Arguments for the existence of God. Ontological argument

Стелианос Калайдитис

Abstract

In the problems of Christian apologetics, the topic of arguments for the existence of God occupies an important part. One of these arguments is the Ontological argument. We are trying to put it in the context of the topic of truthfulness, we will try to look at the situation in historical terms related to the development of this argument. In this way, the topic is placed in a broader context and can be developed in the future with greater precision.

Key words: apologetics, Ontological argument, truth, proof

Проблемът с истината

Християнската църква съществува от две хиляди години. Възникнало най-напред сред личните ученици на нашия Господ Иисус Христос – апостолите, християнството след векове на гонения и забрани започва да се утвърждава по цялата земя, потвърждавайки едно от блаженствата, дадени от Иисус Христос: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Матей 5:5). Проповядвайки Божието слово, апостолите и мисионерите, които се борят срещу езическите религии, на първо място отбелязват фалшивостта, погрешността на тези вярвания, подчертавайки истинността на християнството. В различни епохи и в различни региони хората приемат християнството, вярвайки в неговата истинност въз основа на различни критерии, но преди всичко търсейки своето истинско спасение, разбирайки, че „никой не идва при Отца, освен чрез Иисус Христос“ (Иоан 14:6).

Днес за много хора религията е или заблуда, реликва от тъмно минало, която трябва да бъде изоставена в нашата научна ера, или личен въпрос, който се отнася повече до сферата на вкуса, отколкото до въпроса за истината. Хората избират своята религия по същия начин, по който избират костюм – според модата, националните обичаи, вкусовете на началниците си и така нататък. И в двата случая християнството не се смята за истинска религия: в първия, защото всички религии са фалшиви, а във втория, защото всички религии са, така да се каже, „истински“, включително тези, които се изключват взаимно.

За да разберем дали това е така, нека видим дали християнството отговаря на критериите за истина, които са приети в съвременната наука и философия.

Много често чуваме една фраза, която звучи доста правилно, но в същото време някак несериозно, сякаш отхвърляйки я: защо да ви казваме какво е истината, след като дори Иисус Христос не отговаря на въпроса на Пилат, казвайки: „Аз съм пътят, истината и животът“ (Иоан 14:6). Следователно няма нужда да търсим отговор на въпроса какво е истината; трябва да знаем Коя е Истината. Но думите на Спасителя, който казва: „Аз съм пътят, истината и животът“, предполагат, че човекът, който чува тази фраза, разбира значението на включените в нея термини, тоест разбира какво е истина. Следователно, за да разберем Кой е Истината, все още е необходимо да разберем какво е истината и тогава нашите познания за християнството като истинска религия ще бъдат много по-пълни и точни.

Думата „истина“ е една от онези думи, които според критериите на съвременната позитивистка философия са псевдопонятия. Въпреки това се използва във всяка научна теория. Защо говоря за псевдоконцепция? Защото не отговаря на критерия за семантична еднозначност. Всеки термин трябва да бъде недвусмислен. Терминът „истина“ също изглежда недвусмислен, но ако се вгледаме внимателно, ще видим, че е много неясен. Ние използваме думата „истина“ и нейните производни („истина“) в доста широк контекст. Можем да кажем: вярна теория, вярно твърдение, истински приятел (тоест верен приятел), истинско произведение на изкуството (тоест настоящето), истинско удоволствие и така нататък. Има много значения и ще има още повече, ако се опитаме да разберем тази дума от страна на нейните антоними. Думата „истина“ има поне три антонима. Тези термини са „заблуда“, „грешка“ и „лъжа“. Освен това терминът „заблуда“ подчертава метафизичната страна на думата „истина“, „грешка“ – нейната логическа страна, а „лъжа“ – нейната морална страна. Така се оказва, че терминът „истина“ съдържа както метафизичния, така и логическия, и морален смисъл.

Най-често думата „истина“ означава съответствието на твърдения или мисли с действителното състояние на нещата. Основателят на тази гледна точка, Платон, казва: „Ако някой говори за нещата в съответствие с това, което са, той говори истината. Всеки, който говори различно за тях, лъже“. Аристотел казва в Метафизиката: „Да се каже за това, което съществува, че не съществува, или за това, което не съществува, че съществува, означава да се каже нещо невярно. И да кажеш, че съществуващото е, а несъществуващото не съществува, означава да говориш истината“. Истината е съответствието на мислите с реалността. Тази концепция се нарича класическа или кореспондентска концепция за истината.

