Костадин Нушев

Темата за богомилите и богомилството, която присъства в историята и културата на българския народ още от времето на Първото българско царство, като важен аспект на духовния живот и църковно-държавните отношения след Покръстването[1], привлича отново интереса на много автори и изследователи като ангажира вниманието и на различни обществени групи[2].

Богомилите като средновековно еретическо, антицърковно и антисоциално движение на група от последователи на поп Богомил са представители на дуалистично религиозно учение, което възниква в България през X-ти век под влияние на други манихейски и дуалистични учения. То придобива свой нов облик и се разпространява през следващите векове в голяма част от страните на Балканския полуостров, във Византия и някои области на Западна Европа. Названието на богомилите идва от основателя на движението, който е свещеник на име Богомил, започнал да проповядва това учение в средата на Х-ти век в България по времето на цар Петър (927-969). Основните исторически сведения за учението на основателя, и за общността на последователите на богомилството, придобиваме от пространната „Беседа против богомилите“ на старобългарския писател презвитер Козма, който е съвременник и пряк наблюдател на събитията[3].

В общоисторическа перспектива, и от гледна точка на историята на Българската православна църква, тази тема е била винаги свързана с появата, разпространението и развитието на богомилството като дуалистична ерес през средновековния период, а през втората половина на ХХ-ти век, по времето на социалистическата историография, богомилството се разглежда предимно в контекста на антицърковните, антисоциалните и антифеодални движения в България, във Византия, на Балканите и в Западна Европа. Историческият контекст при възникване на богомилството, в условията на Първото българско царство и управлението на цар Петър, се характеризира с духовна, социална и икономическа криза, с дълбока обществена трансформация и нестабилност, настъпили в България след продължителните войни на цар Симеон Велики през първите десетилетия на X-ти век. В учението на богомилите религиозно-философските дуалистични възгледи и представи се смесват и съчетават с редица антиклерикални, антидържавни и антицърковни учения, които възхождат към по-ранни гностически и други дуалистични ереси – гностицизъм, манихейство, павликянство и иконоборство[4].Затова като религиозно и обществено движение богомилството приема характера едновременно на духовна и социална реакция срещу установяването на нови по-строги порядки на държавно-феодалния обществен ред и на идеологическа критика срещу нарастване на собствеността и материалните блага на официалната църква. Богомилите проповядват и практикуват съзнателно бягство от „света, който в зло лежи“ като неподчинение на властите и с това смущават векове наред духовния, църковния и държавния живот на българите в продължение на определени исторически периоди както през Първото българско царство и византийското владичество, така и през Второто българско царство.

1.Богословски и църковно-исторически изследвания за богомилството през първата половина на ХХ-ти век

Интересът към богомилството се засилва в хуманитарните науки в България от началото на ХХ-ти век по две основни линии на изследване – филологическа и църковно-историческа. Филолозите, славистите и старобългаристите, които се занимават с историята на апокрифите в славянския свят и различните европейски литератури през Средновековието откриват постепенно ролята на дуалистичните ереси като алтернативни парацърковни групи и движения, които използват алтернативни на каноничните книги на Свещеното Писание апокрифни библейски текстове като основа за своите вярвания. Това поражда интерес към апокрифната литература и простонародните вярвания, към поетиката и естетиката на европейските литератури от ранното и късното средновековие, които възникват на говоримите европейски езици и връзката им с фолклорни легенди и народната вяра[5].

Историците на Църквата, или на инквизицията в Западна Европа, от друга страна, проучвайки историята и доктрините на средновековните ереси на катарите и албигойците, или  предреформационните и ренесансови движения в Европа през Средновековието, разглеждат в богословско-систематичен порядък историята на идеите и на борбата на Църквата с еретическите и антицърковните движения на епохата. Така чрез доктрините на катарите и албигойците, църковните историци в Западна Европа и Русия още през ХIХ-ти век търсят генеалогията на еретизма през късното средновековие и логично достигат в своите проучвания до предшествениците на тези западни дуалистични ереси в лицето на богомилството – българската ерес, павликянството, манихейството, месалианството и гностицизма[6].

