The Christological problematics within the limits of Christian ethics

Валери Шопов

Abstract

In the text we present, we try to recall once again the importance of studying Christological issues, as one of the main ones for both Orthodox dogmatics and Christian ethics. From the teaching of Jesus Christ begins the teaching of man, in order to return back to the understanding of God. We will also focus on some incorrect teachings about the person of Jesus Christ, as well as on some patristic views.

Key words: Jesus Christ, Christology, Ethics, Incorrect Teachings, Teaching of the Orthodox Church

Учението за Христос е също толкова важно, колкото и учението за Светата Троица. Това е върховно верую, в което е отразена Светата Троица. Под това разбираме Триединния Бог във външните му действия, в сътворението на света и изкуплението. Божието Слово, което в метафизичната Троица (Бог в себе си) е свързано със същността и другите две тринитарни ипостаси на божествеността, напуска небесата – без да губи своята божествена служба – и слиза на земята, ставайки исторически човек, за да спаси падналия човек от греха. Това влизане в царството на живота и поемане на злонамереността на историческия момент е известно като „изпразване“ на Словото. Словото стана човек, за да изкупи човека от робството на греха и агонията на духовната смърт.

В Христос има две природи, божествената и човешката, и една личност, божественото Слово. Човешката му природа няма собствено лице, тя не съществува.

Божествената природа на Христос е съвършената природа на Божеството. Съвършена е и неговата човешка природа, в която има умствена и разумна душа, съединена с материално и реално тяло. Съединението на естествата е станало в утробата на Девата „от момента на зачатието“. С други думи, веднага щом Мария получава прегръдката на ангела, Божият Дух формира в нейната девствена утроба плода Христос, с когото Божието Слово веднага се съединява, без съединената (човешката природа) да може да живее нито един момент от време извън съюза, като отделен и равен човек. Следователно, като човек, Христос не е имал своя отделна личност, но е родил същата личност на Словото.

Зачатието и раждането на Христос са свръхестествени. Обичайните закони на природата не работят в тях. Мария не зачева от познатия съюз на мъжа и жената, а от творческата енергия на Светия Дух. Христос е бил „самозванец по майка“, тоест не е имал баща, съпруг на майка си. Тъй като не участва мъж, Мария зачева Христос, без да губи девствеността си. В тази степен раждането на Господа също е девствено и свръхестествено и безболезнено раждане (без естествените родилни петна). Раждането на Спасителя не следва ритмите на естественото човешко раждане. Затова той е роден без първородния грях, с който всички останали хора идват на света. В Христос непрекъснатостта на грешната природа на Адам, която завещава първородния грях на онези, които произлизат от нея, е прекъсната. Христос е новият Адам на благодатта, новият духовен корен на човечеството, който завещава духовно възраждане и спасение на вярващите.

Съединението на естествата в Христос е ипостасно, несмесено и неделимо. Под ипостасен съюз имаме предвид, че той се е състоял в ипостаса (оттук и името) или лицето на Словото. Отново повтаряме, че човешката природа на Христос не е съществувала, тоест тя никога не е живяла сама по себе си извън личността на Христос. Това е от голямо значение. В единението естествата не си влияят една на друга, едната не се променя в естественото качество на другата, но всяка остава в естественото си качество и пълнота, без отсега нататък да се отделя една от друга. Те са обединени „неумело, несмутено, неразделно, неразделно“.

Христос има две естествени воли и две действия. Той желае и действа в единство и като човек, и като Бог. Неговата човешка воля, макар и свободна, се подчинява на божествената му воля, без да ѝ се противопоставя. Не иска да бъде самоуверен. Той не е воля отделно като човек, което предполага съществуването на човешка личност и оставя отворена възможността Господ да падне в грях. Същото е и с действията на Христос. Христос е действал и божествено, и човешки като едно цяло, без едно от действията му да противоречи на другото.

