Архимандрит Иоан

В действителност взаимните анатеми били произнесени срещу отделни лица, а не срещу Цариградската или Римската църкви. Легатите дори хвалели византийския император и народа за тяхното правоверие. Също и патриархът не анатемосал папата, а отлъчил само неговите легати.Тях той въобще смятал за пратеници на Аргир и писмата им за фалшиви. Въпреки това, обаче, събитието от юли 1054 година запечатало окончателния разрив между Източната и Западната църкви. Оттогава папите започнали да гледат на Православната църква като на «отделена от Рим», което продължава и до днес. Папа Григорий VII се опитал през 1073 година да «възстанови предишното единство между Римската църква и нейната дъщеря – Цариградската църква». Според него, «Източната църква отпаднала по внушение на дявола от католическата вяра». В очите на Рим гърците минавали за схизматици и еретици и обратно. До разделението Източната и Западната църкви се наричали «католическа»(=съборна, вселенска) църква, а след разделението първата взела да се именува «православна», а втората запазила старото название «католическа», което и православните употребяват за нея, само че в смисъл на «неправославна».

*

И тук, като основна причина за разделението, ще трябва да изтъкнем на първо място идеята за папското главенство. Православният Изток по никакъв начин не искал да приеме почиващото уж върху «божествено право» приматство на римския епископ. Михаил Керуларий бил съгласен да разговаря с папата, но при абсолютно равноправие на двете Църкви и затова му писал: «Ако чрез тебе името ми се възвести в Римската църква, то чрез моето посредничество твоето име ще стане известно на всички църкви във вселената». Католическата църква продължава да хвърля вината върху цариградския патриарх, задето не искал да признае «божествения ред в Църквата и чрез това се отделил от центъра на църковното единство».

Обаче Хумберт съвсем неоснователно искал от Източната църква да се подчини на папата, като се базирал на тенденциозно фалшифицирани документи като: Константиновия дар, Псевдоисидоровите декреталии и каноническия сборник «Диферзорум патрум сентенцие», в които ясно се прокарва идеята за главенството на Римската катедра. От тях той правел широки изводи и величаел Рим като: «глава, която подобно на цар се издига над всички слуги; като майка, към която дори и императорът иска да се обърне; като високо стърчащ връх, който Сам Господ издигнал; дори като начало на всяка християнска, следователно и на византийската императорска власт».

Хумберт не познавал Източната църква и затова напълно подценил истинското положение в Цариград. Той действал, може би, честно за себе си, изхождайки само от западен аспект за папата като църковен и светски глава. Но начинът, по който той се опитал да наложи приматството в Цариград, и то едно приматство не само «по божествено право», но и с чисто човешки прибавки, неминуемо трябвало да доведе до разкол в Църквата.

Кардиналът третирал патриарха като свой подчинен, искал да го привлече под отговорност и да разследва постъпките му. За него той бил само епископът на Цариград, който злоупотребявал с названието патриарх и нямал право да се титулува «вселенски».

По отношение обредите на Източната църква Хумберт бил донякъде толерантен, но все пак грубо се отнесъл в опровержението си на Никитовия трактат, към някои обичаи, като напр.: употребата на копие при проскомидията, топлата вода при причастието, отлагане на кръщението след осмия ден, брака на свещениците, квасен хляб при евхаристията и пр. Освен това, той обвинил православните в цяла редица ереси, дори че «изхвърлили Филиокве от символа на вярата».

От своя страна и византийците, начело с патриарха, също не се скъпели в обвиненията си спрямо «латинските еретици». Михаил Керуларий се заловил за разликата в обредите и от това направил цял веров въпрос, за да обвини Запада в ерес. Тези различия съществували от векове, но на тях не се обръщало голямо внимание и не били считани като пречка за единение.Едва чрез Михаила култовият въпрос станал ябълка на раздора между Изтока и Запада. Естествено, че за него само източните обичаи били правилни. Възстановяването на единството било възможно само ако Рим се върне към истинското православие. Керуларий използвал в религиозната борба и вековната национална омраза между гърци и латинци. За народа били по-понятни обредовите въпроси, отколкото оплетените богословски проблеми. Но тук се изпадало в такива дребнавости, които днес са изгубили значение, като напр: бръсненето на брадите, целибатът на свещенството, ядене на удавено, непеене на «алилуия» през време на постите, служене на литургия през всички дни на поста. Съботното постене на латинците било смятано като празнуване на съботата, тоест като усвояване на иудейски обичай.