В началото на 20-те години на ХХ-ти век в България в областта на богословието, както и на редица други хуманитарни науки като история, славянска филология, философия и етика, е налице засилен интерес към учението на богомилите, което се разглежда не само през призмата на догматическото богословие като една от средновековните дуалистични ереси, разпространяваща се първоначално на Изток в България и във Византия, а след това и на Запад, но и като елемент от по-широка културно-историческа рамка на разглеждане на дуалистичната традиция. Това е по-дълга поредица от гностико-дуалистични учения и религиозни движения като манихейство, павликянство и месалианство, които присъстват в историята на Църквата и смущават християнските общности на много места в Европа от късната античност и Средните векове. В България историци и филолози като акад. Йордан Иванов, проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Михаил Поснов, проф. Михайло Попруженко, д-р Васил Киселков и много други посочват именно този основен пункт в генезиса на богомилството и неговата връзка с по-ранните дуалистични ереси – павликянството, масалианството и манихейството, а също така и в по-далечна перспектива с гностицизма и монтанизма. Всички тези алтернативни на църковната ортодоксия християнски или полухристиянски възгледи и учения, основаващи се на дуалистична религиозна философия и на апокрифни библейски текстове, постепенно проникват сред славяните на Балканите под влиние на павликянството, а след Покръстването се оформят на местната българска почва като едно ново дуалистично, антицърковно и антисоциално движение, свързано с проповедническата дейност на поп Богомил. Проповедите на богомилите били устни и презвитер Козма не съобщава за някакви тайни богомилски книги, защото разпространението на богомилските вероучителни положения се осъществява чрез устно посвещение. В науката се говори за „богомилски книги“ като под това понятие се разбират предимно старозаветни и новозаветни апокрифи, които са били познати от раннохристиянската епоха и използвани от гностици, манихеи и други дуалисти.

Първото сериозно богословско изследване в нашата богословска църковно-историческа наука върху богомилството, и то от подчертано църковна и богословска гледна точка без да се пренебрегват и другите културно-исторически аспекти на проблематиката, предприема Българският екзарх и Софийски митрополит Стефан. Още докато е архимандрит той се заема с изследване на религиозно-нравствената проблематика на богомилството през призмата на полемичната проповед на презвитер Козма и разглежда критично редица въпроси на богомилското учение от църковна гледна точка. Екзарх Стефан разработва научно и задълбочено тази проблематика по време на своята научна специализация в Швейцария[7].                 

В съвременната библиография на научните изследвания за богомилството фигурират две заглавия на архим. д-р Стефан за богомилите, публикувани през 1920 година на френски език в Лозана[8].  И двете са останали дълго време непреведени и непознати за българската читателска аудитория – както за по-тясната научна и академична общност, така и за по-широката общност на историци и хуманитаристи, философи и богослови или за вярващите християни, които се интересуват от темата за средновековните ереси и ролята на богомилството в средновековната история на България, на Балканите и Западна Европа.

1.1 Характер на богомилството като дуалистична ерес

Богомилството, според Екзарх Стефан и редица други историци и изследователи, е едно характерно за средновековието дуалистично движение, което се е зародило и възникнало в недрата на народа през Х-ти век и е проповядвано първо в пределите на българската държава от поп Богомил. Основателят на богомилството е реална историческа личност, а не събирателен художествен образ или псевдоним на друг проповедник или анонимен писател на апокрифна книжнина. Българските богослови и църковни историци от първата половина на ХХ-ти век внимателно подхождат към сложната проблематика на богомилските религиозно-нравствени и социални възгледи и разглеждат това дуалистично движение едновременно като еретическо и антисоциално. Църковните историци (Димитър Цухлев, Иван Снегаров, Камен Динков) акцентират върху догматическите особености на дуализма и еретическия характер на богомилството.

През 30-те години темата за поп Богомил се интерпретира и от друг наш историк – проф. Петър Мутафчиев, във връзка с неговото виждане за „духа на отрицанието“ в българската история като се прави паралел с аскетизма и християнското отшелничество на св. Иван Рилски. Макар към този етап все още да не са разпространени в официалната историческа наука догмите на марксистката идеология все пак това сравнение и опитите да се разглежда дуалистичната ерес на една и съща плоскост в християнската монашеска традиция и духовното подвижничество на отшелничеството и пустиножителството при св. Иван Рилски, показват определени тенденции на нихилизъм и негативизъм спрямо Църквата и положителните примери за духовна култура, религиозно творчество и святост, които предлага Православието[9].

