Иван Снeгаров

У нас много се е писало и говорило за богомилството. Не само българският историк се интересува от него, а и българският общественик. То буди не само чисто научен интерес, а и политико-социален. Както през време на цър­ковната борба вниманието на народните дейци било насочено към историята, гледайки на нея като на арсенал, отдето могли да добиват оръжие за сразяване софистиката на Фенер, така и в по-ново време ратниците за известни поли­тически и социални идеали често обръщат поглед към петвековното движение между българския народ, нари­чано богомилство, дирейки в него подкрепа на своите въз­гледи. С тия практически интереси, които буди богомилството, се обяснява фактът, че даже хора на науката са били увли­чани от неговата външна грандиозност и са допускали не дотам научни изводи.

Тук ще засегнем накратко следните три въпроса: 1) причини и условия за поява на богомилството, 2) неговата същност и учение и 3) какво е неговото значение.

Както всяко историческо явление, така и богомилството се появило в България не ненадейно, а било подготвяно от ред предходни нему явления. Както е известно, покръства­нето на нашите прадеди-прабългарите, при княз Борис в 865 година, не се свършило тихо и мирно, а е предизвикало голям болярски бунт, който бил потушен кръвопролитно. След това събитие, не всички искрено приели християнството. Според съобщението на българския преводач на Манасиевия летопис, едни се покръстили „волеiя“ (доброволно), а други _инуждеiя“ (по принуждение). Покръстените насила – тайно или явно, според момента – са пазели предишната си езическа вяpa и, естествено, внушавали своята омраза към християнството и на децата си. Една година не била минала след кървавата разправа с антихристиянската прабългарска партия и княз Борис е питал папа Николай I, как да постъпи с ония, които отказвали да приемат християнството и се покланяли на идоли. Не се знае, дали княз Борис е прибягнал до насилие, от което го отклонявал папа Николай, върху ония, които искали да си останат езичници; но, по всяка вероятност, той е действал по препоръчвания от папата метод: увещание и убежде­ние в превъзходството на християнството, както за това може да се заключи от факта, че той е полагал големи грижи за разпространение на християнството чрез проповед и писменост. Обаче, въпреки неимоверния духовен подем, създаден от Борис и неговия приемник Симеон, подем, от който идва във възторг старобългарският поет презвитер (после епископ) Константин, езичници е имало в някои места и при Симеон. Симеоновият съвременник Иоан Екзарх го­вори за съществуването на капища между неговите сънародици, които, макар че им било проповядвано християнството, са упорствали в своето вярване, че идолите са живи. Може би, в силния си стремеж да просвети цялата страна, цар Симеон е обявил с указ езичеството за непозволена рели­гия в своята държава и при сина му, цар Петър, не ще да е имало вече явни езичници. При все това християнството било по­върхностно възприето, то оставало по-скоро една външна форма, под която простият народ е продължавал да живее с езическите си представи и обичаи. Езическата митология и космогония са оставали съществени основи на народния мироглед. Това смешение или синкретизъм на християнство и езичество най-първо и конкретно се изразило в приспо­собление на християнските празници към езическите и на християнските светии към езическите божества, тоест и в България се е извършил същият процес, който е станал и в Рим, Византия и други народи, когато приели християнството. Така у народа се съчетали езически обичаи и обреди с някои християнски традиции като Коледа, Нова година, Гергьовден, Еньовден, Иеремиевден, Илинден; или се съчетали езически вярвания с християнския календар (вълчи, миши празници); или пък били съединени ези­чески вярвания с християнски обреди (курбан, оброчище). За подобен симбиоз на езически и християнски елементи у българския народ ясно говорят паметниците от X-ти век. Тъй в една от своите беседи епископ Константин предпазва слушателите си от „бесовски“ зрелища и песни. В тъй наречения завет на св. Иван Рилски също се говори за езически обичаи и лоши нрави у българите. „Люди новопросвещенныи – се казва там – своего единокровнаго народа утвърждайте в вере наказуите их оставляти нелепыя iазыческiя и злiя нравы, которыя еще и по прiятiи стыя веры съдържать.“ Презвитер Козма осъжда съвременниците си, че пеели на веселби „бесовски“ песни и вярвали в срещи, сънища и във всяко „сатанинско“ учение.

