Иван Снeгаров

Как точно поп Богомил е учил, не знаем: никакви негови вероизложения не са известни, нито пък небогомилски източници съобщават нещо за това. Ние знаем нещо само за учението на богомилите изобщо и то от два пра­вославни източника: 1) беседата на българския презвитер Козма от втората половина на X-ти век и 2) изложението на византийския монах от XII-ти век Евтимий Зигабен или Зигаден под название „Догматическо всеоръжие“. Беседата на презвитер Козма трябва да се счита, разбира се, като източник, в който учението на поп Богомил е предадено най-вярно. В XII-ти век, когато Зигабен е писал против богомилите, богомилското учение е съдържало някои нови религиозни представи, прив­несени от слелите се с богомилите масалияни (старите евхити). Даже във времето на презвитер Козма богомилите, макар изобщо всички да считали дявола за творец на целия материален свят, нямали еднаква представа за него­вата природа и власт: според едни, той бил падналъ ангел, а споредъ други – неправеден „иконом“ или устроител, сиреч едни били привърженици на по-строг дуалистичен мироглед, а други – на умерен. По-късно, поради това различно схващане на основния догмат за отношението между Бога и дявола, богомилите се разделили и образували две отделни църкви: драговишка – строго дуалистична – с главен център около Солун между славяно-българското пле­ме драговичи, и българска – умерена – в старопланинска България. Българската богомилска църква се смятала за поддръжница на ортодоксалното или истинското богомилство. Кое гле­дище било собствено поп Богомилово? Общо се приема, че в противоположност на крайния павликянски дуализъм, поп Богомил бил умерен дуалист, тоест е приемал, че само доброто, сиреч Бог е изначална и вечна творческа сила, а злото, сиреч дяволът се появил после и е временна строи­телна мирова сила. В това именно и се състояла неговата главна преработка на дуалистичната догматика. Ако приемемъ това, то трябва да допуснем, че поп Богомил е учил, какво дяволът е паднал ангел.

