Иван Снeгаров

Как точно поп Богомил е учил, не знаем: никакви негови вероизложения не са известни, нито пък небогомилски източници съобщават нещо за това. Ние знаем нещо само за учението на богомилите изобщо и то от два пра­вославни източника: 1) беседата на българския презвитер Козма от втората половина на X-ти век и 2) изложението на византийския монах от XII-ти век Евтимий Зигабен или Зигаден под название „Догматическо всеоръжие“. Беседата на презвитер Козма трябва да се счита, разбира се, като източник, в който учението на поп Богомил е предадено най-вярно. В XII-ти век, когато Зигабен е писал против богомилите, богомилското учение е съдържало някои нови религиозни представи, прив­несени от слелите се с богомилите масалияни (старите евхити). Даже във времето на презвитер Козма богомилите, макар изобщо всички да считали дявола за творец на целия материален свят, нямали еднаква представа за него­вата природа и власт: според едни, той бил падналъ ангел, а споредъ други – неправеден „иконом“ или устроител, сиреч едни били привърженици на по-строг дуалистичен мироглед, а други – на умерен. По-късно, поради това различно схващане на основния догмат за отношението между Бога и дявола, богомилите се разделили и образували две отделни църкви: драговишка – строго дуалистична – с главен център около Солун между славяно-българското пле­ме драговичи, и българска – умерена – в старопланинска България. Българската богомилска църква се смятала за поддръжница на ортодоксалното или истинското богомилство. Кое гле­дище било собствено поп Богомилово? Общо се приема, че в противоположност на крайния павликянски дуализъм, поп Богомил бил умерен дуалист, тоест е приемал, че само доброто, сиреч Бог е изначална и вечна творческа сила, а злото, сиреч дяволът се появил после и е временна строи­телна мирова сила. В това именно и се състояла неговата главна преработка на дуалистичната догматика. Ако приемемъ това, то трябва да допуснем, че поп Богомил е учил, какво дяволът е паднал ангел.

Но ако в метафизическото понятие за дявола е имало нюанси, то по другите догматически и етически пунктове е нямало разномислие между богомилите от X-ти век, поне спо­ред изложението на единствения източник за това време – беседата на презвитер Козма. Богомилското учение ни се пред­ставя в следния вид. Богомилите вярвали, че има два свята: небесен или духовен, и земен или материален. Върховният Бог или Бог Отец, който е Бог на доброто, е сътворил духовния свят. Той е живял над небесата, а под тях била бездна и земята била невидима и неустроена. Вожд на ангелите бил Сатанаил, който, според презвитер Козма, бил по-младият син на Бога Отца, а според византийските източници – по-старият. Като такъв, Сатанаил имал божествен вид, седял до Бога Отца и бил надарен с творческа сила. Но той се възгордял, искал да стане равен на Бога и възстанал против баща си заедно с една част от ангелите. Заради това Сатанаил и привържениците му били низвергнати от небето в бездната. Понеже наоколо било хаос и нямал где да живее, той, благодарение на творческата си мощ, е устроил земята и целия видим свят, чийто господар е станал. Той е създал тялото на човека от пръст, но душа не е могъл да му вдъхне и според една богомилска легенда, е откраднал душа от Бога и едвам успял да я затвори в тялото на първия човек, а според Зигабен, по молба на Сатанаил, преблагият Бог Отец е дал на човека душа. От това се вижда, че според богомилите, човешкото тяло е изцяло дело на дявола, следователно, вместилище на злото, греха, а само човешкият дух е създание на Бога и сила на доброто. Човек е съчетание на две враждебни и непримирими природи: плътска и духовна. Оттук богомилството е правело нравствен извод, че същността на човешкия живот се заключава само в развитието на духов­ната природа, а служенето на плътта е смърт за човека, защото е служба на дявола. Назначението на човека е да ос­вободи духа си от веригите на плътта, като я умъртвява. Понеже на богомилите се струвало, че жената е по-похотливо същество, отколкото мъжът, то те учили, че първата жена Ева е взела живо участие в утвърждението на сатанинската власт или на злото по земята. Ева родила Каин от сношение със Сатанаил, и човечеството е потомство на Каин, поради което то се е намирало всецяло под властта на Сатанаил, тънело в пороци и престъпления. Обаче Сатанаил се боял да не би хората да заместят падналите ангели на небето, понеже те имали божествен дух, който у някои е пораждал стремеж към Небесния Отец. За­това той решил да унищожи човешкия род, като си служил с разни средства: създал потопа, разбъркал ези­ците на хората при вавилонското стълпотворение и ги разпръснал по земята, унищожил Содом и Гомор, дал на Моисей човекоизтребителен закон и прочее. Според богомилите, еврейският Бог Йехова, комуто евреите се кланяли като на творец на видимия и невидимия свят, бил самият Сатанаил, и всичките вехтозаветни пророци са били сатанаилови слуги. Изобщо цялото човечество – евреи и езичници – до идването на Христа се намирало под властта на дяво­ла. Заради това богомилите са отхвърляли патриарсите и вехтозаветните пророчества, както и вехтозаветните книги, считайки ги писани по внушение на сатаната. Даже Иоан Предтеча богомилите от X-ти век не признавали за Божи човек, а го наричали предтеча на Антихриста. По-късно, обаче, когато, поради гоненията, някои богомилски групи взели да се приспособяват към християнството, те приемали някои ве­хтозаветни книги (според Зигабен, псалтира и пророческите книги). В 5500 година от сътворението на видимия свят, Бог Отец, от милост към човешкия род, е отделил от сърцето Си Своя син Христа, когото изпратил на земята, за да спаси хората със своето учение, но преди да слезне Христос, Бог Отец е изпратил на земята ангела Мария – за да го приеме. Христос приел плът недействителна, а призрачна: Той не се родил от дева Мария, а само влязъл в нея през дясното ѝ, отдето и излязъл. Сатанаил повел борба с Христа, като изпратил демона Илия, въплътен в Иоан Кръстител, който кръщавал на­рода с вода и с това го отдалечавал от истинското кръщение със Светия Дух. Освен това Сатанаил чрез евреите разпнал Христа на кръст, но се излъгал, защото Христос е страдал и умрял привидно. След възкресението Си Христос е затворил Сатанаил в ада, като отнел от името му окончанието „ил“, което е указвало на божестве­ния му вид, и Сатанаил е станал сатана. След това Бог Отец е произвел от себе си Светия Дух и го изпра­тил на земята да напътва и възражда хората. Светият Дух дей­ства само в богомилите, а във всички други хора живеят демоните.

