Иван Денев

Град Ефес се намирал на малоазийския бряг на Егейско море, при устието на река Каистро. Бил голям търговски, културен и религиозен център. Когато Мала Азия станала римска провинция, градът бил седалище на римски проконсул. В него се намирало едно от седемте чудеса на света – прочутият храм на богинята Артемида – Диана Ефеска (Деяния на светите апостоли 19:27, 35). В храма се пазел идол на богинята. Местните жители (езичници) вярвали, че той е паднал от Зевс на земята (Деяния на светите апостоли 19:35). Диана Ефеска била широко почитана и храмът бил посещаван от много поклонници. Местни златари правели сребърни храмчета на Артемида и ги продавали, което им осигурявало големи печалби (Деяния на светите апостоли 19:24). В града било разпространено магесничеството (Деяния на светите апостоли 19:19). Имало и много заклинатели (Деяния на светите апостоли 19:13).

Ефес бил средище на тогавашната философска мисъл. По-голямата част от жителите му били езичници, но имало и юдеи, които разполагали със собствена синагога (Деяния на светите апостоли 18:19; 19:8). Ползвали се с право на гражданство и на собствено съдилище[1].

През първите векове на християнството Ефес е епископски център и главен град на областта. Тук доживял старините си св. Иоан Богослов. В 431 година в града бил свикан Третият вселенски събор. От този многоцветущ някога град днес са останали развалини – до съвременното турско селце Айя-Селук. В 1426 година градът Ефес е бил окончателно завладян от османските завоеватели[2]. Предполага се, че е бил разрушен от средноазиатския вожд Тамерлан (1402 година[3]).

За първи път св. апостол Павел посетил този град през пролетта на 53 година, по време на второто си благовестническо пътешествие (51-53) на път от Коринт за Иерусалим (Деяния на светите апостоли 18:1; 19:21[4]). Влязъл в синагогата и разговарял с юдеите. Те го помолили да остане повечко при тях, но той не се съгласил, понеже бързал за Иерусалим (Деяния на светите апостоли 18:19-20).

През пролетта на 54 година апостолът отново посетил Ефес[5]. Отначало проповядвал три месеца в синагогата (Деяния на светите апостоли 19:8), но понеже юдеите противостояли на проповедта му, той се преместил в училището на някой си Тиран, където проповядвал около две години всеки ден (Деяния на светите апостоли 19:9-10[6]).

Проповедта на апостола имала голям успех. Мнозина повярвали, както юдеи, така и елини (Деяния на светите апостоли 19:10, 18). Магесници изгаряли книгите си (Деяния на светите апостоли 19:19). Златарите изгубили голяма част от доходите си. Някой си златар на име Димитър, като събрал еснафа, повдигнал бунт срещу апостола. Градският писар едва успял да усмири бунта им (Деяния на светите апостоли 19:24-40).

Като утихнала вълната, апостолът дал наставления на вярващите и заминал за Македония, а оттам за Елада (град Коринт), където престоял три месеца (Деяния на светите апостоли 20:1-2). И понеже юдеите повдигнали бунт срещу него, той решил да се върне обратно през Македония, с намерения за Петдесетница да бъде в Иерусалим. Напуснал Коринт преди празника Пасха (58 година)[7]. Дните на Безквасници прекарал във Филипи. Оттам отплувал за Троада. Минал през град Асос (срещу остров Лесбос), и оттам покрай островите Митилин, Хиос и Самос, през Трогилия, стигнал в Милит[8] (Деяния на светите апостоли 20:3-17), където произнесъл своята пастирска реч пред ефеските презвитери (Деяния на светите апостоли 20:17-35).

Св. евангелист Лука бележи: „А от Милит прати в Ефес, да повикат презвитерите църковни“ (Деяния на светите апостоли 20:17). Св. Ириней Лионски (II-ри век) пише, че той повикал презвитерите и от съседните на Ефес градове, които били негови духовни чеда[9].

В речта си св. апостол Павел говори за проповедническото си дело в Асия (Деяния на светите апостоли 20:18-21), предсказва бъдещите си страдания (Деяния на светите апостоли 20:22-27), дава необходимите пастирски съвети и наставления (Деяния на светите апостоли 20:28-32), говори за безкористното си благовестническо служение и отправя апел към ефеските презвитери да поддържат слабите и да помнят думите на Господа: „По-блажено е да се дава, нежели да се взема“ (Деяния на светите апостоли 20:33-35).

