришествието Господне, края на света и пришествието на Антихриста и други[6]. Дълбоко възприела такива идеи, руската религиозност често е склонна да вижда сянката на Антихриста в наложените от властта новости и промени, социалните експерименти, утопичните инициативи, военните поражения, епидемиите, неурожаите, глада, дворцовите преврати и масовите бунтове. Всичко дошло от чужбина се възприема на нож като профанно нарушение на изконната руска сакралност. Докато преди цар Петър І малцина неблагополучни владетели са отъждествявани с “човека на беззаконието”, при него обвиненията нарастват лавинообразно. Руският мистичен светоглед отказва да прави разлика между съдържание и форма, между първостепенни и второстепенни елементи в сферата на религията и повлияния от нея бит и схваща закономерните промени в живота като посегателство срещу устоите на вярата. Руският народ инстинктивно търси и намира свърхестествен подтекст дори в най-естествените явления и решения.

Трябва да се признае, че цар Петър І допринася съзнателно за провокиране на отрицателната обществена реакция. За разлика от цар Иван Грозни, той открито нарушава свещените за русите традиции и въвежда несвойствени за страната обичаи. Още в завещанието на патриарх Иоаким (1690) и съчинението “Срещу латинците и лутераните” се осъжда западното богослужение в Русия и чуждите заемки, а в проповедите си патриарх Адриан сипе жупел срещу бръсненето на брадите, с което уж се накърнява Божия образ в човека. В самия край на ХVІІ-ти век се надигат протести срещу корабния данък, изпращането на студенти в чужбина, премахването на брадите и старите носии, омаловажаването на постите, отменянето на стария календар “от сътворението на света” и въвеждането на пушенето като мода. В протестантски дух цар Петър І открито порицава всичко онова, което според него е суеверие – поклонението на мощи на светци, чудотворните икони, от които сълзи миро, целителните извори (аязми). На хората, които разгласяват свои видения и чудеса, се налагат сурови наказания като разкъсване на ноздрите и доживотна каторга. “Крикуните”, които с виковете си нарушават богослужението, и типичните за Русия “юродиви”, които носят вериги и се самоизтезават, през 1722 година се поставят извън закона под предлог, че съблазняват пребиваващите в страната чужденци    

Противниците на Петър І претълкуват указите му като заповеди на дошлия в света Антихрист. Според стария календар 73-тият век (от Адама) започва от 1 септември 1692 година, а като обявява ново столетие през 1700 година (от Христа), той “открадва” от християните осем години. Трупат се нови и нови обвинения. За да не избягат новобранците, на лявата им ръка се маркира кръст, който се натрива с барут (печата на Антихриста!); царят не спазва постите; през 1721 година заменя Патриаршията с Духовна колегия по протестантски маниер; умъртвява сина си, който е законен наследник, а със закона на наследяването от 1722 година слага началото на династията на Антихриста[7]. Стига се до абсурда дори новият данък върху баните и кошерите и включването на клисарите в регистрите за подоходен данък да се преосмислят като Антихристови тегоби[8].

В класическото си изследване по темата Борис Успенски доказва, че Петър І и неговите сподвижници наливат допълнително масло в огъня с някои необмислени символични ходове, пресилено венцехвалене и пародиране на църковните служби[9]. Например царят възприема титула “отец (баща) на Отечеството”, който е нормален за езическата Римска империя, но в християнската Русия се възприема като узурпация на прерогативите на липсващия след 1700 година патриарх[10]. Под прицел е и невинното решение на Петър І да бъде отбелязван не с презиме, а като “Първи”, което веднага се интерпретира от неговите врагове като претенция да е “начало” на всички неща, тоест Бог (1 Солуняни 2:2-4). През декември 1709 година Петър е посрещнат в Москва с известните слова, отправени към Христос в Иерусалим на Връбница: “Благословен е идещият в името Господне” (Матей 21:9). За да бъде имитацията пълна, юноши в бели ризи хвърлят клончета и гирлянди под краката му[11]. През 1721 година Головкин в куртоазията си възхвалява Петър І, че сътворява Русия от нищо (като Бог в Библията) и я възкресява от мъртвите (като Христос)[12]. Скъпоценната кутия, в която през същата година е положен Духовният регламент за основаването на синодална църква е украсен с портрет на Петър І, рисуван от някой си П. С. Дрождин. На него две ангелчета поднасят на царя царски венец и корона (не нимб) – един детайл, заимстван буквално от иконите на светци-мъченици[13]. С редица панегирици, оди и художествени ритуали, в които царят се съпоставя положително с божествата на гръко-римската древност, се конструира нечуван и невъзможен дотогава апотеоз на владетеля като “руски бог”. Автори като Карион Истомин, Дмитрий Ростовски и Симеон Полоцки прибягват до сакрална етимология с панегирични и дори апотеозни цели. Те тълкуват името Петър (гръцки ‘камък’) като алюзия за върховния апостол Петър, а името на царица Софѝя (гръцки ‘мъдрост’) – за божествената Премъдрост[14]. За победата на Петър І над враговете се загатва чрез един релеф, поставен в Петропавловската крепост, на който е изобразен Симон Влъхва, падащ от небето по молитвите на св. Петър. Тази сцена се основава на древнохристиянския апокриф “Деяния на Петър”[15]. Култът към Петър І се допълва недвусмислено и от внушението, че след смъртта си той в ролята на светски светец покровителства и опазва Русия[16]. Отделни лица стигат до крайност в смесването на граждански и религиозни задължения, като поставят в домашния си иконостас портрет на царя, пред който палят свещи, правят поклони и най-искрено се молят[17].

