Антоний Хубанчев

„Изкупителят ми е жив… и аз в плътта си ще видя Бога“ (Иов 19:25-26).

На светлата памет на проф. д-р Славчо Вълчанов, с когото  ни свързват семинарски и студентски години и служение на родна Църква и богословска наука

Страданието е неизбежният спътник на човека в преходността на земните му дни. То шества по свeта, като обезобразява, убива и сломява милиони злочести съдби, но също така в духовен подвиг може да даде нов смисъл на нашето съществуване и в човешката Голгота да разкрие друго, непознато виждане за света. И това е великата тайна на живота и съкровеното изкуство за пресътворяване на земното ни човешко битие чрез пречистващата сила на страданието, защото „този, който е познал тайната на Кръста и гроба, той е вникнал също в дълбинния смисъл на всички неща“ (преподобни Максим Изповедник).

Страданието е като Божи вестител, който разкрива колко беззащитен и раним е животът ни и колко крехко и нетрайно е човешкото щастие. И все пак, защо Бог, Който държи в ръцете Си съдбините на света, допуска да бъдат безмилостно поразявани в жестоко страдание и мъчения и светци, и праведници, и грешници – всички обект на Неговата безгранична любов?

Теоретично погледнато, въпросът за страданието остава открит и нерешен. Той надхвърля границите на рационалното познание и в никоя философия няма отговор на този проблем. Тук проблемът за теодицеята, злото и страданията, с цялото му метафизично бреме, остава в абстрактния дискурс на спекулативните теоретични конструкции. Това обаче не означава, че той не присъства в живото религиозно съзнание и опит.

Напротив. Именно в богооткровеното свидетелство на нашата вяра, проблемът за страданието се поставя с най-голяма и изключителна суровост и острота, но в абсолютно други измерения и целеполагане в дълбинния смисъл на възгледа за жертвата на невинния Агнец Божи и човешката Голгота.

Бог Отец приема мъченичеството и жертвата на Своя Единороден Син в плана на домостроителството на света, за да бъде изкупено и спасено човешкото ни естество чрез богочовешката Личност на Иисус Христос. В страданията и Разпятието на Голгота, кенозисът – самопринизяването на Предвечния Логос – достига пределната си граница и завършва със смъртта на Богочовека Господ Иисус, за да се осветят всички условия на човешкото ни съществуване, включително и на самата смърт. Не само заради нашата греховност, но и в името на нашето спасение, и за да се включат всички измерения на земния  живот и смъртност в истинния Живот – в този Живот, който никога, никога  не познава смъртта. С това се възстановява падналото човечество от първородния грях, като греховната човешка природа, сътворена по Божи образ, се привежда в съответствие с изначалния си образ. „Тя се възприема отново от своя Модел (Първообраз) от Божествения Логос, Който от този момент става нейния ипостасно определящ начин на съществуване и воля“ (протоиерей Иоан Майендорф).

Бог допуска Собствения Си „възлюбен Син“ да претърпи смърт, и то смърт кръстна, изпълнена с позор и ужас. В най-горчивите последни часове на Сина Човечески страдащата Божия Майка и любимият Христов ученик св. Иоан Богослов в подножието на Разпятието изживяват в безмерна скръб мъченическата смърт на Голготския Страдалец. Най-верните последователи на Христос, светите апостоли, още в зората на Църквата, също така загиват в страдания и мъченическа смърт. В хилядолетната ни свещена история се вписват още много столетия, изпълнени с тежки, кървави и безмилостни преследвания срещу християните и много милиони изповедници и мъченици загиват и гинат и до днес в името на истинната вяра в Христос като Син Божи, Изкупител и Спасител на света.

Това са исторически факти и никой не би могъл да твърди, че религиозната ни вяра разтваря суровия проблем за страданието в някакво измамно самоуспокоение и утеха.

Не! Върху най-високия връх по пътя към човешкото спасение и безсмъртие се възвисява отвесно Кръстът и на него е разпнат страдащият и умиращият Богочовек.

Към този най-тежък Кръст, който някога някой човек е носил, и към Този, Който е разпнат на него, са се отправяли не само от саркастичните богоотрицатели, но също така и от честно питащите вярващи, въпросите: „Ако Ти си Син Божи, защо страдаш? Защо не слезеш от Твоя Кръст?“.

Подиграваният и самоунизил се до смърт кръстна Син Божи, Който Сам е Живот Вечен, не слезе от Разпятието. В апогея на страданието Си Той не отговори с поразяващата и неподозирана сила на чудото, за да докаже, че всяка космическа стихия е подвластна на Неговото Божество. Напротив. Тъкмо във върховния момент на мъката Си, Богочовекът почувства в най-съкровените дълбини на човешката Си природа цялата безмерна тежест на страданието и извика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“.

Спасителят нито напусна Голготския Кръст, нито го преломи с безграничната сила и мощ на Своето Божество и предвечна Ипостас. Жертвата на Агнеца, така като е в Божието Предзнание още преди основаването на света, е вече събитие като жестока и брутална земна реалност, изстрадана съзнателно на Голгота в пълна свобода и почувствана докрай в агонията на смъртта.

Изкуплението е извършено на Кръста, „с кръвта на кръста Му“…. Не само чрез страданията на Кръста, а именно чрез Кръстната смърт.  Окончателната победа се постига чрез мъки и страдания, но преди всичко във върховния си завършек чрез смъртта и Възкресението. В тайнството на това събитие се открива и онтологичната дълбочина на човешкото ни съществуване. Смъртта на нашия Господ е победа над смъртта и смъртността, а не просто прощаване на грехове, не просто оправдание на човека или удовлетворение на някаква абстрактна справедливост. И самият ключ към тази тайна може да се намери само чрез истинния възглед за човешката смърт.

Прочетете още „Кенозисът на Предвечния Логос и човешката Голгота*“ →