Стоян Шиваров

В последните няколко години се наблюдава засилен интерес към раз­личните български етнографски групи, като най-голямо внимание при­вличат тези, които по една или друга причина са останали извън грани­ците на съвременната българска държава. Редица общности попадат във фокуса на общественото внимание за пръв път и е очевидно, че информа­цията, с която разполагаме, в голямата си част е фрагментарна и крайно недостатъчна. Още повече жаждата за знание и информираност често се утолява с повърхностни сведения и предпоставени твърдения, почиващи най-вече на публицистични и конюнктурни основи, а не на достоверни и обосновани сведения. Научният подход нерядко бива пренебрегнат за сметка на бързите и „сензационни“ разкрития, изкривявайки по този на­чин възприятията както на учения, така и на широката публика, а често и на самата изследвана общност. Ето защо в края на 2008 година група изсле­дователи се обединихме в научен консорциум за работа по проект, кой­то нарекохме „Културно-историческо и езиково наследство на съседна България“. Целта, която си поставихме, е интердисци- плинарно и строго научно изследване на споменатите общности в съседните на България държави плюс Албания.В качеството си на тюрколог и османист аз се нагърбих със задачата да изследвам историческата съдба на т. нар. малоазийски българи, една сравнително малобройна, но изключително обособена българска етног­рафска група, а също и на тази част от помаците[1], които са напуснали българските земи и са заели тяхното място в селищата им в Северозапад­на Мала Азия. Целта на настоящата статия е да представи първи обобще­ни данни, получени по време на работата на терен в периода 9-19 юли 2009 година. Представеният материал е напълно автентичен и затова съзнател­но и доколкото е възможно, се старая да избегна превръщането на текста в списък с библиография.

Оскъдица на извори и предварителни сведения

Съдбата на българите в рамките на Османската империя е един от най-изследваните и най-осветлените проблеми в нашата историография. По обясними причини тази тема има горна граница 1878 година или 1912 година за части от Македония и Тракия. Но дори и в този сравнително добре проучен времеви интервал изследваната от мен българска общност де факто е останала встрани от интереса на поколения учени. Дори и в спе­циализираните научни среди за малоазийските българи се знае малко, публикациите се броят на пръсти и притежават характеристика повече на публицистични материали, отколкото на сериозни изследвания. Но тяхната най-сериозна слабост е „кабинетното“ им естество, базиращо се на преповтаряне на едни и същи извори, които дори не са първични. Тъй като малоазийските българи са били селско население с изключително ниска степен на грамотност, което очевидно се стреми да остане изоли­рано от съседните му общности и от османската администрация, писме­ните извори за тях са истинска рядкост, като за разкриване на съдбата им трябва да се разчита и на ред други артефакти. Селища с компактно българско население[2] в анадолските провинции на Османската империя има до 1914 година, повече от три десетилетия след формирането на Трета­та българска държава. Въпреки това изключително редки са случаите, когато изобщо някой е посещавал упоменатия регион, а когато това се е случвало (като например пътуването на Васил Кънчов)[3], тези наблюде­ния са били сравнително повърхностни и на моменти повече от наивни. За съжаление преки сведения за живота и бита на българите в двайсе­тината обитавани от тях села в Северозападна Мала Азия почти липс­ват. Малкото данни, с които разполагаме, не са дело на българи и имат характер повече на кратки бележки на любознателни пътешественици без конкретен интерес върху това население, които просто мимоходом споменават някаква забелязана от тях аномалия. Ще дам само най-фра­пантния пример – прословутия пътепис на италианеца Салватори[4]. Лекар по професия, през 1808 година на път за Персия той преминава през село Къздер­вент и го определя като българско. Въпреки че италианецът отделя едва един абзац от 11 реда на селището, в оскъдицата на изворов материал това му твърдение се използва и приема почти безкритично при всяка публикация за българите в Мала Азия[5]. Любопитното е, че Салватори дори не се цитира в оригинал, а винаги през друга публикация, най-често тази от 1814 г. в Slovanka[6] на известния чешки славист Йозеф Добровски, който също не разполага с никакви други сведения за това население, а още по-малко с лични наблюдения. За съжаление единствените надежд­ни и събрани по научен път данни, с които разполагаме, са събрани след преселването на малоазийските българи обратно в България. Тези данни, включително разказите на преселниците и техните наследници, са из­ключително ценни, но по разбираеми причини крайно едностранчиви и което е по-неприятно – непълни.Може да приемем, че в началните години на Третата българска дър­жава провеждането на научна експедиция в района на българските села в Мала Азия е било трудно начинание. Войните и политическата нестабил­ност в отношенията между България и Османската империя, а по-късно с Република Турция, в първите десетилетия на XX век също са се отразили върху желанието за едно по-пряко изследване на темата. Без съмнение в годините на  Студената война провеждането на проучвания на терен в Турция е почти немислимо, но е необяснимо пренебрегването им и сега, 20 години след падането на Желязната завеса, когато нашата югоизточ­на съседка не поставя абсолютно никакви административни пречки пред изследователя. И не че малоазийските българи са напълно забравени. На­против, тяхната съдба днес предизвиква оживен интерес, а като цяло ис­торическите изследвания върху българите извън пределите на България се радват на голяма популярност.

