Владимир М. Иванов
Известно е, че за разлика от другите славянски езици, които запазват своя синтетичен строеж, българският език в историческото си развитие търпи влияния[1], които бавно, постепенно разрушават падежната система до пълно изчезване на падежната флексия(окончание). Предлозите поемат изцяло синтактичните функции на падежните окончания и те стават излишни. Така старобългарският език, известен със своята богато развита именна система – три числа и по седем падежа за всяко от тях – под влияние на този процес, започнал още от десети век, минава етапите на най-динамично движение от синтетизъм към аналитизъм през XII-XIV век[2], за да го намерим през XV-ти век вече с пълен аналитичен строеж[3]. Това ще рече, че българският език има петвековно съществувание и развитие като аналитичен език и успешно изпълнява своята комуникативна функция като такъв. Синтактнчно-смисловата връзка например в изречението „В град Солун имаше един мъж, добродетелен и богат на име Лъв“, независимо от липсата на падежни окончания, е не по-малко, ясно разкрита отколкото в неговия старобългарски еквивалент: „Въ СолоунецЪ градъ бъ мужь иетеръ, добродьнъ, и богатъ именьмъ Львъ…“ Словосъчетанието „законът на своя отец“ е толкова ясно в съвременния български език, колкото и „законъ отьца своиего“ в старобългарския[4]. А дублетните словосъчетания „посланието на св. апостол Павел“ и „посланието на св. апостол Павла“, срещани в езика на съвременната богословска литература, от гледище на синтаксиса са еднакво ясни, тоест предлогът „на“ изцяло е поел синтактичните функции на падежното окончание, от което следва, че при второто словосъчетание падежната флексия само дублира тази функция, без да внася някаква допълнителна яснота.
Ето защо в съвременната граматична литература се говори не за падежи, а за „остатъци от падежни форми“.
Кое налага да бъде поставен за разглеждане въпросът за остатъците от падежни форми специално в богословската литература?
Първо, една най-обща съпоставка оставя впечатлението, че те са много повече в богословската отколкото в светската литература и второ, ясно е изразена тенденцията към тяхното намаляване и в богословската литература. Разбира се, при отделните автори, даже в различните произведения на един и същи автор картината може да бъде различна, но това не изменя нещата по същество.
Заедно с възникването на въпроса за тяхното съзнателно ограничаване или насърчаване на тяхната употреба възниква и необходимостта от мотиви рано, филологически обосновано отношение към това езиково явление с отчитане както насоките в развитието на съвременния български език, така и специфичните особености, външни влияния и вътрешни закони в (смисъла, в който може да се говори за такива) на езика на богословието.
Една статия не може да изчерпи тази колкото интересна от гледище на изводите с възможно практическо приложение, толкова и обширна материя. Затова тук ще бъде разгледан само въпросът за родително-винителната форма при съществутелните собствени лични мъжки имена (освен при завър шващите на -а, -я) и при презимената.
Впечатлението от една бегла съпоставка може да бъде потвърдено с помощта на лингвистничната статистика или по-точно чрез едно стохастично (от стс) изследване, което би дало възможност да се използва с по-голяма сигурност така разпространения в науката метод на непълната индукция. Но очевидността на разглежданото явление, от една страна, и трудоемкостта на математическите методи в лингвистиката – от друга, налагат ограниченото ползване на количествените показатели като неефективен с оглед целите на настоящата статия труд.
Да вземем Годишника на Софийския университет – Богословски факултет, година 1944-45, том XXII, в който са отпечатани трудове на богослови като професор Боян Пиперов, професор Иван Марковски, професор протоиерей Христо Димитров, професор Илия Цоневски, професор протоиерей Иван Гошев, професор Христо Гяуров, редовен доцент Борис Маринов и протопрезвитер д-р Стефан Цанков. Методологически би било погрешно да се съпоставят еднакъв брой страници от всеки автор и на основание броя на остатъците по падежни форми да се прави извод за преобладаването им у едни автори и липсата им у други. Може характерът на съдържанието, предметът на дадения труд или начинът на изложението да не са свързани с честата употреба на собствени лични мъжки имена или презимена и причина за отсъствието на остатъци от падежни форми да бъде не тяхното избягване от автора, а отсъствието на случаи, където те да намират място. Затова тук ще бъдат разгледани именно случаите, когато може да бъде употребена аналитична форма, но авторът е предпочел синтетичната и обратно.
