Антоний Хубанчев
„Изкупителят ми е жив… и аз в плътта си ще видя Бога“ (Иов 19:25-26).
На светлата памет на проф. д-р Славчо Вълчанов, с когото ни свързват семинарски и студентски години и служение на родна Църква и богословска наука
Страданието е неизбежният спътник на човека в преходността на земните му дни. То шества по свeта, като обезобразява, убива и сломява милиони злочести съдби, но също така в духовен подвиг може да даде нов смисъл на нашето съществуване и в човешката Голгота да разкрие друго, непознато виждане за света. И това е великата тайна на живота и съкровеното изкуство за пресътворяване на земното ни човешко битие чрез пречистващата сила на страданието, защото „този, който е познал тайната на Кръста и гроба, той е вникнал също в дълбинния смисъл на всички неща“ (преподобни Максим Изповедник).
Страданието е като Божи вестител, който разкрива колко беззащитен и раним е животът ни и колко крехко и нетрайно е човешкото щастие. И все пак, защо Бог, Който държи в ръцете Си съдбините на света, допуска да бъдат безмилостно поразявани в жестоко страдание и мъчения и светци, и праведници, и грешници – всички обект на Неговата безгранична любов?
Теоретично погледнато, въпросът за страданието остава открит и нерешен. Той надхвърля границите на рационалното познание и в никоя философия няма отговор на този проблем. Тук проблемът за теодицеята, злото и страданията, с цялото му метафизично бреме, остава в абстрактния дискурс на спекулативните теоретични конструкции. Това обаче не означава, че той не присъства в живото религиозно съзнание и опит.
Напротив. Именно в богооткровеното свидетелство на нашата вяра, проблемът за страданието се поставя с най-голяма и изключителна суровост и острота, но в абсолютно други измерения и целеполагане в дълбинния смисъл на възгледа за жертвата на невинния Агнец Божи и човешката Голгота.
Бог Отец приема мъченичеството и жертвата на Своя Единороден Син в плана на домостроителството на света, за да бъде изкупено и спасено човешкото ни естество чрез богочовешката Личност на Иисус Христос. В страданията и Разпятието на Голгота, кенозисът – самопринизяването на Предвечния Логос – достига пределната си граница и завършва със смъртта на Богочовека Господ Иисус, за да се осветят всички условия на човешкото ни съществуване, включително и на самата смърт. Не само заради нашата греховност, но и в името на нашето спасение, и за да се включат всички измерения на земния живот и смъртност в истинния Живот – в този Живот, който никога, никога не познава смъртта. С това се възстановява падналото човечество от първородния грях, като греховната човешка природа, сътворена по Божи образ, се привежда в съответствие с изначалния си образ. „Тя се възприема отново от своя Модел (Първообраз) от Божествения Логос, Който от този момент става нейния ипостасно определящ начин на съществуване и воля“ (протоиерей Иоан Майендорф).
Бог допуска Собствения Си „възлюбен Син“ да претърпи смърт, и то смърт кръстна, изпълнена с позор и ужас. В най-горчивите последни часове на Сина Човечески страдащата Божия Майка и любимият Христов ученик св. Иоан Богослов в подножието на Разпятието изживяват в безмерна скръб мъченическата смърт на Голготския Страдалец. Най-верните последователи на Христос, светите апостоли, още в зората на Църквата, също така загиват в страдания и мъченическа смърт. В хилядолетната ни свещена история се вписват още много столетия, изпълнени с тежки, кървави и безмилостни преследвания срещу християните и много милиони изповедници и мъченици загиват и гинат и до днес в името на истинната вяра в Христос като Син Божи, Изкупител и Спасител на света.
Това са исторически факти и никой не би могъл да твърди, че религиозната ни вяра разтваря суровия проблем за страданието в някакво измамно самоуспокоение и утеха.
Не! Върху най-високия връх по пътя към човешкото спасение и безсмъртие се възвисява отвесно Кръстът и на него е разпнат страдащият и умиращият Богочовек.
