Архимандрит Иоан

В действителност взаимните анатеми били произнесени срещу отделни лица, а не срещу Цариградската или Римската църкви. Легатите дори хвалели византийския император и народа за тяхното правоверие. Също и патриархът не анатемосал папата, а отлъчил само неговите легати.Тях той въобще смятал за пратеници на Аргир и писмата им за фалшиви. Въпреки това, обаче, събитието от юли 1054 година запечатало окончателния разрив между Източната и Западната църкви. Оттогава папите започнали да гледат на Православната църква като на «отделена от Рим», което продължава и до днес. Папа Григорий VII се опитал през 1073 година да «възстанови предишното единство между Римската църква и нейната дъщеря – Цариградската църква». Според него, «Източната църква отпаднала по внушение на дявола от католическата вяра». В очите на Рим гърците минавали за схизматици и еретици и обратно. До разделението Източната и Западната църкви се наричали «католическа»(=съборна, вселенска) църква, а след разделението първата взела да се именува «православна», а втората запазила старото название «католическа», което и православните употребяват за нея, само че в смисъл на «неправославна».

*

И тук, като основна причина за разделението, ще трябва да изтъкнем на първо място идеята за папското главенство. Православният Изток по никакъв начин не искал да приеме почиващото уж върху «божествено право» приматство на римския епископ. Михаил Керуларий бил съгласен да разговаря с папата, но при абсолютно равноправие на двете Църкви и затова му писал: «Ако чрез тебе името ми се възвести в Римската църква, то чрез моето посредничество твоето име ще стане известно на всички църкви във вселената». Католическата църква продължава да хвърля вината върху цариградския патриарх, задето не искал да признае «божествения ред в Църквата и чрез това се отделил от центъра на църковното единство».

Обаче Хумберт съвсем неоснователно искал от Източната църква да се подчини на папата, като се базирал на тенденциозно фалшифицирани документи като: Константиновия дар, Псевдоисидоровите декреталии и каноническия сборник «Диферзорум патрум сентенцие», в които ясно се прокарва идеята за главенството на Римската катедра. От тях той правел широки изводи и величаел Рим като: «глава, която подобно на цар се издига над всички слуги; като майка, към която дори и императорът иска да се обърне; като високо стърчащ връх, който Сам Господ издигнал; дори като начало на всяка християнска, следователно и на византийската императорска власт».

Хумберт не познавал Източната църква и затова напълно подценил истинското положение в Цариград. Той действал, може би, честно за себе си, изхождайки само от западен аспект за папата като църковен и светски глава. Но начинът, по който той се опитал да наложи приматството в Цариград, и то едно приматство не само «по божествено право», но и с чисто човешки прибавки, неминуемо трябвало да доведе до разкол в Църквата.

Кардиналът третирал патриарха като свой подчинен, искал да го привлече под отговорност и да разследва постъпките му. За него той бил само епископът на Цариград, който злоупотребявал с названието патриарх и нямал право да се титулува «вселенски».

По отношение обредите на Източната църква Хумберт бил донякъде толерантен, но все пак грубо се отнесъл в опровержението си на Никитовия трактат, към някои обичаи, като напр.: употребата на копие при проскомидията, топлата вода при причастието, отлагане на кръщението след осмия ден, брака на свещениците, квасен хляб при евхаристията и пр. Освен това, той обвинил православните в цяла редица ереси, дори че «изхвърлили Филиокве от символа на вярата».

От своя страна и византийците, начело с патриарха, също не се скъпели в обвиненията си спрямо «латинските еретици». Михаил Керуларий се заловил за разликата в обредите и от това направил цял веров въпрос, за да обвини Запада в ерес. Тези различия съществували от векове, но на тях не се обръщало голямо внимание и не били считани като пречка за единение.Едва чрез Михаила култовият въпрос станал ябълка на раздора между Изтока и Запада. Естествено, че за него само източните обичаи били правилни. Възстановяването на единството било възможно само ако Рим се върне към истинското православие. Керуларий използвал в религиозната борба и вековната национална омраза между гърци и латинци. За народа били по-понятни обредовите въпроси, отколкото оплетените богословски проблеми. Но тук се изпадало в такива дребнавости, които днес са изгубили значение, като напр: бръсненето на брадите, целибатът на свещенството, ядене на удавено, непеене на «алилуия» през време на постите, служене на литургия през всички дни на поста. Съботното постене на латинците било смятано като празнуване на съботата, тоест като усвояване на иудейски обичай.