Другият изключително важен елемент при изследването на история­та на разглежданите селища е тяхното сегашно население, което също е дълбоко свързано с България. Става въпрос за помаците. Тази общност далеч не е непозната, но проучванията на български учени, свързани с нея, са съсредоточени на Балканите. Влиянието, което наследството на малоазийските българи оказва, е още една напълно нова променлива, която не може да се пренебрегне. Дори едно изцяло фокусирано върху малоазийските българи проучване би било непълно и в голяма степен неточно, ако от него се изключат помаците, които безспорно чувстват наличието на връзка с предишните обитатели.

Трябва да се признае, че преди осъществяването на теренното про­учване екипът в състав Стоян Шиваров, Константин Панайотов и Геор­ги Зеленгора, въпреки доброто познаване на съвременните реалности в Турция, не бяхме напълно запознати с настоящото положение в отдале­чените и в известна степен изолирани селища в Северозападен Анадол, където ни предстоеше работа. Съвременната литература на турски език по въпроса има краеведски характер и в голямата си част е крайно неза­доволителна. При търсене на извори за българите в този ареал изследова­телят се сблъсква с изключително сериозен, но не и уникален проблем – в исторически план селските общности са в голямата си част безписмени, остават встрани от централната власт и от средищата на културата. За отбелязване е, че българите съвсем старателно са се опитвали да оста­нат извън полезрението на властта,  която основно има регистриращи функции. Другата институция, която би могла да разполага с известни статистически данни – църквата, – също не е била в близък контакт с българското християнско население по тези места. През целия период на съществуването си българските села са в диоцеза на Вселенската ца­риградска патриаршия, свещениците са гръцкоговорещи и нерядко на­пълно чужди на локалната общност. Може да се направи обоснованото заключение, че селищата на българите са де факто безписмени[7].

