Костадин Нушев

Резюме

В статията се прави опит за сравнителен и критичен анализ на въпроси, свързани с житието и духовния подвиг, залегнали в агиографскиите извори за Свети Йоан Рилски, Народното житие и някои народни предания и локални легенди. Чрез богословски, систематичен, църковно-исторически и литературен анализ се предлага аналитичен обзор на каноничната църковна литература и почит към Рилския подвижник и на някои алтернативни версии и хипотези за неговата личност, опиращи се на народни легенди или апокрифни предания. Тези по-късни легенди и предания за болярски или царски произход на Рилския светец са без исторически доказателства и битуват като локални легенди, които дават основа за художествен израз на литературни, романтични и митологични версии и хипотези за Иван Рилски в различни популярни, „езотерични“ или алтернативни „апокрифни“, а напоследък дори „богомилски“ интерпретации за неговата личност. Някои от тези хипотези са разгледани в светлината на църковното учение и историческата памет като съвременни популярни версии и интерпретации у различни автори или анонимни издания, съдържащи „богомилски“ митологични сюжети.

Ключови думи: Свети Иван Рилски; агиографска литература; апокрифи; богомилство

Abstract

In the scientific and popular literature about St. John of Rila, various issues from his life are discussed and various hypotheses are commented on in connection with the main hagiographic sources for his origin, ascetic life, miracles, church and national veneration. Among these traditionally discussed and current topics are the questions about the birthplace, family and education of the Rila hermit and the various historical testimonies from folk life and other established hagiographic sources. According to the folk life, which originated from the monastic brotherhood of the Rila Monastery, and many of the oral traditions about Saint Ivan of Rila, some researchers and commentators see apocryphal legends or elements that are erased from the standard hagiographic canon of church literature. In turn, these hypotheses feed various interpretations and secondary “legends” about the origin, birthplace, family or educational training of the Rila saint, which even reach the claims of a “Bogomil” character and various “secret esoteric” features of the teachings, spiritual practices and personality of St. John of Rila. The report attempts a comparative and critical analysis of the issues related to the hagiographic image of the Rila ascetic or the parallel apocryphal (“Bogomil”) interpretations of his personality in the light of church teaching and contemporary popular versions and interpretations in various contemporary authors or anonymous publications.

Keywords: St. John of Rila; hagiographical and apocryphal literature; bogomilism; esoterism Светодавец

През 2026 година се изпълват две кръгли годишнини, свързани с рождението – 1150 години, и успението – 1080 години, на св. Йоан Рилски Чудотворец. Това обстоятелство е повод за много наши църковни, научни и образователни институции да обърнат отново своето внимание към чудния образ на Рилския Пустиножител и да насочат своите усилия с подновен интерес към изследване и осмисляне на ролята и мястото на неговата личност в църковния живот и в духовната култура на българите като духовен покровител и небесен всенароден закрилник.

Въведение към изследваната проблематика

В научната, художествена и популярната литература за свети Йоан Рилски (починал 946) се обсъждат различни въпроси от неговото житие и се коментират различни хипотези във връзка с основните агиографски извори за неговия произход, подвижнически живот, чудотворства, църковна и всенародна почит. Сред тези традиционно обсъждани и актуални теми са въпросите за родното място, семейството и образованието на Рилския пустиножител и различните исторически свидетелства от Народното житие и другите утвърдени агиографски източници[1]. Според „народното житие“, което произхожда от монашеското братство на Рилския манастир, и в много от устните предания за свети Иван Рилски, някои изследователи и коментатори съзират апокрифни легенди или елементи, които излизат отвъд стандартния агиографски канон на църковната литература. Така например местни легенди от Кратовско и Софийско, които предават народни устни разкази за живота и личността на Иван Рилски, посочват версии за болярски или царски произход на светеца. Тези разкази от своя страна подхранват литературни или митологични представи за Рилския светец и са в основата на късни версии за неговия произход, семейна среда, образование и причини за избора на отшелнически път в Рилската пустиня. От своя страна тези легенди подхранват различни научни хипотези и различни алтернативни интерпретации, които водят до създаването на вторични „легенди“ и популярни разкази за произхода, родното място, семейството или образователната подготовка на Рилския светец, които стигат и до твърденията за „богомилски“ характер или различни „тайни езотерични“ особености на учението, духовните практики, лечителски способности и мистичната сила на св. Йоан Рилски[2].