Към този най-тежък Кръст, който някога някой човек е носил, и към Този, Който е разпнат на него, са се отправяли не само от саркастичните богоотрицатели, но също така и от честно питащите вярващи, въпросите: „Ако Ти си Син Божи, защо страдаш? Защо не слезеш от Твоя Кръст?“.
Подиграваният и самоунизил се до смърт кръстна Син Божи, Който Сам е Живот Вечен, не слезе от Разпятието. В апогея на страданието Си Той не отговори с поразяващата и неподозирана сила на чудото, за да докаже, че всяка космическа стихия е подвластна на Неговото Божество. Напротив. Тъкмо във върховния момент на мъката Си, Богочовекът почувства в най-съкровените дълбини на човешката Си природа цялата безмерна тежест на страданието и извика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“.
Спасителят нито напусна Голготския Кръст, нито го преломи с безграничната сила и мощ на Своето Божество и предвечна Ипостас. Жертвата на Агнеца, така като е в Божието Предзнание още преди основаването на света, е вече събитие като жестока и брутална земна реалност, изстрадана съзнателно на Голгота в пълна свобода и почувствана докрай в агонията на смъртта.
Изкуплението е извършено на Кръста, „с кръвта на кръста Му“…. Не само чрез страданията на Кръста, а именно чрез Кръстната смърт. Окончателната победа се постига чрез мъки и страдания, но преди всичко във върховния си завършек чрез смъртта и Възкресението. В тайнството на това събитие се открива и онтологичната дълбочина на човешкото ни съществуване. Смъртта на нашия Господ е победа над смъртта и смъртността, а не просто прощаване на грехове, не просто оправдание на човека или удовлетворение на някаква абстрактна справедливост. И самият ключ към тази тайна може да се намери само чрез истинния възглед за човешката смърт.
Изкупителното и спасителното дело на Господ Иисус Христос е физична и в определен смисъл биологична реалност, която има дълбоките си религиозни корени в патристичния възглед за двусъставното психосоматично единство на богосътворената човешка природа. Отците на Църквата разглеждат също така човешката природа и като трисъставна от дух, душа и тяло, като и в двете учения се възприема, че личността или човешката ипостас включва всички части на този естествен състав и се изразява посредством цялостния човек, който съществува в нея и чрез нея. „Какво е човек, ако не живо същество, надарено с разум и състоящо се от душа и тяло? Самата душа човек ли е? Не, това е само душата на човек. Може ли едно тяло да се нарече човек? Не, това се нарича човешко тяло. Но ако всяко поотделно (душата и тялото) не е човек, а човек се нарича това, което се състои от две части, а Бог е призвал към живот и Възкресение човека в неговата двусъставност, то тогава Той е призвал не отделната „част“ (само душата или само тялото), но „целостта“, която е и душа, и тяло” (св. Иустин Философ). Към този възглед се придържа и св. Иоан Дамаскин: „Бог не възкреси само душата без нейното тяло, но и тялото заедно с душата – и не някоя друга, а именно тази, която беше предадена на тление… Така душите отново се съединяват с телата, които стават безсмъртни и вече не подлежат на тление…“.
На Голгота – в най-голямата богооставеност на света – се таи потенциално най-великото утвърждаване и въздигане на падналото човечество. Христос ни помирява с Бога, защото Агнецът Божи е принесен в Жертва на Кръста като Богочовек, като наш брат по плът и мъченичество.
Пробивът е направен! Божиите обетования имат изпълнението си в Сина Божи и стават начало на ново творение, като вечният Живот навлиза в тленността на света и в дълбините на личната ни Голгота и страдания. Жертвата на Агнеца Божи е мост между нас и Бога, мост на себеотдаването през бездната, която ни раздели в греха на Прародителите, мост на безгранична изява на Божията любов и победа над смъртта, тъй като „жилото ѝ вече е изтръгнато“.