Така че и от двете страни страстите бушували, липсвало желание и добра воля за разбирателство и помирение. И двете страни упорито държали на своето и не искали да разберат и признаят правото на другата. Сегашната схизма е резултат на дълго развитие, в което са играли роля както политически фактори, така и волята на отделни човеци, често пъти техните лични дребнавости, амбиции, честолюбие и пр. При по-голямо християнско съзнание, миролюбие, смирение, може би, нямаше да се достигне до взаимни анатеми, низвержения и отлъчвания.

*

Един важен въпрос, с който комисиите от страна на Католическата и Цариградската църкви трябвало да се занимаят във връзка с вдигането на анатемата, бил: дали легатите (Хумберт) са действали законосъобразно с поставянето на отлъчителната була върху престола на «Св. Софѝя», или не.

Тук историците от католическа страна се разделят на две противоположни мнения:

1) Антоан Мишел (един от големите авторитети по този въпрос) смята, че легатите произнесли анатемата по нареждане на папа Лъв IX, а не по свое лично усмотрение. Още повече, че в писмото си до патриарха папата го заплашил, че ако се не осъзнае и поправи, ще бъде отлъчен заедно с неговите съмишленици. Легатите довършили с отлъчителната була тази папска закана. Според тогава действащото право, присъдата на един папа се приемала като неизменяема и от неговите приемници. Затова легатите не поискали от папа Виктор II потвърждение на отлъчването, но само му изпратили един екземпляр от отлъчителната грамота със следното обяснение: «Истам екскомуникационем манибус нострис мисимус супер алтаре с. Софие… Салутамус мултум туам с. патернитатем». (Това отлъчване поставихме с нашите ръце върху олтара на св. Софѝя… Много те поздравляваме, твое свето отечество). Папа Виктор не само не оспорил правотата на тяхното действие, но наградил Хумберт със особени привилегии и заради минали негови заслуги.

Според куриалното право за посланиците от тази ранна епоха на реформи в Католическата църква, със смъртта на папата не се прекратявали пълномощията на легатите. Преди да заминат за Византия, те посетили тежко болния Лъв IX в Беневент, който бил вече на умиране и на 12.II.1054 година отслужил последната си литургия. Това би им дало повод да се замислят за мисията си в Цариград. Освен това: а) папата имал голямо доверие в Хумберт, който му редактирал писмата; б) самите легати били най-големите познавачи на каноническото право по това време: Хумберт написал «Либри адверзус Симониакос», които представляват истински арсенал на западното църковно право; също и Фридрих, като канцлер, следователно и като «примус юдекс Палатинус» (пръв съдия на Палатин) знаел отлично куриалното право; архиепископ Петър от Амалфи бил също човек на науката; в) легатиге със своя авторитет свидетелствали за истинността на анатемата; г) те не молят папа Виктор II да одобри постъпката им, но само го информират за извършеното отлъчване.

Всичко това, според Антоан Мишел, са неоспорими факти, които не бива да се пренебрегват. Те изискват само една по-силна взаимна любов и прошка[15].

2) Обратно на Антоан Мишел, М. Жижи от римския ориенталски институт смята анатемата, произнесена от легатите, за невалидна, понеже папа Лъв IX бил починал преди произнасянето ѝ[16]. Същото мнение поддържа и Е. Аман[17]. Е. Херман подлага пък на съмнение валидността на отлъчването [18].

Най-новите католически историци смятат, че отлъчителната була била съчинена от самия Хумберт, който действал самоволно, без да бъде упълномощен за такава постъпка от папа Лъв IX[19].