От композицията на теандрийското лице на Христос имаме следните последователности:

1)Противоречието на идиомите на двете природи в едната личност на Христос. Една природа противоречи на своите идиоми на друга. Идиомите не са пряко противопоставени на естествата, тоест сами по себе си, защото такова нещо би ги продължило и би довело до монофизитството, а стриктно към неговото едно теандрийско лице. Така че ние не казваме, че божествеността е страдала или че човечеството е било на небесата преди създаването на света, но че Христос, като единствена и неделима личност, е страдал като Бог (разбира се в плътта си; „плът“) и е бил като човек в небесата. В противоречието на идиомите божествената природа основно противоречи на своята собствена на човешката, а не обратното. Този аспект на доктрината е много важен, защото е пробен камък за разпознаване и претегляне на христологичните погрешни практики и ереси.

2)Терминът „Богородица“, приписван на Майката на Христос. Мария ражда Христос. Със сигурност не неговата божествена природа сама по себе си, защото Бог, като безкрайно същество, не може да бъде подчинен на природните закони, тоест да се роди по същия начин, по който се раждат хората. Мария ражда Бог „в плът“. Това, което се ражда, е Христос, в Когото съвършеният Бог е съединен „от момента на зачатието“ с човешкия син в божествената утроба на Дева Мария. Терминът „Богородица“ е кратък израз на христологичното учение, върху което като вълнолом се блъсна и разби несторианската врява.

3)Единственото синовство и поклонение на Христос. Христос има двойно раждане, едно като Божи Син и едно като Син на Девата. Първото е същото раждане от Отца (ипостасния идиом на Словото), второто е навременното раждане от Девата чрез силата на Светия Дух. Тези две раждания са ясни и различни едно от друго. Той обаче няма двама сина. Той не е бил Син Божи и Син на Девата поотделно. Това би означавало, че той е имал две личности, една като Бог и една като човек. Това не се случва. Христос има един човек, той е един, а не много. Като един той има едно синовство, като Бог и като човек. В него няма двама отделни сина, както казва Несторий. На едното синовство на Христос съответства също едно поклонение и едно поклонение.

4)Абсолютната безгрешност на Христос. Христос не само не е съгрешил през земния си живот, но дори не е могъл да съгреши. Той не може да греши, защото не е прост човек, а Богочовек. Идеята, че Господ може да съгреши, разделя Неговото едно лице на две физически лица, което катализира христологичната мистерия. Идеята е странна. Ако се приеме, че Христос може да съгреши като човек, Бог може да съгреши с него, непочтителна и богохулна идея.

Какъв е смисълът на обо́жението на човешката природа на Христос?

То е продукт на ипостасното единение на природите, по-специално на антитезата на идиомите в лицето на Божието Слово. Човешката природа на Христос приема всички желания на божеството, става причастна на божествената природа, обожествява се. Въз основа на това обо́жение всички хора, които вярват в Христос и които са тайно интегрирани в неговата човешка природа чрез кръщението, са потенциално обо́жени. Като пример за това обожествяване се дава нажежено желязо. Огънят и желязото не губят естественото си качество, но са толкова дълбоко свързани, че не могат да бъдат разграничени един от друг. Така природата на човека е проникната от огъня на божествената енергия, без да може да се отдели от нея. Разбира се, природата на човека не е изгубена, нито погълната, нито анализирана пантеистично в божеството, както ще учат някои еретици (монофизити).

Какво е влиянието на древните богословски школи на Александрия и Антиохия върху формирането на христологичните секти?

Древната александрийска школа има особени теоретични тенденции и предразсъдъци. Неговите богослови подчертават повече божествения елемент в Христос, оставяйки човешкия в сянка. По същия начин те обясняват Писанието алегорично (като виждат символично значение в много от неговите разкази) и остават безразлични към историческото граматическо тълкуване на неговия текст. От нейното лоно излизат еретици, които или отричат реалността, или цялата човешка природа на Христос (докети, Аполинарий, монофизити, афтардоцити).

На противоположната крайност е Антиохийската школа, чиито теолози имат по-практични наклонности. Те подчертават повече човешкия елемент в Христос и оставят настрана божествения. Антиохийските теолози тълкуват Светото Писание, използвайки историографския метод и отвричайки се от алегорията. От тенденциите на школата произлиза несторианството.

Как еретиците стигнаха до злобата си?

В крайна сметка те се опитат да разберат и тълкуват чрез думи неразбираемото и неинтерпретируемото. Човек не може да разбере доктрините на вярата, защото това са мистични истини, които надхвърлят човешкото разбиране. Човек само с разума си не може да се доближи до тях. Само чрез вяра, просветена от Божия Дух, той може да има някакъв достъп до Божията тайна. Без нея той опитва невъзможното. Той се опитва да побере в съзнанието си безкрайното и неизчислимото.