Силен изразител на консервативните протести става духовенството, което носи част от отговорността за съставянето и разпространяването на обвиненията в ръкопис. Изчислено е, че в около 20% от всички политически процеси при управлението на цар Петър І обвиняемите са духовници[18]. Eдно от първите регистрирани оплаквания е записката, написана и връчена лично на владетеля от инока Авраамий от московския манастир “Св. Андрей” през 1696-1697 година. Той събира информация за Петър І от аристократи поклонници и познати чиновници в администрацията. От позицията си на почитан изповедник и наставник Авраамий решава да посъветва младия цар. Той го призовава да поеме по тесния, но спасителен път и да слуша съветите на църковниците, а не на миряните. Пропаднали са надеждите на мнозина, че след брака си Петър І ще изостави “смехотворните слова” и небогоугодните дела. Ръководството на държавата е оставено в ръцете на “нечестиви” интриганти и мошеници. Корумпираните чиновници в някои прикази са забогатяли повече от мнозина търговци. Повод за тази филипика е отпътуването на царя в чужбина през 1697 година, при което той предава на други ръководството на държавата. Макар и силно критично, писмото на Авраамий е издържано в доброжелателен тон. Затова след разпита в Преображенския приказ той е наказан доста меко със заточение в един манастир в Коломна, където му е разрешено да съставя оплаквания до царя[19].

Прочетете още „Цар Петър І Велики като Антихрист в руското обществено съзнание*“ →

Христо Темелски

След Димитър Т. Страшимиров повече от половин столетие никой нищо не споменава за автора на пророческата буквеница, даже в изследванията посветени на Априлското въстание липсва и името му. Едва през юбилейната 1976 година авторите на солидния труд за историята на Априлската епопея от 1876 година пишат, че „по това време сред народа е разпространена и се предава от уста на уста пророческата формула „Турцїа ке падне“, чиито буквени означения по славянската азбука дават числото 1876. Пророчеството тръгва вероятно от устата на бившия рилски калугер Полиевкт и окриля целия народ[46]“.

Пак през 1976 година Михаил Тошков изнесе някои ценни сведения за личността на рилския монах Полиевкт, а по-сетне и протестантин Петър Велянов[47]. По същото време за автора на пророческата буквеница писа и публицистът Георги Тахов[48]. Но докато Михаил Тошков даде исторически достоверни сведения, то Георги Тахов застана на другия полюс. Неизвестно откъде той се „сдоби“ с физическия портрет на Полиевкт Рилец – бил слаб, почти сух, среден на ръст, избухлив и сприхав[49]. Съществуват съвсем основателни подозрения за фалшификация на фактите, че рилският монах се занимавал с математика и изследване на цифрови тайнописи, че монасите се страхували от него, че бил наказван с пост и молитва от манастирската управа за „странните“ си занимания с шифровани изчисления[50].