*

На 7.XII.1965 година сутринта в Рим пристигна специална делегация от страна на Цариградската църква, водач на която беше Илиуполския митрополит Мелитон. За делегацията беше отредено почетно място от лявата страна на централния престол в храма «Св. Петър» през време на папската служба. След литургията секретарят на Секретариата за християнско единство Маурианският епископ Ян Вилибрандс изнесе от амвона кратък доклад за събитията, свързани с произнасянето на анатемата. След това кардинал Августин Беа прочете следното папско бреве (грамота):

«Живейте в любов, както и Христос ни възлюби (Ефесяни 5:2). Тези предупреждаващи думи на апостола на народите ни идват на ума и ни вълнуват нас, които се наричаме християни, според името на нашия Спасител, особено в това време, което настойчиво напира да разширим хоризонта на любовта. Чрез Божията благодат нашите сърца се възпламениха именно от желанието, всичко да рискуваме, за да дойдат до единството онези, които по особен начин са призвани за неговото осъществяване.

Ние, които седим по решение на Божественото провидение на престола на св. Петър, в изпълнение на това Господне поръчение вече неколкократно обявихме, че искаме да използваме всички подходящи възможности, които ни се представят, за да изпълним тази воля на Спасителя. Затова ние си спомняме за онези тъжни събития от 1054 година, които след не малко предварителни раздори доведоха до разделението между Римската и Цариградската църкви. С пълно право нашият предшественик Светият папа Григорий VII по-късно написал: «В каквато мярка по-рано единството се отразявало за полза, в същата мярка по-късно то влияело за вреда, понеже от двете страни любовта била охладняла» (Писмо до византийския император Михаил I, 18, Ед. Каспар стр. 30). Дотам се достигнало тогава, че папските легати произнесли екскомуникация (анатема) срещу патриарха на Цариград Михаил Керуларий и двама от неговите сътрудници. По същия начин постъпил след това синодът срещу тях.

Сега обаче, след като времето и възгледите са се изменили, изпълваме се с голяма радост, че нашият достоуважаван брат, Цариградският Патриарх Атинагор I и неговия синод имат заедно с нас същото желание, именно: да възстановят между нас любовта, тази «блага и спасителна връзка» (срв. Августин, Серм. 350, 3; П. Л. 39, 1534). Затова ние желаем да напреднем, по пътя на братската любов, която ще ни доведе до пълно единство, и да отстраним всички препятствия и затруднения. Ето защо ние обявяваме пред събраните епископи на Втория Ватикански вселенски събор, че болезнено оплакваме онези слова и дела оттогава, които не можем да одобрим. Освен това ние искаме да изтръгнем из спомена на Църквата тогава произнесеното отлъчване, да го обявим за безпредметно и напълно да го отдадем на забвение.

Ние особено се радваме, че можем да изпълним тази братска услуга тук в Рим, при гроба на апостол Петър, в същия ден, когато в Цариград, наричан «Новия Рим», се извършва същото в този ден, в който Църквата на Изтока и Църквата на Запада в благочестиво възпоминание празнува паметта на своя общ епископ и църковен учител Амвросий с Всемилостивият Бог, източникът на мира да даде на добрата воля от двете страни успех и да разреши, щото това публично свидетелство на християнското братство да бъде за Негова слава и за спасение на душите.

Издадено в Рим, при гроба на св. Петър, под рибарския пръстен, на 7 декември 1965, на празника на светия епископ, изповедник и църковен учител Амвросий, в третата година от нашия понтификат.

Павел VI.»

След това митрополит Мелитон, облечен в архиерейска мантия, се изкачи на подиума, поставен над гроба на св. апостол Петър, където на трон седеше папата. Двамата се прегърнаха и целунаха по три пъти. Павел VI му връчи художествено изработеното бреве. Речи тук не се произнесоха. Цялата църква бурно ръкопляскаше. Въодушевлението на епископите беше голямо.

Своята реч митрополит Мелитон произнесе на ауденцията при папата във Ватиканския дворец. Между другото той каза: «Ние, смирените посланици на Вашия брат, Константинополския епископ, като изпълняваме неговата заповед и тази на синода му, известяваме Вам и на светия събор около Вас, че в този миг Вашият брат Патриарх Атинагор I, действайки в същия дух и тълкувайки всеправославното чувство на братска обич и мир, което бе изразено в третото всеправославно съвещание на остров Родос, от катедрата на св. Иоан Златоуст, всеобщ отец на единната Църква, тогава, когато се извършва неговата божествена литургия, отслужена в чест и памет на светия наш отец Амвросий, Ваш предшественик на Миланския престол, вдига от възпоминанията и из средата на Църквата анатемата, произнесена от патриарх Михаил Керуларий през 1054 година.

