Неоплатонически елементи в съчиненията на патриарх Фотий – продължение и край*

Иван Христов

Най-обширните извадки от съчинения безспорно са от неоплатонически автори. Това са споменатият по-горе трактат на Хиерокъл Александрийски „За провидението и съдбата“ и преди всичко „За живота на Изидор“ от Дамасций – ценен източник за историята на неоплатонизма. Сега нека направим един кратък преглед на сведенията за неоплатоническите автори в „Библиотека“. За нас е важно да установим какви акценти могат да се видят в представянето им от Фотий. Оттук можем да изкажем предположения за това от какво са мотивирани неговите търсения. Може би това ще ни даде ключ към някои негови специфични учения в „Амфилохии“.

Що се отнася до римския неоплатонизъм, той е представен повече от оскъдно. Плотин (205-270) фигурира само като име. „Библиотека“ не съдържа никакви аналитични съждения за неговото учение. Той само се споменава сред имената на философите в антологията на Иоан Стобей (V-ти век)[48]. Името му се среща и в списъка на Хиерокъл на последователите на Платон и основателя на неоплатонизма Амоний Сакас[49]. Не по-различно стоят нещата и за Порфирий (234-305). Името му откриваме в списъците от антологията на Иоан Стобей[50], на Хиерокъл[51], като то се споменава и сред почитаните от Изидор[52]. В повече е само посочването му като учител на Теодор от Азина[53].

Прегледът на представянето на сирийския неоплатонизъм показва сходна картина. Най-значимото име в тази школа – това на Ямблих (около 280-около 330) – се среща в списъка на философите в антологията на Иоан Стобей[54], а в откъсите от „За живота на Изидор“ намираме похвални оценки за него, но без какъвто и да било анализ на учението му[55]. Очевидно Фотий е привлечен от неговите схващания за теургията, но интересът му се изчерпва с общата оценка, че той е сред онези, които са отклонили хората на пътя на идолослужението[56]. Фотий привежда откъс от критичния анализ на Иоан Филопон на неговото съчинение „За статуите“[57]. Името на Теодор от Азина, който принадлежи към сирийския неоплатонизъм и е ученик и на Ямблих, се среща в посочения по-горе пасаж само като ученик на Порфирий. По-ценни са сведенията за Сопатър Апамейски, откъси от чиято загубена антология Фотий включва в „Библиотека“[58].

Патриарх Фотий Константинополски (810-893)

Представянето на Пергамския неоплатонизъм е особено оскъдно. Както в предишните случаи, и тук отсъства анализ или поне изложение на основните идеи на неговите представители, но няма дори указания за принадлежност към школата. Читателят ще срещне единствено имената на Максим от Ефес и на Юлиян Отстъпник (331/2-363), без връзка с неоплатоническата традиция.

По-добре, или поне по-обстойно в исторически план е представена атинската школа. Сведенията за нея се съдържат в съчинението на Дамасций „За живота на Изидор“, обширни извадки от което Фотий помества в „Библиотека“[59]. Относно Плутарх Атински (около 350-около 433) научаваме за високата му оценка от Прокъл, който му отдава заслуженото, поставяйки го в златната серия на последователите на Платон в Атина[60]. Прокрадва се и една любопитна клюка за неговия ученик Хиерий[61], показателна за нечестивостта и лекомислието на свидетелствата на Дамасций[62], но няма нито дума за самото учение на Плутарх. Сириан Александрийски (починал около 450) е представен като учител на Хермий[63], споменава се, че е увещаван от Изидор да съхрани избледняващата философия[64] и че по резултатите от своето дело се нарежда сред най-почитаните „окрилени“ души[65]. Сведенията за Прокъл (412-485) – навярно най-значимата фигура на атинския неоплатонизъм – имат чисто исторически характер. В „Библиотека“ научаваме, че негови диадоси са Марин[66] и Зенодот[67[. Като непосредствени ученици се споменават Хермий[68], Асклепиодот[69] и Изидор, в когото той вижда истинското лице на философията[70]. Не е удивително, че в биографията на Изидор, включена в „Библиотека“, се съдържат множество възторжени оценки на Прокъл за него. Той рано оценява способностите му и неговото старание и посажда в неговата душа корените на свещените философски слова[71]. Казва се, че се диви на лицето му – обожествено и изпълнено с философски живот[72]. Отношенията му с него са толкова близки, че Прокъл дава име на детето на Изидор[73]. Загриженост той проявявал и за Марин, на когото също възлагал големи надежди[74]. За самия Прокъл информацията е оскъдна. Съобщава се, че когато боледувал, бил посъветван да се въздържа от ядене на зеле, а да приема слез, но той се придържал към питагорейските забрани да не се яде слез[75]. Прокрадват се и свидетелства за личната му скромност, когато признава, че Хераиск е по-знаещ от него[76]. Единственото указание за многочислените съчинения на Прокъл е, че той е написал изключителен коментар на Платоновия „Парменид“, който дори Марин няма сили да разбере[77]. В „Библиотека“ се съдържат също ценни извадки от Книги 1 и 2 на „Chrestomathie Grammatica“ – основен източник за киклическите поеми[78], но е съмнително техен автор да е неоплатоникът Прокъл[79]. Разказът за неговият ученик Асклепиодот (V-ти век) е богат на небивалици и напълно лишен от философско съдържание.Говори се, че за разлика от Изидор са му дадени всички екстри в живота[80], но иначе не се отличавал с особени интелектуални качества[81], като най-силен бил в музиката[82] и медицината[83]. Затова пък притежавал божествена сила и се разказва как я е придобил[84]. В „Библиотека“ се съдържат различни разкази за чудеса, в които той е участник[85]. По-съдържателни, но също с чисто исторически характер са свидетелствата за Марин от Флавиа Неаполис (V-ти век). Той е представен като диадох на Прокъл и учител на Дамасций по аритметика, геометрия и останалите математически науки[86]. Съобщава се, че обучавал Изидор във философията на Аристотел и написал коментар на „Филеб“ от Платон, който обаче сам унищожил[87]. Чрез Дамасций в „Библиотека“ преминава една доста умерена оценка за него. Отдаден на трудолюбиви и непрестанни занимания, Марин често излагал от свое име и по-старите учения[88]. От неговите беседи и от малкото написани трудове е ясно, че не е оставил дълбока следа във философията[89]. За високото мнение на Прокъл за Изидор Александрийски (V-ти век) вече стана дума по-горе[90]. За него се казва също, че бил много внимателен в оценките си, когато го помолили за мнение относно коментара на Марин към Платоновия „Филеб“, но и така бил разбран, и учителят му унищожил съчинението си [91]. Името на Хегий се споменава, във връзка с увещанието на Изидор, отправено към него и Сириан, да съхранят избледняващата философия [92]. Името на друг представител на атинския неоплатонизъм – Зенодот – диадох на Прокъл, втори след Марин, само се споменава[93]. Най-пространно в „Библиотека“ е представен Дамасций (около 480-около 550), ако не с аналитичен преглед на учението му, то поне с включването на извадки и конспекти на неговите съчинения. Особена ценност има обширната извадка от „За живота на Изидор“ – важен източник за историята на неоплатонизма, оцелял благодарение на Фотий[94]. В „Библиотека“ се съдържат конспекти на още няколко трактата на Дамасций, за които нямаше да знаем без Фотий: „За чудодейните дела“, „Чудесни разкази за боговете“, „Чудесни разкази за душите, появяващи се след смъртта“, и „За чудните животни“[95]. Ценността на тези сведения не трябва да ни подвежда, Фотий е привлечен не толкова от философската дълбочина на Дамасций, колкото от екзотичното и чудесното в неговите съчинения.Дори извадката от „За живота на Изидор“ не съдържа аналитично представяне на атинския неоплатонизъм. Освен това, според справедливата забележка на Тomas Hägg, тези текстове представляват обикновени извадки от античните книги, напълно некохерентни на изложението на Фотий[96]. Това е всичко, което откриваме за атинския неоплатонизъм в „Библиотека“.

