The Christological problematics within the limits of Christian ethics

Валери Шопов

Abstract

In the text we present, we try to recall once again the importance of studying Christological issues, as one of the main ones for both Orthodox dogmatics and Christian ethics. From the teaching of Jesus Christ begins the teaching of man, in order to return back to the understanding of God. We will also focus on some incorrect teachings about the person of Jesus Christ, as well as on some patristic views.

Key words: Jesus Christ, Christology, Ethics, Incorrect Teachings, Teaching of the Orthodox Church

Учението за Христос е също толкова важно, колкото и учението за Светата Троица. Това е върховно верую, в което е отразена Светата Троица. Под това разбираме Триединния Бог във външните му действия, в сътворението на света и изкуплението. Божието Слово, което в метафизичната Троица (Бог в себе си) е свързано със същността и другите две тринитарни ипостаси на божествеността, напуска небесата – без да губи своята божествена служба – и слиза на земята, ставайки исторически човек, за да спаси падналия човек от греха. Това влизане в царството на живота и поемане на злонамереността на историческия момент е известно като „изпразване“ на Словото. Словото стана човек, за да изкупи човека от робството на греха и агонията на духовната смърт.

В Христос има две природи, божествената и човешката, и една личност, божественото Слово. Човешката му природа няма собствено лице, тя не съществува.

Божествената природа на Христос е съвършената природа на Божеството. Съвършена е и неговата човешка природа, в която има умствена и разумна душа, съединена с материално и реално тяло. Съединението на естествата е станало в утробата на Девата „от момента на зачатието“. С други думи, веднага щом Мария получава прегръдката на ангела, Божият Дух формира в нейната девствена утроба плода Христос, с когото Божието Слово веднага се съединява, без съединената (човешката природа) да може да живее нито един момент от време извън съюза, като отделен и равен човек. Следователно, като човек, Христос не е имал своя отделна личност, но е родил същата личност на Словото.

Зачатието и раждането на Христос са свръхестествени. Обичайните закони на природата не работят в тях. Мария не зачева от познатия съюз на мъжа и жената, а от творческата енергия на Светия Дух. Христос е бил „самозванец по майка“, тоест не е имал баща, съпруг на майка си. Тъй като не участва мъж, Мария зачева Христос, без да губи девствеността си. В тази степен раждането на Господа също е девствено и свръхестествено и безболезнено раждане (без естествените родилни петна). Раждането на Спасителя не следва ритмите на естественото човешко раждане. Затова той е роден без първородния грях, с който всички останали хора идват на света. В Христос непрекъснатостта на грешната природа на Адам, която завещава първородния грях на онези, които произлизат от нея, е прекъсната. Христос е новият Адам на благодатта, новият духовен корен на човечеството, който завещава духовно възраждане и спасение на вярващите.

Съединението на естествата в Христос е ипостасно, несмесено и неделимо. Под ипостасен съюз имаме предвид, че той се е състоял в ипостаса (оттук и името) или лицето на Словото. Отново повтаряме, че човешката природа на Христос не е съществувала, тоест тя никога не е живяла сама по себе си извън личността на Христос. Това е от голямо значение. В единението естествата не си влияят една на друга, едната не се променя в естественото качество на другата, но всяка остава в естественото си качество и пълнота, без отсега нататък да се отделя една от друга. Те са обединени „неумело, несмутено, неразделно, неразделно“.

Христос има две естествени воли и две действия. Той желае и действа в единство и като човек, и като Бог. Неговата човешка воля, макар и свободна, се подчинява на божествената му воля, без да ѝ се противопоставя. Не иска да бъде самоуверен. Той не е воля отделно като човек, което предполага съществуването на човешка личност и оставя отворена възможността Господ да падне в грях. Същото е и с действията на Христос. Христос е действал и божествено, и човешки като едно цяло, без едно от действията му да противоречи на другото.

От композицията на теандрийското лице на Христос имаме следните последователности:

1)Противоречието на идиомите на двете природи в едната личност на Христос. Една природа противоречи на своите идиоми на друга. Идиомите не са пряко противопоставени на естествата, тоест сами по себе си, защото такова нещо би ги продължило и би довело до монофизитството, а стриктно към неговото едно теандрийско лице. Така че ние не казваме, че божествеността е страдала или че човечеството е било на небесата преди създаването на света, но че Христос, като единствена и неделима личност, е страдал като Бог (разбира се в плътта си; „плът“) и е бил като човек в небесата. В противоречието на идиомите божествената природа основно противоречи на своята собствена на човешката, а не обратното. Този аспект на доктрината е много важен, защото е пробен камък за разпознаване и претегляне на христологичните погрешни практики и ереси.

2)Терминът „Богородица“, приписван на Майката на Христос. Мария ражда Христос. Със сигурност не неговата божествена природа сама по себе си, защото Бог, като безкрайно същество, не може да бъде подчинен на природните закони, тоест да се роди по същия начин, по който се раждат хората. Мария ражда Бог „в плът“. Това, което се ражда, е Христос, в Когото съвършеният Бог е съединен „от момента на зачатието“ с човешкия син в божествената утроба на Дева Мария. Терминът „Богородица“ е кратък израз на христологичното учение, върху което като вълнолом се блъсна и разби несторианската врява.