От това страдат еретиците. Разчитайки на човешките си сили, те се опитат да разберат трансцендентната истина на Бог. Техният проект е неравнопоставен, както неравностойно е съотношението между тварно и нетварно, крайно и безкрайно. С липса на усет за диспропорциите и със себевлюбен и егоистичен дух, вместо да тълкуват доктрините, те ги изопачават и унищожават. С превозното средство на естествения си говор те никога не са стигали до края на своя път, те са се заблудили и са били изгубени. Самовлюбени и спорещи, те създават партии в Църквата, на чийто живот навреждат невъобразимо. Те улавят любовта, единството и мирното съжителство на тялото на Христос. Ересите са най-лошият враг на Църквата, плевелите, които врагът посява в плантацията на божественото царство.

Какъв е христологичният проблем?

В разбирането за композицията на теандричното лице на Христос, в което са обединени две различни природи, без едната да накърнява другата.

Мистерията е голяма. Не можем да разберем как в Христос, въпреки че има две завършени и цялостни природи, има само една личност, която е общият носител на неговите богословски енергии. Не можем да си представим как една природа, завършена и цялостна, е в същото време безлична и как приема субстанция в личността на друга природа.

Това са противоречия, които нашата оскъдна логика не може да помири. Никаква човешка мъдрост не може да осветли и изясни тъмната христологична мистерия. Мнозина се опитват да проникнат през мистериозния му воал, но малцина излизат, носещи блясъка на благодатта. Повечето остават в тъмнината на интелекта, задъхвайки се от неопитността на суеверното чудо. Както е казал Теодор Симеон, Христос „лежи в падението и възкресението на мнозина“. Това е големият скандал, който възвисява и озарява другите в блясъка на божественото царство и потапя другите в мрака на духовната загуба!

Какво учат динамичният монархизъм или осиновяването?

Това е древна христологична и триадологична ерес, чиито последователи отричат тринитарните хипотези за божествеността (силите) и в Христос приемат Словото, което не е истински Бог, а силата на Бога.

Представители на ереста са: Теодор Трапезит, Артемон или Артема, с най-важния от всички Павел Самосатски, който систематизира учението на ереста и е предшественик на арианството и несторианството.

Павел Самосатски бил благороден и светски човек. За кратко е епископ на Антиохия (260 година) и „дуцинарий (старши финансов служител) на палмирската царица Зеновия. Той е теолог монархист, отричащ разграничението на личните качества в Бога. Според него Бог е един и единствен (Бащата). Синът и Духът нямат собствена субстанция и божественост. Отец е безплоден за Сина и Словото е безплодно за Бога. Следователно Отец и Словото са едно лице, както човекът и съществуващото в него природно слово съставляват едно лице. Бащата предвечно произнася своето Слово, ражда го, така че той се нарича Син. Но Словото не престава да бъде безлично, както е безлична и човешката реч.

Не може да се говори за въплъщение на Словото в богословската система на Павел Самосатски. Словото просто обитава в Христос „като в храм“. Но Словото не е лично и иманентно, а безлична сила на Мъдростта на Отца. Самият Христос е субект, в когото е просто Божията мъдрост, съставляваща съдържанието на неговия живот и дейност.

Природата на Исус Христос е чисто човешка. Неговата природа е общата природа на хората. Той е просто човек, роден от Девата със синергията на Светия Дух. Той е отдолу (земен) „и в него Словото е вдъхновено отгоре“. С това вдъхновение Словото се съединява с Христос. Но този съюз не е физически, а морален. Това е просто „събрание“, в което един е Христос, а друг е събраното Слово. Това е съюз „чрез учене и отвъд“, съюз на воля и любов. Чрез помазанието си от Светия Дух Христос става уникален и превъзходен. Става свят и праведен, побеждава греха на Адам. Като награда за своята святост той получава силата да върши чудеса и да постига своя морален апотеоз. Тези учения на Павел от Самосатея довеждат до ученията както на Сабелий, така и на Несторий.

Какво са учили докетите?