Това са и причините точно 110 години след  В. Кънчов посоченият научноизследователски екип да се отправи към българските колонии в Мала Азия, разполагайки единствено със сведения от втора ръка. Надеж­да ни даваше фактът, че повечето от селата в момента се обитават от помаци или турци, преселници от България, пристигнали по тези места на няколко вълни след 1878 година. Надявахме се да намерим някакъв, макар и минимален континуитет, тъй като преселниците от Балканите (още по­вече че подобно на помаците дори не говорят езика на новата си родина) все още пазят значителни отлики от завареното преди десетилетия от тях турско население в Мала Азия. В настоящата студия няма да се спирам на многобройните си срещи с колеги от различни турски университети и архиви, които ни оказаха изключително съдействие в тази пионерска и за Турция разработка, нито на помощта, която получихме от местните власти без изключение, а ще се фокусирам върху теренните проучвания в самите селища. Посетихме общо седем села, всички във вилаета Балъ­кесир: Коджа бунар (два пъти), Ташкеси, Неджипкьой, Гюбел, Байрамич, Юрен и Мустафабей. От тях подробно проучихме селата Коджа бунар, Ташкеси, Неджипкьой и Мустафабей, върху които ще се съсредоточа в следващите редове. Нямахме възможност лично да посетим селата Чатак и Соют, но в град Гьонен интервюирахме техните кметове. Бе ни разре­шено да заснемем и регистър на населението на с. Соют, където в графа „месторождение“ са отбелязани населени места изключително на тери­торията на България.

Коджабунар – столицата на българите

По всички предварителни данни съдим, че това е било най-голямото българско село, като според В. Кънчов в самия край на XIX век е имало около 300 къщи (всички етнически българи). Имало е църква и дори учи­лище. Че Коджа бунар е било богато село, е очевидно и днес. В момента населението му реално е около 350 души (520 по официални данни към 31.12.2008), предимно помаци, но също преселници от Босна и Албания. Подобно на всички села в региона то се обезлюдява прогресивно. Младо­то население се изтегля към вилаетския център Балъкесир или към някой от мегаполисите Истанбул, Анкара или Измир, но въпреки това самото селище все още има вид на заможно. Богатството на селото за съжаление е и причината за безвъзвратното изгубване на немалко материални ар­тефакти, останали от българите. По думите на местния краевед Хюсеин Есенер, наш основен информатор, роден в същото село, пристигналите на мястото на българите помаци преровили всяко кътче на къщите за скрито имане. След като не намерили нищо, разградили дори постройки с надеждата да открият вградени в стени и основи скъпоценности. Съв­сем естествено село Коджа бунар е столицата на помаците в района, роля, която очевидно е изпълнявало и за българското население[8]. През месец май тук се провежда събор, който е общ за всички помашки села в райо­на и всяка година си дават среща близки и далечни роднини. На събора през 2009 година са присъствали около 5000 души, като селото е било уважено дори и от представители на Главното мюфтийство на мюсюлманите в Република България. Това е може би единственото село, което поддър­жа някакъв по-организиран контакт с България – освен тази визита за пример могат да се посочат цитираните от Д. Шишманов[9] разговори с наследници на малоазийските българи, които по собствена инициатива са посетили селището през 1974 година.

В землището на село Коджа бунар съществуват местности, които са не­съмнено доказателство за присъствието на българско население – „Па­пазови ливади“ и „Равно поле“, сега съответно наричани Papaz Çayırı и Düz Bayır. Много от микротопонимите като Буюк кале, Кючюк кале, Коджа тепе, Ортаджъ и др. не са променили своето название след смя­ната на населението  просто защото са на турски език. Любопитно е, че въпреки крайно оскъдните знания по турски език на първото поколение, факт, който се признава от всички помаци, с които разговаряхме, ново­то помашко население предпочита да назовава местностите с турските им имена. Най-интересни са обаче случаите, когато дадена местност е получила името си след заминаването на българите, но пази спомена за тях. Такъв е случаят с „Домуз курусу“, където местните българи са изо­ставили прасетата си, тъй като не са могли да ги вземат със себе си при завръщането си в родината. Друг пример за непряко взаимодействие е отношението към отглежданите насаждения, наследени заедно с имоти­те. Особено силно изразено е това към многобройните декари лозя. За новопристигналите помаци мюсюлмани гроздето се е асоциирало един­ствено с вино и затова ревностно е изкоренено като гяурско. Немалка част от нашите информатори говорят с неприкрито съжаление за това събитие. Маслината е друга традиционна култура за землището на се­лото, която е пострадала от смяната на населението. Причината за това е крайно прозаична и ни беше разказана с голяма доза самоирония. Но­вите заселници виждали за пръв път подобно растение и след като не са познавали начините за обработка на плодовете му, са го сметнали за неядливо. Това, както и неприязънта към всичко, останало от „гяурите“, довежда до унищожаването на маслиновите насаждения – култура, която десетилетия по-късно отново присъства в региона. Макар и в по-малка степен, лозовите насаждения също се завръщат тук.

