Silence  in prayer – a difficult, but sacred path to God

Йоана Иванова

Abstract

In this presentation, the topic of silence in prayer and the meaning of silence will be briefly examined. Several points will be presented on the topic, answering the main questions on it: „1) the different levels of silence – Ήσυχία and solitude, Ήσυχία and the spirituality of the cell, Ήσυχία and the „return within oneself“, Ήσυχία and poverty in spirit; 2) Ήσυχία and the Jesus Prayer; 3) And what is the use of hesychast for others“? The text is an attempt to take a peek into this interesting and almost unknown topic for the average Christian.

Key words: prayer, silence, hesychia, Jesus Prayer

Въведение

Св. Исаак нарича мълчанието „тайнство на бъдещия век“ (Слово 42). Още казва, че „пазенето на езика не само кара ума да се издига към Бога, но и в явните дела, които се извършват от тялото, тайно доставя голяма сила за тяхното извършване. То просвещава и при тайния подвиг, ако само някой пази мълчанието разумно” (Свети Исаак, слово 31[1].

В настоящото изложение бегло ще бъде разгледана темата за мълчанието в молитвата и значението на безмълвието. Ще се изложат няколко точки, по темата, отговарящи на основните въпроси по нея: „1) [2] различните равнища на безмълвие – Ήσυχία и уединение, Ήσυχία и духовността на килията[3], Ήσυχία и „завръщането вътре в себе си[4]“, Ήσυχία и бедността духом; 2)[5] Ήσυχία и Иисусовата молитва; 3)[6] и каква е ползата от исихаста за другите“?

Изложение

Божествената истина се състои не в говоренето, а в мълчанието, в дълготърпеливото стоене вътре в сърцето (Книга на бедните духом)

„… Иисус Христос, … Който е Негово Слово, произлязло от мълчание…“ (Св. Игнатий Богоносец).

Различните равнища на безмълвие

Една история от Изреченията на отците-пустинници описва посещение на Александрийския архиепископ Теофил при монасите от Скитската пустиня. В желанието си да впечатлят своя изтъкнат гост, събралите се братя се обърнали към авва Памво: „Кажи на архиепископа някакво поучение“. Старецът отвърнал: „Ако той не се е поучил от моето мълчание, няма да се поучи и от думите ми“. Това, за което свидетелства тази история, е изключителната важност, отдавана в традицията на пустинята на „ήσυχία“ – тишината или умението на безмълвието. На друго място в Изреченията на отците-пустинници се твърди, че „Бог е избрал „ήσυχία“ над всички останали добродетели“. А св. Нил Анкирски настоява: „Както не е възможно за калната вода да се изчисти, ако непрекъснато е размътвана, така не е възможно и някой да стане монах без „ήσυχία“.

„Ήσυχία“ обаче означава много повече от едното въздържане от външното говорене. Това е термин, който може да бъде интерпретиран на много и различни равнища. Нека се опитаме да разграничим неговите главни смисли, започвайки от по-външните към по-вътрешните.

Ησγχια и уединение

В най-ранните извори терминът „исихаст“ („ήσυχαστής“), заедно със свързания с него глагол „ήσυχάζω“, обикновено се отнася до монах, живеещ в киновийната (общежителната) общност. Този смисъл може да се открие още при Евагрий Понтийски (IV-ти век) и при Нил и Паладий (ранния V-ти век). С това си значение думата се среща още и в Изречения на отците-пустинници, при Кирил Скитополски, блажени Иоан Мосх и преподобни Варсануфий, както и в законодателството на император Юстиниан. В същия смисъл ήσυχία продължава да се употребява и от по-късни автори като св. Григорий Синаит (починал 1346 г.). На това равнище терминът отпраща главно към отношенията на човека с останалите хора в пространството и това е най-външният от неговите различни смисли.

