Ивайло Борисов

Свещеник Валасий

Свещеник Валасий е живял през ХVІІ-ти век. Роден е около 1615 година. В юношеските си години е бил ученик на ритора Теодосий Коридалевс. Валасий е бил един от блестящите музиканти за епохата си. Ученик на архиерея Герман Неон Патрон, Валасий е имал свещенически сан и е изпълнявал длъжността номофилакс[44] към Вселенската патриаршия. Изисканото музикално творчество на този мелург носи печата на традиционното патриаршеско пеене през ХVІІ-ти век век.

Свещеник Валасий

До дълбока старост Валасий упражнявал различни служби при Вселенския цариградски патриаршески престол. Той е бил и един от най-учените хора за онази епоха, който е водил кореспонденция с много хора по различни въпроси. 

През 1700 година епископ Арсений Кидонийски споменава Валасий като покойник.

Валасий е първият, който се занимава с музикалната екзегеза (гръцки ἐξήγηση – тълкуване) на старите песнопения, подготвяйки по този начин появата на Новия метод от 1814 година[45].

Валасий е бил както преписвач на стари ръкописи, така и творец на църковни песнопения от денонощния богослужебен кръг. Пълният цикъл от църковнопевчески творби на Валасий, както и неговият Ирмолог са запазени до днес благодарение на ръкописите на доместика на Иверския манастир Козма Македонец. Валасий е създал различни църковни песнопения – „Господи, воззвахъ“, полиелеи, първия цикъл Велики славословия на осемте гласа, песнопения от светата Божествена литургия[46]. Две от тези песнопения са поместени в Манасиевата литургия – сладкогласните ирмоси „Радуйся, Всечистая” на глас първи и „Нетленния искушением” на глас седми.

Йоан протопсалт (Трапезунтски)

Йоан Трапезунтски бил златар. По-късно станал ученик на Панайот Халачоглу и, след като изучил всички запазени музикални творби, се отдал сериозно на музиката. Йоан станал лампадарий и пял заедно с учителя си, когото наследил. 

Йоан Трапезунтски е бил лампадарий на Великата Христова Църква (Вселенската патриаршия) от 1727 до 1748 година. От 11.04.1748 година до 1765 година е протопсалт на Вселенската патриаршия[47].

Йоан протопсалт (Трапезунтски)

Твърдял, че от старите творби трябва да се премахнат всички елементи, носещи дългогодишни затруднения при изучаването и изпълнението на църковните мелодии. През 1756 година Вселенската патриаршия е оглавена от Кирил V, който упорито насърчавал Йоан да твори пасапноарии[48], полиелеи, славословия и причастни. Йоан въвел начин на записване на музиката, различен от стария. Йоан Трапезунтски бил учител на Петър Лампадарий Пелопонески[49]. 

С името на Йоан Протопсалт се свързва първата редакция на невмения нотопис през ХVІІІ-ти век[50]. Той бил преподавател в Първата Патриаршеска музикална школа, основана през 1727 година[51].

Даниил протопсалт

Даниил е роден в Турнавон, околия Лариса. Негов учител е бил протопсалтът Панайот Халачооглу (1748). Хрисант Мадитски нарича Даниил „мелодичната тръба на нашия век[52]“. 

Даниил заемал последователно длъжностите доместик[53], лампадарий на Йоан Трапезунтски (1748-1765 година) и протопсалт на Вселенската патриаршия (1766-1789 година). Посветил цели 55 години от своя живот на църковно-певческото изкуство. Преподавал във втората патриаршеска музикалната школа за 400 гроша годишно[54].

Даниил протопсалт

В мелосите на Даниил се срещат странни и чудновати тезиси[55], каквито певците не са изпълнявали нито преди, нито след него. Използването на тези странни тезиси се дължи на простата причина, че той е заимствал елементи от тогавашната светска музика. Тези мелоси не са могли да се записват с тезисите на старата църковна музика, затова Даниил е бил принуден да новаторства. Протопсалтът е имал приятел на име Захарий Ханенде (певец), познавач на светската музика, с когото са обменяли знанията си от църковната и светската музика[56].

Даниил е автор на богата колекция от произведения на църковнопевческото изкуство – „Да исправится” на глас шести, „Ныне силы небесныя” на глас шести, „Вечери Твоея тайныя днесь” на глас шести, „Да молчит всякая плоть” на глас пети, полиелей „Раби, Господа” на глас четвърти, славословие на глас седми (варис), херувимски песни, възкресни (8), празнични (12) и седмични (4) причастни, калофонни ирмоси с кратими[57] и много други[58].

Даниил Протопсалт умира на 23 декември 1789 година[59]. 

В псалтикийната литургия на Манаси Поптеодоров[60] има няколко много мелодични и въздействащи причастни от Даниил протопсалт – на Въздвижение на Честнѝя Кръст, Рождество Христово, Възкресение Христово, Неделя на всички светии.

Яков протопсалт Пелопонески

Яков е роден през 1740 година в Пелопонес, Южна Гърция. Бил ученик на протопсалта Йоан Трапезунтски. 

Яков протопсалт Пелопонески

Вървейки неотклонно по стъпките на предшествениците си, Яков бил ревностен защитник на традицията на старата църковна музика – стремял се да изпълнява песнопенията така, както са ги изпълнявали неговите учители[61].

Яков притежавал отличен глас и бил назначен за патриашески певец със заплата 600 гроша годишно, доста голяма сума за тогава. Поради способностите и усърдието си скоро станал главен певец – протопсалт (1789 година) и бил назначен за учител по пападическо и стихирарическо пеене в тогавашната Патриаршеска музикална школа[62] със заплата 400 гроша. Написал херувимски песни, Слави за разни случаи, „Господи, воззвахъ”, „Всякое дыхание” и други. Той е дал мелодията на катавасиите „Отверзу уста моя“ на глас четвърти[63]. На него се приписват осмогласни цикли на богородични догматици, а също и преработени възкресни хвалитни. Като едно от най-важните събития за тогавашното време се счита преработката на славника под въздействие на Яков от ученика му Георги Критски[64]. 

„Насърчаван от патриарх Григорий, Яков коригира печатните грешки в певческите книги. Добър граматик и вероятно отличен псалт, ако не допускал отклонения в ритъма. Защото пренебрегвайки правилата на ритъма и поезията, под предлог уж да спази смисъла на тропара, нарушавал ритъма на прозодията[65] и за което тогавашния лампадарий Петър Византий много негодувал[66]”.