Повлиян от платоновото диархическо учение за противопоставянето на духовното и материалното, което (материалното) те смятат за фокус и седалище на злото, както и от теоретичния климат на Александрийската школа, която подчертава божествения елемент в Христос за сметка на човека, учи, че Христос няма материално тяло. Външно изглежда като мъж, но в действителност не е. Той е човек „на фантазия и фантазия“, а не в действителност истински мъж. Тялото му има външните очертания на природата, но не е истинско тяло, както всички други хора имат.

Лесно е да се разбере защо докетите са учили тези неща. Те отричат истинското тяло на Христос, защото като материал го смятат за присъщо зло. Как може Христос да има такова тяло? Докетизмът омаловажава Христос, премахвайки от него истината за неговата човешка природа.

Какво учи Аполинарий?

Аполинарий, епископ на Лаодикия в Сирия, е виден теолог и първият, който се опитва да предостави задоволително решение на христологичния проблем.

Основната грижа на неговата христология е да изясни качеството на човешката природа на Христос. Според него Христос е съвършен Бог, но не и съвършен човек. Ако човешката природа на Господ е пълна и съвършена, тя щеше да има свой свободен духовен живот, Христос нямаше да бъде „непокорен ум“, а субект и променливо същество, което можеше свободно да греши, застрашавайки своето изкупително дело. Учението на антиохийските теолози за две природи и лица е отблъскващо и противоречиво: „невъзможно е две умствени и волеви същества да живеят заедно, така че едното да не се бори срещу другото чрез интимната воля и енергия“ (аристотелова идея ).

Според Аполинарий, плътта на Господа, без собствена независима енергия и живот, е пасивен инструмент на божеството. По същество енергията на Богочовека е една, богинята, която задейства своя орган, плътта.

Аполинарий, за да разреши тайната на Христос, намалява качеството на човешката природа на Христос. Той ѝ отнема разумната част от душата. Но липсата на разум в нея е компенсирана от присъствието на Божието Слово. При формулирането на тези учения Аполинарий е подпомогнат от трихотомната теория за състава на човека от Платоновата философия: В Христос има душа, но умът и разумът отсъстват от нея.

Съединението на природите, според Аполинарий, е естествено съединение, смесица от божествено и човешко. Природата на Христос е „умерена“. Както той казва: „естество на въплътеното Слово“. Разбира се, няма объркване и обръщане на природата. В едното лице на Словото се случи противоречието на идиомите на двете природи.

С две природи в Христос (човешкото намалено и непълно) и с един ум (личността на Словото) Аполинарий се опита да разреши христологичния проблем, формулирайки една наистина умна теория, която би била ортодоксална, ако не намаляваше опасно човечността на Спасителя, което я доведе до ерес.

Каква е сектата на Несторий?

Несторий, първоначално монах, по-късно става патриарх на Константинопол, отличаващ се с богатата си писателска дейност и риторичните си умения.

Наследник на теологичния климат на Антиохийската школа, той подчертава човешката природа на Христос. Отхвърляйки злобата на Аполинарий и Докторите, той приема реалността на двете природи на Господа. Христос е наистина Бог по природа и истински човек по природа. Природата му в съюза е безпогрешна и неизбежна. Обсебен от този дух, той не може да разбере истинското значение на божественото въплъщение, тоест как Бог може да стане човек. Въплъщението за него означава промяна на естествата в съставна природа, където божествеността влиза в нов начин на съществуване, става тленна и страдаща, а Словото губи своята идентичност с Отец. Според Несторий Мария не може да роди Бог. Би го направила само ако и тя е богиня, защото само подобното се ражда от подобно. Така че погрешно се нарича „Богородица“. Истинската ѝ титла е „Христотокос“. С други думи, ражда човека Христос, с когото Словото по-късно е съединено.

Повлиян от философията на Аристотел, в която не може да има безлична природа, Несторий не може да разбере учението на Църквата за единството на личността на Христос. Тъй като в Христос има две завършени и съвършени природи, по необходимост трябва да има две завършени и съвършени личности, независими една от друга. Той я научи на тази идея. Той разделя едното теандрично лице на Христос на две отделни и идиосинкратични физически лица. Това му коствало порицанието на ереста, от която, за да се отърси, бил принуден да приеме личност в Христос, която той нарекъл нравствена личност на унията. Това, разбира се, не е нищо повече от опит за помиряване на несъвместимото. Така Несторий приема три лица в Христос: едната на Божието Слово, едната на човека Христос и едната на единството на естествата.