За наша изненада никой от местното население не можа (или не по­жела) да ни покаже къща, която да е напълно запазена във вида, в който е била заварена при пристигането на първите заселници помаци. Наистина прави впечатление, че значителна част от къщите са ремонтирани, но не­малко постройки са видимо на възраст достатъчна, за да бъдат свидетели на живота на предишното българско население. За жалост не успяхме да открием надпис с година на построяване, категорично потвържда­ващ тази наша убеденост[10].  След видяното в другите посетени села, а дори и в централния град Гьонен, стана ясно, че иманярството в целия изследван район е придобило изключителни, дори патологични размери. Не бих се изненадал, ако се окаже напълно достоверно твърдението, че не една и две къщи тук са били разтурени именно в търсене на скрити скъпоценности. В посетените от нас села не се натъкнахме на църковен храм, по-късно превърнат в джамия, въпреки че подобни случаи същест­вуват – например в близкото село Хафъз Хюсеин Бей, където помаци от района на Кавала са заменили местното гръцко население[11]. Релация между храмовете на двете религии все пак има. В Коджа бунар, както без изключение и в останалите села, местоположението на църквата е известно на всички. Тук конкретно тя се е намирала близо до центъра на селището, но единствено бегли останки от вкопаните в земята основи напомнят, че на това място е имало солидна постройка. По разказите на всички информатори църквата е била разградена, за да послужи за стро­ителен материал на днешната джамия, отстояща на петнайсетина метра.След внимателен оглед на сградата на джамията не открихме камъни, които биха могли да се определят като „взети“ от църквата, нито такива с инскрипции. Но в дворовете на някои къщи в Коджа бунар открихме ка­мъни, които категорично са от друга солидна постройка. Те обаче може да са и от други останки, средновековни или дори антични, които не са рядкост в околностите.

Ташкеси – изоставеното село

Това беше следващото българско, сега помашко село, което посети­хме. Предварително знаехме, че то винаги е било по-малко и по-бедно от Коджа бунар, но очевидно не бяхме подготвени за разликата, която беше изключително сериозна. Тук нямаше каменни къщи, а само кирпичени. Изключение правят съвсем новите къщи, построени от хора от близките големи градове като Балъкесир и използвани от тях за вили. Сега селото е почти изоставено. Идокато през лятото има значителен брой граждани и младежи, които идват за ваканцията, то през зимата жителите са по-малко от 20 души. Това вероятно е и причината в Ташкеси да не намерим човек, който да ползва другезик освен турски. Изглежда логично, че се­лото е по-малко и по-бедно. Намира се по-високо в планината, а вятърът е бурен и постоянен, което е добре дошло за няколкото ветрогенератора, разположени наблизо, но не и за развитието на земеделски култури или за комфорт през зимните месеци. Селото е било изцяло заселено от помаци от различни населени места от районите на Дедеагач, Кавала, Пловдив, Шумен и Лудогорието, но по думите на респондентите до реален контакт с предишното българско население почти не се е стигнало. Според тях българите са били изплашени, подпалили селото и избягали. Многото останали запазени в непокътнат вид къщи обаче показват, че дори да е имало палеж, той не е бил особено резултатен. Друг момент от разказа е, че за разлика от преселението в Коджа бунар, което се е осъществи­ло организирано и очевидно без сериозни сътресения, новите жители на Ташкеси са пристигнали само с риза на гърба си, а няколко души са по­чинали скоро след пристигането си. В селото открихме напълно запазени повече от десет къщи на българи, като най-голямата от тях и единствена на два ката е била на вече почти митичния Танаш, чието скрито имане и досега се търси. Джамията е построена през 1925 година, като църквата отно­во е послужила за строителен материал. Самата джамия е издигната на отстояние 2-3 метра от мястото, където е била църквата. Същото това място в момента представлява заграден двор на джамията. Сама по себе си тази информация е крайно интересна, защото не разполагахме с пред­варителни сведения в това село изобщо да е имало църква, но всички местни респонденти говореха убедено, че такава е съществувала. Към това село се отправихме с надежда да открием надгробни камъни, оста­нали от българското християнско население, защото от предварителни разговори с информатори в Гьонен имахме сведения, че в землището му има местност, наречена „Гявур мезарлък“. В действителност такова място съществуваше, а и респондентите в селото категорично го посочиха като „българското гробище“. За жалост се оказа, че много отдавна то е било напълно изличено като гробище и изорано, за да бъде използвано за земеделски нужди. В момента местността не се обработва поради почти пълното замиране на всякаква дейност в селището. Но Ташкеси имаше да ни предложи още „Старата чешма“ или „Булгар чешмеси“, както още я наричаха, която (макар и пределно проста като структура и без каквито и да е отличителни елементи) още се използва и се знае, че е изградена от българите.