Но ако в метафизическото понятие за дявола е имало нюанси, то по другите догматически и етически пунктове е нямало разномислие между богомилите от X-ти век, поне спо­ред изложението на единствения източник за това време – беседата на презвитер Козма. Богомилското учение ни се пред­ставя в следния вид. Богомилите вярвали, че има два свята: небесен или духовен, и земен или материален. Върховният Бог или Бог Отец, който е Бог на доброто, е сътворил духовния свят. Той е живял над небесата, а под тях била бездна и земята била невидима и неустроена. Вожд на ангелите бил Сатанаил, който, според презвитер Козма, бил по-младият син на Бога Отца, а според византийските източници – по-старият. Като такъв, Сатанаил имал божествен вид, седял до Бога Отца и бил надарен с творческа сила. Но той се възгордял, искал да стане равен на Бога и възстанал против баща си заедно с една част от ангелите. Заради това Сатанаил и привържениците му били низвергнати от небето в бездната. Понеже наоколо било хаос и нямал где да живее, той, благодарение на творческата си мощ, е устроил земята и целия видим свят, чийто господар е станал. Той е създал тялото на човека от пръст, но душа не е могъл да му вдъхне и според една богомилска легенда, е откраднал душа от Бога и едвам успял да я затвори в тялото на първия човек, а според Зигабен, по молба на Сатанаил, преблагият Бог Отец е дал на човека душа. От това се вижда, че според богомилите, човешкото тяло е изцяло дело на дявола, следователно, вместилище на злото, греха, а само човешкият дух е създание на Бога и сила на доброто. Човек е съчетание на две враждебни и непримирими природи: плътска и духовна. Оттук богомилството е правело нравствен извод, че същността на човешкия живот се заключава само в развитието на духов­ната природа, а служенето на плътта е смърт за човека, защото е служба на дявола. Назначението на човека е да ос­вободи духа си от веригите на плътта, като я умъртвява. Понеже на богомилите се струвало, че жената е по-похотливо същество, отколкото мъжът, то те учили, че първата жена Ева е взела живо участие в утвърждението на сатанинската власт или на злото по земята. Ева родила Каин от сношение със Сатанаил, и човечеството е потомство на Каин, поради което то се е намирало всецяло под властта на Сатанаил, тънело в пороци и престъпления. Обаче Сатанаил се боял да не би хората да заместят падналите ангели на небето, понеже те имали божествен дух, който у някои е пораждал стремеж към Небесния Отец. За­това той решил да унищожи човешкия род, като си служил с разни средства: създал потопа, разбъркал ези­ците на хората при вавилонското стълпотворение и ги разпръснал по земята, унищожил Содом и Гомор, дал на Моисей човекоизтребителен закон и прочее. Според богомилите, еврейският Бог Йехова, комуто евреите се кланяли като на творец на видимия и невидимия свят, бил самият Сатанаил, и всичките вехтозаветни пророци са били сатанаилови слуги. Изобщо цялото човечество – евреи и езичници – до идването на Христа се намирало под властта на дяво­ла. Заради това богомилите са отхвърляли патриарсите и вехтозаветните пророчества, както и вехтозаветните книги, считайки ги писани по внушение на сатаната. Даже Иоан Предтеча богомилите от X-ти век не признавали за Божи човек, а го наричали предтеча на Антихриста. По-късно, обаче, когато, поради гоненията, някои богомилски групи взели да се приспособяват към християнството, те приемали някои ве­хтозаветни книги (според Зигабен, псалтира и пророческите книги). В 5500 година от сътворението на видимия свят, Бог Отец, от милост към човешкия род, е отделил от сърцето Си Своя син Христа, когото изпратил на земята, за да спаси хората със своето учение, но преди да слезне Христос, Бог Отец е изпратил на земята ангела Мария – за да го приеме. Христос приел плът недействителна, а призрачна: Той не се родил от дева Мария, а само влязъл в нея през дясното ѝ, отдето и излязъл. Сатанаил повел борба с Христа, като изпратил демона Илия, въплътен в Иоан Кръстител, който кръщавал на­рода с вода и с това го отдалечавал от истинското кръщение със Светия Дух. Освен това Сатанаил чрез евреите разпнал Христа на кръст, но се излъгал, защото Христос е страдал и умрял привидно. След възкресението Си Христос е затворил Сатанаил в ада, като отнел от името му окончанието „ил“, което е указвало на божестве­ния му вид, и Сатанаил е станал сатана. След това Бог Отец е произвел от себе си Светия Дух и го изпра­тил на земята да напътва и възражда хората. Светият Дух дей­ства само в богомилите, а във всички други хора живеят демоните.

Считайки плътта за дело на Сатаната, богомилите от­хвърляли телесното възкресение на мъртвите. Те вярвали, че смъртта е един вид сън, в който човек съблича тленното облекло на плътта и се облича в безсмъртната божествена дреха Христова, а тялото ще се превърне в прах и пепел и никога не ще се възобнови.

От гледището на богомилите за кръстните страдания на Христа се е определяло и тяхното отношение към Пра­вославната църква. Кръстната смърт, като призрачна, нямала никакво спасително значение. Единственото спасително средство е учението на Христа; човек ще се спаси, ако познае само Христовата истина. За богомилите Православната църква не била истинска Христова църква, а, както и вехтозаветната църква, тя е творение на дявола. Те само себе си считали християни, а православните наричали фарисеи, рим­ляни, сиреч езичници. Те отхвърляли всички тайнства, обреди, икони и кръста като сатанински знакове. Особено те мразели кръста, та където намирали кръстове, ги секли и си правели уреди. Те тъй злобно хулели православното духовенство, че според израза на презвитер Козма, лаели по свещениците като псета след конник. С мощите на светиите те се подиг­равали и вършените чрез тях чудеса приписвали на дя­вола. Те много бледословили за дева Мария. Те учели, че Бог живее само в неръкотворен храм – небето, а във веществените храмове живеят демоните. Църковните кам­бани са демонски тръби. Богомилите се молели навсякъде, главно у дома си, и се молели с поклони по много пъти през денонощието, до преумора (според презвитер Козма, по четири пъти през деня и нощта, а според Зигабен, по 7 пъти през деня и по 5 пъти през нощта). Те смятали мо­литвата като главна проява на духовна дейност и с нея се хвалели пред православните: „Ние се молим повече от вас, бдим и се молим и не живеем в леност като вас.“ С това те най-силно влияели на православните, за­щото и между тях през X-ти век молитвеничеството се смя­тало за високо духовно състояние. Считайки познанието на Христовата истина за единствен път на спасението, бого­милите много обичали да четат Свещеното Писание. Нравственото учение на богомилите се определяло от техния основен догмат, че всичко земно (в това число и човешкото тяло) е зло, понеже е творение на дявола. Затова то избивало в краен аскетизъм. Идеалът на един богомил бил да стане аскет, тоест да победи и умъртви плътта си и да я подчини напълно на своя дух. Богомилите считали поначало брака за дяволско установление и женените хора за Мамонови слуги. Поради туй истинските богомили се отвраща­вали и от законородените деца. Истинският богомил тряб­вало да бъде безбрачен, да не яде месо и да не пие вино. Това изискване било в противовес на пиянството между православните българи.