„Вие знаете, започнал апостолът, как от първия ден, когато стъпих в Асия[10], всичкото време бях с вас, служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни, които ми идеха от злите замисли на иудеите; как не пропуснах нищо полезно да ви го обадя и да ви поуча пред народа и по къщите, като проповядвах на иудеи и на елини покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деяния на светите апостоли 20:18-21).

В някои древни ръкописи в началото на речта стои обръщението „Άδελφοι“ (братя!), което е специфично за апостолската проповед[11].

„Вие знаете“ – „Виж, пише св. Иоан Златоуст (347-407), как (Павел) бързо започва и заедно с това не оставя нищо без внимание, но благоустроява всичко… Достойно за удивление е, как той, бидейки поставен в положение да каже за себе си нещо голямо (нещо велико, скоби мои) се старае да запази смирение. … Ето доблестта на учителя, когато може да представи своите ученици свидетели на добрите си дела[12]!“ И което е за учудване, той вършил добри дела неведнъж и дваж, а много години – през „всичкото време“ (Деяния на светите апостоли 20:18) на своя престой при тях (Деяния на светите апостоли 19:8,10; 20:31[13]).

Апостолът служител на Господа „с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни“, които му идвали от злите замисли на юдеите (Деяния на светите апостоли 20:19).

„С голямо смирение“ – В гръцкия текст стои μετά πάσης ταπεινογροσύης“[14] („с всяко смирение“) – усилен израз на апостола, който говори за пълнотата и дълбочината на неговото смирение, и това не е тщеславие, тъй като слушателите му са свидетели на това[15].

„Има много видове смирение, пише св. Иоан Златоуст. Смирение можем да видим в думите и в делата, в отношенията към началника и в отношенията към подчинения… Някои са смирени със смирените и надменни с горделивите – това не е смирение[16]“.

Господ Иисус Христос поставя смирението в основата на Своите блаженства: „Блажени бедните духом, защото тяхното е царството небесно“ (Матей 5:3). Сам Той е образец на голямо смирение: Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Матей 11:29).

Като говори за своето смирение, апостолът същевременно говори и за своята кротост, поради което отбелязва „когато бях с вас“ (Деяния на светите апостоли 20:18). Делата, които той вършел в угода на Господа, ги свършил заедно с тях – с презвитерите. Своите дела той приписва и на своите ученици. Но нима ще кажеш, че той се гордее пред Бога? „Има много хора, наставлява св. Иоан Златоуст, които се гордеят и пред Него, но Той не се гордее даже и пред Своите ученици. Ето достойнството на учителя: да назидава учениците със собствените си добродетели[17]!“

Нататък апостолът говори за своето мъжество, както и за своето търпение, но пак смирено: той служил на Господа „с… много сълзи и сред изпитни които му идвали от юдеите. – Тук намеква за своите страдания, които юдеите му сторили при благовестието на словото, прекрасно описани във второто му послание до коринтяни: „Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмница, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояга били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота “ (11:24-27).

Изразът говори и за голямото му състрадание. „Той страдал, отбелязва св. Иоан Златоуст, за погиващите, за самите виновници на злото, и за случилото се с тях сам се радвал (или скърбял, скоби мои)“[18]. На колосяни той пише: „ Сега се радвам в страданията си за вас и попълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата“ (1:24). Във второто му послание до коринтяни четем: „Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневно против мене нападения и грижата за всички църкви“ (11:28). Той бил готов с радост да понесе „безчестия за името на Господа Иисуса“ (Деяния на светите апостоли 5:41).

Апостолът проповядвал „пред народа и по къщите като им съобщил всичко, което е „полезно“ за тях (Деяния на светите апостоли 20:20). „Имало, пише архиепископ Теофилакт Охридски, и такова, което те не трябвало да знаят. Да скриеш нещо е признак на завист, така да се каже все пак е признак на неблагоразумие. Затова (апостолът скоби мои) прибавил (което, скоби мои) „полезно“[19].