Има още

Неоплатонически елементи в съчиненията на патриарх Фотий*

Иван Христов

В многовековната история на византийската култура патриарх Фотий заема особено място. Той обединява в себе си духовното лице и дълбокия познавач на „елинската“ наука. Светското и духовното начало доминират различни периоди от неговия жизнен път, но интересът към културното наследство не прекъсва с избора му на патриарх. С това е свързано наличието на различни смислови центрове в неговото творчество. В не малко случаи философските му разсъждения не хармонизират с позицията на патриарха. Навярно най-парадоксалният пример за това е християнизираното Аристотелово схващане на Бога като чиста действителност – учение, повлияно и от неоплатоническата философия. Излиза, че патриархът, поставил началото на разкола на църквите, изразява една типично католическа позиция, която векове след него ще бъде формулирана от Тома Аквински и ще срещне непримиримата критика византийското богословие. Ето защо ние следва да разгледаме философските и по-специално неоплатоническите елементи в неговите съчинения. Сложността на тази задача е свързана с дискусионността на въпроса за отношението между неоплатонизма и християнството, с многообразието и дълбочината на тази философия, а също и с отсъствието на изследвания по въпроса. Засега единствените публикации що-годе задълбочено разглеждащи влиянието на езическия неоплатонизъм в неговото учение, са тези на J. Schamp[1]. Тук аз ще се опитам да дам общ преглед на представянето на неоплатоническите автори в „Библиотека“, като изведа основните акценти в интереса на Фотий към темата, след което ще се спра накратко върху коментара към „Категории“, за да анализирам учението от „Амфилохии“ за Бог като чиста действителност и неговата зависимост от Аристотеловата философия и от неоплатонизма.

Сведения за езическия неоплатонизъм в „Библиотека“

„Библиотека“ е може би най-популярното произведение на Фотий. До нас са достигнали двадесет и пет ръкописа, съдържащи пълния му текст, основни от които са Marcianus graecus 450 [А] от X-ти век и Marcianus graecus 451 [М] от XII-ти век, както и множество други съдържащи извадки от него[2]. За новоевропейската традиция текстът е преоткрит от италианските хуманисти през втората половина на XVI-ти век благодарение на Висарион Византийски, който го донася в Италия с личната си библиотека. През април 1597 година М. Margunio е привлечен от това копие на „Библиотека“, принадлежало на Висарион, и обръща към него вниманието на David Hoeschel, който го издава през 1601 година[3]. Само в началото на XVII-ти век съчинението е публикувано на три пъти[4]. Това свидетелства за големия интерес към него. Понастоящем двете най-добри издания са тези на Immanuel Bekker[5] и Rend Henry[6].

Точното време на написването на „Библиотека“ е предмет на научен дебат. Традиционната гледна точка, застъпвана от J. Hergenröther[7], К. Ziegler[8], H.-G. Beck[9], E. Orth[10] и А. Severyns[11], го отнася към 855 година. Според F. Halkin обаче съчинението датира след избирането на Фотий за патриарх (858 година) – чак към 875 година[12]. Има и по-ранни датировки. Така Н. Ahrweiler, а с известни уговорки и Р. Lemerle го отнасят към 838 година[13]. С. Mango заема по-предпазлива позиция, приемайки, че по това време Фотий написва една първа версия на „Библиотека“, но продължава да работи над текста през целия си живот[14]. Warren Treadgold привежда аргументи за написването му през 845 година[15]. Както се вижда, в повечето случаи изследователите скланят към датиране на съчинението към периода на интензивните интелектуални занимания на Фотий преди избора му за патриарх. Дори противниците му са принудени да признаят неговата изключителна ерудираност и любов към книгата. В своето житие на патриарх Игнатий Никита Пафлагонски пише за всестранното образование на Фотий, включващо философия, медицина, риторика, поезия и почти всяко знание на „външните“. „Благодарение на богатството му – ехидно подмята той – всяка книга може да попадне в неговите пагубни ръце“[16]. Наистина Фотий притежавал огромна за времето си библиотека, наброяваща около 150 заглавия[17]. Отдадеността му на научните занимания захранва всевъзможни злостни интриги. Така Псевдо-Симеон свидетелства, че за да постигне висотите на елинската наука, Фотий общувал с някакъв юдейски маг, който го накарал да се отрече от кръста и че дори имал в помощ демона Лебуф[18].

Патриарх Фотий Константинополски (810-893)

Фотий написва своята „Библиотека“, воден от желанието да сподели енциклопедичните си знания. Повод му дава молбата на неговия брат Тарасий, пожелал да се приобщи към тях. Според преданието това огромно съчинение представлява писмо до него. В действителност по-голямата част от текста е адресирана до Тарасий, но около една шеста няма конкретен адресат. Едва ли Фотий е бил мотивиран единствено от стремежа да помогне на брат си. По-скоро той е изпитвал потребност да сподели знанията си, постигнати с толкова труд и жертви, и да даде наставление на християнския читател, изучаващ елинската култура.

„Библиотека“ представлява съвкупност от конспекти и парафрази на прочетените от Фотий книги, придружени с биографични данни и кратки бележки, предимно със стилистичен и исторически характер. В ръкописната традиция съчинението е озаглавено: Списък и изброяване на прочетените книги, за които нашият любим брат Тарасий поиска обобщаваща оценка – без двадесет и една триста. Най-ранното позоваване от византийско време го нарича „Писмо на Фотий до Тарасий“[19]. В късно византийско време съчинението е озаглавено „Мириобиблион“, а названието „Библиотека“ то получава през XVII-ти век.

„Библиотека“ съдържа 280 номерирани описания на книгите на различни автори, които изследователите и издателите на текста неправилно наричат „кодекси“. В действителност много от тях представят повече от едно заглавие. Изследването на Warren Treadgold показва, че тук са налице не 280, а 386 анализа на прочетени книги[20]. Само три от тях са „стари“ и не са писани на минускула, въведен през предходния век. Вероятно голямата част от книгите са преписани специално за Фотий по негова поръчка[21]. От тях 239 са християнски и юдейски, а 147 светски и езически, тоест количественото отношение на религиозната към светската книжнина е 62 към 38%[22]. Що се отнася до обема на текстовете обаче, нещата стоят по съвсем различен начин. Според Т. Hägg тук съотношението е 58 към 42% в полза на светските книги[23]. Warren Treadgold внася незначителна корекция в цифрите – според него съотношението е 57 към 43[24]. Както и да оценяваме нагласите на Фотий като читател и аналитичната страна в неговото изложение, трябва да признаем огромното значение на „Библиотека“ за нашите познания за древната литература. Казано на езика на цифрите, 211 от реферираните от него книги не са достигнали до нас във вида, познат на Фотий, а 110 са напълно изгубени. В ред случаи неговите свидетелства са уникални.

Патриарх Фотий Константинополски (810-893)

Основен акцент в „Библиотека“ има богословието. Подчертан е интересът на Фотий към христологията, с която са свързани cod. 225-230, съставляващи повече от 20% от текста[25]. Той показва необичайно добро познаване на ересите на арианите, несторианите, монофизитите. Чел е постановленията на всичките седем вселенски събора[26]. Особен интерес Фотий има към монофизитството – последната по време христологична ерес и единствената, която има осезаемо влияние през IX-ти век в халифата и Армения[27].

Задълбочени познания той има и в областта на медицината. В „Библиотека“ се съдържат конспекти на 18 медицински текста, Фотий има усет за техническите детайли. Той оценява полезността на знанията на практика. Самият той е практикувал медицина. Четири от писмата му съдържат конкретни медицински предписания[28].

Добре е застъпена и риториката, Фотий познава съчиненията на 9 от 10 атически оратори и на няколко представители на втората софистика. Той отдава предпочитание на елинистичните оратори[29].

По-слаби са интересите му в математиката и естествознанието, за които отделя cod. 180,187,279.

Има още

Филокалия – добротолюбие*

Иван Ж. Димитров

Понятието е доста разпространено у нас, особено сред онези хора, които се интересуват да научат нещо повече от духовния опит на миналите поколения, на православните подвижници, подвизавали се с добрия подвиг и получили венеца на славата (2 Тимотей 4:7-8). Тук ще дам някои сведения за значението му от езикова гледна точка и за историята на произхода му като значимо явление в православната книжнина.

Думата „филокалия“ е гръцка и съдържа в себе си основите ‘фило’ (φιλο – обичам, обич) и ‘кало’ (καλο – добро, хубаво). Така това сложно съществително би могло да се преведе „обич към доброто“, съответно „стремеж към доброто“. Традиционният превод на славянските езици „добротолюбие“ е точен, той „калкира“, тоест буквално превежда двете съставки на думата, макар и в обърнат ред. Но такива случаи са познати у нас. Така например ние казваме братолюбие (калкирано от гръцки φιλαδελφία – филаделфия), човеколюбие (от φιλανθροπία – филантропия), сребролюбие (от φιλαργυρία – филаргирия), честолюбие (от φιλοτιμία – филотимия) и други подобни. Но, от друга страна, се казва любомъдрие (калка от φιλοσοφία – философия), любознание (от φιλομαθία – филоматия), любороден (от φιλόπατρις – филопатрис) и така нататък. Интересно е в тази връзка да се изтъкне, че когато роденият в Самоков Константин Фотинов започва да издава в Смирна (Измир, на малоазийския бряг на Бяло море) в края на 30-те години на XIX-ти век своето списание – първо в историята на родноезичната периодика, той го нарича „Любословие“, защото превежда гръцката дума „филология“ (φιλολογία).