Така че и от двете страни страстите бушували, липсвало желание и добра воля за разбирателство и помирение. И двете страни упорито държали на своето и не искали да разберат и признаят правото на другата. Сегашната схизма е резултат на дълго развитие, в което са играли роля както политически фактори, така и волята на отделни човеци, често пъти техните лични дребнавости, амбиции, честолюбие и пр. При по-голямо християнско съзнание, миролюбие, смирение, може би, нямаше да се достигне до взаимни анатеми, низвержения и отлъчвания.

*

Един важен въпрос, с който комисиите от страна на Католическата и Цариградската църкви трябвало да се занимаят във връзка с вдигането на анатемата, бил: дали легатите (Хумберт) са действали законосъобразно с поставянето на отлъчителната була върху престола на «Св. Софѝя», или не.

Тук историците от католическа страна се разделят на две противоположни мнения:

1) Антоан Мишел (един от големите авторитети по този въпрос) смята, че легатите произнесли анатемата по нареждане на папа Лъв IX, а не по свое лично усмотрение. Още повече, че в писмото си до патриарха папата го заплашил, че ако се не осъзнае и поправи, ще бъде отлъчен заедно с неговите съмишленици. Легатите довършили с отлъчителната була тази папска закана. Според тогава действащото право, присъдата на един папа се приемала като неизменяема и от неговите приемници. Затова легатите не поискали от папа Виктор II потвърждение на отлъчването, но само му изпратили един екземпляр от отлъчителната грамота със следното обяснение: «Истам екскомуникационем манибус нострис мисимус супер алтаре с. Софие… Салутамус мултум туам с. патернитатем». (Това отлъчване поставихме с нашите ръце върху олтара на св. Софѝя… Много те поздравляваме, твое свето отечество). Папа Виктор не само не оспорил правотата на тяхното действие, но наградил Хумберт със особени привилегии и заради минали негови заслуги.

Според куриалното право за посланиците от тази ранна епоха на реформи в Католическата църква, със смъртта на папата не се прекратявали пълномощията на легатите. Преди да заминат за Византия, те посетили тежко болния Лъв IX в Беневент, който бил вече на умиране и на 12.II.1054 година отслужил последната си литургия. Това би им дало повод да се замислят за мисията си в Цариград. Освен това: а) папата имал голямо доверие в Хумберт, който му редактирал писмата; б) самите легати били най-големите познавачи на каноническото право по това време: Хумберт написал «Либри адверзус Симониакос», които представляват истински арсенал на западното църковно право; също и Фридрих, като канцлер, следователно и като «примус юдекс Палатинус» (пръв съдия на Палатин) знаел отлично куриалното право; архиепископ Петър от Амалфи бил също човек на науката; в) легатиге със своя авторитет свидетелствали за истинността на анатемата; г) те не молят папа Виктор II да одобри постъпката им, но само го информират за извършеното отлъчване.

Всичко това, според Антоан Мишел, са неоспорими факти, които не бива да се пренебрегват. Те изискват само една по-силна взаимна любов и прошка[15].

2) Обратно на Антоан Мишел, М. Жижи от римския ориенталски институт смята анатемата, произнесена от легатите, за невалидна, понеже папа Лъв IX бил починал преди произнасянето ѝ[16]. Същото мнение поддържа и Е. Аман[17]. Е. Херман подлага пък на съмнение валидността на отлъчването [18].

Най-новите католически историци смятат, че отлъчителната була била съчинена от самия Хумберт, който действал самоволно, без да бъде упълномощен за такава постъпка от папа Лъв IX[19].