Ето сега тези две апостолски катедри на древния и на новия Рим, които по съображения само Богу известни, бяха свързали миналото, развързват настоящето и откриват бъдещето, като отменят чрез една обща декларация и взаимен църковен акт анатемата, произнесена от тях, този символ на схизмата, и издигат на нейно място братската любов – символ на взаимното им възвръщане.

Макар че остават различията в учението, каноническия ред и култа и не е още осъществено единението в обредите, основната предпоставка за постепенното разрешение на спорните точки, тоест братската любов, е не по-малко официално и църковно установена днес между двете първи катедри на Запада и Изтока.

Вие, първият епископ на християнския свят, и вторият по чин, Вашият брат Константинополският епископ, поради свещеното събитие на днешния ден, за първи път след дълги векове ще можете тази година с един език и с едно сърце да се обърнете към людете, които в Църквата и извън Църквата с тревога очакват благоволението и мира.»

В същият този ден пред една делегация от страна на Католическата църква, дошла в Цариград, Патриарх Атинагор I вдигнал анатемата, произнесена срещу папските легати. Съставеният за този случай акт гласи:

Архимандрит Иоан

Вторият Ватикански събор приключи на 7.XII.1965 година с едно важно от икуменическо гледище събитие – вдигане на анатемата[1] от 1054 година. Преговорите по този въпрос започнали още през време на срещата между Цариградския Патриарх Атинагор I и Папа Павел VI на 5.I.1964 година в Иерусалим[2]. След това разни комисии от двете страни продължили да проучват събитията, свързани с тази анатема, в резултат на което се установило, че тя исторически е отживяла времето си и може да бъде вдигната като първа стъпка за подобряване отношенията между Рим и Цариград (респективно Католическата и Православната църкви).

Трябва, обаче, предварително да се каже, че премахването на анатемата не е още унищожаване на схизмата. С това нищо не се променя в догматическо, каноническо, литургическо и общоцърковно отношение между Православната и Римокатолическата църкви. Това е само омекотяване на атмосферата за един бъдещ богословски диалог по въпросите за схизмата, за който диалог се смята, че по-добре ще бъде да се води без анатемата, отколкото под анатемата.

За да може да се разбере значението на това събитие, необходимо е да се направи кратък исторически преглед и да се видят причините, които са довели до произнасяне на анатемите.

Деветият и единадесетият век се характеризират с постепенно засилване на цезаропапизма в Католическата църква. Римската катедра била възглавявана от папи, които все по-настойчиво искали да им се признава приматството и «пленитудо потестатис»[3] не само от западните християнски държави, но и от Византия, включително и Източната църква. По същото време, обаче, на Цариградския престол не липсвали енергични и силни личности, които здраво държали за автокефалността на Източната църква и по никакъв начин не желаели да се помирят с някакво главенство на Римския епископ, или пък с намесата му във вътрешните работи на управляваните от тях катедри.

Основите на разкола били поставени още твърде отдавна. Времето и развиващите се събития не само не ги отстранили, но още повече подчертали и изострили. Трагичната драма, която довела до разделението на Църквата се състои от две действия и продължила, с малки промеждутъци, цели два века: от половината на деветия век до половината на единадесетия век. Първото действие се състояло през IX-ти век с главни действащи лица: папа Николай I и патриарх Фотий. Второто действие – в XI-ти век с участници: патриарх Михаил Керуларий и папа Лъв IX заедно с кардинал Хумберт.

I.