Класическата концепция за истината означава, първо, че реалността и мисълта съществуват; второ, подразбира се и се утвърждава адекватността и идентичността на мисълта и реалността. Реалността съществува обективно, независимо от човека, а мислите съществуват в неговия ум. Освен това истината винаги се изразява в преценка. Съответствие между мисъл и действителност означава, че преценката, тоест словоредът, образуван по всички правила на синтаксиса, съответства на реда на нещата.

Тук възникват проблемите на класическата концепция за истината. Както показва философията през цялото си развитие, човекът в своята познавателна дейност винаги се занимава с явления, а не със самата реалност, и явленията винаги могат да бъдат сведени до субективни възприятия. Следователно разделението между реалността и мисълта за нея се оказва доста ефимерно; философията никога не е успявала да я преодолее. Друг проблем се отнася до езиковото изразяване на истината. Когато кажем, че истината е съответствието на мисълта с реалността, а мисълта се формира в преценката, тогава как можем да разберем съответствието на преценката с реалността? Какво означава идентичността на съжденията, тоест думите, свързани с определени граматически правила, и някаква материална реалност? Когато казвам, че планината се състои от камъни, тогава планината и камъните са едно, а думата „планина“ и думата „камъни“ са друго. И когато една планина се състои от камъни, това е едно, но фраза, съставена от думите „планина“,„състои се“ и „камъни“ е нещо съвсем различно.

Въз основа на какъв критерий човек прави извода, че неговите мисли наистина отговарят на реалността? В крайна сметка човек винаги е ограничен от рамката на собственото си мислене и именно в мисленето се формират преценки за истината. Човек никога не може да заеме мястото на обект, той винаги остава субект. Следователно да се каже, че моята преценка отговаря на действителността, е напълно неоснователно. Какъв е критерият, по който знаем, че тази преценка отговаря на действителността, тоест че е вярна? Трябва да имаме собствен критерий за истина, за да разберем дали това е така или не. Тоест, критерият за истина трябва да има свой собствен критерий за истина и така нататък до безкрайност. И дори ако някое наше твърдение отговаря на някаква реалност, тогава какво да кажем за твърденията на науката, които имат универсален характер? Как може да се провери истинността на общи твърдения въз основа на този критерий? Следователно те съответстват на някаква друга реалност, която не е дадена в усещанията.

Така става ясно, че човек не може да надхвърли границите на собствения си разум и следователно не може да определи истинността на своите твърдения и въз основа на този критерий.

Въз основа на това през XVIII-ти век e предложена друга теория за истината, която е наречена кохерентна (кохерентност означава логическа последователност). Изискването за логическа съгласуваност на твърдението се изтъква като необходимо изискване за истинност. Едно твърдение е вярно, ако е логически последователно. Съответно кохерентната теория на истината има две разновидности. Една разновидност на е теорията на Хобс, който твърди, че логическата последователност е критерият в класическата теория на истината. Друга разновидност откриваме в учението на Кант, който твърди, че реалността като цяло е непознаваема и че става дума само за явления, за мисъл, която сама диктува законите на действителността и следователно критерият за истината и самата истина е именно непротиворечиво твърдение.

Но тук отново възникват проблеми. Какво означава последователност? Тази концепция просто утвърждава истинността на законите на логиката, без да изследва нейния произход, и по този начин просто постулира, че логическата последователност е истина. Още по-неясно е защо едно непротиворечиво твърдение всъщност отговаря на реалното състояние на нещата.

Концепцията на Хобс има и своя капан, тъй като въз основа на какъв критерий се твърди, че логическата последователност е критерий, гаранция, че нашите мисли наистина съответстват на обективния свят? Възникват същите проблеми, които възникват в първия случай, в класическата теория: въпросът дали реалните неща са обвързани от същите законикато понятията в моя ум, но е ясно, че законите на разума и редът на нещата са съществено различни един от друг.

И така, получаваме порочен кръг: последователната теория на истината изисква класическа теория като допълнение, а класическата теория изисква последователна теория. През XX-ти век са предложени някои други концепции за истината, които се различават от тези две най-често срещани концепции. В края на XIX-ти век английски и американски философи предлагат така наречената прагматична концепция за истината: истината е това, което е полезно. По този начин създателите на прагматичната концепция се опитват да се освободят от зависимостта на концепцията за истина от законите на логическото мислене, от връзката между думите. Категория като полезност може да се приложи както към материален субект, така и към материалния свят. Но се оказва и философите веднага забелязват, че прагматичната концепция стеснява самото понятие за истина. Бертран Ръсел дава този пример. Има две твърдения, които са доста различни, но от гледна точка на прагматичната концепция за истината са идентични: „Вярно е, че съществуват други хора“ и „Полезно е да вярваме, че съществуват други хора“.