­Неджипкьой – младото село

Освен официалното си име Неджипкьой притежава още две – Йе­никьой (Ново село) и Къзълджълар, под които е било известно на бъл­гарското население. Това е селото, където нареченият от респондентите „помашки език“ беше най-добре запазен, а местните жители без изклю­чение бяха най-добре предразположени към нас, както и към българите като цяло. За разлика от останалите села, където контактът ни с жени беше минимален, а и очевидно имаше хора, които страняха от нас, мест­ното населението тук без разлика на пол и възраст с удоволствие и от­крито контактуваше с нас. Единствено тук видяхме алкохол да се пие от­крито. Макар и малко (313 жители според последното преброяване през 2001 г.), селото е жизнено и младите далеч не са екзотика. Езикът беше много различен от диалекта в Коджапънар, отстоящ едва на няколко ки­лометра. Този факт е още по-любопитен, като се има предвид, че пома­ците в двете съседни села са преселници от района на Родопите. Възраст­ните хора разказваха, че винаги са изпитвали трудности при общуването с помаците от околните им села, което е и поредният аргумент за млади­те да заменят майчиния си език с турски. Всички, с които разговаряхме тук, определяха селото като българско и едва след това споменаваха, че е било по равно обитавано от българи и гърци. Къщи, останали от бъл­гарите, голяма част от които са обитавани и днес (и то без никакви архи­тектурни изменения), ни бяха посочени от всички без колебание. Когато запитахме обаче кои са били гръцките къщи, не получихме задоволите­лен отговор, а само неясни догадки. Разказите, които записахме, общо свидетелстват, че българи и помаци са живели тук заедно сравнително дълго време – две години беше най-често срещаният отговор, макар и несигурен. Беше ни обяснено, че в този преходен период българите са живели по къщите си, а новопристигналите помаци – в импровизирани заслони и палатки. Конфликти между двете общности не бяха спомена­ти. На въпросите ни какво е станало с гръцкото население в този период никой не успя да даде отговор.

