Ивайло Борисов

Манаси Поптеодоров

Манаси Поптеодоров е роден през 1860 година в село Субашкьой, близо до гр. Серес. Произхожда от свещеническо семейство. Учил е в килийното училище на близкия до селото манастир. По-късно Манаси започва да посещава уроци в гръцко педагогическо училище с преподаватели от Германия. Там наред с другите дисциплини изучавал и теорията на западната музика. Впоследствие става учител в Цариград, но поради заболяване се премества в едно село близо до Лозенград, в което се лекува и преподава. Манаси посетил и Света Гора, където се запознал със старите певчески книги. През 1892 година пее и учителства в Бургас, а две години по-късно става преподавател в Самоковското богословско училище. В края на ХІХ-ти век учителства в Битоля, след което по покана на Светия Синод отново се връща като преподавател в Самоковското богословско училище, което през 1903 година било преместено в София и развито в Духовна семинария. Там преподавал до пенсионирането си в 1925 година. За кратко време след това бил лектор в Черепишкото училище за свещеници като едновременно с това пее в някои столични храмове. Манаси почива на 14 октомври 1938 година[223].

Манаси Поптеодоров

Манаси Поптеодоров е издал следните певчески книги: „Воскресник със западни ноти“ (1898 година), „Псалтикийна литургия“ (1905), „Кратък воскресник“ (1905), „Псалтикийни треби“ (1911), „Псалтикиен воскресник – обширен“ (1914), „Псалтикийна утрена“ (1914), „Псалтикиен минейник“ (1921), „Псалтикийни Триод и Пентикостар“ (1922). 

Макар творчеството на Манаси да не е оригинално негово[224], то несъмнено има огромни достойнства. Неоспорим факт е, че до ден днешен върху храмовите певници на българските църкви най-използваните певчески книги с невмена нотация са тези на Манаси Поптеодоров. В това отношение са показателни думите на отец Кирил Попов, диригент на Софийския свещенически хор: „В своята дългогодишна учителска и певческа дейност Манаси Поптеодоров създаде система в източното църковно пеене[225]“.

Протопсалт Иван Каиков

Иван Каиков е роден на 10 февруари 1876 година в гр. Бунар Хисар, Одринско. Учил е в певческото училище на Атанас Долапчиев. След завършване на образованието си става народен учител и взема участие в революционните борби. Турската власт го обвинява в противодържавие, вследствие на което Каиков е изпратен през 1900 година на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой Каиков се връща в Лозенград. Притесняван от властта по-късно емигрира в София. Тук бива назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“. През 1918 година става учител в Цариград и певец в екзархийския параклис. През 1932 година е архивар в Цариградската българска легация и певец в Желязната църква „Св. Стефан“. През 1938 година Каиков се пенсионира и се връща в София. Тук продължава да пее в различни храмове: „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и други[226]. Почива след 1956 година.

Петър Динев разказва: „…, като ученик в Цариградската семинария, аз и други семинаристи често ходехме в града да слушаме гръцки певци и протопсалтове. Но пението на Иван Каиков, което съчетаваше в себе си източния елемент с изящните нюанси на тракийската народна песен, изпълнено така художествено чрез неговия плътен баритонов глас, остави у мен незабравим спомен. Аз почуствах неговото пение близко до сърцето ми – то ми се видя много по-хубаво от пението на гръцките протопсалтове[227]“. 

През 1956 година Институтът за музика при БАН, сега Институт за изследване на изкуствата, прави магнетофонен запис на изпълнения на Иван Каиков, който се пази и до днес.

Протопсалт Иван Каиков

Протопсалт Иван Каиков е оставил някои свои певчески композиции: „Душе моя“ на глас втори, „Общо многолетие“ на глас пети и други. В певческия сборник на Илия Атанасов освен упоменатото многолетие е поместена и една Касиянова Слава от Петър Лампадарий, превод и преработка на Каиков. 

Каиков прави и превод от гръцки език на песнопения от Доксастариона на Константин Протопсалт (шест диатонически и осемнадесет хроматически), които Петър Сарафов включва в певческия си сборник, издаден 1912 година[228].

В личен разговор с Иван Сенокозлиев, роден 1923 година, състоял се по време на канонизацията на баташките и новоселски мъченици, 03 април 2011 година, в ПКСХП „Св. Александър Невски“, Сенокозлиев, който е бил иподякон на Негово Блаженство екзарх Стефан І, каза на автора на настоящата книга, че екзархът е обичал църковното пеене и много е уважавал протопсалт Иван Каиков. Сенокозлиев помни как дядо Стефан е обичал изпълнението на протопсалт Каиков на песнопението „Владыку“ на глас седми от св. Йоан Кукузел. Също така, че екзарх Стефан е дал на Каиков отличието “протопсалт”. Сенокозлиев помни също така скромността и човечността на протопсалта.

Петър Динев

Петър Динев е роден на 14 юли 1889 година в костурското българско село Куманичево (днес в Гърция), тогава в Османската империя. Учи в Цариградската духовна семинария, а по-късно изучава композиция в Санкт-Петербургската консерватория при Н. Соколов, С. Петров и А. Глазунов и източна музика при професор Сакети (1911-15). Сред неговите състуденти е Сергей Прокофиев, а негов близък приятел – Фьодор Шаляпин, който високо цени Петър Динев и го нарича „човек-богатство”. Динев следва и право в Санкт-Петербургския университет. От 1919 година става преподавател по източна музика в Казанската консерватория, а в 1922 година се завръща в България, където до 1924 година работи като учител по музика. От 1925 до 1936 година е преподавател по църковна музика в Държавната музикална академия. От 1926 до 1944 година преподава в Духовната семинария, а от 1926 до 1934 година е доцент по източноцърковна музика в Духовната академия. Петър Динев е и диригент на хора към Духовната академия и на църковния хор към столичния храм „Св. св. Кирил и Методий”, който ръководи повече от 40 години. След 1944 година работи като инспектор по музика и подначалник на културно-просветния отдел към Светия Синод. 

Петър Динев превежда много църковни песнопения от невмена на западна нотация, създава ръководство по византийска невмена нотация [229].Посредством преводите си прави достъпна византийската църковна музика за познаващите теорията на западната музика. Плод на неговия труд са: „Духовно-музикални творби” на Йоан Кукузел (1938), „Кратък осмогласник и божествена литургия” (1947), „Обширен възкресник“ (1949), „Триод и пентикостар” (1951), „Пространни пападически песнопения от литургията” (1953), „Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (1957). Подготвени са за печат и „Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление ръкописът не е открит.

Петър Динев

Петър Динев изнася и лекционен курс по съвременна византийска невмена нотация в Българската академия на науките, който е посещаван и от бъдещия виден музикален медиевист Елена Тончева.

Динев разработва много композиции в старобългарски и източен църковен стил, композира лесноусвоими и общодостъпни църковни песнопения за богослужебна и извънхрамова употреба. Хармонизира и обработва около 60 български народни песни от Македония. 

Той публикува редица изключително значими трудове, статии и студии по различни проблеми на музикознанието, теорията, изпълнителското и композиционното творчество: „Сходство между народните и църковни мелодии” (1955), „Рилската църковнопевческа школа в началото на ХIХ-ти век и нейните представители” (1957), „Народнопесенни елементи в българския църковен напев” (1959) и други. За своята дейност и заслуги Петър Динев е награден с орден „Кирил и Методий” – ІІ степен, както и със званието „Заслужил деятел на изкуствата”.

Петър Динев почива на 02 юли 1980 година[230].

Иван Попвасилев

Иван Попвасилев Мавродиев е роден на 08 октомври 1898 година в село Райково (днес квартал на гр. Смолян). Произхожда от семейство на възрожденски учител, станал по-късно свещеник, борец за освобождение от османско иго. Основно образование получава в родното си село, след което завършва Софийската духовна семинария (1920 година), Учителския институт в София (1922 година) и Свободния университет за политически и стопански науки (1925 година). По-късно работи като учител и дългогодишен директор, член е на Висшия учебен съвет при Министерството на народната просвета, Софийски градски училищен инспекторат, Референт при Св. Синод, учител по български език и литература в Софийската духовна семинария и други. В продължение на шестдесет и една години е празничен клиросен певец и хоров диригент в софийския храм „Св. Параскева”.

Иван Попвасилев

Иван Попвасилев е един от основателите на народния хор „Гусла” и дългогодишен хорист в него. За многогодишната си просветна и църковно-обществена дейност Св. Синод го награждава с орден „Св. Иван Рилски” – ІІ степен, а за работата му като вещ църковен изпълнител и изследванията му върху източното православно църковно пеене със званието „Протопсалт на Българската православна църква”. Иван Попвасилев имал хубав и ясен баритонов тембър, с който покривал широк певчески диапазон. Два пъти посещава Зографския манастир в Атон, където изследва стари певчески сборници на славянски и гръцки език и се запознава с живота на известни атонски протопсалти. Също така пише статии за наши изтъкнати музикоучители като св. Йоан Кукузел, архимандрит Калистрат Зографски, Манаси Поптеодоров, Петър Динев.

Иван Попвасилев почива на 26 март 1982 година в гр. Берлин при своите деца. По-късно те изпълняват завета му да погребат тленните му останки в двора на храма „Св. Теодор”, намиращ се в родното му село[231].