Освен това в теорията за полезността на истината самата истина се оказва субективна: ако няма активен човек, то самата истина не съществува. Няма такова нещо като „истинска теория“. От гледна точка на прагматичната теория много положения на теоретичните науки не могат да се считат за истина, особено тези, които се отнасят до космологични проблеми, математически въпроси и така нататък (каква е ползата от общата теория на относителността за хората?). Междувременно тези теории, които не могат да бъдат полезно приложени в реални условия на живот, имат свой собствен критерий за истинност, който е съвсем ясен за учените.

Близка до прагматичната концепция е марксистката концепция за истината, която твърди, че критерият за истината е практиката. Маркс забелязва проблема с критерия за истината и казва, че критерият за истината не трябва да се търси в самия разум, тъй като самият разум не може да каже дали той отговаря на реалността или не. Следователно критерият за истината трябва да се намира някъде отвън, обединявайки разума и реалността. Ето защо Маркс предлага такъв критерий за истината като практиката. Истината се излага за преценка според традиционни критерии, класически и последователни, а след това практиката проверява истинността на тези твърдения. Въпреки факта, че подобна концепция е била набивана в съзнанието ни в продължение на няколко десетилетия, всеки нормален човек, получил естествено научно образование, винаги е имал вътрешно отхвърляне от нея, защото проблемите, възникнали с прагматичната концепция за истината, се пренасят и върху марксистката. Каква практика може да провери теорията на относителността, правилността на четириизмерното пространство-време на Минковски, позициите на математиката на Лобачевски или Риман? Ясно е, че практиката също може да бъде известен частен критерий за истинност, но само в отделни случаи и следователно не може да претендира за всеобхватност, колкото и да се опитват да покажат това привържениците на марксизма.

В резултат на това в съвременния позитивизъм на Лвовско-Варшавската школа е предложена така наречената семантична теория на истината. Основната задача на тази теория е да преодолее недостатъците на класическите и последователни концепции, тоест проблема за появата на парадокси (като парадокса на лъжеца) и проблема за съответствието на една последователна теория с реалността. Семантичната теория твърди, че всяка истинска теория трябва да отговаря на два критерия: тя трябва да бъде материално адекватна и формално последователна и за да избегне парадокса на лъжеца, тя трябва да бъде изградена върху някакъв изкуствен език, лишен от полисемантични термини – като математиката. Самата истина съществува само в тази наука, в която е създаден определен специален, идеален език, който изключва появата на парадокси.

Но дори и тук проблемите не са отстранени, тъй като семантичната теория, като поставя изискването за специален език, създава проблема за истинността на този език. За да се оцени неговата истинност, е необходимо да се създаде определен метаезик, в който езикът на науката да се разглежда като негов частен случай. Появява се конструкция, подобна на безкрайна кукла. Проблемът за истината в такава конструкция не е окончателно разрешен.

До края на XX-ти век възниква ситуация, която е предвидена в края на XIX-ти век. Фридрих Ницше, който каза, че истината не съществува и че цялото човешко знание е просто негова интерпретация и че има само заблуди. Учението за истината – това е една от големите заблуди на човечеството, следователно знанието е само приспособяване на човека към реалността, проява на неговата воля за власт. Самата концепция за истината е погрешна концепция, псевдоконцепция, на езика на позитивистите.

Има няколко концепции за истината или по-скоро определени идеи, които са напълно ненаучни, но въпреки това съществуват сред хората. Тези концепции са особено разпространени през XX-ти век, епохата на демокрацията, когато всеки човек вярва, че може да прави каквото си иска, без да оценява действията си от гледна точка на тяхната неистинност. Възникват различни мистични движения и процъфтява магията. И много хора вярват, че всичко това е правилно, въпреки че истината като такава никога не е присъствала в тези магически концепции. Основното, което интересува клиентите и изпълнителите на така наречените магически процеси е тяхната ефективност. Когато на такива хора се каже, че възгледите им са неверни и ненаучни, те отговарят: но работи! Това, което имаме пред себе си, е просто ясен пример за прагматичната концепция за истината: ако работи, значи може да бъде приета. Истината тук се разглежда само като полезност или безполезност за човека, а въпросът за истинността на магията просто не се повдига.