Считайки властта в Православната църква и държавата за дяволско дело, богомилите извеждали и социални положе­ния. Те мечтаели за християнско братство. Тази идея изти­чала от техното убеждение, че са единствените продължители на апостолската християнска църква. Вследствие на това богомилството рязко се опълчило против потисничеството на българското болярство. Неговите проповедници са учили хо­рата да не се подчиняват и да не работят на господарите си, хулели богатите, ненавиждали царя, подигравали се с държавните чиновници, укорявали болярите. Обаче, макар че тяхното неприязнено отношение към държавата било ло­гически извод от тяхната догматика, богомилите, поради силата на държавата, често са отстъпвали от тоя принцип и донейде се примирявали с нея, когато тя била толе­рантна към тях и водела национална политика, защото богомилите ненавиждали византийската култура. Допуска се, че те са участвали във войните на Самуил и Асен II, който затова и ще да ги е покровителствал.

Богомилите нямали иерархия в православен смисъл като тайноизвършители , но са имали ръководители. Начело на всяка богомилска община е стоял един учител, който я управлявал с помощта на 12 души, наричани апостоли и избирани от общината. Ръководителят на няколко бого­милски общини бил наричанъ дедо (дедец). По-късно, ко­гато богомилството се разпространило на запад, изглежда, цялата българска богомилска църква е имала един главен ръководител, наричан от западноевропейските богомили папа, отец.

Освен това богомилите, макар и да се наричали всич­ки християни, се делили в нравствено отношение на две сте­пени: съвършени и верующи или слушатели. Някои ги делят на три степени, като считат верующите и слушателите за отделни степени. Първите са били считани за истински носители на Светия Дух, за избраници Божии. Из тяхната среда са били избирани ръководителите на богомилските об­щини. Това високо положение те държели не на някаква своя власт или произход, а само на своя аскетичен живот. Съвършените са скъсвали всякакви връзки с родни­ните си, не се женили, яли само растителна храна и риба, а в някои дни съвсем не взимали храна, не пиели вино, от­казвали се от собственото и от всички други земни блага, живеели в пълна нищета, отбягвали от увеселения, от срещи с неверните, освен с мисионерска цел, обличали се в черно расо, носили качулки на глава, имали бледо и изпито лице, не се предавали на гняв, не говорили много и повече седели вкъщи, гдето чели Свещеното Писание и богомилски книги и се молили, презирали ръчния труд и живеели от подаянията на верующите, не ходили войници, понеже смятали за грях да убият даже насекомо и да откъснат растение, в което виждали странстващата или превъплъщаваща и грешна душа.

Верующите, макар и да имали за идеал да станат добродетелни като съвършените, не прекарвали подвижнически живот. Те се женели, занимавали се със занаяти, имали собственост, като се отличавали с голямо трудолюбие и пестеливост, обличали се като православните миряни, оти­вали войници, позволявало им се да ядат блажна храна, но постели няколко дни в седмицата (във вторникъ, четвъртъкъ и петък, а понякога и в неделя). Те били длъжни да подаряват имота на своите общини за поддръжка на бед­ните, болните и проповедниците. Те трявало да оказват високо почитание на съвършените. Когато ги срещали, те сваляли шапките си и им се покланяли, а съвършените ги благославяли. Преминаването на един верующ в степен на съвършен е ставало чрез тържествен обред, наричан духовно кръщение.