Макариополски епископ Николай

Светското име на епископ Николай е Никола Гаврилов Кожухаров. Роден е на 17 април 1908 година в село Ресен, Великотърновско. През 1928 година завършва Софийската духовна семинария. На 24 юни 1928 година е постриган за монах с името Николай. През 1932 година завършва Богословския факултет на Софийския университет. През 1934/35 година йеромонах Николай е на специализация в Старокатолическия богословски факултет в гр. Берн. От 1941 година до 1944 година е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”. На 03 януари 1954 година е хиротонисан в ПКСХП „Св. Александър Невски“ за епископ Макариополски. От 1954 година до 1973 година епископ Николай е ректор на Духовната академия „Св. Климент Охридски“. От 1961 година до 1971 година е предстоятел на ПКСХП „Св. Александър Невски“. Редом с епископските си задължения, архиереят е бил композитор на църковна музика и художник. Почива на 19 юли 1981 година[232].

+ Макариополски епископ Николай

В библиотеката на Богословския факултет към Софийския университет се намира една папка с църковна музика, в която се пази ксерокопие на песнопение озаглавено Достойно ест VІІ-ми глас (Еленски напев). Под песнопението, писано на ръка, има следният надпис: „На Стефан Цочев по случай имения му ден – 27. ХІІ. 1975, за добър спомен. † Макариополски епископ Николай.“

Г-н Иван Златанов, дългогодишен секретар на Софийската св. митрополия, помни дядо Николай като достолепен архиерей с внушителна външност, респектиращо излъчване и отлично църковно пеене. Той притежавал прекрасен лиричен глас с драматичен оттенък във височините. Дядо Николай е бил превъзходен познавач както на източното църковно пеене, така и на западната хорова музика, вдъхновен композитор.

Тодор Ценков

Тодор Ценков е роден на 05 януари 1915 година в село Долна Баня (сега град), Ихтиманска околия. Основно образование получава в родното си село. През 1929 година е приет за ученик в Софийската духовна семинария. Там негов учител по пеене е Петър Динев. След завършване на семинарията музикално надареният Тодор Ценков е назначен от Св. Синод за учител по източно църковно пение в Пастирско-богословския институт (Свещеническото училище) – Гара Черепиш, окръг Врачански. По-късно завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски” (сега Богословския факултет към Софийския университет). Продължава преподавателската си дейност в Черепиш, където през 1951 година са преместени Софийската и Пловдивската духовни семинарии. Междувременно е певец в столичните храмове „Покров Богородичен”, „Св. Богородица – Живоприемен източник” (Подуенската църква), „Св. Илия” (кв. Княжево), „Св. ап. Петър и Павел” и „Св. Вмчк Мина” – Модерно предградие. През 1982 година се пенсионира и официално прекратява учителската си дейност, но и след това за известно време е лектор в Софийската семинария. Тодор Ценков почива на 24.12.1994 година. 

Тодор Ценков

В статия, посветена на годишнина на Тодор Ценков, неговият ученик Любомир Игнатов пише: „Със своята 40-годишна плодотворна музикоучителска дейност Тодор Ценков достойно заема място сред сонма на най-заслужилите български музикоучители. В спомените на своите възпитаници той е строг, взискателен и респектиращ с аристократичните си обноски преподавател. В същото време обаче, зад всичко това плахите семинаристи долавяли обаянието на един бащински благ и отзивчив човек[233].”

Ангел

Чист ангел в небето среднощно летял

и песен пленителна пял.

Звездите и месеца в тихия час

прехласнал свещеният глас.

*

Прославял безгрешните ангели той

в градините райски безброй,

и Бога велик, всички нас сътворил –

и искрен в похвалите бил.

*

Към мрачния свят на печал и лъжа

той носел невинна душа;

и в нея останал гласът милостив,

макар и без думи – но жив.

*

И дълго сред хората страдала тя,

пленена от чудна мечта,

и земните песни ѝ скучни билѝ –

оназ да сменят не могли.

Михаил Юрьевич Лермонтов[234]

ВЕЧНА И БЛАЖЕНА ПАМЕТ

НА ВСИЧКИ МУЗИКОУЧИТЕЛИ И ПЕВЦИ НА

ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 4 и край*“ →

Ивайло Борисов

Христо Пулеков

Даскал Христо Пулеков е роден през 1817 година в град Копривщица.

Ученик на Геро Добрович Мушек, прочут копривщенски псалт. Геро Мушек открива училище в Копривщица, в което е преподавал и църковно пеене[159]. Върху формирането на Пулеков като певец оказва влияние и Неофит Рилски. 

Пулеков е бил просветен деец и учител в градовете Копривщица, Плевен, Враца. Също така е бил и преподавател в Пловдивската семинария[160].

Христо Пулеков е бил сладкогласен псалт, „толкова сладкогласен, че богомолците се прехласвали в пеенето му“[161]. Високото майсторство на даскала било оценено по достойнство. „Около средата на ХІХ-ти век Пулеков е бил признат за един от най-изтъкнатите певци в православния свят – поканен е за певец в катедралния храм на Вселенската патриаршия, където пее няколко години, след което се завръща в родната Копривщица[162]“.

Христо Пулеков

Никола Беловеждов[163] казва за Пулеков, че бил отличен певец-артист, заради което всички го уважавали. В напреднали години даскалът боледувал от остър ревматизъм, заради което на големи празници „го закарвали съ колца” в църква. Христо Пулеков е бил не само отличен певец, но и съчинител на църковни песни, както се вижда от бележките в дневника му от 05.01.1876 и 15.02.1877 година[164]. Днес в Църковно-историческия и архивен институт (ЦИАИ) под № 436 се съхранява една калиграфирана от Христо Пулеков антология – певческа книга на гръцки език от 1833 година с произведения на цариградски музикоучители. 

Интерес представлява фактът на гласово единоборство между Христо Пулеков и друг учител от Копривщица – Груйо Манев, който бил певец в копривщенската черква „Св. Никола” и винаги искал да блесне с църковнопевческите си възможности[165]. „Съревнованието между Пулека (тенор) и Манека (баритон), като църковни певци било голямо. Въпреки че Манекът отстъпвал винаги на Пулека десната певница и с това външно признавал неговото певческо превъзходство, тяхното пеене в църква е било непрекъснато певческо единоборство, следено с интерес от копрившкото общество. От това състезание печелили всякак и изпълнение и слушатели [166]”.

Христо Пулеков умира през 1889 година.

Наум Миладинов

Българският музиковед Наум Миладинов е роден през 1817 година в гр. Струга. Баща му – Христо Миладинов, бил беден, но трудолюбив грънчар. Христо имал шест сина и две дъщери. Братя на Наум Миладинов са възрожденските просветители и фолклористи Димитър и Константин Миладинови, автори на епохалния труд „Български народни песни”. Наум е оставил ръкописен труд за братя Миладинови, писан в гр. Струга на 27 април 1883 година[167]. Още като дете Наум проявява музикалните си заложби. През 1833 година той заминава с брат си Димитър на гурбет в Драч, където работят в италианската фирма „Зографци” – Димитър бил книговодител, а Наум помощник-книговодител. В Драч го забелязват италиански музиканти, с помощта на които овладял свиренето на цигулка. Най-вероятно след престоя им в Драч, двамата братя постъпват в Янинската гимназия. По-късно Димитър и Наум били учители в градовете Охрид и Струга. От 1841 до 1844

Наум Миладинов

година Наум учи в Цариградската семинария на остров Халки, където се дипломира по специалността „Музика и граматика”. През 1843 година пише учебник по източноцърковно пеене[168]. Яне Коджабашия сочи, че макар от този учебник да са представени само две страници и ръкописът да няма научно удостоверяване, ценността му е неоспорима. Учебникът е бил използван в певческите школи, създадени от Наум Миладинов[169]. Друг музиколог от Република Македония – Сотир Голабовски също посочва Наум Миладин (Миладинов) като основоположник на певческите школи в Охрид и Струга[170]. От школите на Наум Миладинов са излезли много певци, между които: Кръстан Санджак (Архимандрит Калистрат), Георги поп-Христо Икономов[171]. Наум Миладинов почива на 24 април 1897 година в гр. София. 

Сава Доброплодни

Известният възрожденец Сава Хаджиилиев-Доброплодни е роден в гр. Сливен на 03 декември 1820 година. През 1842 година получава образование в гръцкото училище в Куручешме – квартал на Цариград. По-късно Сава Доброплодни става преподавател в градовете Котел и Шумен. Сред най-изтъкнатите ученици на Доброплодни в Шумен са Васил Друмев (впоследствие митрополит Климент), Васил Стоянов и други. Заедно със своите ученици Доброплодни осъществява представянето на едно от първите две театрални представления в България – побългарената комедия „Михал Мишкоед”. През 1856 година основава в гр. Шумен първото класно девическо училище в България.

Сава Доброплодни

Сава Доброплодни почива на 19 април 1894 година в гр. София[172].