Яков заемал мястото протопсалт на Великата Христова Църква от 24.12.1789 година до 1801 година[67].

Петър Берекет

Петър Берекет е един от най-забележителните композитори на ХVІІІ-ти век. На него се приписва „поставяне на началото на патриаршеското влияние върху църковнопевческата стилистика – началото на голямата певческа традиция на Цариградската църква…[68]“. Петър Берекет е бил ученик на Дамян Ватопедски. „Като дете учи музика в Смирна, като взема уроци при един йеромонах. След това отива в Константинопол и става ученик на Йоан протопсалт, на когото подражава в пеенето и изпълнява мелосите по негов маниер“[69].

За Берекет, Хрисант в своята Голяма теория казва: „Той надмина по сладост всички музиканти в мелотворенето на калофонни ирмоси. Съвременник на Панайот и протопсалт в Иматия. Наречен е Берекет[70], защото най-обичал да обучава учениците си на ирмоси. И когато питали (учениците му) дали (техният учител) има и други ирмоси, те всякога отговаряли: ‘Берекет’”[71].

Петър Берекет

Петър Берекет е бил протопсалт на храма „Св. Константин“ в Константинопол. Наречен е „баща на калофонните ирмоси“. Живял е по времето, когато протопсалти на Великата църква са били Панайот Халачоглу и Йоан Трапезунтски[72]. „Петър Берекет съставя два възкресника, пише четири цикъла неделни херувимски и причастни… Писал е полиелеи, пасапноарии, доксологии…[73].”

В допълнението на псалтикийната Манасиева литургия, издадена през 2011 година от Зографския манастир, е публикуван един сладкогласен ирмос от Берекет „О, божественнаго” на глас първи.

Петър Лампадарий (Пелопонески)

Когато Даниил е протопсалт на Константинополската Патриаршия (80-те и 90-те години на ХVІІІ-ти век), Петър Пелопонески, роден около 1730 година, е лампадарий. Изпълнявал тази служба от 1766 до 1777 година. Той „се счита за най-голям представител на музиката за времето си[74]“.Неговите съчинения по музика са етап от старото към новото нотописане, появило се през 1814 година[75]. „Петър пишел денонощно, тълкувал старите музикални матими и можел да записва всички мелодии, които възниквали във въображението му от външни или вътрешни подбуди (тогава се говорело, че той можел да различава мелодия, получена от напора на вятъра върху стъклата на прозорците)[76]“.

Пеейки според макамите[77] и ритмите на османските стихове, които му се удавали, Петър стигнал дотам, че вместо с невми[78] пишел музикалните знаци с буквени символи. Той е могъл да записва точно музикални произведения от едно прослушване. Османците изпълнявали нови мелодии, написани от тях, а Петър Пелопонески ги записвал, пял и свирил с тамбура. Узнал за този факт, султанът оказал благоразположение към Петър, който имал възможност свободно да влиза в двореца[79]. Заради феноменалната си музикална памет и дарование Петър бил „наречен от османците Хърсъз Петро (бандита Петър), защото когато за пръв път чуел нов мелос, си го записвал за да го открадне“[80]. 

Петър Лампадарий (Пелопонески)

Петър бил преподавател в Патриаршеската музикална школа (Втората школа) в Контантинопол до 1776 година, а много от учениците му са известни музикотворци и изпълнители на църковна музика. Петър Пелопонески преподавал пеене и на арменските певци[81]. Почива през 1777/78 година, вероятно при тежки условия от чума и сурова зима.

Петър Лампадарий е създател на множество пападически песнопения. На него се приписва „нов начин” за съставяне на възкресник – пространен и кратък, първото обособяване на книгата славик, той е създател и на катавасийник. Приписва му се и екзегезисът на големите аниксантари, алилуите на Теодул монах и други. Съществува негов екзегезис на Мега исон[82] на св. Йоан Кукузел. Значим негов принос е опростяването на невмената нотация – тенденция, продължена и от неговите ученици – Петър Византиец и Георги Критски[83].

Музикалните произведения на Петър Лампадарий(херувимски, причастни, полиелеи, славословия и други) имат висока художествена стойност. Много от тях са публикувани в сегашните псалтикийни литургии: седмични херувимски песни на гласовете: първи, четвърти, пети, седми и осми (под редакция на рилските монаси-музикални дейци от Възраждането[84]), седмичните причастни от понеделник до петък включително, празнични причастни за Цветница, Преполовение, Възнесение Христово и други. В съдържанието на Манасиевата псалтикийна утрена има и една много въздействаща композиция на Петър Лампадарий – неговите възкресни тропари (евлогитарии) за Велика събота. В това произведение е съчетан траурният погребален елемент с предстоящата Възкресенска радост.

Петър Византиец

Петър Византиец е роден в град Цариград, по-точно в Неохорион на Босфора. Бил ученик на Петър Лампадарий.

Петър Византиец владеел древногръцкия струнен инструмент мандура (подобие на цитра) – и разяснил много от ръкописите на св. Йоан Кукузел. След това те били закупени от ефорията на Патриаршеската музикална школа в Цариград. Петър творил херувимски песни и причастни, издадени в различни антологии. По-малките му съчинения са събрани и издадени от Й. Лампадарий[85]. „Пише кратък Ирмолог, изтълкувал много стари мелоси[86].“ Създал славословия, непорочни, осмогласен цикъл достойни. С името на Петър Византиец „се свързват множество певчески състави тип „апанта” – вид събрани съчинения[87].“

Петър Византиец

Особено важно е неговото усилие за по-нататъшно опростяване на невменото писмо. Петър Византиец е бил учител в Третата Патриаршеска музикална школа (основана през 1791 година от патриарх Неофит VІІ)[88].

Петър Византиец изпълнявал длъжността лампадарий на Вселенската Патриаршия от 1778 до 1801 година, след което става главен протопсалт – от 1802 до 1804 година. По нареждане на патриарх Калиник ІV е престанал да заема протопсалтското място заради втория си брак. На псалтите от Великата Църква е било забранено да сключват втори брак[89].

„По-късно отива в гр. Яш, Молдавия. Умира през 1808 година, преживял много унижения[90]“.