*

На 7.XII.1965 година сутринта в Рим пристигна специална делегация от страна на Цариградската църква, водач на която беше Илиуполския митрополит Мелитон. За делегацията беше отредено почетно място от лявата страна на централния престол в храма «Св. Петър» през време на папската служба. След литургията секретарят на Секретариата за християнско единство Маурианският епископ Ян Вилибрандс изнесе от амвона кратък доклад за събитията, свързани с произнасянето на анатемата. След това кардинал Августин Беа прочете следното папско бреве (грамота):

«Живейте в любов, както и Христос ни възлюби (Ефесяни 5:2). Тези предупреждаващи думи на апостола на народите ни идват на ума и ни вълнуват нас, които се наричаме християни, според името на нашия Спасител, особено в това време, което настойчиво напира да разширим хоризонта на любовта. Чрез Божията благодат нашите сърца се възпламениха именно от желанието, всичко да рискуваме, за да дойдат до единството онези, които по особен начин са призвани за неговото осъществяване.

Ние, които седим по решение на Божественото провидение на престола на св. Петър, в изпълнение на това Господне поръчение вече неколкократно обявихме, че искаме да използваме всички подходящи възможности, които ни се представят, за да изпълним тази воля на Спасителя. Затова ние си спомняме за онези тъжни събития от 1054 година, които след не малко предварителни раздори доведоха до разделението между Римската и Цариградската църкви. С пълно право нашият предшественик Светият папа Григорий VII по-късно написал: «В каквато мярка по-рано единството се отразявало за полза, в същата мярка по-късно то влияело за вреда, понеже от двете страни любовта била охладняла» (Писмо до византийския император Михаил I, 18, Ед. Каспар стр. 30). Дотам се достигнало тогава, че папските легати произнесли екскомуникация (анатема) срещу патриарха на Цариград Михаил Керуларий и двама от неговите сътрудници. По същия начин постъпил след това синодът срещу тях.

Сега обаче, след като времето и възгледите са се изменили, изпълваме се с голяма радост, че нашият достоуважаван брат, Цариградският Патриарх Атинагор I и неговия синод имат заедно с нас същото желание, именно: да възстановят между нас любовта, тази «блага и спасителна връзка» (срв. Августин, Серм. 350, 3; П. Л. 39, 1534). Затова ние желаем да напреднем, по пътя на братската любов, която ще ни доведе до пълно единство, и да отстраним всички препятствия и затруднения. Ето защо ние обявяваме пред събраните епископи на Втория Ватикански вселенски събор, че болезнено оплакваме онези слова и дела оттогава, които не можем да одобрим. Освен това ние искаме да изтръгнем из спомена на Църквата тогава произнесеното отлъчване, да го обявим за безпредметно и напълно да го отдадем на забвение.

Ние особено се радваме, че можем да изпълним тази братска услуга тук в Рим, при гроба на апостол Петър, в същия ден, когато в Цариград, наричан «Новия Рим», се извършва същото в този ден, в който Църквата на Изтока и Църквата на Запада в благочестиво възпоминание празнува паметта на своя общ епископ и църковен учител Амвросий с Всемилостивият Бог, източникът на мира да даде на добрата воля от двете страни успех и да разреши, щото това публично свидетелство на християнското братство да бъде за Негова слава и за спасение на душите.

Издадено в Рим, при гроба на св. Петър, под рибарския пръстен, на 7 декември 1965, на празника на светия епископ, изповедник и църковен учител Амвросий, в третата година от нашия понтификат.

Павел VI.»

След това митрополит Мелитон, облечен в архиерейска мантия, се изкачи на подиума, поставен над гроба на св. апостол Петър, където на трон седеше папата. Двамата се прегърнаха и целунаха по три пъти. Павел VI му връчи художествено изработеното бреве. Речи тук не се произнесоха. Цялата църква бурно ръкопляскаше. Въодушевлението на епископите беше голямо.

Своята реч митрополит Мелитон произнесе на ауденцията при папата във Ватиканския дворец. Между другото той каза: «Ние, смирените посланици на Вашия брат, Константинополския епископ, като изпълняваме неговата заповед и тази на синода му, известяваме Вам и на светия събор около Вас, че в този миг Вашият брат Патриарх Атинагор I, действайки в същия дух и тълкувайки всеправославното чувство на братска обич и мир, което бе изразено в третото всеправославно съвещание на остров Родос, от катедрата на св. Иоан Златоуст, всеобщ отец на единната Църква, тогава, когато се извършва неговата божествена литургия, отслужена в чест и памет на светия наш отец Амвросий, Ваш предшественик на Миланския престол, вдига от възпоминанията и из средата на Църквата анатемата, произнесена от патриарх Михаил Керуларий през 1054 година.