В това село открихме и най-запазените останки от християнски храм. Старата джамия, действала допреди 7-8 години, е построена върху со­лидните църковни основи, които се открояват съвсем ясно. В някогаш­ния двор на църквата „Свети Петър“ бяха разхвърляни камъни, за кои­то всички респонденти уверено твърдяха, че са именно от българската църква, а самата ограда на двора е напълно запазена във вида, в който са я оставили последните християни в селото. Сега функциониращата нова джамия не е много по-голяма, нито пък селото се нуждае от такава. Жителите на Неджипкьой си противоречаха, когато ги запитахме за при­чината, поради която се е наложило да бъде изграден нов храм, но дъл­бокият изкоп в самия център на старата постройка, за който също не по­лучихме смислен отговор, определено навежда на мисълта за поредната иманярска проява[12]. За златотърсаческите страсти на местните нямахме никакви съмнения, още повече че абсолютно всички от здравото мъжко население се занимават с подобна дейност (при това, без да го крият). Тук имането беше заровено от „Папаз Манол“, чиято къща все още се обитава. Постройката определено не ни направи впечатление нито с раз­мера си, нито с някакви по-специални орнаменти или други символи на богатство. На няколко километра от селото открихме и седем воденици, построени от българите, а по-късно служили и на помаците. Едната от тях е функционирала до 70-те години на XX век и дори можахме да разго­варяме с последния мелничар. Особено емоционална беше срещата ни с най-възрастния жител на селото – дядо Ариф. Той ни разказа как преди няколко години в селото е пристигнала негова роднина от България и за доказателство ни показа снимки от срещата им, както и телефонния но­мер на жената в Пловдив. Веднага набрахме номера и двамата проведоха кратък, оживен разговор, който беше прекъснат от сълзите им.

По щастливо стечение на обстоятелствата в този ден в селото има­ше сватба, на която местните побързаха да ни поканят. Булката беше от Неджипкьой, а младоженецът – черкезин от съседно село. За жалост очакванията ни да станем свидетели на някой традиционен ритуал, който помаците тук са съхранили през десетилетията след преселението си от България, останаха напразни. Наблюдавахме една напълно традиционна за село в Западна Турция сватба, която с нищо не напомняше за култур­ните традиции на общностите, чиито представител беше младата двойка. Сам по себе си този факт ни доказа за пореден път, че помаците в този район са вече почти напълно претопени от турското общество и е въпрос само на няколко години да изчезнат и последните черти, характерни за тази общност.

Хасанбей – новото село

Основано е в първите години след възстановяването на българска­та държава от преселници от села в Северна България в района на Бяла Слатина. След това на няколко вълни пристигат помаци от други селища, немалка част от които сега се намират на територията на Гърция. Селото е основано на почти празен терен, където новите заселници са откупили земята и са започнали живота си наново. Историята на създаването на се­лото не е уникална като в районите на Балъкесир, Чанаккале, тъй като и в Източна Тракия има не едно и две помашки селища, изградени на празен преди това терен. Избрахме да посетим това населено място, за да видим разликите в развитието, когато помаците започват на чисто, а не в среда, която е била създавана под въздействието на поколения българи. Разбира се, тук от голямо значение са климатичните и географските особености на селата, които често са определящи за развитието им. Българските села в този района са полупланински и по релеф в известна степен наподобя­ват Родопите – съвпадение, което според респондентите не е случайно, а съзнателно търсено. За село Хасанбей, което се намира ниско в равнината, също може да се направи подобно предположение поради сходството на релефа с района в България, който те са напуснали. Поради близостта си до административния център Гьонен, а и заради значителните приходи от отглеждането на ориз (почти единствената земеделска култура в зем­лището на селото) Хасанбей не страда от обезлюдяване, а новите къщи никнат като гъби. Оказа се, че някои от местните жители притежават и българско гражданство, което им е позволило да пътуват в Европа и да постигнат в известна степен по-високо материално благополучие. Май­чиният език на жителите на Хасанбей, който те определят като „помаш­ки“, се оказа най-близо до съвременния български и ако не бяха честите употреби на турцизми и архаични думи, човек лесно би могъл да се за­блуди в коя точно държава се намира. Разбира се, и тук представителите на младото поколение вече не смятат помашкия за майчин език и рядко го владеят. Показателен е разговорът ни с най-възрастния жител – Ариф Гючлю, преселник от района на гр. Сяр, който на няколко пъти се пох­вали, че членовете на неговото семейство били първите в селото, които научили турски език.