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене – продължение 1*“ →

Ивайло Борисов

„Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите

и пеем на Животворящата Тройца 

трисветата песен,…”

(Из Херувимската песен)

Предговор

Авторът на настоящето издание г-н Ивайло Борисов е извършил за първи път представяне на по-пълен списък с исторически сведения за най-изявените музикоучители – певци на Православната църква на Изток от времето на преподобни Роман Сладкопевец (VІ-ти век) до наши дни (преставили се в Господа). Този негов труд наистина заслужава похвала. Книгата, както авторът изтъква в началото, излиза по повод 200-годишнината от последната невмена реформа на източното православно църковно пеене, наречена „Нов метод”. Във връзка с това събитие е необходимо да си припомним някои факти от това време.

В началото на ХІХ-ти век по инициатива на Константинополската патриашия била съставена комисия от музиковеди начело с архимандрит Хрисант (по-късно митрополит на Дирахий, Смирна и Бурса, починал 1843), Григорий Протопсалт (починал 1821) и Хурмузий Книгохранител (починал 1840) за изработване на окончателния вид на византийската нотация и нейните теоретични основи. След всестранни изследвания и дълбоко обмислен труд комисията установила новата невмена система с точни теоретични указания. Тази система била одобрена от Константинополската патриаршия во главе с тогавашния патриарх Кирил VІ, която я санкционирала за всеобща употреба през 1814 година. Реформираната нотация (известна в науката като „Хурмузиево-Хрисантова”) благодарение на своите преимущества скоро била възприета от много Православни църкви, но най-бързо това се случило в Българската православна църква. 

Както знаем, епохата на Българското възраждане започва от 1762 година, когато българският монах от Хилендарския манастир на Св. Гора – Атон преподобни Паисий написал своята знаменита „История славяноболгарская”. От това време осъзналият се народ постепенно започнал да отвоюва своето право да има български духовни пастири. За да задоволи стремежа на богомолците да слушат богослужението на свой език, църковните труженици решили да приспособят известни гръцки песнопения на църковнославянски език. Това отговорно дело, което има историческо решение, било изпълнено от скромни, обичащи своята Родина монаси на Рилската света обител на преподобни Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година). Към края на ХVІІІ-ти век, през 1790 година, в Рилския манастир била открита първата българска певческа школа от епохата на Възраждането. Като преподавател в тази школа е бил поканен известният тогава музикоучител Йоасаф Първи. Той обучавал ученици в продължение на пет години. След него тук преподавали йеромонах Иларион и Йосаф Втори Рилски, на когото било поверено ръководството. Идеята за създаване на песнопения на църковнославянски език според старата Кукузелева невмена система била слабо осъществена, заради въвеждането на новата Хурмузиево-Хрисантова система. Църковнопевческата дейност в Рилския манастир била подхваната от нови самоотвержени специалисти по църковно пеене с най-виден представител йеромонах Неофит Рилски (1793-1881). От музикалните ръкописи, които се пазят в манастира, ние узнаваме, че съработници на отец Неофит и учители в певческата школа са били много духовни лица: Кирил, Атанасий, Исай, Ксенофонт, Аверкий, Константин, Йосиф, Прокопий, Генадий, Христофор, Варлаам, Максим и други. Благодарение на техния всеотдаен, високо компетентен труд, през първата половина на ХІХ-ти век вече имаме преводни песнопения за целия богослужебен кръг. По този „нов метод” били разпяти и множество нови боговдъхновени църковнославянски песнопения, преди всичко творби на йеромонах Неофит Рилски. По-късно този техен труд основно се използва за съставяне на църковнопевчески сборници от следващите български музикоучители като най-големи заслуги имат хаджи Ангел Иванов Севлиевец и Манаси Поптеодоров. 

Отбелязвайки по достойнство 200-годишнината от съставянето на Хурмузиево-Хрисантовата система ние се стараем да спазваме думите на св. апостол Павел: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7). Църковното пеене може да се нарече „песенна Христова вяра”. Нека имаме дръзновението и по съвета на същия св. апостол едни други да се назидаваме „с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа” (Ефесяни 5:19). 

Протойерей Кирил Попов

Увод

Книгата предлага биографични данни за музикоучители-певци, работили в областта на източното православно църковно пеене. Авторовият интерес е продиктуван от богатата православна църковнопевческа история и нейните най-изявени представители. Без да претендира за изчерпателност, целта на настоящата книга е да запознае читателя с кратки исторически сведения за изтъкнати дейци на църковната музика.

В своя учебник по източно пеене протопсалтът Мирчо Богоев е написал: „Когато изпълнителят-певец в днешно време забележи над едно или друго творение писано името на автора, от голямо значение е да знае, кой е този автор, кога е живял той и какво е внесъл в общата съкровищница на Източно-православната Църква[1]”. Именно такива подбуди са в основата на търсенето на материали за наши предшественици на църковнопевческото поприще, завещали прекрасната и молитвена музикална линия на източното църковно пеене.

Представянето на един по-пълен „образ“ на конкретни съчинители и изпълнители на църковното пеене би задълбочило музикалната ограмотеност на широкия читател. В едно от изследванията си прот. Георги Флоровски пише: „Крайната цел на изучаването на историята не е в това да се установят обективни факти като дати, места на действия, числа, имена и др. Всичко това е само една необходима подготовка. Крайната цел е срещата с живи хора[2]”. Именно осъществяването на тази среща е добро условие за едно пълноценно църковно-музикално настояще.

Авторът благодари както на уважаемите музиковеди професор Стефан Хърков, протойерей д-р Кирил Попов и г-н Асен Атанасов за ценните съвети и оказаната помощ при събиране на нужните материали, така и на г-н Андрей Касабов, секретар на Софийската света митрополия, за съдействието за издаване на книгата.

По-голяма част от публикуваните образи на музико-учителите-певци в настоящата книга са взети от интернет пространството, а останалите – от цитираната библиография в края на книгата.