Смъртта на Голготския Кръст е смърт, съзнателно изстрадана от Предвечната Ипостас на Сина Божи. Отделянето на душата от тялото – главният признак на биологичната, земна смърт – е събитие, което се случва също и със Самия Богочовек. Душата, слизайки в ада, остава „ипостазирана“ едновременно както в Словото, така и в Неговото Тяло, висящо на Разпятието, защото човешката природа е приета в съкровено единение „по ипостас“ със Самото Божество. Господ почива в плът в гроба, но тази плът не е отделена от Божественото Естество. Плътта на Господа не изпада в тление и в самата смърт остава нетленна, жива, а не мъртва, защото пребивава в лоното на Живота, в Ипостаса на Словото. „Словото се облече в Тяло, за да може, след като открие в тялото смъртта, да я обезсили“ (св. Атанасий Велики). Божеството на Богочовека Иисус Христос в „съня на Велика Събота“ обитава едновременно и в тялото, което почива в гроба, и в душата, която победоносно разбива „портите на ада“. В Христос смъртта влиза в Божеството и се изпепелява в Него, тъй като „не намира място за себе си в Него, а смъртното е погълнато от живота и се превръща в нетление“ (2 Коринтяни 5:4).
Библейският Бог на Откровението, въпреки че е възприеман като „върховно Благо“ и „вселюбящ Отец на всички човеци“, не желае да отмени страданието; най-малко не иска по принцип и изобщо да го свали дори и от тези, които вярват в Него и себежертвено Му служат.
Трябва да се гледат фактите в очите. Божията величествена воля е приела страданието в Своя план за домостроителството на света. Като извлича поуки и от страданието, и от радостта на живота, човек търси истинския смисъл и цели на своето съществуване и само възгорделият се грешник би си въобразил, че е способен без Божия помощ да вникне в „тайната на беззаконието“ (2 Солуняни 2:7).
Не би ли могъл Бог да създаде друг, по-щастлив свят? Може би е възможна някаква хипотетична действителност, в която Божии създания да живеят в безоблачно щастие и да водят напълно безгрижен и радостен живот. Върху нашата Земя обаче, Богу е било угодно да направи страданието пробен камък за истинското съдържание и достойнство на човека. Бог допуска за човечеството достатъчно страдания, за да се твърди, че тоя свят е като „долина на плача”. Всеки тежък удар на чука на Божието изпитание, под който длетото на страданието прониква дълбоко в душата, обогатява образа Божи с още една черта на душевна красота, нравствена чистота, дълбинно прозрение, благост, вътрешна свобода и с една нова стъпка по пътя на богоподобието.
Величието на човека се състои в това, в какво той се превръща при осмислянето и излизането от пропастта на своята лична страдалческа трагедия и изпитания.
В това отношение няма нищо по-велико от саможертвата на Сина Божи, Който Сам приема страданието, за да научи всички Свои последователи и те да го понасят и побеждават. Той не остана над страданието в някакви олимпийски далечини и не го отбягна. Мъжествено и с отворени очи отиде Иисус в Гетсимания към мъченическа смърт, като знаеше предварително за страшните часове на изтезания, които щяха да последват. Той не мина покрай страданието в позата на стоическа неподатливост, в привидна душевна непроницаемост, но в истински смъртен страх, който из основи разтърси Неговата човешка природа, и причини на челото Му гореща пот, която „беше като кървави капки, падащи на земята“ (Лука 22:44).
Синът Човечески не обяви страданието за нищожно. Плесниците по Неговото лице, бичуването, увенчаването с трънения венец, Разпятието, мъчителната жажда от постепенната загуба на кръв, видът на Неговата Майка, измъчвана от душевни болки, подигравките на враговете Му, споменът за целувката на Юда и отричането на Петър, неописуемата духовна самота – всичко това са прекомерно реални неща, за да се обявят за неосезаеми. И най-дълбокото, което може да се каже за страданието на Сина Човечески от горестно изживяната човешка позиция, гласи: „Той беше послушен до смърт, и то кръстна смърт“ (Филипяни 2:8).