Считайки плътта за дело на Сатаната, богомилите от­хвърляли телесното възкресение на мъртвите. Те вярвали, че смъртта е един вид сън, в който човек съблича тленното облекло на плътта и се облича в безсмъртната божествена дреха Христова, а тялото ще се превърне в прах и пепел и никога не ще се възобнови.

От гледището на богомилите за кръстните страдания на Христа се е определяло и тяхното отношение към Пра­вославната църква. Кръстната смърт, като призрачна, нямала никакво спасително значение. Единственото спасително средство е учението на Христа; човек ще се спаси, ако познае само Христовата истина. За богомилите Православната църква не била истинска Христова църква, а, както и вехтозаветната църква, тя е творение на дявола. Те само себе си считали християни, а православните наричали фарисеи, рим­ляни, сиреч езичници. Те отхвърляли всички тайнства, обреди, икони и кръста като сатанински знакове. Особено те мразели кръста, та където намирали кръстове, ги секли и си правели уреди. Те тъй злобно хулели православното духовенство, че според израза на презвитер Козма, лаели по свещениците като псета след конник. С мощите на светиите те се подиг­равали и вършените чрез тях чудеса приписвали на дя­вола. Те много бледословили за дева Мария. Те учели, че Бог живее само в неръкотворен храм – небето, а във веществените храмове живеят демоните. Църковните кам­бани са демонски тръби. Богомилите се молели навсякъде, главно у дома си, и се молели с поклони по много пъти през денонощието, до преумора (според презвитер Козма, по четири пъти през деня и нощта, а според Зигабен, по 7 пъти през деня и по 5 пъти през нощта). Те смятали мо­литвата като главна проява на духовна дейност и с нея се хвалели пред православните: „Ние се молим повече от вас, бдим и се молим и не живеем в леност като вас.“ С това те най-силно влияели на православните, за­щото и между тях през X-ти век молитвеничеството се смя­тало за високо духовно състояние. Считайки познанието на Христовата истина за единствен път на спасението, бого­милите много обичали да четат Свещеното Писание. Нравственото учение на богомилите се определяло от техния основен догмат, че всичко земно (в това число и човешкото тяло) е зло, понеже е творение на дявола. Затова то избивало в краен аскетизъм. Идеалът на един богомил бил да стане аскет, тоест да победи и умъртви плътта си и да я подчини напълно на своя дух. Богомилите считали поначало брака за дяволско установление и женените хора за Мамонови слуги. Поради туй истинските богомили се отвраща­вали и от законородените деца. Истинският богомил тряб­вало да бъде безбрачен, да не яде месо и да не пие вино. Това изискване било в противовес на пиянството между православните българи.

Считайки властта в Православната църква и държавата за дяволско дело, богомилите извеждали и социални положе­ния. Те мечтаели за християнско братство. Тази идея изти­чала от техното убеждение, че са единствените продължители на апостолската християнска църква. Вследствие на това богомилството рязко се опълчило против потисничеството на българското болярство. Неговите проповедници са учили хо­рата да не се подчиняват и да не работят на господарите си, хулели богатите, ненавиждали царя, подигравали се с държавните чиновници, укорявали болярите. Обаче, макар че тяхното неприязнено отношение към държавата било ло­гически извод от тяхната догматика, богомилите, поради силата на държавата, често са отстъпвали от тоя принцип и донейде се примирявали с нея, когато тя била толе­рантна към тях и водела национална политика, защото богомилите ненавиждали византийската култура. Допуска се, че те са участвали във войните на Самуил и Асен II, който затова и ще да ги е покровителствал.

Прочетете още „Поява, същност и значение на богомилството – продължение и край*“ →