Така професор Боян Пиперов от десет случая, при които е възможна аналитична конструкция, не се е възползвал от нито един, или тук е налице стопроцентова употреба на родително-винителната форма при собствените лични мъжки имена и при презимената. Това се вижда от следната таблица:
| Употребени словосъчетания със синтетична конструкция | Възможна аналитична конструкция |
| 1. служи на Бога | служи на Бог |
| 2. по чина на Мелхиседека | по чина на Мелхиседек |
| 3. у Йосиф Флавия | у Йосиф Флавий |
| 4. у Филона | у Филон |
| 5. намесата на Авраама | намесата на Авраам |
| 6. фигурата на Мелхиседека | фигурата на Мелхиседек |
| 7. фигурата на Авраама | фигурата на Авраам |
| 8. дело на Христа | дело на Христос |
| 9. срещата му с Мелхиседека | срещата му с Мелхиседек |
| 10. приемство от Мелхиседека | приемство от Мелхиседек |
Всичко това е на първа страница от неговото екзегетическо изследване на Битие 14:18-20, -„Мелхиседек, първообразът на Христа“. Падежната флексия е изпусната само при собственото лично мъжко име Йосиф, но като се има предвид, че в дадения случай то е съчетано с презимето, което е получило своето падежно окончание, тук трудно можем да говорим за непоследователност в употребата на разглежданата родително-винителна форма. По-скоро може да се говори за икономия на подразбирана падежна флексия. Срещу тази форма можем веднага да противопоставим срещаното у професор Марковски съчетание от собствено лично мъжко име и фамилно име, при което и двете са получили своето падежно окончание: „През времето на Иисуса Навина и неговите приемници такива личности още не изпъквали…“[5].
Тук веднага трябва да кажем, че при словосъчетанието „служи на Бога“ действително срещаме падежна форма, а не определителен член. Това най-добре може да се разбере, ако употребим същата форма за подлог в изречението. Освен това в онези стари преводи на Евангелието, правописно отразили произхода на определителния член от следпоставното показателно местоимение чрез отделянето му с чертичка (първообразното, британското) това “а„ се пише слято[6].
У професор Марковски съотношението между синтетичните и аналитични конструкции е 12:1, тоест от тринадесет словосъчетания само едно е с аналитична конструкция, а именно: „Първоначално племето на Авраам се рисува като скитнически, пастирски народ…“. Това ще рече. че 91,5% от словосъчетанията са със синтетична конструкция[7].
Професорите протоиерей Иван Гошев, протопрезвитер д-р Стефан Цанков, Борис Маринов (тогава доцент), както и професор протоиерей Христо Димитров, също определено се придържат към синтетичните конструкции. Ето един цитат от професор протоиерей Христо Димитров:
„Те са създали (религията въобще и християнството в частност – бележка моя) както това виждаме и у нас, народното съзнание и държавното единство, писмеността и книжнината, опазвали са ги през тежките векове на робството, възраждали са ги, вдъхновявали са безсмъртни творби в областта на всички изкуства (поезия, музика, живопис, скулптура) и преди всичко подтиквали са своите служители към епични борби за духовна и политическа свобода (Мойсея – у евреите; Отца Паисия, Софрония Врачански, Дякона Игнатий – Васил Левски, Неофит Бозвелия, Илариона Макариополски, Екзарх Иосифа и толкова други – у нас)[8].“
Тук също така се среща икономия на падежната флексия при съчетание на собствено и фамилно име, без да е предпочетена аналитичната форма: Дякона Игнатий, Неофит Бозвелия, Екзарх Иосифа. Но заедно с това срещаме и „Отца Паисия“.
