Отец Павел Събев

Христос не го поправя, нито обяснява. Изговаря отново: „Който се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие“ (Иоан 3:5). Духът (πνεῦμα) не е идея, а реалност, която не може да бъде овладяна: „Вятърът духа, дето иска…[23]“ (Иоан 3:8). Смисълът не се доказва. Той бива чут и ако има „вътрешно място“ за него, бива приет. Диалогът не завършва с разбиране. Завършва с призив за отваряне на слуха и сърцето. Подобен призив ще чуем по-късно: „Ако някой Ме люби, ще пази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби; и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Това е обитаване в сми съла, който вече обитава теб като свой дом.

Разговорът със самарянката: „Дай Ми да пия“, казва Христос на самарянката (Иоан 4:7). Така започва всичко. Без обяснение. Самарянката отговаря с притеснение за етническа принадлежност и чистота. Христос не влиза в тази посока на разговор. Казва: „Ако би знаела дара Божий… ти би искала от Него“ (Иоан 4:10). Думата „дар“ е сякаш „натрапена“ в ситуацията; тя е „внесена“ в нея, без да бъде предизвикана от нещо, но е ключ към смисъла.

Жената чува „ὕδωρ ζῶν – изворна вода“ и задава логичния въпрос: „Нямаш с какво да извадиш вода, а кладенецът е дълбок“ (Иоан 4:11). Значението, което разпознава, ѝ пречи да види смисъла. Вода е нещо конкретно. Но тук вода вече не е това, за което жената е дошла при кладенеца. Това, което Христос казва, изисква друг слух: „Който пие от водата, що Аз ще му дам, няма да ожаднее довека“ (Иоан 4:14). Смисълът не се дава чрез аргумент, защото той е дар. Явява се в мига, в който думата „жажда“ престане да означава телесна потребност, а нейното значение достигне своя семантичен предел и се дари като смисъл в търсещо общение[24].

Диалогът с човека при къпалнята Витезда дообогатява перспективата, която очертахме. Христос пита: „Искаш ли да бъдеш здрав?“ (Иоан. 5:6). Болният[25] обяснява защо не може да стигне до водата: „Нямам човек, който да ме спусне в къпалнята“. Думата ὑγιὴς – здрав, вече не е медицински термин. Тя е изречена като вход в друг живот. За този друг живот пита Христос, ала болният не разбира. Неговото тяло няма да бъде излекувано чрез вода. То ще бъде „вдигнато“ със слово: „Стани, вземи одъра си“ (Иоан 5:8). Тук няма пре ход. Няма обяснение. Словото е действено като при сътворението на света.

Същото се случва и със слепия (Иоан 9). Той не търси, не моли. Христос го пра ща да се умие: „И отиде, и се уми, и дойде виждащ“ (Иоан 9:7). Глаголите тук не са граматически свързани. Те просто следват един след друг. Гръцкият текст гласи: „καὶ ἀπῆλθεν οὖν καὶ ἐνίψατο καὶ ἦλθεν βλέπων – „и отиде, и се уми, и дойде виждащ“. Това са три глагола в координация (ἀπῆλθεν – ἐνίψατο – ἦλθεν βλέπων), без никакъв модус на подчинение: няма ἵνα, ὅπως, ὅτι („за да“, „след като“, „тогава“). Няма изрично логическо свързване. Паратактичната подредба (без подчинителна причинност) само изброява, без да обяснява. Това е ключово тук: няма причинна последователност, а телеграфност, подсилена от липса на мотивация. Слепецът не задава въпрос, не търси изцеление, не показва вяра: Христос намазва очите му с кал и го праща без обяснение. Слепецът просто се подчинява – без словесна реакция, без очакване, без разбиране.

В разказите за изцеление в Синоптичните евангелия обикновено има следния наративен механизъм: молба → отговор → вяра → изцеление. В Иоан 9:7 липсва всичко това. Имаме само: изпращане → движение → зрение. Няма вътрешна пси хологическа или рационална връзка между стъпките. Третият глагол обозначва резултат, който не следва от предишните действия: ἦλθεν βλέπων – „дойде виждащ“. Това не е следствие на умиването като механична хигиенна процедура. Нито текстът, нито разказът предполагат, че отмиването на калта е съществено тук. Никой друг слепец не бива изцелен чрез умиване, тоест измиването не е медицински акт, а жест на послушание, чието следствие е несъизмеримо с действието. Това прави третия глагол нелогичен, несвързан с другите два. Иоановият език тук наподобява структурата на Битие 1:Бог каза → и стана → и видя Бог, че е добро//Христос заповядва → човекът отива → зрението идва. Логиката не е причинна, тя идва от смисъла, не от значенията. Смисълът е това, което е явено в сътворяващото Слово като виждане на Бога.