Проповедта на поп Богомил е имала голям успех в България. Скоро той е събрал около себе си ревностни учени­ци, някои от които синодикът на цар Борил (от началото на XIII-ти век) назовава по име: Михаил, Теодор, Добри, Стефан, Васил и Петър. Успехът на богомилството през X-ти век се дължал, освен на гореизтъкнатите политико-социални ус­ловия, още и на неговата морална сила, както и на методите на богомилските проповедници. Сам презвитер Козма приз­нава, че богомилите проповядвали с голям ентусиазъм. „А като проповядват – казва той, – представят се като че са на небето“. Те познавали добре Свещеното Писание, влизали в спор с православните и били изкусни полемисти. Те проповядвали главно между простия народ, който твърде се вълнувал от въпроса за земното зло и пътя за освобождение от не­го. Поради страх от властта, те проповядвали и тайно,прикривайки се под маската на православни, като продъл­жавали да ходят в православни църкви и да изпълняват фор­мално своите религиозни задължения. И невежият човек, не можейки да отличи тяхното учение от православното, го приемал за истинско християнско, за православно.

Богомилите, особено съвършените, са въздействали на простолюдието и със своя сериозен и смирен вид. „Вън­шно – казва презвитер Козма – еретиците са като овци крот­ки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Не се смеят с глас, не любопитстват, пазят се от чужд поглед. Като виждат тяхното тъй голямо и тъй особено смирение и като мислят, че те са правоверни и способни да напътват към спасение, хо­рата се приближават до тях и ги запитват за спасението на душата; а те, подобно на вълка, който иска да вземе аг­нето, изпърво се преструват уж, че въздишат и смирено отговарят“.

Ако и да били преследвани богомилите при цар Петър, движението им не могло да бъде задушено. Тяхното въодушевление било доста високо. Те нямали доблестта и искреността на първите християни, за чиито подражатели искали да минават, защото, както видяхме, действали и маскирано, обаче тъкмо прикритостта им, тайното им изповедание под православна маска, в съчетание с фанатиз­ма им, правело богомилството твърде гъвкаво и неподатливо на пълно унищожение. Конкретно в кои места из България богомилството било по-силно през X-ти век, няма ясни сведения. Анонимното житие на св. Иван Рилски съобщава, че в X-ти век имало богомили в Средечко (Софийско). Те не са почитали мощите на св. Иван Рилски, които тогава се пазели в Средец, и говорели, че няма възкресение на мъртвите. В XI-ти век в Средец дотолкова се разширила богомилската община, че в тоя град е живеел епископът на богомилската църква (Дедец Средечски). В Македония, освен в Солунско, имало богомилски гнезда и около планина Бабуна. От България, след падането ѝ под Византия в XI-ти век, богомилството е минало в Тракия и Мала Азия. В първата половина на XI-ти век главен разпространител на богомилството във византийските области бил някой си Иоан Чурила, вероятно българин, ако се съди по името му, което крие корена на глагола чури, дими. Богомилството се разпространило и в другите сла­вянски земи (Сърбия, Босна и Далмация), а след потушаването на българското въстание в 1040 година в Македония и Албания, заедно с другите българи избягали и богомили в Ломбардия и Южна Франция, като оставили във френския език своето национално име във форма „bougre“.

***

Какво е историческото значение на богомилството? Ма­кар и да няма достатъчно сведения за богомилството, за да може да се прецени добре като религиозно-обществено дви­жение, много от българските учени и публицисти му придават велико историческо значение, много по-голямо, отколкото има, като го представят за предшественик на рефор­мацията в XVI-ти век на запад. Ние няма защо да дирим тол­кова далечни връзки, които историята не ни представя за не­съмнено реални. Трябва да се задоволим с по-скромна за­дача: да оценим тази секта от гледище на българската общественост. Християнският изследвач трябва да бъде напълно обективен и да не изхожда от гледището, че всичко що е против Православната църква е безусловно лошо, защото на земята злото е относително. Нека си спомним думите на апостол Павел, че когато грехът порасна, преизобилства благодатта. Ако няма изпитание, не ще има усъвършенстване.

