Клаус Кенет

С настоящия доклад не бих желал да изнасям теоретична или схолас­тична лекция, още по-малко да преподавам абстрактно богословие, а да използвам времето и да ви разкажа накратко за начина, който прави въз­можно богословско-екзистенциалното богопознание, истинния живот у Бога. Смятам, че дискусия за религията има смисъл едва тогава, когато в резултат възникват положителни последици, а именно взаимно разби­рателство и любов. Бог не ни е дал Свещеното Писание да дебатираме и размишляваме по него, а да го прилагаме в живота си. Богословският мироглед без вяра, което не е нищо друго освен привидна вяра, не при­тежава спасителна и обновителна сила и се разминава с живота. Жела­нието ми е по-дълбоко да се проникне в живота с помощта на взаимната любов.

От прастари времена във всички религии човекът си поставя въпроса за Бога. Кой е Бог, къде е и какъв е? В търсене на отговор пропътувах света за 12 години и се занимавах задълбочено с всички големи световни религии, при това не с техните писания, а преди всичко с тяхната практи­ка, стигайки дори до крайност. Едва след това дойдоха книгите. Защото кое е първичното? Кокошката или яйцето? Опитът или писаното слово? Опитът, разбира се.

Ако Лао Дзъ е възприемал до известна степен наличието на Бог, подобен на християнския, Конфуций е бил ръководен предимно от мо­рални принципи, докато при Буда става въпрос главно за техники за пре­одоляване на страданието. Всички опити за богопознание са останали в плен на човешките представи. Бог е останал далечна и непостижима същност. Нито един от тези опити не е успял до днес да даде задоволите­лен отговор за истинния Бог и за свързаните с това въпроси за съществу­ването на болестите, страданието и смъртта. От Стария Завет научаваме причината за смъртта: именно отпадането от Бога, отпадането на човека от неговия Създател. И то като следствие от гордостта и неподчинението. Каин убива брат си Авел и този акт поставя началото на всяко зло и насилие (Бит. гл. 4).

Както виждаме от Стария Завет, Бог опитва да обезсили неподчи­нението на Адам в лицето на Авраам, като изисква от него по един – от човешка гледна точка – нечовешки начин да пожертва сина си Исаак (Бит. гл. 22). Съгласни сме, че човешката логика не е най-отличителна­та черта на Бога. И тук вече можем да установим първото свойство на Бога: божествена логика вместо човешка. Или както се изразява светата ни Библия: най-висшата човешка мъдрост е безумие пред Бога. И Божи­ята мъдрост от своя страна е непроницаема за човека.

Какво обаче отличава Авраам? Най-напред той е баща на много на­роди, както ни казва Свещеното Писание, т. е. на арабския свят, евреите и християните. По-важен обаче е вторият момент: неговото смирение и неговата вяра. Той слуша Бог и му се доверява. След разговора между тях Бог вече не е „Непознат“. Където има разговор, трябва да е налице и партньор, следователно тогава възниква лично отношение. Очевидно е имало Личност, Която се е открила.

По този начин следващото събитие – без съмнение едно от най-ва­жните в световната история – това е явяването (теофания), откровението на Бога на планината Синай. Изявата „Аз Съм Този, Който Съм“ или „Аз съм Вечносъществуващият“ (Изх. 3:14) става повратна точка в историята и свидетелство, че Бог е вечното Битие. Ние почитаме Моисей, защото той, по думите на архимандрит Софроний, е приближил човечеството до вечната истина. Моисей разбира, че Бог не е безличен абсолют или абстрактна субстанция, а Личност. Но това откровение, което той полу­чава, не е пълно. Според Стария Завет целокупният израилски народ е продължил да чака възвестения от Моисей Пророк, именно идването на Месия, Който е par excellence Истината, въплътена в Личност.