По аналогия с философския анализ на нихилизма и тук „духът на отрицанието“ се разглежда чрез двамата исторически представители – поп Богомил и свети Йоан Рилски, като олицетворение на два типа „отрицание на света“. Пустиножителството и отшелничеството се тълкува като пасивно отрицание, а еретическото отричане и непризнаване на държавата и църквата като активно отрицание. Този дух на антихристиянска, антицърковна интерпретация и търсенето на прогресивния характер на ересите като „активно отрицание на феодализма“ и вид „прогресивно социално движение“, за разлика от монашеството като пасивно отношение към феодалните порядки, води по-късно по думите на проф. Георги Бакалов и до тенденциите на „митологизация на българския еретизъм“.

Богомилството може да се разглежда в своя генезис като плод на народното християнство и на българската народна християнска традиция от периода на прехода от езичеството към християнството като в своята доктрина и практика отразява един преходен етап на двуверие и двубожие през този исторически период на религиозна и културна трансформация на народните вярвания и представи. Това движение се опира на предходни гностико-дуалистични учения като манихейството и павликянството и адаптира техните религиозни възгледи на българска почва чрез преводите на апокрифната книжнина на старобългарски език. Такова виждане в богословските изследвания предлага проф. Иван Панчовски в своето задълбочено религиозно-историческо проучване за езическата религия на славяните и доктриналното двуверие сред българите в преходния период след Покръстването в края на IХ-ти и началото на Х-ти век[10].

Богомилството се оформя като антицърковно и антидържавно движение заради своето тълкуване на света (космоса) не като добро Божие творение (Битие 1:31), а като привидно създание на тъмния източник на видимото и вещественото битие, а властта и управниците възприемат като израз на „светоуправници на тъмнината от тоя век“ чрез отрицателно тълкуване на библейски текстове за държавата и земните власти. Основните принципи, вярвания и учения на богомилите включват комплект от гностико-дуалистични възгледи и доктрини, характерни за древните гностически ереси, за манихейството, месалианството, павликянството и иконоборството. Това са няколко основни принципа, които могат да бъдат обобщени и резюмирани накратко по следния начин:

Религиозно-философски и светогледен дуализъм

Богомилите вярват в съществуването на два противоположни принципа – добрия Бог, създател на духовния свят, и зло начало (сатанаил), което е отговорно за произхода и съществуването на материалния свят. Изследователите посочват наличието на две различни течения сред богомилството, изповядващи по-краен и умерен дуализъм. Едното стои по-близо до манихейството и често се определя като неоманихейство, а другото се идентифицира с християнството и е по-близо до гностическите раннохристиянски ереси с елементи на манихейство. Такива обосновани научни изводи се срещат както у богословите (Екзарх Стефан, Михаил Поснов, Димитър Цухлев), така и в изследванията на историци и филолози (акад. Йордан Иванов, акад. Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Николай Кочев).

Отрицание на материалния свят като създание на злото начало

Богомилите изповядват нихилистичен възглед към света и смятат, че материалната действителност на видимия свят е творение на злото и затова трябва да се отричат от него, включително и от собствените си тела, от раждане на деца, обработването на земята и притежанието на собственост и материално богатство. Този нихилизъм и „дух на отрицание“ определя гностико-манихейския характер на богомилството и се подчертава в много от изследванията за техните доктрини и религиозни практики (Екзарх Стефан, проф. Петър Мутафчиев, акад. Иван Дуйчев, Лев Гумильов, Димитър Ангелов).

Антицърковни и антисоциални възгледи

Богомилите отричат официалната църква и нейната иерархия, като твърдят, че истинската християнска вяра не изисква посредничеството на духовници и църковен клир. Както павликяните преди тях те наричат себе си апостоли и пророци, а своите последователи – „ученици“ и „слушатели“ и отричат необходимостта от служебно свещенство и църковна иерархия, които да извършват богослужения и религиозни ритуали, защото ги асоциират със старозаветното храмово свещенство, което е било обект на критика от страна на Иисус Христос в Неговото новозаветно евангелско учение. Това води до отделяне от Църквата и обособяване на паралелна религиозна организация, която се оформя като отделна дуалистична религиозна общност. Според свидетелствата на презвитер Козма богомилите първоначално не се отделят от общността на християните и църковните събрания, но постепенно биват разпознати като отделна и паралелна на Църквата сектантска дуалистична религиозна група (Михаил Поснов, екзарх Стефан, В. Киселков, акад. Иван Дуйчев, проф. Георги Бакалов). Богомилите не признават църковните тайнства и богослужебни последования, отричат храмовете, иконите и почитането на Света Богородица, кръста и светците.