Заключение

Въпреки че, погледнати в исторически план, събитията по преселе­нието на малоазийските българи обратно в България, както и това на по­маците в Турция не са толкова отдалечени във времето, твърде оскъдно е познанието ни за бурните политически и социални процеси, свързани с тях. Двете общности са се срещнали в един крайно специфичен и взриво­опасен момент – в края на една война, която неизбежно разпалва антаго­низма не само между българи и етнически турци, но и като цяло между християни и мюсюлмани. И в Коджа бунар, и в Неджипкьой българи християни и помаци са живели един до друг за известен период от вре­ме[13], като при взаимния си контакт и двете общности не са стигали до из­стъпления. Отношенията им са били по-скоро дистанцирани и изпълнени с недоверие – един вид „студена война“, която за щастие не прераства в гореща. Според свидетелствата на българите, добрали се след множество перипетии до Царство България, бандите черкези са били тези, които са упражнявали насилие върху тях. Помаците също са били подложени на „зулуми“ от страна на тези банди, което показва, че това насилие не е било насочено единствено срещу българите. Смея да твърдя, че дори и този кратък контакт между двете крайно затворени общности е сам по себе си изключителен като събитие именно поради факта, че двете групи са били крайно маргинализирани от мнозинството. Касае се може би за най-продължителен допир между културните им традиции.

Докато за бита на помаците, които населяват изследваните селища, имаме голямо количество, макар и косвени сведения и можем да разчи­таме на разкази на живи очевидци, то познанието ни за бита и начина на живот на българите по тези земи е изключително оскъдно. Към този мо­мент то може да бъде допълнено почти изключително с работа на терен. Описаната изследователска експедиция е по своето естество пионерско начинание, което дори и да притежава неизбежни пропуски, няма ана­лог. В резултат за пръв път в научно обращение влизат редица факти. За съжаление въпреки усилията ни сред помашкото население в посете­ните села не успяхме да открием традиционно облекло или да запишем все още живи ритуали, характерни за помаците. В сравнение със съсед­ни села с компактно черкезко или албанско население преселниците от България в най-голяма степен са асимилирани от турската култура. Об­стоятелството, че не само езикът, но и традициите на помаците (песни, облекло, кухня) са много по-близки до тези на техните предишни съседи християни, което е станало причина да бъдат посрещнати враждебно в новата среда, се е превърнало в катализатор за изгубването на традици­онната им идентичност и за по-бързото им претопяване в съвременното турско общество. Традиционните обичаи не се изпълняват от десетиле­тия и са единици тези, които все още ги помнят в детайли. Интересен, но в същото време напълно закономерен е фактът, че най-запознати с тради­ционния бит и култура информатори се оказват възрастни, вече в пенси­онна възраст хора, родени в селото и дълбоко свързани с общността. Те, бидейки с по-високо образование и култура, напуснали селището срав­нително млади. Очевидно вродената им любознателност, която на първо време ги е накарала да търсят реализация извън малката селска общност, ги е подтикнала не само да не забравят своите корени и култура, а напро­тив  – да ги изследват. Важен момент е, че почти без изключение селата носят турски названия и де факто няма разлика между официалните им имена и тези, използвани от местното население. Въпреки че събитията по основаването на повечето селища тънат в неизвестност, може да се направи обоснованото заключение, че българското население рядко идва на абсолютно празен терен. Разбира се, редица микротопоними получа­ват своите названия от българите, въпреки че и те с готовност си слу­жат с турски думи, навлезли от векове в основния им лексикален фонд. Към настоящия момент (ноември 2009 година) нашият изследователски екип е обработил едва една малка част от събраната информация. Но като първи изключително важен резултат от работата ни на терен може да се посочи установяването на картата на българските селища в Мала Азия. Локали­зирането им е отправна точка за всички бъдещи проучвания, като се има предвид, че публикуваните до този момент материали винаги са били непълни и в значителна степен неточни без тази информация. А за да бъдем в крак с времето, всички обработени от нас материали и резултати от настоящия научноизследователски проект са вече свободно достъпни  в електронен формат[14]. Екипът няма намерение да пренебрегва и доку­менталните извори, в които също има неизследвани територии. И докато българските архиви са в значителна степен разкрити, то тези на османо­турски език от последните години на Османската империя са напълно неизследвани и могат да предложат не само нови гледни точки, но и да разкрият непознати събития и факти, които са от интерес както за науч­ната, така и за широката общественост у нас и на Балканите.