Останалите христологични учения на Несторий също са в съответствие с тези концепции. Константинополският патриарх отхвърля учението на Кирил Александрийски за естествената уния. Според него унията не е истинска уния, а обикновено сближаване, външен подход, вселяване на Словото в човека като „в храм“. Той характеризира тази връзка с много други имена. Той също отхвърли термина „въплътен Бог Слово“ (Кирил Александрийски). Според него Христос е бил „богоносен човек“.

Накрая Несторий продължава да разделя едното синовство на Христос на двама отделни физически сина, синовството на Словото и синовството на човека. На тези синовства той съответно присъжда две отделни поклонения и поклонения. В христологичната система на Несторий не може да се говори за истинско противоречие на идиомите на естествата в едната личност на Христос.

С тези учения Несторий формулира сериозна ерес в Църквата, чийто живот смущава за дълго време. С тази ерес успешно се бори видният богослов на древната Църква свети Кирил Александрийски.

Каква е отличителната черта на христологията на Теодор Мопсуестийски?

Теодор е най-видният представител на богословието на Антиохийската школа и учител на Несторий. От неговото богато учение (подобно на учението на Несторий) ще извлечем един аспект, който характеризира по-специално неговите христологични учения.

Като антиохийски богослов Теодор проповядва реалността на двете природи на Христос, на които съответстват две отделни физически лица, въпреки че приема съществуването на трето лице, моралната личност на съюза.

Но каква е връзката на човека Христос с безкрайното Слово на Отец? Този въпрос силно занимава богословската мисъл на Теодор Мопсуестийски. Съгласно целия си христологичен дух, Теодор може да го възприеме само като ясно морална връзка. Емпиричен в мисленето си, той вижда нещата ясно. Човешкото лице на Христос, завършено и съвършено, не претърпява никакво намаляване в единението на естествата. Той е личност, надарена със свободна воля, която по никакъв начин не е изчезнала или намаляла през земния живот на Господа. Неговата свобода на волята се проявява преди всичко в борбата му с душевните страсти, от които като истински човек той е „мърсен“ и които той укротява „Крейтонски разчет“. В своите изкушения, особено в пустинята, той „се показа, че притежава удоволствие“. Докато Христос можеше да съгреши, той не съгреши, борейки се срещу страстите със собствените си природни сили, подпомагани от Божието Слово.

Свободната воля на Господ е – според Теодор – основата на вселяването на Словото в него, Който, предвиждайки добродетелта на Исус, му даде „голяма благодат“. Христос доказва според собственото си мнение, че е достоен за единение със Словото Божие, от което получава помощ да върши добро и добродетел. Той е първият, който заявява, че Светият Дух обитава в степен, несравнимо по-висока от всички останали хора. Неговата добродетел била по-голяма от тази на Йоан Кръстител. Той е пълната и съвършена личност на добродетелта и благодатта и от него, като източник, благодатта се споделя към другите хора.

Тези учения на Теодор оказват огромно влияние върху богословската мисъл на всички векове. Но тяхното противопоставяне на учението на официалната църква опетни името му, което е регистрирано с черни краски в хорът на христологичните секти.

Какво учи монофизитството?

Монофизитството, което е противоположност на несторианството, е значително повлияно от диархичните концепции (духовна материя) на неоплатонизма и от специфичните христологични тенденции на древната Александрийска школа. Неговите идеи са свързани с учението на аполинаризма.

Основен проблем на древногръцката мисъл в областта на философията е определянето на връзката между духа и материята, между абсолюта и света. Възможни са два начина на дефиниране: монистичният, при който крайното се възприема пантеистично като проява на безкрайното и вечното, и дуалистичният, който възприема сетивното като продукт на падението, което трябва да бъде усвоено и анализирано в божественото. Тези последни идеи, предимно от орфически произход, са възприети от платонизма и неоплатонизма и оказват значително влияние върху богословската мисъл на монофизитството.