Той проповядвал „на иудеи и елини покаяние пред Бога и вяра в Господа… Иисуса Христа“ (Деяния на светите апостоли 20:21). – Вярата и покаянието, по тълкуванието на архимандрит Михаил, е същността на апостолската проповед[20]. На Петдесетница св. апостол Петър говори: „Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете“ (Деяния на светите апостоли 2:38).

С призив за покаяние започна проповедта си и св. Иоан Кръстител: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Матей 3:2) Св. евангелист Матей бележи: „Тогава Иерусалим и цяла Иудея, и цяла Йорданска околност излизаха при него и се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си“ (Матей 3:5-6).

На книжниците и фарисеите той говори: „Рожби ехиднини!… Сторете… плод достоен за покаяние“ (Матей 3:8).

Господ Иисус Христос също започна общественото Си служение с призив за покаяние: „Покайте се, защото се приближи царството небесно!“ (Матей 4:17). „Покайте се и вярвайте в евангелието“ (Марк 1:15). „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк 16:16).

Нататък апостолът предсказва своето бъдеще: „И ето сега, свързан от Духа, аз отивам в Иерусалим, без да зная, какво ще се случи там – освен онова, което Дух Свети свидетелства по всички градове, казвайки, че ме чакат окови и скърби“ (Деяния на светите апостоли 20:22-23). – „За какво, пита св. Иоан Златоуст, той говори това? За това, да научи презвитерите да бъдат готови за опасностите (които ги очакват, скоби мои), явни и тайни, и във всичко да се покоряват на Духа[21]“.

„Забележително, пише Блажени Теофилакт, че пророците не знаят всичко, но само това, което им внушава Дух Свети. Ето и Павел, като предсказва като пророк за всичко, което щяло да се случи с него…, едно не знае – какво накрая ще се случи с него след всичко това… Светият Дух го оставил в съмнение, щото, страхувайки се от немощта на плътта, да моли Бога за избавление от изкушението[22]“.

Незнанието се отнася повече до конкретното, което ще се случи с него, докато в общото Духът му открива, че го „чакат окови и скърби[23]“.

В крайна сметка мисълта на апостола бихме могли да предадем така: „Че ме очакват страдания, това зная; а какви изкушения – това не зная[24]“. „Освен онова, което Дух Свети свидетелства по всички градове“. Това не е непосредствено откровение на Светия Дух на апостола, а откровение на други пророци. В Кесария Палестинска пророк Агав му предсказва окови (Деяния на светите апостоли 21:10-11). Дееписателят не съобщава за пророчества в други градове, но той и съвсем бегло предава пътешествието на апостола (Деяния на светите апостоли 20:2-6, 13-16).

„Но мен не ми е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господа Иисуса, да проповядвам евангелието на Божията благодат“ (Деяния на светите апостоли 20:24). – Тази мисъл на апостола може да се перифразира така: Аз съм готов на всичко, каквото е угодно на Бога. Ако Бог пожелае да свърша в Иерусалим живота си, аз съм готов. С това Бог би ми сторил радост, а не огорчение. „За мене животът е Христос, а смъртта придобивка“ (Филипяни 1:21). Бих се радвал, ако Бог постави безпрепятствен край на моето апостолство, за което съм призван[25].

Следва да се обърне внимание на това, че апостолът приел служението непосредствено от Пастиреначалника Христа – да проповядва, „евангелието на Божията благодат“. Тук той обръща внимание само на едната страна на пастирското си служение – учителската.

„Виждаш ли, отбелязва св. Иоан Златоуст, че тези думи не са на плачещ, но на смирено разсъждаващ, поучаващ другите и състрадаващ на случилото се! (Апостолът, скоби мои) не казал: аз скърбя, но „не ме е грижа за нищо, нито ми е свиден животът“. Тези думи той не казва за себе си, а за да научи, както преди, презвитерите, както на смирение, така и на мъжество, дръзновение [26]“.

„И сега, ето, аз зная, че няма вече да видите лицето ми всички вие, между които ходих и проповядвах царството Божие“ (Деяния на светите апостоли 20:25). – Личната убеденост на апостола, че ефеските презвитери няма повече да видят лицето му идва от онова, което Дух Свети свидетелствал за него по градовете чрез богоизбрани мъже, както и от неговото лично предчувствие за бъдещите му страдания и смърт[27].