Той е бил един от най-изявените български църковни певци от ХІХ-ти век. Бащата на Сава Доброплодни се казвал Илия и бил един от най-старите църковни певци в гр. Сливен. Той имал мощен и красив глас. „Нему се приписва известен дял за оформянето маниера на сливенското пение[173].” Илия подготвял сина си Сава за певческото изкуство „и му предал тънкостите на псалтикийното изкуство[174]”. След завръщането си от цариградското обучение Сава Доброплодни наред с учителството практикува и църковно пеене – бил псалт в Котел от 1842 година до 1847 година, след това в Шумен от 1847 година до 1853 година, а през 1859 година и в Сливен. В статията си за Сливенската църковно-певческа школа Петър Динев казва за Сава Доброплодни: „Пението му било образцово и високо художествено…”[175].

Според думите на професор Хърков, Сава Доброплодни започва да пее в църква още като дете в Сливен. Тъй като в 20-те години на ХІХ-ти век старото (дохурмузиево) пеене е все още практикувано, Доброплодни е познавал както старото, така и новото (хурмузиево) пеене. Певческата му служба продължава до 80-те години на ХІХ-ти век, когато по време на служба в новопостроената варненска катедрала гласът му отпада[176].

Никола Златарски

Никола Златарски е роден през 1822 година в Златарица, в семейството на поп Васил. В родното си село получава първоначалното си образование, като изучава пеене при своя баща. Усъвършенства пеенето си в метоха на Рилския манастир в Търново. По-късно учи в Еленското училище. През 1838 година отива в Търново и там е първо ученик и църковен певец, след което започва и да преподава. Постъпва и в гръцкото училище. Когато учи в Търново, той е и протопсалт при гръцката митрополия (където е пял на гръцки език), но след преминаването на църквите под българско управление, започва да пее свободно на църковнославянски в църквата „Св. Никола”. През 1843 година учи взаимоучителната метода в Габрово и става учител в първото българско взаимно училище в Търново. В старопрестолния град Никола Златарски е известен като „даскал Никола“ или „даскалчето Златарчето“. Ученици на Никола Златарски са били Пандели Кисимов, Киро Тулешков и други[177]. През 1858 година Златарски е избран за секретар на Търновската градска община и на постоянния съвет при митрополията. Той е един от първенците в града, като участва и в борбата за независима Църква[178].

Никола Златарски

Никола Златарски почива в края на 1875 година в гр. Търново[179].

Даскал Никола е един от водещите певци за времето си, за което е бил високо ценен от своите съграждани. Те са го наричали „сладкогласен“, „сладкогласен църковен певец“, „мусикословеснейши[180]“. Динев свидетелства за Златарски, че той „със своя звучен и силен баритонов глас станал най-известен и най-обичан певец в Търново[181].” По думите на музиколога Стефан Хърков: „Негови музикални творби са изписвани в ръкописи от Рилския и Хилендарския манастир – факт, свидетелстващ за високо признание[182].” Ученик на Никола Златарски е Давид Тулешков, също виден псалт. „Никола Златарски полага началото на училищното хорово пеене в Търново. През лятото на 1844 година създава първия български ученически хор, може би едногласен или двугласен (няма точни сведения)… [183].“ Никола Златарски бил и композитор на светски песни[184].

В Манасиевата литургия е поместено едно песнопение с името на Никола Златарски: „Достойно есть“ на глас пети, което е музицирано много молитвено и красиво. 

Архимандрит Галактион Хилендарец

Архимандрит Галактион е роден през 1830 година в село Кремен, Неврокопско. Учи в родното си село и в Неврокоп (днес Гоце Делчев). По-късно става монах в Хилендарския манастир – едно от малкото места, в които през Възраждането се е пазела православната вяра и българщината. Като дякон в Хилендарската обител отец Галактион е изпратен да учи в семинарията в Белград, където се сближава с български емигранти-революционери. След като завършва семинарията,се завръща в Света Гора[185]. 

От Хилендарския манастир са тръгвали монаси таксидиоти, които са обикаляли българските земи, за да събират помощи за светата обител. Същевременно те са били и разпространители на християнството и родолюбивите идеи сред поробеното население. През 1865 година от Хилендар архимандрит Галактион заминава в гр. Елена, където остава до края на живота си и пее в църквата „Успение Пресвятия Богородици[186]”. В Елена архимандрит Галактион поддържа връзки с отец Матей Преображенски, Васил Левски и други революционери, които посещават града и Хилендарския метох. Отец Галактион изпълнява и комитетски задачи[187]. 

Архимандрит Галактион Хилендарец почива на 20 декември 1894 година.

Името на отец Галактион е свързано с еленския напев, който е „проява на българско музикално съзнание[188]” Този напев е „благозвучен, приятен за слушане и произвежда умилително въздействие върху богомолците [189].”Архимандрит Галактион е имал мелодичен баритонов глас, с който майсторски изпълнявал църковните песнопения. Макар и да не е оставил църковно-певческо печатно наследство, отец Галактион има основен принос в оформянето и затвърдяването на еленския напев, отличаващ се със своята естественост. Той подготвил много певци и свещеници, които отишли в съседни села и градове да продължат делото му. По-изявени негови ученици и сътрудници са: Иванчо Хаджийорданов, Никифор Попконстантинов, Стоян Попандреев и други[190].

Едно от най-красивите еленски песнопения е „Ангел вопияше” на глас пети. То е записано през 1912 година, след като е изпълнено от ефимерия при Софийската духовна семинария свещеник Константин Дъновски, по молба на преподавателя по източно пеене Манаси Поптеодоров. Едни от малкото съвременни продължители на традицията на еленския църковен напев са приснопаметният Доростолски митрополит Иларион (починал 2009 година) и г-н Александър Пиндиков (роден 1930 година). В чест на 100-годишнината от рождението на дядо Иларион, Софийският свещенически хор с диригент протойерей Кирил Попов издаде през 2013 година компактдиск със заглавие „Православни еленски църковни напеви“.

Протопсалт даскал Давид П. Тулешков

Протопсалт Давид Тулешков е роден в гр. Търново на 27 септември 1840 година. Негови учители в училището при църквата „Св. Никола” са известните българи Никола Златарски, Никола Михайловски, Никола Момчилов и Петко Р. Славейков. Още 9-годишен поема левия клирос самостоятелно, като на десния пее Никола Златарски, който го определя за свой заместник. През 1858 година първенците от село Капиново (Търновско) спазаряват с бащата Хажди Пенко да вземат за учител сина му Давид в селото им срещу заплата 1200 гроша годишно. На следващата година първенците от село Росен (Търновско) му надбавят заплата 1500 гроша и го вземат в селото си. През 1860 година го изискват в Търново, където става учител и псалт (църковен певец). След това учителства в Дряново, Севлиево, а от 1870 година до 1893 година е учител в Търново. Светият Синод го цени и когато Петропавловската семинария е предадена към Търновската мъжка гимназия като специално духовно училище, назначава Давид Тулешков като превантивен преподавател по пеене, като тук учителства от 1888 година до 1890 година.

Протопсалт даскал Давид П. Тулешков

От 1898 година до 1900 година той преподава в монашеското училище при Рилския манастир. Давид Тулешков нотира много църковни песнопения на учителя си Никола Златарски, изградени върху основата на народни мотиви. Даскал Тулешков е един от добрите помощници на Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков и други по църковния въпрос. В Търновската библиотека се намира І част от неиздадената му псалтикия „Църковен Цвят”, а ІІ част е в библиотеката на св. Търновска митрополия. Протопсалт Давид Тулешков почива на 28 януари 1918 година. По повод 40 години от смъртта му неговият син Никола Тулешков пише следните думи: „Скромен и трудолюбив, даскал Давид Тулешков е учителствал 34 години, а църковен певец – доскоро на смъртта си (около 68 години), като е погребан в двора на църквата „Св. Атанасий („Св. св. Кирил и Методий”) в Търново, гдето последните години е бил псалт[191].”

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 3*“ →

Ивайло Борисов

Теодор Фокейски

Прочут певец и познавач на пеенето, Теодор Папа Парасху Фокейски е роден през 1790 година[111]. Той е свещенически син, и също като Петър Ефески бил ученик на Георги Критски и на тримата учители на Новия метод в Патриаршеската музикална школа. Шест години бил певец-лампадарий в храма „Св. Димитър“ в квартала „Татавла”, а по-късно продължава като протопсалт в храма „Св. Николай“ в Галата. След време напуснал длъжността протопсалт и започнал да преподава уроци по пеене[112]. Той е бил и преподавател във висшето богословско училище на остров Халки[113].

Теодор Фокейски

Теодор Фокейски се фокусирал върху издателска дейност – лични композиции и музикални сборници на предишни музикални творци, които претърпели няколко издания. Фокейски е между най-значителните издатели. Два пъти издал възкресника на Петър Берекет. Издал още: „Основа на музикалната теория”, „Музикална пчела“, „Пандора“ – сборник в два тома, съставен от гръцки и турски песни, „Евтерпи“ – сборник от арабско персийски песни на Хадеде Захариу (Захарий Ханенде[114]) и други. Теодор Фокейски е автор на много песнопения, някои от които носят елементи от светската музика[115]. Той композирал Аниксандарий на глас осми, Господи, воззвахъ на осемте гласа, Святий Боже – Динамис на глас втори, Херувимски песни на осемте гласа, Достойно есть на гласове трети, четвърти легетос, шести и седми; неделни и празнични причастни и много други песнопения[116].