Ето сега тези две апостолски катедри на древния и на новия Рим, които по съображения само Богу известни, бяха свързали миналото, развързват настоящето и откриват бъдещето, като отменят чрез една обща декларация и взаимен църковен акт анатемата, произнесена от тях, този символ на схизмата, и издигат на нейно място братската любов – символ на взаимното им възвръщане.

Макар че остават различията в учението, каноническия ред и култа и не е още осъществено единението в обредите, основната предпоставка за постепенното разрешение на спорните точки, тоест братската любов, е не по-малко официално и църковно установена днес между двете първи катедри на Запада и Изтока.

Вие, първият епископ на християнския свят, и вторият по чин, Вашият брат Константинополският епископ, поради свещеното събитие на днешния ден, за първи път след дълги векове ще можете тази година с един език и с едно сърце да се обърнете към людете, които в Църквата и извън Църквата с тревога очакват благоволението и мира.»

В същият този ден пред една делегация от страна на Католическата църква, дошла в Цариград, Патриарх Атинагор I вдигнал анатемата, произнесена срещу папските легати. Съставеният за този случай акт гласи:

«Атинагор, по милост Божия архиепископ на Константинопол – Новия Рим и вселенски патриарх.

В името на Светата, Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица.

«Бог е любов» (1 Иоан 4:9), а любовта на Христовите ученици е богодарованият белег и силата на сцеплението в Църквата Му, начало на мира, съгласието и реда в нея, както е вечна в нея проявата на Светия Дух.

Тези, на които Бог е възложил разпоредбата на Божиите църкви, трябва винаги да се грижат за тази «свръзка на съвършенството» (Колосяни 3:14) и да я използват с всяко внимание, грижа и предпазливост.

Ако се случи, както някога, да изстине любовта и да се разкъса единството в Господа, незабавно трябва да се справим със злото и да потърсим начин да го излекуваме.

По причини, само Богу известни, Църквата трябваше и в 1054 година да бъде тежко обуреваема и изобщо взаимните отношения между Римската и Цариградската църкви да бъдат доведени до изпитания и свързващата ги любов дотолкова да бъде наранена, че да се постави отлъчителна грамота в Божията църква. Легатите от Рим – кардинал Хумберт и тези, които били с него – произнесли анатема против Михаил Керуларий и двамата му сътрудници, а патриарх Михаил Керуларий, заедно със Светия Синод произнесли анатема против отлъчителната грамота на дошлите от Рим и сътрудниците им. Сега върху Римската и Цариградската църкви лежеше задължението, подражавайки на Божията благост и човеколюбие, да пристъпят към дела и да възстановят мира.

И тъй, когато напоследък Божието благоволение се откри над нас, посочвайки ни пътя на помирението и мира…, старшият и нашият нов Рим, в развитието на братските отношения един към друг, решиха да пристъпят към изправяне на миналите дела и сами по свой почин да отстранят онези неща, които бяха като притурени пречки за напредъка, разрастването, издигането и усъвършенстването на любовта.

И тъй, наше смирение, заедно с високопреосвещените ни и всечестнейши митрополити, наши възлюбени в Христа братя и съслужители, като сметнахме, че сега времето е благоприятно Господу, свикахме Светия Синод и обсъдихме и, като узнахме за подобно намерение и мнение и у старшия Рим, решихме да заличим от паметта и сърцето на Църквата произнесената от Константинополския патриарх Михаил Керуларий и Светия Синод гореспомената анатема.

Затова писмено съобщаваме, че обявената в годината на спасението 1054, месец юли, индикт седми, анатема е премахната отсега в канцеларията на великата ни Христова Църква и всички да я смятат за заличена от паметта и сърцето на Църквата, по милостта на всемилостивия Бог, Който с молитвите на преблажената Владичица наша Богородица и Приснодева Мария, на светите славни апостоли първовърховния Петър и първозвания Андрей и на всички светии, да дарува мир на Църквата, като я пази во веки веков.