Преподобни Роман Сладкопевец

Преподобният Роман живял през петия и през първите десет години на шестия век. Той бил клисар в Патриаршеската църква „Св. София“. Роман бил неграмотен, но се отличавал с добродетелност и ревност към Църквата. Цариградският патриарх Евтимий (489-495) го обикнал за благочестието му. На това някои църковни служители завидели, като направили опит да го изложат. На тържествената вечерня срещу Рождество Христово, в присъствието на императорското семейство и на много богомолци, те завели Роман в средата на храма и му дали богослужебна книга да чете. Неграмотният Роман нищо не можал да прочете и много се засрамил. След службата той останал сам в храма, и се помолил горещо пред иконата на св. Богородица. Когато заспал, насън му се явила Божията Майка и му дала един свитък, като му заповядала да го изяде. Рано на другия ден Роман с весело сърце отишъл на богослужение. Там той запял кондака: „Днес Дева ражда Свръхестествения и земята поднася пещера на Непристъпния. Ангели с пастири славословят, а мъдреци със звездата пътешестват, защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечният Бог!“ Патриархът с почуда слушал песента и запитал Роман откъде е научил тая дивна мелодия. Роман разказал за посещението на св. Богородица. Църковните служители се засрамили от постъпката си и поискали прошка. По-късно Патриархът ръкоположил Роман за дякон. Преподобни Роман починал през 510 година[3].

Преподобни Роман Сладкопевец

Св. Роман е написал над 1000 кондаци. В древността църковнопесенното произведение кондак е било многострофично – типичен пример за някогашния кондак представлява богородичният акатист, изпълняван днес по време на св. Четиридесетница[4]. В съвременната богослужебна практика част от кондаците се намират след шестата песен на църковното песенно произведение канон. Дело на св. Роман Сладкопевец са кондаците за Стефановден, Богоявление, св. Йоан Кръстител, Сретение Господне, Неделя Месопустна, Сирна събота, Неделя сирна, Неделя Кръстопоклонна, Неделя Вайа и други[5]. В своето творчество преп. Роман е влагал голямо поетическо майсторство. „Поне от това, което е оцеляло до нас, добре се вижда какъв поетически гений е бил той[6].”

Преподобни Йоан Дамаскин

Сведения за живота на св. Йоан Дамаскин черпим от житието му, което е запазено в арабска и гръцка версии. Той е роден в средата на VІІ-ми век в град Дамаск. Баща му заемал пост при дамаския халиф, който пост наследил и самият Йоан. Йоан заедно с брат си Козма получил възпитание от калабрийския монах Козма. Св. Йоан Дамаскин бил твърд защитник на иконопочитанието – написал трактат „За свещените икони“. От константинополския дворец го наклеветили пред халифа, за което Йоан бил наказан с отсичане на ръката, която по чудо била изцелена. През 732 година заедно с брат си стават монаси в манастира „Св. Сава“, недалеч от Йерусалим. Две години по-късно е ръкоположен за презвитер. Починал е около 750 година[7]. „Богатата богословска дейност на св. Йоан Дамаскин е много разностранна и включва произведения в областта на догматиката, екзегетиката и аскетиката“[8].

Преподобни Йоан Дамаскин

Св. Йоан Дамаскин е най-забележителният песнописец и пръв по чест музикант на Св. Православна Църква. През VІІІ-ми век св. Йоан, подпомогнат от учения византиец Козма Икет, подредил системата на осмогласното пеене, като избрал само напеви, от тогавашните около 15 на брой, които да съответстват на светостта на църковното пеене. Така той предпазил бъдещите творчески музикални изяви и изпълнения от профанизиране. Установената практика на осмогласното пеене била въведена в много православни църкви, което осигурило нужната уеднаквеност на християнското богослужениe[9]. „Простотата в напевите в Осмогласника, изразявайки смирената простота на християнската молитва, разполага душата именно към такава молитва и като я изтръгва от шума на суетата, я възнася до Божия престол[10]“.

Според свидетелството на Псевдо-Дамаскин св. Йоан Дамаскин е един от светите отци, предали техниката на хирономия[11] на църковните музиканти[12].

Св. Йоан Дамаскин е бил представител на така наречената „Саваитска школа“, работила в областта на химничния материал и църковната музика. Тази школа е свързана с манастира на „Св. Сава“ и създадения там богослужебен устав. Братството на манастира се е състояло предимно от сирийски монаси. Творчеството им е насочено към създаване на много богослужебни канони и празнични стихири.

Св. Йоан Дамаскин е най-плодовитият представител на тази школа. Той е написал каноните на Възкресение Христово, Възнесение, Петдесетница, Рождество Богородично, Рождество Христово, Богоявление, Благовещение, Успение Богородично и много други „От 64-те, съставени от него канони, най-възвишен, тържествен и светлорадостен е канонът на света Пасха“[13]. Св. Йоан е създал антифони, надгробни песни, песнопенията „О тебе радуется, Благодатная всякая тварь“, „Пречистому Твоему образу покланяемся, Благий“ и много други.

Константинополски патриарх протопсалт Йоан Гликис

Йоан Гликис е живял на границата между ХІІІ-ХІV век. С него започва класическият композиторски период в историята на византийската музика. Притежавал обширни и задълбочени знания както в богословските, така и в светските науки – познавач на риториката и граматиката. Йоан Гликис е влязъл в историята на византийската музика като църковен композитор (мелург) и автор на текстовете на много песнопения. В продължение на много години служи като протопсалт[14] в църквата „Св. София“ в Константинопол. Сред учениците на Гликис са такива знаменити майстори на музиката като Йоан Кукузел и Ксенос Коронис[15], заради което са го наричали „учител на учителите“. 

Константинополски патриарх протопсалт Йоан Гликис

Заради интересите му в областта на граматиката, може да се предполага, че е преподавал в граматическата школа към църквата „Св. Павел“ в Цариград, където е учил младият Кукузел. Контактите между Гликис и Кукузел са могли да се осъществяват както в граматическата школа, така и в катедралния храм „Св. София“. Като протопсалт на „Св. София“ Йоан Гликис е бил длъжен да запознава учениците си с практическата страна на музикалното изкуство в катедралния храм. Йоан Гликис става патриарх и заема цариградския патриаршески престол от 1315 до 1320 година[16].

В полиелейния цикъл на ръкописа Атина 2622[17], писан през ХІV-ти век, са открити две песнопения, които са означени като български. Едното от тях е озаглавено: „От Гликис западния (който е от запад, западняка), наречено ’българката’ ”[18]. Вероятно става въпрос за учителя на Кукузел Йоан Гликис. Това песнопение на Гликис, което явно е свързано с български песенни елементи, се среща и в други ръкописи. Съществуват редица „български“ средновековни песнопения, свързани с имената на църковните композитори Йоан Гликис, Йоан Кукузел, Докиан, Йоан Лампадарий Кладас, Венедикт[19].