_________________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 104-117. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Навсякъде в текста използвам „помаци“, защото всички респонденти, с които разгова­ряхме по време на теренното проучване, се самоназовават по този начин.

[2]. Нямам амбицията да правя паралели с теориите за по-ранно, още от времето на Ви­зантийската империя, присъствие на българи в Мала Азия или с твърденията за пра­български владения по тези земи. За желаещите да се запознаят с тях препоръчвам К. Венедикова. Българите в Мала Азия от древността до наши дни.София, 1998.

[3]. В. Кънчов. Из Мала Азия – пътуване към българските колонии. – Български преглед, год. V, 1899, кн.VІІІ.

[4]. Освен пътеписа на Салватори, публикуван многократно на различни европейски ези­ци, включително български, са ни известни автори като Tancoigne, Вронченко, Leake, Keppel, които отделят по няколко реда с непълни и противоречиви впечатления от неколкочасовия си престой в с. Къз дервент. Тук нямам за цел нито да потвърдя, нито да отхвърля българското присъствие в това селище, а да покажа лекотата, с която се цитират непроверени и крайно несигурни източници.

[5]. Като първи опит вж. Ив. Шишманов. Кога за първи път се споменуват малоазийските българи в нашата книжнина и кога са се преселили къз-дервентци? – Български пре­глед, год.V, 1899, кн.VІІ, с. 97.

[6]. J. Dobrovsky. Slovanka, 1814, I, с. 86.

[7]. Спомените на Тодор Доросиев намекват за това. Вж. Л. Ив. Доросиев. Българските колонии в Мала Азия. – Списание на БАН, XXIV, 1922, № 13, 32-193.

[8]. Вж. спомените Никола Ангелов, роден през 1903 г. в с. Коджа бунар. – Д. Шишманов. Необикновената история на малоазийските българи, София, 2000, с. 77.

[9]. Пак там, 70-82.

[10]. Единствената българска къща, за чиято година на построяване сме сигурни, се намира в с. Искендеркьой (Стенгел кьой). Надписът с арабски цифри върху двуетажната ма­сивна постройка показва 1325 г., което отговаря на 1907–1910 г. Посочвам интервал от четири години, тъй като не можем да бъден напълно сигурни по кой точно календар е изписана годината – по хиджра или по официалния в началото на XX век в Османската империя руми календар.За тази информация, както и за оказаното съдействие бла­годаря на проф. Кемал Гьозлер от университета в Бурса, сам той помак, потомък на преселници от България.

[11]. Потомци на предишните жители всяка година пристигат от Гърция на организирано посещение в с. Хафъз Хюсеин Бей.

[12]. Eдва по-късно, при второто преглеждане на видеозаписите, установих, че един от по-младите жители на Неджипкьой категорично потвърждава съмненията ни.

[13]. В това отношение сведенията са противоречиви и на този етап не можем да опреде­лим с точност продължителността на това съжителство. Разчитаме на спомени, спо­ред които този преходен период и в двете села възлиза на повече от година.

[14]. Към ноември 2009 г. сайтът на научноизследователския ни проект не е напълно за­вършен, но актуална информация за тези изследвания върху съдбата на българите в Турция може да се намери на адрес http://sasedna.blogspot.com/

Изображения:

1. Екипът в състав Стоян Шиваров, Константин Панайотов и Геор­ги Зеленгора

2. Дядо Ариф от Неджипкьой