От християнско гледище богомилството е ерес, сиреч неправилно учение за Бога и Христа. И то, както християн­ството, е поставяло на първо място духовното начало и имало за цел да превъзпита нравствено българското общество. Обаче невинаги изходната точка и целта дават еднакви логически изводи и обществени резултати. Много ереси преди богомилството също са били движени от копнеж за по-голяма идейна близост с Евангелието, но идеите им са рушили основите на истинския християнски живот.

Като богословска теория богомилството не издържа кри­тика; тя е лишена от вътрешна логичност и е в проти­воречие не само с Христовото и апостолското учение, а и със здравия разум. Иисус Христос е Богочовек, Син Божи и Син Човешки. Това положение лежи в основата на Еван­гелието и апостолските послания, то е краеъгълен камък на първохристиянската идеология. Богомилството е изопача­вало този основен християнски догмат, като приемало осъдения от поместни и вселенски събори докетичен възглед[1]) за Иисуса Христа. Тук се заключавала така наречената в логиката грешка „първа лъжа“ на богомилската система; от нея произтича като логически извод учението за дявола като управител и властител на физическия свят или учението за материята и плътта като абсолютно зло, въпреки ясното учение на Христа и апостолите, че Бог е творец на всичко видимо и невидимо. Тази първогрешка е тласнала основателя на бо­гомилството да прибегне до фантастичната космогония на анахронистичния за неговото време (X-ти век) гностико-манихейски мироглед. Несъмнено, недоволен от християнската сотириология, сиреч от християнското учение за човешкото спасение, той е искал с това да обясни напълно произхода на злото, но, наместо да изясни този въпрос, той само го замъглил, защото, ако човешката душа е от Бога, а тялото – от дявола, то ще рече всички духове са добри и не могат да бъдатъ зли; но ако е тъй, пита се: как дяволът, който е дух, станал зъл и начало на злото, утвърдено в материята? Щом се допусне, че известен брой светли духове или безплътни ангели в един момент са почувствали порив против благия Бог и станали зли, то източник на злото не е всъщност плътта, а духът. От друга страна, ако приемем богомилския възглед за човешката душа и тяло, то непо­нятно е, как тъй Сатанаил е владеел цялото човечество до слизането на Иисус, когато небесният Отец, който, според богомилството, всѐ  е по-силен от Сатанаил, владее човека чрез своята сила – душата? Ако Сатанаил е по-долен от Небесния Отец, то неговото оръие – плътта не може да бъде по-силно от душата, която е сила на до­брия Бог. Също не е ясна и необходимостта от слизането на Христа или от изкуплението на човешкия род, щом той не е дал небесна сила на човешката душа, за да се бори с плътта, а само я научил, как да се кае. Ако ду­шата е механично съединена с тялото, то невъзможно било тя да бъде изменена или помрачена и, следователно, нейното съз­нание би трябвало да бъде винаги ясно и тя да се намира винаги в пълно общение с Бога. А ако било тъй, то нямало нужда и от призрачно явяване на Божия Син.

Един наш изследовател намира богомилската есхатология по-ясна и по-смислена, отколкото християнската, защото отрича телесното възкресение и представя задгробния живот в чисто духовен вид. В действителност, обаче, и богомилството не може да се освободи от чувствени пред­стави за ада и за състоянието на грешниците. От богомил­ско гледище отричането на телесното възкресение, може би, е логично, щом се гледа на тялото като на зло, но здравият разум, който схваща човека като психофизично съе­динение и по принцип като прекрасно творение в неговата духовно-материална цялост, не може да бъде доволен от такъв отговор за задгробната тайна. Повредената човешка психофизична природа трябва да бъде възстановена в своята първобитна чистота. Човешката личност е психофизична. Ако за нея има и задгробен живот, то нейното пълно би­тие там трябва да бъде духовно-телесно. Ако зад гроба тя никога не ще има телесна индивидуалност, то не може да има и духовно индивидуално съществувание, лично безсмър­тие на човешките души: както тялото чрез метаморфоза се слива със земята, от която е взето, така и душата трябва да се слее с Бога, който я създал. Но това води към пантеизъм и с това богомилството се явява още по-забъркана и нелогична система, защото в такъв случай място за дя­вола няма, природата е Бог.