В древногръцкия идеал за междучовешките отношения се забелязва стремеж към съчетаване на красивото, естетичното и нравственото. Това те са изразявали с думата „калокагатия“ (от καλος – калос=хубав и άγαθος – агатос=добър, благ)[1]. Калокагатия се среща у много от древните гръкоезични свети отци, като се почне от св. Игнатий Богоносец (в неговото Послание до ефесяни, 14, 1) от началото на II-ри век.

Авторът Иван Ж. Димитров

Думата „филокалия“ също е засвидетелствана твърде рано – още в езика на християнските автори от II-ри век, например у Климент Александрийски в неговия „Възпитател“ (Пαιδαγωγός – Педагог)[2] и у много други. Постепенно обаче думата започва да означава сборник, антология от текстове на видни църковни писатели или от изказвания на бележити подвижници, чиито ученици и последователи са записвали техните разсъждения или сентенциозните им изказвания по въпроси от духовния живот.

Най-старият известен сборник с името Филокалия е съставен от св. Василий Велики (починал 379 година) и неговия приятел и съидейник св. Григорий Богослов (починал 390 година). В 50-те години на IV-ти век двамата извлекли значителни откъси от „За началата“, „Против Целз“ и различни други съчинения на Ориген и ги събрали в сборник, който нарекли „Филокалия от Ориген“ (Ωριγένους φιλοκαλία).

Най-известен е обаче сборникът с това име, създаден от Коринтския епископ Макарий (Нотарас, 1731-1805) и атонския монах св. Никодим Светогорец (1749-1809). Те го отпечатват във Венеция през 1782 година под заглавието „Филокалия на свещените подвижници“ (Φιλοκαλία τών ιερών νηπτικών)[3].

Това е обширна сбирка от аскетически,  тоест подвижнически и исихастки текстове на 36 гръкоезични автори от периода IV-XV-ти век в сравнително хронологичен порядък. Някои от тези текстове са извлечения, откъси от съчинения, други пък са включени изцяло.

Авторът Иван Ж. Димитров

В предговора, както и в самото заглавие на титулната страница на първото издание от 1782 година не се сочат имената на епископ Макарий и св. Никодим. Не е ясно и кой какво точно е извършил. Епископ Макарий е трябвало да напусне епархията си след въстание срещу турците в 1768 година, а по настояване на Високата порта дори е бил освободен от поста си. Той пребивавал няколко години на Атон и там работил заедно с монах Никодим. Мнозинството от текстовете те събирали от манастирски ръкописи, главно от манастира Ватопед. Общо взето публикуваните части от светоотечески трудове са предадени в оригинал. Само текстовете на св. Иоан Касиан са преведени от латински, а в края на изданието има извадки, предадени на съвременен гръцки език. Посочените на места текстови варианти показват, че издателите са разполагали с повече от един преписи на някои светоотечески творби. Размерът на текстовете няма връзка с важността на автора (в оригиналното издание съотношението е 2 към 140 страници!), а зависи от наличния текст. Видна е идеята на издателите да дадат тъкмо текстове на подвижници, търсейки съчетание на богословие, аскеза и мистика.

Многобройните по-късни издания на гръцката „Филокалия“ по правило не променят текста на първото издание. Последното е направено в Атина през 1989 година.

Още от издаването ѝ „Филокалия“ е оказала изключително силно влияние върху духовния живот на православните народи. Възражда се интересът към така наречената „сърдечна“ или Иисусова молитва и към духовната бран, както въобще към исихастката традиция. Това влияние се разпростира много скоро и върху славянските народи благодарение на авторизирания превод на „Филокалия“ от преподобни Паисий Величковски (1722-1794), издаден в 3 части в Москва през 1793 година под заглавието-калка „Добротолюбие“[4]. Преподобни Паисий Величковски се е запознал с труда на св. Никодим Светогорец още при своето пребиваване на Атон. Затова не е случайно, че той и неговите ученици в манастира Нямц, Източна Ру­мъния, още преди 1782 година превеждат филокалийни текстове, тоест съчинения с подобно съдържание. Но вече с печатното издание тези текстове придобиват широко разпространение както в Русия, така и сред другите славянски народи. „Добротолюбие“ става основа на духовната обнова в Русия през XIX-ти век, особено чрез старците в Оптинската пустиня, вдъхновили редица руски философи и писатели като Фьодор Михайлович Достоевски и други. В тази насока много допринася и руският превод на „Добротолюбие“ от епископ Теофан Затворник (Говоров, 1815-1894), издаден в 5 тома през 1883-1889 година.

В края на ХХ-ти век благотворното влияние на „Филокалия“ се усилва чрез трудовете на румънския професор по Систематическо богословие в Букурещкия богословски факултет отец Думитру Станилоае (починал 1993 година). Той публикува и разширен вариант на „Филокалия“ в 12 тома.

Авторът Иван Ж. Димитров

На български език „Филокалия“ беше издадена през 2000 година по инициатива на светогорски монаси от Българския манастир Зограф. Изданието е в пет тома, всички издадени през 2000 година, без да се указва мястото, което явно е София. Преводът е направен от голяма група преводачи, които не указват от какъв език превеждат. Но по предговора към „руското издание от 1895 година“[5], написан от св. Теофан Затворник и включен на първо място в българското издание, може да се заключи, че се е превеждало от руски език. Няма редакторска намеса в този преведен текст, така че той наистина се явява българско копие на руския вариант на „Добротолюбие“. Носи същото заглавие, което е добило гражданственост у нас.

„Филокалия“ е преведена и издадена на много други езици, в това число на английски, френски, немски[6], италиански.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2001, кн. 11, с. 10-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Anastasios Kallis. Philokalia. – Evangelisches Кirchenlexikon. Bd. 3. Goettingen 1992, Sp. 1189-1190.

[2]. В кн. 3, гл. 7 (PG 8, 608 В).

[3]. Прилагателното νηπτικός идва от съществителното νηψις=бодърстване, будуване, бдителност (духовна); то пък произлиза от глагола νήφομαι=бодър съм, бодърствам, буден съм, бдя, бдителен съм (в духовния живот), както се употребява този глагол в 1 Тимотей 5:6, 8; 2 Тимотей 4:5; 1 Петра 1:13; 4:7;5:8. Съответно прилагателното νηπτικός трябва да се разбира „бодърстващ“ (в молитва и духовен подвиг), „бдителен“ (в духовния си живот). То няма установен еднозначен превод на славянските езици и понеже цялото това състояние е всъщност един непрекъснат духовен подвиг, превеждам тук νηπτικοί (подразбира се πατέρες, тоест „бодърстващи отци“) с „подвижници“.

[4]. Четвъртата част излиза в Москва през 1797 година. През 1990 година в Букурещ Д. Замфиреску преиздава „Добротолюбие“ по неговото editio princeps (първо издание) от 1793 година.

[5]. Това е второто руско издание, третото е от 1914 година. В първото руско издание не е посочен преводач, нито автор на предговорите към петте тома.

[6]. Първият английски превод е на Е. Kadloubovsky – C. Е. Н. Palmer, London 1951. После се прави изданието: Тhе Philokalia… Translated and edited Ьу С. Е. Н. Palmer, Ph. Sherrard, К. (Т.) Ware. London 1979. – Първият френски превод е на J. Gbuillard, Paris 1953. Следващият е: Philocalie des Pures neptiques… Trad. sous la direction de Boris Bobrinskoy. Bérgolles-en-Mauges 1979-1991. М. Dietz u. I. Smolitsch. Kleine Philokalie. Einsiedeln 1956. По-ново издание е на Кlaus Dahme: Byzantinische Mystik. Ein Textbuch aus der „Philokalia“. Bd. 1. Salzburg 1989; Bd. 2. Salzburg 1995 (тук са подбрани само извадки от гръцкото издание).