При срещата с Марта и Мария във Витания Марта казва: „Господи, ако беше тук, брат ми нямаше да умре“ (Иоан 11:21). Казаното от Марта остава затворено в рамката на човешкото възприятие за време, отсъствие и причинност. Христос и отговаря: „Аз съм възкресението и животът“ (Иоан 11:25). Това не е утешение, не е обяснение, не е опровержение. Това е самоутвърж дение на присъствие в сегашно време: ἐγώ εἰμι, не „ще бъда“, а „съм“. Христос не влиза в мисловната логика на Марта. Той не казва „не, Марто, грешиш“, а въвежда присъствие, което не може да се изведе от нейното изказване. Казаното от Христос в крайна сметка не е отговор, както не е отговор и казаното от Яхве (Изход 3:14). Това е присъствие, което не влиза в логика на причинност с казаното от Марта. Марта не разбира, но се доверява. Не защото е убедена, а защото не може да понесе „другото“ – безсмислието. Доверява се, защото е приела смисъла в присъстващия Господ.

Диалозите не са дидактични, а литургично-анамнезисни, защото те не разгръщат логическа последователност, те създават достъп до смисъла чрез речевия акт без граматическо изграждане на причинност. Има трудност с разминаването между казано и чуто. Смисълът е скрит в този разрив и не е предложен като обяснение, а като призив за преобразяващо приемане, чиято кулминация откриваме в Иоан 6:53 – за нея ще говорим по-късно.

Никодим остава в буквалността на значенията; самарянката чува за „жива вода“ (ὕδωρ ζῶν) и я разбира като физическа потребност; изцереният от къпалнята разбира „здрав“ (ὑγιὴς) като телесна цялост, а не като състояние на живот в Словото. В тези случаи Христос не поправя погрешно разбиране, не аргументира, не влиза в полемика. Той изрича и сътворява. Особено показателен е синтаксисът в Иоан 9:7, където, както видяхме, паратактичната (координирана) структура отказва да изведе логическа връзка между значенията, защото липсва подчинителна причинност. Такъв е и отговорът към Марта: „Аз съм възкресението и животът“. Това не е аргумент, а въвеждане в присъствието на творящото Слово. А това вече е литургичен диалог, в който смисълът не се разпада в значения, а остава цялостен в действието на Словото.

4. Телесността на значенията

В ключови за разбирането на Евангелието пасажи Иоан елиминира дистанцията между реалността и езика чрез телесна буквализация: изрази като „Словото стана плът“ (1:14) и „ядете плътта на Сина Човечески“ (6:53) не до пускат символна редукция, а задържат езика в режим на онтологична плътност. Първото изречение Ἐν ἀρχῇ ἦν ὁ λόγος (Иоан. 1:1) веднага ни поставя на предела на значението. Словото не е било изречено, нито е създадено „в начало“, То е (ἦν е несвършено време на глагола „съм“). Битийно пребъдване, не започване, не действие, а Битие, което няма нужда от причина и следствие. Още преди да е било чуто и прието, Словото е Битие на смисъла, който поражда значенията.

От това Битие започва всяко разбиране, към Него водят значенията. Смисълът обаче се открива не в значението, а в неговия езиков предел: „и Словото плът стана“ (Иоан 1:14). „Стана плът“ (σὰρξ ἐγένετο) не ни насоч ва към натрупване на значения – аористната форма на глагола γίνομαι тук представя действието като цялост[26]. Словото не „започна да става плът“ и не „беше в процес на ставане“, а „стана плът“. Това означава, че смисълът, който винаги е бил, сега се явява не чрез размисъл и граматичен анализ, а като даденост и достъп в онтологичен порядък на значенията, който динамично ги обвързва в присъствие[27].

Двете изречения – ὁ Λόγος σὰρξ ἐγένετο (Словото стана плът) и Ἐγώ εἰμι ὁ ἄρτος τῆς ζωῆς („Аз съм хлябът на живота“ в Иоан 6:35) – са едно и също изре чение, повторено в предела на различни значения. Достигайки своя предел, значението „хляб“ става носител на смисъла като тяло на Словото. Затова за Йоан „думите, които ви говоря, са дух и живот“, защото те извеждат при съствието в плът на самото Слово. Думите (τὰ ῥήματα) тук не означават, не препращат, не насочват. Те са това, което е било изречено от Господа и остава в явения смисъл на Неговото присъствие.

