Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава)*

Ивелина Николова

Тайната на нравственото усъвършенстване на човека е тема, която неизменно присъства в цялата православна мисъл от началото на зараждането ѝ до днес. Тя задава основните отправни точки на търсенията и прозренията във връзка с въпроса за Бога, света и човека. И това е напълно естествено, защото от тези изходни пунктове израстват проблемите за истината, доброто, красотата, свободата, любовта и изкуплението. Тази тема многократно е разглеждана от различни страни, но когато се опитаме да очертаем една по-обща визия, по необходимост се налага да я изградим в есхатологична перспектива като тръгнем от настоящата богообразност на човека с оглед на бъдещото му богоподобие, тоест в контекста на Божия промисъл от гледна точка на вечността.

Предвид целта на работата – да очертаем нейните основни контури – ще спрем вниманието си върху по-важните от тях. Смисълът на страданието, чувството за вина и отговорност у съгрешилия човек са свързани с неговото духовно пробуждане. Покаянието, прошката, любовта и свободния избор в полза на доброто, с които е свързано началото на неговата промяна са стъпала, които по тайнствен начин го отвеждат в Божието царство.

Нравствените контури на промяната у човека според притчата за блудния син (Лука 15-та глава) в тесен смисъл е тема за пътя на човека към Божието царство. Нейната многопластовост се разгръща в широк спектър от подтеми, чиито радиус е покаянието като начало на духовно-нравствената промяна у човека.

І. СЪЩНОСТ НА ПОКАЯНИЕТО

Покаянието е действие на човека, което засяга отношенията му с Бога. То е неразделен спътник на религиозно-нравствения живот на християнина.

1. Покаянието в Стария Завет.

В Стария Завет призивът за покаяние е един от основните елементи на Божието послание към юдеите. Понятието покаяние се формирало паралелно с развитието на учението за греха. Първоначално, когато грехът се разбирал като колективно действие, а всички нещастия, които сполетявали старозаветните юдеи били смятани като за наказание от Бога за неверието на юдеите, покаянието е имало характер на молба за смекчаване гнева на Бога. То било практикувано главно като важно ритуално действие. Пророците се опитвали да задълбочават разбирането за покаянието като лична вътрешна промяна и усилие за завръщането при Бога. За особено покаяние са говорили пророците Амос, Иеремия, Исаия, Езекиил и други. Към практическите форми на покаянието се отнасяли: съобщаването на греховете, плач и покайна молитва, разкъсване на горната дреха, посипване главата с пепел и принасяне на жертви. Чувството за вина и греховност било дълбоко вкоренено у израилтяните особено времето на Вавилонския плен и разположението към този акт било ярка черта на юдейската духовност.

2. Покаянието в Новия Завет.

В Новия Завет значението на покаянието става още по-голямо като средство (път) за вътрешна промяна. В покайната си проповед св. Иоан Кръстител припомнял за старозаветните пророци, които се опитвали да променят духовното състояние на съвременниците си. Иисус Христос в действителност не говори за покайна практика, но ясно говори за необходимост от такава. Сам дал пример, кръщавайки се от св. Иоан Предтеча. Христовият възглед за покаянието бил възприет от Неговите ученици.

Религиозно-нравствен аспект. Според нравственото богословие покаянието на православните християни е израз на дълбоката вяра в Бог, Който би приел съгрешилия човек, когато искрено се разкае за греха си. Покаянието е средство за освобождаване от бремето на греха и неговите последици, което води не само до скъсване с греха, но и до изтръгване на неговите корени. То е помощник за придобиването на добродетели.