Прочетете още „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене*“ →

Тотю Коев

Следователно както „вечният за­вет“, така и временните „заповеди“ и „наредби“ са „закон Божи“, кой­то обхваща всички религиозно-нравствени и обредни постановле­ния. Десетте Божии заповеди са само част от старозаветното законо­дателство, което Иисус Христос от­менил с установяването на новия завет (Колосяни 2:14, 16).

Какво значи „отменил“? Нали Сам Христос е казал: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чер­тица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в цар­ството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:17-19). Тук особено внимание заслужават ду­мите „не да наруша (закона, скоби мои) съм дошъл, а да изпълня“. Ка­зано накратко, „да изпълня“ значи „да възпълня“, „да осмисля“, „да одухотворя“. Това ясно личи по-нататък от думите на Христа: „Слу­шали сте, че бе казано на древните: „не убивай; а който убие, виновен е пред съда“. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда… Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожела­ние, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5:21-22, 27-28) и така нататък. Новото, което Иисус Христос казва, е в генетическа връзка със старото. Именно в този смисъл са думите „не да наруша, а да изпъл­ня“. Това Спасителят образно е из­разил в притчата за семената: „Зе­мята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа“ (Марк 4:28). Старият завет би могъл да се сравни със съд, в който има малко съдържание. Иисус Христос напълнил този съд, на формата дал богато вътрешно съдържание и смисъл. Той напълнил или изпълнил старозаветния закон със Своя живот, учение, кръстна смърт и възкресение; разяснил ре­лигиозните ценности и възвишените нравствени принципи.

Във връзка с разглеждания тук въпрос е важно да се отбележи, че в новозаветните свещени книги са посочени като задължителни за всички християни девет от десетте Божии заповеди, не е посочена само четвъртата – за празнуването на съботния ден, което ясно показва нейния временен характер. Мястото тук не позволява да се цитират дословно съответните текстове в под­крепа на казаното. Ще посоча само книгите, главите и стиховете. Ин­тересуващият се читател може да отвори и прочете тези текстове.

Първата заповед – Марк 12:29, 1 Иоан 5:21, 1 Коринтяни 10:14, Колосяни 3:5.

Втората заповед – 1 Коринтяни 5:9-10; 8:4; 10:14, Римляни 2:22, Галатяни 5:19-20.

Третата заповед – Марк 7:22, Иаков 5:12.

Петата заповед – Лука 18:20, Матей 15:4; 19:19, Марк 7:10; 10:19, Ефесяни 6:1-2, Колосяни 3:20.

Шестата заповед – Матей 15:19; 5:21; 19:18, Марк 7:21; 10:19, Лука 18:20, 1 Петр. 4:15, Иаков 2:11, Римляни 1:29; 13:9, Галатяни 5:21.

Седмата заповед – Матей 5:32; 19:9, Лука 16:18; 18:20, Иаков 2:11, Римляни 13:9, Галатяни 5:19.

Осмата заповед – Матей 19:18, Марк 10:19, Лука 18:20, 1 Петр. 4:15, Римляни 2:22; 13:9, Ефесяни 4:28.

Деветата заповед – Матей 15:19, Марк 10:19, Лука 18:20.

Десетата заповед – Деяния на светите апостоли 20:33, Римляни 1:29; 13:9, 1 Петр. 4:15, 1 Коринтяни 5:11; 6:10.

Изброените тук новозаветни тек­стове сочат задължителността на де­вет от десетте Божии заповеди. Не е посочена задължителността само на четвъртата – за съботния ден.

На въпроса на богатия момък какво да стори, за да наследи живот вечен, Иисус Христос му отговорил: „Опази заповедите“ (Матей 19:16-17). На повторния му въпрос „кои“ (стих 18), Той му изброил: „Не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си, обичай ближния си като себе си“ (стихове 18-19). Също и св. апостол Павел съветва: „Не дъл­жете никому нищо, освен взаимна любов; който люби другиго, изпъл­нил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си… Любовта е изпълнение на закона“ (Римляни 13:8-10). Тя е из­пълнение на девет от десетте Божии заповеди и път към достигане на вечен живот.

Крайно неубедително е твърде­нието, че дори и ангелите на небе­то празнуват съботния ден. Освен че за това твърдение няма библей­ска обосновка, то е лишено и от логически аргументи. С него на ан­гелите се приписват твърде човешки качества, а знаем, че те са безплътни духовни същества, неограничени и неподчинени на пространствените из­мерения.

*

5.Иисус Христос спазвал събот­ния ден и „по обичая Си“ в този ден посещавал синагогата (Лука 4:16). Той е казал, че „съботата е напра­вена за човека“ (Марк 2:27), което значи за всички човеци, в това число и за християните; че „Син Човечески е господар и на съботата“ (Марк 2:28); че Той спазвал всичко, което е чул от Своя небесен Отец (Иоан 15:10).

Апостолите, верни на своя Учи­тел, постъпвали като Него – спаз­вали съботния ден (Деяния на светите апостоли 13:14-48; 16:13; 17:2; 18:4). Жените, които следвали Христа, правели същото (Лука 23:56). Под влияние на апо­столската проповед така постъпвали и първите Христови следовници (Деяния на светите апостоли 13:14, 44; 16:13). Никъде в свещените новозаветни книги не е дадена заповед за празнуване на неделния ден.

*

Вярно е, че Иисус Христос „по обичая Си“ в съботен ден посещавал синагогата, и не само я посещавал, но и благовестял там на събралите се евреи, а в някои случаи дори из­вършвал и чудеса (Лука 4:31). Съ­щото правели и апостолите. И това е самопонятно. Първо, Сам Иисус Христос се е родил, живял и учил във време и сред народ, когато и сред който (народ) старозаветният закон е бил още в пълна сила, за­това Христос спазвал установе­ните в Моисеевия закон дни и праз­ници, в това число и съботния ден (Иоан 2:13; 7:2, 10, 14). Второ, съ­ботен ден евреите се събирали в синагогите на обща молитва, и това било най-удобно време за Иисус Христос да им благовести новото уче­ние, което Той и правел (Лука 4:16, Матей 13:54, Марк 6:2). По подража­ние на Христа апостолите също благовестели съботен ден в синагогите, при това не само на юдеите, но и на присъстващите там езичници (Де­яния на светите апостоли 13:14-49; 16:13; 17:1-3; 18:4). Напълно естествено било да се бла­говести на насъбралия се народ, който жадно слушал и в по-голямата си част възприемал новото боже­ствено учение. Разбира се, стана­лите християни не отведнъж са скъс­вали с предишната си традиция (юдейска или езическа), но за това не били осъждани нито от Иисус Христос, нито от апостолите. Не бива да се забравя, че промените в религиозното съзнание и в религиоз­ния живот у болшинството от хората не настъпват радикално, а постепен­но. Това Иисус Христос като Богочовек е знаел най-добре, затова се отнасял снизходително към Своите слушатели   и последователи. И апо­столите постъпвали по същия начин.