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aNA

Из книгата „Тайнството Брак“*

I. Глава

Бракът – естествено общение между мъжа и жената

Любомир Тенекеджиев

На пръв поглед Свещеното Писание е твърде лаконично относно указанията за връзката между мъжа и жената. В него директно са дадени само основните принципи, върху които се градят взаимоотношенията между двата пола. Но индиректно, в смисъла на контекста му, се съдържа едно цялостно учение по този въпрос, което отговаря на основните принципи на човешкото битие. Извличането на тази есенция и оформянето ѝ в единен богословски светоглед по въпроса е било предоставено в задължение на Църквата. Високо-нравствени и богоозарени църковни мислители са разсъждавали върху него и са оставили безценни творения, в които са отразили своите възгледи, отговарящи на духа и съдържанието на Свещеното Писание. Естествено, това е било постепенен и продължителен процес, върху който неминуемо са оставили отпечатък особеностите на епохата, а това обяснява някои специфични нюанси в  разсъжденията на светите отци. Като се има предвид, че Църквата няма догматически формулирано учение по въпроса, светоотеческата литература представлява безценен извор за богословските търсения и разсъждения на съвременниците ни по повдигнатия проблем. Поради това, в процеса на изграждане на цялостна богословска концепция относно взаимовръзката между мъжа и жената и в частност брака като форма на общение между половете, основни стълбове в богословския градеж се явяват Свещеното Писание и богатата съкровищница от творения на светите отци.

Два са основните въпроси, чиито отговори имат фундаментално значение за богословските изследвания, отнасящи се до тайнството Брак. Единият от тях се отнася до изясняване произхода на брака като форма на общение между мъжа и жената. Другият търси и анализира причините за привличането между половете във връзка с родовия процес. Правилната им интерпретация гарантира неразрушима основа, върху която богословиeтo може да изгради цялостната си концепция по разглеждания проблем без да оставя и най-малка възможност за противостоене и отрицание.

1. Богоустановеност на брака

При разглеждане на въпроса за произхода на брака, като форма на общение между мъжа и жената, трябва да се изходи от християнския мироглед относно генезиса на човека и човешкия род. Свещеното Писание свидетелства, че Бог сътворява човека в шестия творчески ден, като влага в него Своя образ и му поставя задача да върви по пътя на обòжението[1].“Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Битие 1:26). Този стих от началната книга на Свещеното Писание подчертава, че в конкретния случай става въпрос за творческата идея, предхождаща нейното оделотворяване (доколкото подобно деление е възможно да бъде отнесено към Твореца, чието битие е извън времето и пространството). Поради това думата „човек“ (еврейски adam)е събирателна и в нея е вложено разбирането за пълнотата на човешката природа, отразена в първата човешка двойка[2]. Всъщност това е една непряко изразена подтема в разказа за Сътворението от книга Битие 1-2 глава. Тя представя отношенията между двата пола преди грехопадението. От Битие 1:27-28 става ясно, че и мъжът, и жената са сътворени по образа на Бога. Освен това и на двамата е дадено да господаруват над тварната природа. Същият „подразказ“ набляга на заръката за „плодене“ и „множене“, отправена от Твореца към хората[3].

Във втория „подразказ“ – Битие 2:18-25 – се набляга в по­голяма степен на социалното измерение на отношенията между мъжа и жената. Самотата на Адам е описана като нещо не добро[4]. Въпреки че той като творение стои по-ниско от Твореца си, все пак е по-издигнато същество от животните. По тази причина общуването с тях съвсем не е достатъчно да задоволи неговите потребности за осъществяване на пълноценното  му битие. За реализацията му като личност безусловно е необходимо общуване с разумна природа от неговия вид. Тази идея е изразена с типичната древна източна образност  „кост от костите ми и плът от плътта ми“. Не е случаен фактът, че в тези редове  Моисей,  вдъхновен от Светия Дух, е описал необходимостта на мъжа от жена[5]. Тук не става дума, че човек има нужда само от себеподобен „другар“, а от другия пол – от жената Той ще стане с нея отново „една плът“, което директно навежда на мисълта за пълно единство. Православният богослов Дж. Кронк свързва пряко този акцент на единение преди грехопадението между двата пола с думите на Спасителя за брака в новозаветен смисъл: „Те вече не са двама, а една плът“ (Матей 19:6). Тези думи отразяват единството между мъжа и жената и божествената идея за богообразния човек. Макар да не можем да се опрем на преки светоотечески свидетелства поради характерните особености на светоотеческата епоха, може да се направи следния важен извод от разказа за сътворението. Създаването на жената е естествено продължение на творческия акт. Едва след нейното появяване човекът като цяло става образ на троичния Бог и получава името „човек“ в смисъла на казаното в Битие 5:2[6].

Основание за равното достойнство на жената с мъжа (изразяващо се в единство) св. Иоан Златоуст вижда в израза употребен за нея от божествения съвет – „да сътворим“ (Битие 2:18) –   аналогичен  с този при сътворяването  на Адам  (Битие 1:26), както и в думите: „помощник, нему подобен“ (Битие 2:18[7]).  Освен това Бог създава жената от реброто на Адам: „И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена“ (Битие 2:22). Св. Иоан Златоуст обръща внимание на употребения в този случай глагол „създаде“ (ωκοδόμησεν), а не „сътвори“  (έπλασεν), като пояснява, че Бог не произвел друго творение, а с част от вече сътвореното устроил ново, цяло и съвършено същество[8]. Творецът създал жената напълно подобна на мъжа – разумна и способна да му оказва помощ във всички обстоятелства на живота. Тя не е предназначена да бъде помощник на мъжа само и единствено в труда, а по-скоро му е нужна като негово alter ego, като негово допълнение в цялостното битие[9]. Така тълкува конкретно втория подразказ св. Кирил Александрийски: „Бог създал жената да съжителства с мъжа като същество еднородно с него и е необходимо да пребивава с него“[10]. Това съпребиваване не трябва да се разглежда само като някаква пространствена близост, а като пълно метафизично и надличностно единение в едно същество, целта на което е обогатяване, допълване и усъвършенстване на богоподобната човешка личност[11].

Някои съвременни православни богослови, разработвайки тринитарната проблематика, акцентират върху междуличностното общение на божествените ипостаси като изява на абсолютното Битие[12]. Те съзират зависимост между проявяващата се в двойственост (мъж ижена) и дори в множественост (целия човешки род) човешка природа и премъдрото сътворяване на човека по образ и подобие Божие. Така например, епископ Калистос Уеър  (понастоящем  Диоклийски  митрополит) разглежда човешката личност като икона (образ) на Божествената Троица. Според него трима църковни мислители могат да служат като стълбове при изграждане на човешката представа за божествената Троица[13]. Първият от тях е св. Василий Велики, който в произведението си „За Светия Дух“ въвежда ключовия термин κοινωνία (общение, братство). Наред с останалите кападокийци, той предпочита да изразява Божието единство чрез общението между Трите ипостаси или Лица. Представителите на тази школа обясняват Света Троица, използвайки най-често аналогии на трима души в непрестанни отношения един с друг. Те подчертават относителността на използвания от тях триличностен модел, разяснявайки че единството на трите божествени ипостаси е твърде различно и същевременно имащо принципно сходство с човешкия модел. Все пак, преобладаващата при тях аналогия за обяснение на Троицата е свързана с три човешки същества. Епископ Калистос счита, че тук е първият ключ към вътрешния смисъл на учението за Троицата. Чрез него се достига до разбирането, че една от най-важните изяви на Божествената битийност е общуване или общност. Това е начинът на съществуване на Трите ипостаси на Бога. Свети Григорий Богослов например, в антиевномианската си полемика, изказва мнението, че имената „Отец“ и „Син“ не би трябвало да се свързват нито със същността, нито с действието, а с отношенията между „Родения“ и „Родителя“[14]. Той смята, че най-вече отношенията на всяка една ипостас на Пресветата Троица правят Тя да е точно това, което Е, а не нещо друго[15].

Тази Негова общност отговаря в известен смисъл на представата ни за църковна съборност[16].  Църквата се проявява в своята благодатна  пълнота чрез св. тайнство Евхаристия,  в което се изповядва истинската православна вяра. Тази пълнота е съсредоточена около епископа на поместната църковна общност, но в пълно общение с останалите поместни общности  по цялата вселена[17]. Тук още един път има потвърждаване на идеята за битието като общение[18].