За всегдашно доказателство и постоянно свидетелство се състави настоящият ни патриаршески и синодален акт, поместен и подписан в този свещен кодекс на светата ни Църква, от който акт точно копие се изпрати на светата старша Римска църква за знание и поставяне в архивата ѝ.

Година на спасението 1965, 7 декември, индикт 4.

За вдигането на анатемата се издаде следната «Съвместна декларация Рим – Цариград»: 7 декември 1965 година.

1.Признателни Богу, Който милостиво ги облагодетелства с братската среща по онези свети места, където тайнството на спасението бе извършено чрез смъртта и въкресението на Господ Иисус и, където Църквата се роди чрез изливането на Светия Дух, Папа Павел VI и Патриарх Атинагор I не забравиха решението, което всеки един от тях тогава чувстваше, да не пропусне нищо занапред, което би било вдъхновявано от милосърдие и което би улеснило развитието на братските отношения, подновени по този начин между Римокатолическата и Православната Цариградска църкви. Те са убедени, че като действат по този начин, ще отговорят на зова на Божествената благодат, която днес ръководи Римокатолическата и Православната църкви, както и всички християни, за да превъзмогнат своите различия, за да бъдат отново «едно», както Господ Иисус бе молил Своя Отец за тях.

2.Между пречките по пътя на развитието на тези братски отношения на доверие и уважение изпъква споменът за решенията, действията и мъчителните стълкновения, които в 1054 година доведоха до анатемата, произнесена срещу патриарх Михаил Керуларий и две други лица от пратениците на Римския престол под водачеството на кардинал Хумберт. Легатите пък по същото време станаха обект на подобна присъда, произнесена от цариградския патриарх и неговия синод.

3.Не може да считаме, че тези събития не са били това, което са били по време на онзи твърде тревожен исторически период. Днес, обаче, те бяха преценени по-справедливо и по-спокойно. Така важно е да се открият онези крайни действия, които съпровождаха тези събития и които по-късно доведоха до последици, които пък дотолкова, доколкото ние можем да преценим, стигнаха много по-далече отколкото самите им автори са възнамерявали или предвиждали. Те бяха отправили тези присъди срещу засегнатите лица, а не срещу църквите. Тези проклятия нямаха за цел да скъсат църковното общение между Римската и Цариградската катедри.

4.Тъй като са сигурни, че изразяват общия стремеж към справедливост и единодушно чувство за любов, което ги е подтиквало и, като си припомнят заповедта на Господа: «Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойдѝ и пренеси дара си» (Матей 5:23-24), Папа Павел VI и Патриарх Атинагор I със своя синод в общо съгласие заявяват:

а) Те съжаляват за обидните думи, за неоснователните упреци и за осъдителните действия, които и от двете страни отбелязаха печалните събития от онази епоха.

б) Също така те не одобряват и заличават от паметта, както и премахват от средата на Църквата анатемите, които последваха след тези събития, споменът за които е оказал влияние върху действията до наши дни и е възпрепятствал за по-близки отношения на любов; и те обричат тези анатеми на забвение.

в) Най-сетне те съжаляват за предшестващите и по-къснешни тревожни събития, които под влияние на различни фактори, между които липса на разбирателство и взаимно доверие, в края на краищата доведоха до действително скъсване на църковното общение.

5.Папа Павел VI и Атинагор I със своя синод съзнават, че този акт на справедливост и взаимно опрощение не е достатъчен да сложи край както на старите, така и на по-новите различия между Римокатолическата и Православната църкви. Чрез действието на Светия Дух тези различия ще бъдат преодолени чрез пречистване на сърцата, чрез изказване съжаление за историческите беди и чрез резултатно решение да се стигне до общо разбирателство и изповядване на апостолската вяра и на нейните повели.

Те все пак се надяват, че този акт ще възрадва Бога, Който е готов да ни прости, когато и ние си прощаваме един на друг. Те се надяват, че целия християнски свят, особено цялата Римокатолическа църква и Православната църква ще приветстват този акт като израз на сърдечен стремеж, споделян взаимно за помирение и като покана да последват, в дух на взаимно доверие, уважение и любов, диалога, който с Божия помощ ще ги доведе да заживеят отново заедно за още по-голяма полза на душите и за настъпване на Божието царство, в онова пълно общение на вярата, братското съгласие и сакраменталния живот, които съществуваха между тях през първото хилядолетие от живота на Църквата.»