Не бива да се забравя и нещо дру­го – спазвайки изискванията на старозаветния закон за съботата, Иисус Христос влагал в него ново съдържание. Докато законът повелявал да не се прави нищо в този ден, Христос казвал и на дело показвал какво трябва да се прави – именно да се вършат преди всичко добри дела (Лука 4:31). Заради това книжниците и фарисеите Го обвиня­вали, че Той нарушавал съботата. В съботен ден излекувал тридесет и осем годишния разслабен (Иоан 5-9). „Затова иудеите гонеха Иисуса и търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота“ (Иоан 5:16). Същото е и със слепородения, ко­гото Иисус Христос излекувал: „Бе­ше събота, когато Иисус направи калчица и му отвори очите… То­гава някои от фарисеите думаха: Тоя Човек не е от Бога, защото не пази съботата“ (Иоан 9:14, 16). С божествената Си власт и сила Хри­стос нарушавал съботата и доказвал, че Той „е господар и на съботата“ (Матей 12:8, Марк 2:28, Лука 6:5). За непредубедените Христови по­следователи това са първите косве­ни указания за отменяне на заповед­та за съботата. А от това отменяне никой не е бил ощетен, защото тази заповед, валидна само за еврей­ския народ, не е имала морален характер, следователно не е била задължителна за християните. За­това апостолите не са я спазвали, а само са използвали благоприят­ната възможност да благовестят на евреите, които в съботен ден се събирали на молитва. Жените, които следвали Христа, приготвили в пе­тък благовония и миро, за да пома­жат тялото на Иисус след погре­бението Му, „а в събота си починаха според заповедта“ (Лука 23:56). Това е денят преди Възкресението Хри­стово, затова те се придържали към закона. Но след Христовото Възкресение няма никакви свидетелства тези жени да са спазвали заповедта за съботата. Спътниците на св. апо­стол Павел, които били измежду първите Христови последователи, не са пазели съботния ден. Те просто са придружавали апостола и когато той влизал в синагогите, влизали и те с него, за да се насладят на сло­вото му и да се укрепят в новата вяра (Деяния на светите апостоли 13:13-14, 44, 16:13).

Наистина Иисус Христос не е дал ясна заповед за отменяне на събо­тата и за установяване на неделята като Господен ден. Докато е бил все още в сила старият завет с не­говия белег или печат – съботата, такава заповед не е било естествено да се дава от когото и да било. Освен това Иисус Христос не е бил зако­нодател в старозаветния смисъл. Не­говият закон е записан в сърцата на хората. „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63), казва Той. Законът на духа дава живот в Христа Иисуса (Римляни 8:2), защото „буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6). Ако все пак говорим за нови заповеди или, по-точно, за нова заповед, такава Иисус Хри­стос е дал, но не за израилския на­род (за когото останало в сила всич­ко старозаветно), а за Своите учени­ци и последователи, независимо от тяхната етническа или предишна ре­лигиозна принадлежност. „Нова за­повед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34). Върху тази заповед се гради целият нов завет, тя е в основата на хри­стиянството. От друга страна, както вече беше отбелязано, в Новия За­вет под една или друга форма са упоменати като задължителни (ма­кар с ново съдържание) девет от десетте Божии заповеди, не е упоме­ната само четвъртата – за празну­ването на съботния ден. Ако тази заповед имаше всеобщозадължителен характер, не би могла да бъде отми­ната.

Прочетете още „Кой е Господният ден – събота или неделя? – продължение и край*“ →

Тотю Коев

Да се говори за Господен ден е, на пръв поглед, като че ли съвсем неуместно, дори излишно, като зна­ем, че цялото творение е Божие дело и всички дни са Господни. При все това тази тема е от изключителна важност и актуалност, от една стра­на, защото тя е в тясна връзка с една от основните истини в християн­ството – истината за Възкресението на Иисус Христос, а от друга – за­щото се интерпретира по различен начин от някои християни.

Целта тук е, без да се полемизира, да се проследи в исторически и бо­гословски план празнуването на съ­ботния ден, след което на базата на църковното учение за Господния ден да се изясни защо огромната част от християните по целия свят офи­циално празнуват неделния ден, счи­тайки го в конкретен смисъл на ду­мата за Господен ден.

Не бива да се забравят думите на св. апостол Павел, че Църквата е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15) и че тя е получила от своя божествен Основател и Глава Иисус Христос власт да учи своите членове на истините на вярата (Матей 28:19). Тези истини се съдържат в Божественото Откровение (Свещеното Пи­сание и Свещеното Предание). Там, осо­бено в Стария Завет, многократно се говори за съботния ден като Го­споден ден, докато в Новия Завет този Господен ден е неделята. Противоречие в това няма. Необходимо е само обективно, спокойно и без­пристрастно да се изяснят смисълът и съдържанието на някои старо- и новозаветни текстове и събития, свър­зани с въпроса за Господния ден; да се анализират аргументите за и против съботния ден като ден Гос­поден за християните; да се чуе гла­сът на древната следапостолска Църква и, накрая, да се направи необходимото заключение. Тук в рам­ките на ограниченото място не е въз­можно да се разгледат и анализират всички детайли по третирания про­блем, а се акцентира само върху най-същественото. Това е достатъчно като насока към по-нататъшен размисъл и преценка.

За по-голяма прегледност тук ар­гументите. в подкрепа на празнува­нето на съботния ден се представят и съответно анализират в хроноло­гично-систематичен ред.

По-важните библейски и църковноисторически основания, привеж­дани от защитниците на съботния ден като ден Господен и задължителен, според тях, за всички християни, в най-съкратена форма са следните:

1.Бог сътворил света в шест дни, а в седмия си починал и осветил този ден.

2.Адам и Ева още в рая празну­вали съботния ден и продължили да го празнуват и след изгонването им оттам. Техните потомци вършели същото.

3.Четвъртата Божия заповед санк­ционира съботния ден и определя начина на празнуването му.