Ησγχια и духовността на килията

В Изреченията на отците-пустинници авва Руф казва: „Ήσυχία – това е да стоиш в килията си със страх Божи и с размишление за Бога, като се въздържаш изцяло от всяка ненавист и всяко тщеславие. Такава „ήσυχία“ е майката на всички добродетели и тя предпазва монаха от пламтящите стрели на врага“. Нататък той свързва „ήσυχία“ с помненето на смъртта и завършва с думите: „Бъди бдителен (νήφη) над собствената си душа“. Така, „ήσυχία“ се асоциира с друг ключов термин в традицията на пустинята: „νήψις“ – духовна трезвост или бдителност. Когато „ήσυχία“ е свързана по този начин с килията, терминът продължава да има отношение към външната ситуация на исихаста в пространството, но неговото значение е в същото време повече интериоризирано и духовно. Исихастът – по смисъла на някой, който пребъдва в зорка бдителност в своята килия, не е необходимо да бъде винаги сам – той може да бъде и монах, живеещ в общност.

Исихаст, следователно, е този, който се покорява на предписанието на авва Моисей: „Иди и стой в килията си, и твоята килия ще те научи на всичко“. Той не забравя съвета, даден от авва Арсений на монаха, който искал да извършва дела на милостиня: „Някой казал на Арсений: „Мислите ми ме безпокоят, нашепват ми, че не мога да постя или да се трудя; Поне отиди и посети бедните, защото и това е форма на любов“. Старецът пък, като разпознал семената, посети тук от демоните, му казал: „Върви – яж и пий, и спи без да вършиш нищо; Само не напускай килията си“. Защото знаел, че търпеливото стоене в килията води монаха до истинското осъществяване на неговото призвание“.

Връзката между „ήσυχία“ и килията е ясно изказана в известните думи на св. Антоний Египетски: „Рибите умират, ако останат дълго на суха земя; По същия начин и монасите – ако се застоят вън от своите килии или пък прекарват времето си с хора от света – губят равнището на своята „ήσυχία“. Монахът, който пребивава в своята килия, може да бъде оприличен на струна на добре акордиран инструмент. „Ήσυχία“ го съхранява в състояние на будност – ако той се застои вън от килията си, неговата душа се отпуска и омеква.

Разбрана по този начин като външна рамка на „ήσυχία“, килията е представена преди всичко като работилница за постоянна молитва. Основната дейност на монаха, оставащ тих и безмълвен в килията си, е постоянното помнене на Бога („μνήμη Θεοũ“), придружено от чувството за разкаяние и скърбене („πένθος“). „Стой в килията си – казва авва Амон на един възрастен човек, който възнамерява да възприеме някаква външна, показна форма на аскетизъм, – яж по малко всеки ден и имай думите на митаря винаги в сърцето си. И тогава ще можеш да бъдеш спасен“. Думите на митаря – „Боже, бъди милостив към мене грешника!“ (Лука 18:13) – са в тясно съответствие със структурата на Иисусовата молитва – такава, каквато ние я откриваме от VI-ти век нататък при св. Варсануфий, в Житието на авва Филимон и в други източници. Ще се върнем, когато му дойде времето, към проблема за ήσυχία и призоваването на името. Ограждането вътре в стените на монашеската килия и името Иисусово са експлицитно свързани в едно твърдение на св. Иоан Газки относно неговия събрат-пустинник Варсануфий: „Килията, в която той е затворен жив, като в гроб – заради името Иисусово – е място на покой, защото нито един демон не влиза там, нито дори князът на демоните – дяволът. Тя е светилище, вместило Божието обиталище“. За исихаста, следователно, килията е място за молитва, светилище и място, където човешката личност се среща с Бога. А всичко е изразено по поразителен начин в думите: „Монашеската килия – това е Вавилонската пещ, в която тримата отроци са намерили Божия Син; Тя е облачният стълб, от който Бог е говорил на Моисей“. Това схващане за килията като фокус на присъствието е отразено в думите на един съвременен коптски пустинник – апа Матта ал-Мескин. Попитан дали някога въобще е мислил за поклонение в Светите земи, той отговаря: „Светият Иерусалим е цял тук – във и около тези пещери – защото какво друго е моята пещера, освен мястото, където моят Спасител Христос е роден; Какво друго е моята пещера, освен мястото, където моят Спасител Христос е бил пренесен за вечен покой; Какво друго е моята пещера, освен мястото, откъдето преславно Той възкръсна от мъртвите? Иерусалим е тук, точно тук, и всички духовни богатства на Светия град могат да бъдат открити вътре в тези долини“. С всички тези неща ние постепенно, но сигурно, се придвижваме от външния към вътрешния смисъл на ήσυχία. Интерпретирана по смисъла на духовността на килията, тази дума обозначава не само външните, физически условия, но и душевното състояние. Тя свидетелства за отношението на някой, който – по думите на св. Теофан Затворник – търси начин, как „да стои пред Бога, с ума си в сърцето, и да продължава да стои пред Него постоянно, ден и нощ, до края на живота си“. Точно такова е значението, което за исихаста имат покоят и тишината на неговата килия.