Водач на сектата бил Ефтихий, архимандрит на Константинополската църква. Ефтихий отхвърля необъркващия и неизбежен съюз на естествата в Христос, както решава Вселенският събор в Ефес. Според него тялото на Господ е човешко, но не е идентично с нашето, което той смята за несъответстващо на божествеността на Словото. Но той приема обожествяването на човешката природа на Христос, което избягва да дефинира; Твърдението, че е приел небесното тяло на Христос, той определи като клевета.

Евтихий, както и всички негови съмишленици, прие едно естество в Христос след съединението: „Изповядвам, че нашият Господ е роден от две естества преди съединението, а след съединението изповядвам едно естество“. Според Теодорит Кирос ересиархът говори изрично за поглъщането на човешката природа на Христос от божествената природа. Разбира се, не става дума за унищожение, а за превръщането му в същността на божествеността. Като пример той слага капката оцет, която се хвърля в морето. Тоест, както оксосът (оцетът), който се хвърля в морските води, се анализира в тяхната природа, без обаче да се губи, така и човешката природа на Христос е анализирана в безкрайността на божествеността.

Родството на монофизитството с аполинарството е очевидно. Аполинарий, от друга страна, оскърбява целостта на човешката природа, докато Евтихий приема нейното поглъщане от божествената природа на Христос.

Севераните, от друга страна, са умерени. Въпреки че те говорят за едно естество след съединението, те приемат неотменимите и необъркани естества в Христос.

Откъде идва името на афтартодокетите?

От думата нетление, която според тях е притежавала човешката природа на Христос, когато е живял на земята.

И тази ерес принадлежи към специалния богословски климат на Александрийската школа. Докато докетите отричат реалността на човешката природа на Христос, Аполинарий отстранява от нея нейния логически елемент и монофизитите искат тя да бъде погълната и анализирана в божествената природа, афтародокетите, желаейки да я разкрасят, отказват за да го украси с естествените си нужди и неизменните си страсти. Лидерът на сектата бил Юлий Халикарнас. Той учи, че тялото на Христос още от своето зачатие и раждане е над естествените нужди, глад, жажда, похот и така нататък, известни като неизменни страсти на природата. Неизменно, защото тяхното задоволяване не е грях. И ако в Библията се казва, че Христос яде, пие, движи се и така нататък, това не означава, че той е имал реални нужди, които е трябвало да задоволи, а те са били умишлени и привидни движения на природата, които Словото е позволило на Бог за целите на неговата божествена изкупителна икономика. Тоест гладен е бил, когато Бог е искал да е гладен и така нататък.

Една част от тях, начело с Амоний, отиват по-далеч, като казват, че тялото на Христос е не само несътворено, но в същото време и нематериално. Затова са били наречени „Актистита“. Били строги монофизити. Както разбираме, основната цел на всички монофизити е била смекчаването и пълното отстраняване на сетивната природа от Бога, която според тогавашните иерархични разбирания се е смятала за недостойна за божествената природа.

Какви са били ефектите на древногръцката мисъл (философия) върху богословската мисъл на древната Църква?

Те са както положителни, така и отрицателни, в зависимост от духа, целите и стремежите на онези, които го използват.

Те са положителни, когато теолозите на Църквата използват гръцката мисъл, за да тълкуват доктриналните истини на вярата, които по своето естество са тъмни и трудни за тълкуване, и да ги направят по-лесно възприети от църковния персонал и духовната среда на времето. Основно те са взели философски термини, за да развият морфологично доктрините, като термините същност, субстанция, лице, хомусий, несъществен и така нататък. Неслучайно Първият вселенски събор в Никея (325 година) използва термина „homousios“, за да изясни връзката на Христос с Бог Отец. Този труд е абсолютно легален и полезен в историческото развитие на доктрината, която по своята същност и съкровена същност е вечна и неизменна, но може да се развива морфологично с научните средства на времето, за да бъде по-лесно разбрана от вярващите.

Те са били отрицателни, когато гръцката философия не е била използвана само за морфологично тълкуване на доктрини, но е отивала по-дълбоко, пренасяйки философски идеи и концепции към доктриналните истини на Църквата. По този начин философията се превръща в инструмент за извращаване и катализиране на християнските доктрини.

Използвана литература

https://www.enliki-diakonia.gr/

______________________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 28 (33), нова серия, с. 182-192, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните муправа.

Изображениe: Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-heW