В края на краищата все пак доброто ще победи!*

Публикувано на от Dragan Bachev

Епископ Николай

Въведение

Уважаеми читатели,

Преди да публикувам тази статия, почувствах необходимост да се поинтересувам кой е нейният автор. В брой №1 на списание „Духовна култура“ от 1949 година текстът е подписан единствено като „епископ Николай“. В Българската православна църква по това време няма епископ с това име – двамата известни български архиереи Николай са ръкоположени години по-късно.

Това ме насочи към вероятността авторът да е епископ Николай Велимирович – известен сръбски духовник, богослов и духовен писател, чиито текстове по онова време често са разпространявани в православните среди на Балканите. Поради политическата обстановка през 1949 година редакцията вероятно е предпочела да не изписва фамилията му.

Независимо от това, статията носи силно духовно послание и вярвам, че ще бъде полезна и вдъхновяваща и за днешния читател.

ДБ

***

Никой под слънцето не е истински велик, драги читатели, освен онзи човек, който твърдо вярва в крайната победа на доброто. И никой сериозно не вярва в Бога освен онзи човек, който вярва в крайната победа на доброто. Тези две вери така съвпадат една с друга, както слънчевата светлина съвпада със слънцето. Както не може да бъде признавана слънчевата светлина и да бъде отричано слънцето, също така не може да бъде признавана крайната победа на доброто, пък да бъде отричан Бог! Нито пък обратното! Да вярваш в Бога, значи да вярваш в крайната победа на доброто. Може да вярва истински в крайната победа на доброто само човекът с вяра в Бога. В онзи миг, когато потъмнее вашата вяра в крайната победа на доброто, знайте, че е потъмняла и вашата вяра в Бога. Людете, които казват, че вярват в Бога, а често твърдят, че злото винаги побеждавало доброто, нямат ясно съзнание за своята вяра. Защото, ако съществува Бог, то само Нему едному принадлежи крайната победа, и никому другиму. В света постоянно се борят доброто и злото. Ако на злото би принадлежала крайната победа, това би означавало, че Бог е зла сила. Но Бог по-скоро не би съществувал, отколкото да съществува като зла сила. Съществува ли Бог, то Той съществува непременно като добра сила. Съществува ли пък Бог като добра сила, то тогава крайната победа на доброто произтича като неминуема последица от Божието битие. Оттук вярата в Бога непременно означава и вяра в крайната победа на доброто.

Всички вие, читатели, предполагам, вярвате в Бога. Но има ли поне един между Вас, който истински да вярва в крайната победа на доброто! Тоест: има ли поне един, който да вярва последователно? Нека не ви учудва и не ви обижда моето питане! Вижте, всякога е имало много вярващи в Бога, а малко вярващи в крайната победа на доброто!

Аз знам, кои две ненормалности под слънцето са най големи: едната е вярата в Бога без вяра в крайната победа на доброто; другата е вярата в крайната победа на доброто без вяра в Бога. Едното е огън, който се губи в мрак; другото е мрак, който тук-таме завършва с някакви си блясъци.

Вярата в Бога и вярата в крайната победа на доброто, това е едно дърво със стъбло и с корона. Сама едната вяра в Бога, това е дърво със стъбло, без корона. Едната само вяра в крайната победа на доброто, това е корона без стъбло, която виси във въздуха. В света се препират две групи люде. Едните са набожни, които не вярват в победата на доброто; другите са безбожни, които вярват в победата на доброто. Името на едната група е заблуда; и на другата група името е пак заблуда. Едните са стъбло без корона, другите са корона във въздуха. Има ли някой между вас, чиято душа да е достатъчно широка и достатъчно яка за една нормална, пълна вяра? Има ли някой сред вас, чийто дух да не представлява разбито огледало, в което биха могли да се огледат само дребни частички от хармонията в света и живота? Има ли някой между вас, когото едновременно и да осветлява вярата в Бога и да го съгрява вярата в крайната победа на доброто? Ако има такъв човек, тогава нашето време не е останало без „месии“. Ако има двама, трима и десет, тогава нашето време не е без пророци и апостоли, нито без герои, нито без мъдреци.

Кой е месия? Това е онзи човек, който вижда Бога в своя живот и в живота на всичко около себе си и вижда крайната победа на доброто в света.

Кой е пророк! Това е онзи човек, който се чувства вдъхновен от Бога и вдъхновен от вярата в крайната победа на доброто.

Кой е апостол? Това е онзи човек, който проповядва за Бога и крайната победа на доброто.

Кой е истински герой? Това е онзи човек, който е уверен, че доброто, в края на краищатa, непременно ще победи злото, и който в живота неустрашимо се проявява като бранител и носител на доброто.

Кой е мъдрец? Това е онзи човек, чиито мисли водят към Бога и чието сърце гори от вярата в победата на доброто.

Всяко време в историята носи свой отличителен белег, както всяка планета в небесната висина си има свой особен блясък. Всичките времена са втъкани тясно едно в друго, както разнобагрен вътък в една и съща тъкан. Знакът на едно време е култът на тялото и на физическата сила. Знакът на друго време е увлечение по философия и аскетизъм. Знакът на трето време е развитие на науката и изкуството. Знакът на четвърто време е отдаване изключително предимство на техниката.

„Властване на техниката“ е тъкмо белегът на нашето време. Никога техниката не е била така развита, както във времето, в което ние живеем. Нейната власт преминава почти в абсолютизъм. Всички други области на човешкия дух и на човешката дейност са принудени да се задоволяват с един скромен ранг в сравнение с всепогиващата техника. Това засяга, за съжаление, и Христовата Църква.

Тя обаче и от малкото място, което людете ѝ дават, всякога се е старала да бъде „стълб и крепило на истината“ и да изпълни своя дълг. И винаги, това трябва дебело да се подчертае, е била един непрекъснат протест срещу людете такива, каквито са.

Що е идеалът на Църквата? Набожен човек с вяра в крайната победа на доброто. Докато не види в своята среда такъв човек, Църквата няма да мирне със своя протест. Намери ли се един такъв човек, Църквата пак продължава с протеста, задето и всички нейни членове не бързат да се стремят към съвършенството на този човек.

Идеалът на Църквата не е нещо невъзможно и неосъществимо. Той досега много пъти е бивал осъществяван в историята на човечеството. Своя идеал Христовата Църква е видяла досега осъществен преди всичко в лицето на своя Божествен Основоположник, после – в лицето на своите пророци и апостоли, и в лицето на много герои и мъдреци. Но Христовата Църква все още съществува, макар нейният идеал толкова пъти да е бивал осъществяван. Църквата съществува с тази именно цел, щото да приведе всички към своя идеал. И тя съществува и ще съществува като институт на недоволство от людете и институт на доброжелателна критика, и като институт за възпитаване на людете.

Все още има много хора, които живеят в голяма отдалеченост от идеала на Христовата Църква. Онези люде, които са бедни откъм вяра в Бога и откъм вяра в крайната победа на доброто, упорито и вироглаво въздигат някое свое „съкровище“, като свой идеал, мислейки, че това тяхно „съкровище“ е несравнено по-голямо от онова, което Църквата предлага.

Църквата предлага на всички люде по земята богатството на вярата в Бога и в крайната победа на доброто, като единствено истинско богатство, което могат да имат всички люде и което трябва да надживее и наследи всички останали богатства. Не си правете оглушки, братя, пред това спасоносно предложение на Църквата; защото Църквата не го прави заради себе си, но заради вас. Човекът, за когото идеалът на Христовата Църква завинаги остане недостъпен, не е пълен човек, не е цяло и правилно, но – натрошено и надробено на късове огледало, което отобразява разногледи и изкривени лица.

Спомнете си за ония люде, здрави и красиви и силни телом, които не вярват в победата на доброто над злото! И аз си спомням за такива люде, и те ми изглеждат като едно ситно натрошено огледало в златна рамка.

Спомнете си за оня философ и за онзи свещеник, които неуморно говорят: „колко правдата е по-добра от неправдата, но колко пък неправдата е по-яка от правдата, още отначало и досега, и отсега и завинаги!“ И аз си спомням за такива люде и ми се струва, че виждам болник, който говори: „здравите люде наистина са по-добри от болните, но болните са по-яки от здравите“.