4.Трябва да се прави разлика между „вечен завет“ и временни „заповеди“ и „наредби“. Първият е Божие установление, вторите са дело на Моисей. Първият е задължителен и за християните, дори и за ангелите на небето; вторите имат временен ха­рактер.

5.Иисус Христос спазвал събот­ния ден. Същото правели и апосто­лите и древните християни. В Но­вия Завет няма заповед за отменяне на съботата и за установяване на неделята.

6.Папата отменил Божията за­повед за седмия ден и наредил да се празнува неделята, а император Константин Велики узаконил тази наредба.

Обективността изисква и налага всеки от изброените тук шест пункта да бъде представен в по-развита форма и тогава да се подложи на анализ и преценка.

***

1.Привържениците на тезата, че съботният ден е ден Господен, из­хождат от това, че не друг, а Сам Бог, като сътворил света в шест дни, в седмия си починал и осветил този ден: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал“ (Битие 2:2-3. Срв. Изход 20:8-10; 16:23-30; 31:13).

*

Тези думи се нуждаят от изяс­нение и съпоставка.

Всъщност какво значи тук „ден“? – Това е един от най-сложните въпро­си в областта на екзегетиката. Ев­рейската дума „йом“ значи ден в нашия астрономически смисъл, тоест период от 24 часа, но може също да значи и епоха, неограничен период от време. Разбира се, че по силата на Своето всемогъщество Бог е могъл да сътвори света в шест мига или дори в един миг. Но не бива ви­наги да се изхожда от идеята за всемогъществото Божие. Геоложките изследвания ни дават основа­ние да приемем, че творческият акт на Бога е протекъл в шест периода. Бог вложил в създадената от Него материя закони, по които тя се раз­вива и устройва: „Рече Бог: да произведе водата влечуги, живи ду­ши; и птици да полетят над земята по небесната твърд (Тъй и стана)… След това Бог ги благослови и рече: плодете се и множете се и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята“ (Битие 1:20, 22). Така Той постъпил и с човека (срв. Битие 1:28). По силата на това цити­раният по-горе текст (Битие 2:2-3) не ни задължава да разбираме тук „ден“ в нашия смисъл на денонощие от 24 часа, а по-скоро в смисъл на продължителен период от време.

За всеки от творческите дни или периоди е казано: „Биде вечер, биде утро – ден един…, ден втори…, ден трети…, ден четвърти…, ден пети…, ден шести“ (Битие 1:5, 8, 13, 19, 23, 31). За седмия ден обаче не е казано: „Биде вечер, биде утро – ден седми“, а е посочено: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела“ (Битие 2:2). Това не е случайно. Безспорно, за нас седми ден като време от 24 часа има, но за Бога седмият творчески ден не е завършен, той продължава и се слива с веч­ността. Защото Бог продължава да твори, в смисъл да промисля за съ­творения от Него свят. „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Матей 5:17), казва Иисус Христос.

„Бог благослови седмия ден и го освети“ (Битие 2:3). Благославя се нещо, което е достойно за радост, за почит и възпоминание. Освеща­ването пък съдържа мисъл за отделя­нето на нещо, което има по-висше предназначение и е насочено към разумните същества – към хората. В библейската словоупотреба освещаването на определени времена и места показва предназначението им за богослужение, за прослава на Твореца (срв. 4 Царства 10:20, Неемия 8:9).

В седмия ден Бог „си почина от всички Свои дела“ (Битие 2:3). И тези думи не бива да се разбират бук­вално. Всеки християнин знае, че едно от свойствата на Бога е всемогъществото. В свещените книги то е засвидетелствано многократно: Бог е „Всемогъщи“ (Битие 17:1), Тво­рец на всичко видимо и невидимо, „защото Той рече – и всичко стана, Той заповяда – и всичко се яви“ (Псалом 32:9, срв. Битие 1:3, 6, 9, 11, 15, 20, 24), промисля за всичко и държи „всичко с мощното Си слово“ (Евреи 1:3), у Него „няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37). Нима всемогъщият Бог се умо­рява и има нужда да си почива? Думите от Битие 2:3, Бог „си почина от всички свои дела“ означават, че Той престанал да твори и да произ­вежда от небитие в битие, престанал да създава нови видове твари, за­щото създаденото до края на шестия ден (период) било достатъчно и за­вършено. Но прекратявайки твор­чеството в този смисъл, Бог, както вече се спомена, продължава да про­мисля за света и за човека като ве­нец на Неговото творение. Именно в творческата и промислителна дей­ност на Бога се проявява Неговото всемогъщество, а то от своя страна изключва мисълта за умора и за необходимост от почивка.

Казано накратко, шестте творче­ски дни би трябвало да се разбират като шест продължителни периода от време; благославянето и освеща­ването на седмия ден има възпомена­телен характер; почивката на Бога в този ден показва завършек на създа­ването на нови твари и начало на Божията промислителна дейност, ка­то между завършека на едното и началото на другото няма промежду­тък от време. Следователно думите от Битие 2:2-3 не дават основание да се мисли, че празнуването на съ­ботния ден е установено от Бога още при сътворяването на света.

*

2.Адам и Ева още в рая, преди грехопадението, са получили запо­вед от Бога да пазят съботния ден. Те са продължили да спазват тази заповед и след изгонването им от рая. Техните потомци са вършели съ­щото.

Това твърдение, макар и лишено от библейска основа, заслужава по-обстоен анализ, при който да се изяс­ни кога и защо е установено за ев­рейския народ празнуването на съ­ботния ден.

На Адам и Ева в рая заповед за празнуване на съботата не е дадена. Те са получили от Бога една-един­ствена заповед – да не ядат от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17).

Вярно е, че „Бог взе човека (ко­гото създаде) и го посели в Едемската градина да я обработва и да я пази“ (Битие 2:15). От тези думи е ясно, че трудът е благословен от Бога и че Адам и Ева са се трудели още преди грехопадението. Но трябва да се прави разлика между труда преди грехопадението и след него. Преди грехопадението първата чо­вешка двойка с чистите си духовни очи е съзерцавала Бога. Трудът ѝ е носел райска удовлетвореност, а не умора и необходимост от почивка. Като създадени по образ Божи (Битие 1:26-27) Адам и Ева в творческия си труд са отобразявали Божията дейност. Наказателният характер на труда е резултат от грехопадението: „С мъка ще се храниш от нея (от земята, скоби мои) през всички дни на живота си…, с пот на челото си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:17, 19), казва Бог на Адам. Почивката след такъв непосилен труд е необходи­ма, но това още не означава, че тази почивка е била в съботен ден. Ако би била в този ден, би трябвало след думите „през всички дни“ да се добави „освен в събота“.