Особен интерес в това отношение представлява трудът на професор Христо Николов Гяуров „Послание на ап. Иакова[9]“. На фона на една голяма последователност при употребата на падежните форми се открояват два големи пасажа при изброяване на имена, където аналитичната конструкция е предпочетена пред синтетичната. Ето един цитат от края на неговия труд:
„Такива свидетелства има у Климент Александрийски, Ориген, блаж. Иероним, Дидим Александрийски, св. Йоан Златоуст, св. Атанасий Александрийски и мнозина други църковни писатели.“
При наличността на принципна ориентация към синтетизма най-вероятно обяснение на аналитичната конструкция в този случай е избягването на неблагозвучното повторение при изброяването. Имена, които инак имат различни окончания, ще получат монотонното звучене на една и съща падежна флексия, на което добрият усет за езика се противопоставя.
Съвсем друго е положението при професор Илия Цоневски. При него превес имат аналитичните конструкции. Съотношението е 10:3 в полза на аналитичната конструкция или, изразено в проценти, 76,92% от словосъчетанията са с аналитична и само 23,18% – със синтетична конструкция. С аналитична конструкция са словосъчетанията: в посланието на св. Игнатий Богоносец, свидетелството на Евсевий Кесарийски, послание до св. Игнатий Богоносец, свидетелство на блажени Иероним, послание на св. Поликарп Смирненски, съчиненията на св. Ириней Лионски, съчиненията на Тертулиан, посланието на блажени Иероним, известно на св. Киприан Каргагенски и други. А със синтетична конструкция са следните три словосъчетания: послания на св. Климента Римски, апокалипсис на Петра и – заедно с Павла[10].
Какво можем да видим в езика на светските автори по същото време?
В капиталния труд на Иван Унджиев за живота и делото на Апостола на свободата Васил Левски, излязъл от печат през 1945 година, при единадесет последователни аналитични конструкции няма нито една синтетична. Аналитичните конструкции са: децата на Иван Кунчев, друга черта у Иван Кунчев – дружи с Христо Ботев, според Захари Стоянов, Христо пръв завел Ботев и други[11].
На страниците на църковния печат също така светските автори се открояват с аналитичния строеж на речта. Представители на аналитизма в книжка 10-11 на Духовна култура от 1964 година са светските писатели професор Михаил Арнаудов и д-р Борис Милошев. От 42 възможни случая Михаил Арнаудов си е по служил със синтетична конструкция само два пъти, тоест 95,24% от словосъчетанията са с аналитична и само 4,76% – със синтетична конструкция. Двете синтетични конструкции са: изказвания на Неофита и – отговорността на Илариона[12].
Но аналитизмът в последно време все по-широко навлиза в езика на богословската литература. Ако вземем например книжка 1-7 на списание Духовна култура от 1977 година,ще видим, че аналитичните конструкции са предпочитани от професор Боян Пиперов, професор Иван Панчовски, професор Тодор Поптодоров и почти всички представени в тях автори. Синтетичните конструкции се срещат по-рядко – при различните автори в различно количествено съотношение с аналитичните. Такива са например: „от реброто на Адама“ у професор Благой Чифлянов; „уведомил Неофита“ у архимандрит Климент Рилец; “потомците на Авраама“ у професор Боян Пиперов и други. Професор Тодор Събев в статията си „По някои църковноисторически въпроси относно Първия вселенски събор“, поместена в книжка 12 на Духовна култура от 1975 година, е допуснал само две при възможни 29 синтетични конструкции: „възкресението на Иисуса Христа“ и „раждането на Сина Божий от Отца“, при което първата се уравновесява от употребената в аналогичен контекст аналитична конструкция – „букви от името на Иисус“. В същия брой на Духовна култура впечатлението за развитие от синтетизъм към аналитизъм се подсилва и от статията на професор Александър Милев „Българско издателство в Св. Гора“, където няма нито един случай на употребена синтетична конструкция вместо аналитична. В тази статия се срещат словосъчетания като: „храм на името на св. Кирил и Методий“ вместо „на името на св. Кирила и Методия“, „житие на Антоний Велики“ вместо „на Антония Велики“ и така нататък.
Най-често срещаните синтетични конструкции са при словосъчетанията с името на Спасителя, което по-скоро би могло да намери психологическо от колкото филологическо обяснение. Такива са: „предложено на Иисуса Христа“, „служение на Иисуса Христа“, „популярност на Иисуса Христа“, „залавянето на Иисуса Христа“ и други.
На този фон се откроява с непокътнати родително-винителни форми статията на професор Георги Царев „Иисус Христос – Богочовек[13]“.