Спомнете си за онзи милионер, под тежестта на чиито милиони неговата душа живурка като пребита змия под тежестта на железен лост, и който от все сърце се ядосва, че този свят ще трябва да пропадне затова, че малките и сиромаси люде, със семейства и обременени с военни и данъчни тежести, търсят повишение на своята надница с някой лев. И аз си спомням за такива люде, и ми се струва като да си спомням за човешки лица във вдлъбнато оптическо огледало, които със своята сплеснатост, със своите погачести глава и нозе и в елипса развлечен труп предизвикват у децата неудържим смях.

Спомнете си за онзи художник, който вижда красотата изключително само в своето художествено произведение, в картината, или статуята, или симфонията, или поемата. За такъв художник нашият свят е една брутална, животински груба грозота, от която той е изкристализирал един къс красота в своето дело. За него грозотата, или дисхармонията, е истинският облик и живот на тоя свят. И аз си спомням за такива художници и ми се чини, че пред мене стои едно нацупено дете, което грабва от морето вода в една мидена черупка, па се обръща гърбом към морето и злъчно говори, че морето е това, що е в мидената черупка, и че друго море няма; а онова, що е зад неговия гръб, това е пустинята Сахара.

Спомнете си за учения, който класифицира няколко минерала или написва няколко химически формули на хартия, и след това с укор гледа на Църквата, която проповядва някакъв по-висш Разум от неговия. Всичките минерали и всичките химически елементи и техните съединения е направил неразумът, слепият случай, а човешкият разум, разумът на учените, е кумувал на всички тия продукти на неразума, на слепия случай; и ето, затова вън от човешкия разум няма разум във висинето или на земята, в нея и под нея. Така си мисли това дребничко човеченце, което твърде много е далеч от вярата в крайната победа на доброто и което прилича на разбито огледало.

Спомнете си изобщо за всички онези люде, стари и млади, които всеки ден се оплакват от някаква победа на неправдата и безнравствеността и от грозотията и безсмислието в света. Спомнете си за онези човеци, които своята вяра в крайната победа на злото в света изграждат често на твърде дребнави основания, най-често на дневни неприятности. Спомнете си за тези люде и ги поразгледайте внимателно! Те са навсякъде около вас. Погледнете и в себе си и вижте, да не са и у вас самите, и чуйте тогава следния прост разказ, който Христовата Църква повествува като отговор на хората за тяхното песимистично малодушие, за тяхното маловерие и зловерие!

Едно Дете се родило в пещера. Други деца се раждат в светли стаи, в пух и коприна, и пак се оплакват от надмощието на злото над доброто в света. А Онова Дете от пещерата и от сламата никога не се е оплаквало от това. То вярвало в Бога и в крайната победа на доброто.

Това Дете, Което е било родено в пещера и на слама, било принудено да остави Своя роден край, така мил на всяко детско сърце, и да бяга със Своите родители в чужда, далечна земя, за да спаси Само̀ Своя живот от бесния характер на деспота на Неговото отечество.

Другите деца не усещат горчивината на хляба в чужда земя, и не чувстват от своя владетел нищо друго освен бащински грижи и милости, и нежности, и все пак вярват, че злото е по-яко от доброто. А Онова Дете, Което още като дете е усетило толкова тежки злини, каквито са: тирания, и подлост, и мъчен живот в чужбина, все повече е укрепвало в Себе Си вярата в крайната победа на доброто.

От Това Дете, Което е било родено в пещера и Което рано е трябвало да бяга от Своя роден край поради бясна тирания, е пораснало Момче, Което трябвало да върши изморителна работа в дърводелска работилница. Другите момчета често нищо не работят и не пипат нищо изморително до своята зряла възраст, и все пак се оплакват от множеството и тежестта на злото в света. А Онова Момче, Което със секира е трябвало да дяла и чрез това да поддържа своя живот, не се оплаквало нито от количеството, нито от тежестта на злото в света, но радостно е понасяло всички напрежения, с вяра в крайната победа на доброто.

Прочетете още „В края на краищата все пак доброто ще победи!*“ →

Слово за благодарността към Бога*

Публикувано на от Dragan Bachev

Св. Василий Велики

Вие чухте словата на апостол Павел, с които той се обръща към солунци, давайки всекиму правила за живот. Защото учението му беше насочвано всеки път към определени лица, но ползата от него се простира върху целия човешки живот. „Винаги се радвайте, казва той, непрестанно се молете, за всичко благодарете“ (1 Солуняни 5:16-18).

Каква е тая радост и коя е ползата от нея? Как е възможно да се постигне непрекъсната молитва и за всичко да се благодари на Бога? За това нещо, доколкото е възможно, ще поговорим след малко. А най-напред трябва да се занимаем с онова, което противниците възразяват, хулейки заповедта като неизпълнима. „Каква добродетел е, казват те, денем и нощем да прекарваш в радостно и весело разположение на духа? И как е възможно това да се постигне, когато ни обграждат безброй независещи от нас злини, които причиняват неизбежно униние в душата и поради които да се радваш и да си весел е по-невъзможно, отколкото гореният да не чувства болка и пробожданият да не се измъчва. А може би и някой от стоещите тук около нас, страдащ от същата болест на разсъжденията, се оправдава с „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Псалом 140:4). Поради трудността за изпълнение на заповедите той се опитва да прехвърли вината върху законодателя, който уж предписвал невъзможни неща. И казва: „Как мога винаги да се радвам, като не зависят от мене причините за радостта? Защото поводите за радост идват отвън, а не са заложени в нас: посещение на приятел, среща с родителите след дългогодишна разлъка, придобиване на пари, почести от хората, възстановяване на здравето след тежка болест и всякакво друго жизнено благоденствие; дом, задоволен с всичко, изобилна трапеза и близки, причастни на радостта ти, слова и зрелища, носещи наслада, здравето на домашните и общото им благополучие в живота. А печални са не само скърбите, които нас обземат, wo и които се случват на приятели и роднини. Така че от всичко това трябва да се извеждат радостта и веселието на душата. А освен това, още когато може да се види провалът на враговете у осуетяване на зли замисли, възнаграждаване на благодетели и въобще, когато нито някаква настояща, нито предстояща трудност разтърсва живота ни, тогава душата ни може да изпита радост. Как, прочее, ни е дадена заповед да вършим нещо, което не се постига само с желание, а е следствие на определени предпоставки? И как ще се моля непрестанно, след като нуждите на тялото неизбежно привличат към себе си вниманието на душшата и е невъзможно в едно и също време разумът да се разделя между две грижи?

А пък ми е наредено и за всичко да благодаря. Ще благодаря ли, когато ме измъчват, позорят, когато ме разпъват върху колело за мъчения и ми избождат очите? Ще благодаря ли, когато оня, който ме мрази, ми нанася коварен удар? Когато се вцепенявам от студ, когато глад ме мори или съм привързан на кръста, когато отведнъж се лишавам от чедата си и дори от собствената си жена? Когато внезапно поради корабокрушение загубвам състоянието си или когато попадна на пирати в морето или на разбойници на сушата? Когато съм в рани или съм оклеветен, или се скитам, или живея в тъмница?“

Такива и още повече неща дори изброяват ония, които обвиняват законодателя, като възнамеряват да използуват за оправдаване на греховете си клеветата срещу заръките, обявявайки ги за неизпълними.

Какво да отговорим в случая? Това, че апостолът има други неща предвид и се опитва да възнесе душите ни от земята къз висините и да ни преведе към небесно гражданство. А ония, които не схващат възвишената мисъл на законодателя, тънейки в телесните си страсти, въргалят се в земното и плътското, както червеите в калта, и търсят леснина в апостолските повели. Но апостолътi приканва винаги да се радва не когото и да е, а оня, който е станал като него, който не живее вече в плът, но има Христа, жив в себе си (Галатяни 2:20). Защото съприкосновението с върховното благо въобще не допуска отстъпка пред изкушенията на плътта. Но дори и да бъде разсечена плътта, нарушението на връзката се проявява само в пострадалата част на тялото и разпространението на болката не може да, проникне до разумната част на душата. Ако сме умъртвили земните си членове, според завета на апостола (Колос. 3:5), и носим в тялото си мъртвостта на Иисус (2 Коринтяни 4:10), то би трябвало болкатг от умъртвеното тяло да не достигне до освободената от връзките си с него душа. Безчестил и щети, и смърт на близки хора не ще достигат до разума, нито ще понижават възвишеността на душата до степен, тя да се влияе от тукашното. И ако изпадналите в трудност разсъждават като мъж достоен, те не биха причинявали скърби другиму, нито сами щяха да понасят тягостно случилото им се. Ако живеят по плът (Римляни 8:13), не ще скърбят толкова, но ще бъдат считани за жалки и то не заради друго, а понеже не са избрали подходящия път. Въобще душата, която веднъж е обзета от любов към Създателя и е свикнала да са весели с отвъдните хубости, не променя голямата си радост и благонастроеност под влияние на различните форми на плътските страдания. Дори онова, което от други се счита за печално, за нея е повод за веселост. Така постъпваше и апостолът, който се радваше в немощи „в скърби, в гонения, в нужди, като се хвалеше с нищетата си (2 Коринтяни 6:4;12:9-10). Докато в глад и жажда, на студ и в голота (2 Коринтяни 11:27), в гонения и притеснения другите страдат силно и се отказват от живота, при всички тези неща той ликуваше. Затова онези, които неподготвени се занимават с апостолската мисъл и не разбират, че той ни призовава за евангелски живот, дръзват дх обвиняват Павла, че ни предписва невъзможни неща.