Проповядване на строг морал и краен аскетизъм

Богомилите проповядват, и насърчават последователите си, към строг аскетизъм, отказ от имущество, прилагане на строг пост и въздържание, лична и обществена молитва по модела на апостолите и ранните християни само с прости молитвени формули и без тържествени обществени богослужения като демонстрират смирение и нестяжателност. Проповядват отказ от имущество и материална собственост, отхвърлят всякакви форми на насилие, война, упражняване на власт и притежание на материални блага. С тези свои строги правила на живот и поведение привличат много слушатели и последователи заради външното придържане към идеалите за евангелска бедност и простота. Външно се обличат като монаси и имат „изтерзан и блед вид на лицето“, според презвитер Козма, с което демонстрират спазване на аскеза и пост и с това привличат много простодушни слушатели от народа към своята проповед. Тази външност по подобие на монашеското облекло и начин на живот напомня много на практиките на месалианите и начина на живот на други аскетични движения от източните области на Византия и съседните страни като Сирия, Месопотамия и Персия, които са свързани с произхода на християнското монашество[11].

2. Преследване и разпространение на богомилите във Византия, на Балканите и в страните от Западна Европа

Движението на богомилите бързо се разпространява сред селското население в България, в съседните балкански страни и във Византия[12]. През XI-ти и началото на XII-ти век то прониква във Византия, а оттам и в Босна и другите балкански страни. Това богомилско учение е обект на строги наказания в Ромейската империя, както се вижда от наказанието спрямо неговия водач Василий Врач през 1111 година при управлението на император Алексий Комнин (1081-1118)[13],  но въпреки това движението се разпространява широко по време на кръстоносните походи и достига под различна форма и до страните на Западна Европа, където намира много последователи. Там богомилството се проявява под различна форма в сходни дуалистични религиозни общности, които имат неоманихейски характер както общностите на катарите и албигойците[14].

Богомилството се оформя като християнска средновековна дуалистична ерес, която има връзка с предходните дуалистични ереси на манихейството и павликянството, но съчетава в нов религиозно-доктринален синтез и елементи на месалианството и иконоборството, за да се оформи като „новопоявила се ерес“, както я определя старобългарския писател и полемист презвитер Козма. Църковните ересиолози от IX-X век след догматическия компендиум на св. Йоан Дамаскин познават различните особености на манихейството, месалианството и павликянството и могат да разпознаят особеностите и характерните черти на новото еретическо учение. Като такова ново – реформирано дуалистично учение, неоманихейско религиозно и антицърковно движение, богомилството съчетава и гностико-докетични елементи и се формира като завършена система в пределите на Първото българско царство по времето на цар Петър. То се характеризира с известна доктринална аморфност и липсата на ясно дефинирана догматическа система в областта на триадологията, но чрез своя дуализъм в сферата на космологията, антропологията и социално-етическите възгледи излиза на историческата сцена в средата на Х-ти век и предлага своята проповед на широките народни слоеве по време на трудните години от управлението на цар Петър. Много от доктриналните елементи по това време са все още неоформени и затова всеки богомилски проповедник си добавя по нещо в своята свободна интерпретация на християнското учение. Въз основа на апокрифните източници различните богомилски учители проповядват и учат различно по въпросите на вярата, както свидетелства за това нашият основен източник от тази епоха – „Беседата против новопоявилата се ерес на богомилите“ на презвитер Козма[15].

Първоначално, според най-ранните свидетелства, липсват писмени изложения на доктрините на богомилите и те се разпространяват само чрез устна проповед. Книгите, които използват са Евангелие и като вторична литература старозаветни и новозаветни апокрифи, които са познати на Древната църква от времето на гностиците и манихеите още от епохата преди Вселенските събори. С началото на антиеретическите църковни събори във Византия започва и класифицирането на богомилски „лъжливи книги“, които представляват варианти на старите апокрифи с различни редакции и прибавки, които носят по-рязко изразен дуалистичен характер. Тези книги вече се събират в специални списъци с лъжливи богомилски книги, които навлизат, както посочва екзарх Стефан и в славянските сборници през XIII-ти век[16].

2.1 Разпространение на богомилството в Европа

Това дуалистично движение на българска почва придобива нов импулс за разпространение сред славянските народи чрез старобългарската християнска и апокрифна книжнина, но също така то прекрачва държавните и национални граници и се разпространява в следващите векове на Изток и на Запад в много области на Италия и Франция. Редица изследователи от областта на историята, европейската литература, славистиката и богословието се обръщат през този период към различни страни на богомилството, разпространението му на запад и изследват тяхната апокрифна литература, дуалистични възгледи, социално учение и присъствие в средновековните европейски страни на Изток и на Запад. В тези изследвания в една или друга степен се разкриват църковните позиции, но понякога преобладават чисто светските възгледи за литературната активност на богомилите и разпространението на тяхната апокрифна книжнина на разбираем и говорим език без оглед на техните еретически и антицърковни възгледи.

