Костадин Нушев

Резюме

В статията се прави опит за сравнителен и критичен анализ на въпроси, свързани с житието и духовния подвиг, залегнали в агиографскиите извори за Свети Йоан Рилски, Народното житие и някои народни предания и локални легенди. Чрез богословски, систематичен, църковно-исторически и литературен анализ се предлага аналитичен обзор на каноничната църковна литература и почит към Рилския подвижник и на някои алтернативни версии и хипотези за неговата личност, опиращи се на народни легенди или апокрифни предания. Тези по-късни легенди и предания за болярски или царски произход на Рилския светец са без исторически доказателства и битуват като локални легенди, които дават основа за художествен израз на литературни, романтични и митологични версии и хипотези за Иван Рилски в различни популярни, „езотерични“ или алтернативни „апокрифни“, а напоследък дори „богомилски“ интерпретации за неговата личност. Някои от тези хипотези са разгледани в светлината на църковното учение и историческата памет като съвременни популярни версии и интерпретации у различни автори или анонимни издания, съдържащи „богомилски“ митологични сюжети.

Ключови думи: Свети Иван Рилски; агиографска литература; апокрифи; богомилство

Abstract

In the scientific and popular literature about St. John of Rila, various issues from his life are discussed and various hypotheses are commented on in connection with the main hagiographic sources for his origin, ascetic life, miracles, church and national veneration. Among these traditionally discussed and current topics are the questions about the birthplace, family and education of the Rila hermit and the various historical testimonies from folk life and other established hagiographic sources. According to the folk life, which originated from the monastic brotherhood of the Rila Monastery, and many of the oral traditions about Saint Ivan of Rila, some researchers and commentators see apocryphal legends or elements that are erased from the standard hagiographic canon of church literature. In turn, these hypotheses feed various interpretations and secondary “legends” about the origin, birthplace, family or educational training of the Rila saint, which even reach the claims of a “Bogomil” character and various “secret esoteric” features of the teachings, spiritual practices and personality of St. John of Rila. The report attempts a comparative and critical analysis of the issues related to the hagiographic image of the Rila ascetic or the parallel apocryphal (“Bogomil”) interpretations of his personality in the light of church teaching and contemporary popular versions and interpretations in various contemporary authors or anonymous publications.

Keywords: St. John of Rila; hagiographical and apocryphal literature; bogomilism; esoterism Светодавец

През 2026 година се изпълват две кръгли годишнини, свързани с рождението – 1150 години, и успението – 1080 години, на св. Йоан Рилски Чудотворец. Това обстоятелство е повод за много наши църковни, научни и образователни институции да обърнат отново своето внимание към чудния образ на Рилския Пустиножител и да насочат своите усилия с подновен интерес към изследване и осмисляне на ролята и мястото на неговата личност в църковния живот и в духовната култура на българите като духовен покровител и небесен всенароден закрилник.

Въведение към изследваната проблематика

В научната, художествена и популярната литература за свети Йоан Рилски (починал 946) се обсъждат различни въпроси от неговото житие и се коментират различни хипотези във връзка с основните агиографски извори за неговия произход, подвижнически живот, чудотворства, църковна и всенародна почит. Сред тези традиционно обсъждани и актуални теми са въпросите за родното място, семейството и образованието на Рилския пустиножител и различните исторически свидетелства от Народното житие и другите утвърдени агиографски източници[1]. Според „народното житие“, което произхожда от монашеското братство на Рилския манастир, и в много от устните предания за свети Иван Рилски, някои изследователи и коментатори съзират апокрифни легенди или елементи, които излизат отвъд стандартния агиографски канон на църковната литература. Така например местни легенди от Кратовско и Софийско, които предават народни устни разкази за живота и личността на Иван Рилски, посочват версии за болярски или царски произход на светеца. Тези разкази от своя страна подхранват литературни или митологични представи за Рилския светец и са в основата на късни версии за неговия произход, семейна среда, образование и причини за избора на отшелнически път в Рилската пустиня. От своя страна тези легенди подхранват различни научни хипотези и различни алтернативни интерпретации, които водят до създаването на вторични „легенди“ и популярни разкази за произхода, родното място, семейството или образователната подготовка на Рилския светец, които стигат и до твърденията за „богомилски“ характер или различни „тайни езотерични“ особености на учението, духовните практики, лечителски способности и мистичната сила на св. Йоан Рилски[2].

1.1. Духовният образ на свети Йоан Рилски Чудотворец и основните агиографски извори за неговия живот и подвижнически път към светостта.

Личността и делото на свети Йоан Рилски са предмет на дълбока почит от страна на българския народ и на Българската православна църква, но също така те винаги са привличали трайно интереса и на българската историческа наука. Почитан дълбоко и искрено от Българската православна църква като роден светец и основател на монашеството сред българите, Рилският светец и Чудотворец съпътства неотклонно съдбата на народа, а култът към него достига през вековете до преклонението пред неговата личност като небесен покровител и духовен закрилник на целия българския народ.

Свети Йоан Рилски Чудотворец е бил и остава в центъра на българската християнска духовност и църковна традиция, защото неговата Рилска монашеска обител е единствена по рода си хилядолетна свещена институция на Българската църква, която съществува през вековете без прекъсване. Почитта и църковният култ към личността на св. Йоан Рилски имат особено място в историята на българския народ, но също така и в историческата летопис на българската държава[3]. 

Просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник и затова нашата църковна традиция и българска памет съвсем заслужено му отдава и приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски, св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици на св. Иван Рилски, възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и школа[4].

Още от момента на неговото просияване в святост Рилският пустиножител се превръща в любим духовен отец, учител на монасите и вярващите християни и притегателен център за целия български народ и за неговите управници. Откриването на светите мощи на Рилския светец полага началото на неговата църковна и всенародна почит, чрез съставяне на Житие и Служба в негова прослава от монасите на Рилския манастир, а официалната канонизация в църковния календар се свързва с първото пренасяне на нетленните мощи на светеца от Рилската пустиня в град Средец.

Култът към св. Йоан Рилски се засилва сред българите особено много през периода на византийското владичество, когато мощите на светеца се намират в град Средец, а монашеското братство следва свещената реликва на своя духовен отец и напуска Рилската пустиня, за да съпътства нетленните му мощи където и те да се намират. От този смутен за българската история период произхожда и първото „Пространно житие на св. Йоан Рилски Чудотворец”, написано от византийския сановник, областен управител на град Средец и изтъкнат книжовник Георги Скилица[5].

По време на Второто българско царство мощите на светеца са пренесени от цар Асен І в столицата Търново, а през ХІІІ и ХІV век се появяват нови житиеписни и химнографски творби в чест на Рилския пустиножител и чудотворец. В „Драгановия миней” от ХІІІ век и в други среднобългарски книжовни творби и литературни паметници се съдържат кратките (проложни) жития на светеца и множество служби в негова прослава. През ХІV век св. патриарх Евтимий Търновски създава своето Пространно житие на св. Йоан Рилски Чудотворец, което е един от шедьоврите на Търновската книжовна школа и на българската средновековна литература, въплъщаващ новите художествени и стилистични похвати на времето, отразяващи исихастките богословски идеи и духовно-аскетични принципи. Евтимиевото пространно житие предлага най-пълен агиографски разказ и най-авторитетно за Църквата повествувание за живота и духовния подвиг на Рилския светец, които са написани въз основа на по-ранните свидетелства от Търновския патриарх и най-почитат български първойерарх. В това житиеписно повествувание е предадена в най-голяма пълнота и срещата между св. Йоан Рилски с българския цар Петър, както и кореспонденцията между тях. Около тази среща в българската историческа памет има множество интерпретации, които дават повод за по-късни тълкувания и опити за изграждане на паралелни на църковната агиография и канонична литература версии за взаимоотношенията между двамата български светци[6].

Паралелно на писмените житийни разкази за Иван Рилски около неговата личност и пустиножителски подвиг се създават и множество народни легенди и устни църковни предания. В някои от тях той е обрисъван като бедно момче от село Скрино, което работи като пастир и ратай за своите съселяни и няма свой имат, а в други като тайнствен странник от болярски или царски род, който е заточен от двореца в далечна крепост край родното му село или е принуден да приеме монашество заради дворцови и държавни интриги в Преслав[7].

1.2. „Народното житие“ на Рилския пустиножител и народните легенди за неговата личност – научно-критични и методологични бележки.

Първото анонимно житие на свети Иван Рилски датира от средата на XII век във вида, в който е запазено и произхожда от непосредствените ученици на светеца в Рилската монашеска общност. То става източник и за следващите пространни и проложни жития, които разкриват нови литературни обработки и редакции на основното агиографско повествувание. Народните легенди от своя страна се движат в две противоположни насоки и представят Рилския пустиножител или като беден и неграмотен младеж или като високообразован книжовник от дворцовите среди – болярски или царски син, който се крие от суетата на света в Рилската пустиня. Агиографската църковна версия ни предава истината за наличие у свети Иван Рилски на имущество, получено по наследство от родителите, което младият ревностен подвижник раздава на сиромаси когато решава да се оттегли в манастир и да приеме монашество. Този отказ от материалните блага не е някаква богомилска демострация на отричане на материалното битие и на веществения свят, а е израз на монашеския обет за нестяжание и доброволен отказ от притежание на собственост и материални блага, която е в духа на църковните канони и монашески правила при избора на отшелнически начин на живот от християните.

Знаменитата среща на Рилския пустиножител с българския цар Петър, която е описана в житийните повествувания, с изключение на гръцкото житие, основаването на новия манастир в Рилската пустиня като духовна монашеска обител на Българската църква и привличането на множество монаси и поклонници към светия отец превръщат славата и паметта за неговото подвижническо дело и лечителски способности в нещо живо, въздействащо и дълбоко познато за българите още през първите десетилетия на Х век. Непосредствено преди пренасяне на неговите нетленни свети мощи по заръка на цар Петър в средновековния град Средец, което се разглежда и като официалното канонизиране на св. Йоан Рилски за светец от Църквата, ние срещаме и първите исторически свидетелства за неговата роля и значение в българската църковна история и народното битие[8].

Прочетете още „Житията на свети Йоан Рилски Чудотворец и народните легенди: между църковната агиография, духовната почит и апокрифните „богомилски“ повествувания*“ →