*

Цариградският синод постановил, че решението му да вдигне анатемата не засяга другите православни автокефални църкви, понеже взаимното църковно отлъчване между патриарх Михаил Керуларий и папските легати през 1054 година ангажирва само вселенската патриаршия и римския престол.

Предстоятелите на православните църкви били един ден преди това (на 6.XII.1965 година) телеграфически[20] уведомени за предстоящето събитие. По-късно последвало офицално писмо от цариградския патриарх, с което за сведение им съобщил, че действайки в духа на Третото Родоско всеправославно съвещание, вдигнал наложената анатема от Михаил Керуларий и патриаршеския му синод над римските легати. Това още не означавало унищожаване на съществуващата схизма между Православната и Римокатолическата църкви, но било акт на обич, за да може формално да се улесни започнатото вече и на дело днес съществуващо и непрестанно напредващо общение между двете църкви[21].

Цариградската патриаршия не пита за мнението, нито търси от православните поместни църкви тяхното съгласие за предстоящия исторически акт. Тя само ги уведомява, «следвайки църковния ред и откликвайки се на братското изискване за взаимно осведомление».

Обаче, остава да се прецени, «дали актът от 1054 година е представлявал дело само на Цариградската патриаршия, без да е имал никаква стойност за възстановилите се или придобили автбкефалност, или пък исторически появили се след тая дата поместни православни църкви, дъщери на някогашната вселенска патриаршия[22]» .

Какво е било фактическото положение на Православната църква около 1054 година?

Арабското и турското нашествие парализирало целия църковен живот на Изток. Формално съществуващи, иерусалимската. антиохийската и александрийската патриаршии фактически загубили самостоятелност. Престолите им години наред стояли вакантни и от арабско-византийските политически отношения зависело дали патриарсите им могат да заемат своите катедри. Обичай станало главите на тези патриаршии да се избират предимно из клира на Цариградската църква, да бъдат гърци по народност с византийска култура, да пребивават в Цариград и да бъдат зависими не само от византийския император, но и от Цариградската патриаршия. Свободни от прякото ръководство на своите диоцези, те вземали участие в работите на византийската държава и Цариградската църква. Затова съвсем естествено било те да се присъединят към настаналата схизма в 1054 година и да скъсат всякакво общение с Римската църква[23].

Не по-завидно било положението и на останалите древни православни църкви на Изток: грузинска, синайска и кипърска. Арабското нашествие напълно разстроило и техния църковно-религиозен живот.

През 1018 година България паднала под византийска власт. Българската патриаршия била унищожена и на нейно място възникнала Охридската архиепископия, която изцяло се намирала под влиянието и опеката на Цариградската патриаршия.

Руската църква (Киевската митрополия) била още в процес на вътрешно организирване след покръстването на народа (989-990 година). Сърбия се намирала под духовната власт на охридския архиепископ. Гърция била под ведомството на Цариградския патриарх.

Така че, в 1054 година, пък и през дълъг исторически период след това, Цариградската църква била носителка и изразителка на цялото православно съзнание и единство. В този смисъл нейният предстоятел оправдавал титлата си «вселенски». Затова и всички по-късно възникнали автокефални поместни православни църкви се солидаризирали с решението на майката-църква – Цариградската патриаршия да не влизат в никакво общение с Римския престол, което продължавало до най-близко време.

При едно такова разбиране смисъла и обсега на анатемата, все въз основа на историческата действителност, в която са се намирали православните поместни църкви на Изток, не може да се смята, че актът от 1054 година ангажирва само Цариградската патриаршия. Произнесената от патриарх Михаил Керуларий анатема срещу Хумберт е представлявала акт на вселенската патриаршия, обаче от името на целия православен Изток[24].

Днес всеправославното единство е една много убедително изразена действителност. По-цялостен израз то получи на трите Родоски съвещания (1961, 1963, 1964), които подчертаха пълнотата на православното съзнание, което се гради върху съборното разрешаване на всички важни проблеми, имащи значение за цялата Православна църква. Вдигането на взаимните анатеми между Рим и Цариград е само́ по себе си един добър акт, израз на желание да се премахнат пречките, които стоят между Източната и Западната църкви за един предстоящ диалог, провеждан при взаимно уважение и в дух на християнско братолюбие.