Теодор Фокейски почива на 03 октомври 1851 година.

Протопсалт Мирчо Богоев свидетелства за херувимските песни на Фокейски, че „се пеят и слушат с наслада[117].“ Всеки може да се убеди в истинността на думите му – тези песнопения присъстват в Манасиевата литургия под заглавието „Празнични херувимски песни“. В същата книга намираме и редица причастни стихове, композирани от Теодор Фокейски – за събота и за различни празници (Богоявление, Благовещение, Лазарова събота, Томина Неделя и други).

Георги Редестинос Втори

Георги Редестинос е роден през 1833 година в Редесто, където получава първите си музикални умения. По-късно станал професионален певец в Константинопол, пеейки в различни църкви. Георги Редестинос Втори бил несравним изпълнител на църковното пеене. По времето на протопсалта Йоан Византиeц, Георги станал лампадарий на Великата Църква, замествайки изнемощелия Стефан лампадарий. Този пост заема от 1863 до 1871 година. На 02 февруари 1871 година заел мястото протопсалт на Патриаршията, където останал до 1875 година. През 1876 година се оттеглил от Патриаршията и станал хоров ръководител в църквите „Св. Йоан“ от Хиос,

Георги Редестинос Втори

„Св. Никола” и на „Христос Спасител”, „Св. Троица” в Перан, а към края на живота си – и в църквата „Св. Николай” в Цивалио.

Редестинос композирал мелодични църковни химни, издал книги с песнопения за страстната седмица и пентикостара. Някои от неговите песнопения са включени в по-късни сборници.

Георги Редестинос почива през август 1889 година[118].

Яков Навплиотис

Яков Навплиотис е роден на остров Наксас, Гърция, през 1864 година[119]. Яков е потомък на протопсалта Яков Пелопонески. На 12 години бил повикан от тогавашния патриарх Йоаким, който се грижил за неговото обучение и възпитание. В патриаршеската църква най-напред постъпил като втори четец, след това помощник-певец при българина Никола Стоянович, лампадарий при патриаршията [120]. След няколко години патриархът го пратил при прочутия Георги Виолакис, за да се усъвършенства в певческото изкуство[121].

След време, когато завършва науките си, Яков отново е повикан от патриарха и настанен в Патриаршеската цариградска църква[122]. Тук той последователно става канонарх, първи доместик (1881-88), втори доместик (1888-1905) и протопсалт (1911-1939). Той е служил в Патриаршеския храм 60 години[123]. Яков бил и учител в Девическото гръцко училище в Пера, Цариград, в Богословското училище на остров Халки. Бил е и председател на дружеството на певците в Цариград в продължение на 17 години[124].

Яков съставил няколко певчески книги – сборник от Слави (доксологион), сборник с различни песнопения, с образци за упражнение от певците (печатан в Цариградската патриаршеска печатница през 1894 година).„Превел някои от съчиненията на своя именит дядо, протопсалт Яковос, които Патриаршията издала“[125].

Яков Навплиотис

Протопсалт Мирчо Богоев свидетелства, че Яков е бил „добър приятел на българите и не е пропускал случай да прояви тия си чувства към ония българи, които са искали да се възползват от знанията му по източното църковно пение…“[126].

Яков Навплиотис почива на 05 декември 1942 година в Атина[127].

Освен богати знания по музика, Яков е имал и рядко хубав глас, с който радвал любителите на пеенето. До ден-днешен могат  да бъдат чути много от неговите стилни църковни изпълнения – „Херувимска“, „Отца и Сына“, „Достойно есть“ и други. 

Музикологът Георги Цацаронис в статия за Яков казва, че „той се е отличавал със забележителен глас, сладък и звънящ“[128].

Михаил Хаджиатанасиу

Михаил Хаджиатанасиу е роден през 1880 година в Като Панагия, област Смирна, където получава ипървите си уроци по музика (от Константин Репаки). През 1895 година се установява на остров Хиос и изпълнява длъжността ляв певец в манастира „Св. Безсребърници”, а от 1901 година отива в Константинопол. Тук се учи при Янго Стойко (ученик на Панайот Килджанидис) и в Музикалната школа на Фенер[129] (1902-1903). Пее в обителта на Христа в Принкипо, а по-късно и в църквата „Животворен Източник” във Валукли – първо като ляв певец (1903-1915), а след това

и като десен (от 1915 година нататък). Преподава за кратко в Музикалната школа на Фенер, а от 1928 година – в Богословското училище на остров Халки. Хаджиатанасиу има много ученици, между които е и Трасивул Станицас. Михаил Хаджиатанасиу е признат преди всичко с дейността си като църковен композитор и музикален теоретик, а не само църковен певец. Той принадлежи към кръга на така наречените екзопатриаршески константинополски музиканти и педагози(сред тях са Панайот Килджанидис, Нил Камарадос и Йоан Паласис), които в края на ХІХ-ти и най-вече в първата половина на ХХ-ти век представят едно по-пространно източно-църковно музикално предание[130]. Михаил Хаджиатанасиу почива през 1948 година. През 1975 година в Неаполис, Крит, излиза църковно-певческият сборник „Μουσική Ζωοδόχος Πηγή” („Музика на Животворния Източник”), който съдържа почти всички негови композиции. Също така представлява интерес и издаденият в Истанбул през 1948 година теоретичен наръчник на Хаджиатанасиу, озаглавен „Основи на византийската музика”. Михаил Хаджиатанасиу е един от най-забележителните и известни екзо-патриаршески константинополски музиканти и педагози[131].

Михаил Хаджиатанасиу

Хаджиатанасиу е автор на евангелски стихири, ирмологически славословия, песнопения за св. литургия – много въздействащи композиции на херувимски песни, евхаристийни канони, Достойно есть, причастни, Слави за различни празници и други.

Песенното творчество на Михаил Хаджиатанасиу е богато със своята мелодика, изтънченост и звучене. Неслучайно композициите му са ценени и изпълнявани от най-изявените съвременни познавачи на източно-православната църковна музика. 

Трасивул Станицас

Трасивул Станицас е роден в константинополския район Псаматия през 1910 година. Първите си музикални уроци получава от близкия си сродник Димитър Терапианос. Станицас учи пеене при Михаил Хаджиатанасиу, Димитър Вутсина, Янго Василиади и Йоан Паласис.

По-късно Станицас упражнява певческото изкуство в различни константинополски църкви.

През 1939 година лампадарият Константин Прингос става протопсалт на Вселенската патриаршия, на мястото на оттеглилия се в покой Яков Протопсалт (Навплиотис). Прингос отправя покана към Станицас да заеме овакантеното място на лампадарий, считайки го за най-подходящ. На това ново поприще Станицас е имал не малко затруднения, докато усвои традиционните за Патриаршеския храм песнопения. Но много скоро лампадарият се проявява като достоен наследник на предшествениците си. Благодарение на своето усърдие, забележителни способности и красивия си глас Станицас става известен в цял Константинопол. Двадесет години той е лампадарий при протопсалта Прингос, усвоявайки изкуството и майсторството му.

След продължителното боледуване на Константин Прингос, Вселенският Патриарх Атинагор І назначава Станицас за главен протопсалт на Великата Църква през 1960 година. За съжаление, престоят му на това място не е дълъг. Депортиран е през 1964 година. Той е един от хилядите изгонени гръцки граждани от турското правителство във връзка с печално известния Кипърски въпрос.

Трасивул Станицас

Станицас заживява и пее една година на остров Хиос. След това заминава за два месеца в Бейрут, а от 1966 година е за постоянно певец в Атина до излизането му в пенсия през 1981 година. Изключение правят само трите и половина месеца престой в САЩ през 1967 година. Въобще, периодически той пее на територията на цяла Гърция.

Освен в Гърция Станицас и ръководените от него хористи се изявяват на много места, представящи оригиналната византийска музика (Англия, Русия, Белгия, Швейцария, Рим).

Трасивул Станицас почива на 18 август 1987 година. В надгробното си слово за Станицас Ставрополският митрополит Максим, ректор на семинарията в Халки, казва: „Изсъхна музикалният кедър, прекрати земния си живот служителят на родната ни византийска музика, замлъкна многозвучната лира, прегърбена под тежестта на ужасна болест, звучаща почти до последния си дъх…“

Събрана е голяма колекция от изпълнения на Станицас, които се слушат с наслада от любителите на църковната музика и до днес. Тези песнопения съхраняват автентичния патриаршески стил на пеене, практикуван от Станицас.

От музикалните произведения на Станицас като мелург се открояват 2 „Динамис на Святый Боже“, „Кресту Твоему“, херувимски песни, причастни, евхаристийни канони на второпърви глас и други[132].

Димитър Сурландзис

Знаменитият протопсалт, учител на певческото изкуство и композитор Сурландзис се родил в Коропи през 1920 година. От осемгодишна възраст се обучавал в църковно пеене при Димитър Стратилатис, който служел и бил доместик във Великата Църква. От 1930 до 1940 година той се учи и пее с почти всички известни атински протопсалти. Негов учител бил и прочутият Константин Псахос. През 1950 година постъпва в Консерваторията, специалност „Византийска музика и пение”, която завършва с отличие през 1957 година. 