Освен това различни източни учения от индуски тип не повдигат този въпрос, тъй като основното, за което говорят мистиците, е, че в мистичния екстаз, който постигат, самият субект се разтваря, изчезва и се слива с определен световен абсолют и възниква усещане за идентичност и сливане на човешкото „Аз“ с определен „божествен“ дух. Тъй като тук няма отношение субект-обект, също не може да се говори за истинността на такова сливане, тъй като истината винаги изисква нашите мисли да съответстват на реалността. Затова мистичното единение на човека с превъзхождащия го абсолют в православното богословие се нарича заблуда, най-висшата форма на гордост, когато човек се приравнява с Бога, и това е най-тежкият грях за християнина.

Така виждаме, че такъв лесен за гледане въпрос за истината се оказва изключително труден, когато се опитваме да го решим, и не просто труден, но практически невъзможен за разрешаване на езика на философията. Науката не може да отговори на този въпрос, защото винаги се занимава със собствения си предмет и наивно смята проблема за истината за очевиден. Проблемът за истината обаче надхвърля границите на науката и затова е естествено да поканим философите да разгледат този проблем. Но философията, също не е могла да предложи нищо друго освен безкрайните противоречия, възникващи в различни теории за истината.

Очевидно е обаче, че концепцията за истината, непонятна за науката, неуловена от философията и отсъстваща от окултно-мистичните концепции, все пак съществува, което се усеща пряко от всеки човек – бил той нобелов лауреат или обикновен селянин.

Защо човек има способността да оценява истината и неспособността да я разбере? Очевидно, защото човекът, по своята същност като същество, способно да оцени истинността или неистинността на всяко твърдение, всяка теория, носи критерия за истина в себе си. Това означава, че човекът по своята същност се издига над отношението субект-обект, иначе не би могло да се говори за нещо друго освен за лично, субективно възприятие. Ако човек уверено твърди истинността или неистинността на всяко твърдение или теория, това означава, че той наистина се издига над самия процес на познание, над самата връзка между субект и обект. С други думи, това показва, че човекът, ако знае истината, вече не е само съставна част от нашия материален свят, нито е само разумно, мислещо същество. Разбира се, това е необходимо, човекът е едновременно материално и разумно същество. Но е невъзможно да се оцени истинността на едно твърдение само въз основа на наличието на разум. Това означава, че човек притежава неосъзната или неразбрана от него способност, която го издига над материалната и рационална реалност. Ако човек може да оцени определено действие, което е извършил, от гледна точка на неговата моралност или неморалност, то това също става възможно благодарение на наличието в човека на способността за морална самооценка, съвест.

Това може да се разбере само в контекста на християнската догма, която казва, че човекът е образ и подобие на Бога. Човекът не е просто същество, състоящо се от тяло и имащо разум (разумно животно), а същество, което се издига по своята природа над този свят, както Бог се издига над него, и носи в себе си природата на този свят, както Иисус Христос я е приел в Себе Си – „пътя и истината и живота“.

Една религия не може да бъде истинска, в която Бог се противопоставя на света. Това е религия, в която самото понятие за истина е премахнато, светът се оказва противопоставен на Бога, чужд му и неидентичен с него. Религия, в която Бог е идентичен със света, не може да бъде истинна. Така както не може да бъде вярно учение, което като цяло отрича съществуването на Бог – най-обективната истина! Само християнството утвърждава неслятото и неразделно съществуване на света и Бога. Следователно само християнската концепция за истината е завършена докрай. Противоречията, които съществуват в различни философски теории, се премахват в християнството. Християнството допълва онези откъслечни съждения, които различни философи през различни векове са предлагали за разглеждане на мислещия човек. От това произтича важно следствие за необходимостта от съществуването на човека в Църквата като Тяло Христово, за необходимостта от евхаристийния живот като общение с Истината не само чрез ума, но и чрез телесната природа, защото истината съществува не само за ума, но и за сетивата, тоест за целия човек. Цялото богатство на християнското учение, цялата му догматична структура се оказва, че хармонично поражда философско и научно учение за истината. И тогава наистина става ясно защо истината има три компонента: метафизичен, логичен и морален. За морал може да се говори само по отношение на същество, което има свободна воля, тоест по отношение на човек, който има съвест и способност за самооценка. Следователно учението за истината може да бъде само там, където има учение за личен Бог и за човек, който е лично отговорен за своите действия. Ясно е защо учението за моралния аспект на истината съвпада с логическия и метафизическия, тоест въпросът, който всъщност отговаря на въпроса за критерия на истината. В края на краищата истината е и личностна, единствената Божествена Личност на Иисус Христос, в Когото божествената и човешката, сътворена, природа са неразривно и неразделно съединени; това е и умът, словото, Логосът. По този начин твърденията „какво е истина?“ и „Кой е истината?“ не се изключват един друг, а по-скоро се допълват и изясняват.