Три години по-късно в Кирило-Методиевския вестник „За буквите“ Георги Тахов отново писа за Полиевкт Рилец, като дори помести и фотографския му образ[51]! На този портрет е фотографиран млад цивилен мъж, с мустачки и почти пубертетна брадичка, с измачкано сако и папионка, който може да бъде всеки друг, но не и авторът на пророческата буквеница! Неизвстно откъде Георги Тахов е почерпил сведения, че Полиевкт „събирал датите и годините от иконите и се опитвал да открие някакви цифрови тайнописи; предполагал, че с тях старите зографи съобщавали факти, които било невъзможно да изпишат направо[52]“. Доколкото ми е известно, до този момент на никоя икона не е открит буквен цифров тайнопис с послание на потомците! Според поувляклия се публицист Полиевкт обикалял църкви и манастири, за да търси подобни тайнописи. Така например в църквата на Батошевския мъжки манастир „Успение Пресвятия Богородицы“ той видял на корниза на югоизточния ъгъл и на северната стена два еднакви надписа. „Лето 1836“ е взидано с малки червени тухлички между каменната зидария – на едното място с арабски цифри, а на другото с букви. „Полиевкт разчел този надпис така: „Спасителю, (дай) освобождение люде свои…“ Оказало се, че строителят – майстор Коста Пещерец – е изписал тайно призив за освобождение[53]“.

Това обаче е някаква невероятна измислица. Действително годината „1836“ е изписана с арабски цифри и славянски букви, но без първата дума „лето“. И въпросната година е годината на възобновяването на манастира, който е бил 443 години в развалини. В манастирската Парусия е записано, че строежът на църквата започнал на 21 май и завършил на 1 ноември 1836 година[54]. Тук и дума не може да става за някакъв тайнопис – чисто и просто това са авторски фантасмагории. Освен това майстор-строител е Константин от Пещера, а не Коста Пещерец[55]. Пак според Георги Тахов рилският монах видял зад абсидата на карловската църква „Св. Богородица“ издялан надпис „ЗРИ“ и една каменна ръка обърната към Балкана – „Виж (Зри) свободата ще дойде оттам![56]“. Въпросният надпис не е никакъв тайнопис, а най-обикновено изписване на годината с църковнославянски букви – тоест „ЗРИ“ е 7108 година от сътворението на света или 1600 година от рождението на Иисус Христос. Вероятно това е годината, когато била построена (или възобновена) карловската църква.

Според Георги Тахов монах Полиевкт открил пророческата буквеница в Рилския манастир и идващите поклонници я разнасяли и разпространявали из цяла България. Заради странния му характер управата на манастира го изгонила, а „изчислителните му съчинения били изгорени до едно[57]“. Както ще видим по-нататък, това също не отговаря на истината. През 1984 година в една научно-популярна статия посочих кой действително е авторът на пророческата буквеница „Турцїа ке падне“[58]. Въпреки убедителните аргументи, които изнесохме относно личността на Полиевкт Рилец, Георги Тахов остана засегнат от пренебрегването на „скромните му приноси“ и в едно предаване по телевизията заяви, че моите изводи и предположения за рилския монах са неоснователни[59].

Наистина биографичните данни за Полиевкт Рилец са твърде оскъдни – повечето от тях се намират в дневника на входящите писма на Рилския манастир за периода от 22 ноември 1864 година до 24 декември 1865 година[60] и в дневниците за входящите и изходящите писма от 1866 година[61]. От анотацията на писмото на архидякон Иеротей Рилец от Пловдив с дата 24 март 1866 година до управата на Рилския манастир се установява какво е било светското име на иеромонах Полиевкт. Понеже в писмото е ставало дума за вече приелия протестантството Петър Велянов, то този който е водил дневника през 1866 година е сложил и пояснителна бележка: „С име Петър Велянов, Даскал Петър и Петър Илиев се е предал проклятый Полиевкт на протестантите в Пловдив. Петър Илиев му е мирското име, а Петър Велянов и Даскал Петър се нарекъл сам…“[62]

На 29 март 1866 година монасите от Рилския манастир писали писмо на Хаджи Мано Стоянович в София, в което най-ценен за нас е следният пасаж: „… този человек не е бил никогаш протестантин, нито протестантски поп, нито Даскал Петър, нито Петър Велянов, но от 15 години насам има име Полиевкт, с което име е и записан в Дупничкий нофуз-тефтери“(тоест поименния регистър – бел. Хр. Т.[63]).

Прочетете още „Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“ – продължение 1 и край*“ →

Христо Темелски

През 1974 година професор Вера Мутафчиева постави следните въпроси в статията си „Предсказанията“ за края на Османската империя“:

1.По какви пътища „Предсказанията“, отнасящи се за гръцкото освободително движение, са достигнали балканските и конкретно българските земи?