На певческото поприще стъпва през 1938 година, като пее в различни църкви чак до 1980 година. Бил преподавател в Църковната педагогическа академия. Сурландзис има над 2000 ученици.

Димитър Сурландзис

Сурландзис е бил и превъзходен композитор на песнопения, публикувани в неговите книги: „Ιερατικός Μουσικός Θησαυρός” – ценно ръкописно пособие за свещеници и начинаещи певци, ръкописен „Анастасиматарий”, ръкописен сборник „Подобни”, „Византийска Божествена Литургия”. Сурландзис оставил и много песнопения за светата Литургия, славословия, полиелеи и други.

Той е бил човек с редки лични качества – скромност и доброта. Изключителен учител, Сурландзис бил с рядко висок и впечатляващ глас, прекрасно интерпретиращ класическите византийски текстове.

Оценка за неговите качества и трудолюбие е офикията, дадена му от Цариградската Патриаршия през 1980 година. „Почетен старши учител по музика на Константинополската Вселенска Патриаршия “.

Димитър Сурландзис почива през август 2006 година на 86-годишна възраст [133].

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 2*“ →

Ивайло Борисов

Свещеник Валасий

Свещеник Валасий е живял през ХVІІ-ти век. Роден е около 1615 година. В юношеските си години е бил ученик на ритора Теодосий Коридалевс. Валасий е бил един от блестящите музиканти за епохата си. Ученик на архиерея Герман Неон Патрон, Валасий е имал свещенически сан и е изпълнявал длъжността номофилакс[44] към Вселенската патриаршия. Изисканото музикално творчество на този мелург носи печата на традиционното патриаршеско пеене през ХVІІ-ти век век.

Свещеник Валасий

До дълбока старост Валасий упражнявал различни служби при Вселенския цариградски патриаршески престол. Той е бил и един от най-учените хора за онази епоха, който е водил кореспонденция с много хора по различни въпроси. 

През 1700 година епископ Арсений Кидонийски споменава Валасий като покойник.

Валасий е първият, който се занимава с музикалната екзегеза (гръцки ἐξήγηση – тълкуване) на старите песнопения, подготвяйки по този начин появата на Новия метод от 1814 година[45].

Валасий е бил както преписвач на стари ръкописи, така и творец на църковни песнопения от денонощния богослужебен кръг. Пълният цикъл от църковнопевчески творби на Валасий, както и неговият Ирмолог са запазени до днес благодарение на ръкописите на доместика на Иверския манастир Козма Македонец. Валасий е създал различни църковни песнопения – „Господи, воззвахъ“, полиелеи, първия цикъл Велики славословия на осемте гласа, песнопения от светата Божествена литургия[46]. Две от тези песнопения са поместени в Манасиевата литургия – сладкогласните ирмоси „Радуйся, Всечистая” на глас първи и „Нетленния искушением” на глас седми.

Йоан протопсалт (Трапезунтски)

Йоан Трапезунтски бил златар. По-късно станал ученик на Панайот Халачоглу и, след като изучил всички запазени музикални творби, се отдал сериозно на музиката. Йоан станал лампадарий и пял заедно с учителя си, когото наследил. 

Йоан Трапезунтски е бил лампадарий на Великата Христова Църква (Вселенската патриаршия) от 1727 до 1748 година. От 11.04.1748 година до 1765 година е протопсалт на Вселенската патриаршия[47].

Йоан протопсалт (Трапезунтски)

Твърдял, че от старите творби трябва да се премахнат всички елементи, носещи дългогодишни затруднения при изучаването и изпълнението на църковните мелодии. През 1756 година Вселенската патриаршия е оглавена от Кирил V, който упорито насърчавал Йоан да твори пасапноарии[48], полиелеи, славословия и причастни. Йоан въвел начин на записване на музиката, различен от стария. Йоан Трапезунтски бил учител на Петър Лампадарий Пелопонески[49]. 

С името на Йоан Протопсалт се свързва първата редакция на невмения нотопис през ХVІІІ-ти век[50]. Той бил преподавател в Първата Патриаршеска музикална школа, основана през 1727 година[51].

Даниил протопсалт

Даниил е роден в Турнавон, околия Лариса. Негов учител е бил протопсалтът Панайот Халачооглу (1748). Хрисант Мадитски нарича Даниил „мелодичната тръба на нашия век[52]“. 

Даниил заемал последователно длъжностите доместик[53], лампадарий на Йоан Трапезунтски (1748-1765 година) и протопсалт на Вселенската патриаршия (1766-1789 година). Посветил цели 55 години от своя живот на църковно-певческото изкуство. Преподавал във втората патриаршеска музикалната школа за 400 гроша годишно[54].

Даниил протопсалт

В мелосите на Даниил се срещат странни и чудновати тезиси[55], каквито певците не са изпълнявали нито преди, нито след него. Използването на тези странни тезиси се дължи на простата причина, че той е заимствал елементи от тогавашната светска музика. Тези мелоси не са могли да се записват с тезисите на старата църковна музика, затова Даниил е бил принуден да новаторства. Протопсалтът е имал приятел на име Захарий Ханенде (певец), познавач на светската музика, с когото са обменяли знанията си от църковната и светската музика[56].

Даниил е автор на богата колекция от произведения на църковнопевческото изкуство – „Да исправится” на глас шести, „Ныне силы небесныя” на глас шести, „Вечери Твоея тайныя днесь” на глас шести, „Да молчит всякая плоть” на глас пети, полиелей „Раби, Господа” на глас четвърти, славословие на глас седми (варис), херувимски песни, възкресни (8), празнични (12) и седмични (4) причастни, калофонни ирмоси с кратими[57] и много други[58].

Даниил Протопсалт умира на 23 декември 1789 година[59]. 

В псалтикийната литургия на Манаси Поптеодоров[60] има няколко много мелодични и въздействащи причастни от Даниил протопсалт – на Въздвижение на Честнѝя Кръст, Рождество Христово, Възкресение Христово, Неделя на всички светии.

Яков протопсалт Пелопонески

Яков е роден през 1740 година в Пелопонес, Южна Гърция. Бил ученик на протопсалта Йоан Трапезунтски. 

Яков протопсалт Пелопонески

Вървейки неотклонно по стъпките на предшествениците си, Яков бил ревностен защитник на традицията на старата църковна музика – стремял се да изпълнява песнопенията така, както са ги изпълнявали неговите учители[61].

Яков притежавал отличен глас и бил назначен за патриашески певец със заплата 600 гроша годишно, доста голяма сума за тогава. Поради способностите и усърдието си скоро станал главен певец – протопсалт (1789 година) и бил назначен за учител по пападическо и стихирарическо пеене в тогавашната Патриаршеска музикална школа[62] със заплата 400 гроша. Написал херувимски песни, Слави за разни случаи, „Господи, воззвахъ”, „Всякое дыхание” и други. Той е дал мелодията на катавасиите „Отверзу уста моя“ на глас четвърти[63]. На него се приписват осмогласни цикли на богородични догматици, а също и преработени възкресни хвалитни. Като едно от най-важните събития за тогавашното време се счита преработката на славника под въздействие на Яков от ученика му Георги Критски[64]. 

„Насърчаван от патриарх Григорий, Яков коригира печатните грешки в певческите книги. Добър граматик и вероятно отличен псалт, ако не допускал отклонения в ритъма. Защото пренебрегвайки правилата на ритъма и поезията, под предлог уж да спази смисъла на тропара, нарушавал ритъма на прозодията[65] и за което тогавашния лампадарий Петър Византий много негодувал[66]”.

Яков заемал мястото протопсалт на Великата Христова Църква от 24.12.1789 година до 1801 година[67].

Петър Берекет

Петър Берекет е един от най-забележителните композитори на ХVІІІ-ти век. На него се приписва „поставяне на началото на патриаршеското влияние върху църковнопевческата стилистика – началото на голямата певческа традиция на Цариградската църква…[68]“. Петър Берекет е бил ученик на Дамян Ватопедски. „Като дете учи музика в Смирна, като взема уроци при един йеромонах. След това отива в Константинопол и става ученик на Йоан протопсалт, на когото подражава в пеенето и изпълнява мелосите по негов маниер“[69].

За Берекет, Хрисант в своята Голяма теория казва: „Той надмина по сладост всички музиканти в мелотворенето на калофонни ирмоси. Съвременник на Панайот и протопсалт в Иматия. Наречен е Берекет[70], защото най-обичал да обучава учениците си на ирмоси. И когато питали (учениците му) дали (техният учител) има и други ирмоси, те всякога отговаряли: ‘Берекет’”[71].

Петър Берекет

Петър Берекет е бил протопсалт на храма „Св. Константин“ в Константинопол. Наречен е „баща на калофонните ирмоси“. Живял е по времето, когато протопсалти на Великата църква са били Панайот Халачоглу и Йоан Трапезунтски[72]. „Петър Берекет съставя два възкресника, пише четири цикъла неделни херувимски и причастни… Писал е полиелеи, пасапноарии, доксологии…[73].”