В Иоан 3:8 се казва: „Вятърът духа, дето иска… тъй бива с всекиго, роден от Духа“. Духът не може да бъде задържан. Смисълът, който идва от Духа, не се побира в понятие и не се възпроизвежда в логически структури. Той бива възприет, без да се превръща в умствена концепция. Затова трябва да бъде чут („Който е от Бога, той слуша Божиите думи“ – Иоан 8:47), приет („Който приема Мене, приема Този, Който Ме е пратил“ – Иоан 13:20) и споделен в пребъдване („Който пребъдва в Мене…“ – Иоан 15:4).

„Защо не разбирате речта Ми? Защото не можете да слушате словото Ми“ (Иоан 8:43). Проблемът не е в значениеята. Значенията са ясни, ала липсва слух за смисъла. Без този слух няма приемане. А без приемане няма и пребъдва не в смисъла, защото той остава недостъпен, дори да се чуят думите и да се разберат значенията; „ако пребъдете в Моето слово… ще познаете истината“ (Иоан 8:31-32).

Когато Господ казва „Излязох от Отца и дойдох в света; пак напускам света и отивам при Отца“ (Иоан 16:28), Той не изгражда разбираема ос на придвижване, макар че значенията са телесно реалистични, те са в парадоксална подредба: ἐξῆλθον (излязох) – ἐλήλυθα (дошъл съм) – πάλιν ἀφίημι (отново оставям/напускам) – πορεύομαι (отивам/отправям се). Петте глагола за движение не дават стабилна координатна система, те не ориентират, а разклащат телесната ориентация.

Нека разгледаме фразата внимателно:

ἐξῆλθον ἐκ τοῦ Πατρὸς – „излязох от Отца“

καὶ ἐλήλυθα εἰς τὸν κόσμον – „и дойдох в света“

πάλιν ἀφίημι τὸν κόσμον – „пак напускам света“

καὶ πορεύομαι πρὸς τὸν Πατέρα – „и отивам при Отца“.

Това не е последователност, а кръгова траектория, в която всяко движение разкрива нещо. Тук значението не констатира, то разгръща проявление на смисъл чрез алюзия към пространствена телесност на движението. Не можем да извлечем смисъла като понятие, което концептуализира значения – те остават неясни, а само като трансцендентна реалност, която се разкрива в напрежението между тези движения: произходът и целта съвпадат в Отца:

– ἐξῆλθον – подчертава произхода: Той излиза от Отца (προέλευσις);

– ἐλήλυθα – настоящето въплъщение: Той е дошъл, не просто дошъл веднъж – перфектът тук показва продължително присъствие;

– ἀφίημι – Той оставя света не като бягство, а като изпълнена мисия;

– πορεύομαι – посоката не е пространствена (свързана с промяна на мястото), а определена чрез дълбинно разпозната от слушателя/читателя (това означава чрез вяра и пребъдване) онтологична референция – възвръщане в Отца, но не просто завръщане, а въвеждане на човека в Божествения живот. Смисълът е в онтологичното съвпадение на излизане и възвръщане като проявление на Сина в света и връщане на света към Отца. Това е не само езикова, а евхаристийна (анафорична) структура: слизане – реално присъствие – възнасяне – приобщаване.

5. Литургичната динамика на смисъла

Чрез постоянна повторяемост Иоан изгражда езикова динамика, при която всяка нова поява на думата е модификация на границата на нейното значение; повторението не е реторично, а анафорично.

Изразът ἐγώ εἰμι („аз съм“) се повтаря с отчетлива ритмичност, но никога не означава едно и също. В Иоан 6:35 Христос казва: „Аз съм хлябът на живота“, което въвежда не символ, а реална храна. В Иоан 8:12 – „Аз съм светлината на света“ – Той е истинското и достъпно знание за Бога. В Иоан 10:7 Той е „врата на овцете“ – праг, преминаване, достъп; а в Иоан 10:11 – „добрият пастир“, тоест Той е този, Който се грижи за всичко. В Иоан 11:25 – „възкресението и животът“ – идентичността вече не е образна, а есхатологична. В Иоан 14:6 – „Аз съм пътят, истината и животът“ – „Аз съм“ включва ориентация, достоверност и битие. И накрая, в Иоан 8:58 – „Преди Авраам да беше, Аз съм“ – изразът остава без допълнение; изключително плътен като присъствие, съвпадащ с името на Бога в Изход 3:14. Така „Аз съм“ не дефинира, той утвърждава Божествено присъствие, което всеки път придвижва границата на значението, за да даде възможност на слушащия/четящия да я прекрачи и да достигне до смисъла.