Публикувано в Анализи | С етикет , , , | Вашият коментар

Великите Константин и Атанасий. Срещата на два свята*

Павел Павлов

Най-напред искам да изразя своята благодарност към организаторите за любезната покана, както и за осъществяването на тази инициатива, която се замисля от години като едно периодично възпоменание на паметта на св. Атанасий Велики – един от Сардикийските светци, пряко свързан с нашите земи и с нашата местна църква. Разбира се, много са темите, засягащи св. Атанасий и нашите земи, но моят ангажимент към организаторите днес е да се спра на връзката св. Константин-св. Атанасий. Тази тема беше провокирана у мен от един разговор с отец Георги Драгас преди доста години. Темата ни беше за местата на почит  и памет  на св. Атанасий по българските земи. В разговора стана въпрос за срещата на св. Константин и св. Атанасий. Отец Георги Драгас така впечатляващо и емоционално предаваше разказа, отбелязан както от историците, така и от самия св. Атанасий за тази среща, че не можеше да не предизвика любопитството и любознателността на присъстващите. Отецът разказваше как „високият Константин слязъл от коня, за да поздрави и изрази възхищението си от дребничкия на ръст Атанасий“. Още оттогава тази среща между „двамата велики“ е обект на специално внимание от моя страна. А и както казва св. Григорий Богослов: „Защото не би било благочестно и безопасно да почитаме с помен житията на нечестивите, а да отминаваме с мълчание мъже, прославили се с благочестие“[1].

Увод: Просопографията (или агиографията), погледната през географията

Когато мислим, молим се, представяме си, разказваме, даваме за пример светците на Църквата, особено тези, които се почитат от всички, от цялата Църква (та дори и от тези, които са се отделили от нея) във всички християнски времена, ние ги разглеждаме надгеографски – универсално. За европейците конкретният светец е европеец, за балканците – балканец, ако щете  за българите – българин. Но всеки светец има своя родина, свои родители, свое родно място, които обуславят неговите чисто физически особености, поминък, култура, език и така нататък. И ако в търсене на католичността, на универсалното църковно съзнание е добре да надхвърляме пространството и времето, то за едно историческо изследване е добре да се вгледаме във всички посочени особености. Или иначе казано, в хилядолетните църковни текстове и в иконографията са изградени подобни универсално-църковни, католични представи, които са важни опори за приближаване и приобщаване, но понякога са основание за размиване и унифициране  на образите. А всеки светец е и уникална индивидуалност, която ни дава основание да мислим, че обожението е личностно, уникално-индивидуална, а не универсална категория. И още, че по пътя на обожението човек запазва своята своеобразна, уникална персоналност.

Има още

Публикувано в История на Християнската църква | С етикет , , , | Вашият коментар

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 3 и край

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

За маскулинността на жените като отстъпление от Бога

Еманципацията на жените и равенството на половете е една от първите грижи на учението на марксизма. Възпитаването в жената на мъжеподобни черти е имало за цел да промени нейния антропологичен тип, да направи нейната вътрешна същност, нейната природа малко или много идентична с тази на мъжете. Но когато жената заема мястото на мъжа, тя не привнася нищо особено, напротив, тя губи чувството за своята женственост и за своето призвание. Всъщност, когато жената се стреми да е „мъжествена“ или да измества мъжа в задълженията му, тя (осъзнато или неосъзнато) изпада в състояние на отстъпление (гръцки αποστασία) от Бога. Или казано с други думи „маскулинността“ на жените е своего рода Богоборчество и отстъпление от живота в Бога (което води до липса на щастие, радост и любов в живота).

Много съвременни жени не осъзнават това и с ненужни изисквания към съпруга си самоунищожават брака им. Но нека преминем по темата за маскулинността на жените.

Какво означава маскулинност?

Маскулинност означава мъжественост (от латински masculinus, мъже). Toва понятие означава също набор от физически, умствени и поведенчески характеристики (вторични полови белези според психологията), считани за мъжки особености на поведението или характера. Мъжествеността е различно понятие от мъжество.

Маскулинността при жените е също набор от нагласи и характеристики на поведението, неприсъщи за билогичния им пол, включващи възможности и очаквания, които определят социалните изяви, професионалната дейност и дори властническия мироглед на много представители на женския пол, които имат за цел да се реализират в живота, да градят кариера и така нататък. С други думи, маскулинността при жените е и нещо от анатомията, което противно на биологичния женски пол – продуцира (в много от случаите неосъзнато) мъжка роля в модела на поведението при жените[35]. Това често се изразява и в размяна на ролите между половете, което като феномен е явление, при което човек показва в същото време (не непременно еднакво) качества, присъщи на мъжете и жените.

Какво е андрогиния (различна от маскулинността при жените)?

Андрогинията като външен вид е комбинация от мъжки и женски характеристики или модели на поведение. Андрогинията е абнормено състоние на човека.