Вторият автор, разгледан от епископ Калистос, е блажени Августин, който в съчинението си „За Троицата“ основава учението си за божественото единство върху споделената същност на Троицата. В използваните аналогии той се опира на едноличностен  модел, оприличавайки трите божествени ипостаси на различните способности или аспекти на едно единствено  човешко същество. Тези аспекти са умът, неговото познание за самия себе си и любовта му към себе си. На други места той съпоставя Божествената Троичност с паметта, разбирането и волята в човешката личност. И в единия, и в другия случай обаче акцентът отново пада върху елемента на общение и комуникативност[19].

Третият богослов, на който се спира епископ Калистос, е шотландецът Ричард от Сен Виктор (починал 1173) –  третата книга от  съчинението  му „За Троицата“. Ричард основава  разсъжденията си на разбирането за Бога като любов. Тъй като любовта е най-възвишеното състояние на човешката природа, най-съвършената реалност в рамките на собствения ни опит, тя е онова качество в този личен опит, което ни води най­близо до Бога и изразява по-добре от всичко друго висотата на божествената природа. Той разяснява, че любовта към себе си все още не е съвършената любов. Любовта е дар, размяна и следователно, за да присъства в пълнота тя трябва да e взаимна. Тя изисква „ти“, както изисква „аз“ и може да съществува истински само там, където има повече от една личности. Съвършенството на една личност изисква общуването ѝ с друга. Божествената любов, както човешката, се отличава със споделяне и общуване[20]. Пълнотата на славата според Ричард изисква споделящ тази слава. И щом Бог е любов, невъзможно е Той да е една единствена Личност, обичаща Сама Себе Си. Той трябва да е най-малкото две личности – Отец и Син, взаимно обичащи Се. Но за да съществува в пълнота, любовта не трябва да бъде само взаимна. Тя трябва да се излива навън и да надхвърля междуличностните отношения на двама. Поради това Ричард поставя любовта в постоянно движение – от себелюбов (Отец за Себе Си) към взаимна любов (Отец и Син) до споделена любов (Отец, Син и Дух Свети)[21].

Има още

Четенето на словото Божие – наше неотложно задължение*

Протоиерей Василий Яков

Боже! Каква книга е това Свещеното Писание!

Какво чудо и каква сила са дадени на човека!

Достоевски

Говорът е най-същественият и най-ценният дар за човека. Без него чо­векът нямаше да бъде най-съвършеното творение. Способността на човека да говори му дава възможност да разговаря с Бога, и този разговор го води по пътя на послушанието, чистотата и светостта, води го към поставената му от Христа цел – да бъде „съвършен, както е съвършен неговият небе­сен Отец“ (Матей 5:48).

Четенето на словото Божие у нас не е поставено като църковна дисци­плина, каквито са посещението на храма, постенето, изповедта, приемането на св. причастие и прочее. Във въпросите, които се задават на изповядващите се християни, не е предвиден въпросът: „Четеш ли словото Божие?“ Поради това много наши добри и благочестиви християни си отиват от този свят без да са прочели ред от словото Божие. А думите на Христа са много ясни и категорични: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме обича“ (Иоан 14:21) А това ще рече, че този, който не чете заповедите на Христа, не е в числото на онези, които Го обичат. Защото как можем да знаем думите на Христа и да ги изпълняваме, ако не ги четем? Така че четенето на словото Божие е важна църковна дисциплина, неразривно свързана с нашата обич към Христа Спасителя и с нашето спасение.

Самите свещени писатели, а след тях светите отци и учители на Църк­вата и много боголюбиви люде вменяват четенето на словото Божие като неотменно задължение на вярващите. Така в първия псалом на св. цар Давид четем: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи, но в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем“ (Псалом 1:1-2). Много по-рано Моисей е записал: „Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти); и внушавай на децата си и говори за тях кога седиш вкъщи и кога си на път, кога лягаш и кога ставаш“ (Второзаконие 6:6-7). В книгата на Иисус Навин също се казва: „Да се не отделя от устата ти тая книга на закона; но се поучавай от нея денем и нощем“ (Иисус Навин 1:8). Свети апостол Павел постоянно е настоявал да се чете словото Божие. „Словото Божие да се вселява у вас изобилно“, пише той на колоските християни (Колосяни 3:16). На филипяните пък пише: „Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ (Филипяни 2:5). А за да имаме същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, ние трябва да четем св. Евангелие. Същият апостол моли християните да имат ясни познания за волята Божия. „Затова и ние… не преставаме да се молим за вас и да просим – пише той на колосяните, – щото вие да имате пълно познание на волята Му във всяка премъдрост и духовно разбиране, та да постъпвате достойно за Бога“ (Колосяни 1:9). В същия дух ни поучава и най-великият проповедник и познавач на словото Божие, св. Иоан Златоуст, като казва: „Когато ние четем Свещеното Писание, добиваме знание по благочестие“ Точно затова и св. Серафим Саровски е прочитал всяка седмица целия Нови Завет.

Да привикнем ние лично да четем словото Божие и да привикнем своите енориаши да го четат не е лека работа. Ние трябва да водим свещена борба с много неща в себе си, докато стигнем до послушание на самото слово Божие. Св. Ефрем Сирин, живял през IV-ти век, и св. Серафим Саровски, живял в миналия век, еднакво ни предупреждават, че ще бъдем съдени, ако не четем словото Божие. И св. Андрей Критски не е пропуснал да впише в своя покаен канон специална покайна молитва, която трябва да произнасят онези, които не четат словото Божие: „Законодателю, не обръщах внимание на Твоето Писание, но приеми ме в разкаяние и ме призови към познание на истината, за да не стана храна и плячка на противника“ (пета песен). А премъдрият Соломон в своите притчи казва нещо много силно: „Който отклонява ухото си да не слуша закона, на такъв и молитвата е гнусота (Премъдрост Соломонова 28:9).

Ежедневното четене на словото Божие трябва да бъде свързано с нашата утренна молитва. В молитвата си ние ще кажем на Бога нашите нужди, а когато в следващия момент прочетем думи от словото Божие, ще чуем пък какво Бог казва на нас. И по този начин ние всеки ден ще имаме пълен взаимен разговор с Бога. Под знака на този молитвен разговор ще минем целия ден и няма съмнение, че при това наше въоръжение с вярата и духовния меч (Ефесяни 6:14) ние ще бъдем по-неуязвими от злото, в което лежи целия свят (1 Иоан 5:18).

Руският богослов професор Марцинковски ни поучава да четем Евангелието не за придобиване на книжовна мъдрост, а за среща и общение с Бога. Да четем Евангелието настойчиво, не само когато имаме настроение, да четем ежедневно, да четем молитвено. Св. Серафим Саровски е прочитал всяка седмица Новия Завет, не за да го учи наизуст, а за да пребъдва в атмосферата на постоянна среща с Бога. На същото ни учи и друг един богослов: „Колкото ние живеем със словото и пребъдваме в него, толкова ние сме в Бога и Бог е в нас“. Ние трябва да пребъдваме във връзка с Бога чрез молитва и четене на словото Божие, независимо дали ни се ще или не ни се ще. Ние трябва да устояваме на това наше задължение. Да четем словото Божие без да избираме места. Да четем бавно. Кога стигнем края на книгата, да започваме отначало. Така верижно ще четем словото Божие заедно с утренната си молитва докато очи виждат. Когато четем словото Божие с молитва, светлината на Дух Свети все повече ще озарява душата ни. Когато нашето внимание към словото Божие се намали, тогава и нашата религиозна същност се губи. Ние ставаме духовно бедни, слаби и безпомощни в борбата със злото, губейки преимуществото на религиозността.

Прекрасен пример за любовта към четенето на словото Божие ни дава световноизвестният индийски Христов изповедник Саду Сунда Синг. Той разказва следния случай: „Съблякоха ме гол (езичниците в индийските джунгли) и здраво ме превързаха с вериги за едно дърво. И за мой ужас ми отнеха евангелието“. Той не скърби, че са го съблекли гол и са го привързали с вериги за дървото, не се плаши и за живота си, а скърби, че са му отнели евангелието.

Ние трябва да четем предимно Новия Завет, защото в него е предадено учението на Иисус Христос. Старият Завет е сянка на Новия Завет (Колосяни 2:17). Него ние също трябва да четем, за да имаме ясна представа за цялостното Божие домостроителство. Но като имаме предвид, че „законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Иоан 1:17), ние трябва предимно да четем книгата на благодатта – Новия Завет.