Въпреки това положително значение на извършения акт, цариградският патриарх е трябвало да потърси и съгласието на останалите поместни православни църкви, които 912 години доброволно носеха оскърблението, нанесено на майката-църква. А сега това важно историческо събитие представлява не акт на цялото Православие по отношение на Католическата църква, а само един жест на една поместна църква.

*

Вдигането на анатемата е важен икуменически акт, стъпка към осъществяване на онова единство, за което Синът Човечески така настойчиво моли Своя Небесен Отец преди кръстните Си страдания. И Той посочи основанията затова единство: «Та да повярва светът, че Ти си Ме пратил» (Иоан 17:20-21). Наистина препятствията са големи и помирението ще изисква много усилия от едната и другата страна. Колко много незнание, неразбирателство, погрешни тълкувания, предразсъдъци като високи планини се издигат на пътя на единението. Начинът на мислене (манталитетът), различният език, различната традиция, различно развиващата се богословско-религиозна мисъл, различната социална и културна проблематика и мисловност, които са се оформили през това хилядолетие от двете страни, приматството и непогрешимостта, за които все още претендира римският епископ във Вселенската църква, убеждението, че Католическата църква е единствената пазителка на цялата Христова истина и на древното църковно-религиозно наследство, стремежът ѝ към прозелитизъм, който обтяга отношенията между отделни православни църкви и римския престол, са също трудни въпроси за разрешаване. След разделението от 1054 година източните църкви трябвало да отбиват настъпателността на могъщата папска държава и нейната официална политика, която може да се определи с една дума: униатство.Това създавало противодействие, огорчение, даже ненавист на източните християни към католицизма, който направо бе считан за ерес[25]. Обаче благоприятното разрешаване на всички тези проблеми не е невъзможно, когато има желание «с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава –  Христос» (Ефесяни 4:15). Истината и любовта трябва да вървят ръка за ръка. Защото истина без любов прави човеците нетърпеливи и отблъсква, както и любов без истина е слаба и нетрайна. Църквата не трябва да бъде сляпа, която недовижда различията или ги потуля. Напротив, както говори блажени Иероним: тя трябва «да мрази заблудите, а да обича заблудените» (Odisse errores, diligere errantes). Единството на църквите трябва да се осъществи в истината, а не като компромис. Необходимо е то да се гради преди всичко върху единството на вярата, защото «Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас» (Ефесяни 4:5-6).

С премахване на анатемата хилядолетната стена, която отделя Православната църква от Римокатолическата, получи малка пукнатина. През нея християните от двете страни ще могат да се гледат и да разговарят като добри съседи, без омраза, кавги и проклятия. Всъщност пречка за помирението между двете Църкви не са били толкова много взаимните анатеми на миналото, колкото споменът, който са оставили, и лошите чувства, които са произтекли от тях. Сега този спомен е «заличен от паметта на Църквата». Схизмата остава, но климатът е променен. Създадена е почва за диалог, който при взаимно разбирателство и добра воля, с благодатната помощ на Светия Дух, може да доведе до мир и единение. За това е необходимо обаче да се осъществи онази поръчка, която папа Адриан VI дал на своя нунций Киерегати, когато го е пращал на Нюрнбергския райхстаг (XVI-ти век): «Ти трябва също да кажеш, че ние открито признаваме, че Бог допусна това бедствие на Църквата заради греховете на човеците и особено на свещениците и прелатите… Ние всички, прелати и духовници, се отбихме от правия път; затова трябва да се смирим пред Бога… Трябва от наше име да обещаеш, че ще употребим всички усилия, за да се поправи най-напред римският двор[26].»

Необходима е и онази божествена любов, която е дълготърпелива, пълна с благост, която не завижда, не се превъзнася, не се гордее, зло не мисли, която всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява и никога не отпада (1 Коринтяни 13:4-8), Само така ще се възстанови единството на едната свята, съборна и апостолска Църква, която Христос обикна и предаде Себе Си за нея, за да я представи славна и непорочна, без петно или порок (Ефесяни 5:25-27).