По всичко изглежда, че този исторически процес е неизбeжен в развитието на всеки народ, и предназначе­нието на църквата е именно да работи за неговото по-скорошно завършване и за очистването на народния мироглед и мироусет от езически наслоения. Така са схващали своята задача духовно-обществените деятели от Борисово-Симеоновата епоха, ала, за съжаление, извършеното от тях не било продължено от приемниците им със същия ентусиазъм, с който тe действали, за да прониквала новата вяра все по-дълбоко в народната душа. Тоя духовно-социален процес може да се уподоби на един болезнен фи­зиологически процес, който се състои в борба между здра­вите кръвни телца и разложителните агенти, микробите. Задачата на лекаря е да усилва съпротивителната сила или боевата мощ на кръвните телца чрез лекарства или чрез инжекции. Също така било и в настоящия случай с българския народ. Новосъздаденото в него смътно психическо състояние, което обикновено се именува двоеверие, не тряб­вало да се оставя в статично състояние, в покой, а трябвало да се държи в кинетическо състояние, в движение, за да можели кръвните телца на християнската вяра, сиреч хри­стиянските идеи, да унищожат езическите микроби в българската душа. За постигане на това, необходимо било по­стоянно да се възбужда или, на медицински език казано, да се инжектира съзнанието на новопросветения народ с чиста християнска мисъл. Обаче лекарят сам бил болен: интелигенцията, която се състояла главно от духовенството, е бездействала и с несъответния на званието си живот е съдействала, народът да се утвърждава в двоеверието си и да го чувства като нормално състояние. Презвитер Козма открито вини за това съвременното си духовенство. „А откъде се ражда всичко това? – с горест се провиква той, – не е ли явно, че е от нечетенето книги и от иерейската леност? … Откъде идат тези вълци, зли псета – еретическите учения? Не от пастирската ли леност и невежество? Откъде са разбойниците и крадците, сиреч греховете, и неправдите? Не е ли от това, че епископите не поучават?“ Двоеверието било голяма спънка за религиозно-нрав­ственото развитие на българския народ. Преди всичко, според известията на презвитер Козма, народът не бил твърде привързан към църквата, увличал се от стран­ното и суеверното. „Мнозина – казва той – повече обичат да се стичат на игри, отколкото в църква; повече оби­чат басните и приказките, отколкото книгите“, сирeч Свещеното Пи­сание и други духовни книги. Но и този, който отивал в църква, не стоял благоговейно, а „умът му – казва презвитер Козма – скита навън или мисли за непристойни неща“. Изобщо съвременникът ни представя народа груб, суров и невъздържан. Пороците, от които страдали болярите и духо­венството, не били чужди и на простите българи. Те пиели много вино на сватби, сборове и други веселби. Пиянството ще да е било доста разпространено, та презвитер Козма заплашва, че­ не са християни ония, които пият вино и обичат танци и бесовски песни“. Имало развратни мъже и жени. Изобщо развалата била обхванала повече или по-малко всички слоеве на българското общество, та презвитер Козма в своята молитва към Бога счита войните и бедствията, които тогава сполетя­вали България, Божие наказание за неходене по Божия закон и покъртно се провиква: „Всички се отклонихме от Тебе (Боже): едни в еретичество, други в убийства, други в кражби, други в блудство, други в клевети и братска ненавист, други в гордост и леност, други в пиянство, в беззаконни игри и други грехове, от които се отрекохме в светото кръщение. Лъжем и тънем в неправди. Работим повече за търбуха, отколкото за Тебе, оставихме небесното и клоним към земното“. На презвитер Козма се виждало злото толкова голямо, че страданията от войните, които разорявали България, са били несъразмерни с греховете на хо­рата, а израз на Божията милост. „Ако би ни възнаграждавал Бог – казва той – според делата ни, то огън би ни изгорил или вода би ни заляла, както е казал Давид“.

Този духовен упадък, това низко религиозно-нрав­ствено състояние на българското общество било добра почва, за да се появи и бързо разпространи едно противоцърковно учение като богомилската ерес. Ако анализираме тази почва, или с други думи, ако диференцираме известните нам бла­гоприятни за тази ерес условия, то, според нас, те са били от двояко естество: 1) психологически и 2) социаликономически. Богомилството от една страна се явява по-ната­тъшно развитие на ония религиозни идеи, които се носели из Балканския полуостров и частно из България, а от друга страна – и крайна реакция срещу обществените и църковните недъзи. Казваме „крайна реакция“, защото имало е и легална, умерена реакция (в пределите на църквата), представител на която се явявал презвитер Козма. И двата вида общест­вена реакция се зародили у ония духовни лица, които са имали по-остро нравствено чувство – с тая само разлика, че бо­гомилството е намерило много привърженици между простия народ и поради това е придобивало характер на народно движение; а умерената реакция едва ли е излизала вън от клира. По такъв начин богомилството се явявало едно религиозно-социално движение: религиозно по своята метафизика, социално по своя обществено-преобразователен дух.

Прочетете още „Поява, същност и значение на богомилството*“ →