2.Кои са били техните разпространители и читатели?

3.С чий труд тези „предсказания“ са били транспонирани към аналогичната борба на нашия народ с половин век по-късно?

4.Кой е откривателят – върху вече предоставения от руската традиция шаблон – на магическата формула „Турцϊа ке падне“[1]?

Самата авторка декларира, че „това са въпроси без отговор“[2]. На някои от тези въпроси (и най-вече на последния) се опитах да отговоря преди години[3], но с течение на времето попаднах на нови материали и документи. В настоящата статия ще се опитам да отговоря по-подробно и по-изчерпателно, привличайки всички известни до този момент сведения.

Наистина е трудно да се каже откога „пророчествата“ за съдбата на Османската империя са получили разпространение в поробените български земи. Засега е известно, че през първата половина на XIX-ти век широко разпространение намерили „Предсказанията“ на Мартин Задек (относно тези Предсказания виж тук в блога публикация № 89, Съдържание 1 –https://wp.me/p18wxv-1ID; Др. Бачев)

Относно живота и делото на тази сравнително нова историческа личност липсват подробни изследвания не само у нас – неговото име липсва и в големите западни енциклопедии. Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник, живял цели 106 години, са твърде оскъдни. Единствено в уводната част на неговите „Пророчества“ или „Предсказания“, които той изрекъл в предсмъртния си час – 20 декември 1769 година, узнаваме, че бил роден през 1663 година в град Золотурн, в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си (тоест от 1739 до 1769 година) той водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. „Пророчествата“ му били записани на 20 декември 1769 година (в деня на смъртта му) на немски език от негов анонимен приятел. За щастие оригиналът им е запазен в държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 23,5х14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните „Пророчества“ претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани на следващата 1770 година в Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), тоест четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

„Пророчествата“ на Мартин Задек имали преди всичко политически оттенък – те засягали вътрешното и външното положение на почти всички тогавашни европейски държави, включително и Америка, а също така и съдбата на арабите-мюсюлмани в Мала Азия и Азия. Неизбежни били неплодородните и гладни години, масовите епидемии, военните неуспехи и прочее. Но след тези нещастия (които щели да продължат от пет до десет години) идвал ред на плодородни и изобилни години, на разцвет на търговията и на цялостен държавен подем. По-голямата част от „Пророчествата“ носят философския заряд на средновековния теологичен фатализъм. Според религиозните убеждения и позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време (средата на XVIII-ти век) огромната Османска империя, която лежала на три континента, била основен крепител и разпространител на исляма, повече от 1/3 от „Пророчествата“ били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещето ѝ. А бъдещето ѝ според „прогнозите“ на швейцарския монах-пустинник било трагично.

Вероятно тези „Пророчества“ биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени на руски език. Още през 1770 година ги превел някой си „К. Н.“, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 странички в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 година те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 година[8]. То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници[9].

Досега са ми известни няколко преписа от „Пророчествата“ на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 година, или от 1812 година и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[10]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този препис бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между „Словото на светия пророк Данаил“ и „Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние“. Първоначален създател на този сборник е иерей Стойко (вероятно епископ Софроний Врачански) през 1769 година. Втори препис бил направен от някой си Димитър през 1805 година – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в сбирката на Найден Геров, а в нея е постъпил от софийския учител Сава Филаретов[11]. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка.

С по-подробни сведения разполагам за останалите преписи на „Пророчествата“ на Мартин Задек. През 1825 година известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 година, и неговият ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов, преписали дословно третото руско издание. На лист 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: „Рука даскал Николчова от Селвы, син на папа Недюв[12]“. На последния лист (лист 130-б) под самия край на текста има подробна приписка също от ръката на първия преписвач: „Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовкы и от оученык мой Иванча на кир Петка Иоанович приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25″[13]. Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23х18,5 см. На първия заглавен лист четем: „Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Превод сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копеекь въ сумъ. Въ Санктпетербурге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры“[14].

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на „Пророчествата“ попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево било донесено през 1800 година, когато били доставени от Русия минеите за старата църква „Св. пророк Илия[15]“. Иванчо Петков Манафов, който учел църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата „История вкратце о болгарском народе славенском“ на именития габровец иеросхимонах Спиридон, и разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници[16].

Прочетете още „Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“*“ →