Но нека да разберат колко поводи за основателна радост ни се предлагат чрез Божията щедрост. От небитието ние бяхме извикани за живот. Родихме се по образа на Създателя (Битие 1:26). Имаме разум и слово, които възпълват нашето естество и чрез които ние познахме Бога. Изкусно изучавайки хубостите на творението, чрез тях ние като чрез някакви писмена разчитаме великия Божи промисъл и мъдрост във всяко нещо. Умеем да разпознаваме доброто от лошото. От самата природа сме научени да избираме полезното и да се отвръщаме от вредното. Отчуждили се от Бога чрез греха, пак бяхме призовани за общение чрез кръвта на Единородния, като се избавихме от безчестното робство. А надеждите за възкресение, наслаждение с ангелски блага, царство на небесата, блага̀та на обетованието, които превишават силата на разума и словото!

Прочетете още „Слово за благодарността към Бога*“ →

Свети Василий Велики като тълкувател*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

В живота на християнската Църква IV-ти век, през който е протекла дейността на славния отец и учител на Църквата – Василий Велики, бил най-забележителният период в историята на християнството. Три столетия християнството безстрашно издържало гоненията на езичеството, запечатвало с кръвта на мъчениците целите и кристалната чистота на Христовото учение. Но ето, че когато в началото на IV-ти век бил обявен Миланският едикт за веротърпимост и когато за християнството като „позволена религия“ настъпило най-благоприятно време, Църквата се оказала в плен на вътрешни раздори и лъжеучения. Една след друга се появяват в нея ересите: арианство, аполинарианство, несторианство и евтихианство. От тези четири ереси най-опасно за Христовата църква било арианството. Защото в него повече отколкото в останалите ереси се съдържало отричане на божеството на Христа и се извращавали смисълът и ценността на християнското учение. Същността на различието между православното учение за Христос и арианското учение се състои в това, че първото признава Христос за единосъщен на Бога, а второто – за подобосъщен. При това в изписването на двата термина на гръцки език разликата била само една „йота“. Но всъщност православието, наричайки Христос единосъщен, учи за Него като за Творец; а за арианството Христос бил просто творение. Освен това опасността за Православната църква от арианството се увеличавала поради особените външни условия, подпомагащи неговото разпространяване. Източните императори, начевайки от Константин Велики, се смятали за покровители на християнството и се намесвали при решаването на богословски въпроси и спорове. И ако св. Константин Велики бил привърженик на правсславието и преследвал арианите, то следващите императори поддържали арианството. По времето на св. Василий Велики източен император бил Валент. Той не само бил арианин, но и голям враг и гонител на православието, а арианството станало господстваща вероизповед. И все пак не в гоненията се заключавала главната опасност за православието. То било преживяло вече редица гонения на езическите императори и затова преследванията на арианстващите императори вече не били толкова страшни. Но злото на ересите се състояло в това, че те внасяли в Православната църква религиозна неустойчивост и подкопавали авторитета ѝ. При наличието на обща религиозна неустойчивост всяка новопоявила се ерес лесно си спечелвала привърженици, а заедно с това и широко разпространение. При това, разбира се, трите века на езически гонения не преминали без следа за Църквата. Те силно задържали развитието на богословската мисъл. По времето на появата на арианството съществуващите символи (образци) на вярата били дотолкова неопределени и неясни, че всяка ерес е могла да тълкува подобен символ в своя полза. Тази неопределеност била причина за това, че слабите и неукрепнали души леко се поддавали на всяко лъжеучение. Накрая, съществено зло на ересите било това, че те съдържали в себе си причината на разложението. Гоненията на езическите императори сплотявали християните в задружно семейство, а ересите пораждали в християнското общество раздори и ненавист.

Общо взето състоянието в Църквата било такова, че за нейното устройване и издигане, за примиряването на нейните враждуващи чеда са ѝ били нужни архипастири с изключителни дарования и свят живот. Именно в лицето на св. Василий Велики Църквата получила ръководител, белязан с Божията благодат, украсен с висши дарования на духа. Широкото му богословско образование го направило твърд и авторитетен защитник на православието против ересите. Необикновената му енергия, твърдостта на волята му и неговата готовност да се жертва за благото на Църквата му помагали да работи успешно за запазването на православието и устройването на Църквата. „В борбата с ересите той бил непреклонен. В делото за подпомагането на бедните и утешаването на угнетените и обидените бил щедър и любвеобилен. Неговото мълчание било благородно, беседите му – гениални[1]“. Борбата за светото православие светителят продължава със слово и дело до последния си час. Цялостната му богословска и учителна дейност го е издигнала до степента на „учител на вселената“ (οἰκουμενικός διδάσκαλος). Западната църква също го провъзгласила за „учител на Църквата[2]“

Св. Василий Велики е роден по всяка вероятност в град Неокесария в областта Понт, Мала Азия, около 330 година. Произхождал от семейство, дало на Църквата Христова плеада видни богослови и църковни дейци. Баща му, именуван също Василий, бил учител по риторика и общообразователни науки на своето време. Баба му, Макрина, известна с благочестието и добродетелите си, била ученичка на св. Григорий Неокесарийски Чудотворец. Тя и съпругът ѝ прекарали в изпитания седем трудни години по време на гонението на император Максимин (235-238[3]). Майката на св. Василий, Емилия, също била от благочестиво семейство от град Кесария в областта Кападокия. Баща ѝ пострадал мъченически по време на последните гонения преди обявяване на християнството за „позволена религия“ през 313 година от император Константин Велики. В семейството на св. Василий се родили десет деца: пет момчета и пет момичета. От петте мъжки чеда едното умряло невръстно, а останалите четири се посветили на църковно служение: Василий, Григорий и Петър като епископи (съответно на Кесария, Ниса и Севастия), а Навкратий като монах. От сестрите му най-голямата, Макрина, основала заедно с майка си Емилия и други жени монашеско общежитие и така се удостоила да влезе в лика на преподобните.

Лесно е да се разбере какво възпитание е придобил в такова семейство св. Василий. Начално образование получил под грижите на баща си, а след това в Кесария Кападокийска, където за пръв път се запознава с Григорий от Ариана, послешния светител Григорий Богослов. Както било обичай у заможните младежи на онова време, св. Василий пожелал да се учи при възможно повече учители, като посещавал големи центрове на духовната култура. Така, след Кесария той бил в Константинопол, а после в Атина, където вече го очаквал св. Григорий Богослов. Макар и още непокръстени, те знаели само два пътя: единият водел в училището, а другият – в християнския храм, който път им бил по-скъп.

След завръщането си в родния край св. Василий учителствал известно време в Кесария, но скоро се покръстил и се отдал на по-задълбочено изучаване на християнството. За целта предприел пътуване из християнските средища в Сирия, Месопотамия, Палестина и Египет. Срещал се с епископи и монаси, с църковни учители и подвижници, черпел от техния опит и знания, подготвял се съзнателно за предано служение на Христовия виноград. Завърнал се в Кесария, той бил ръкоположен за дякон. Участвал в Цариградския поместен събор през 360 година. После се оттеглил в семейното имение в Понт и там в продължение на година и половина заедно със св. Григорий Богослов прониквал в богословската наука въз основа главно на трудовете на Ориген и на други църковни писатели. От 362 година започнала неговата антиеретическа дейност в помощ на Кесарийския епископ Дианий. Пръв помощник е, вече като презвитер, и на следващия Кесарийски епископ Евсевий в борбата за отстояване на православната вяра. Особено се проявява в тази насока след 365 година, когато император става арианинът Валент. А от 370 година е избран за епископ на град Кесария. Изборът му бил признание за лични качества и израз на обществени нужди. И избирателите не се излъгали. Благочестието и добродетелите на епископ Василий в годините на неговото светителстване преляли в светост и благодетелност. Трудно е да се каже в коя област на многостранната си дейност се проявил повече: като тайноизвършител или като учител на вяра и благочестие, като организатор на църковния живот или като обновител на монашеството, като борец против ересите или като благотворител, жертващ дори дрехите си за нищите братя. По думите на апостола той проповядвал словото Божие, настоявал навреме и не навреме, изобличавал, запретявал, увещавал с голямо дълготърпение и поука; множество скърби претърпял, но изпълнил делото си на благовестник; подвизавал се с добрия подвиг, пътя си завършил успешно, опазвайки вярата и увенчавайки се с венеца на правдата (2 Тимотей 4:2, 5, 7, 8).