В Своята първосвещеническа молитва нашият Спасител се обръща към Своя Отец със следните думи: „Словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те ги приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил… Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“ (Иоан 17:8, 17). И тези думи на Иисус Христос много ясно и много подчертано говорят за задължението на християните да четат словото Божие. Освен това в тези думи се сочи нещо много важно, а именно, че словото Божие е истина и тази истина освещава. Колко мило и колко радостно! Четенето на словото Божие ни просвещава в истината и ни освещава. А това ще рече, че този, който чете редовно и молитвено словото Божие, той расте в чистота и святост, които са съществено необходими за спасението му, защото е казано: „Вашият плод е святост, а краят – живот вечен“ (Римляни 6:22).

И когато самите ние, пастирите, дойдем до благодатното просветление и започнем да четем ежедневно словото Божие, тогава с радост и успех ще съветваме и ще убеждаваме нашите енориаши и познати да правят и те същото.

Има още

Светост и безгрешност*

Иван Г. Панчовски

Короната в добродетелния образ на светеца е християнската любов, която обгръща цялото Божие творение и го облива с милващите дарове на своето неизчерпаемо изобилие. Безпределна и неуморна, универсална и все­обхватна е обичта на светците, каквато е Божията любов, която е богата с всяка милост и е пълна с всяка нежност. Поради това тя се простира не само към всички хора, но и към всички живи същества, към всички твари.

Светецът е дълбоко убеден, че всичко, което Бог е създал, от любов го е сътворил, следователно то е добро и следва да бъде обичано. Според разказа на първата библейска книга („Битие“), Бог е създал земните зверове, добитъка и всички пълзящи животни и е видял, че това е добро (Битие 1:25). Ако то не щеше да бъде добро, Бог нямаше да го направи предмет на животворната Си любов и нямаше чрез творческата Си десница да го повика от небитие към битие и да го приведе към живот. „Ти – обръща се към Бога премъдрият Соло­мон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сът­ворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил“ (Премъдрост Соломонова 11:25). Бог не само е сътворил всичко, но и с нетленния Си дух пребъдва във всичко (Премъдрост Соломонова 12:1). Чрез устата на Псалмопевеца Господ говори: „Мои са всички зверове в гората, и добитъкът по хилядите планини“ (Псалом 49:10). Като е създал всички живи твари от любов, Бог не ги лишава от все­кидневна топла грижа. Той дава водите, от които утоляват жаждата си пол­ските зверове и дивите осли; Той създава планините за обиталища на небе­сните птици; Той прави да расте трева за добитъка; Той е насадил дърветата и ги насища; Той дава убежище и храна на всички животни – както четем в прекрасния предначинателен (103-ти) псалом. В израз на своята благодарност не само хората са призвани да хвалят Бога, но и плодородните дървета, и всички кедри, зверове и всякакъв добитък, влечуги, птици крилати и големи риби (Псалом 148:7-10). Според пророк Исаия полски зверове, чакали и ка­милски птици ще прославят Бога (Исаия 43:20). Затова още в законодателните книги на Библията чрез устата на пророк Моисей се изисква да се проявява внимание и да се оставя на свобода птичката, която мъти яйца или се грижи за малките си птиченца (Второзаконие 22:6-7). А в Притчи Соломонови четем: „Праведник милует душы скотов своих“ (Притчи Соломонови 12:10).

Новият Завет включва във великото изкупително дело на Месия не само човешкия род, но и всички твари. Според думите на апостол Павел „и тварите с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който го покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). Може би, поради това при раждането на Спасителя са присъствали и един вид са Му се по­клонили представители не само на човешкия род, но и на цялото творение – било небесно, било земно, представено главно от ангелския хор, от чудната звезда и от стадата на витлеемските пастири. Заслужава внимание също известието на евангелист Марк, че при 40-дневния си престой в пустинята, гдето бил подхвърлен на изкушения, Господ Иисус Христос бил със зверовете (Марк 1:13). Може би, въз основа на това известие иеросхимонах Зосима от „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович  Достоевски, като се възхищава от красотата и незлобието, от доверчивостта и кротостта на коня и вола, казва, че „Христос е с тях, преди да бъде с нас“; „защото за всички е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това“.

Имайки предвид богосъздадеността на цялото творение, промислителната грижа на Всевишния за неговото запазване и за осъществяване пред­назначената му цел и най вече изкупителната саможертва на Иисус Христос за примиряване всичко с Бога – било земно, било небесно (вж. Колосяни 1:20), светците обичат със свята любов всички твари, цялото Божие творение. Но както по отношение на хората, така и по отношение на останалите живи същества и на целия свят, светецът ги обича в Бога и заради Бога, а не с греховна привързаност, с порочна заслепеност и с идолопоклонническо обоготворяване. На християните наистина е заповядано да не обичат света, нито което е в света, понеже ако някой обича света, няма любовта на Отца (1 Иоан 2:15; срв. Иаков 4:4). Но тук се има предвид любовта, с която човек се пристрастява към света и заради него забравя дълга си към Бога и към ближния, с която служи повече на творението, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), а не любовта, която извира от боголюбието и е насочена към божественото сия­ние в света, чрез размисъл върху което се открива вечната сила и божеството на Твореца (Римляни 1:20) и Му се въздава слава. Светецът обича богосъздаденото в света, неунищожимите следи от Божията премъдрост и сиянието на Божията слава в него, или според израза на някои западни църковни учи­тели, обича света в Бога, обича всичко в Бога (amare mundum in Deo, amare omnia in Deo). Cв. Иoан 3латoуcт бил проникнат от безгранична обич към всички създания. Той изповядва: „В такова изобилие е вложено у нас милосърдието, че ние милваме и зверовете“. А преподобни Исаак Си­рин отговаря на въпроса „какво е милващо сърце“ по следния начин: „Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение, за човеците, за пти­ците, за животните, за демоните и за всяка твар. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето. И от голямо търпение свива се сърцето му и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявани от тварите. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.“

В „Житието на о Бозе почившия иеросхимонах старец Зосима“ Фьодор Михайлович Достоевски разказва как отишла веднъж мечка при един велик све­тец, който се спасявал в гората, в малка килийка, и се умилил над нея вели­кият светец, излязъл безстрашно при нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си – казва, – Бог да ти е на помощ!“ И отмина свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост.

Светецът гледа на всяко живо същество с обич, умилно и с жалост, понеже невинност и спокойствие идва от него. Но той никога не позволява, подобно на ловеца от разказа на Елин Пелин „Грях“, покрай нежните чув­ства, които възбужда в душата кроткото, мило и красиво животно, да го обземат дивашки чувства на жестокост, да го овладее духът на някой негов прадядо, живял преди много години. Жалостта на светеца за прекрасните Божии твари не е мимолетно сантиментално настроение, както у спомена­тия ловец. Агонията и кръвта на убитите жертви никога не мъчат съвестта на светеца, понеже той не е извършил грях към тях, какъвто изповяда и все пак продължава да извършва споменатият герой на Елин Пелин.

Нравственият образ на светеца цял сияе от духовната красота и незем­ната пленителност на небесната любов, на свещената обич. И при все това светците никога не са считали, че са постигнали пълнотата на божествената любов. Затова по свидетелството на св. Ефрем Сирин, светците не­престанно измолват от Бога свещената любов и всячески проявяват ревност да придобиват ежедневно небесната любов при помощта на Божията благо­дат. Своята любов те винаги считат за недостатъчно чиста, възвишена, съвър­шена. В 26-тата си беседа преподобни Макарий Египетски говори: „Това, което ти сам вършиш, макар и да е добро и приятно на Бога, е все пак не­чисто. Например, обичаш Бога, ала несъвършено. Но идва Господ и ти да­рява любов неземна, небесна.“

Все по-възвишаващата се и преизобилна любов потопява светците в Бога, Който е чиста любов и извор на всяка истинска обич. В океана на бо­жествената любов светецът се измива от греховните петна и от порочните мисли и става нравствено чист. В самата си същност, в цялото си съдържание нравствената чистота е толкова неземно качество, толкова божествено свойство, че дори един съвременен философ, Николай Xартман, заявява: „Съвършената чистота граничи със светостта“. В чистия човек доб­рото се е въплътило в толкова ярка форма, че на него се гледа като на Божи човек, като на човек от другия свят. С това може да се обясни морално-пре­образователната и творческа сила на нравствено чистия човек. Чрез безгра­ничната си вяра в доброто и чрез всепреданата си служба нему той въздейства върху другите: подтиква ги към очистване, възпламенява любовта им към доброто, импулсира ги към нравствена борба, вдъхновява ги към морален героизъм. Никой не може да се освободи напълно от привлекател­ността и от покоряващото въздействие на нравствено чистия човек. Тук именно се намира скритата причина за обаянието на детската невинност и на морално-възпитателното влияние върху възрастните на общението с деца. Тайната на чистия, неговата истинска мистерия, която едностранчиво се вижда само в неговата морална сила, ще остане вечна тайна, непостижима мистерия за затворения в текущата етична дейност, защото тя има последните си корени в отвъдната действителност на Божественото, тя е отблясък от Божията святост.