На какво се дължат остатъците от падежни форми? Какви могат да бъдат основанията и мотивите за и против тяхната употреба?
Разбира се, тук може да се търси комплекс от причини и фактори, но най-авторитетният източник на влияние върху езика на богословите и на църковните среди въобще си остава синодалният превод на Библията, издаден през 1925 година. А този превод е характерен с изобилието на падежни форми. Ето само един цитат:
„Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда и братята му; Иуда роди Фареса и Зара от Тамара; Фарес роди Есрома; Есром роди Арама; Арам роди Аминадава; Аминадав роди Наасона; Наасон роди Самсона; Самсон роди Вооза от Раав; Вооз роди Овида от Рут; Овид роди Иесея… (Матей 1:2-5).
А ето и църковнославянският текст, който има още по-старо влияние:
Авраамъ родѝ Iсаака. Исаакъ же родѝ Iaкωва. Iаковъ же родѝ Iуду и братiю егω. Iуда же родѝ Фареса и Зару ω Θмары. Фарес же родѝ Есрώма. Есрώмъ же родѝ Арама. Ара̀мъ же родѝ Амiнада̀ва. Амiнадавъ же родѝ НаассоNа. Наассо̀Nъ же родѝ СалмώNа. СалмώNъ же родѝ Вооза ω Раха̀вы. Воо̀зъ же родѝ Ωвѝда ω Руды. Ωвѝдъ же родѝ Iессеа…върху езика на богословската литература у нас:
Цитирани са само четири стиха, а изложението на родословието продължава по същия начин до стих 16 включително.
Този език не просто битува в библейския текст. В съзнанието на редица поколения той е първото, постоянното и най-силното, да не кажем единственото, звучене на Божието слово. Навлязъл в богословската литература и богослужебната практика с авторитета и обаянието на език на Свещеното Писание, разпространяван и утвърждаван в езиковата практика чрез различните форми на религиозна просвета и образование, този език здраво се свързва не толкова с мисленето въобще, колкото с богословското мислене и религиозния живот. А когато съвременният български език в своето развитие се освобождава от ненужните остатъци от падежни форми, на тоя фон църковната реч зазвучава със своя специфична гама, зазвучава по-определено с акордите на своето сакрално предназначение. Остатъците от падежни форми придобиват стилистични функции[14].
Към мотивите за запазване остатъците от падежни форми може да се отнесе и употребата им за постигане на по-голяма стегнатост и изразителност, за разчупване монотонността на изречението и неговото раздвижване, за избягване на неблагозвучните повторения. Факултативният характер на тяхната употреба дава възможност те да бъдат употребявани или избягвани в зависимост от случая. Така в израза „…Св. Синод поиска от дядо Симеона да освободи архимандрит Михаил от протосингелската длъжност, за да заеме ректорския пост в семинарията[15]“ ако поставянето на личното собствено име Симеон в родително-винителна форма има общите мотиви за употреба на падежни форми в богословската литература, то избягването на същата форма при идващото веднага след него лично собствено име Михаил явно няма други мотиви освен избягването на повторението. Към този случай трябва да отнесем и икономисването на падежната форма при съчетанието от собствено и фамилно име, при изброяването на имена и други.
В много редки случаи родително-винителните форми могат да имат и синтактични функции. Така например в изреченията „Авраам роди Исаака“ и „Исаака роди Авраам“ синтаксисът не се променя. И в двата случая подлогът си остава Авраам, а прякото допълнение Исаак. Родителят е Авраам, а роденият е Исаак. Именно във втория случай – „Исаака роди Авраам“ – родително-винителната форма има синтактична функция, а заедно с това намира и оправдание в изречението вън от предполагаемата стилистична функция. При същия словоред без падежната флексия ще се промени смисълът на изречението. „Исаак роди Авраам“ не може да има друг смисъл освен този, че Исаак е родителят, а роденият е Авраам. Действително, в езиковата практика рядко възниква необходимостта от такъв словоред. И все пак той се среща (в поезията например или когато логическото ударение пада на допълнението и то трябва да бъде силно изтъкнато).