Литература

S. В. Суrille, patriarche de Bulgarie (Orth.) – «Sur certaines questiones cecumе́niques», revue Istina 1965-1966, № 1; Кирил, Патриарх Български, «За някои икуменически въпроси», списание «Духовна култура», 1965 кн. 11.

«Intervista con il capo della Chiesa Bulgara di Valerio Ochetto» 31.VIII.1966 «II Regno», Bologna.

Carl Joseph von Hefеle «Conciliengeschichte», В. IV, Freiburg im Breisgau 1879.

Wilhelm de Vries «Orthodoxie und Katholizismus – Gegensatz ober Ergänzung?» Herder-Bücherei, Band 232.

«Aufhebung des 1054 gurch Kardinal Humbert a Silva Kandida über Patriarch Michael Kerularios verhängten Kirchenbannes» – «Der christliche Osten», Catholika Unio, 87 Würzburg 1965/5-6.

Antоаn Michel/Frеising – Die Rechtsgültigkeit des römischen Bannes gegen Michael Kerullarios, Byzantinische Zeitschrift, B. 42, I, 1942, Leipzig, S. 193-205.

Franz Xaver Seppelt, Georg Schwaiger, «Geschichte der Päpste», Von den Anfängen bis zur Gegenwart», Kosel-Verlag, München 1964.

Augustinus Kardinal Bea S. J. – «Das II Vatikanische Konzil und die Eincheit der Christen» – Kyrios-Verlag.

Професор Михаил Емануилович Поснов, «История християнской церкви (до разделения Церквей – 1054 года)», Брюссель 1964.

Джеймс С. Робъртсън, «История християнской церкви», т. I, Петроград 1916.

Алексей Петрович Лебедев, «Вселенские собори VI, VII и VIII веков, II изд. Москва 1897.

Професор Иван Снегаров, «Кратка история на съвременните православни църкви» т. I. Университетска библиотека № 277, София 1944.

Ганчо Велев, «Св. цар Борис и християнизирането на Българския народ», Духовна култура 1965, кн. 10 и кн. 11.

Кореспонденцията на Българската православна църква с Цариградската патриаршия по въпроса за вдигане на анатемата между Рим и Цариград – архив на Светия Синод на Българската православна църква.

____________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1967, кн. 1, с. 4-22. Същата статия е възпроизведена тук на основаение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[15]. Antоаn Michel/Frеising – Die Rechtsgültigkeit des römischen Bannes gegen Michael Kerullarios, Byzantinische Zeitschrift, B. 42, I, 1942, Leipzig, S. 193-205.

[16]. Le Schisma de М. Cе́rulaire, Echos d’Orient 40 (1937).

[17]. Hist, de l’eglise, VII, 145 f.

[18]. Orientalia christ. period. 8 (1942), 209-218.

[19]. Вж. Franz Xaver Seppelt, Georg Schwaiger – «Geschichte der Päpste – Von den Anfängen bis zu; Gegenwart», Kösel-Verlag. München.

[20]. Виж писмото на Патриарх Атинагор, архив на Светия Синод на Българската православна църква, вх. № 13231/8.XII.1965 година.

[21]. Също, вх. № 13796/20.XII.1965 и № 4781/16. IV.1966 година.

[22]. Виж писмо на Светия Синод на Българската православна църква до Атинския архиепископ Хризостом, архив на Светия Синод, изх. № 9290/23.XII.1965 година.

[23]. Виж: S. В. Суrille, patriarche de Bulgarie (Orth.) – «Sur certaines questiones оecumе́niques», revue Istina 1965-1966, 1, p. 11.

[24].  Доклад на Негово Светейшество пред Светия Синод за водените разговори с Илиуполския и Тирски митрополит Мелитон на 9 март 1966 година в София. Виж и Църковен вестник, 1966, бр. 14, стр. 3.

[25]. Там.

[26]. Pastor, Geschichte der Päpste IV, 2, Freiburg 1923, 93. y Augustinus Kardinal Bea S. J. – «Das II Vatikanische Konzil und die Eincheit der Christen». Kyrios-Verlag, S. 23.

Изображения: авторът eпископ Иоан Драговитийски (1925-2005). Източник Гугъл БГ. Когато пише тази статия същият е архимандрит. По-късно става епископ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h3d