Думата „светлина“ е сред основните в Иоановата мрежа от значения. Досега я видяхме като елемент от дуална езикова структура, но сега ще се спрем на нейното разгърнато присъствие в Евангелието. В Иоан 1:4-5 „животът беше светлината на човеците“, светлина, която „в мрака свети, и мракът я не обзе (οὐ κατέλαβεν). В Иоан 1:9 тя е „истинската светлина, която прос ветлява всеки човек“ – светлина идваща, персонализирана, не абстрактна. В Иоан 3:19 тя изгражда силна референция към Божия съд – „светлината дойде на света, и човеците обикнаха повече тъмнината“ – тук тя изобличава, без да говори. В Иоан 8:12 – „Аз съм светлината на света“ – светлината е иден тифицирана с Този, Който трябва да бъде последван. В Иоан 9:5, в контекста на изцелението на слепородения, тази светлина е духовно зрение, тя не само се вижда, а дава способността да се вижда. А в Иоан 11:9-10 Христос казва, че онзи, който ходи нощем, „няма светлина в себе си“ – тук светлината вече не е около, а вътре в човека, като негово устроение.

Както „Аз съм“ не е само име, а езиков ритъм на присъствие, така и „светли на“ не е стабилна семантично дума, а отново и отново променяща се семан тично граница, която разширява значението, така че думата не се връща, а се отдалечава от предишната си употреба, като ни доближава до смисъла.

Всички тези механизми показват, че в Иоановото Евангелие езикът създава перформативна среда, в която смисълът става достъпен на „ръба“ на значенията, като действие, като приемане без разбиране, тоест чрез вяра[28]. Напрежението между казаното и чутото остава, но литургичният характер на тази реч изисква смисълът да бъде приет като дар.

Ето защо повторението в Иоановото Евангелие не е реторично, то ритмично разгръща литургичната логика на смисъла. На езиково равнище това създава анафорична прогресия, при която всяка нова употреба припомня предишната, но я и изоставя. Така се формира литургичен ритъм на езика – не защото текстът имитира литургия, а защото езикът разчита на повторението, за да възвести смисъла като присъствие. Повторението тук е семантично продуктивно: то не възпроизвежда, а поставя думата в нови ситуативни контексти, така че тя да изрече различна степен на явяване и присъствие на Словото.

Прочетете още „Значение и смисъл в евангелието според Иоан – продължение и край*“ →

Благовест Върбаков

Abstract

On Sept. 11th, 2024, the sociological agency “Gallup International Balkan” published a social polls survey conducted for the period Aug. 1st-9th by the face-to-face method on the ratings (in percentage of approval) of the Bulgarian Orthodox Church. The polls represent two major issues the author calls states. Firstly, what are the ratings as of to date of the Bulgarian Or-thodox Church and, secondly, what are the ratings of its incumbent Head of Family, the newly elected Bulgarian Patriarch Daniil.

The article – “Religiousness, Ecclesiasticism, and Patriarchality – A Sociological Review” – centers on the above-mentioned data from the “Gallup” agency comparing them in a historical perspective to the political and cultural changes in the country from the time of the early 1990s. The epoch was rather tumultuous and dynamic for the countries of the former Soviet Un-ion bloc, leading to the presently emerged war conflicts in Eastern Europe (between Russia and Ukraine) and in the Middle East (between Israel and Palestine). The approach of discussing and analyzing those data exactly from such a perspective consists in the fact that there is a high level of similarity – public opinion approval on the Bulgarian Orthodox Church and its then Patriarch Maxim (1914-2012) some 30 years ago is similar in tendency to the present polls, according to “Gallup”. An-swering the question what the reasons for that are, the article tries to outline the circumstances that yes, there is similarity in the tendencies, given that the political background at the time was loaded with a different public urge for change of the political system from totalitarian to democratic.

Key words: Bulgarian Orthodox Church, Patriarch Maxim, Patriarch Daniil, democratic changes in Bulgaria, sociology, public rating

***

На 11 септември 2024 година социологическа агенция „Галъп интернешънъл“ публично оповести подробно свое проучване на общественото мнение относно рейтинга (процент на одобрение) на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ-БП, впрочем според нейния Устав това именно е пълната титулатура на отечествената ни църква, с която тя бива при(по)зната от останалите така наречени „поместни църкви“ на Православния изток). Направеното проучване отразява две основни неща (бих казал състояния): на първо място какъв е рейтингът към днешна дата на Българската православна църква и на второ – на нейния нов предстоятел, тоест на новоизбрания от 30 юни 2024 година от Четвъртия патриаршески църковно-народен събор Видински митрополит Даниил за български патриарх.

