Костадин Нушев
Към личността на свети Йоан Рилски се изгражда църковна и всенародна почит като към светец и духовен покровител чрез молитвена и богослужебна прослава към неговите нетленни свети мощи, докато богомилите в своята гностико-дуалистична религиозна практика не отдават почит към светците и техните реликви, към икони, храмове и светия кръст, отхвърлят църковните тайнства и всичко, което оформя религиозната традиция и култ на каноничното християнство. Чудотворството и изцеленията, свързани с нетленните мощи на Рилския светец са основата за всенародната почит докато тези аспекти на църковния култ и каноничните форми на църковното християнство са обект на критика и отричане от богомилите в тяхната дуалистична доктрина, свързана с неоманихейски и иконоборски антицърковни учения.
На борбата и богословската полемика с богомилите е посветена голяма част от литературната, църковна, пастирска и учителна дейност на Св. Патриарх Евтимий. Много от неговите духовни поучения и нравствени наставления, назидателни слова или Похвални слова за различни светци, които той пише и преработва в редактиран вид, са насочени към утвърждаване на Православието и изобличаване на богомилската ерес. Чрез житията на св. Йоан Рилски и св. Иларион Мъгленски светият Търновски патриарх цели да покаже истинските духовни образци на учители и наставници на Божия народ, а чрез тяхното учение и пример, както и чрез духовните им наставления и църковни поучения, да покаже заблудите на еретиците и да разобличи суетните празнословия на нечестивите проповедници на лъжеучения[25].
Богомилите отричат официалната църква и нейната йерархия, като твърдят, че истинската християнска вяра не изисква посредничеството на духовници и църковен клир. Както павликяните преди тях те наричат себе си апостоли и пророци, а своите последователи – „ученици“ и „слушатели“ и отричат необходимостта от служебно свещенство и църковна йерархия, които да извършват богослужения и религиозни ритуали, защото ги асоциират със старозаветното храмово свещенство, което е било обект на критика от страна на Иисус Христос в Неговото новозаветно евангелско учение[26].
2.1. Църковни, исторически и литературни интерпретации за връзката между Св. Йоан Рилски и богомилството в новата българска книжнина.
Един от първите сред българските историци, който се заема сериозно с научно и извороведско проучване на темата е акад. Йордан Иванов. Още в своето капитално съчинение „Български старини из Македония“ той подема едно сериозно и задълбочено критично и научно изследване върху Житията на св. Иван Рилски като исторически извори и агиографски свидетелства. Там ясно се разграничават агиографските извори и свидетелства за Рилския светец от устните предания и местни легенди за него. През 1917 година академик Йордан Иванов издава историческото си изследване „Иван Рилски и неговият манастир“, в което се спира върху проблематиката за неговия „Завет[27]“, а през 1936 година авторът публикува и специална студия върху житията на светеца[28].
От специалистите по средновековна българска история би следвало да се споменат и научните трудове на проф. Васил Златарски и проф. Петър Мутафчиев. Докато първият се спира върху темата за св. Иван Рилски в контекста на по-общите проблеми на християнизацията на Средовековна България, то Петър Мутафчиев се опитва да лансира друг алтернативен поглед и да обоснове свой историософски подход към религиозната култура и традиции в България. В своето историческо изследване „Поп Богомил и свети Иван Рилски“ този български историк се опитва да сближи дуалистичното учение на богомилите с отшелническото монашество на св. Йоан Рилски[29].
И двете форми на религиозно отношение към света, изразяващи се в аскетично отшелничество и бягство от суетата на мирското и отхвърляне на материалното битие и държавната власт, Петър Мутафчиев се опитва да обедини под общия знаменател на „духа на отрицанието“. По този начин в българската хуманитаристика се прокрадва едно отъждествяване на църковния модел на монашеско отшелничество с дуалистичните учения и практики като две различни форми на бягство от света, основани на „духа на отрицанието“. С това в българската историческа наука през 30-те години се появява един особен философски поглед и подход към личността и делото на св. Иван Рилски, при който неговият образ се слижава с този на поп Покомил и тази близост се търси в отричане на държавната власт и бягство от светския живот, отказ от среща с цар Петър и приемане на неговото дарение за манастира в Рилската пустиня, а елементи от тази насока на интерпретация могат да се открият и у някои други автори и по-късни изследвания[30].
През 1940 година по темата за личността на Рилския светец и житиеписните творби като извор за неговия живот и дело публикува свое сериозно и задълбочено научно изследване и проф. Васил Киселков. През този период във фокуса на българските исторически изследвания на първо място се открояват въпросите за житиеписните творби и характера на агиографските свидетелства като извори за живота и дейността на Иван Рилски[31]. На този кръг въпроси се спират и специалистите в областта на църковно-богословските изследвания. Така например проф. Иван Гошев от Богословския факултет разработва през 1946-1947 година и публикува през 1948 година свое богословско-историческо изследване по темата за житията на св. Йоан Рилски. Неговата студия „Трите най-стари пространни жития на св. Иван Рилски“ е разработена по повод на големия юбилей на 1000-годишнината от Успението на св. Иван Рилски и е публикувано в Годишника на Богословския факултет към Софийския университет[32].
