Проф. Иван Желев

Най-напред няколко думи за името на светеца. Той е роден в българските земи, наречен е от своите родители Иван и с това име по всяка вероятност е бил кръстен в православната вяра. Традицията обаче изисквала да се използва за църковни нужди старобългарският език (и по-точно в онази епоха – среднобългарският език, общият книжовен език на южните и югоизточните славяни; през последните четири века в църковната практика той е изместен от така наречения църковнославянски език) и затова житието на светеца е написано на този език. А в него за името Иван се използва заетата от гръцкия език форма Иоан. Така днес у нас се използват и двете форми на името – старинната Йоан и съвременната Иван. Първата се ползва с предимство за име на светци (Йоан Кръстител, Йоан Богослов, Йоан Златоуст, Йоан Рилски), но също и на съвременни български граждани. А втората е предпочитана като мъжко име, но също така и за свети Иван Рилски, макар църковната норма за него да продължава да бъде Йоан Рилски. Ние обаче не смятаме, че трябва да се заклеймява която и да е от двете форми. „Езиковедът трябва да благоговее пред езиковата стихия на народа“ – беше казал виден български филолог в средата на миналия век. Затова, пишейки за широката читателска публика, си позволяваме да използваме с предпочитание формата Иван за свети Иван Рилски.

И сега – кратко пояснение за понятието светец, светия. Разбира се, ще го разгледаме в православния християнски контекст, защото, от една страна, протестантските християнски църкви или религиозни общности нямат такова понятие в доктрината си и съответно не почитат светци, а, от друга страна, идеята за свети хора съществува и в нехристиянски религии. Но в нашата страна православието е преобладаващото вероизповедание, което е белязало почти цялата история на българския народ и затова неслучайно е записано дори в конституцията на страната ни.

Светците и в миналото, и днес са хора като всички нас – от плът и кръв, които са възприели православната християнска вяра, следват нейните принципи и правила и се усъвършенстват духовно в изпълнение на препоръката на Иисус Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“, тоест Бог. Те полагат усилия да следват учението на Христос, като се стараят да постигнат съвършенство и чрез него – спасение на душата си. Тези усилия обаче не са плод на себичен интерес (да спасят себе си), а винаги са свързани и с дейност в полза на „ближния“, който според определението на Самия Христос е всеки друг човек. Това го наблюдаваме и в живота на рилския пустинник свети Иван. Той най-напред се уединява в отдалечени от селищата („пусти“, необитавани) места и се упражнява („тренира“) в духовните подвизи: пост, молитва и въздържание. А когато постига духовна извисеност, приема при себе си свои следовници, „ученици“, заедно с които основава своята Рилска обител (отдавна придобила световна известност), написва и своя забележителен завет – поредица от съвети и препоръки към последователите си. През последните години от своя живот светецът лично ръководи десетките си последователи, при това ръководството е пряко и персонално, тоест, първо, няма посредници в тази дейност, защото никой не може да бъде така успешен в духовното ръководство като него, който междувременно е натрупал половин век опит; и, второ, той наставлява учениците си в духовността лично, според нуждите на всеки отделен човек, макар и да има случаи, когато „старецът“ (в духовен смисъл стар, тоест опитен) говори и поучава всички заедно или една група от тях.

Не е лесно да се постигне споменатата духовна извисеност, защото се изисква смирение и себеотрицание, както и дълги години упражняване в християнските добродетели. Такава пълна преданост на идеала в християнството (и особено в монашеството) винаги е съчетана с искрена готовност да се помага по всякакъв начин на всички, включително и на хората извън монашеската общност на „подвижника“ (тоест извършващия духовен подвиг), в случая – извън Рилската обител.

Макар рилският пустинник да се оттеглил високо в планината (на около 1300 метра надморска височина), той не останал неизвестен за хората, които търсели духовен съвет и подкрепа в трудностите на своя живот. От житието му разбираме, че както негови роднини, така и други хора (сред тях бил дори българският владетел цар Петър Първи) успяват да установят местонахождението на отшелника и да общуват с него. Според житийните текстове няма сведения свети Иван да е имал свещен сан, тоест той не е бил свещеник и не е могъл да извършва каквито и да било свещенодействия. И при все това народът е преброждал трудно проходимите горски масиви, за да стигне до него, да общува с него, да се поучи от богатия му духовен опит, да получи отговор на жизнено важни въпроси.