Като илюстрация за възродителното въздействие на нравствената чи­стота да си послужим с един пример от художествената литература – от романа „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович Достоевски. Няма съмнение, че този писател е изобразил герои, наблюдавани в действителния живот или най-малкото е вложил в поведението на героите си подбуди и постъпки, които са били свойствени на негови съвременници. Аграфена Александровна – Грушенка, която по собствено признание е бясна, зла и презла като кучка, мръсна и гадна твар и имала подлата мисъл, да прелъсти чистия и невинен послушник Альоша Карамазов, да го лапне, да го изяде, да го погуби и да му се надсмее, като го вижда, изведнъж се обзема от възторжена радост, от възвишени и благородни чувства и мисли, от сърдечна доброта. Той ѝ дей­ства като нейна съвест и тя – „безсрамницата“ – се срамува от него; той я нарича своя сестра, съжалява я и тя никога няма да забрави това; той не я укорява, нито я съди и тя се разкайва за греховния си живот, за­крива лицето си с ръце, хвърля се на дивана върху възглавницата и заридава като малко дете. Тя е обновена и иска да прости на измамника, който я е подхвърлил на нечовешки страдания, на позор и мъка. На запитването на Ракитин какво ѝ е казал Альоша, тя отговаря: „Не зная, не разбирам, не разбирам какво точно ми каза той, той на сърцето ми го каза, сърцето ми обърна той“. И тя внезапно пада на колене пред него, сякаш в изстъпление, и казва: „Аз през целия си живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че такъв един ще дойде и ще ми прости.“

Поради божествената си същност нравствената чистота на светците придава особена прелест и сила на вярата им в Бога и я превръща в съзерцаване на Бога, в непосредно духовно общение с Него и в богомъдрие. Чистите по сърце са блажени – по думите на Господ Иисус Христос от „Проповедта на планината“,- понеже ще видят Бога (Матей 5:8). Нравствената чистота кара да утихват бурните влечения и страсти и създава такова вътрешно спокойствие, при което се долавят най-нежните и съкровени копнежи, вълнения и трепети в човешката душа към пречистия Бог. Още Сократ бил убеден, че намиращите се във волята на Всевишния последни и най-висши причини могат да бъдат схванати само с очистен дух; поради това чо­век трябва да се освободи от подтискащите го страсти, за да може да се из­дигне към Вечното и да съзерцава същината на нетелесната и неизменяема светлина, в която живеят непременно причините на всички създадени съще­ства. Сократ от Платоновия диалог „Федон“ казва: „На тоя, който сам не е чист, не е позволено да се допира до това, което е чисто“. Според Плотин душата трябва да се очисти, да отхвърли от себе си всичко, което е чуждо на Божественото, за да може да го съзерцава в Неговата самост и в Неговата съществуваща сама по себе си чистота. Озарен от евангелската истина, блажени Августин обосновава същата истина по следния начин: „Безразсъдните сърца не могат да доловят  божествената светлина, понеже те се подтискат от греховете си, така че не могат да я видят.“ Поради това християнските мистици считат очистването на сърцето като първо предусловие за полета на душата към Бога: първото и основоположно стъпало на мистическия път е via purgativa. Мистикът-поет Ангелус Силезиус казва: „Ако ти искаш да видиш бялата светлина такава, каквато е, то ти сам трябва да бъдеш такъв, иначе няма да сполучиш“.

Има още

За различието на енергията от същността и ипостасите на Света Троица*

Мариян Стоядинов

В богословието на Източната църква различието на енер­гията, тоест благодатта, от същността и ипостасите в Света Троица, е една от основните богос­ловски постановки. Тя е утвърдена в църковната догматика през XIV-ти век на съборите в Константинопол 1341 и 1351 година, на които Църквата защитава учени­ето на св. Григорий Паламà за нетварните енергии. Православното богосло­вие различава същността от личността и отделя енергията както от същност­та, така и от личността.

Тук няма да се спираме на различи­ето между същност и ипостас, тъй като това е тема на друго изследване.

По-важно в случая е да изясним ос­новните различия между СЪЩНОСТ И ЕНЕРГИЯ и между ИПОСТАС и ЕНЕР­ГИЯ в богословието на Православната църква. Тези различия можем да назо­вем и различия между източника и су­бекта на действието, и самото дейст­вие. Изяснявайки това, ние ще си отго­ворим на следните въпроси: Познаваем ли е Бог и ако не, то какъв е характе­рът на причинните връзки между Тво­реца и стремящото се към познание тво­рение? Има ли разлика между Бога и Неговите проявления в света и ако да, в каква степен на битийност се изразява тази разлика? Какво е мястото, отно­шението и ролята на проявленията на Божията същност – Таворската светли­на, благодатта и изобщо енергиите:

1) в божествената икономѝя, и

2) във вът­решни различия в сферата на божестве­ното – същността Божия и ипостасите, тоест как се съвместява учението за нетварните енергии с теологията в собст­вен смисъл като богословие за Света Троица и с учението на Църквата за Бо­жествената икономѝя?

Паламити и варлаамити

Четиринадесети век е белязан с осо­бен трагизъм в историята на народите от Югоизточна Европа. Една след друга губят своята независимост държави­те от православния свят. И това е ло­гично – Византия вече не е многонаци­оналната империя от времето на св. цар Константин и Юстиниан; България па­зи само спомени за славното време на Симеон и Иван Асен II; Сърбия е твър­де слаба, за да спре нашествениците от Азия, а Русия от близо век е под татар­ско иго. Европа сякаш окончателно е разделена на „Източна“ и „Западна“ и неуспехите на безбройните опити за пре­одоляване на Великата схизма от 1054 година свидетелстват за непреодолимостта на натрупаните различия. Богословски­те и мирогледни постановки на правос­лавния Изток и латинския Запад все по­вече се отдалечават едни от други в предпоставките и изводите. На Запад ла­тинската схоластика вече губи позици­ите си. Като алтернатива започва Въз­раждането – периодът на хуманизма и неизбежно свързаната с него секуларизация на културата. На Изток – полити­ческата криза, довела до падането на Ви­зантия, България и Сърбия, е съпоста­вима по мащаб единствено с духовното възраждане, което свързваме с поняти­ето „исихазъм“ и така наречения Паламитски синтез в богословието. И докато в за­падното богословие Бог е „изолиран“на небесата, а обществото се захваща с човешките проблеми – без Него, то на Изток в същото време светоотеческата мисъл преживява своето възраждане, ос­нована на синтеза между божественото и човешкото. Източният хуманизъм ос­тава тео-хуманизъм, поставяйки Богочовека като център на богословието.

Авторът Мариян Стоядинов

В един такъв период се заражда спо­рът между св. Григорий Паламà и дош­лия от Калабрия монах Варлаам. Започ­вайки първоначално по въпросите за богопознанието, той след време се разп­рострял и към самата основа на учени­ето за Бога и човешката съдба. Варла­ам донесъл от Запада не (както поняко­га предполагат) влияние на католициз­ма като такъв, а основните принципи на секуларизираната култура, свързана с италианското Възраждане.

Всъщност Варлаам защитавал раз­бирането, че човек може да има само символична представа за Бога, но не и реално общение с Него. Разсъжденията му били близки до номинализма на Вилхелм Окам – реално богопознание ня­ма; има само рационални изводи от се­тивния опит или недоказауми и несъобщими мистически „озарения“.

Но за св. Григорий знанието на Бо­га „в Христа“ не е нито „сетивен опит“, нито субективно „озарение“, а цялост­но възприятие[1], тоест реално общение и съединение на човека с Бога (при което Бог и човек са причастни на общия жи­вот) обективно е възможно, тъй като основа на това съединение е ипостасното единство на човешката и божестве­ната природа в Христос. Бого-вѝдението и съответно бого-ведението са въз­можни чрез божествената енергия. Тя се дава на човека в тайнствата и от чо­века зависи дали ще я усвои. В това се състои същността на спасението. То е колкото морално, толкова и онтологично преображение.