В допълнението на псалтикийната Манасиева литургия, издадена през 2011 година от Зографския манастир, е публикуван един сладкогласен ирмос от Берекет „О, божественнаго” на глас първи.

Петър Лампадарий (Пелопонески)

Когато Даниил е протопсалт на Константинополската Патриаршия (80-те и 90-те години на ХVІІІ-ти век), Петър Пелопонески, роден около 1730 година, е лампадарий. Изпълнявал тази служба от 1766 до 1777 година. Той „се счита за най-голям представител на музиката за времето си[74]“.Неговите съчинения по музика са етап от старото към новото нотописане, появило се през 1814 година[75]. „Петър пишел денонощно, тълкувал старите музикални матими и можел да записва всички мелодии, които възниквали във въображението му от външни или вътрешни подбуди (тогава се говорело, че той можел да различава мелодия, получена от напора на вятъра върху стъклата на прозорците)[76]“.

Пеейки според макамите[77] и ритмите на османските стихове, които му се удавали, Петър стигнал дотам, че вместо с невми[78] пишел музикалните знаци с буквени символи. Той е могъл да записва точно музикални произведения от едно прослушване. Османците изпълнявали нови мелодии, написани от тях, а Петър Пелопонески ги записвал, пял и свирил с тамбура. Узнал за този факт, султанът оказал благоразположение към Петър, който имал възможност свободно да влиза в двореца[79]. Заради феноменалната си музикална памет и дарование Петър бил „наречен от османците Хърсъз Петро (бандита Петър), защото когато за пръв път чуел нов мелос, си го записвал за да го открадне“[80]. 

Петър Лампадарий (Пелопонески)

Петър бил преподавател в Патриаршеската музикална школа (Втората школа) в Контантинопол до 1776 година, а много от учениците му са известни музикотворци и изпълнители на църковна музика. Петър Пелопонески преподавал пеене и на арменските певци[81]. Почива през 1777/78 година, вероятно при тежки условия от чума и сурова зима.

Петър Лампадарий е създател на множество пападически песнопения. На него се приписва „нов начин” за съставяне на възкресник – пространен и кратък, първото обособяване на книгата славик, той е създател и на катавасийник. Приписва му се и екзегезисът на големите аниксантари, алилуите на Теодул монах и други. Съществува негов екзегезис на Мега исон[82] на св. Йоан Кукузел. Значим негов принос е опростяването на невмената нотация – тенденция, продължена и от неговите ученици – Петър Византиец и Георги Критски[83].

Музикалните произведения на Петър Лампадарий(херувимски, причастни, полиелеи, славословия и други) имат висока художествена стойност. Много от тях са публикувани в сегашните псалтикийни литургии: седмични херувимски песни на гласовете: първи, четвърти, пети, седми и осми (под редакция на рилските монаси-музикални дейци от Възраждането[84]), седмичните причастни от понеделник до петък включително, празнични причастни за Цветница, Преполовение, Възнесение Христово и други. В съдържанието на Манасиевата псалтикийна утрена има и една много въздействаща композиция на Петър Лампадарий – неговите възкресни тропари (евлогитарии) за Велика събота. В това произведение е съчетан траурният погребален елемент с предстоящата Възкресенска радост.

Петър Византиец

Петър Византиец е роден в град Цариград, по-точно в Неохорион на Босфора. Бил ученик на Петър Лампадарий.

Петър Византиец владеел древногръцкия струнен инструмент мандура (подобие на цитра) – и разяснил много от ръкописите на св. Йоан Кукузел. След това те били закупени от ефорията на Патриаршеската музикална школа в Цариград. Петър творил херувимски песни и причастни, издадени в различни антологии. По-малките му съчинения са събрани и издадени от Й. Лампадарий[85]. „Пише кратък Ирмолог, изтълкувал много стари мелоси[86].“ Създал славословия, непорочни, осмогласен цикъл достойни. С името на Петър Византиец „се свързват множество певчески състави тип „апанта” – вид събрани съчинения[87].“

Петър Византиец

Особено важно е неговото усилие за по-нататъшно опростяване на невменото писмо. Петър Византиец е бил учител в Третата Патриаршеска музикална школа (основана през 1791 година от патриарх Неофит VІІ)[88].

Петър Византиец изпълнявал длъжността лампадарий на Вселенската Патриаршия от 1778 до 1801 година, след което става главен протопсалт – от 1802 до 1804 година. По нареждане на патриарх Калиник ІV е престанал да заема протопсалтското място заради втория си брак. На псалтите от Великата Църква е било забранено да сключват втори брак[89].

„По-късно отива в гр. Яш, Молдавия. Умира през 1808 година, преживял много унижения[90]“.

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 1*“ →

Ивайло Борисов

„Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите

и пеем на Животворящата Тройца 

трисветата песен,…”

(Из Херувимската песен)

Предговор

Авторът на настоящето издание г-н Ивайло Борисов е извършил за първи път представяне на по-пълен списък с исторически сведения за най-изявените музикоучители – певци на Православната църква на Изток от времето на преподобни Роман Сладкопевец (VІ-ти век) до наши дни (преставили се в Господа). Този негов труд наистина заслужава похвала. Книгата, както авторът изтъква в началото, излиза по повод 200-годишнината от последната невмена реформа на източното православно църковно пеене, наречена „Нов метод”. Във връзка с това събитие е необходимо да си припомним някои факти от това време.

В началото на ХІХ-ти век по инициатива на Константинополската патриашия била съставена комисия от музиковеди начело с архимандрит Хрисант (по-късно митрополит на Дирахий, Смирна и Бурса, починал 1843), Григорий Протопсалт (починал 1821) и Хурмузий Книгохранител (починал 1840) за изработване на окончателния вид на византийската нотация и нейните теоретични основи. След всестранни изследвания и дълбоко обмислен труд комисията установила новата невмена система с точни теоретични указания. Тази система била одобрена от Константинополската патриаршия во главе с тогавашния патриарх Кирил VІ, която я санкционирала за всеобща употреба през 1814 година. Реформираната нотация (известна в науката като „Хурмузиево-Хрисантова”) благодарение на своите преимущества скоро била възприета от много Православни църкви, но най-бързо това се случило в Българската православна църква. 

Както знаем, епохата на Българското възраждане започва от 1762 година, когато българският монах от Хилендарския манастир на Св. Гора – Атон преподобни Паисий написал своята знаменита „История славяноболгарская”. От това време осъзналият се народ постепенно започнал да отвоюва своето право да има български духовни пастири. За да задоволи стремежа на богомолците да слушат богослужението на свой език, църковните труженици решили да приспособят известни гръцки песнопения на църковнославянски език. Това отговорно дело, което има историческо решение, било изпълнено от скромни, обичащи своята Родина монаси на Рилската света обител на преподобни Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година). Към края на ХVІІІ-ти век, през 1790 година, в Рилския манастир била открита първата българска певческа школа от епохата на Възраждането. Като преподавател в тази школа е бил поканен известният тогава музикоучител Йоасаф Първи. Той обучавал ученици в продължение на пет години. След него тук преподавали йеромонах Иларион и Йосаф Втори Рилски, на когото било поверено ръководството. Идеята за създаване на песнопения на църковнославянски език според старата Кукузелева невмена система била слабо осъществена, заради въвеждането на новата Хурмузиево-Хрисантова система. Църковнопевческата дейност в Рилския манастир била подхваната от нови самоотвержени специалисти по църковно пеене с най-виден представител йеромонах Неофит Рилски (1793-1881). От музикалните ръкописи, които се пазят в манастира, ние узнаваме, че съработници на отец Неофит и учители в певческата школа са били много духовни лица: Кирил, Атанасий, Исай, Ксенофонт, Аверкий, Константин, Йосиф, Прокопий, Генадий, Христофор, Варлаам, Максим и други. Благодарение на техния всеотдаен, високо компетентен труд, през първата половина на ХІХ-ти век вече имаме преводни песнопения за целия богослужебен кръг. По този „нов метод” били разпяти и множество нови боговдъхновени църковнославянски песнопения, преди всичко творби на йеромонах Неофит Рилски. По-късно този техен труд основно се използва за съставяне на църковнопевчески сборници от следващите български музикоучители като най-големи заслуги имат хаджи Ангел Иванов Севлиевец и Манаси Поптеодоров. 

Отбелязвайки по достойнство 200-годишнината от съставянето на Хурмузиево-Хрисантовата система ние се стараем да спазваме думите на св. апостол Павел: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7). Църковното пеене може да се нарече „песенна Христова вяра”. Нека имаме дръзновението и по съвета на същия св. апостол едни други да се назидаваме „с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа” (Ефесяни 5:19). 

Протойерей Кирил Попов

Увод

Книгата предлага биографични данни за музикоучители-певци, работили в областта на източното православно църковно пеене. Авторовият интерес е продиктуван от богатата православна църковнопевческа история и нейните най-изявени представители. Без да претендира за изчерпателност, целта на настоящата книга е да запознае читателя с кратки исторически сведения за изтъкнати дейци на църковната музика.

В своя учебник по източно пеене протопсалтът Мирчо Богоев е написал: „Когато изпълнителят-певец в днешно време забележи над едно или друго творение писано името на автора, от голямо значение е да знае, кой е този автор, кога е живял той и какво е внесъл в общата съкровищница на Източно-православната Църква[1]”. Именно такива подбуди са в основата на търсенето на материали за наши предшественици на църковнопевческото поприще, завещали прекрасната и молитвена музикална линия на източното църковно пеене.