Такъв е един от парадоксите, свързан с живота на светците: те обикновено се оттеглят в трудно достъпни места, но рано или късно стават известни на хората, които не жалят време и сили да стигнат в далечната и сурова за живеене местност, за да могат да общуват със светеца. Тези търсещи светостта хора добре знаят, че не могат да получат никаква материална помощ от него, защото светецът живее в дълбока и разумна оскъдица. Но той е богат духовно и може да сподели с тях своя опит, да им даде съвет от своето „приложно“, осъществено християнство – често пъти с твърде малко думи, но съдържащи богати символи и винаги основани върху учението на Иисус Христос и Неговите апостоли. Със сигурност теоретични християнски принципи и разумни практически съвети могат да им дадат и духовниците в населените места. Но разликата е в белега приложност. Дори необразованите хора лесно разбират кой може да им бъде духовно полезен със своя опит и християнска мъдрост.

Ако някой прояви интерес и прочете житията на древни светци-отшелници, подвизавали се например в египетските пустини източно и западно от долното течение на река Нил, ще види същото явление: пустинникът се отделил от хората на почти невъзможно за живеене място, но те пак започват да идват при него, за да търсят духовна храна, утеха и надежда. Защото там, където има понякога в изобилие материална храна, най-често има убийствен недостиг на духовна храна, крещяща липса на утеха и отчаяно отсъствие на надежда.

Такива са парадоксите на човешкото битие и особено – на монашеското.

Стремежът на хората към общуване със светци създава традицията на поклонничеството. За християните поклонническото пътуване е израз преди всичко на желанието и стремежа ни да срещнем Иисус Христос, «Началника на живота», както Го нарича апостол Петър. Тази среща е чисто религиозен акт, осъществяване на духовно общуване с Този, Който Сам казва, че е “пътят и истината, и животът”. И доколкото светците са Негови образцови последователи, всяко общуване с тях е среща и с Христос. Тъкмо това разбиране дава стимул на вярващите хора да търсят контакт, тоест среща и общуване със светците.

Затова и поклонничеството не е просто пътуване без някаква ясна цел, пътуване посто за да излезем от курса на всекидневието си (какъвто е смисълът и на думата екскурзия: ex-cursus на латински). Поклонничеството е порив, изпълнен с ясен смисъл, защото неговата цел – срещата със святото, тоест свято място, свят човек – като пътеводна звезда осветява пътя му. Така също според християнското разбиране и човешкият живот има смисъл не просто като биологично явление, а като осъзнато пътуване към действителна среща с Бога, за да живеем с Него и в Него. Както е казано в Библията: «Потърсете Господ и ще бъдете живи!»

Почитта към светците в християнството е явление, което пряко е свързано с паметта на народа, на вярващите хора. Те са преценили и оценили дадена личност – мъж или жена – като духовен авторитет и пример за тях в стремежа им да изпълняват Божиите заповеди и да се усъвършенстват в християнските добродетели. Докато светите личности са живи и вярващите имат възможност да се срещат с тях, да общуват и пряко да получават наставления, това е най-резултатният начин за получаване на духовна полза. А тъй като според християнското учение смъртта на човека не е край на съществуването му, но душата му продължава да живее и след смъртта на тялото, вярващите са убедени, че и след смъртта е възможно общуването с душите на «отишлите си от този свят», както се казва.

Сам Иисус Христос заявява, че Бог «не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи». Това вярване обуславя общуването с покойниците, но не чрез някаква форма на спиритизъм, а чрез молитва.

Благодарение на тези християнски разбирания се развива и почитта към починалите светци. В паметта на Християнската църква се пази споменът за десетки хиляди светци, които се почитат в обществените богослужения и в личните молитви на християните през дните на цялата година. Вярващите отправят молитви към съответните светци в деня на тяхната памет или по някакъв друг повод – когато чуят или прочетат, или си спомнят за тях, или отидат на място, свързано по някакъв начин със свята личност.

Повечето от тези дни на памет към светците са записани в църковния календар въз основа на грижливо съхранени исторически (писмени) свидетелства. Така са установени и празниците в чест на свети Иван Рилски: 1 юли, 18 август и 19 октомври. Тук са подредени по последователността им в календара, но тяхното установяване е станало в продължение на цели пет века.