По въпроса за доказателствата за съществуването на Бог няма консенсус. Често се смята, че е невъзможно да се докаже съществуването на Бог, в Когото трябва само да се вярва, и освен това, че е греховно, защото „всичко, което не е от вяра, е грях“ (Римляни 14:23). Като доказателство за това те цитират различни изказвания на отците на Църквата, които изтъкват необходимостта от вяра в Бога. Така например св. Григорий Богослов в своето „Слово за смирението, целомъдрието и въздържанието“ поставя въпроса за възможността за разбиране на Бога чрез разума и показва, че „умозаключенията водят малко до познанието на Бога; тъй като всяко понятие има друга противоположност“.

„Защото за всяка мисъл за Бога нещо мое и видимо винаги се измерва, като тъмнина“. Следователно единственият начин да познаем Бога е да се пречистим и да се откажем от тлъстината на плътта. Само по този начин ще видиш съзерцавания Бог в себе си, защото „Сам Бог идва при чистите“, пише св. Григорий Богослов, „защото само чистите могат да бъдат обиталище на чистите“. Св. Григорий Богослов, който познава добре древната философия и със сигурност е бил запознат с философията на скептиците, се позовава на аргументите на скептици, които опровергават своя събеседник, показвайки, че за всяко негово твърдение може да се намери еквивалентно противоположно твърдение. Следователно за всяко твърдение за Бог винаги може да се намери еквивалентна противоположност. Какъв е смисълът от тези доказателства тогава? Ако някой предложи аргумент, за да докаже, че Бог съществува, скептиците винаги ще намерят контрааргумент, който ще покаже, че е също толкова валидно да се направи противоположното решение. Затова единственият път е прякото познание за Бога, което се дава само на морално чистите хора: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.

Отците на Църквата обаче имат друго виждане по този въпрос и посочват възможността за съществуването на разумни аргументи в полза на съществуването на Бог. Те особено често изтъкват, че наблюдението на света води до заключението за съществуването на Бог. Така Василий Велики пише: „Но вярата в Бога е предшествана от концепция, а именно концепцията, че Бог съществува, и ние събираме това от изследването на създанията. Защото ние познаваме Неговата мъдрост, сила и доброта и изобщо „невидимите Му неща“ (вж. Римляни 1:20), разбирайки ги от сътворението на света. Така че нека Го признаем за наш Господар. Тъй като Бог е Създателят на света, а ние сме част от света, следва, че Бог е и наш Създател. И след това знание следва вярата, а след тази вяра следва поклонението“. Св. Иоан Дамаскин в своето „Точно изложение на православната вяра“ също посочва, че преди да се говори за догматични въпроси, първо трябва да се докаже, че Бог съществува, и предлага няколко доказателства, които се връщат към философията на Аристотел – доказателства от наблюдение на света. И Григорий Богослов също пише: „Напротив, трябва да вярваме, че има Бог Творец и Създател на всички същества; защото как би могла да съществува Вселената, ако някой не я беше създал и привел в подреден състав? … в противен случай светът, носен случайно като кораб във вихрушка, би трябвало, поради безредните движения на материята, мигновено да рухне, да се разпадне и да се върне към първоначалния хаос и безпорядък“.

Тези съображения показват, че въпросът за доказателството за съществуването на Бог не може да се третира еднозначно и трябва да се прави разлика между въпросите за познаването на Бога и за Неговото съществуване. Невъзможно е да се познае Бог чрез разума („Но каква точно е същността на Бог… ние нито знаем, нито можем да кажем“), но е възможно да се докаже Неговото съществуване. С други думи, можем да знаем, че Бог съществува, но не можем да знаем, че Бог съществува. Освен това истинското познание за Бога се дава чрез вяра. Разумът може само да тласне човек към необходимостта от вяра в Бог, защото никакво разсъждение не може абсолютно точно да докаже съществуването на Бог.