Настоящата публикация си поставя за цел да спре вниманието към въпросните социологически данни на агенция „Галъп“, като те ще бъдат съпоставени в историческа перспектива с политическите (и културни) промени в страната от началото на 90-те години на отминалия изключително динамичен век за държавите от бившия Социалистически блок, с породилите се днес военни конфликти в Източна Европа (между Русия и Украйна) и Близкия изток (между Израел и Палестина). Намерението ми да се обсъдят (и анализират) данните от това проучване в точно такава перспектива е, че има във висока степен сходство: общественото одобрение на Българската православна църква и нейния тогавашен предстоятел преди малко повече от 30-на години като тенденция се припокрива със социологията на „Галъп“. Отговорът на въпроса: на какво се дължи това – да има сходство в тази тенденция – при положение, че политическите обстоятелства тогава носеха друг обществен импулс за промяна на политическата система от тоталитарна на демократична, е изследователската задача, която в последващото изложение ще се направи опит да се изпълни (доколкото една публикация от типа на статия позволява това).

Терминологично уточнение на богословските понятия „Глава“ или „Предстоятел“

Искам да обърна внимание на една добронамерена забележка, която ми отправи д-р Жасмина Донкова, държавен експерт от Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет на Република България, която е безспорен специалист по църковно (канонично) право и – за обичащите фактологията – тя е първата жена богослов в целия православен свят „канонист“, докторирал в Софийския Богословски факултет по тази научна област. Да отбележа, че същата има още и защитен докторат в областта на история и философия на религията в БАН. Та въпросната забележка беше насочена към използваното от мен за каноничен статут погрешно определение „глава“ по отношение първоиерарха на Българската православна църква, както и въобще към всички поместни църкви. Правилното обръщение би следвало да е „предстоятел“, тъй като според догматическото богословие на Православната (Източната) църква единствено Господ Иисус Христос се явява по неотменимото си право свише глава на Църквата, докато нейните членове пък са всички миряни, повярвали в Неговата спасителна мисия и изкупителна жертва (вж. Ефесяни 1:22, 5:23; Колосяни 1:18).

В по-широк контекст може да се направи уточнението, че към членовете на това тяло (Църквата) се числи и всечестнѝят клир (духовенството), включително епископатът (висшият клир), чиито собствено представители по силата на догматико-каноничната традиция на Църквата (и Източната, и Западната) може да бъдат изб(и)рани за предстоятели на църковни катедри или поместни църкви. Следователно епископатът, който е абсолютно задължителен за пълнотата на духовната иерархия на самата Църква – без него тя не би била и онтологично осъществима като божествена институция, е също част от тялото на Църквата. И нещо много повече – „апостолското приемство“, (съ) относимо към достойнството в правомощията на епископата, се изразява с непременното опазване на неговата непрекъсваемост, датирана още от времето на Христовите апостоли (първите епископи). При прекъсване на това приемство се изпада в разкол, който неизбежно води до схизма и непризнаване на „сепариралия“ епископат за валидна част от единството на поместните църкви.

Забележката на д-р Донкова е основателна: стоящите на върха в отделните поместни църкви (били с ранг на патриаршии, архиепископии и/ или митрополии) са по същество предстоятели, но не и глави на догматически определената „една, света, съборна (вселенска) и апостолска Църква“ (вж. 9-ти член от „Символа на вярата“). В допълнение по тази точка ще приведа думите на един от моите професори по Нов Завет в Софийския Богословски факултет – Иван Желев, за свещеническото достойнство на владиците. Той шеговито отбелязваше в лекциите си, че ако Църквата определя Христос за свет, то владиците за пресвети, от което ние, студентите му, избухвахме в смях.

Рейтингът на Църквата и Патриарха – исторически контекст и съвременни тенденции

Социологическото проучване на „Галъп“ отбелязва, че рейтингът на Българската православна църква е 43.1%, а на новоизбрания български патриарх 30.6%, което е с 12.5% по-малко от нашата църква. Разликата от над 10% идва да покаже, че като цяло общото мнение на българското общество към Българската православна църква е положително, макар да не надхвърля средната (психологическа) граница от 50%. Причините трябва да се търсят в политизирането на някои от решенията на висшия клир на Българската православна църква, тоест на Светия Синод, спрямо руската военна инвазия в Украйна, както и новоучредената там от Вселенския патриарх Вартоломей поместна църква, от една страна, и от друга – скандалите с избора на нов Сливенски митрополит. По-скоро тези две причини не (пред) определят общественото мнение в самите църковни среди за Българската православна църква и митрополитите като цяло, а тези, които са извън тях, в смисъл – социологията изследва общественото мнение изобщо, а не конкретно. Ако това проучване беше се състояло само в църковните среди (миряните), то най-вероятно данните биха се различавали от сега оповестените, но не с драстична разлика – данните биха се доближили до 50-те процента.