Знаели ли са Адам и Ева и тех­ните потомци до Моисей как Бог е сътворил света и как си е „починал“ в седмия творчески ден? – На този въпрос Библията не ни дава отговор. Казано съвсем обективно, колкото може да се твърди, че евреите до Моисей са знаели това и са почивали в съботен ден, толкова може и да се отхвърля такова твърдение. Тук сме изцяло в сферата на предположе­нията, защото липсват библейски, пък и други исторически свиде­телства от този период – до времето на Моисей. При все това уместно и необходимо е да се припомнят думи на някои от древните отци и учители по този въпрос.

Прочетете още „Кой е Господният ден – събота или неделя?*“ →

Костадин Нушев

 „Ето възсия пред нас, христолюбци, светозарната памет на преблажения наш отец Кирил, нов апостол и учител на всички земи! Възсия с благочестието и красотата си като слънце, що осветява с божествените си лъчи цялата Вселена. Божията Премъдрост си съгради в сърцето му храм, а Дух Светий се спря на езика му като на херувим, раздавайки непрестанно Своите дарове според вярата, както е рекъл и апостол Павел: „Всекиму от нас ще се даде благодат според вярата му в Христа”.

Св. Климент Охридски „Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ“

На 14 февруари в църковния календар на Българската църква отбелязваме и почитаме Успението на свети Кирил – равноапостолният първоучител и просветител на българския народ и на другите славянски народи. Константин Философ, наречен в монашеска схима Кирил, е сред големите християнски учители и просветители на европейските народи и заслужено е почитан като небесен покровител на Европа. Той извършва епохалното евангелизаторско и равноапостолско дело по превода на Евангелието на старобългарски и славянски език чрез въведената от него за тази цел първа славянска (старобългарска) азбука – глаголицата, чрез която предоставя на славянските народи достъп до духовните богатства на Божието Слово и предлага наставление в истините на християнската вяра и напътствие за духовния път на спасението в Христа.

За да придобие Божията премъдрост и спасението, да се украси с божествено знание и добродетелност и да се удостои с благодатните дарове на Светия Дух, според неговия ученик свети Климент Охридски, „заради тази именно чест нашият преблажен отец и учител остави цялата красота на този живот и богатство, и баща и майка, и братя и сестри… Прелитайки като орел на всички страни – от изток на запад и от север до юг, при хазарите и при сарацините, – взе участие в съборите за светата вяра и светна като слънце с трисветлите зари и разпръсна всички техни бледословия. У фулския народ опроверга безбожната измама и възсия с трибезначалната светлина. А на славянския народ, който тънеше в невежество и греховен мрак, поради милостта и человеколюбието на Господа Нашего Иисуса Христа стана пастир и учител. И затвори устата на вълците триезични еретици, развърза езика на гъгнивите и чрез словото направляваше по пътя на спасението.“

Евангелизация, апостолство и просветителство

Апостолската и духовно-просветна мисия на Константин-Кирил Философ и неговия брат Методий като християнски учители на славяните, и делото на техните ученици във Великоморавия и България, предоставят на славянските народи достъп до светлината и истината на Евангелското слово чрез писменост и християнска книжовност на роден, говорим и разбираем език. Това духовно-просветно дело, от гледна точка на Църквата и богословието, е преди всичко евангелизаторско и мисионерско дело, защото то има за цел да даде познание и изповедание на вярата за новопокръстените славянски народи, чрез духовно просвещение с Божествените истини на Христовото учение. Духовната просвета чрез християнска книжовност на роден език има за цел да укрепи славянските народи благодатно във вярата и да им даде възможност за истинско спасение в лоното на Църквата. За тази мисия най-много се потрудил свети Кирил с неговите получени от Бога духовни дарования, философски и богословски знания и подвижнически трудове, които той придобил и употребил за просвета на ближните.

На първо място чрез извършения подвиг на превода на Евангелието от свети Кирил и впоследствие на цялото Свещено Писание от свети Методий и неговите ученици, а така също и на духовно-поучителна и богослужебна църковна книжнина на говоримия тогава славянски и старобългарски език, те създават изцяло нова писмена култура и полагат основите на славянските литератури.  С това епохално дело се утвърждава правото и възможността да се използва този нов разбираем за новопокръстените славянски народи език писмено и говоримо в процеса на християнското просвещение и също така да се въведе в богослужебна употреба като един изцяло нов за тогавашното време официален църковен език.

Свети Константин–Кирил Философ разобличава желанието и домогванията на триезичниците новопокръстените славяни да не получават просвета на разбираем език и да останат безкнижни като погрешна и недостойна за християни проява на завист и ги изоблчава като еретици, опитващи се да придадат „свещен“ характер на своите мнения. В сериозен богословски диспут с техни представители, състоял се във Венеция, св. Кирил показва ясно, че подобни възгледи и позиции лишават Църквата от богатството на нейната духовна традиция и мисионерски принципи, завещани от апостолската традиция на Христовото благовестие, което е предназначено „за всички народи“, и са в разрез с духа на Древната църква и нейното Предание. Така той надделява над тези възгледи и успява да утвърди достойнството на славянския език като език на Словото Божие, чрез който се благовести и преподава Христовото Евангелие наред с другите книжовни езици.             

С навлизането на славянските народи в лоното на Христовата църква и с духовното им приобщаване към вярата възниква закономерно въпросът за тяхното просвещение и за богослужебния език, който следва да се употребява в църковното служение сред новопокръстените славяни. Въпросът за статута на славянския език в Кирило-Методиевото дело не се изчерпва само с неговите литургични аспекти, но има и по-широко духовно-просветно измерение и културно значение. В противовес на утвърждаващите се в тогавашна Средновековна Европа църковни схващания за трите древни сакрални езика, на които е написано Свещеното Писание – староеврейски, гръцки и латински, и опитите да се догматизират възгледите на „триезичниците“ в латинския християнски запад, светите братя защитават коренно противоположна християнска визия и духовна концепция за евангелизацията. 

Прочетете още „Св. Константин-Кирил Философ и равноапостолският подвиг на евангелизацията и просветителството*“ →