Христо Попов
Пророк Исаия (от еврейски Господ спасява) бил син на Амос (Исаия 1:1; 2:1) и, според църковното предание (Четии Минеи, 9 май), произлизал от царски род: баща му Амос бил син на цар Йоас и брат на цар Амасия (4 Царства 14:1). Пророкът е бил женен и имал деца (7:3; 8:3). Пророческото си служение прекарал в Иерусалим (37:2; 38:1; 39:3) при юдейските царе: Озий, Йоатам, Ахаз и Езекий (1:1). На това служение той бил повикан в годината, през която умрял цар Озий. Според еврейското предание и свидетелството на древните отци, Исаия завършил пророческото си служение в царуването на Манасий, от ръцете на когото и приел мъченическа смърт. Преданието разказва, че, когато нечестивият Манасий, озлобен против пророка за изобличенията му, пратил да го хванат, пророкът се скрил в кухината на едно голямо дърво, но пратените забелязали това и, като прерязали дървото, заедно с него прерязали и пророка. Може би, това събитие има предвид апостол Павел, когато говори за старозаветните праведници, че някои от тях “претрени (с трион рязани) быша” (Евреи 11:37). Че Исаия е живял и след смъртта на Езекий, за това свидетелства писателят на книгите Паралипоменон, който указва на “видение Исаии сына Амосова” като на книга, в която са описани деянията и добродетелите на Езекий по-подробно, отколкото в книгите Паралипоменон (2 Паралипоменон 32:32). Предполагат, че в царуването на Манасий Исаия пророчествал само 8 години. По такъв начин той служил около 70 години: 1 година при Озий, 16 години при Йоатам, 16 при Ахаз, 29 при Езекий и около 8 при Манасий (759-690). Според преданието, пророк Исаия бил погребан в Иерусалим, близо до Силоам, за да не изсъхват водите му; при обсадата на Иерусалим той със своите молитви изкарал извор из под Сионската планина и чрез това се поддържала водата на Силоамския поток. В царуването на Теодосий Младши мощите на св. пророк Исаия били пренесени в Панеада (малък град във Финикия) и поставени в храма на св. Лаврентий. Паметта на св. пророк Исаия църквата празнува на 9 май.
В книгата на пророка ясно е обрисуван неговият духовен лик. Този лик поразява със своето величие. Исаия е напълно убеден, че Сам Господ (глава 6) го е повикал на високото му служение, и, по силата на това съзнание, навсякъде проявява най-предано послушание на волята Божия и безусловно доверие към Иехова. Поради това той бил свободен от всякакъв човешки страх и хорските интереси винаги поставял по-долу от исканията на вечната правда Божия. С голямо мъжество той се явява пред Ахаз и в лицето му осъжда цялата негова политика (глава 7), рязко изобличава Севна, министър на двореца, като му забранява да изсича гробница, понеже Господ ще го хвърли като топка в широка чужда земя, където и ще умре (глава 22), изобличава и другите юдейски управители, свещеници, лъжливи пророци и целия народ (глави 2, 3, 5, 28 и други). В изобличенията си Исаия е толкова смел, че си позволява беззаконните велможи да нарича “князе содомски”, а еврейският народ – “народ гоморски” (глави 1, 10). Открито и без да трепне той порицава политиката на Юдейското правителство при цар Езекий (глави 30-32) и не се бои да извести на самия цар, смъртно заболял, да си направи завещание, понеже скоро ще умре (глава 38). Без да се бои, че ще го обвинят в непатриотизъм, той предсказва на Езекий, че цялото му потомство ще бъде отведено в плен Вавилонски. И думите му, сами по себе силни и убедителни, придобивали все по-голямо и по-голямо значение с течение на времето, понеже някои от неговите пророчества се изпълнили още през време на пророческата му дейност, а също и поради това, че думите му се придружавали от необикновени личби (глави 38, 7).
Освен пророческата книга, пророк Исаия писал още и за делата на царете Озий и Езекий (2 Паралипоменон 26:23; 32:32), но тази негова втора книга не е дошла до нас. Едно древно еврейско предание приписва на Исаия събирането и привеждането в порядък на последните 7 глави от книгата Притчи Соломонови, което донякъде се подтвърждава и в самата тази книга (Притчи Соломонови 25:1).
Състояние на съвременното на пророк Исаия юдейство и езичество
При Озий, когато Исаия бил призван на пророческо служение, Юдейското царство в политическо отношение станало доста могъществено. С многочислената си и добре въоръжена войска Озий успешно воювал против съседите си и твърде много разширил пределите на своето царство: на юг той владеел до границите на Египет и Червено море, на брега на което превзел търговското пристанище Елат (2 Паралипоменон 26:2 и 8:4 Царства 14:22), на запад подчинил Филистимската страна (2 Паралипоменон 26:6), а на изток му плащали данък амонитяните (2 Паралипоменон 26:7-8).
Външното политическо засилване на държавата се придружавало с увеличаване на богатството в народа, което водело към разкош, а успехът на военното оръжие давал повод към самомнение и гордост. Вследствие на това, религиозно-нравственото състояние на юдейския народ е било на твърде ниска степен. Макар самият цар да бил религиозен, но той не разорил противозаконните места за богослужение по височините, където народът продължавал да принася жертви. Същото нещо е било и при Йоатам.