Ησγχια и „Завръщането вътре в себе си“

Това още по-интериоризирано разбиране за „ήσυχία“ е ясно подчертано в класическото определяне на исихаста, предоставено ни от преподобни Иоан Лествичник: „Безмълвник (=„исихаст“) е онзи, който се напряга да задържи безтелесното същество в границите на телесния дом. Подвиг рядък и удивителен!“. Не този, който на вид е отишъл в пустинята, е исихаст в истинския смисъл на думата, а този, който е предприел пътуване навътре – към своето сърце; Не такъв, който физически се е отделил от другите, хлопвайки вратата на своята килия, а този, който „се връща към себе си“, затваряйки вратата на своя ум. За блудния син е казано: „А като дойде в себе си…“ (Лука 15:17). Същото върши и исихастът. Както казва св. Василий Велики, той се завръща при себе си, след което, след като се е върнал обратно в себе си, възхожда към Бога. По този начин, исихастът е такъв, който отговаря на казаното от Христос: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21); И който също така „… от всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си“ (Притчи Соломонови 4:23). По думите на св. Исаак Сириец, „той се гмурва в себе си“, откривайки вътре в себе си стълбата, която води към Царството небесно. Така, при една нова интерпретация на първоначалното определение за исихастта като някой, който живее уединено в пустинята, ние можем да кажем, че уединението – това е състояние на душата, а не въпрос на географско положение, както и че истинската пустиня е вътре в сърцето.

В този момент от нашето проучване би било полезно за кратко да направим пауза и да разграничим с повече прецизност външния и вътрешния смисъл на думата ήσυχία. В прочутата апофтегма на авва Арсений са посочени три равнища. Все още бил възпитател на императорските деца в двореца, Арсений се молел на Бога: „Посочи ми как да се спася“. И до него дошъл глас: „Арсений, бягай от хората и ще се спасиш“. Тогава той се оттеглил в пустинята, където заживял като отшелник и отново се помолил със същите думи. Този път гласът казал: „Арсений, бягай, пази мълчание („σιωπή“) и бъди безмълвен („ήσύχαζε“), защото тези са корените на безгрешността“. Бягай от другите, пази мълчание, бъди безмълвен – тези са трите степени на „ήσυχία“. Първата от тях е пространствена: „да избягаш от другите“ външно и физически. Втората е все още външна – „да пазиш мълчание“, да се въздържаш от навън насочена реч. Нито едно от тези неща обаче не може да ни направи истински исихасти, защото ние може и да живеем във външно уединение, можем и да държим устата си затворена – и въпреки това вътрешно можем да сме изпълнени от безпокойство и тревога. За да достигнем до истинското безмълвие, е необходимо да преминем от второто равнище на третото – от външната към вътрешната „ήσυχία“, от обикновеното отсъствие на реч към това, което св. Амвросий Медиолански нарича negotiosum silentium, деятелно и съзидателно мълчание. Същите три равнища на безмълвието разграничава и преподобни Иоан Лествичник: „Затваряй вратата на килията за тялото, вратата на устата – за беседи, а вътрешната врата на душата – за лукавите духове“. Това различаване на равнищата на „ήσυχία“ има важни приложения по отношение на връзката на исихаста с обществото. Човек може да извърши видимо и пространствено бягство в пустинята, и при все това в сърцето си да остава насред града, и обратно – друг може да продължава да стои физически в града и въпреки това да бъде истински исихаст в сърцето си. Това, което има значение, не е нашата позиция в пространството, а нашето духовно състояние. Вярно е, че някои писатели от християнския Изток, и най-вече св. Исаак Сириец, са стигали близо до това да поддържат, че вътрешната ήσυχία не може да съществува без външно уединение. Това обаче далеч не е някакво общоприето гледище. В Изреченията на отците-пустинници има разкази, в които миряни, живеещи напълно посветени на служение в света, са сравнени с пустинниците и с отшелниците – в Александрия, например, един лекар е сметнат за духовно равностоен на самия св. Антоний Велики. Св. Григорий Синаит пък отказва монашески постриг на един от своите ученици, на име Исидор, и го изпраща обратно от Света гора Атон в Солун, за да действа като образец и като духовен ръководител на определен кръг от миряни, давайки с това да се разбере, че градският исихаст по никакъв начин не е нещо невъзможно. Св. Григорий Паламà, съвременник на св. Григорий Синаит, настоява по най-недвусмислен начин, че заповедта на св. апостол Павел „непрестанно се молете“ (1 Солуняни 5:17) се отнася до всички християни, без изключение. В тази връзка трябва да се припомни, че когато гръцки аскетически писатели, като Евагрий Понтийски или св. Максим Изповедник, употребяват термините „πράξεις“ (или „πρακτική“) и „θεωρία“ – превеждани обикновено като „деятелен живот“ и „съзерцателен живот“ – „деятелният живот“ означава за тях не живот в непосредствено служение на света – в проповядване, учителство, социална дейност и така нататък, а вътрешната борба за укротяване на страстите и за придобиване на добродетелите. Употребявайки тази фраза в такъв смисъл, може да се каже, че мнозина пустинници и монашестващи, които живеят в строго уединение, при все това се занимават преимуществено с „деятелен живот“. По същата тази причина има мъже и жени, изцяло посветени на живот в служение в света, които при все това имат молитвата в сърцето – и на тях справедливо може да се каже, че те живеят „съзерцателен живот“. Св. Симеон Нови Богослов настоява, че пълнотата на боговѝдението е възможна както „в планините и килиите“, така и „в сърцето на града“. Той вярва, че хората, живеещи в брачно съжителство, които имат светска работа и деца, обременени са с тревогите по управляването на голямо домакинство, въпреки това могат да възхождат към висините на съзерцанието – св. апостол Петър е имал тъща и въпреки това Господ го е повикал да изкачи Тавор и да стане свидетел на славата на преображението“. Критерият не е външната ситуация, а вътрешната реалност.