Най-напред, както е стародавната традиция още от първите години на християнството, е отреден за почит към рилския светец денят на неговата кончина – 18 август. Той е починал на този ден в 946 година. Няколко години след това е установено, че «тленните му останки» всъщност са останали нетленни, тоест тялото му не се е разложило след полагането му в земята край пещерата, където се е подвизавал в продължение на десетки години. Този факт на нетленност е установен при едно рутинно действие. По монашеските правила няколко години след смъртта на всеки монах костите му се изравят от гроба и се запазват в манастирската костница. По този начин манастирските гробища, независимо от многобройността на монашеската общност, остават малки, с дузина гробове, примерно, защото тези гробове са «оборотни» – след определени години всеки гроб се освобождава за погребване на следващ починал монах. И молитвата за починалия не е толкова на гроба му, колкото в храма, по време на богослужението.

При такова «отваряне» на гроба на свети Иван се установило, че тялото му е нетленно. Затова монасите, както и външните поклонници започнали да почитат и мощите му, както се наричат в такъв случай тленните останки на светец – било само костите, било цялото тяло изсъхнало, какъвто е случаят с тялото на свети Иван Рилски. Нека отбележим в тази връзка, че нетленността на тялото на даден покойник не е белег за неговата святост. А при свети Иван е имало достатъчно основания той да бъде почитан като светец още преди смъртта му и особено веднага след нея, във всички случаи още преди да се открие, че тялото му е неразложено. След установяването на този факт мощите му са поставени в манастирската църква в специален сандък (ковчег), наричан и сега със старобългарската дума «ра̀ка». Те стават предмет на особена почит от учениците на светеца и от всички вярващи от близо и далеч вече почти 11 века.

Празникът 19 октомври е не само по-популярен, но и най-известният празник на свети Иван Рилски. Дори е наричан от народа Отчовден, тоест ден на духовни отец свети Иван. За неговото установяване няма единство между историческите извори, както и сред историците до днес. Според едни той е свързан с пренасянето на ра̀ката с мощите на светеца от Рилския манастир в Средец (днешна София), което пренасяне също не може да се датира с точност: според едни това е станало в 969-970 година или в следващите няколко години, а според други – сто години по-късно. А в 1183 година след нападение на унгарски войски върху Средец мощите били отнесени като ценен трофей в град Естергом, Унгария. Самият този факт вече ясно свидетелства за голямата почит в Средец към мощите на светеца. Безспорно към тях е оказвано изключително внимание и това е предизвикало нашествениците да ги отнесат в своята родина. Мощите са върнати в Средец през 1187 година, а в следващите години били пренесени в Търново – новата столица на освободената от ромейско господство българска държава. Според някои историци тъкмо това отнасяне на мощите на свети Иван в Търново станало причина да се установи празникът на 19 октомври.

В Търново мощите останали до падането му под османско господство. И можем да си представим колко гибелно е било това разорение на българската държавност, щом като след няколко десетилетия рилските монаси научили, че мощите на светеца са потънали в забвение! Тогава те потърсили съдействието на султанската майка, християнката Мария (дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович), и успели да издействат разрешение да пренесат свещените останки обратно в Рилската обител. Това се осъществило през месец юни 1469 година

Пътят на мощите бил дълъг и не пряк, както сега пътуваме по съвременните пътища. В молитвено шествието монаси, свещеници и вярващи понесли ковчега с мощите на свети Иван, като се отправили от Търново на запад-северозапад, след това при долното течение на река Искър поели на юг-югозапад, за да стигнат в Средец, тогава вече именуван София. Престояли тук няколко дена и след три прехода (от София до Старо село, Радомирско, от Старо село до Дупница и от Дупница до Рилския метох «Орлица») на 28 юни, в навечерието на Петровден, били посрещнати «на манастирска земя» в упоменатия метох на няколко километра над днешния град Рила.

Нека поясним, че метохът е поделение на даден манастир, по размери обикновено той е по-малък от манастира, към който принадлежи. Около него най-често има земеделски площи и сгради, от които манастирът-майка получава доходи; има и храм, в който се извършват богослуженията сутрин и вечер по определения ред.

По целия път от Търново до Орлица на мощите била оказвана подобаваща почит: шествието спирало във всяко населено място, отслужвала се молитва към светеца, местните хора се покланяли на мощите, правели се дарения и след това продължавали. Така се дала възможност на десетки хиляди православни християни да се поклонят на светеца, да научат за живота и духовния му облик, за манастира му. Това било много ценна подкрепа за народа в онези години на иноверно господство.