В българската богословска наука и църковна литература се появяват редица изследвания за личността и монашеския път на Рилския светец и от акад. Иван Снегаров, акад. Иван Гошев, проф. Иван Панчовски[33], архимандрит Серафим Алексиев и архимандрит Пантелеймон Пулос. В историографията и българската наука като основа за комплексния исторически и богословски анализ на живота и делото на св. Йоан Рилски се прави разлика между агиотрафското писмено наследство на пространните и проложните жития и апокрифните устни предания и легенди. В тази връзка се възприема за меродавно от църковна и научна гледна точка придържането към основния корпус от исторически и документални свидетелства, който обхваща житията и другите химнографски средновековни извори, сред които най-важните са следните:
1. „Народно житие на св. Иван Рилски“ и най-ранни служби (Х век);
2. „Житие на св. Йоан Рилски” от Георги Скилица (ХІІ век);
3. Проложни жития на светеца от „Драгановия миней“ (ХІІІ век);
4. Пространно житие на св. Йоан Рилски от патриарх Евтимий Търновски (ХІV век);
5. Рилската царска грамота на Търновския цар Иван Шишман за статута на манастирските владения през ХІV век (1378);
6. Повест за връщане на мощите на светеца от Търново в Рилския манастир от Владислав граматик (1469);
7. „Житие с похвала на св. Йоан Рилски“ от Димитър Кантакузин (ХV век);
8. Сборник с канони, служби и жития за св. Йоан Рилски от Давид Рилски (ХV век);
9. „Житие на св. Йоан Рилски“ от Данийл Рилски (ХVІІІ);
10. „Завет на св. Йоан Рилски“ по преписите от ХІХ-ти век[34].
Водещите духовни принципи на християнската аскетика, нравствено богословие и монашеска духовност, които са характерни и типични за православната исихастка традиция, се разкриват и отразяват по един изключително въздействащ и оригинален, едновременно възвишен, но и достъпен и практически приложим начин, в „Завета на св. Иван Рилски“. Поради тази възвишеност и простота, която е плод на благодатното озарение и мистичен опит, и главно поради личния пример на Рилския свети отец и чудотворец, неговите духовни наставления придобиват изключителен авторитет и значение за църковното предание на Българската църква и формират най-жизнената и плодотворна традиция на монашество, православна духовност и подвижничество, характерни не само за монашеското братство на Рилската света обител, но и за монашеството като цяло в България[35].
Чрез своя Завет към рилските монаси св. Иван Рилски се утвърждава като най авторитетния духовен учител на Църквата и народа през вековете в миналото и днес. По своя характер и съдържание „Заветът на св. Йоан Рилски“ би следвало да се разглежда като един от най-ранните и основополагащи авторитетни текстове за развитието на българското монашеско богословие и като първоизвор за насоките на развитие на православното нравствено и аскетическо богословие в духовната традиция на Българската православна църква[36].
Въпреки установения научен консенсус за историческите факти около живота и личността на св. Иван Рилски паралелно на установения църковен и научен подход към изследването на светеца се лансират и други алтернативни художествени версии и неправдоподобни хипотези, които придобиват популярен характер. Източник на подобни писания са както легенди от Рилския манастир и неговите околности, така и романтични и поетични творения на Иван Вазов.
През 30-те години на ХХ-ти век се появяват някои алтернативни литературно-митологични интерпретации за произхода, месторожднието, ранните години, живота и делото на свети Иван Рилски, които се основават на късни легендарни версии или апокрифни източници в Народното житие [37].
От тези легенди и народни предания постепенно се преминава към търсене някаква външна и формална връзка между отшелничеството на Рилския светец и появата на богомилското движение по линия на отричане на византинизма в църския двор, бунтове на боляри и принудително заточение в манастир. След изследването на проф. Петър Мутафчиев за двата пътя на отрицание на действителността в средновековната българска култура – отшелничеството и богомилството, се появяват множество литературно-митологични и художествени версии за живота и личността на Рилския светец с легендарен характер и опити за сближаване на неговия християнски аскетичен и отшелнически живот с тези на поп Богомил и антицърковното движение на богомилите. Автори като А. Кавдански, Гьозлиев и други се позовават на устните предания и правят опити да обрисуват образа на Рилския светец според народните легенди като болярски син или брат на св. Петър, който отказва да се срещне с него и да приеме златото като дар[38].
В по-ново време от тези легенди и сюжетни линии за произхода и образованието на Рилския светец – дали е бил образован или безкнижен, защо е отхвърлил срещата с цар Петър и други подобни общи места с легандарен характер, се излагат множество хипотези и се правят опити, главно от писатели с езотеричен и митологичен уклон, да се сближава образа и учението на св. Иван Рилски с богомилите като се търси уеднаквяване на мистичните възгледи на светеца с техните гностико-езотерични, антидържавни и антицърковни учения [39].
Прочетете още „Житията на свети Йоан Рилски Чудотворец и народните легенди: между църковната агиография, духовната почит и апокрифните „Богомилски“ повествувания – продължение и край*“