Изразът „всички вие“ има отношение не само към ефеските презвитери, но и към християните от малоазийската област, на които апостолът проповядвал „царството Божие“. Тук апостолът не обяснява какво разбира под царство Божие, но в посланието си до римляните пише: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир, и радост в Светаго Духа (14:17). Господ Иисус Христос казва: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21).

„Истинското царство (Божие), пише св. Иоан Златоуст, се състои в това – с добър живот да препечелваме благоволението и милостта на Господа [28]“.

Интересни в това отношение са разсъжденията на епископ Теофан 3атворник. Той пише: „Царството Божие е в нас, когато Бог царува в него, когато душата в своята глъбина изповядва Бога за свой Владетел и Му се покорява с всичките си сили, и когато Бог властно действа в нея и прави да искаме, и да действаме според благата Му воля (Филипяни 2:13). Начало на това царство се поставя в момента, когато ние решаваме твърдо да се покоряваме на Бога и Господа Иисуса Христа чрез благодатта на Светия Дух. Тогава вярващият (християнин, скоби мои) предава Богу своето съзнание и свобода…, а Бог приема тази жертва, и по такъв начин се създава съюз на човека с Бога, и на Бога с човека… Този вътрешен съюз се запечатва, затвърдява и става мощен… чрез благодатната сила в божественото Кръщение, а за съгрешаващите – в тайнството Покаяние, и подир това постоянно се закрепва чрез тайнството св. Причастие[29].“

„Затова свидетелствам ви в днешния ден, че съм чист от кръвта на всички, защото не пропуснах да ви известя всичката воля Божия“ (Деяния на светите апостоли 20:26-27). – Алегоричен израз, с който апостолът иска да каже: Нямам вина в това, ако някой отпадне от вярата и погине духовно (ср. Деяния на светите апостоли 18:6), „защото не пропуснах да ви известя всичката воля Божия“. Тоест изпълних учителските си задължения. „Имаш ли вяра, имай я за себе си пред Бога“ (Римляни 14:22). „Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки“ (1 Коринтяни 16:13).

Следва пастирски съвет: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв“ (Деяния на светите апостоли 20:28). – В този текст апостолът говори за основните задължения на душепастира, които съдържат почти цялото многообразие на неговото служение. Като преценява важността на това, което иска да каже на ефеските презвитери, апостолът ги призовава: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо“. Душегрижието е Насочено в две посоки – душегрижие на презвитерите за самите тях[30], и душегрижие за пасомите[31].

Под понятието „стадо“ трябва да се разбират вярващите, пасомите. Образът е взет от притчата на Господа Иисуса Христа за добрия пастир (Иоан 10:1-16). Той е известен още в Стария Завет (Псалом 76:2; 77:52; Исаия 40:11).

Служението си ефеските презвитери получили от Дух Свети, което ги задължава още повече да внимават върху себе си и върху цялото стадо. Той ги е поставил за епископи да пасат Църквата на Господа и Бога, която Той придобил със Своята кръв. Посвещението в пастирство става чрез тайнството ръкоположение (свещенство), в което на кандидата за свещеник се дават благодатните дарове на Светия Дух, необходими за неговото пастирско служение.

Да се пасе Църквата ще рече да се напътстват нейните членове във вяра, благочестие и добри дела[32]. Книга Деяния на светите апостоли съобщава, че апостол Павел ръкополагал презвитери за всяка църква (14:23).

Апостолът нарича ефеските презвитери „епископи“. – Налице е като че ли смесване на термините „презвитер“ и „епископ“. В апостолския век често „епископите “ са наречени „презвитери“ и „презвитерите“ – „епископи“ (ср. 1 Петр. 1:5; 2 Иоан 1:1; 3 Иоан 1:1[33]). Причина за това, според архимандрит Михаил, са общите задължения, които имали епископите и презвитерите[34]. Смятаме, че тук става дума за пастирските задължения на свещенослужителите, а не за иерархически степени. Към такова заключение ни навежда изразът „ποιμένειν τήν εκκλησίαν“ („да пасете църквата“)[35]. В посланията си до Филипяни, 1 до Тимотей и до Тит апостолът прави ясно разграничение на иерархическите степени: епископ, презвитер и дякон (Филипяни 1:1; 1 Тимотей 3:1; Тит 1:5).