След тържеството на православието (842 година) в Цариград стихнали борбите за вярата, обаче се появили ежби на църковна почва. Поставеният от императрица Теодора патриарх Игнатий (VII.846 година), макар че се ползвал с висока почит заради своето благочестие, аскетически живот и ревност за православието, се оказал неудобен за властващата придворна партия, начело с кесаря Варда. Строг към себе си, той бдял за морала в обществото и особено за този в двореца, който далеч не бил на необходимата висота. Затова скоро си спечелил врагове и то в лицето на силния кесар Варда, който управлявал от името на разпуснатия юноша император Михаил III (856-867 година). Игнатий бил обвинен в държавна измяна и на 23.XI.857 година заточен на остров Теревинт (в Мраморно море), като насила го накарали да подпише оставката си. На Цариградската катедра Варда издигнал Фотий (857-867), дотогава светско лице, заемащ високата длъжност пръв императорски секретар и сенатор. Фотий бил блестящо надарен и се славел със своята голяма ученост и строго православие. За пет дни той приел всички духовни степени, макар че патриаршеското достойнство било против желанието му. Привържениците на Игнатий свикали събор (859 година) и анатемосали Фотий като похитител на Цариградската катедра. Фотий от своя страна отвърнал със същото. Трябвало да се потърси посредничеството на Рим. Императорът и Фотий писали на папата, че случаят с Игнатий е ликвидиран от редовен събор и, понеже не се касаело за въпроси на вярата, а за чисто вътрешни дисциплинарни дела, той можел спокойно да признае избора на Фотий. Ако тогава на римския престол е стоял един по-слаб и не толкова амбициозен и властолюбив папа, колкото Николай I (858-починал 13.XI.867 година), Фотий е щял да получи признание от Рим. Обаче Николай бил с твърд характер, непреклонна воля и здраво защищавал мнимите привилегии на своята катедра така, както били разбирани в Рим. Той прокарвал възгледа, че папата е Христов заместник на земята и затова върху него лежи грижата за цялата Църква. Решенията на римския епископ били окончателни и неизменяеми. Той не подлежал на никакъв църковен или светски съд. Николай пръв използвал Лъжеисидоровите декреталии[4], за да наложи своите права на примат и висш съдия и върху Източната църква. Случаят с Фотий бил много удобен за това. Той се въздържал веднага да признае избора му, като първо искал чрез изпратените двама легати да разучи обстоятелствата на място. В писмото си до императора Николай изказал учудването си, че Игнатий бил свален без съгласието на римския епископ. В 861 година в Цариград бил свикан голям събор, който осъдил Игнатий и признал Фотий за законен патриарх. Папските легати, които имали задължението само да разследват случая и да докладват в Рим, превишили правата си и потвърдили свалянето на Игнатий, макар че последният не бил апелирал към папата. В това те виждали големия успех, че Източната църква практически признавала правото на папата да съди един цариградски патриарх.

Когато по-късно Николай узнал от привържениците на Игнатий за незаконното действие на своите легати, той свикал събор в Рим (Латеран, април 863 година), който низвергнал Фотий, отлъчил папските легати и поискал от императора да възстанови Игнатий на патриаршеския престол. С тази фатална присъда на Латеранския събор, който Изтокът почувствал като тежка обида, започнало фактическото отделяне на двете църкви. Императорът, разбира се, не приложил решенията на този събор, защото държал на дотогавашната си църковна политика. Разменените оскърбителни писма между Михаил III и папата още повече задълбочили противоречията, но все пак възможността за взаимни отстъпки не била изключена. Може би с течение на времето тези писма биха изгубили до голяма степен своята острота, ако в борбата между Рим и Цариград не бил се вмъкнал нов елемент, именно българският въпрос, който изострил враждебните отношения.