Размяна на ролите между половете

Размяна на ролите между половете обаче по същество е отстъпление от Бога, Който още при Сътворението е отредил роли на двата пола. Тези роли в Православието се наричат Божие предназначение[36] в Домостроителството Си.

Има още

Публикувано в Разни | С етикет , , , | Вашият коментар

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 2

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Въведение в историческия аспект по темата за феминизма

„Една от най-важните идеи, които формира масовата култура и социалния живот в Западна Европа и Америка през втората половина на ХХ-ти век, става феминизмът. В периода между 60-те и 70-те години той дори престава да бъде само идеология, която претендира за абсолютна правота по въпросите за правата на жените и равенството на половете, и се превръща в начин на мислене и живот, в лайфстайл, който трябва да продуцира идеала на съвременната жена. Нещо повече, феминисткият начин на мислене и живот се пренася и в областта на религиозния опит и прави неистови усилия да диктува решения за мястото и ролята на жената в религиозните институции, и дори да утвърди някакъв специфично „женски“ тип религиозност. През последните десетилетия Православната църква също се сблъска с културата на феминизма – главно по две причини: първата, поради все по-осезаемото присъствие на Православието в Западна Европа и Америка, и второ, поради настаняването на феминизираната масова култура и в страни, където Православието е традиционна култура (и религия)[28].“

Ние православните християни знаем, че: „сред християнските народи жената заема достойно място и се смята равноценна на мъжа. Този факт обуславя положителното отношение към нея и е гарант за успешен личен и обществен живот.“ Затова, когато говорим за феминизма, ще отбележим, че християнството защитава човешките достойнства и права на жената и заедно с това отдава дължимото на нейните специфични особености, обусловени от различията на половете.

Въз основа на тези особености християнството определя отношението на жената към мъжа, нейното положение, участие и значение в църковно-обществения живот, който пък от своя страна се обуславя както от закона за любовта, така и от възгледите на Господ Иисус Христос за нейната достойна човешка личност. Тълкуването и разрешението на този богословски проблем – различието на половете и как това различие се съпоставя с Единството Божие, чиито образ и подобие са мъжът и жената, твърде отдавна вълнуват съзнанието на всички православни християни и най-вече на жените-християнки, желаещи да вземат активно участие в живота на Църквата. И днес, когато жената участва наравно с мъжа в културно-обществения живот и се съревновава с него, тази тема добива актуалност, въпреки сложността на проблема, който може би е прекалено дълбок, за да проникне лесно по него човешкото съзнание. От историческо-културна гледна точка, а и от пастирска, особен интерес представлява навлизането на жената в сферата на обществения, професионалния и политическия живот, като не по-малък интерес за съвременната християнка представлява и участието ѝ в църковния живот на древната и днешната Църква, където тя може да намери прекрасни примери за подражание.

В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем на човешките права. Преобладаваща е позицията, която изхожда от факта, че движението за защита на човешките права се заражда в Западна Европа след Реформацията и защитава мнението, че основна предпоставка за формулирането на първоначално отделните идеи, а по-късно и на цялостните концепции за правата на човека е християнската религия.

По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за основните човешки права, тъй като тези права (особено „индивидуалните“) са издигнати в култ от идеите на криворазбрания либерализъм и хуманизма. Последният според нас – казахме, – не е православна категория. Защото според учението на Православната църква човекът, както и всичко в света, е Божие творение, неговото съществуване и съществуването на обществото, в което живее, е подчинено на Божия промисъл.

Има още

Публикувано в Разни | С етикет , , , | Вашият коментар

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 1

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Мнозина грешат, като употребяват термина „протестантска църква”. Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори – ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от ония лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.

Църквата като Богочовешки организъм не може да се отъждестви с нито един политически порядък, дори с демократичния, който е станал „мит“ и идеал на света. През „всички епохи тя в по-малка степен е приспобявала институциите си към светските и едновременно с това постоянно е подчертавала своята различност и особеност в сравнение с тях. В живота на Църквата постоянно се проявява антиномията да бъдеш в света, а не да бъдеш от све­та.“ Защото „като Богочовешки организъм, Църквата притежава не само тайнствена същност, неподвластна на стихиите на този свят, но и исторически обусловена същност, влизаща в съприкосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата. Тя от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройството на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и взаимодействие с Църквата. Взаимоотношенията между държавата и последователите на истинската религия са се променили в хода на историята. Следователно възникването на земната държава (като устройство и система) трябва да бъде схващано не като изначална Богоустановена реалност, а като предоставена от Бога възможност на хората да организират своя обществен живот, изхождайки от тяхната свободна воля, за да може това организиране, като отговор на изкривената от греха земна реалност, да помогне за избягването на още по-голям грях, чрез противодействането срещу него от страна на светската власт.“  Въз основа на това осветскостяването на света става причина християнските ценности, добродетели и празници да бъдат заменяни със светски такива. Какво означава думата вместо?