1.1. Духовният образ на свети Йоан Рилски Чудотворец и основните агиографски извори за неговия живот и подвижнически път към светостта.

Личността и делото на свети Йоан Рилски са предмет на дълбока почит от страна на българския народ и на Българската православна църква, но също така те винаги са привличали трайно интереса и на българската историческа наука. Почитан дълбоко и искрено от Българската православна църква като роден светец и основател на монашеството сред българите, Рилският светец и Чудотворец съпътства неотклонно съдбата на народа, а култът към него достига през вековете до преклонението пред неговата личност като небесен покровител и духовен закрилник на целия българския народ.

Свети Йоан Рилски Чудотворец е бил и остава в центъра на българската християнска духовност и църковна традиция, защото неговата Рилска монашеска обител е единствена по рода си хилядолетна свещена институция на Българската църква, която съществува през вековете без прекъсване. Почитта и църковният култ към личността на св. Йоан Рилски имат особено място в историята на българския народ, но също така и в историческата летопис на българската държава[3]. 

Просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник и затова нашата църковна традиция и българска памет съвсем заслужено му отдава и приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски, св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици на св. Иван Рилски, възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и школа[4].

Още от момента на неговото просияване в святост Рилският пустиножител се превръща в любим духовен отец, учител на монасите и вярващите християни и притегателен център за целия български народ и за неговите управници. Откриването на светите мощи на Рилския светец полага началото на неговата църковна и всенародна почит, чрез съставяне на Житие и Служба в негова прослава от монасите на Рилския манастир, а официалната канонизация в църковния календар се свързва с първото пренасяне на нетленните мощи на светеца от Рилската пустиня в град Средец.

Култът към св. Йоан Рилски се засилва сред българите особено много през периода на византийското владичество, когато мощите на светеца се намират в град Средец, а монашеското братство следва свещената реликва на своя духовен отец и напуска Рилската пустиня, за да съпътства нетленните му мощи където и те да се намират. От този смутен за българската история период произхожда и първото „Пространно житие на св. Йоан Рилски Чудотворец”, написано от византийския сановник, областен управител на град Средец и изтъкнат книжовник Георги Скилица[5].

По време на Второто българско царство мощите на светеца са пренесени от цар Асен І в столицата Търново, а през ХІІІ и ХІV век се появяват нови житиеписни и химнографски творби в чест на Рилския пустиножител и чудотворец. В „Драгановия миней” от ХІІІ век и в други среднобългарски книжовни творби и литературни паметници се съдържат кратките (проложни) жития на светеца и множество служби в негова прослава. През ХІV век св. патриарх Евтимий Търновски създава своето Пространно житие на св. Йоан Рилски Чудотворец, което е един от шедьоврите на Търновската книжовна школа и на българската средновековна литература, въплъщаващ новите художествени и стилистични похвати на времето, отразяващи исихастките богословски идеи и духовно-аскетични принципи. Евтимиевото пространно житие предлага най-пълен агиографски разказ и най-авторитетно за Църквата повествувание за живота и духовния подвиг на Рилския светец, които са написани въз основа на по-ранните свидетелства от Търновския патриарх и най-почитат български първойерарх. В това житиеписно повествувание е предадена в най-голяма пълнота и срещата между св. Йоан Рилски с българския цар Петър, както и кореспонденцията между тях. Около тази среща в българската историческа памет има множество интерпретации, които дават повод за по-късни тълкувания и опити за изграждане на паралелни на църковната агиография и канонична литература версии за взаимоотношенията между двамата български светци[6].

Паралелно на писмените житийни разкази за Иван Рилски около неговата личност и пустиножителски подвиг се създават и множество народни легенди и устни църковни предания. В някои от тях той е обрисъван като бедно момче от село Скрино, което работи като пастир и ратай за своите съселяни и няма свой имат, а в други като тайнствен странник от болярски или царски род, който е заточен от двореца в далечна крепост край родното му село или е принуден да приеме монашество заради дворцови и държавни интриги в Преслав[7].

1.2. „Народното житие“ на Рилския пустиножител и народните легенди за неговата личност – научно-критични и методологични бележки.