Тежките обществени и църковни задължения били мъчнопоносими за слабия телом светител-подвижник. Тлеещата у него през всичките му години болнавост се изразила накрая в остро бъбречно заболяване, хода на което с тревога следял целият град. Преставил се о Господе в края на месец декември 378 година едва на 48-годишна възраст. Бил погребан на 1 януари 379 година, поради което на този ден се празнува и светлата му памет. Оценката и почитта на неговите съвременници още приживе му отредили прозвището μέγας („велик“). А Църквата Христова го причислила към лика на богоугодилите отвека светии и го възпява като ουρανοφάντωρ („разкриващ небесата“[4]), μύστις του Δεσπότου („тайноведец на Владиката [5]“), събрал добродетелите на светии: Моисеевата кротост, Петровата изповед, Иоановото богословие[6].

Изцяло погълнат от грижите около устройването и управлението на епархийската си църква и от борбата за чистотата на Христовата вяра, св. Василий Велики намирал възможност да се занимава и с богословски трудове. Оставил е богато и много ценно книжовно наследство: тълкувателни, догматически, апологетически, литургически и аскетически съчинения, беседи и стотици писма, някои от които отправени до видни свети отци на Изток и Запад като св. Атанасий Александрийски, св. Мелетий Антиохийски, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Амвросий Медиолански и други.

За да говорим за св. Василий Велики като екзегет, ние ще се спрем естествено на тълкувателните му съчинения. От тях най-важното безспорно е неговият „Шестоднев[7]“. Въз основа на разказа в книга Битие (1:1-26) и с помощта на знанията си в областта на естествените науки, придобити при следването, той описва сътворението на света в девет беседи, които жанрово се доближават до онова, което днес наричаме лекции. Авторът отхвърля светогледните схващания на древните философи за вечност и несъздаденост на света (които са предпоставка за двуначалието), като подчертава неговата ограниченост и произхода му чрез творческата сила на Бога. Говори за четирите стихии, за четирите елемента, както и древните философи, но ги съчетава в двойки. След това разглежда подробно отделните творения. Почерпеният от Плиний Стари и Елиан Клавдий (III-ти век след Христа) материал се подкрепя с библейски цитати и така се получава един забележителен синтез от библейски научни елементи.

Беседите са били произнесени по време на пост и то в рамките на една седмица, тоест понякога са били изнасяни сутрин и вечер[8]. Независимо от високото равнище на беседите с тяхното философско съдържание и трактовка, те са били следени внимателно от множество слушатели, между които имало работници, занаятчии[9] и жени от народа. Беседите не са били писани предварително, но добре са били планирани и подготвяни, а след записването им от бързописци явно са били преглеждани и поправяни от автора. В последната беседа той обещава, че при друг случай ще говори за сътворяването на човека[10], но не е успял да изпълни обещанието си. Това дава повод на някои изследователи на делото му да предполагат, че беседите са произнесени в края на неговия живот. Но като се има предвид, първо, че такъв вид беседи се изнасят от презвитери, а не от епископи, и, второ, че съдържанието и стилът им свидетелстват за неотдавнашни занимания с тези въпроси, твърде вероятно в школите на Атина, трябва беседите да се поставят в ранния период от творчеството на св. Василий.

По всички правила на тълкуванието светителят-егзегет започва своето изяснение с необходимите въведителни бележки за тълкуваната книга (в случая – Битие). Най-напред той се спира на методологията в изследването си: „Подобаващо начало за оня, който ще разказва за създаването на света, е да постави като начало на словото си устройването на видимите неща. Защото ще се предаде сътворяването на небето и на земята, което е станало не от само себе си, както си въобразяват някои, но е получило причината си от Бога[11]“. След това, имайки пред очи величието на изследвания въпрос, възкликва: „Кой слух е достоен за величието на разказваното? Как трябва да се подготви душата, за да възприеме такива неща?“ И дава предпоставките за тълкуване на свещения текст: „Тя трябва да е очистена от страстите на плътта, да бъде непомрачена от житейски грижи, трудолюбива, взискателна, да обозре всичко, от което би могла да получи достойно понятие за Бога[12]“.

Съвсем естествено го занимава и въпросът за автора на тълкувания текст: „Но преди да проучим точността на словата и да изследваме колко много значат тези малки думи нека си припомним кой разговаря с нас. Защото дори и да не успеем – поради немощта на нашия разум – да достигнем дълбочината на духа на писателя, ние от само себе си ще се съгласим с казаното, щом вземем предвид достоверността на говорещия. И така, съставител на това поветствование е Моисей[13]“. След като дава по-нататък сведения за автора от Свещеното Писание на Стария Завет, светителят подканва: „Нека чуем, прочее, речта на истината не в убедителни думи на човешка мъдрост, а с научени от Духа слова, чиято цел не е похвалата от слушателите, а спасението на поучаваните[14]“.

Шестодневът е бил много пъти превеждан и ползуван от други автори още с появяването му. Така например св. Амвросий Медиолански, съвременник на св. Василий, подражава на Шестоднева в свое подобно съчинение от шест книги върху сътворението (Exameron). Около 400-та година Шестодневът бил преведен на латински език от някой си Евстатий, живеещ в Рим[15]. През V-ти век е направен превод на арменски език. В края на IX-ти век или в началото на X-ти век старобългарският книжовник Йоан Екзарх съставя своя Шестоднев, като ползва труда на св. Василий Велики.

Друг тълкувателен труд на светителя е поредицата му от беседи върху псалмите 1, 7, 14, 28, 29, 32, 33, 44, 45, 48, 59, 61, 114[16]. Тези беседи също са съставени, както изглежда, докато е бил презвитер. От съдържанието им се вижда, че и те са били произнесени в храма в една поредица[17]. Успоредно с тълкуванието те съдържат и увещания, утешения и поучения. В първата беседа (върху Псалом 1) прекрасно е изтъкнато достойнството на псалмите и е окачествена тяхната поезия: „На едно учат пророците, на друго – историческите книги, на друго пък – законоположителните, друг е и видът на наставлението на притчите. А книгата на псалмите е обхванала полезното от всички книги. Тя пророчества за бъдното, припомня историята, законодатедствува за живота, внушава какво трябва да се върши. Въобще тя е обща съкровищница на добри поучения и грижливо открива всекиму полезното[18].“ И по-нататък пише: „Тук има съвършено богословие, предсказание за идването на Христа в плът, заплаха със съд, надежда за възкресение, страх от наказание, обещания за слава, разкривания на тайни[19]“.

При тълкуването авторът разглежда различни езикови въпроси[20], надписите на псалмите, разликите в изписването[21]. Изследователите забелязват известно влияние от тълкуванието на Евсевий Кесарийски върху псалмите. Това е възможно, но още по-вероятно е, че и двамата са ползвали един общ извор – тълкуванието на Ориген върху псалмите.

На св. Василий Велики се приписват още 5 беседи върху псалмите 14, 28, 37, 115 и 132[22]. От тях се приема за автентична само първата, поради което издателите на Патрологията на Мин я поместват „преди тълкуванието на втората част на същия (14-ти) псалом[23]“, тоест в том 29, колона 249-264. По този начин числото на автентичните беседи върху псалмите става 14 (върху Псалом 14-ти са две беседи). А четирите беседи в том 30, колона 72-117, остават с недоказана автентичност.

Втората беседа върху псалом 14-ти потвърждава автентичността на първата беседа със следните думи в самото си начало: „Като беседвах вчера с вас върху четиринадесетия псалом, времето не ни позволи да стигнем до края на словото. Сега идвам като признателен длъжник, за да ви изплатя останалия дълг. А останалото е кратко за слушане, както се вижда, и може би мнозина от вас не са забелязали, че е останало нещо от псалома[24]“.