Българската дума вместо, на гръцки език е αντί, тоест затова и секуларизирания свят предлага вместо християнски празници – анти (християнски) празници. И така в края на XIX-ти век и в началото на XX-ти век се появява един вместо-християнски празник за денят на жената и майката (8 март), който се празнува в миналото и днес, независимо, че Св. Благовещение е християнски празник за денят на жената и майката, който по своето еклисиологично-богословско съдъ-ржание има дълбок духовен смисъл…

За празника Св. Благовещение (25 март)

За установяване началото на почитането от християните на празника Благовещение може да се съди по достигналите до наши дни предметни изображения не само в иконописта[21] и монументалната живопис (икони, фрески, мозайки и други), но и в миниатюри на ръкописи, в скулптури и саркофази, в бродерии на тъкани и други църковни утвари и одежди.

Кратки еортологични[22]  данни за празника Св. Благовещение

Във византийската традиция датата 25 март има огромно значение – това е ден не само на Благовещение, но и на сътворението на света и Възкресението на Христа; от нея се отчитат датите на другите празници: Рождество Христово, Зачатие и Рождество на св. Иоан Предтеча. Денят на Благовещение нерядко се считал за ден на началото на църковната или даже на гражданската година както на Изток, така и на Запад. На Запад са били известни два способа за отброяване на годините от Благовещение: calculus Florentinus (латински Флорентински ред), имащ широко разпространение чак до ХVІІІ-ти век и по-малко известния calculus Pisanus (Пизански ред). Убеждение за съвпадението на историческата дата на Възкресение Христово с 25 март довежда до това, че този ден получава наименованието „Кириопасха“ (Кириопасха – Господствена, тоест истинска, нормална Пасха; понякога се среща неправилна етимология Господня Пасха). В днешно време Кириопасха наричат случайното съвпадение през няколко години на празниците на Пасха и Благовещение. По думите на древeн автор от IX-ти век, света равноапостолна Елена (живяла IV-ти век), майка на св. равноапостолни император Константин, се отправила в Назарет и като открива дома, в който пресвета Богородица чува от св. Архангел Гавриил:  „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“, там тя построила на това място удивителен храм на Богоматер. Към същото време се отнася и издигането на друг храм на Богоматер – на мястото на кладенеца, откъдето Пресветата Дева, както и другите назаретски жени, черпели вода.

В Православната църква Благовещение на Пресвета Богородица се счита за един от най-важните празници с пълното название: „Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария“.

Има още

Публикувано в Разни | С етикет , , , | Вашият коментар

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия*

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Предисловие

Настоящото четиво под формата на тази малка книжка е насочено или адресирано до широк кръг читатели от всички сфери на обществото. Разчитам и се надявам на това, че всеки, който чете следващите страници ще намери нещо, което представлява интерес за него от различните гледни точки за джендърните стерeотипи и феминизма, като социални феномени. Идеята на това четиво се роди след една беседа от 03.03.2016 година „За феминизма” в Енорийския център при храм „Св. св. Кирил и Методий“, град София. Повечето правни, социологически, екзистенциални, психологически, еклисиологични, антропологически и други проблеми в книжката са разгледани в светлината на Православната вяра.

В тази връзка се надявам искрено, освен като хуманитарна научна информация, четивото да послужи на читателя да опознае себе си, респективно придобие познание за апостасията (от гръцки:  αποστασία, „вероотстъпничество“), истинската жива вяра в Бога и някои аспекти на нравствения закон.

„Неверието е един вид умопомрачение. Става дума за мъчителна страст на душата, която трудно се лекува. То като страст ужасно потиска оногова, когото е обладало. Така става причина за множество негови страдания, като по този начин се оказва вредно не само за него самия, но и за околните[1]”.