Общественото одобрение на Българската православна църкква е сравнително високо, но не чак толкова, както непосредствено след демократичните промени от края на 1989 година, когато с преустановяването на тоталитарния режим в страната се предостави пълна свобода на вероизповеданията и особено на Църквата като традиционно такова (в контекста на правното „ex lege“, което е и конституционно закрепено в член 13, алинея 1 от Конституцията на Република България и в Закона за вероизповеданията в член 10, алиней 1). Тогава нейният рейтинг надхвърли 80%, от което десноцентристките формации от прехода побързаха да се възползват и да пришият към своите политически проекти това високо доверие за увеличаване на електоралната им подкрепа. Тогавашните положителни нагласи към Българската православна църква като институция се „препокриха“ с възраждането на националистически рефлекси от предосвобожденските десетилетия на Родината, чиято идеологическа платформа намира изражение с учредяването на Българската екзархия през 1870 година, което само̀ по себе си представлява революционен акт (подкрепен от Високата порта) на българите за независима църква. За съжаление, и днес политическият елит продължава да се „заиграва“ с авторитета на Българската православна църква, поради което в рейтинга ѝ се отчита известна колебливост (в рамките на „предвидимата“ статистическата грешка).

С появата на разкола в Българската православна църква  през 1992 година общественото доверие към нея се влоши до степен, че (раз)решаването на конфликта с каноничната легитимация на нейния висш клир в лицето на Светия Синод беше невъзможно, без да се прибегне до намесата на висши църковни авторитети от други поместни църкви. Свиканият по инициатива на покойния Български патриарх Максим (1914-2012) Разширен и надюрисдикционен всеправославен събор през 1998 година в София (от 30 септември до 1 октомври в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“) способства да се преодолее разкола. За постигането на това ролята на Вселенския патриарх Вартоломей се оказа от решаващо значение. Същият съумя да предразположи българския каноничен Синод, собствено патриарх Максим (понеже – което патриарх Вартоломей подчерта – това беше единственият възможен начин да не се задълбочи кризата и съборът да не постигне целта, за който е свикан), да при(по)знае свещеническото достойнство на въздигнатия в разкол клир на Алтернативния („Пименов“) Синод, а по отношение на неговия епископат – те „по крайно снизхождение“ със заявено покаяние, адресирано писмено под формата на „Покайно писмо“ към предстоятеля на каноничния Синод, да бъдат опростени и приети без обструкции в лоното на Българската православна църква (общо 13 души в епископски сан заедно с „патриарх“ Пимен).

Прочетете още „Религиозност, църковност и патриархалност – социологическа равносметка*“ →

The Christological problematics within the limits of Christian ethics

Валери Шопов

Abstract

In the text we present, we try to recall once again the importance of studying Christological issues, as one of the main ones for both Orthodox dogmatics and Christian ethics. From the teaching of Jesus Christ begins the teaching of man, in order to return back to the understanding of God. We will also focus on some incorrect teachings about the person of Jesus Christ, as well as on some patristic views.

Key words: Jesus Christ, Christology, Ethics, Incorrect Teachings, Teaching of the Orthodox Church

Учението за Христос е също толкова важно, колкото и учението за Светата Троица. Това е върховно верую, в което е отразена Светата Троица. Под това разбираме Триединния Бог във външните му действия, в сътворението на света и изкуплението. Божието Слово, което в метафизичната Троица (Бог в себе си) е свързано със същността и другите две тринитарни ипостаси на божествеността, напуска небесата – без да губи своята божествена служба – и слиза на земята, ставайки исторически човек, за да спаси падналия човек от греха. Това влизане в царството на живота и поемане на злонамереността на историческия момент е известно като „изпразване“ на Словото. Словото стана човек, за да изкупи човека от робството на греха и агонията на духовната смърт.

В Христос има две природи, божествената и човешката, и една личност, божественото Слово. Човешката му природа няма собствено лице, тя не съществува.