Между тълкувателните съчинения на св. Василий Велики обикновено се помества и един пространен коментар върху първите 16 глави от книгата на св. пророк Исаия[25], но въз основа на проучването на езика и стила на съчинението в последно време не се приема, че негов автор е св. Василий. Действително, налице е по-голяма зависимост от алегорията на Ориген, отколкото в други трудове на св. Василий, а на места тълкуванието следва подобния труд на Евсевий Кесарийски. Все пак от текста на това съчинение може да се направи извод, че авторът е кападокиец[26], не е епископ[27]; той говори за аномеите като за съвременни еретици („възникналата сега ерес на аномеите[28])“, тоест живял е през IV-ти век.

Прочетете още „Свети Василий Велики като тълкувател*“ →

Произход и значение на думата „курбан“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Боян Пиперов

Всред религиозно-благочестивите обичаи на нашия народ, курбанът заема едно строго определено място. За курбан се считат гергьовските агнета. Шаранът, който заема традиционно място на никулденската трапеза, също така е курбан. Курбан колят отделни семейства в чест на някой светец, чрез молитвите към когото това семейство или пък негови предци са получили изцеление или сполука в дадена работа. Курбан се обрича от някого за отделен случай или пък докато е жив онзи, за когото се прави оброкът, като обещание за очакване сполука или оздравяване на болник. Курбан се коли по параклиси и оброчища[1] в дни, когато се честват светии или Богородични и Господски празници от страна на цяло село. Курбан се готви, по някои места, и в деня на погребението на покойник, или когато се споменават 40 дни от смъртта на близък човек. Освен в последния случай, курбаните са семейни, родови или обществени весели трапези, които се слагат за поканените и присъстващите, след като се отслужи или само се отчете съответната служба или молитва от свещеника.

Както при много народно-християнски обичаи, така и при курбаните, с течение на времето, много нещо от първия подтик и смисъл, които са предизвикали появата и осмисляли тези обичаи, са избледнели и даже са преминали в забрава. Това дава възможност да се появят, вплетат, а впоследствие да изплуват и като нещо най-важно, различни езически елементи и наслоения, които приближават тези отначало чисто религиозни прояви до степен на обреди, свързани с чужди на християнската религия суеверия.

Щом като курбаните у нас, независимо от разновидността им по време, място и приносимия дар, са свързани само с почитането на Бога, Неговата майка или Божии угодници, то ясно е, че курбаните имат този смисъл само след приемане на християнството от страна на българския народ. Самата дума „курбан“, по признанието на всички наши езиковеди, води началото си от арабски и е дошла у нас чрез турски, но по идея тя коренно се отличава, например, от мохамеданския курбан-байрям. Последният се празнува два месеца и десет дена след рамазана[2] като възпоменание за принасянето в жертва Измаил от страна на Авраам (не Исаак, защото Мохамед променил библейския разказ). Този байрям се празнува четири дни и в навечерието му се прави помен за умрелите роднини и се раздава милостиня. Като имаме предвид, че у нас курбанът стои във връзка с християнството, нека да видим какво е значението на тази дума в старо- и новозаветната писменост, за да си изясним и дълбокото значение на онези обичаи, които трябва да се свързват с курбаните.

В Стария Завет думата курбан се среща под формата kôrbа̀n, дериват от еврейския глагол karа̀w – подавам, поднасям (в асирийски kurbа̀nu). Под тази форма тя е заета и в гръцки език – κορράν или κορβανάς. Втората форма ще е погърчено арамейското – korbа̀na или kurbа̀nа (срв. Таргумим на Онкелос, към Битие 4:4, където стои korbа̀nа’ вместо еврейското mincha – жертва, дар). Глаголът karа̀w, от който е образувана думата kôrbа̀n, означава: приближавам се; поднасям, принасям дар или жертва. Може би, в дълбока древност, този глагол да се е употребявал у евреите само в смисъл на поднасяне на дар от човек на високопоставени лица: било в знак на поданство (Съдии 3:17), било като храна на почетен гост (Съдии 5:25). Но трябва да се подчертае, че интересуващата ни дума kôrbа̀n, където се среща в Стария Завет, има строго определено значение: поднесеното; това, което се принася Богу (пряко или в светилището Му) като жертва. Под kôrbа̀n съвсем не трябва да се разбира някаква определена жертва, а въобще онова, което човек доброволно поднася на Бога в дар: хлебна жертва (Левит 2:1), сребро, скъпи съдове, добитък, коли, пшеница, елей и така нататък (вж. Числа 7-ма глава), жертвено месо (Иезекиил 40:43) и други. Обичаят, подкрепен и урегулиран след това и от Закона, да се принася жертва или дар Богу, се корени в дълбоката убеденост на старозаветния човек, че всичко принадлежи на Бога. Човек е придобил, подобрил и спомогнал да се умножи даденото му, но той в дадено време трябва да отдели най-доброто от плода на своя труд и да го поднесе на Първоизточника му. Сигурно и затова в 70-те и другите гръцки преводи на Стария Завет kôrbа̀n е преведена с δώρον (дар), προσφορά (принос; Левит 1:2; 2:1; Числа 5:15 и други) или θυσία (жертва; Левит 2:1). В този общ смисъл на думата kôrbа̀n и в подчертаване на самоинициативата от страна на жертващия, се подготвила и оформила своеобразната употреба и значение на тази дума у по-късното иудейство.

В писанията на древните равини думата kôrbа̀n, в смисъл на жертва, не е чужда[3]. Даже се прави разлика между kôrbа̀n jасhid (жертва, дар, оброк на отделен човек) и kôrbа̀n zibbuг (жертва на общината). Но за разлика от старозаветното схващане за kôrbа̀n-а, тук ясно личи, че думата е станала само една оброчна формула, чрез която нещо се обрича за принасяне в дар на Бога. Но не бива да се мисли, че винаги обреченото бивало фактически принасяно. Всичко стигало дотам, че това, за което се отнасяла формулата, под предлог че се посвещава на Бога, се освобождавало от първоначалното си предназначение. По този начин думата kôrbа̀n станала само тържествена заявка, с която вече не се свързвали никакви истински настроения, а повече се избягвало изпълнението на задължения.

Иосиф Флавий употребява тази дума и в двете посочени гръцки форми: κορράν  (Юдейски древности IV, 4, 4 и Против Апиона, I, 22) и κορβανάς (Юдейската война, II, 9, 4). От контекста на двете места става понятно, че той прави разлика в съдържанието на двете понятия, означени с тези думи. За κορράν той пише: „И онези, които сами се определят за курбан на Бога, а това значи по гръцки език дар, ако желаят да се освободят от служение към свещениците, да платят сребро – за жена 30 сикли, и за мъж 50“. Съвсем ясно е, че тази бележка има предвид Левит 27:1 и нататък, където се говори за начина, по който става оценката на оня, който „дава оброк да посвети Господу душа по своя оценка“ (Левит 7:2). Kôrbа̀n, в случая, означава самия човек, който се посвещава на Бога като дар. Обяснението на еврейската дума kôrbа̀n чрез δώоρον (дар), за четците не евреи, убедително говори за това. В Юдейската война, II, 9, 4 той пък изяснява другата форма на думата, κορβανάς, в смисъл на храмово съкровище (ιερός θισαυρός). В посоченото място четем: „След това Понтий Пилат предизвика и друго вълнение, след като той употреби храмовото съкровище, което се нарича κορβανάς, за водопровод“. К. Kohler (Jew. Encykl. I, 436), като има предвид казаното в Матeй 27:6, обяснява, че κορβανάς е служело за обозначаване „църковния ковчег“ или кутията, в която се пускали дарения. Основание обаче за такокова значение на тази дума няма.

Прочетете още „Произход и значение на думата „курбан“*“ →

Иисус Христос не само е живял, но и сега живее между нас*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Cпасов Марковски

Повод да напиша тази статия ми даде новата практика, според която, когато се датира известно събитие да не се пише вече „преди Рождество Христово“ и „след Рождество Христово“, а да се казва само „преди новата ера“, и „след новата ера“. Мотивът за тази промяна е, че Христос бил мит, Той не бил историческа личност. Науката отдавна била доказала това.