С определена стилистична функция родително-винителните форми се срещат и в съвременната художествена литература. Употребата им като средство за речева характеристика на персонажа или за историческа стилизация на речта е твърде често явление. Чрез тях се създава атмосфера на народно битово повествование, а поезията се доближава до духа на народното творчество.
Името на Спасителя се среща понякога у светски автори и при стилистично неутрална реч с падежна флексия. Така на с. 64 в „Литература на Втората българска държава“ от Емил Георгиев четем: „… Владичица Богородица и Приснодева Мария, която в съзнанието на средновековния човек стои редом с Отца и Исуса Христа“. На с. 112 в същата книга обаче го срещаме отново без падежно окончание: „… Апостолът се стреми да осмисли учението на Исус Христос… [16]“.
Родително-винителните форми са запазени все още и в народните говори.
Не без отношение към разглеждания въпрос е и фактът, че при преиздаване съчиненията на нашите класици е прието да се запазват употребените от тях родително-винителни форми. А те се срещат у Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Петко Юрданов Тодоров, Тодор Генчов Влайков, Иван Вазов и други. Ето например употребени от Вазов родително-винителни форми:
„До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца…“; „През едни велики пости той поръча на Кира да иде да се изповяда… „Изведнаж тя се спусна въз Огнянова“; „Те видяха Каблешкова“.
И накрая, езикът на богословието има своя физиономия не само у нас, но и в други страни. Със своите морфологични, лексически, синтактични и други особености той може да бъде отнесен към един от функционалните стилове на съответния език. А това е вече генералното основание и за стилистичната употреба на родително-винителната форма. Така например думи като ныне, око-очи, чадо, помышление, попечение, зреть, восстать, узреть, изыдеть, сподобиться, исходатайствовать, грядущий, непогрешим и други, толкова често срещани в руската богословска литература (особено в проповедта), се считат за остарели от гледище на съвременния руски език. Но тъкмо това архаично звучене, което подчертава стилистпчната им оцветеност, определя и мястото им в богословската литература. Същото може да се каже и по отношение на синтаксиса.
И още по-конкретен довод в полза на мотивировката за стилистпчната употреба на родително-винителните форми у нас са остатъците от звателен падеж в руската богословска литература. Известно е, че обръщението в съвременния руски език е в именителен падеж, но в богословската литература се срещат: отче, пророче, Господи, Боже, Владыко, брате и други. Те имат стилистична функция подобна на тази, която имат остатъците от падежни форми у нас.
Ясно е, че състоянието и насоките в развитието на съвременния български език, от една страна, мотивират изчистването на езика на богословието от родително-винителни форми въобще, а от друга, тъкмо обратното – обуславят стилистичната употреба на тези форми.
Към мотивите за частично изчистване езика на богословието от остатъците от падежни форми на първо място трябва да отнесем факта, че с проникването им във всички пластове на богословския стил те остават фактически стилистично неутрални в пределите на църковната реч. Ако богословският език се реализира с библейско звучене като цяло, ако с тая своя особеност той придобие плътна стилистична оцветеност на фона нa небогословската литература, тогава той не може да служи като фон за стилистично мотивирано звучене на проповедта, например на пасхалното или рождественско послание, на езика на отделни църковни деятели.
На второ място при употребата на родително-винителните форми могат да възникнат и някои недоразумения. Понеже при имената от женски род падежната флексия изобщо липсва, в изрази като: „Той повика Петра, Ивана, Стояна, Цветана, Александра“, трудно може да се разбере дали това е Петър или Петра, Иван или Ивана, Стоян или Стояна, Цветан или Цветана, Александър или Александра. А изразът„На Петровден празувахме именния ден на Петър и Петра, на Ивановден – на Иван и Ивана, на Цветница – на Цветан и Цветана“ би придобил следния вид: „На Ивановден празнувахме именния ден на Ивана и Ивана, на Петровден – на Петра и Петра, на Цветница – на Цветана и Цветана“.
Разбира се в такива случаи здравият смисъл, верният усет и добрата езикова култура биха подсказали друга конструкция, включително и аналитичната, но не всякога недоразуменията са така открити и в тая заострена форма. Например в срещаното у Иван Унджиев словосъчетание „децата на Ивана Кунчева“ може да се разбере, че това е името на майката. Ако контекстът не внесе яснота, мисълта на автора може да не бъде разбрана.