„Блажени Теофилакт, казва: „Вярата, която върви с любовта, е всичко. С други думи, тя е длъжна винаги да е действена и жива чрез любовта в Христа. Следователно, знай, че вярата явява делата си в любов и така тя се показва жива. Когато обаче няма любов, тя е бездейна.” Подобно е евангелското място, в което се говори, че вярата без дела е мъртва (срв. Иаков 2:17). Истинската вяра в Христос, води човека към блаженство и го поучава, че в любовта, която чувстваме към Бога и ближния, можем да открием многожеланото благо. Тази вяра носи даровете на Светия Дух. Той просветлява чрез Своето посещение ума на верния и му дава мъдрост, съзнание, доброжелание, познание, истина и свещен страх от Бога. Истинската вяра сътворява наново човека, който е бил разложен от греховете, и го възвръща в първата му хубост, в древната му красота. Тя го освещава, прави го да благоухае и го води към съвършенство. Тя разтваря широко очите му, за да вижда той всичко онова, което се не вижда, откривайки му тайнствата. Предоставя му нравствена сила и мъжество за отърсване от малодушието при житейските изпитания. Дава му неизчерпаема сила, дързост, смелост, великодушие, велика смиреномъдрена разумност, милосърдие и цяло множество добродетели[2].”

***

Темата за джендърните стереотипи[3] и апостасията (гръцки отстъплението) от Бога, в контекста на феминизма, като едно от неговите проявления е сложна, защото е многоаспектна и интердисциплинарна по своята същност.

Ще допълним, че настоящия анализ е изграден изцяло съгласно философията на Конституцията на Република България, православната еклисиология и съгласно учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната църква.

Лингвистичен анализ

При първи рационален поглед върху джендърната теория, се вижда, че е налице лингвистична „игра на думи” относно понятието „равенството между половете” (английски Sexual equality), тъй като джендърните теоретици го наричат  на английски:  Gender equality, което в превод означава „джендърно неравенство[4]”. 

Почти никой интелигентен човек, дори живеещ в англосаксонския свят не знае значението на това понятие, макар че то вече е завладяло умовете на мнозина и е повлияло силно върху национални и международни институти. 

Има още

Публикувано в Разни | С етикет , , , | Вашият коментар

Вероопределението на Седмия вселенски събор – продължение и край*

Съдържание и значение

Тотю Коев

От приведените свидетелства и на­правените по тях разсъждения става ясно, че:

1. Макар и не много на брой, но все пак в Свещеното Писание има ука­зания за съществуването на изобра­жения и за почтителното отношение към тях, защото те са били направени по Божие внушение;

2. Свещеното Пи­сание не само не отхвърля изобра­зителното изкуство и изобщо изку­ството, но го санк-ционира и утвърж­дава;

3. Старозаветната забрана се отнася до езическите изображения, тоест до изображенията на мними богове и до поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педа­гогически характер – да се пред­пази израилският народ от езическо влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;

4. В Стария Завет имало изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката природа, поразена от греха, не е била достойна за изоб­разяване и, съответно, за почитане. Не могат да се търсят преки указа­ния и в Новия Завет. Едва след като е завършено изкупителното дело на Иисус Христос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъдат на Иисус Христос и на пресвета Богоро­дица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотвор­ния образ на Иисус Хрис-тос и за образа на света Богородица, нарисуван от св. апостол и евангелист Лука;

5. Има същностна разлика между поклонение и служение. Поклоне-ние може да се отдава не само на Бога, но и на човеци и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всич­ко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се по-кланяли и кадели благовонно кадиво. Такава била Божията повеля (Изход 30:7, 34-38; 34:14; 40:27, Левит 16:12-15, Второзаконие 6:13; 10:20, 3 Царства 8:22). Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон (Матей 5:17-18, 21-30, 33-47; 7:12; 22:37-40). Апостолите подражавали на Христа. Те дори оти­вали на поклонение в Иерусалим (срв. Деяния на светите апостоли 24:11). Служение обаче се отдава само на Бога. Това слу­жение, макар и не пряко, е санкцио­нирано още във Втората Божия за­повед: „Не им се кланяй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; срв. Левит 26:1, Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14); „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще слу­жиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите думи е казал и Сам Иисус Христос (Матей 4:10, Лука 4:8). Обществените молитви, които християните извърш­ват по установено чинопоследование, се именуват винаги богослужение, но не служение на един или друг светец. При това библейско разграничение между поклоне­ние и служение няма никак­во основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между пок­лонение и служение е фик­сирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според нашата вяра подобава само на Божественото естество… „