Интересно е да се отбележи, че този въпрос, който бе подигнат с особена разпаленост в началото на миналия XIX-ти век и се смяташе за почти ликвидиран, сега, след повече от 100 години, той отново се явява на сцената. Сигурно противниците на християнството смятат по този начин най-лесно да се справят с тази религия и да я заличат от земята. Щом Христос е мит, щом Неговият живот и Неговото учение са легенда, тогава цялото християнство е измама и Христовото учение е лишено от своя фундамент.

Този е най-прекият и най-лесен път за унищожаване на християнството. Затова неговите противници в настоящата сериозна борба прибягват отново до това старо оръжие. Привеждат се имена на отдавна забравени противници, като например Ch. F. Dupuis, Volney – от края на XVIII-ти век, след това David Friedrich Strauss, Bruno Bauer – от първата половина на XIX-ти век, по-късно французите Emile Burnouf, Hochart, немците A. Kalthoff, Arthur Drews, американецът William B. Smith и още много други.

Някои от тези свободомислещи критици още приживе направиха известни корекции на своите първоначални възгледи за Иисус. Така например, основоположникът на митическата хипотеза, Щраус, около 40 години след своята книга „Животът на Иисус“ (1835 година) в друго свое съчинение „Стара и нова вяра“ между другото казва: „… за Иисус нищо повече не можем да знаем освен това, че той е живял и учил и накрая умрял на кръста“[1]. Това, което по-рано е отричал, сега го признава.

Също и друг свободомислещ отрицател Алберт Калтхов изказва противоречиви възгледи. В своята книга „Животът на Иисус“, Берлин 1880 година, стр. 173, той казва: „Кой може сега да ни посочи човек, който по-величествено и по-чисто да се стреми към нравствения идеал отколкото Иисус? Кой може дори да ни посочи някакво подобие, което да би могло по същия начин да възпламени човечеството за всичко божествено и велико, ако ни бъде отнет живият образ на Иисус? “ Този жив образ в друго свое съчинение „Произход на християнството“, Лайпциг 1904 година, под влияние на Бруно Бауер, той го отрича и изпада в противоречие с това, което е твърдял по-рано.

Някои противници на християнството се позовават на французина Ренан и на неговата книга „Животът на Иисус“, 1863 година, написана във форма на роман по френски маниер. Книгата на Ренан е увлекателна като четиво, но съвсем не е убедителна, понеже е лишена от историчност и от обективна преценка на разказаните събития. Ето как професор Брааш преценява Ренановата книга: „С лично участие следва той своя герой, като чувства, възклицава, плаче и тъжи заедно с него. Към разпнатия на кръста свой герой той вдъхновено се обръща с думите: „Почивай сега в твоята слава, ти, благороден пионер! Твоето дело е завършено. Твоята божественост е основана!“ И с известна своеобразност Ренан продължава: „Не се бой, че ще видиш зданието на твоя стремеж да се руши поради някаква грешка. От сега нататък, обезпечен срещу опасностите от изтощаване, ти ще съзерцаваш от висините на божествения мир безкрайните последици от твоите дела“. Въпреки, че Ренан се старае да ни нарисува Иисус като човек от плът и кръв с борещо се велико сърце, по фантастичен начин без да се придържа в източниците, в края на книгата си прави знаменателно признание: „Иисус няма да бъде надминат. Неговият култ постоянно ще се подмладява. Неговите страдания всякога ще затрогват най-добрите сърца; всички векове ще известяват, че между човеците не се е раждал по-велик от Иисус“[2].

От приведените тук примери се вижда, как дори противници на християнството, в края на краищата, дохождат до удивителни прозрения на истината. Това се забелязва особено във втората половина на XIX-ти век, когато свободомислещи изследвачи все повече и повече дохождат до убеждението за историческата достоверност на Евангелията. Тук могат да се посочат имена като: Теодор Кайм, Нолцман, Бернард Вайс, Обман, Буркит, Курт Линк, К. Г. Гьоц, Барнес и други[3].

Интересно е да се отбележи, че в последно време някои комунистически автори също потвърждават историческата достоверност на Иисус Христос. Това съобщава Фьодор Евфимьевич Мелников в статията си „Историческата достоверност за съществуването на Иисус Христос“, поместена в списание „Православен мисионер“, година III (1934), книга 3, стр. 182-184. Тук се казва: „В 1918 година съветският професор Николай Михайлович Никольски пусна книга под заглавие „Иисус и първите християнски общини“, в която опровергава всичките безсмислени и куриозни твърдения на безбожниците, че не е имало Христос (гледай стр. 31-42)“.

„В 1923 година в Ленинград излезе брошура от съветския академик Жебелев: „Иисус из Назарет “ … В това дълбокоучено съчинение е доказана не само историческата достоверност на Иисус Христос, но и тези градове и населени места, гдето Той е ходил и учил “ .

„В 1928 година Съветското държавно издателство пусна книгата на Ленинградския професор Владимир Германович Богоразд-Тана: „Християнството в светлината на етнографията“, който също потвърждава историческата достоверност на Христа“.

В същата статия се съобщава и за френския писател Анри Барбюс, виден комунист, редактор на комунистическия орган във Франция „Юманите“; той написал книгата „Иисус“, в която с искрена любов възпява Христа. Освен тази книга той написал и „Тълкувание на Иисус“, „гдето научно доказва историческото съществуване на Христа (гледай за това в журнала „Антирелигиозник“, № 7 за 1927 година, стр. 25-28)“ .

Някои отрицателни критици, при все това, продължават още да се основават на Артур Древс и да си служат с неговите остарели оръжия срещу християнството. В 1909 година се появи неговата книга Die Christusmythe, в която той ни предлага своите фантастични твърдения за научни доказателства. Древс дири образа на Иисус като Месия у древните перси, след това у древните гърци, в иудейските секти и прочее. Древс пренебрегва Евангелията и Апостолските послания като източници за историческия живот на Иисус. Много ясно личи, че от книгата му диша ненавист и злоба срещу християнството. А там, дето има страст и злоба, там няма научна, обективна истина. Затова, без преувеличение, може да се каже че митологическата хипотеза на Древс не предизвика очаквания ефект сред обществото, нито пък привлече на своя страна някого от учения свят на Запад. Напротив, със своите необосновани доказателства той предизвика буря от негодувание сред учените, поради което в 1911 година той бе принуден да излезе с друг свой труд: Die Zeugnisse für die Geschichtlichkeit Jesu (Свидетелствата за историчността на Иисус). Тази книга е много по голяма от първата (452 + XXII страници) и представлява защита и отговор на многобройните му противници. Обаче и в тази своя книга той нито е убедителен, нито е оригинален в изследванията си. В повечето случаи Древс не привежда свои доказателства, а посочва чужди мнения, в които се придържа безкритично. Така че неговите, така наречени, доказателства почиват на песъчлива почва, която може да се подрони и от най-слабата критика.

Ето такива са учените и техните научни методи, на които се основават противниците на християнството, за да „нанесат смъртен удар на християнството, да подкопаят неговите основи“.

Сега ми предстои да посоча доказателства, от които читателят да се увери по разум, че Христос е живял, че както е нарисуван образът Му в Евангелията и Посланията, е исторически достоверен и че Неговото битие е вечно. За тази цел аз ще си послужа: 1-во с външни, нехристиянски, исторически свидетелства, 2-ро с християнски свидетелства и 3-то с исторически факти, че Христос и днес живее между нас. Това са все сложни и обширни въпроси и аз не се мамя, че в малкото страници, с които разполагам, ще мога напълно и задоволително да ги разгледам. Моята цел, между другото, е да посоча, че не бива да се отнасяме с такава лекота към един толкова важен и сериозен въпрос, както правят някои критици. За онези, които искат да се запознаят по-основно и вдълбочено с въпроса, аз посочвам и нужната литература и давам необходимата ориентировка за собствено изследване.

Прочетете още „Иисус Христос не само е живял, но и сега живее между нас*“ →

Новозаветното благовестие за Христовото възкресение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николай Маджуров

Вярата в Христовото възкресение и извиращото от него светло упование за християнското сърце са многократно засвидетелствани и достатъчно удостоверени в новозаветното благовестие. Когато Спасителят умрял, тялото му било положено в гроба на Иосиф Ариматейски. Гробът бил затиснат с голям камък. Последният бил запечатан, а гробът – заварден със стража (Матей 27:60, 66). Римски войници са пазили мъртвото тяло. Военната охрана се е наложила от обстоятелството, че влиянието на Иисус Христос всред народа било голямо. Първосвещениците и старейшините са си спомнили твърденията на Спасителя, че ще възкръсне три дни след смъртта Си. „Господарю – казали те на Пилат, – спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна; затова заповядай да се запази гробът до третия ден, да не би учениците Му да отидат нощем да Го откраднат и кажат народу: възкръсна от мъртвите“ (Матей 27:63-64).