Св. Ириней Лионски пише, че в Милит св. апостол Павел е повикал както ефеските презвитери, така и ефеските епископи[36].

„Защото аз зная, продължил апостолът, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от нас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си“ (Деяния на светите апостоли 20:29-30). – Пребиваването на апостола в Ефес било символ на християнско единство. Той бил обединителен център на повярвалите в Христа. Апостолът обаче предчувствал, а може би и Духът му е откривал това, че след неговото заминаване за Иерусалим между вярващите ще се втурнат „люти вълци“, които няма да щадят стадото, пък и от самите тях ще се вдигнат мъже, които ще говорят изопачено и ще увличат мнозина след себе си.

„Люти вълци“ апостолът нарича еретиците, които ще се втурнат след неговото заминаване в ефеската църква и ще отклонят мнозина от правата вяра[37] „Виж, пише св. Иоан Златоуст, (апостолът) не е казал просто вълци, но прибавил люти, желаейки да изрази тяхната сила и свирепост“[38].

Вълкът, казва архимандрит Михаил, е враг на овците и на домашните животни[39]. „Лютите вълци “ се оказали опасни за малкото стадо Христово в Ефес. Историята свидетелства, че скоро след заминаването на апостола те се втурнали в „овчата кошара “ и увлекли мнозина след себе си, което дало повод в 62 година апостолът да напише специално послание до ефеските християни[40]. Към такова заключение ни навеждат следните изрази от посланието:

1.„Да не бъдем вече младенци, люлеяни и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата, а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава – Христос“ (Ефесяни 4:14-15).

2.Никой да ви не прелъстя с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи…: и тъй, не ставайте техни съучастници“ (Ефесяни 5:6-7).

Нямаме сведения точно какви еретици са се ширели в малоазийската област и специално в ефеската църква, но твърде възможно е те да са били от гностически и юдейски произход[41].

За появата на еретици в ефеската църква говори и първото послание до Тимотей, когото апостол Павел поставил за епископ на ефеската църква в 65 година. „Както на тръгване за Македония те молих да останеш в Ефес, така и сега те моля да поръчаш на някои да не проповядват друго учение“ (1:3).

Следва втори пастирски съвет. Апостолът говори: „Бъдете будни и помнете, че три години денем и нощем не преставах със сълзи да поучавам всекиго едного от вас. А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодатта Му. Той може да ви назидае по-добре и да ви даде наследие между всички осветени “ (Деяния на светите апостоли 20:31-32).

Изразът „бъдете будни и помнете“ говори за бъдещите задължения на ефеските презвитери. Както овчарът бди над своето стадо, така и презвитерите църковни трябва да бдят върху стадото Христово, сред което Дух Свети ги е поставил епископи, за да пасат Църквата на Господа и Бога. „Три години, денем и нощем“ със сълзи на очи апостолът поучавал всекиго едного. Изразът напомня за голямото индивидуално душегрижие, което той проявявал към всекиго едного.

„Виж, възклицава св. Иоан Златоуст, какви изключителни били делата на апостола: със сълзи на очи, ден и нощ поучавал всекиго едного[42]!“ Изразът „ три години “ е закръглен. Общо в Ефес апостолът проповядвал две години и три месеца – три месеца в синагогата (Деяния на светите апостоли 19:8) и две години в училището на Тиран (Деяния на светите апостоли 19:9).

„А сега ви предавам, братя, на Бога и на словото на благодата Му. Той може да ви назидае по-добре и да ви даде наследие между всички осветени“. – Бог е Този, Който назидава, оправдава и спасява. И Светия Дух е, Който освещава. Светият апостол пише на своя ученик Тит: „Яви се Божията благодат, спасителна за всички човеци“ (2:11). Бог е Този, иска да каже апостолът, Който може да ви спаси, но не без вашето бодърстване и труд[43].

