Цветомир Пенков
Процесите на „Народния съд“ 1944-1945
За да утвърдят властта си, комунистическите режими, винаги започват с отделни „малки“ престъпления и стигат до по-големи такива, издигайки като система на управление масовия терор такъв, каквато виждаме от информацията дадена по-горе. По този повод Игнацио Силоне пише: „На практика революциите, както дърветата, се познават по плодовете им.“ Можем да се съгласим донякъде със Силоне, защото ние видяхме какви плодове донесоха изгнилите дървета с двете „Велики“ революции (от 1789 година и 1917 година) и какви плодове, като резултат от „революцията“ в България, продължават да раждат изгнилите дървета и днес. Но също така знаем какво се случва с „дърветата, които не дават плод“ (Вж. Матей 7:19). Не е случаен и факта, че болшевиките в Съветска Русия решават през ноември 1917 година да се наричат комунисти. Още по-малко случайно е, че те издигат в подножието на Кремъл паметник за прослава на онези, които провъзгласяват за свои предвестници: Мор и Кампанела[43].
Тази религия, наречена комунизъм, също така може да бъде разгледана и в контекста на светоотеческото наследство, като паралел на отношенията между Църква-империя и гоненията на християните през 3-4 вeк, които резонират в историята, вече в отношение между Църква-държава[44], а защо не и като един друг вид иконоборческа ерес, тоест иконоборство над мисълта, над съвестта, над правото да изразяваш – отобразяваш свободно благодатта в света и в отношенията между човеците.
Първите духовници подложени на преследвания и саморазправи, са осъдени именно от „Народен съд“. Парадоксалният процес, измислен впрочем като терминология по повод кризата на България (1919) след края на Първата световна война, представлява именно революционен трибунал, който по подобие на процесите от Френската революция (1789) е трябвало да елиминират потенциалните участници в бъдещ реванш над революционерите. В Съветска Русия също съществуват подобни трибунали след болшевишката революция от 1917 година, където са погубени милиони човешки животи[45]. Единствената разлика между комунистическия „Народен съд“ и аналозите в историята е фактът, че българите, избивани като жертвени животни, са набелязвани по предварително изготвени списъци, много преди процесите да започнат[46]. Показателно е и това, че саморазправите и убийствата в България са в огромни размери.
В своя капитален труд професор Никола Алтънков се позовава на американския политолог Рудолф Ромел, професор в Хавайския университет. Той е посветил много свои изследвания по темата, публикувайки статистики за комунистическия режим в световен мащаб. По най-груби сметки през първите месеци на геноцида[47] – в България, са убити, репресирани или се водят за безследно изчезнали, между 192,000 и 322,000 души. Професор Никола Алтънков ги изчислява на 222,000 хиляди[48].Така формулираната дефиниция за „геноцид“ ни позволява да дефинираме, че геноцидът не винаги е расов, както случая с евреите, а може да се отнася и до различни социални групи, като християните в България.
Саморазправата на „Народния съд“, цели единствено да подчини държавнотворческия елемент на новата власт, чрез страх и физическо насилие. Под ударите на новата отечественофронтова власт попада целия интелектуален елит на нацията: епископи, свещеници, монаси, депутати, министри, офицери от армията, прокурори, учители, писатели, общественици, виновни единствено в това, че изповядват убеждения и вяра, несъвместими с облика на марксиста, на прогресивния атеист и историческия материалист. Всички те бяха заменени от амбициозни опортюнисти. Затова критерият на „Народния съд“ по своята същност не е политически, а културен, религиозен и антидържавен[49].
Освен убитите и безследно изчезналите духовници, преди установяването на „Народния съд“, има и не малко духовници осъдени и след неговото учредяване: някои задържани – бити и малтретирани, (какъвто е случая с Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил, както и с Паисий, митрополит Врачански)[50] – и освободени, а други получават различни години затвор, но с „петното“ в биографията – „осъдени от Народен съд“[51].
Такива са случаите с архимандритите Николай, Йосиф (Диков) и Стефан. На 19 февруари 1945 година в 8.40 часа Третият върховен състав на Народния съд с „народен“ обвинител Димитър Вапцаров започва разглеждане на дело № 3. Призвани са, архимандрит Йосиф Диков – началник на Културно просветния отдел при Светия Синод, архимандрит Стефан Николов (Скопски) – главен редактор на „Църковен вестник“ и архимандрит Николай Кожухаров – ректор на Духовната академия. Обвинението е, че са станали „оръдие на германския пропаганден монтаж“ за убийството на полски офицери в Катин и за масовите разстрели на цивилни граждани във Виница[52].