Богомилите са носители на ново религиозно-философско учение, но и представители на древно гностико-дуалистично и антисоциално движение, което придобива отчетлив антицърковен и антидържавен характер през средновековната епоха. Поради тази насоченост на своята проповед, еретически и анархистични възгледи те често са преследвани и ограничавани от светската и църковната власт, която ги третира по аналогия с манихеите и павликяните и ги смята за неблагонадеждни за държавата елементи и опасни за църквата еретици когато упорстват в своите вярвания и убеждения. Съборът против богомилите в Търново през 1211 година при управлението на българския цар Борил показва този подход на българската държавна власт към разкаялите се и неразкаяни еретици.

Богомилите са били изгонени от България тогава – в началото на ХIII-ти век, но не и масово унищожавани, както понякога се представя, и затова са могли да разпространяват своето учение във Византия, руските княжества и някои страни от Западна Европа през вековете на късното Средновековие и дори в зората на Новото време[17]. В тези западни страни те са преследвани по-сурово от инквизиционни съдилища и затова в по-ново време много автори пренасят кладите и масовите гонения катарите и албигойците от Западна Европа към наказателните мерки в България по времето на цар Петър или цар Борил. При българските владетели е прилагано друго наказателно право и отношението към богомилите е било насочено към разобличаване, полемика, опити за вразумяване и изправление, а като крайна мярка от държавните власти изгонване от пределите на царството, но не и масови унищожения.

Следва…(виж тук).

____________________________________________________________

*Публикувано в https://svetodavec.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Иван Дуйчев. Духовният живот в българската държава след Покръстването. – В: Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с.с.34-47.

[2]. Литературата за богомилите е огромна по обем и разнообразна по своето съдържания и насоченост. Подробна библиография на научните изследвания за богомилството се съдържа в последното издание на Кръстина Гечева. Богомилството и неговото отражение в средновековна християнска Европа.Библиография. С., 2007.

[3]. Срв. Презвитер Козма. Беседа против богомилите. София, 1934; Екзарх Стефан. Богомилите и презвитер Козма. София, 2012; Екзарх Стефан I Български. Българската църква. Пловдив, 2015.

[4]. Срв. Йордан Иванов. Поглед върху дуалистичните учения преди богомилството. – в: Богомилски книги и легенди. С., 2019, с.11-28.

[5]. Срв. Антон Глогов. Богомилското учение. – в: Тайни, учения и лечения на богомилите. С.,2016.

[6]. Срв. Лев Карсавин. Религиозность и ереси в ХII-ХIII веках. – в: Вестник Европы, 48, 1913.

[7]. Там той е изпратен от Светия Синод на Българската екзархия, за да придобие по-широка богословска подготовка и докторска степен за своето научно и академично израстване, след като е завършил висше богословско образование в Киевската духовна академия, с цел да заеме професорската катедра по Омилетика в новия Богословски факултет на Софийския държавен университет. – Срв. Проф. Георги Василев. Трудната съдба на една книга. – в: Екзарх Стефан. Богомилите и презвитер Козма. С., 2012.

[8]. Cf. Archimandrite Stephane Gheorgieff. Les Bogomiles et Presbyter Cosma. Lausanne, 1920.

[9]. Срв. Петър Мутафчиев. Поп Богомил и свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. – Философски преглед, 1934, №2, 97-112.

[10]. Срв. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С., 1993.

[11]. Срв. Иван Гошев. Завтът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и византийското литературно предание от IX до XIV век. – в: ГДА, Т. IV, 10, С.,1954.

[12]. Срв. Радован Радиh. Византиjа и богумилство. Београд. 2015.

[13]. Срв. Федор Успенский. История византийской империи. Расцвет (Комнины). Москва, 2011.

[14]. Срв. Фернан Ниел. Албигойци и катари. София, 2003.

[15]. Срв. Васил Киселков. Презвитер Козма. – в: Презвитер Козма. Беседа против богомилите. С., 1942.

[16]. Екзарх Стефан. Българската църква. Пловдив, 2015, с.154-174.

[17]. Срв. Лев Гумилев. От Руси к России. Москва, 2018, с.82-85.

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h5P