Явно е, че в интерес на комуникативната функция на езика, на точната и недвусмислено предадена информация в известни случаи може да се наложи избягването на родително-винителната форма, каквито и други мотиви за нейната употреба да са в сила.
От всичко казано дотук става ясно, че макар родително-винителните форми да имат факултативен характер и употребата им да намира своето основание почти изключително в стилистичните функции на падежната флексия, те са живи форми в съвременната богословска литература и произтичащата от това необходимост да бъдат изучавани с оглед определяне точното им място в езиковата практика не трябва да се омаловажава.
Истина е, че падежната система, поначало чужда на езиковото съзнание на българина, което се явява и една от големите трудности при изучаването на езици със синтетичен строеж, се оказва по-близка, по-понятна на учащите се в духовните училища у нас. При семинаристите от последните класове например това е вече ясно изразен белег на тяхната езикова култура, а изрази като „Апостол Павла извършил първото си пътешествие“ или „Апостол Петра три пъти се отрекъл от Христа“ звучат анекдотично даже във втори клас на семинарията. Въпреки това необходимо е системно и методично да се работи за насочване вниманието на учащите се от духовните ни школи към даденото езиково явление с оглед пълното и задълбочено разкриване на неговата същност и подкрепяне на изработения усет с придобити сигурни знания. Само интуицията не е достатъчна. Обяснените падежни форми извеждат колебливата интуиция от сферата на налучкванията, придават увереност, намаляват грешките. Отношението към езика на богословските учебници, които изобилстват с родително-винителни форми, трябва да почива на сигурни знания за тяхната стилистична функция и определена мярка за тяхната употреба. Ето защо трябва да се познава и в този аспект сегашното състояние на езика на богословието и тенденциите на неговото развитие.
________________________________________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 9, с. 20-27. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Стоян Стоянов, Граматика на българския книжовен език (фонетика и морфология), София, 1964 г., с. 210. Тука сe допуска влияние на съседните неславянски езици – гръцки, румънски и албански.
[2]. Кирил Мирчев, Историческа граматика на Български език, второ издание, София, 1963 г., с. 248.
[3]. Пак там с. 145.
[4]. Стоян Стоянов, Мирослав Янакиев. Старобългарски език. София, 1965.
[5]. Иван Спасов Марковски. Теократическият социализъм, Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, 1914-45 г., т. XXII, с. 12, р. 14 отдолу.
[6]. Вж. Новий Завет на Господа Нашего Иисуса Христа, Лондон, Британското Иностранно Библейско общество.
[7]. Иван Спасов Марковски, Теократически социализъм, ГСУ, Богословски факултет, 1944-1945 г., т. XXII, с. 1-9.
[8]. Протоиерей Христо Димитров. Свещеникът като катехет (Към въпроса за църковен катехумен у нас), ГСУ, Богословски факултет, 1944-45 г., т. XXII., с. 5.
[9]. Xристо Н. Гяуров, Послание на апостол Иаков, пак там, с. 36.
[10]. Илия К. Цоневски, Послание на апостол Варнава, ГСУ, Богословски факултет, 1944-45 г., т. XXII с. 6-10.
[11]. Иван Н. Унджиев, Васил Левски, биография, София, 1945 г., с. 70-71.
[12]. Михаил Арнаудов, Дейността на Неофит Хилендарски Бозвели и наченките на църковния въпрос в нова светлина, Духовна култура, 1964 г., кн. 10-12, с. 4-13.
[13]. Георги Царев, Иисус Христос – Богочовек, Духовна култура, 1975 г., кн. 12.
[14]. Разбира се, езикът на богословието има още редица други морфологични синтактични лексически и други стилистични особености.
[15]. Смоленски епископ Тихон, Спомени за Доростолския и Червенски митрополит Михаил, Църковен вестник, 11 май 1976 година.
[16]. Емил Георгиев, Литература на Втората българска държава, първа част, София 1977 г.
Изображение: корица на книгата Старобългарски език. София, 1965, от Стоян Стоянов и Мирослав Янакиев, цитирана от автора, имаща отношение към въпросната статия. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h7n