Настъпила нощ! Дълбока тишина царувала около Христовия гроб.

Но ето че изведнъж станало силно земетресение: „Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него; видът му беше като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг“ (Матей 28:2-3). От гроба в небесно сияние възкръснал Победителят Христос!

Стражата онемяла от страх – станала като мъртва. И след като се посъвзела от първия ужас, побягнала в Иерусалим, за да разкаже за случилото се.

Градът все още спял, когато членовете на синедриона се събрали по спешност, за да вземат бързи мерки против разпространената радостна вест. Но всичко било напразно! С възкресението на Иисус Христос възкръснали и някои светии. Последните влезли в светия град и се явили на мнозина (Матей 27:52). Въпреки това закоравелите иудейски водачи решили да заглушат слуха за чудото и да не позволят той да се разпространи между народа. Те повикали при себе си войниците и като им дали достатъчно пари, поръчали: „Кажете, че учениците дойдоха нощем и Го откраднаха; и ако за това стигне слух до управителя, ние ще уталожим гнева му, и вас ще избавим от грижи. А те взеха парите и постъпиха, според както бяха научени. И тази мълва се носи между иудеите до днес“ (Матей 28:12, 15).

Вестта за Христовото възкресение е толкова велика, и необикновена, че дори някои от учениците отначало не повярвали в нея.

Първи се удостоили да чуят благовестието за възкресението на Иисус Христос, да Го видят, да Му се поклонят и да приемат непосредствено спасителното Му слово „Радвайте се!“ – жените-мироносици. Те са четири: Саломия, Иоанна, жената на Хуз, Мария Магдалина и Мария Иаковова.

След като прекарали нощта в плач, рано сутрината в неделя, те се отправили към гроба на своя любим Учител и Спасител.Те дошли тук да изпълнят своя дълг, както си бяха обещали: да помажат с аромати драгоценното тяло на Господа. Пред гроба обаче жените стояли в голямо недоумение! Очудвали се в себе си защо огромният камък е отвален от гроба, самият гроб е празен и никаква следа няма от печата и стражата. Това недоумение пълнело душата им с тревога и скръб. Но ето, в тези мъчителни минути, неочаквано чуват победоносната вест, съобщена им от стоящия при гроба Ангел: „Не бойте се, зная, че търсите разпнатия Иисус; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал: дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ“. Поразени и треперещи, жените само слушали Ангела, който продължил: „идете скоро, та обадете на учениците му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, предварва ви в Галилея; там ще Го видите“ (Матей 28:5-7; Марк 16:6-7; Лука 24:3-6). И жените-мироносици, очевидки на това необикновено събитие, със свещен трепет и благоговеен ужас побягнали от гроба. По пътя те никому нищо не казали, понеже се бояли (Марк 16:8). Когато вкъщи разказали на учениците за видяното и чутото, апостолите сметнали техните думи за „празни“ и не им повярвали (Лука 24:11).

Между това Петър и Иоан, известѐни за случилото се, тръгнали към гроба Господен. Двамата апостоли искали сами да проверят, което чули от жените-мироносици, и да разгледат гроба. Отначало те вървели заедно, но по пътя Иоан избързал и пръв стигнал при мястото на погребението. Камъкът действително бил отвален и гробът открит. Но той не посмял да влезе вътре, докато не пристигнал и Петър. Щом влезли двамата в празния гроб, забелязали, че завивките, с които било обвито тялото на Господ Иисус Христос, и кърпата, която била на главата Му, са оставени свити на отделни места. Това показвало, че задигане или кражба на тялото не е могло да стане. И още тук Иоан, като видял всичко това, повярвал (Иоан 20:3-8; Лука 24:12).

Мария Магдалина не се стърпяла и втори път отишла при гроба на Иисус Христос. Може би думите на непознатия да не ѝ се видели напълно убедителни; може би тя да не е била удовлетворена от мисълта, че гробът е действително празен; може би, разсъждавала тя, момъкът да е бил един от съучастниците в заговора на свещениците и да ги е измамил.

Чудейки се в себе си, Мария Магдалина се обърнала и вижда човек, застанал близо до нея срещу едно място, обрасло със зеленина и осветено от слънчевите лъчи. Но Мария не Го познала, дори и след като Той ѝ заговорил: „Жено! Защо плачеш? Кого търсиш?“ А тя, като Го помислила за градинар на Иосиф Ариматейски, дошъл рано на работа, отговорила: „Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема“ (Иоан 20:14-15).

Господ Иисус Христос, покъртен от чистото ѝ блаженно желание, от непристорената ѝ детска простота, ѝ отговорил с една дума, произнесъл само едно име, нейното собствено име. Но Той говорел сега с любящ глас, с който толкова често се обръщал към нея, който тя никога не е могла да забрави, и който сега бил пълен с тъга и съжаление: „Марийо!“ Тогава, като внезапно пробудила се от сън, отчаяната жена познала Онзи, Когото търсила. „Равуни!“ – извикала тя и, като паднала на колене върху влажната трева, обхванала с ръцете си Неговите боси крака, върху които още се виждали червените отпечатъци от гвоздеите. Но възкръсналият Учител и Господ ѝ казал: „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог“ (Иоан 20:16-17). Зарадвана Мария се върнала веднага в града и разказала на апостолите, че е видяла Спасителя, и че Сам Той ѝ казал да им съобщи това (Марк 16:10-11; Иоан 20:10).

Свидетелството на Мария Магдалина скоро било потвърдено с ново явяване на Господ Иисус Христос. Когато жените-мироносици се отправили към учениците в града, възкръсналият Учител ги срещнал по пътя и им казал: „Радвайте се!“ Със страх и трепет жените се приближили до Него и Му се поклонили. Като ги успокоил от смущението, Спасителят им заповядал: „Не бойте се; идете и обадете на братята Ми, да идат в Галилея, и там ще Ме видят“ (Матей 28:9-10).

От този момент се изповядва Христовото възкресение от милиони уста. Жените-мироносици са първите проповедници на непостижимото знамение и най-възвишеното пасхално поздравление: „Христос възкресе!“

Трябва да отбележим, че след възкресението си, Господ в продължение на 40 дни се явявал редовно на Своите ученици и на другите Свои последователи и беседвал с тях за Царството Божие (Лука 1:3). От тях само за някои явявания се говори в новозаветното благовестие.

Третото Христово явяване било това на апостол Петър. За него свидетелства св. апостол Павел. Той пише, че Христос „се явил на Кифа“ (Петър) и след това на единайсетте“ (1 Коринтяни 15:5).

В същия ден, тоест в деня на Христовото възкресение, станало четвъртото явяване при особени обстоятелства. Двама ученика от числото на 70-те, единият Клеопа, а другият евангелист Лука, отивали на път от Иерусалим за близкото село Емаус. Вървели угрижени и тихо се разговаряли за тъжните събития, които се разиграли в Иерусалим с Иисус Христос. По едно време друг пътник ги настигнал и тръгнал с тях. Той бил възкръсналият Иисус, но те не Го познали. Непознатият пътник ги попитал какви са тези мисли, които разменяли. С тон на укор Клеопа Го запитал: „Ти ли си само странник в Иерусалим и не си узнал това, което е станало в него през тия дни?“ „Кое?“ – попитал Непознатият. Двамата пътници Му разказали за залавянето на Иисус Христос в Гетсиманската градина, за съденето Му, за жестоките подигравки, за ужасните мъки и страдания, за приковаването на кръста, агонията и смъртта. Като разказали за всичко това, те добавили следните думи на отчаяние: „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля; но при все това днес е вече трети ден, откак стана това.“

Като изслушал обясненията на Лука и Клеопа, Непознатият, пътник извикал: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците! Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“ И Непознатият им показал, въз основа на Стария Завет, че от Моисей се почва едно непрекъснато пророчество, както за страданията, така и за славата на Христа. При приближаването до Емаус, Той имал намерение да ги напусне, но те Го помолили да остане и Го завели в една къща, гдето решили да подкрепят силите си. Като седнали на трапезата, Гостът взел хляб, благословил го, разчупил го и дал на всеки по къс. В това време духовните очи на Лука и Клеопа се отворили и те познали в лицето на Непознатия разпнатия Христос. Но преди да успеят да го целунат, Той станал невидим за тях. „Не гореше ли в нас сърцето ни – казвали те помежду си, – когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?“ Лука и Клеопа веднага заминали за Иерусалим и разказали на апостолите и на другите с тях за преживяното. Но и самите те били посрещнати с радостни уверения, че „Господ наистина възкръснал и се явил на Симона“. Някои от присъстващите тук обаче продължавали да се съмняват (Лука 24:13-35; Марк 16:12-13) и да недоумяват: ако Христос наистина е възкръснал, защо не се яви пред всички ученици?