В метоха «Орлица» храмът е посветен на светите апостоли, затова за този празник и досега монасите от манастира слизат да почетат храмовия празник на метоха. В 1469 година това празнуване било особено тържествено, защото рилските монаси и хиляден народ заедно с тях трепетно очаквали «завръщането на свети Иван» в неговата обител след пет века отсъствие. На 29 юни по време на богослужението, а и през целия ден не спирало поклонението пред мощите на светеца. Въодушевлението било огромно, радостта на монаси и вярващи от всички околни селища била неописуема. На следващия ден, 30 юни, шествието с мощите продължило към манастира, където вечерта се отслужило всенощно бдение, а на 1 юли – света литургия в храма в присъствието на мощите. Така се установил и третият празник на светеца – 1 юли в памет на онзи щастлив ден от 1469 година.

За разлика от благосклонното отношение на султана през XV-ти век към благоговението на българите пред родния светец Иван Рилски мнозина от най-възрастните българи помним и нещо друго. През 1961 година в уж свободна България се случи нещо с обратен знак: с решение на държавната власт (която наред с другото изповядваше и разпространяваше атеизма) Рилският манастир беше «одържавен», тоест монасите бяха изгонени от обителта, която се превърна в Национален музей «Рилски манастир». Спряха богослуженията в храма на манастира, прекъсна се духовният живот в него, а монасите му бяха разселени в Бачковския, Троянския и Преображенския манастир. Мощите обаче останаха там – защо и как, има различни обяснения. Вместо поклонници манастирът вече се посещаваше от туристи. Разбира се, сред тези туристи имаше и много православни християни, които идваха не на туризъм, а на поклонение въпреки ограниченията, които системно и целенасочено се правеха. Пишещият тези редове също е бил предмет на милиционерски санкции в онези години.

За щастие под натиска на общественото мнение (доколкото то можеше да се изразява в онези години) и на застъпничеството на религиозни и политически дейци от Западна Европа през 1968 година бяха допуснати монаси да живеят и да служат в манастира. Но самият манастир продължаваше да е «национален музей». Само десетина монаси бяха допуснати да се настанят в единия край на манастира, а църквата сутрин се отключваше от милицонер, който вечер отново я заключваше. Монасите просто бяха в режим на търпимост – основно заради чуждестранните туристи. Докато с политическите промени в България не се промениха нещата и в Рилския манастир. Обителта на свети Иван заживя отново своя живот като духовно средище на православните българи. За съжаление сега не са достатъчни на брой монасите за изпълняване на различните религиозни дейности (наричани «послушания») в обителта, но със старанието и усилията на ръководството на най-големия и най-известния български манастир той продължава да бъде духовен светилник за народа ни.

Поклонниците в манастира продължават да пристигат всеки ден от годината от всички краища на България, а също и от съседните страни с православно население. Много сънародници, които постоянно живеят и работят зад граница, при завръщането си в отпуск у нас непременно отиват и в Рилския манастир да се поклонят на свети Иван Рилски и да се помолят за себе си и за близките си. А за трите празника се стичат хиляди богомолци и участват в богослуженията. В навечерието на всеки един от трите празника на светеца в манастирския храм се отслужва всенощно бдение, а сутринта – света литургия. За тези празници идват епископи и свещеники от цялата страна, за да вземат участие в богослужбите. През последните десетилетия се установи и една хубава традиция. За един от празниците идва църковен хор от Румъния, а за друг – от Гърция. Заедно с хоровете обикновено идва епископ и поне един свещеник от съответната страна. Нашите съседи са си превели богослужебните текстове за празниците на свети Иван и ги пеят на своя език. На гостите-певци се предоставя лявата певница, а дясната (и по-почетната) се пази винаги за българските църковни певци, защото за празниците на свети Иван в обителта му идват от цяла България най-добрите изпълнители на българското източноцърковно пеене.

Така паметта за свети Иван Рилски сред българския народ продължава да живее и днес независимо от социално-политическата система и дълбоките промени в нравите, образователното равнище и бита на нашия народ. Почти шаблонен е станал изразът, че православната вяра е запазила народностното самосъзнание на българите. Вярно е обаче и обратното твърдение, че българите са успели въпреки всички превратности на народната участ да съхранят православната си вяра. Независимо от желанията и усилията на власти и режими през вековете вярата е оцеляла в съзнанието на българския народ и продължава да е фактор в живота ни. За това безспорно е играла и играе роля паметта на народа за вярата и за нейните светли образци като свети Иван Рилски.

________________________________________________________________________________

*Публикувано в ЛИК, издание на БТА за литература, изкуство, култура, година LXI, август 2026 година, с. 24-29. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът проф. Иван Желев и Негово Високопреосвещенство + Варненско-Великопреславския митрополит Йоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h8P