Първото анонимно житие на свети Иван Рилски датира от средата на XII век във вида, в който е запазено и произхожда от непосредствените ученици на светеца в Рилската монашеска общност. То става източник и за следващите пространни и проложни жития, които разкриват нови литературни обработки и редакции на основното агиографско повествувание. Народните легенди от своя страна се движат в две противоположни насоки и представят Рилския пустиножител или като беден и неграмотен младеж или като високообразован книжовник от дворцовите среди – болярски или царски син, който се крие от суетата на света в Рилската пустиня. Агиографската църковна версия ни предава истината за наличие у свети Иван Рилски на имущество, получено по наследство от родителите, което младият ревностен подвижник раздава на сиромаси когато решава да се оттегли в манастир и да приеме монашество. Този отказ от материалните блага не е някаква богомилска демострация на отричане на материалното битие и на веществения свят, а е израз на монашеския обет за нестяжание и доброволен отказ от притежание на собственост и материални блага, която е в духа на църковните канони и монашески правила при избора на отшелнически начин на живот от християните.

Знаменитата среща на Рилския пустиножител с българския цар Петър, която е описана в житийните повествувания, с изключение на гръцкото житие, основаването на новия манастир в Рилската пустиня като духовна монашеска обител на Българската църква и привличането на множество монаси и поклонници към светия отец превръщат славата и паметта за неговото подвижническо дело и лечителски способности в нещо живо, въздействащо и дълбоко познато за българите още през първите десетилетия на Х век. Непосредствено преди пренасяне на неговите нетленни свети мощи по заръка на цар Петър в средновековния град Средец, което се разглежда и като официалното канонизиране на св. Йоан Рилски за светец от Църквата, ние срещаме и първите исторически свидетелства за неговата роля и значение в българската църковна история и народното битие[8].

Едно от първите свидетелства за голямата почит към Рилския светец, още в средата на Х век, в България ние намираме в известната „Беседа против богомилите“ на презвитер Козма. Това свидетелство показва разглеждането на Рилския светец като контрапункт на новопоявилата се богомилска ерес. Отшелничеството на свети Иван Рилски е църковният път на аскеза за разлика от дуалистичната доктрина и сектантска религиозна практика на богомилите, които не признават църковните канони и догмати, отхвърлят йерархията и храмовете, иконите и почитта към светците в Църквата[9].

В първите агиографски свидетелства – така нареченото „Народно житие“, и най-ранните химнографски свидетелства за оформящия се църковен култ към неговата личност, са свързани именно с откриване и почит към нетленните му мощи в Рилския манастир и последващото им тържествено пренасяне в град Средец. От този период датират и историческите сведения за първото „Народно житие“ на светеца, а така също и първите богослужебни последования и химнографски текстове от службите за църковните празници, отредени за почитане на паметта му в празничния църковен календар – неговото успение и пренасяне на светите му мощи. Тези най-ранни свидетелства от агиографски, химнографски и исторически характер са в основата и на по-късните пространни и приложни жития, които се опират и на множество устни народни легенди и църковни предания[10].

Агиографският образ на св. Йоан Рилски Чудотворец ясно показва почит и възхвала към светец в рамките на каноничната рамка на църковното учение и духовна практика и дори апологетична и полемична насока в неговата дейност, които се използват в полемиката срещу богомилите от презвитер Козма. Наличието на апокрифни елементи в тези първи житиеписни свидетелства, според акад. Йордан Иванов, не са с еретически характер, а представляват църковни предания, свързани с почитта към св. Йоан Богослов и Св. Богородица[11].

Към анализа и интерпретацията на писмените агиографски извори за живота, личността и духовния подвиг на св. Йоан Рилски, в по-ново време се прибавят и опитите за научно-критичен разбор на множество свидетелства на устното предание и местни църковни повествувания и легенди (главно от Софийско, Пернишко, Дупнишко и областта на Кюстендил, Мелник и поречието на река Струма), които имат отношение към корпуса от свидетелства, свързани с така нареченото „Народното житие“ на светеца. В хода на изследването на множество детайли от ранното детство или ранното странстване на Иван Рилски в планинските области на планините Руен, Рила и Витоша е необходимо да се правят и редица краеведски проучвания за локализиране и идентифициране на определени местности, топографски анализи или установяване на историческите и литературни пластове чрез паралели с локални устни традиции и църковни предания[12]. 