Архимандрит Николай е обявен за „поклонник на Хитлер“, осъден на пет години строг тъмничен затвор и 100,000 лв. глоба заедно с генерал Борис Коцев. В статията си „Две системи – два свята“, публикувана във вестник „Идеи и дела“ архимандрит Николай пише: „Оръжието на болшевизма е омразата“. Присъди по делото получават и архимандрит Стефан, осъден на три години строг тъмничен затвор; архимандрит Йосиф, осъден на една година строг тъмничен затвор, 50,000 лв. глоба и лишаване от права за две години[53].
Архимандритите Йосиф и Стефан са освободени (амнистирани) на 9 септември 1945 година, по случай честването на една година от „освобождението на България от фашистка власт[54]“.
Фактът, че процесът срещу архимандритите, състоял се на 05.02.1945 година, е бил от голямо обществено значение и важност за ОФ-то, се потвърждава и от запазените обвинителни актове на Народния съд в личния архив на Георги Димитров[55].
В други архиви са запазени още много имена на репресирани свещеници, за които няма да имаме време да изброим по-подробно тук. Това ще бъде направено в един следващ по-голям труд по темата, тъй като обема на настоящата публикация не позволява да се навлиза по-дълбоко в проблематиката.
„Втори народен съд“ от 1948 година
През 1948 година в България започва провеждането на така наречения „Втори народен съд“. Тоест, за всички онези клетници – останали човеци, въпреки различните издевателствата при първата чистка от 9.IX.1944 година до 1.III.1945 година[56]. Човеците, които попадат под ударите на властта след 1948 година, не са един или двама, за да ги опишем – стотици са. Събитията се развиват с голяма бързина и мащабност.
Още в началото на 1947 година Георги Димитров изпраща писмо до Димитър Илиев, директор на вероизповеданията, с което протестира за връщане на работа на осъдени от „Народния съд“ свещеници Атанас Жечев Радушев и Т.Д.Попов, назначени на служба в Шуменско. По същото време в страната се провеждат акции, които имат за цел да компрометират по-деятелните и по-сърцати свещеници, та след надлежно следствие по бързата процедура да бъдат вкарани в затвора[57]. Именно такъв е и казуса със свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки), следен в продължение на години и накрая осъден (1958) на смърт чрез разстрел.
Подобен е казусът с дядо Борис, Неврокопски, който на 08.11.1948 година, се намира в село Коларово, Петричко, по случай празника на Църквата. След службата в църквата, митрополитът, придружаван от няколко свещеници, излиза от църковния двор. Към него се приближава Илия Станев, низвергнат свещеник за криминални престъпления, битово разложение и пиянство, осъждан и лежал в затвора за кражба, известен под името „Хърсовския поп“, застрелва митрополит Борис – аванпостът срещу разпространението на македонизма сред българското население в Пиринския край[58].
Интересен е фактът, че в броя на Църковен вестник от 1948 година, в статията, посветена на дядо Борис „Св. Неврокопски митрополит Борис и Рилската обител“, виждаме, че дядо Борис е наречен “Свети“ още през 1948 година. Един вид, можем да кажем, че е канонизиран от църковната памет още тогава!
Друг подобен случай като този на дядо Борис е на архимандрит Калистрат – поредният духовник, който попада под ударите на Държавна сигурност през 1947/48 година. След отслужване на Божествена Св. литургия архимандрит Калистрат, игумен на Рилската Св. Обител, е арестуван от коменданта на град София. Светият Синод протестира с писмо № 4218 от 06.08.1948 година, изпратено лично до Георги Димитров. Светия Синод изтъква в писмото съображенията си по отношение на задържането на архимандрит Калистрат, че Държавна сигурност нямат никакво законно основание за неговото задържане и настоява да бъде освободен поради влошеното му здравословно състояние. Както се досещаме, действия не Светия Синод не водят до никакви положителни резултати[59]. Архимандрит Калистрат е жестоко бит в Софийския затвор, а по-късно изпратен в Коларовския затвор (Коларовград – днес Шумен). След това е преместен в Бачковския манастир, където се и упокоява в Христа на 23.I.1959 година[60].
Фактът, че архимандрит Калистрат не позволява тленните останки на Цар Борис III да бъдат изнесени и поругани от комунистите Стефан Богданов и Лев Главинчев, свидетелства за дълбока преданост и причастност към националната и църковна идентичност на българите[61].Тези факти, дават категоричен отговор защо архимандрит Калистрат е репресиран в продължение на години и накрая отстранен от Рилския манастир. Все пак тленните останките на Цар Борис III са изровени и… отнесени в неизвестна посока[62].