Точно както е възможно да живееш в града и въпреки това да бъдеш исихаст, така има и такива, чиито задължения са постоянно да говорят, и които въпреки това остават вътрешно безмълвни. По думите на авва Пимен, „един изглежда мълчалив, но в сърцето си осъжда останалите – такъв човек говори през цялото време; Друг пък говори от сутрин до вечер и въпреки това остава безмълвен, тоест не казва нищо друго, освен полезното за останалите“. Казаното съответства точно на позицията на руски старци от XIX-ти век като св. Серафим Саровски или духовните отци от Оптинската пустиня: принудени от своето призвание всекидневно да приемат безкрайни потоци от посетители – с десетки и дори със стотици на ден, те обаче не са се лишавали от своята вътрешна исихия. Нещо повече, тъкмо благодарение на тази вътрешна исихия те са могли да ръководят другите. Думите, които са казвали на всеки посетител, са били думи с власт, защото са били думи, които идват от мълчание. В един от своите отговори Иоан от Газа прави ясно разграничение между вътрешното и външното мълчание. Един брат, живеещ в киновия (християнска монашеска общност), който решил, че задълженията му на дърводелец са причина за неговото смущение и разсеяност, попитал дали не трябва да стане пустинник и да „практикува мълчанието, за което отците говорят“. Иоан обаче не се съгласил с това. „Подобно на повечето хора – отговорил му той – ти не разбираш какво имат предвид отците, когато говорят за мълчание. Мълчанието не се състои в това да държиш устата си затворена. Един човек може да говори десетки хиляди полезни думи и това да се смята за мълчание, докато друг – да каже една-единствена ненужна дума и това да бъде нарушение на Божията заповед, според която „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Матей 12:32).