Божествената природа на Христос е съвършената природа на Божеството. Съвършена е и неговата човешка природа, в която има умствена и разумна душа, съединена с материално и реално тяло. Съединението на естествата е станало в утробата на Девата „от момента на зачатието“. С други думи, веднага щом Мария получава прегръдката на ангела, Божият Дух формира в нейната девствена утроба плода Христос, с когото Божието Слово веднага се съединява, без съединената (човешката природа) да може да живее нито един момент от време извън съюза, като отделен и равен човек. Следователно, като човек, Христос не е имал своя отделна личност, но е родил същата личност на Словото.

Зачатието и раждането на Христос са свръхестествени. Обичайните закони на природата не работят в тях. Мария не зачева от познатия съюз на мъжа и жената, а от творческата енергия на Светия Дух. Христос е бил „самозванец по майка“, тоест не е имал баща, съпруг на майка си. Тъй като не участва мъж, Мария зачева Христос, без да губи девствеността си. В тази степен раждането на Господа също е девствено и свръхестествено и безболезнено раждане (без естествените родилни петна). Раждането на Спасителя не следва ритмите на естественото човешко раждане. Затова той е роден без първородния грях, с който всички останали хора идват на света. В Христос непрекъснатостта на грешната природа на Адам, която завещава първородния грях на онези, които произлизат от нея, е прекъсната. Христос е новият Адам на благодатта, новият духовен корен на човечеството, който завещава духовно възраждане и спасение на вярващите.

Съединението на естествата в Христос е ипостасно, несмесено и неделимо. Под ипостасен съюз имаме предвид, че той се е състоял в ипостаса (оттук и името) или лицето на Словото. Отново повтаряме, че човешката природа на Христос не е съществувала, тоест тя никога не е живяла сама по себе си извън личността на Христос. Това е от голямо значение. В единението естествата не си влияят една на друга, едната не се променя в естественото качество на другата, но всяка остава в естественото си качество и пълнота, без отсега нататък да се отделя една от друга. Те са обединени „неумело, несмутено, неразделно, неразделно“.

Христос има две естествени воли и две действия. Той желае и действа в единство и като човек, и като Бог. Неговата човешка воля, макар и свободна, се подчинява на божествената му воля, без да ѝ се противопоставя. Не иска да бъде самоуверен. Той не е воля отделно като човек, което предполага съществуването на човешка личност и оставя отворена възможността Господ да падне в грях. Същото е и с действията на Христос. Христос е действал и божествено, и човешки като едно цяло, без едно от действията му да противоречи на другото.

От композицията на теандрийското лице на Христос имаме следните последователности:

1)Противоречието на идиомите на двете природи в едната личност на Христос. Една природа противоречи на своите идиоми на друга. Идиомите не са пряко противопоставени на естествата, тоест сами по себе си, защото такова нещо би ги продължило и би довело до монофизитството, а стриктно към неговото едно теандрийско лице. Така че ние не казваме, че божествеността е страдала или че човечеството е било на небесата преди създаването на света, но че Христос, като единствена и неделима личност, е страдал като Бог (разбира се в плътта си; „плът“) и е бил като човек в небесата. В противоречието на идиомите божествената природа основно противоречи на своята собствена на човешката, а не обратното. Този аспект на доктрината е много важен, защото е пробен камък за разпознаване и претегляне на христологичните погрешни практики и ереси.

2)Терминът „Богородица“, приписван на Майката на Христос. Мария ражда Христос. Със сигурност не неговата божествена природа сама по себе си, защото Бог, като безкрайно същество, не може да бъде подчинен на природните закони, тоест да се роди по същия начин, по който се раждат хората. Мария ражда Бог „в плът“. Това, което се ражда, е Христос, в Когото съвършеният Бог е съединен „от момента на зачатието“ с човешкия син в божествената утроба на Дева Мария. Терминът „Богородица“ е кратък израз на христологичното учение, върху което като вълнолом се блъсна и разби несторианската врява.

3)Единственото синовство и поклонение на Христос. Христос има двойно раждане, едно като Божи Син и едно като Син на Девата. Първото е същото раждане от Отца (ипостасния идиом на Словото), второто е навременното раждане от Девата чрез силата на Светия Дух. Тези две раждания са ясни и различни едно от друго. Той обаче няма двама сина. Той не е бил Син Божи и Син на Девата поотделно. Това би означавало, че той е имал две личности, една като Бог и една като човек. Това не се случва. Христос има един човек, той е един, а не много. Като един той има едно синовство, като Бог и като човек. В него няма двама отделни сина, както казва Несторий. На едното синовство на Христос съответства също едно поклонение и едно поклонение.