Прочетете още „Новозаветното благовестие за Христовото възкресение*“ →

Мeсианската надежда в Стария Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Славчо Вълчанов

«Трябва да се изпълни всичко, писано

за Мене в закона Моисеев и у проро-­

ците, и в псалмите»

(Лука 24:44)

Безспорен факт за всяко вярващо в Христа сърце е, че от историята на страданията на Спасителя, тъй както те са предадени в новозаветните писания, лъха неотразимо Божествено величие. Нещо повече, дори обикновеният преразказ или простото повторение на евангелското повествование за изкупителното дело на страдащия Месия са достатъчни, за да се раздвижат молитвено душите ни. При всичко това обаче евангелският разказ се отличава с пределна краткост, нерядко достигаща само до загатвания, които за нас, отдалечените по време читатели, остават понякога неясни по своя религиозен и исторически смисъл. Ето защо, мислено възправени пред тайната на Голготската жертва, ние бихме могли да бъдем подпомогнати от онова, което допълнително хвърля светлина върху образа на Спасителя. Тъкмо последното вече определя задачата ни: да проследим надеждата за Изкупител в Стария Завет, надежда, която тъй дивно се е осъществила в историческия образ на Иисус от Назарет, съгласно собствените Му думи: „Трябва да се изпълни всичко, писано за мене в закона Моисеев и у пророците, и в псалмите“ (Лука 24:24).

След грехопадението на прародителите Адам и Ева в Едемската градина (Битие 3:1-7), наред с наказанията, Бог провъзгласява така също и велика утеха: – „Ще всея вражда между тебе (тоест змията) и жената, и между твоето семе и нейното семе: то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие 3:15). Тези Божии слова са първото обещание,благовестие за Спасителя. Под „семе на жената“ в буквален смисъл са разбира потомството на Ева (цялото човечество), а в духовен смисъл – благочестивите, вярващите люде или „Божиите чада“ (Иоан 1:11-13), които се борят срещу силите на злото. Измежду последните Свещеното Писание ясно посочва и определя един необикновен, велик Потомък (Галатяни 4:4; срв. Битие 17:7, 19; 26:24), който наистина ще разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8), Този обещан от Бога победител над злото е Месия (от еврейски машиах – помазан, или в гръцки превод – „Христос“), тоест Помазаникът Божи. Според св. Иоан Златоуст ударът, който ще смаже „главата на змията“, е изкупителната кръстна смърт на Спасителя. Последното ясно се потвърждава и от свидетелство на св. апостол Павел по този въпрос (Галатяни 3:16).

В повествованието за изпитанията на Авраамовата вяра – в жертвоприношението на Исаак (Битие 22:1-18) св. Кирил Иерусалимски съзира друга древна напомка за обещания Победител. Тук Авраам предобразявал Бог-Отец, а Исаак Иисус Христос. Тъй както Авраам не пожалил за Бога едничкия си син, роден в преклонните му години, така и Бог Отец не пощадил Единородния Си Син заради нас, заради нашето изкупление и спасение (Римляни 8:32; Иоан 3:16). Като Исаак и Христос с послушание изпълнил волята на Своя Небесен Отец. Както Исаак е излязъл от дома на баща си и е отишъл на определеното за жертвоприношение място, така и Христос е бил поведен извън Иерусалим, за да бъде разпънат на голготския хълм – вън от Иерусалим (Евреи 13:11). Подобно на Своя предобраз и Спасителят сам е носил своя кръст. Както Исаак до деня на жертвоприношението е бил вече пожертван и един вид вече мъртъв, в сърцето на Авраам, а на третия ден му бил възвърнат отново от Бога, така предстояло и на Спасителя да умре на кръста, да престои три дни в гроба и да възкръсне.

В живота на патриарх Яков идеята за обещания Изкупител бива още веднъж подчертана: при благословенията си над своите дванадесет сина (Битие 49:3-27) Израил се обръща с особена надежда към Иуда, като му предрича: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят – от чреслата му, докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоряват народите“ (Битие 49:10). Този Примирител (еврейски шило) по-нататък бива определен чрез предсказанието на прорицателя Валаам (Числа 24:17), като „звезда“, която „ще изгрее от Яков“. Законодателят Моисей предсказва за друг, подобен на него, велик Пророк, когато израилтяните трябва да слушат (Второзаконие 18:15). В молитвата на Ана, майката на Самуил, този Пророк бива определен като Цар и Помазаник Божи: „Ще даде (Господ) сила на Своя Цар и ще въздигне рога на Помазаника Си“ – еврейски машиах (1 Царства 2:10).

Цялостният образ на идващия Месия изпъква особено ярко в псалмите! Според тях той е представен като Цар, но при това – особен цар. Преди всичко Неговият престол ще бъде вечен (Псалом 44:7-8; срв. Евреи 1:8-9), границите на царството Му – „докрай земя“ (Псалом 2:8; 71:8; 21:27). Той ще бъде предмет на прослава от страна на всички народи и земни царе (Псалом 64:4; 137:4). Навсякъде Месия ще възвестява великото Божие име (Псалом 21:23; срв. Евреи 2:12) и правда (Псалом 39:10). В Неговото лице дивно ще се съчетават милост и истина (Псалом 84:11-12). Затова и Неговото духовно царство ще бъде открито само за праведните, а не и за беззаконниците (Псалом 117:20; 36:28-29). В месианското царство праведниците ще живеят вечно (Псалом 21:28; 36:39; 118:116, 144, 175). Мястото на тяхното обитаване псалмопевецът нарича „земя на живите“ (Псалом 26:13), „светлина на живите“ (Псалом 55:14). Участниците в това царство ще бъдат удостоени с избавление от скърби, със спасение за душите си (Псалом 71:12- 13), със справедлив съд (Псалом 71:2-4) и въздаяние (Псалом 139:11-13). Месия още не е дошъл, царството Му ще се открие в бъдеще, но псалмопевецът вярва, че както той, тъй и другите праведници, няма да види тление в гроба (Псалом 15:8-11), а ще влезе в царството на вечния живот.

Идеята за Месия търпи в псалмите и по-нататъшно развитие. Изкупителят тук е представен и като Син Божи, Който е роден от Отца (Псалом 2:7; срв. Евреи 1:2) и седи отдясно на Бога Отца (Псалом 109:1; срв. Евреи 1:5). Пред него се покланят всички ангели (Псалом 96:7; срв. Евреи 1:6), тъй като Бог го е поставил над делата на Своите ръце (Псалом 8:5-7; срв. Евреи 2:5-8).

Заедно с това обаче образът на Месия в псалмите е представен и като образ на велик Страдалец. Срещу него въстават и се съвещават земните царе (Псалом 2:1-2; срв. Деяния на светите апостоли 4:26), срещу него се готви уловка, като е указан дори и предателят (Псалом 40:9-10; 68:26, 108:8; срв. Деяния на светите апостоли 1:20). Псалмопевецът като че ли долавя от устните на страдащия Месия вопъл за помощ: „Боже мой, Боже мой! (чуй ме) Защо си ме оставил? Далеч са от спасението ми думите на моя вик“ (Псалом 21:1; срв. Матей 27:46). Св. пророк. Давид вижда около кръста злобното сборище от юдейски първосвещеници и началници, разтворили уста против него (Псалом 21:13, 17; срв. Матей 27:1). Страдалецът е измъчен (Псалом 21:15), той се терзае от жажда (стих 16-ти), Неговите ръце и нозе са прободени (стих 17-ти). Точно в този момент ще му бъде поднесен за питие оцет, смесен с жлъчка (Псалом 68:22; срв. Матей 27:34, 48), като дрехите му ще бъдат поделени, а за одеждата му ще бъде хвърлено жребие (Псалом 21:19; срв. Иоан 19:23-24).

Прочетете още „Мeсианската надежда в Стария Завет*“ →