Ще споменем накрая и за „скоропостижната кончина“ на архимандрит Анастасий, на 10.XI.1949, ректор на Свещеническото училище при Черепишкия манастир „Успение Богородично[63], който се „упокоява“ в Христа, след като се „задушава от въглищен прах“.
По време на течащия тогава „Втори народен съд“, по официални данни в страната действат 23 лагера, където са изпращани невинни в морално и интелектуално отношение – духовници, излежаващи присъди наред с криминално проявени. В друга статистика, комунистическия режим в България създава над 45 лагери в цялата страна. Христо Христов твърди, че в този период лагерите в България надвишават бройката от 100. Първият, за когото имаме данни, е лагерът край Свети Врач, Сандански, където има около 800 души, които работят по железопътната линия Крупник-Кулата. Малко по-късно те са преместени на железопътната линия Дупница-Бобовдол. Лагерът там действа до септември, като броят на затворените надхвърля 1,800 души от Софийска, Пловдивска, Плевенска и Горно-Джумайска област. През октомври е създаден нов лагер при мина „Куциян“, Перник (един от първите лагери, създадени веднага след 09.IX.1944 година), който е бил дори и по-жесток от този в Белене, на остров Персин. Хората, които днес живеят в близост до въгледобивната мина, нямат ясна представа за мащаба на екзекуциите, провеждани в късни доби в кв. Куциян, Могиличе, Перник. Истината е, че там са пребивани и осакатявани стотици хора, според надписа на паметника, посветен на жертвите. Към края на 1945 година броят на затворените в лагери по официални данни, наброява 3,298 души[64].
През 1949 година Министерският съвет с поверително решение нарежда: на остров Персин, край Белене да бъде създадено ТВО – трудово възпитателно общежитие, което се превръща и в най-големия лагер за политически противници на режима[65].
В режимите на затвори и лагери, процедурата по помилвания според заповедта за помилвания от 1948 година, не се прилага. Осъдените по закона за „Народния съд“ и „Закона за защита на народната власт“, както и при други подобни наредби-закони, се лустрират и сегрегират от обществото като „бивши хора“, врагове и рушители на социализма и демокрацията в България[66].
Вместо да бъдат помилвани по закона от 1948 година, голяма част от свещениците се изпращат в различни лагери в страната. Най-често посещавания лагер за свещеници е този в лагера Белене, откъдето голяма част от тях не излизат живи[67]. През 50-те години в Белене вече съществува цяла бригада от свещеници лагеристи. За тях е създаден и специален уред за мъчения, наречен „Ямата“. „Ямата“ представлява изкоп с дълбочина 3-4 метра, с облицовани гладко дървени страни. Дъното е покрито с пясък, заради който в „ямата“ винаги е студено и влажно. „Провинилите“ се свещеници, са хвърляни там най-вече за назидание и сплашване пред другите затворници[68].
Но не само в ТВО Белене са изпращани хора за „превъзпитание“. Лагери са разположени в цялата страна. В доклад за концлагерите, се информира за създаването на два лагера. Първият е край Дупница, за който споменахме, и – втория лагер, край язовир „Росица”, Севлиевско, където е планирано да бъдат въдворени около 1,500 души от Старозагорска, Бургаска, Варненска, Русенска и Врачанска област. Документът е от април 1945 година и е адресиран до министъра на вътрешните работи, който по това време е комунистическият функционер Антон Югов.
Друг подобен концлагер е този на остров св. Анастасия, известен в миналото с името „Болшевик”, превърнат в такъв между 1945 и 1991 година. Там се намира средновековната манастирска църква „Св. Климент Охридски[69].”
Лагери има още и в Скравена, Ботевградско, с каменна кариера; мини Перник; до село Брежани, Горноджумайско; гара Белица, Неврокопско; с. Босна, Дуловско; с. Бошуля, Пазарджишко; Бобов дол, Дупнишко; „Ножарево“, Тутраканско; тухларните предприятия в гр. Лом и гр. Враца; лагера „Гонда вода[70]“, както и на още много други места, които са наистина едни срамни петна от нашата история. Или, както казва един наш историк „България става един огромен Концлагер“.
Безбожието на комунистите стига дотам, че те превръщат Петропавловския женски манастир край град Велико Търново, кацнал на една висока скала над гр. Лясковец, в трудово общежитие за жени, преместен през 1947 в село Босна[71].