4)Абсолютната безгрешност на Христос. Христос не само не е съгрешил през земния си живот, но дори не е могъл да съгреши. Той не може да греши, защото не е прост човек, а Богочовек. Идеята, че Господ може да съгреши, разделя Неговото едно лице на две физически лица, което катализира христологичната мистерия. Идеята е странна. Ако се приеме, че Христос може да съгреши като човек, Бог може да съгреши с него, непочтителна и богохулна идея.

Какъв е смисълът на обо́жението на човешката природа на Христос?

То е продукт на ипостасното единение на природите, по-специално на антитезата на идиомите в лицето на Божието Слово. Човешката природа на Христос приема всички желания на божеството, става причастна на божествената природа, обожествява се. Въз основа на това обо́жение всички хора, които вярват в Христос и които са тайно интегрирани в неговата човешка природа чрез кръщението, са потенциално обо́жени. Като пример за това обожествяване се дава нажежено желязо. Огънят и желязото не губят естественото си качество, но са толкова дълбоко свързани, че не могат да бъдат разграничени един от друг. Така природата на човека е проникната от огъня на божествената енергия, без да може да се отдели от нея. Разбира се, природата на човека не е изгубена, нито погълната, нито анализирана пантеистично в божеството, както ще учат някои еретици (монофизити).

Какво е влиянието на древните богословски школи на Александрия и Антиохия върху формирането на христологичните секти?

Древната александрийска школа има особени теоретични тенденции и предразсъдъци. Неговите богослови подчертават повече божествения елемент в Христос, оставяйки човешкия в сянка. По същия начин те обясняват Писанието алегорично (като виждат символично значение в много от неговите разкази) и остават безразлични към историческото граматическо тълкуване на неговия текст. От нейното лоно излизат еретици, които или отричат реалността, или цялата човешка природа на Христос (докети, Аполинарий, монофизити, афтардоцити).

На противоположната крайност е Антиохийската школа, чиито теолози имат по-практични наклонности. Те подчертават повече човешкия елемент в Христос и оставят настрана божествения. Антиохийските теолози тълкуват Светото Писание, използвайки историографския метод и отвричайки се от алегорията. От тенденциите на школата произлиза несторианството.

Как еретиците стигнаха до злобата си?

В крайна сметка те се опитат да разберат и тълкуват чрез думи неразбираемото и неинтерпретируемото. Човек не може да разбере доктрините на вярата, защото това са мистични истини, които надхвърлят човешкото разбиране. Човек само с разума си не може да се доближи до тях. Само чрез вяра, просветена от Божия Дух, той може да има някакъв достъп до Божията тайна. Без нея той опитва невъзможното. Той се опитва да побере в съзнанието си безкрайното и неизчислимото.

От това страдат еретиците. Разчитайки на човешките си сили, те се опитат да разберат трансцендентната истина на Бог. Техният проект е неравнопоставен, както неравностойно е съотношението между тварно и нетварно, крайно и безкрайно. С липса на усет за диспропорциите и със себевлюбен и егоистичен дух, вместо да тълкуват доктрините, те ги изопачават и унищожават. С превозното средство на естествения си говор те никога не са стигали до края на своя път, те са се заблудили и са били изгубени. Самовлюбени и спорещи, те създават партии в Църквата, на чийто живот навреждат невъобразимо. Те улавят любовта, единството и мирното съжителство на тялото на Христос. Ересите са най-лошият враг на Църквата, плевелите, които врагът посява в плантацията на божественото царство.

Какъв е христологичният проблем?

В разбирането за композицията на теандричното лице на Христос, в което са обединени две различни природи, без едната да накърнява другата.

Мистерията е голяма. Не можем да разберем как в Христос, въпреки че има две завършени и цялостни природи, има само една личност, която е общият носител на неговите богословски енергии. Не можем да си представим как една природа, завършена и цялостна, е в същото време безлична и как приема субстанция в личността на друга природа.

Това са противоречия, които нашата оскъдна логика не може да помири. Никаква човешка мъдрост не може да осветли и изясни тъмната христологична мистерия. Мнозина се опитват да проникнат през мистериозния му воал, но малцина излизат, носещи блясъка на благодатта. Повечето остават в тъмнината на интелекта, задъхвайки се от неопитността на суеверното чудо. Както е казал Теодор Симеон, Христос „лежи в падението и възкресението на мнозина“. Това е големият скандал, който възвисява и озарява другите в блясъка на божественото царство и потапя другите в мрака на духовната загуба!

Прочетете още „Христологичната проблематика в границите на християнската етика*“ →