3)Единственото синовство и поклонение на Христос. Христос има двойно раждане, едно като Божи Син и едно като Син на Девата. Първото е същото раждане от Отца (ипостасния идиом на Словото), второто е навременното раждане от Девата чрез силата на Светия Дух. Тези две раждания са ясни и различни едно от друго. Той обаче няма двама сина. Той не е бил Син Божи и Син на Девата поотделно. Това би означавало, че той е имал две личности, една като Бог и една като човек. Това не се случва. Христос има един човек, той е един, а не много. Като един той има едно синовство, като Бог и като човек. В него няма двама отделни сина, както казва Несторий. На едното синовство на Христос съответства също едно поклонение и едно поклонение.

4)Абсолютната безгрешност на Христос. Христос не само не е съгрешил през земния си живот, но дори не е могъл да съгреши. Той не може да греши, защото не е прост човек, а Богочовек. Идеята, че Господ може да съгреши, разделя Неговото едно лице на две физически лица, което катализира христологичната мистерия. Идеята е странна. Ако се приеме, че Христос може да съгреши като човек, Бог може да съгреши с него, непочтителна и богохулна идея.

Какъв е смисълът на обо́жението на човешката природа на Христос?

То е продукт на ипостасното единение на природите, по-специално на антитезата на идиомите в лицето на Божието Слово. Човешката природа на Христос приема всички желания на божеството, става причастна на божествената природа, обожествява се. Въз основа на това обо́жение всички хора, които вярват в Христос и които са тайно интегрирани в неговата човешка природа чрез кръщението, са потенциално обо́жени. Като пример за това обожествяване се дава нажежено желязо. Огънят и желязото не губят естественото си качество, но са толкова дълбоко свързани, че не могат да бъдат разграничени един от друг. Така природата на човека е проникната от огъня на божествената енергия, без да може да се отдели от нея. Разбира се, природата на човека не е изгубена, нито погълната, нито анализирана пантеистично в божеството, както ще учат някои еретици (монофизити).

Какво е влиянието на древните богословски школи на Александрия и Антиохия върху формирането на христологичните секти?

Древната александрийска школа има особени теоретични тенденции и предразсъдъци. Неговите богослови подчертават повече божествения елемент в Христос, оставяйки човешкия в сянка. По същия начин те обясняват Писанието алегорично (като виждат символично значение в много от неговите разкази) и остават безразлични към историческото граматическо тълкуване на неговия текст. От нейното лоно излизат еретици, които или отричат реалността, или цялата човешка природа на Христос (докети, Аполинарий, монофизити, афтардоцити).

На противоположната крайност е Антиохийската школа, чиито теолози имат по-практични наклонности. Те подчертават повече човешкия елемент в Христос и оставят настрана божествения. Антиохийските теолози тълкуват Светото Писание, използвайки историографския метод и отвричайки се от алегорията. От тенденциите на школата произлиза несторианството.

Как еретиците стигнаха до злобата си?

В крайна сметка те се опитат да разберат и тълкуват чрез думи неразбираемото и неинтерпретируемото. Човек не може да разбере доктрините на вярата, защото това са мистични истини, които надхвърлят човешкото разбиране. Човек само с разума си не може да се доближи до тях. Само чрез вяра, просветена от Божия Дух, той може да има някакъв достъп до Божията тайна. Без нея той опитва невъзможното. Той се опитва да побере в съзнанието си безкрайното и неизчислимото.

От това страдат еретиците. Разчитайки на човешките си сили, те се опитат да разберат трансцендентната истина на Бог. Техният проект е неравнопоставен, както неравностойно е съотношението между тварно и нетварно, крайно и безкрайно. С липса на усет за диспропорциите и със себевлюбен и егоистичен дух, вместо да тълкуват доктрините, те ги изопачават и унищожават. С превозното средство на естествения си говор те никога не са стигали до края на своя път, те са се заблудили и са били изгубени. Самовлюбени и спорещи, те създават партии в Църквата, на чийто живот навреждат невъобразимо. Те улавят любовта, единството и мирното съжителство на тялото на Христос. Ересите са най-лошият враг на Църквата, плевелите, които врагът посява в плантацията на божественото царство.

Какъв е христологичният проблем?

В разбирането за композицията на теандричното лице на Христос, в което са обединени две различни природи, без едната да накърнява другата.

Мистерията е голяма. Не можем да разберем как в Христос, въпреки че има две завършени и цялостни природи, има само една личност, която е общият носител на неговите богословски енергии. Не можем да си представим как една природа, завършена и цялостна, е в същото време безлична и как приема субстанция в личността на друга природа.

Това са противоречия, които нашата оскъдна логика не може да помири. Никаква човешка мъдрост не може да осветли и изясни тъмната христологична мистерия. Мнозина се опитват да проникнат през мистериозния му воал, но малцина излизат, носещи блясъка на благодатта. Повечето остават в тъмнината на интелекта, задъхвайки се от неопитността на суеверното чудо. Както е казал Теодор Симеон, Христос „лежи в падението и възкресението на мнозина“. Това е големият скандал, който възвисява и озарява другите в блясъка на божественото царство и потапя другите в мрака на духовната загуба!

Прочетете още „Христологичната проблематика в границите на християнската етика*“ →