Първи вселенски събор (325 година)

Истина е, че след като на IV-тoто заседание отците на събора привели редица библейски и светоотечески свидетелства в подкрепа на иконопочитанието, в самото вероопределение многократно се позо-вават на Свещеното Предание и на преданията на Църквата: „Пазим църковните пре­дания„, „следваме Преда­нието на Вселенската църква„. Тук думата „предание“ е употребена в едни случаи в множе-ствено число („църков­ните предания„), в други – в единствено число („Преданието на Вселенската църква„). Двойната употреба е в зави-симост от смисъла, който се вла­га в тази дума в различните случаи.

В първия случай „църковните пре­дания“ са правилата на вярата, пре­давани от църковните отци и учители и пазени от Църквата. Те са различ­ни начини на външно предаване на Откровението – чрез слово, чрез об­раз, чрез музика и така нататък.

Във втория случай с думата „пре­дание“ се изразява истината за Све-щеното Предание на Църквата, което като свещено и божествено не е в зависи­мост от човека. То е пребъдването на Светия Дух в Църквата. То живее и ста­ва достояние на вярващите посред­ством различните видове църковни предания, едно от които, по думите на вероопре-делението, „е за иконо­писта„.

Иконописта като едно от преда­нията на Църквата е изначално съ­ществуващ начин за изразяване на Преданието, с помощта на който ни се предава Божественото Открове­ние. Това значи, че човешкото дейст­вие при направата на иконата се вдъх­новява и направлява от Светия Дух, Който живее в Църквата.

Преданието живее в иконата по същия начин, както живее в богослу­жебните текстове. Дух Свети, Кой­то е вдъхновявал учението на апосто­лите и на светите отци, е вдъхновител и на иконописанието. И в двата слу­чая Източникът на вдъхновение е един и същ. Различна е само човеш­ката изразна форма. Това ни дава основание да приемем, че иконата е богословие в образи на­равно с богословието в слова. Поради това за отците на съ­бора иконопочитанието не е измисле­но от живописците, то е одобрено законоположение и предание на Все­ленската църква. На живописеца принадлежи техническото изпълне­ние, а самото установяване на ико­нописта е дело църковно[18].

Като една страна от Божественото Откровение Свещеното Предание е въз­можно само в Църквата Христова. Последната е продължаваща се Пет­десетница. Като тяло Христово, като богочовешки организъм в нея дей­стват два фактора: божествен и човешки. Първият, без да обезли­чава втория, го вдъхновява и насоч­ва. Участниците на Апостолския съ­бор в 51-ва година завършват дейността си с думите: „Угодно бе на Светаго Духа (божественият фактор, скоби мои) и нам (човешкият фактор, скоби мои)“. По същия начин, със съдействието на Светия Дух отците на Седмия вселен­ски събор формулирали своето вероопре-деление, изхождайки от Свещеното Предание, което отразява практи­ката на Древната църква, и не само практиката, но и учението, върху което се гради практиката.

Св. Иоан Кръстител

Като формулирали окончателно учението за иконопочитанието, от­ците на Седмия вселенски събор с това не въвели нищо ново, а само по­твърдили съществуващата в Църк­вата древна традиция на иконогра­фията. Чрез позоваването си на „Преданието на Все-ленската Църква“ съ­борът подчертава, че наличието на икони и почитта към тях се базира преди  всичко на Свещеното Предание, което, исторически погледнато, предшества Свещеното Писание и съще­ствува в Църквата до днес. Вътреш­ният живот на Църквата, както и Свещеното Предание, има различни проя­ви, които намират външен израз в църковната архитектура, в писме­ните, литургическите и други памет­ници. Цялостният живот на Църк­вата в нейното историческо съществу­ване, отразен в различните паметни­ци, съставлява църковно-то преда­ние[19].

Има още

Публикувано в История на Християнската църква | С етикет , , , | Вашият коментар