Ирационалността на богомилството най-лесно проличава от неговите практически изводи. Прагматичният метод е най-добър ценител на отвлечените теории за живота. „По телата ще ги познаете“ ни учи Христос. Богомилското уче­ние за земното е крайно песимистично, то убива тъй необ­ходимата за човешкото и социалното развитие жизнерадост, обезсмисля и обезцветява живота, парализира всяко духовно творчество. То е лишено от общественостроителна сила и е религия не на живота, а на смъртта.

Богомилството е изсушавало недоразвитите човешки души и със своя монотонен и крайно прост ритуал, който представлявал отрицание на всякакъв естетизъм, не е давал храна на въображението за развитие на изкуствата (поезия, музика, архитектура, живопис), а само успивал ума. Богомилският мистицизъм бил безсоченъ, безжизнен, той превръщал живота в призрак – въ противоположност на животворния християнски мистицизъм, който съединява зем­ните верующи с небесните в едно общество, в една Цър­ква. Поради това, като религиозно учение, богомилството не само не е спомогнало за повдигане религиозното съзнание на българския народ до степен последният да схване напълно и да утвърди в себе истините на Христовото учение, но е съдействало да се закрепят в българската маса езически представи и суеверен дух, както това ясно показва обшир­ната апокрифна книжнина, за образуването на която историята на литературата признава два главни фактора: народната ми­тология и богомилството.

Богомилството, увличайки народа, който не разбирал добре теоретичната страна на християнската вяра, още повече е размътвало неговото религиозно съзнание, внасяло смут в съвестта му. Освен тази вреда, богомилството, като всяка секта, е разединявало духовно току-що обединените в една църква и един народ славяни в българската държава и, есте­ствено, е подбивало нравствената сила на българския народ.

Ако като вероучение богомилството било противоевангелско, противоестествено и разрушително, какво било то като социално учение, чрез което, собствено, то най-вече е примамвало простия народ? Българският народ не разбирал добре догматите на християнството, обаче смело може да се каже, че християнството е пробудило в него жажда за ис­тина и е усилило неговия копнеж за обществена правда. Християнският идеал за съвършена справедливост на зе­мята му станал неизменна мярка за оценяване на действи­телния живот. Когато се появило богомилството, действителността, както я обрисувахме, е стояла твърде далече от хри­стиянския идеал. Богомилите взели да проповядват за тоя иде­ал: те искали скромен и въздържан живот, равенство, про­стота и незлобие в отношенията между хората, за което копнеели и угнетените народни маси. При такова съответ­ствие между народното настроение и социалствуващото богомилство, последното е подпомагало за повишаване народ­ното недоволство, усилвало е чувството на правда у народа и е подхранвало в него омраза към задушливата византий­ска цивилизация и към византийската власт, когато Бъл­гария се намирала под нея. Към това трябва да се прибави, че тази ерес, като отрицание на Православната църква, може би, е държала нащрек православното духовенство и го подтиквала да не ленува, а да се постегне и работи за просвеща­ването на паството си.

Обаче твърде прибързано е да правим от това извод, че богомилството като социално движение е дало само положителни резултати. По своята същност социалното учение на поп Богомил е било антисоциално. Той е отричал властта, като зиждителен пранцип. В противоположност на християнството, което счита властта за богоустановено начало, той я обявил за сатанинско. А общество без власт, в една или друга форма, не може да съществува, и поп Богомил не може да се смята за предтеча на борците за демокрация, нито политическа, нито социална. В своето разру­шение той е отивал даже по-далече от много съвременни край­ности: отричал всякаква общественост на земята в името на небесния животъ. Затова той не е оставил никаква про­грама, никаква идея дори за социално строителство. С тоя си характеръ богомилството е култивирало в последователите си неприязнено чувство не само към Българската православната църк­ва, а и към българската държава в смисъл, че е понижа­вало техния интерес към държавния живот изобщо, отслабвало е тяхната държавотворна воля и мощ.

__________________________________________________________________________

*Публикувано в Българска историческа библиотека, том III, с. 56-75, 1928. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и се обнародва според съвременния правопис.

Настоящата статия представя богомилството от църковно-исто­рическо гледище. Понеже към същността и значението на богомил­ството се проявява у нас голям интерес „Българска историческа библиотека“ ще даде по-нататък място и на други възгледи по въпроса (От редакцията на Българска историческа библиотека).

Изображение: авторът Иван Снегаров (1882-1971). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h6Z