Представянето на един по-пълен „образ“ на конкретни съчинители и изпълнители на църковното пеене би задълбочило музикалната ограмотеност на широкия читател. В едно от изследванията си прот. Георги Флоровски пише: „Крайната цел на изучаването на историята не е в това да се установят обективни факти като дати, места на действия, числа, имена и др. Всичко това е само една необходима подготовка. Крайната цел е срещата с живи хора[2]”. Именно осъществяването на тази среща е добро условие за едно пълноценно църковно-музикално настояще.

Авторът благодари както на уважаемите музиковеди професор Стефан Хърков, протойерей д-р Кирил Попов и г-н Асен Атанасов за ценните съвети и оказаната помощ при събиране на нужните материали, така и на г-н Андрей Касабов, секретар на Софийската света митрополия, за съдействието за издаване на книгата.

По-голяма част от публикуваните образи на музико-учителите-певци в настоящата книга са взети от интернет пространството, а останалите – от цитираната библиография в края на книгата.

Преподобни Роман Сладкопевец

Преподобният Роман живял през петия и през първите десет години на шестия век. Той бил клисар в Патриаршеската църква „Св. София“. Роман бил неграмотен, но се отличавал с добродетелност и ревност към Църквата. Цариградският патриарх Евтимий (489-495) го обикнал за благочестието му. На това някои църковни служители завидели, като направили опит да го изложат. На тържествената вечерня срещу Рождество Христово, в присъствието на императорското семейство и на много богомолци, те завели Роман в средата на храма и му дали богослужебна книга да чете. Неграмотният Роман нищо не можал да прочете и много се засрамил. След службата той останал сам в храма, и се помолил горещо пред иконата на св. Богородица. Когато заспал, насън му се явила Божията Майка и му дала един свитък, като му заповядала да го изяде. Рано на другия ден Роман с весело сърце отишъл на богослужение. Там той запял кондака: „Днес Дева ражда Свръхестествения и земята поднася пещера на Непристъпния. Ангели с пастири славословят, а мъдреци със звездата пътешестват, защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечният Бог!“ Патриархът с почуда слушал песента и запитал Роман откъде е научил тая дивна мелодия. Роман разказал за посещението на св. Богородица. Църковните служители се засрамили от постъпката си и поискали прошка. По-късно Патриархът ръкоположил Роман за дякон. Преподобни Роман починал през 510 година[3].

Преподобни Роман Сладкопевец

Св. Роман е написал над 1000 кондаци. В древността църковнопесенното произведение кондак е било многострофично – типичен пример за някогашния кондак представлява богородичният акатист, изпълняван днес по време на св. Четиридесетница[4]. В съвременната богослужебна практика част от кондаците се намират след шестата песен на църковното песенно произведение канон. Дело на св. Роман Сладкопевец са кондаците за Стефановден, Богоявление, св. Йоан Кръстител, Сретение Господне, Неделя Месопустна, Сирна събота, Неделя сирна, Неделя Кръстопоклонна, Неделя Вайа и други[5]. В своето творчество преп. Роман е влагал голямо поетическо майсторство. „Поне от това, което е оцеляло до нас, добре се вижда какъв поетически гений е бил той[6].”

Преподобни Йоан Дамаскин

Сведения за живота на св. Йоан Дамаскин черпим от житието му, което е запазено в арабска и гръцка версии. Той е роден в средата на VІІ-ми век в град Дамаск. Баща му заемал пост при дамаския халиф, който пост наследил и самият Йоан. Йоан заедно с брат си Козма получил възпитание от калабрийския монах Козма. Св. Йоан Дамаскин бил твърд защитник на иконопочитанието – написал трактат „За свещените икони“. От константинополския дворец го наклеветили пред халифа, за което Йоан бил наказан с отсичане на ръката, която по чудо била изцелена. През 732 година заедно с брат си стават монаси в манастира „Св. Сава“, недалеч от Йерусалим. Две години по-късно е ръкоположен за презвитер. Починал е около 750 година[7]. „Богатата богословска дейност на св. Йоан Дамаскин е много разностранна и включва произведения в областта на догматиката, екзегетиката и аскетиката“[8].

Преподобни Йоан Дамаскин

Св. Йоан Дамаскин е най-забележителният песнописец и пръв по чест музикант на Св. Православна Църква. През VІІІ-ми век св. Йоан, подпомогнат от учения византиец Козма Икет, подредил системата на осмогласното пеене, като избрал само напеви, от тогавашните около 15 на брой, които да съответстват на светостта на църковното пеене. Така той предпазил бъдещите творчески музикални изяви и изпълнения от профанизиране. Установената практика на осмогласното пеене била въведена в много православни църкви, което осигурило нужната уеднаквеност на християнското богослужениe[9]. „Простотата в напевите в Осмогласника, изразявайки смирената простота на християнската молитва, разполага душата именно към такава молитва и като я изтръгва от шума на суетата, я възнася до Божия престол[10]“.

Според свидетелството на Псевдо-Дамаскин св. Йоан Дамаскин е един от светите отци, предали техниката на хирономия[11] на църковните музиканти[12].

Св. Йоан Дамаскин е бил представител на така наречената „Саваитска школа“, работила в областта на химничния материал и църковната музика. Тази школа е свързана с манастира на „Св. Сава“ и създадения там богослужебен устав. Братството на манастира се е състояло предимно от сирийски монаси. Творчеството им е насочено към създаване на много богослужебни канони и празнични стихири.

Св. Йоан Дамаскин е най-плодовитият представител на тази школа. Той е написал каноните на Възкресение Христово, Възнесение, Петдесетница, Рождество Богородично, Рождество Христово, Богоявление, Благовещение, Успение Богородично и много други „От 64-те, съставени от него канони, най-възвишен, тържествен и светлорадостен е канонът на света Пасха“[13]. Св. Йоан е създал антифони, надгробни песни, песнопенията „О тебе радуется, Благодатная всякая тварь“, „Пречистому Твоему образу покланяемся, Благий“ и много други.

Константинополски патриарх протопсалт Йоан Гликис

Йоан Гликис е живял на границата между ХІІІ-ХІV век. С него започва класическият композиторски период в историята на византийската музика. Притежавал обширни и задълбочени знания както в богословските, така и в светските науки – познавач на риториката и граматиката. Йоан Гликис е влязъл в историята на византийската музика като църковен композитор (мелург) и автор на текстовете на много песнопения. В продължение на много години служи като протопсалт[14] в църквата „Св. София“ в Константинопол. Сред учениците на Гликис са такива знаменити майстори на музиката като Йоан Кукузел и Ксенос Коронис[15], заради което са го наричали „учител на учителите“. 

Константинополски патриарх протопсалт Йоан Гликис

Заради интересите му в областта на граматиката, може да се предполага, че е преподавал в граматическата школа към църквата „Св. Павел“ в Цариград, където е учил младият Кукузел. Контактите между Гликис и Кукузел са могли да се осъществяват както в граматическата школа, така и в катедралния храм „Св. София“. Като протопсалт на „Св. София“ Йоан Гликис е бил длъжен да запознава учениците си с практическата страна на музикалното изкуство в катедралния храм. Йоан Гликис става патриарх и заема цариградския патриаршески престол от 1315 до 1320 година[16].

В полиелейния цикъл на ръкописа Атина 2622[17], писан през ХІV-ти век, са открити две песнопения, които са означени като български. Едното от тях е озаглавено: „От Гликис западния (който е от запад, западняка), наречено ’българката’ ”[18]. Вероятно става въпрос за учителя на Кукузел Йоан Гликис. Това песнопение на Гликис, което явно е свързано с български песенни елементи, се среща и в други ръкописи. Съществуват редица „български“ средновековни песнопения, свързани с имената на църковните композитори Йоан Гликис, Йоан Кукузел, Докиан, Йоан Лампадарий Кладас, Венедикт[19].

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене*“ →

Тотю Коев

Следователно както „вечният за­вет“, така и временните „заповеди“ и „наредби“ са „закон Божи“, кой­то обхваща всички религиозно-нравствени и обредни постановле­ния. Десетте Божии заповеди са само част от старозаветното законо­дателство, което Иисус Христос от­менил с установяването на новия завет (Колосяни 2:14, 16).

Какво значи „отменил“? Нали Сам Христос е казал: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чер­тица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в цар­ството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:17-19). Тук особено внимание заслужават ду­мите „не да наруша (закона, скоби мои) съм дошъл, а да изпълня“. Ка­зано накратко, „да изпълня“ значи „да възпълня“, „да осмисля“, „да одухотворя“. Това ясно личи по-нататък от думите на Христа: „Слу­шали сте, че бе казано на древните: „не убивай; а който убие, виновен е пред съда“. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда… Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожела­ние, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5:21-22, 27-28) и така нататък. Новото, което Иисус Христос казва, е в генетическа връзка със старото. Именно в този смисъл са думите „не да наруша, а да изпъл­ня“. Това Спасителят образно е из­разил в притчата за семената: „Зе­мята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа“ (Марк 4:28). Старият завет би могъл да се сравни със съд, в който има малко съдържание. Иисус Христос напълнил този съд, на формата дал богато вътрешно съдържание и смисъл. Той напълнил или изпълнил старозаветния закон със Своя живот, учение, кръстна смърт и възкресение; разяснил ре­лигиозните ценности и възвишените нравствени принципи.