В следващата част на речта апостолът говори за безкористното си служение сред ефеските християни: „От никого не поисках сребро, ни злато, нито дреха; сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце. С всичко ви показах, че именно така трябва да се трудите и да подкрепвате слабите, а още и да помните думите на Господа Иисуса, защото Сам Той каза: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деяния на светите апостоли 20:33-35). – Безкористието на апостола се заключава в това, че не само не взел нищо от никого, но и не поискал да вземе. На солуняни той пише: „Сами знаете, как трябва да подражавате нам, защото ние не безчинствахме при вас, нито у някого ядохме хляб даром, а работехме с труд и мъка дене и ноще, за да не отегчим някого от вас“ (2 Солуняни 3:7-8). Безкористието на апостола било добре известно на ефеските презвитери, поради което той отбелязва „сами знаете“. И не само това. Той учел и своите ученици на безкористие. На солуняни той пише: „Който не иска да се труди, не бива и да яде“ (2 Солуняни 3:10). Апостолът сам работел с ръцете си, правейки шатри, с което изкарвал своята прехрана (Деяния на светите апостоли 18:3). Той призовава ефеските презвитери „да поддържат слабите“, защото „по-блажено е да се дава, нежели да се взима“. Помощта следва да бъде насочена както към материално нуждаещите се, така и към духовно немощните (ср. Римляни 14:1; 15:1; 1 Коринтяни 9:22; Колосяни 5:14)[44]. „Една е степента (на блаженство, скоби мои), пише архиепископ Теофилакт, – да се откажеш от всичко, друга – да доставиш необходимото, трета – да доставиш не само на себе си, но и на другите, – четвъртата – да не взимаш и тогава, когато проповядваш и имаш възможност да взимаш[45]. Господ Иисус казва: „Работникът заслужава своята прехрана“ (Матей 10:10). „Но тук, продължава архиепископ Теофилакт, не е казано, че да взимаш е лошо, но че по-добре е да не взимаш“[46].

Цитираните от апостола думи на Иисуса Христа липсват в евангелския текст. Те принадлежат към така нареченото „Άγραφος Λόγος“- незаписано слово Христово. Съхранено обаче у древните църковни писатели, в други свещени новозаветни книги или в решенията на поместните и вселенски събори[47].

Пастирската реч на апостола пред ефеските презитери завършила с обща молитва. За съжаление книга Деяния апостолски не съобщава съдържанието на молитвата. Дееписателят евангелист Лука се задоволява само да съобщи, че апостолът коленичил и се помолил заедно с всички тях. Всички плакали много, „припадайки Павлу на шията“, и го целували, „наскърбени най-много от думата… че няма вече да видят лицето му“, след което го изпратили до кораба на пристанището (Деяния на светите апостоли 20:36-38).

_______________________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 9, с. 23-31.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. J. Flavius , Antiquitates Iudaicae, lib. XIV, c. X, 11-19. – In: Josefhus in nine volumes. The Loeb classical library, vol. VII, London, 1961, p. 566-576.

[2]. ***, Ефес, – Фридрих Арнольд Брокгауз, Илья Абрамович Ефрон. Знциклопедический словарь, т. ХIa, С. Петербург, 1894, с. 690-691; Оtto Volk, Ephesos. – Lexikon für Theologie und Kirche, 3. Band, Freiburg, 1962, Kol. 919-920.

[3]. Професор д-р Христо H. Гяуров, Тълкувание на посланието на св. апостол Павла до ефесяните, София, 1962, с. 5. За направените разкопки вж. Вернер Келер,  Библейски събития. Авторизиран превод от Варненский и Преславски митрополит Йосиф, София, 1960, с. 368-369.

[4]. Професор Христо Н. Гяуров,  Живот и дейност на св. апостол Павел, ГСУ-БФ, т. XXIII, 1945-1946, с. 29; професор д-р Христо Н. Гяуров, Тълкувание…, с. 6.

[5]. Професор Христо Н. Гяуров, Живот и дейност…, с. 29; професор д-р Христо Н. Гяуров, Тълкувание…, с. 7.

[6].  Не е ясно кой и какъв е Тиран. Според едни изследователи той е гръцки философ и оратор, според други – юдейски равин, който имал частна синагога и се отнасял с внимание към благовестието на апостола (вж. Архимандрит Михаил, Толковый апостол, I, Москва, 1876, с. 471; Александър Павлович Лопухин, Толковая Библия, т. X, Петербург, 1912, с. 141; Професор Христо Н. Гяуров, Живот и дейност…, с. 29, бел. 2).