Има още едно възражение по отношение на доказателствата за съществуването на Бог. Смята се, че тези доказателства са безсмислени. В края на краищата някой, който вече вярва в Бог, няма нужда да доказва нищо. И няма смисъл да се опитвате да доказвате нещо на хора, които не вярват в Бог; те никога няма да се съгласят и винаги ще намерят контрааргумент. За някои е безсмислено да доказват, защото вече вярват в Бог; за други е безсмислено, защото не вярват и следователно няма да разберат нищо. До известна степен този аргумент е верен. Но грешката му е, че той гледа на човек статично, без да обръща внимание на неговите съмнения, търсения и размишления. В крайна сметка дори атеистът може рано или късно да мисли за Бога, за смисъла на живота и може би нашите аргументи ще му помогнат да разбере правилно въпроса за съществуването на Бог. И няма ли вярващият съмнения, изкушения и съблазни? Освен това по-голямата част от съвременните хора не се смятат нито за атеисти, нито за вярващи. Много хора дори не се замислят по тази тема. Живеят си живота, ходят на работа, раждат деца, гледат телевизия – всеки прави нещо според собственото си разбиране за смисъла на живота, за доброто и злото. Но всеки от тези хора рано или късно се сблъсква с религиозния живот, сблъсква се с въпроса за Бога. И как ще реши този проблем често зависи от външни, случайни фактори. Би било обаче напълно погрешно да оставим такива хора на произвола на съдбата. Някои от тях може да се замислят върху тези доказателства и да осъзнаят, че трябва да променят живота си.

Доказателствата за съществуването на Бог могат да бъдат разделени на две групи: апостериорни (тоест базирани на опит) и априорни, тоест въз основа на вътрешен опит. Апостериорните доказателства включват космологични, телеологични и исторически доказателства. Тези доказателства се основават на външен опит и следователно влизат в контакт с научния начин за познаване на света. Априорните доказателства включват онтологични и морални доказателства. Тези доказателства са от философско и теологично естество. Тези пет доказателства могат да се считат за наистина класически доказателства, които трябва да бъдат разгледани. Отделно стои и религиозно-опитното доказателство, което дори не може да се нарече доказателство в собствения смисъл на думата, тъй като се основава не на разсъжденията, а на непосредствения опит от съзерцаването на Божеството.

Онтологично доказателство

Основателят на това онтологично доказателство е Анселм от Кентърбъри (XI-XII век). В своята работа Proslogion Анселм посочва, че фразата „Няма Бог“ съдържа скрито противоречие: Бог винаги се смята за съществуващ. В крайна сметка Бог е „нещо по-велико от което нищо не може да се мисли“. Това означава, че понятието Бог съществува, поне в неговия ум. Но може ли това, което съществува само в ума, да бъде това, от което не може да се мисли нищо по-велико? Разбира се, че не, защото „ако вече съществува поне в ума, човек може да си представи, че съществува в реалността, което е по-голямо“. И това, което съществува както в реалността, така и в концепцията, винаги е по-голямо от това, което съществува само в концепцията. Следователно да се каже, че Бог не съществува, означава да се изрази противоречие. „Защото, ако това, от което не може да се мисли нищо по-велико, може да се мисли като това, което не съществува, от това следва, че самото нещо, от което не може да се мисли нищо по-велико, не е това, от което не може да се мисли нищо по-велико; и това е явно противоречие“. Тъй като не може да има логически противоречия, значи Бог съществува.

Но дори по времето на Анселм Кентърбърийски това доказателство започва да се поставя под съмнение. По-специално, монахът Гаунилон възразява на Анселм: „можете да мислите за всичко, но това не означава, че то веднага ще стане съществуващо“. Следователно не може да се каже, че от идеята за определено понятие може веднага да се направи заключение за съществуването на нещо, обозначено с това понятие. Човек може да си представи съществуването на някакъв измислен „остров на блажените“, но това не означава, че той наистина ще съществува.

Аргументът на Гаунилон изглежда разумен, но пропуска целта. Защото самият Анселм казва, че този вид доказателство е приложимо само към едно същество – към Бог, Който наистина е Този, от Когото не може да се мисли нищо по-велико. Нито един остров няма това свойство, така че този пример не може да се използва за опровергаване на онтологичното доказателство.

Следва…(виж тук)

_______________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 28 (33) нова серия, с. 84-104, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация –https://wp.me/p18wxv-hkS