Във връзка с разглеждания тук въпрос е важно да се отбележи, че в новозаветните свещени книги са посочени като задължителни за всички християни девет от десетте Божии заповеди, не е посочена само четвъртата – за празнуването на съботния ден, което ясно показва нейния временен характер. Мястото тук не позволява да се цитират дословно съответните текстове в под­крепа на казаното. Ще посоча само книгите, главите и стиховете. Ин­тересуващият се читател може да отвори и прочете тези текстове.

Първата заповед – Марк 12:29, 1 Иоан 5:21, 1 Коринтяни 10:14, Колосяни 3:5.

Втората заповед – 1 Коринтяни 5:9-10; 8:4; 10:14, Римляни 2:22, Галатяни 5:19-20.

Третата заповед – Марк 7:22, Иаков 5:12.

Петата заповед – Лука 18:20, Матей 15:4; 19:19, Марк 7:10; 10:19, Ефесяни 6:1-2, Колосяни 3:20.

Шестата заповед – Матей 15:19; 5:21; 19:18, Марк 7:21; 10:19, Лука 18:20, 1 Петр. 4:15, Иаков 2:11, Римляни 1:29; 13:9, Галатяни 5:21.

Седмата заповед – Матей 5:32; 19:9, Лука 16:18; 18:20, Иаков 2:11, Римляни 13:9, Галатяни 5:19.

Осмата заповед – Матей 19:18, Марк 10:19, Лука 18:20, 1 Петр. 4:15, Римляни 2:22; 13:9, Ефесяни 4:28.

Деветата заповед – Матей 15:19, Марк 10:19, Лука 18:20.

Десетата заповед – Деяния на светите апостоли 20:33, Римляни 1:29; 13:9, 1 Петр. 4:15, 1 Коринтяни 5:11; 6:10.

Изброените тук новозаветни тек­стове сочат задължителността на де­вет от десетте Божии заповеди. Не е посочена задължителността само на четвъртата – за съботния ден.

На въпроса на богатия момък какво да стори, за да наследи живот вечен, Иисус Христос му отговорил: „Опази заповедите“ (Матей 19:16-17). На повторния му въпрос „кои“ (стих 18), Той му изброил: „Не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си, обичай ближния си като себе си“ (стихове 18-19). Също и св. апостол Павел съветва: „Не дъл­жете никому нищо, освен взаимна любов; който люби другиго, изпъл­нил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си… Любовта е изпълнение на закона“ (Римляни 13:8-10). Тя е из­пълнение на девет от десетте Божии заповеди и път към достигане на вечен живот.

Крайно неубедително е твърде­нието, че дори и ангелите на небе­то празнуват съботния ден. Освен че за това твърдение няма библей­ска обосновка, то е лишено и от логически аргументи. С него на ан­гелите се приписват твърде човешки качества, а знаем, че те са безплътни духовни същества, неограничени и неподчинени на пространствените из­мерения.

*

5.Иисус Христос спазвал събот­ния ден и „по обичая Си“ в този ден посещавал синагогата (Лука 4:16). Той е казал, че „съботата е напра­вена за човека“ (Марк 2:27), което значи за всички човеци, в това число и за християните; че „Син Човечески е господар и на съботата“ (Марк 2:28); че Той спазвал всичко, което е чул от Своя небесен Отец (Иоан 15:10).

Апостолите, верни на своя Учи­тел, постъпвали като Него – спаз­вали съботния ден (Деяния на светите апостоли 13:14-48; 16:13; 17:2; 18:4). Жените, които следвали Христа, правели същото (Лука 23:56). Под влияние на апо­столската проповед така постъпвали и първите Христови следовници (Деяния на светите апостоли 13:14, 44; 16:13). Никъде в свещените новозаветни книги не е дадена заповед за празнуване на неделния ден.

*

Вярно е, че Иисус Христос „по обичая Си“ в съботен ден посещавал синагогата, и не само я посещавал, но и благовестял там на събралите се евреи, а в някои случаи дори из­вършвал и чудеса (Лука 4:31). Съ­щото правели и апостолите. И това е самопонятно. Първо, Сам Иисус Христос се е родил, живял и учил във време и сред народ, когато и сред който (народ) старозаветният закон е бил още в пълна сила, за­това Христос спазвал установе­ните в Моисеевия закон дни и праз­ници, в това число и съботния ден (Иоан 2:13; 7:2, 10, 14). Второ, съ­ботен ден евреите се събирали в синагогите на обща молитва, и това било най-удобно време за Иисус Христос да им благовести новото уче­ние, което Той и правел (Лука 4:16, Матей 13:54, Марк 6:2). По подража­ние на Христа апостолите също благовестели съботен ден в синагогите, при това не само на юдеите, но и на присъстващите там езичници (Де­яния на светите апостоли 13:14-49; 16:13; 17:1-3; 18:4). Напълно естествено било да се бла­говести на насъбралия се народ, който жадно слушал и в по-голямата си част възприемал новото боже­ствено учение. Разбира се, стана­лите християни не отведнъж са скъс­вали с предишната си традиция (юдейска или езическа), но за това не били осъждани нито от Иисус Христос, нито от апостолите. Не бива да се забравя, че промените в религиозното съзнание и в религиоз­ния живот у болшинството от хората не настъпват радикално, а постепен­но. Това Иисус Христос като Богочовек е знаел най-добре, затова се отнасял снизходително към Своите слушатели   и последователи. И апо­столите постъпвали по същия начин.

Не бива да се забравя и нещо дру­го – спазвайки изискванията на старозаветния закон за съботата, Иисус Христос влагал в него ново съдържание. Докато законът повелявал да не се прави нищо в този ден, Христос казвал и на дело показвал какво трябва да се прави – именно да се вършат преди всичко добри дела (Лука 4:31). Заради това книжниците и фарисеите Го обвиня­вали, че Той нарушавал съботата. В съботен ден излекувал тридесет и осем годишния разслабен (Иоан 5-9). „Затова иудеите гонеха Иисуса и търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота“ (Иоан 5:16). Същото е и със слепородения, ко­гото Иисус Христос излекувал: „Бе­ше събота, когато Иисус направи калчица и му отвори очите… То­гава някои от фарисеите думаха: Тоя Човек не е от Бога, защото не пази съботата“ (Иоан 9:14, 16). С божествената Си власт и сила Хри­стос нарушавал съботата и доказвал, че Той „е господар и на съботата“ (Матей 12:8, Марк 2:28, Лука 6:5). За непредубедените Христови по­следователи това са първите косве­ни указания за отменяне на заповед­та за съботата. А от това отменяне никой не е бил ощетен, защото тази заповед, валидна само за еврей­ския народ, не е имала морален характер, следователно не е била задължителна за християните. За­това апостолите не са я спазвали, а само са използвали благоприят­ната възможност да благовестят на евреите, които в съботен ден се събирали на молитва. Жените, които следвали Христа, приготвили в пе­тък благовония и миро, за да пома­жат тялото на Иисус след погре­бението Му, „а в събота си починаха според заповедта“ (Лука 23:56). Това е денят преди Възкресението Хри­стово, затова те се придържали към закона. Но след Христовото Възкресение няма никакви свидетелства тези жени да са спазвали заповедта за съботата. Спътниците на св. апо­стол Павел, които били измежду първите Христови последователи, не са пазели съботния ден. Те просто са придружавали апостола и когато той влизал в синагогите, влизали и те с него, за да се насладят на сло­вото му и да се укрепят в новата вяра (Деяния на светите апостоли 13:13-14, 44, 16:13).

Наистина Иисус Христос не е дал ясна заповед за отменяне на събо­тата и за установяване на неделята като Господен ден. Докато е бил все още в сила старият завет с не­говия белег или печат – съботата, такава заповед не е било естествено да се дава от когото и да било. Освен това Иисус Христос не е бил зако­нодател в старозаветния смисъл. Не­говият закон е записан в сърцата на хората. „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63), казва Той. Законът на духа дава живот в Христа Иисуса (Римляни 8:2), защото „буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6). Ако все пак говорим за нови заповеди или, по-точно, за нова заповед, такава Иисус Хри­стос е дал, но не за израилския на­род (за когото останало в сила всич­ко старозаветно), а за Своите учени­ци и последователи, независимо от тяхната етническа или предишна ре­лигиозна принадлежност. „Нова за­повед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34). Върху тази заповед се гради целият нов завет, тя е в основата на хри­стиянството. От друга страна, както вече беше отбелязано, в Новия За­вет под една или друга форма са упоменати като задължителни (ма­кар с ново съдържание) девет от десетте Божии заповеди, не е упоме­ната само четвъртата – за празну­ването на съботния ден. Ако тази заповед имаше всеобщозадължителен характер, не би могла да бъде отми­ната.

Прочетете още „Кой е Господният ден – събота или неделя? – продължение и край*“ →