Всички тези въпроси имат отношение към запълването на някои бели петна от биографията на младия Иван Рилски и установяване на свидетелствата за неговото родно място, семеен произход и духовна подготовка преди отшелничеството в Рилската пустиня. С оглед на тази проблематика и във връзка с основния предмет на изследването стои и задачата да се локализират и идентифицират онези манастири и места в региона на Западна България, които се свързват със странстването на св. Йоан Рилски в Софийската света гора и Витошките манастири – Германски и Курилски, Искърското дефиле (манастира свети Иван Пусти), Осоговската планина, Рилската планинска област и местностите от поречието на река Струма до Мелник и Роженския манастир.

За целите на историко-критичния анализ и богословско-херменевтична интерпретация на основните моменти от жизнения път и духовния подвиг на Рилския светец където е необходимо ще бъдат привличани и такива данни, които имат релевантно отношение към писмените извори и изследваната проблематика, но като допълващи писмените свидетелства. Този корпус от народни предания се свързва в науката с традицията на така нареченото „Народно житие“ и има своето място при изследване и интерпретация на въпроси предимно от духовен и религиозен характер[13].

Агиографската и химнографската традиция, свързани с почитта към св. Йоан Рилски през средновековната епоха изграждат един устойчив образ на Рилския светец, който се допълва през вековете и достига до утвърдена църковна традиция с трайни насоки за изграждане на образа на светеца, която се обогатява и изгражда чрез приемственост и обновление на житиеписните свидетелства от времето на Първото българско царство, през годините на византийското господство и до обновлението на култа и прославата на Рилския светец през Втората българска държава и разцвета на Търновската книжовна школа. Тази почит се разпространява от Рилската света обител до Средец, през Унгария и Търново, Света гора и отвъд българските предели. Свети Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най авторитетни църковни учители и наставници[14].

1.3. Агиографският образ и духовният подвиг на Свети Йоан Рилски в исихастката интерпретация на „Пространното житие“ от Патриарх Евтимий Търновски

В най-пълна степен духовният образ на свети Йоан Рилски Чудотворец е изграден чрез агиографски, химнографски и иконографски свидетелства и църковни паметници през епохата на Търновската книжовна школа след пренасяне на светите и нетленни мощи на всебългарския светец в столичния град Търново. В чест на св. Йоан Рилски Чудотворец в престолния град Търново е построена специална църква и манастирска обител, където монасите от неговата общност продължават своето духовно и църковно служение. А посредством дарствените грамоти на българските владетели от Търново на манастира на Св. Йоан в Рила са предоставени специални права за административна независимост и придадени във владение много от селищата в неговата околност. Почитта към свети Йоан Рилски се превръща във всенародна и утвърдена църковна прослава и обхваща равномерно всички български земи в обширното Търновско царско. Най-старите запазени иконографски изображения на светеца са от Боянската църква, Земенския манастир и Рилската света обител и датират от периода на XIII-XIV век[15].

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[16].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев, проф. Иван Панчовски и архим. Пантелеймон Пулос. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрастанно да четат и да задълбочават познанията си върху „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма[17].

Църковното служение на св. Патриарх Евтимий преминава под знака на исихазма и духовното обновление на Православието чрез активната творческа дейност на Търновската книжовна школа, но и на фона на тъмните сенки и смутове от периодични изяви на стари и нови дуалистични движения, сред които най-устойчиво е богомилството, което се свързва по това време тясно с месалианството и поражда нови метастази и проявни форми на религиозни движения, водещи до различни спорове, сред които най-ярките са адамитството и варлаамитството[18].

След падането на Българското царство под властта на османските поробители в края на четиринадесетото столетие следва и пренасяне на мощите на свети Иван Рилски отново от Търново в Рилския манастир, за което свидетелства повестта на рилския книжовник от ХV век Владислав Граматик. Това историческо повествование се разглежда като продължение на Житието от св. патриарх Евтимий, което свидетелства за съзнанието за приемственост на духовната и църковно-историческа традиция, което преминава от Търново към възобновената Рилска обител[19].

Всички тези странствания на светите мощи на Рилския светец и престоя им на различни места в Средец, в унгарския град Естергом, връщането и отново в Средец, пренасянето и в Търново и повторното им връщане в Рилския манастир са причина за разпространяване на почитта на св. Иван Рилски из цялата българска земя, за превръщането му в общобългарски закрилник и общонароден небесен покровител и за създаването на множество устни легенди и народни разкази[20].

Личността на рилския светец и богомилската дуалистична ерес в средновековна България

Свети Йоан Рилски живее във времето на цар Петър през Х век когато в България се появява и новата богомилска ерес, разпространявана от поп Богомил[21].