Ησγχια и бедността духом

Вътрешната тишина – интерпретирана като опазване на сърцето и завръщане в себе си – предполага преход от разпиляност към събраност, от разнородност към простота и бедност духом. Ако ползваме терминологията на Евагрий, ума трябва да стане „гол ум“. Този аспект на „ήσυχία“ е ясно формулиран в едно друго определение, дадено от преподобни Иоан Лествичник: „… мълчанието е отмахване на всички помишления“. Тук преподобният адаптира една фраза на Евагрий: „Молитвата – това е отстраняване на помислите“. „Ήσυχία“, казано с други думи, предполага непрекъснато себе-опразване, при което умът съблича от себе си зрителните образи и всички човешки представи, и така в чистота съзерцава сферата на божественото. Исихаст, от тази гледна точка, е този, който напредва от „πράξη“ към „θεωρία“, от деятелен към съзерцателен живот. Св. Григорий Синаит противопоставя исихаста на „πρακτικός“ и отива още по-далеч, като говори за „… исихастите, които се задоволявали само с това, да се молят в сърцата си на Бога и да се въздържат от помисли“. Исихаст, следователно, не е някой, който просто се въздържа от срещи и разговори с другите, а този, който в своя молитвен живот изоставя всеки образ, дума и дискурсивно разсъждение; Който се е въздигнал „над всяко чувство – към чистото мълчание“.

Това „чисто мълчание“, макар и да е определено като „бедност духом“, далеч не е просто отсъствие или лишение. Ако исихастът съблича ума си – дотолкова, доколкото това е възможно – от всички човешки представи, неговата цел в това „себе-опустошение“ е изцяло градивна: това, което той желае, е да бъде изпълнен докрай с всеобхващащото усещане за божественото присъствие. Този момент е добре разработен от св. Григорий Синаит: „Защо са многото думи? Молитвата, това е Сам Бог. По същество тя не е нещо, което сам правя, а нещо, което Бог върши в мене: „не аз, … а Христос… в мене“ (Галатяни 2:20). Програмата на исихаста е точно очертана в думите на св. Иоан Кръстител, казани за Месия: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Иоан 3:30). Исихастът преустановява собствената си дейност не за да бездейства, а за да влезе в действието на Бога. Неговото мълчание не е празно или отрицателно – просто прекъсване между думите, кратка почивка преди подновяване на говоренето; То е напрегнато положително – отношение на напрегната внимателност, на бдителност и най-вече на вслушване. Исихастът „par excellence“ е този, който слуша – който е отворен за присъствието на Другия: „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“ (Псалом 45:11). По думите пък на преподобни Иоан Лествичник, „Безмълвник е онзи, който явно вика: готово е сърцето ми, Боже (Псалом 56:8). Безмълвник е онзи, който казва: „аз спя, но сърцето ми е будно (Песен на песните 5:2)“. Завръщайки се в себе си, исихастът влиза в скришната стаичка на своето собствено сърце, та стоейки пред Бога да може да чува безмълвната реч на своя Творец. „Когато се молиш – забелязва един съвременен православен писател във Финландия – ти самият трябва да мълчиш… – нека молитвата говори“ или още по-точно – нека Бог да говори. „Човекът… трябва да остава винаги безмълвен – нека Сам Бог говори“. И това е, което исихастът се опитва да достигне. „Ήσυχία“, следователно, обозначава прехода от „моята“ молитва към работещата в мене молитва на Самия Бог. Ако използваме терминологията на св. Теофан Затворник, от „енергичната“ или „трудовата“ молитва към молитва, която е „самодействаща“ или „самодвижна“. Истинското вътрешно безмълвие или „ήσυχία“, в най-дълбокия смисъл на думата, е идентично с постоянната молитва на Светия Дух вътре в нас. Св. Исаак Сириец изразява това така: „Когато Духът си направи Свое обиталище в някого, този някой не престава да се моли, защото Духът непрестанно ще се моли в него». На друго място св. Исаак оприличава това влизане в самодвижната молитва на човек, преминал през врата след като ключът е бил обърнат в ключалката, както и с тишината, която пазят слугите, когато господарят им е сред тях. Разбрана по този начин – като на влизане в живота и в действието на Бога – „ήσυχία“ е нещо, което през настоящия век ние можем да постигнем само до една ограничена и несъвършена степен. Тя е есхатологична реалност, запазена в своята пълнота за бъдещия живот на небесата. По думите на св. Исаак, „безмълвието – това е тайната на Бъдещия век“.