За Варлаам Бог бил повече от свет­лината. Светлината, която учениците на Спасителя видели на Тавор, според не­го била само сътворен символ на Бо­жественото присъствие, от което Хрис­тос се възползвал, за да „направи впе­чатление“ на апостолите. За Паламà обаче светлината, с която Христос сия­ел на Тавор, била несътворената енер­гия, действие на Божията същност. По­добен символизъм, за който говорел Варлаам, би бил естествен във времето преди Христа. В Стария Завет има са­мо сенки, символи, предвещаващи реа­лността. Но Христос влязъл в история­та действително, а не символично и Таворската светлина била реална божест­вена, тоест несътворена светлина, с коя­то действително сияело тялото на Спа­сителя.

Авторът Мариян Стоядинов

„Бога никой никога не е видял“, но „Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18). Бог остава непознаваем по същност, но не и по благодат, която като действие на Бога не е сътворена и въпреки това е различна от същността и ипостасите. За св. Григорий Паламà Божествената светлина и Божията благодат, и всяко божествено проявление, непосредстве­но откриващо се на човека, допускащо съприкосновение със себе си, е не същ­ност и не е ипостас Божия, а Божестве­на енергия. „Ние считаме, пише той, че Преображенската светлина не е същ­ност, но е енергия на същността… Бог бива съзерцаван не в Своята свръхсъщна същност, а… в Своите енергии“ (Три­ади, III, 1, 24, 29)[2].

Енергия

Използваните от светите отци и в час­тност от св. Григорий Паламà термини „същност“, „енергия“, „природа“ са из­ползвани и от Аристотел, според кого­то всяка природа се проявява чрез енер­гиите. Затова не съществуват предме­ти, непритежаващи енергия и, обратно, при отсъствието на енергия предметът престава да съществува[3]. Но въпреки че по своя произход понятието „енергия“ принадлежи на Аристотелевата филосо­фия, употребата му от светите отци изобщо не е свидетелство за аристотелизъм. Св. Григорий Паламà приема само миниму­ма общи положения за енергиите, дос­татъчен за обосноваване на неговата бо­гословска позиция. В случая под тер­мина „енергия“ трябва да разбираме способността на природата или същ­ността да изявява своята ипостас, сво­ето съществуване, да го прави достъп­но за познаване и причастност [4].

В гръцки език думата energia всъщ­ност означава действие, работа. В ра­ботата присъства самият субект, който я извършва. Защото не съществува ра­бота без работник. Работникът се про­явява чрез действията си и чрез тях той „се отпечатва“ върху обекта на своята работа. Фактически той присъства и се проявява извън-себе-си чрез своята енергия, чрез своята работа, която дава представа за него, без да го изчерпва като субект на действието. В благодат­та като в действие присъства самият Бо­жествен субект, Който го извършва. В работата се явява енергията на този, който работи. В този смисъл и употре­бяваме термина „енергия“. От своя страна, енергията се отпечатва в тези, в които се работи[5].

Теологѝя – икономѝя

Още в IV-ти век св. Атанасий Велики и св. Василий Велики въвеждат като не­обходима потребност ясното и недвусмислено богословско разграничаване (не разделяне, нито отделяне, но раздале­чаване) на това, което се отнася до те­ологията и това, което се нарича икономѝя – между вътрешнотроичния живот на Ипостасите и икономийното разкри­ване на Лицата на Света Троица.

Авторът Мариян Стоядинов

По този начин отците са искали, не без основание, да отделят богословието за Света Троица в икономийния порядък на творение, изкупление и освещаване от теологийното богословие, вниква­що във вътрешнотроичния живот. „Тео­логията“ за св. Атанасий и особено за великите отци Кападокийци означава бо­гословие за Отца, Сина и Светия Дух в Тех­ните вътрешнотроични вечни отноше­ния, в Тяхната вечна Божествена общ­ност на битието, живота, любовта, Бо­жеството, без никакви причинни (кау­зални) връзки с творението и битието на света, и с откриването и явяването в света. „Икономѝя“ пък означава и се от­нася към свободното Божие отношение към света: в творението, промисъла и спасението на света чрез Божието явя­ване и въплъщението на Сина Божи.

Троичният Бог се явява и ни се от­крива в икономѝята на творението и спа­сението на света, но икономѝята не е каузално обяснение или изложение на Бога като Троица. Бог не е Троица, за­щото така се е открил на света, сътво­рявайки го и промисляйки за него чрез Сина, както е мислил Арий, казвайки, че Бог, само защото е искал да сътвори света, е имал нужда от Сина и Духа и затова Ги и „ражда“ или по-точно сът­ворява, за да може чрез Тях като по-ниски посредници да сътвори света и да го ръководи чрез Тях. За св. Атанасий и Кападокийските отци Бог не е „станал Троица, за да сътвори по този начин све­та, но по-скоро Бог на Откровението от вечност е Троица на Лицата (Ипостаси): Бог Отец от вечност ражда от Себе Си Сина, тоест предвечно и независимо от самата идея за света Той има със Себе Си Своя Единороден Син и Своя Свети Дух. Св. Атанасий Велики и Кападокийците ясно са показвали на арианите, че творението и битието на све­та са могли и да не бъдат, а Бог и то­гава, отвека и довека, е бил и е Троица: Отец, Син и Дух Свети.

Затова и св. Атанасий въвежда раз­личието между Теологѝя, тоест Света Трои­ца „вътре“ в Себе Си и по Себе Си, и Икономѝята като Божи „външен“ акт на творение и спасение на света[6]. Това е познатото Атанасиево различаване меж­ду раждането на Сина по природа от Отца и сътворението на света по воля­та Божия, тоест по свободен и с нищо непринуден акт на волята Божия (който Той е могъл и да не извърши, тъй като Божията свобода е да иска, а не да на­лага това, което желае) и не поради на­личието на нужда или необходимост за Неговата природа[7].

Същност – енергия

Този момент в триадологичното пра­вославно богословие развиват по-нататък и отците Кападокийци. Това е всъщ­ност богословското различаване на Бо­жия същност от Божии енергии.

Вдясно авторът Мариян Стоядинов, до него – проф. Димитър Попмаринов

Св. Григорий Нисийски например отхвърлял обвиненията в тритеизъм на основата на това, че трите Лица на Бо­жествената Троица притежават една енергия и затова във всяко Божествено действие всичките три Лица участват за­едно. Следователно, има само един Бог и едно спасение. В своя трактат „За то­ва, че не са три Бога“ той развива иде­ята за едната и неразделна Енергия, тоест действие на Света Троица, единствено чрез която действено се проявява Божестве­ното единство[8]. От св. Григорий и въо­бще от Кападокийците ясно се вижда, че принципът на Божествено единство в Троицата е както ипостаста на Бога Отца и едната Божествена същност (единосъщието на Лицата), така и една­та Божествена енергия.

На ниво Христология – Богочовеш­ката Ипостас на Христа, в две природи и две воли и енергии, съгласно богос­ловието на Четвъртия и Шестия вселен­ски събори, също е ключ към светоотеческото различаване на същност и енер­гия в Бога.

Св. Максим Изповедник ползвал термина „енергия“ и нему дължим изк­лючително детайлното изследване на проблема за волята и енергията като ат­рибут на природата, а не на личността. В спора с монотелитите св. Максим из­вежда единството на енергията съответ­но от единството на природата. Преподобни Максим учил, че в Христос присъстват две естества и две енергии. В Него чо­вешката и божествената природа се съ­единили ипостасно, но всяка съхранила своите свойства (енергия или воля). За­това, съединявайки се с Христос (тоест с Неговата единосъщна на нас човешка природа), ние се приобщаваме към Не­говата Божествена енергия (а не към Божествената Му природа), пронизва­ща Неговата човешка природа[9]. Бог да­рява различни хора с различни дарове. Според израза на св. Григорий Бог „ум­ножава“ Себе Си, ставайки „всичко за всички“ (1 Коринтяни 9:22). Умножавайки се по този начин, Той умножава разнооб­разието от творения. По-нататък в сво­ето учение Паламà подчертава, че Бо­жествената същност е причина на енер­гиите. Това означава, че Бог в Своята същност е над Своите енергии. На фи­лософските възражения на западните бо­гослови, упрекващи Паламà в проповяд­ване на „висше“ и „нисше“ Божество и в отрицание простотата на Божествено­то съществуване, Паламà отговарял, че никакво умножаване на Божествените явления или енергии не може да измени единството на Бога, защото Той е из­вън категориите на цялото и частното и оставайки непостижим в Своята същ­ност, Той явява Себе Си във всяка енер­гия като Жив Бог[10].

Има още