В царуването на Ахаз положението на работите силно се изменило към по-лошо. Царят не само не се грижел да поддържа истинското благочестие между поданиците, но и сам даже започнал открито да служи на идолите – принасял жертва в долината на Еномовите синове и прекарвал своите синове през огъня (2 Паралипоменон 28:1-4). Истинската религия в народа дотолкова изпаднала, че в неговото царуване Иерусалимският храм бил съвършено запустен: всесъжения в него не принасяли, с тамян не кадели, светилниците били изгасени и вратите били заключени, а идолослужението станало току-речи всеобщо и повсеместно (2 Паралипоменон 24:24-25; 29:3-7). Вместо добродетели, у народа в това време виждаме само едни пороци: обиди, притеснения на слабите от силните, подкупи, разкош, невъздържание, гордост, лицемерие и други. Но с упадъка на религията и нравствеността, се поклатило и политическото могъщество на Юдейското царство. Израелският и сирийският царе почнали против него своите враждебни действия и искали да лишат Ахаз от престола. Вместо да търси защита против враговете си от Бог, Ахаз потърсил такава от сирийските богове (2 Паралипоменон 28:22-23) и повикал на помощ асирийския цар Теглатфеласар, като купил тази помощ с цената на храмовите съкровища (4 Царства 16:7). Но сирийските богове не го защитили, а Теглатфеласар не му принесъл никаква полза: освободен с негова помощ от сирийския и израелския царе, Ахаз, вместо това, станал данник (васал) на самия Теглатфеласар, така че, последният, по думите на Писанието, не бысть на помощь ему, но токмо в печали его (2 Паралипоменон 28:21).
Синът и приемникът на Ахаз – Езекий, се отличавал с благочестие и вършел угодни в очите на Господ дела и на Него се уповавал (4 Царства 18:3-5): унищожил предметите на идолското служение и възстановил във всичка чистота поклонението на Иехова. Но нито личният пример на царя, нито неговите разпоредби против идолопоклонството са указали някакво дълбоко въздействие върху поданиците му: идолопоклонството и нечестието наглед само отслабнали за известно време и по-малко се хвърляли в очи, но народът не забравял идолите, и неговата нравственост не се подигнала. Навсякъде и във всичко преобладавали възгледи и нрави езически. На отеческата вяра юдеите гледали като на обичай, а не като на нравствена потребност; жертви принасяли, но лицемерно, без да разбират значението им и без да имат съответно душевно настроение. Оттук произлизала и голямата изменчивост на народа в религията: за него като че ли било все едно – да се покланя на Иехова или на Ваал. При такова нравствено религиозно състояние на юдейския народ и политическото негово могъщество не могло да бъде трайно. Още в царуването на Езекий Юдейското царство претърпяло ужасно опустошение от асирийския цар Сенахерим и било заставено ежегодно да му плаща голям данък (4 Царства 18:13-16). Заради възгордяването на Езекий (2 Паралипоменон 32:23-25) и заради нечестието на юдейския народ пророк Исаия предсказал нови и още по-ужасни бедствия (4 Царства 20:16-18).
Манасий, приемникът на цар Езекий, за своето крайно нечестие видял вече отчасти изпълнението на Исаините предсказания: при него, по Божията воля, асирийците отново нападнали Юдея, взели него в плен и, свързан, откарали във Вавилон и, само когато се разкаял, го освободили (2 Паралипоменон 33:10-13).
Такова било положението на Юдейското царство. Що се касае до Израилското царство, което при пророк Исаия изживяло последните си дни, то се намирало в още по-лошо състояние. Идолопоклонството, въведено от Йеровоам І (3 Царства 12:26-30), и съединеното с него нечестие тук не срещнали никакви прегради в своето развитие: израелските царе един другиго превъзхождали със своето нечестие и ревност към идолопоклонство; свещениците и левитите, излезли от средата на самия народ (3 Царства 12:31), не могли да стоят по-горе от него, а истинските пророци тук били гонени и убивани. От това идолопоклонството и нечестието тук се разпространявали по-широко и по-бързо, отколкото в Юдейското царство, където свещениците и левитите били потомци на богоизбраното Левиино коляно, където между нечестивите царе имало и много благочестиви и където поради това истинските пророци имали повече свобода в своята дейност. Ето защо, Израилското царство по-рано от Юдейското изгубило своята независимост: в 6-тата година на Езекий, юдейския цар, то било окончателно разрушено от асирийския цар Салманасар – в 722 година преди Рождество Христово.
Още по-безотрадна картина представял от себе си тогавашният езически свят. Най-силни съседи на юдеите тогава били: на юг – египтяните, на север – сирийците, на изток – асирийците и вавилонзините. Тези народи взаимно си съперничели и воювали един с друг. По отношение към еврейския народ всички те се стремели да го подчинят или, в случай на война със съседа, да го направят надежден съюзник. В религиозно-нравствено отношение те всички потъвали в суеверия и пороци. Езическият култ изгубил всякакъв смисъл, станал пуста формалност, изпълнявана само по привичка, и заради това престанал да има и онова слабо влияние, което преди указвал върху нравствеността на народа. Оттук – най-широк простор на всякакви страсти и пълна разюзданост на нравите.
На еврейските царе е бил необходим един особен ръководител в сношенията им с тези народи. Такъв бил пророк Исаия: той порицавал съюзите с езичниците, изобличавал народите в нечестие и пороци и предсказвал, по повод на различни политически събития, бъдещата тяхна съдба. Наред с пророчествата от изобличителен характер, той се стараел да проповядва и на езичниците за истинския Бог и да внедри в съзнанието им мисълта, че Бог на евреите е Бог и спасител на всички народи и че само в Него, а не в своите идоли, те могат да намерят спасение.
Трябва да влезете, за да коментирате.