„Ησγχια“ и Иисусовата молитва

Следователно, по принцип, „ήσυχία“ е общ термин за вътрешна молитва, обгръщаш широко разнообразие от по-специфични начини на молитва. В действителност обаче мнозинството от православните писатели през последните столетия ползва тази дума, за да обозначат по-специално една конкретна духовна пътека: тази на призоваването на името Иисусово. Понякога, макар и с не особено големи основания, терминът исихазъм се употребява в още по- стеснения смисъл, в който означава физическата техника – и най-вече контрола върху дишането, която понякога се използва във връзка с Иисусовата молитва. Свързването на ήσυχία с името Иисусово и – както изглежда – с дишането, се среща още при преподобни Иоан Лествичник: „Безмълвието е непрекъснато служене на Бога и предстоене пред Него. Поменаването на Иисуса нека се съедини с твоето дишане; И тогава ще познаеш ползата от мълчанието[7]“.

Вместо фронтално да влизаме в сражение с нашите помисли и да се опитваме да ги прогонваме от себе си с волево усилие, ние можем да се опитаме да насочим вниманието си встрани от тях и да погледнем другаде. … Тъкмо този … метод препоръчват св. Варсануфий и св. Иоан от Газа: „Не се противопоставяй на помислите, внушавани ти от твоите врагове, – съветват те, защото точно това е, което те желаят, и те няма да се спрат, но за помощ против тях се обърни към Господа, полагайки пред Него собствената си безпомощност, защото Той е могъщият да ги изпъди и съвсем да ги унищожи“. И така, тъкмо Иисусовата молитва е начинът – най-висшият начин, по който ние се обръщаме „за помощ към Господа“. Тя се сражава с нашите изкушения именно като ни дава възможността да погледнем в друга посока[8].

Каква е ползата от исихаста за другите“? … Дори и мнозина отшелници всъщност никога да не са били изпращани обратно в света – като апостоли или духовни наставници, а през целия си живот да са продължавали практикуването на вътрешното безмълвие, оставайки абсолютно неизвестни за останалите, това обаче не означава, че тяхното скрито съзерцание е безполезно или че животът им е пропилян. Те служат на обществото не с активности, а със своята молитва; Не с това, което вършат, а с това, което са; Не външно, а екзистенциално. И те могат да кажат – с думите на св. Макарий Александрийски: „Аз пазя стените[9]“.

Заключение

Мълчаливата молитва е най-висшата форма на молитвата. Безмълвието е най-първо из между всички добродетели. Защото какво по-важно за човека от това да може да „въздържа устата и езика си“ а по този начин и да опази живота си (срв. Притчи 21:23). С безмълвието си монаха („градски“ или „пустинен“) е не само ангелски образец, но и съветник при нужда. Безмълвникът черпи своята мъдрост от Вечно Непресъхващия Извор (Бог) и по този начин може да дава на другите.

Случва се някой да мълчи, защото няма какво да каже или защото очаква по-удобен момент, за да се изкаже; Друг мълчи поради някои други причини, „заради човешка слава или заради усърдие към тази добродетел – мълчанието, или затова, че води тайно разговор с Бога в сърцето си, от който не иска да бъде откъснато вниманието на неговия ум“ (Свети Исаак, слово 7).

За Исихаста можем да кажем същото като св. пророк Исаия: „… Господ ще ти бъде винаги водач“; „и ти ще бъдеш като напоена с вода градина и като извор, чиито води никога не пресекват“ (Исаия 58:11).

Използвана литература

Уеър, Калистос, Диоклийски митрополит Царството вътре в нас. С., 2019.

„Стремеж към съвършенство“, https://svetagorazograph.com/book/Savarshenstvo/book.html#d0e952.

____________________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 24 (29) нова серия, с. 199-208, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Стремеж към съвършенство“, https://sveta-gorazograph.com/book/Savarshenstvo/book.htm-#d0e952.

[2]. Уеър, Калистос, Диоклийски митроп. Царството вътре в нас. С., 2019. с. 156-157.

[3]. Пак там, с. 161.

[4]. Пак там, с. 167.

[5]. Пак там, с. 171.

[6]. Пак там, с. 177.

[7]. Пак там, с. 155-172.

[8]. Пак там, с. 173.

[9]. Пак там, с. 191.

Изображения: Господ Иисус Христос и Господ Иисус Христос се моли в Гетсимания. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h9e