В народните легенди за Рилския светец или наличието на елементи с апокрифен характер в житийната литература някои автори виждат сходство с богомилската народна вяра. Акад. Йордан Иванов посочва че при богомилите липсва почит към светци и свети мощи и това обстоятелство е предпоставка за невъзможност за сближаване на дуалистичните вярвания и представи на богомилите с църковната почит и култ към св. Йоан Рилски[22].

Докато Рилският светец е сочен като образец на християнско благочестие и духовен пример за християните, то богомилите в своята гностико-дуалистична доктрина и практика са антицърковно и антидържавно движение, което се отклонява от православното учение на Църквата и призовава за неподчинение на държавните власти[23].

Между православното подвижничество и монашеско отшелничество на св. Иван Рилски и богомилското отричане на светските и църковни власти е налице ключова разлика, която в по-късни социално-политически интерпретации се разглежда като два паралелни начина на бягство от света и отхвърляне на социално-икономическите порядки на средновековното общество и държавно-политически порядък. Между двете аскетични форми на отдръпване от света – християнското отшелническо монашество и богомилското дуалистично отричане на земната действителност, има ключова и съществена разлика, която остава непреодолима независимо от външните аналогии на двете форми на аскетична практика. Дуалистите отричат земния свят като творение на злото начало и не признават онтологичната добротийност на видимия свят (Битие 1:31)

Духовният подвиг на Иван Рилски е християнска аскетика, нравствено подвижничество чрез покаяние и молитва и мистично съзерцание на Бога в лоното на Църквата и подвижничество в християнските добродетели в благодатния живот на Православната църковна традиция, а дуалистичната доктрина на богомилството е свързана с извън-църковни за краен аскетизъм и отричане на църковните тайнства и видимия материален свят като Божие творение[24].

Следва…(виж тук). 

__________________________________________________________________________________

*Публикувано в списание Светодавец, бр. 3-4/2026, с. 4-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. ГОШЕВ, Ив., Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и византийското литературно предание от IX до XIV век. – в: Годишник на Духовната Академия, Т. IV, 10, София. 1954.

[2]. Срв. КОЗОВСКА, М. Св. Иван Рилски – завет и изцеления. София. 2023.

[3]. ИВАНОВ, Й. Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.

[4]. МИХАJЛОВСКИ, J. Манастир Свети Jоаким Осоговски. Скопjе. 2008. с. 7-22.

[5]. ИВАНОВ, Й. Иван Рилски и неговият манастир. София. 1917, с. 131-142.

[6]. КАВДАНСКИ, А., Св. Иван Рилски и неговия монастиръ. София. 1937, с. 14-17).

[7]. ПУЛОС, П. Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992, с. 76-86.

[8]. ДИНКОВ, К., История на Българската църква. София. 1954. 1948, с. 114-116.

[9]. ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.

[10]. Пак там.

[11]. ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.

[12]. ПУЛОС, П., Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992, с.76-86.

[13]. КИСЕЛКОВ, В. Свети Иван Рилски. Жития. София. 1940.

[14]. ОБОЛЕНСКИ, Д. Византийската общност. Източна Европа 500-1453. София. 2001.

[15]. ПУЛОС, П., Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992.

[16]. Пак там, с. 401-409.

[17]. НУШЕВ, К. Рилският манастир като духовно-просветен център и значението му за развитие на Нравственото богословие в България. – в: Културното наследство на Рилския манастир – състояние и перспективи на проучването, опазването и реставрирането му. БАН, Институт за изследване на изкуствата. София. 2011, с. 46-59.

[18]. КОЧЕВ, Н., Византия, Балканите и Западът. Проблеми на културата през XIII-XIV век. София. 1998, с. 89-105.

[19]. ДУЙЧЕВ, И., Рилският светец и неговата обител. София. 1947.

[20]. ПУЛОС, П., Свети Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. София. 1992.

[21]. ДУЙЧЕВ, И., Рилският светец и неговата обител. София. 1947.

[22]. ИВАНОВ, Й., Жития на св. Ивана Рилски. – в: Годишник на Софийския Университет, ИИФ, т. 32, София, 1936.

[23]. АНГЕЛОВ, Д., Богомилството в България. София. 1961. с. 117.

[24]. ПРЕЗВИТЕР КОЗМА. Беседа против богомилите. София. 1934.

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h9y