[7]. Професор Христо Н. Гяуров, пос. студия, с. 7.

[8]. Пристанищен град на юг от Ефес – днес върху развалините му се издига бедното селце Палатия (***, Милет. – Фридрих Арнольд Брокгауз, Илья Абрамович Ефрон. Знциклопедический словарь, т. ХIX, С. Петербург, 1896, с. 293; Оtto Volk, Milet. – Lexikon für Theologie und Kirche, 7. Band, Freiburg, 1962, Kol. 413-414).

[9]. Св. Ириней Лионский, Пять книг против ересей, кн. III, гл. 14, § 2. – Сочинения, Москва, 1871, с. 339.

[10]. Област в Мала Азия, в която се намирал град Милит.

[11]. Novum Testamentum Graеce. – Издание на Kurt Aland, Stuttgart, 1957, S. 364 (под черта).

[12]. Св. Иоан Златоуст, Творения, т. IX, кн. 1, С. Петербург, 1903, с. 382-383.

[13]. Пак там, с. 383.

[14]. Novum Testamenrtum Graеce, S. 364.

[15]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 495-496.

[16]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 383.

[17]. Пак там, с. 383-384.

[18]. Пак там, с. 384.

[19]. Блаженный Феофилакт архиепископ Болгарский, Толковання на Новый Завет, С. Петербург, 1911, с. 136.

[20]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 496.

[21]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 385.

[22]. Блаженный Феофилакт, пос. съч., с. 137.

[23]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 497; Александър Павлович Лопухин, пос. съч., с. 150.

[24]. Блаженный Феофилакт, пос. съч., с. 137.

[25]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 499.

[26]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 385.

[27]. Архим. Михаил, пос. съч., с. 498; Александър Павлович Лопухин, пос. съч., с. 150.

[28]. Св. Иоан Златоуст, Творения, т. IV, кн. 1, С. Петербург, 1898, с. 223.

[29]. Епископ Феофан, Письма о духовной жизни, изд. 4-ом, Москва, 1903, с. 34-35.

[30]. По този въпрос по-подробно вж. проф. протоиерей Христо Димитров, Душепастирство за душепастира, ГДА, „Св. Климент Охридски“, т. III (XX IX), 1953-1954, с. 87-109.

[31]. Вж. проф. протоиерей Христо Димитров, Пастирско богословие, ч. II, София, 1957.

[32]. Православен християнски катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, II изд. Преработено, допълнено и редактирано от проф. к. б. Тотю Коев, София, 1985, с. 112.

[33]. Вж. гръцкия текст, пос. изд., с. 607, 609.

[34]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 500.

[35]. Вж гръцкия текст, пос. изд., с. 365.

[36]. Св. Ириней Лионский, пос. съч., кн. II, гл. 14, §2, пос. изд., с. 339.

[37]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 501; Александър Павлович Лопухин, пос. съч., с. 151.

[38]. Св. Иоан Златоуст, Творения, т. ІХ, кн. 1, с. 386.

[39]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 501;

[40]. Проф. д-р Христо Н. Гяуров, Тълкувание…, с. 13, 16-17.

[41]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 502; Dr. Еdmund Каlt, Biblisches Reallexikon, 2. Aufl. 1., 1. Band, Paderborn-Wien-Zürich, 1938, S. 459.

[42]. Св. Иоан Златоуст, пос. съч., с. 386.

[43]. Александър Павлович Лопухин, пос. съч., с. 152.

[44]. Архимандрит Михаил, пос. съч., с. 505; Александър Павлович Лопухин, пос. съч., с. 152.

[45]. Блаженный Феофилакт, пос. съч., с. 139.

[46]. Там.

[47]. Проф. Александър Павлович Лопухин, Незаписанния в Евангелии изречения Христа Спасителя и новооткрития изречения Его, С. Петербург, 1898; Александър Павлович Лопухин, Аграфы или незаписанныя в Евангелиях изречения Христа Спасителя, т. I, Петроград, 1900, кол. 297-316.

Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hcO