Да бъдеш послушен означава да бъдеш в пълна хармония с волята на Бога. Всеки се моли пред ужаса на страшните страдания: „Отче мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша“. Но никой след това не би могъл да прибави нещо така дълбоко и искрено изстрадано като думите: „Нека бъде не Моята воля, а Твоята!“ От съгласието между Божията и човешката воля израстват непоклатимата твърдост, сигурност и преданост в Бога, които вярващият преживява пред лицето на страданието.
Това не е непреклонната съпротива на Прометей, защото тя е проява на безпомощен бунт срещу олимпийските богове. Не с Прометей да се мислим приковани върху съдбовната скала е най-висшето призвание, но с Разпнатия на Голготския Кръст. Не в героичността на Прометей, не в стоическата апатия, не в будистката нирвана и не в епикурейския максимум на изживените удоволствия и наслаждения се крие разрешението на проблема за страданието, но само в оная преданост към Божията воля, която е немислима без саможертвения героизъм на една човешка душа, която е станала широка, голяма и зряла, за да приеме света с цялата му противоречивост от преходни радости, несигурно щастие и жестоки съдби. И неизчерпаем е духовният опит на богоприсъствието в душата човешка, защото в Бога човекът открива дълбинния истински смисъл на живота, намира красота и хармония, долавя зова на вечността…
Отправеният нагоре поглед към Кръста изисква ясен духовен взор, ако трябва да се разбере истинският смисъл на думите на св. апостол Павел: „Разпнах се с Христа и възкръснах за нов живот и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:19).
Дълбока символика като богословие на страданието има в една древна църковна легенда, според която малка безпомощна птица долита до страшната кървава корона на Голготския Страдалец и се мъчи да изтръгне с човчицата си тръните от челото на умиращия на Кръста Спасител, при което перата ѝ се обагрят с кръвта на Богочовека. И когато усилията на птицата се оказват напразни, тя застава до трънения венец на Иисус и запява за утеха на умиращия Син Божи дивна песен.
Има ли нещо по-велико, ако и човек също така би могъл да превърне страданието си в песен и да бъде като Божията птица на Христовото Разпятие, проникнат от свещена възвисеност? Като възпява и побеждава страданията си, да ги понася и да ги приема в своята богоустременост заедно със Самия Спасител на света като изкупление за греха. Много ли е жестоко това? Нещо свръхчовешко ли се изисква? Страданието не е така непоносимо за този, който създава своята обител у Бога и не остава при трагичната безизходност на своите тръни, но смело прибягва до трънения венец на Божия Син, като знае, че той животвори всеки, възпяващ в страдания Неговото Божество.
„Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци“ (Псалом 81: 6-7). Величието на милионите мъченици и на загиналите за истинната вяра Христова обаче, дава нов смисъл и тълкувание на псаломските слова, за да кажем: Те живяха като простосмъртни, но умряха за безсмъртие и живот във вечността.
„Те са, които идат от голямата скръб“ (Откровение 7:14).
В апокалиптичното видение на св. Иоан Богослов тези праведни страдалци в чисто бели одеяния предстоят и служат пред Престола на Всевишния, защото в мъченическото си свидетелство и страдание за Църквата Христова и правата вяра „те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца…“ (Откровение 7:14).
Те са, които идат от голямата скръб, останали верни на Христос, дори пред лицето на смъртта.
Църквата Христова е вековечен Кораб на спасение и безсмъртие чрез кръвта и саможертвата на народа Божи в отстояване на Божията Правда пред трона на Кесаря и бесовете на богоотрицанието.
В историческото време тя е свидетелство за победата над демоничните сили на злото и войнстващото безбожие чрез молитвите, сълзите и изстраданото в жестоки и безмилостни страдания изповедничество на тези, които не предадоха Бога в мъченическия си път по своята човешка Голгота.
Те са, които идат от голямата скръб.
______________________________________________________________________
*Публикувано в https://hristianstvo.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение: авторът Антоний Хубанчев. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hmr