В 865 година княз Борис приел християнството от Византия. Фотий изпратил гръцки духовници в България и отправил към новопокръстения владетел известното пастирско послание, без обаче да задоволи искането му за самостоятелен глава на Българската църква. На Изток тогава господствала теорията за пентархията. За да избегне гръцкото влияние и да не би църковните връзки с Цариград да се превърнат в политическа зависимост на България от Византия, Борис се обърнал към папата с молба да му изпрати мисионери. През август 866 година български пратеници пристигнали в Рим и поставили на папата редица въпроси относно тайнствата на вярата и нравствения живот. Николай I отговорил на тези въпроси и изпратил в България двама подготвени епископи: Павел Популонски и Формоза Портуенски. Гръцкото духовенство трябвало да напусне страната. Отговаряйки на въпроса за истинските патриарси, папата силно принизил Цариградската катедра, изтъквайки александрийския патриарх като втори след римския епископ. Този факт, както и самото присъствие на латинското духовенство почти до вратите на Цариград трябвало да оскърби императора и патриарха. С окръжно послание Фотий призовал източните патриарси на събор в Цариград, за да разгледат отстъпленията на Римската църква от древните обичаи и поведението на латинското духовенство сред новопокръстения български народ. Този събор се състоял през лятото на 867 година. Той осъдил всички догматически и култови нововъведения на Западната църква, обявил папа Николай за низвергнат и го предал на анатема. Особено Фотий се спрял на «Филиокве»[5], което издигнал като знаме в борбата си срещу Рим. Затова той се смята за първия идеолог на Православието, който точно е формулирал отстъпленията на Латинската църква. С отлъчването на Николай цариградският събор от своя страна пък си присвоил правото да се намесва в работите на Рим и да съди папата. Обаче, съмнително е, дали Фотий е искал чрез този акт да издигне Цариградската катедра над Римската. По-скоро тук се касаело за осъждане на този папа, а не и на римските епископи изобщо. Николай I не можал да узнае за отлъчването си, понеже починал скоро след това (13.XI.867 година).

В края на септември 867 година император Михаил III бил убит. На престола се възкачил Василий Македонец. Понеже Фотий бил доверено лице на Михаил и запретил на Василий, като убиец, да влезе в църква, той бил свален и катедрата заел отново Игнатий (23.X.867 година). Новият папа Адриан II узнал едва през пролетта на 869 година за събитията във Византия. Той не бил склонен да приеме решенията на цариградския събор от 867 година за маловажни. Нападките срещу папата били твърде тежки, за да се забравят. Затова Адриан свикал в Рим събор (VII.869), на който били изгорени актовете на цариградския събор от 867 година. Фотий бил отлъчен и само като мирянин можел да се върне в Църквата, ако се покае.

В началото на октомври 869 година император Василий свикал събор в Цариград, на който присъствали трима папски легати[6]. Под тяхно председателство Фотий и привържениците му били анатемосани. На едно извънредно заседание (4.III.870 година) съборът разрешил и българския въпрос, признавайки автономността на новоучредената Българска църква. Латинското духовенство трябвало да напусне България. Напразно били протестите на папските легати. Игнатий не отстъпил. Това отново влошило отношенията между Рим и Цариград. Адриан II и по-късно папа Иоан VIII заплашвали патриарха с низвержение, задето поставил архиепископ в България и настоявали да отзове гръцкото духовенство. Игнатий, обаче, базирайки се на Халкидонския събор, който включвал Балканския полуостров под юрисдикцията на Цариградската катедра, не се съгласил.

След смъртта на Игнатий (23.X.877 година) Фотий отново заел патриаршеския престол. Още през 873 година той спечелил благоволението на императора, който му възложил възпитанието на децата си. Трудно било такава изтъкната личност като Фотий да се тури настрана. Папа Иоан VIII бил склонен да признае възстановяването на Фотий, понеже се нуждаел от византийска подкрепа във войните си срещу сарацините в Италия, но при условие, че Фотий се разкае за случилото се и се съгласи България отново да премине под юрисдикцията на Римската църква. Фотий отказал да моли за прошка пред свикания събор в Цариград (879-880 година), понеже смятал за несправедливи наложените му наказания от Николай I и Адриан II. Този събор тържествено го възстановил на Цариградската катедра и предал на анатема събора от 869/870 година. Папските легати подписали решенията и, като че ли мирът между двете църкви бил затвърден. Обаче за кратко. Щом Иоан VIII узнал, че България не му е отстъпена, отхвърлил събора и анатемосал Фотий (881 година). Така отново настанала схизма между Римската и Цариградската църкви.

След този събор Фотий достигнал зенита на своята слава и влияние, както нито един епископ на новия Рим. Но скоро звездата му залязла. В 886 година император Василий умрял. Синът му Лъв VI Мъдри свалил Фотий, понеже влиянието му било опасно за царската власт. Фотий завършил живота си в заточение и неизвестност (починал 6.II.891 година)[7].