За християните смисълът на всеобщата световна история се корени в идването на Иисус Христос, посредника между човека и Бога, Който вече не обитава непостижими далнини, а чрез Христа става „Отец“, наш общ Отец, познаваем, видим в Христа. Христос не отхвърля пророче­ските модели на Стария Завет, не отменя и Моисеевия закон (въз основа на чието сляпо приложение и изложение юдеите са убивали пророците), а ги изпълва с истински смисъл: с любов и смирение. Такова смирение надхвърля възможностите на тогавашния човек да осмисли това и мал­цина са „Го познали“, тъй като израилтяните, дълго време привързани към идолослужението, са били подтикнати към вяра в Единствения чрез силата, авторитета и чудото. Внезапно те се сблъскват с кротост, беднота, смирение и дори унижение. Как може да бъде разпознат с тези качест­ва Бог Пантократор, Всесилният Бог, Който отправя към човечеството посланието, валидно и до днес: Блажени са бедните духом и плачещите; блажени са кротките, защото те ще наследят земята; блажени са изгоне­ните заради правда, защото тяхно е царството небесно; блажени са по­хулените и потиснатите (Мат. 5:3-11); накратко (последните ще станат първи, както проповядва Христос – Мат.20:16), Който твърди, че при­знак на абсолютна любов е да пожертваш живота си дори за врага (срв. Мат. 8:44).

Всичко това като че ли няма смисъл. Най-малкото, докато човек е в плен на природата и на логиката на падналия „Адам“: защото именно в тази „стара“ природа насилието, властта и всякаква форма на страст се почитат като пребиваващо вътре в нас богатство, в духа на падналата ни природа. Но Христос Пантократор в никакъв случай няма предвид господство над света. Не можем да се освободим от подозрението, че интерпретацията на това, какво представлява един Вседържител, е била погрешно разбрана някога от Ватикана и че е послужила като оправда­ние за насилственото разпространение на исляма.

Следователно как може в един свят, където всеки се опитва да до­минира над другия, където смирението и опрощението на допуснатите грешки са изчезнали или са заменени с чисто законничество, как може там да се появят истински икуменизъм, единение на човеците и истински интеррелигиозен диалог? Тоест как може да бъде възстановено единство­то? При наличието на подобна изопачена верова база един триалог или диалог не е ли обречен да се превърне в монолог, както показва опитът при разговори с религиозни ръководители? В действителност при тези обстоятелства сме поставени отново в ситуация като при Каин и Авел (Бит. Гл .4.). Всеки вярва, че е в правото си. Всеки настоява на собствена­та интерпретация и Бог бива изтласкан встрани.

Истински икуменизъм би бил възможен едва тогава, когато осъзна­ем, че не религията с всичките ѝ кървави и безкръвни войни може да ни служи за база, а Божественото Откровение, което е разкриване на ис­тинния Бог Пантократор – при това в смирение. Смирението е област, в която насилието, властта и разрушението нямат повече място и тъмните сили не могат да ни въздействат, защото тяхното царство е царството на властта и гордостта. Властолюбието и самата власт се опитват на всяка цена да докажат, че „тяхната гледна точка“ е единствено правилна, при употреба – ако се налага – дори насила, включително избиване на друго­ мислещи или фалшифициране на истината.

Ще приведа два примера. Първият може да бъде открит в по-нови­те изследвания на Корана: двеста-триста години след смъртта на про­рока Мохамед липсват текстове от неговото време – пропуск, достоен за съжаление, както го определя Карл-Хайнц Олиг. Всичко се базира на ненадеждни устни легенди и традиции. Да се приеме подобно нещо за достоверна основа би било сравнимо с опита да се реконструира „Жи­вотът на Христа“ по писанията на Ориген († 254 г.). Сериозен богослов, предприел подобна стъпка, би бил подхвърлен на присмех; изследовател на исляма, който прави същото, бива признаван по всяка вероятност за реномиран учен.

Първите източници на исляма, даващи сведения за господството на арабите, критикуват тяхното потисничество, властването чрез насилие, разпуснатост и т. н., но не критикуват и религията на измаилтяните, както те са наричани: те са били просто представители (от християнска гледна точка) на специфичен възглед за Бога (напр. без учението за Троичност­та, богосиновството и т. н.). За тогавашните християни арабите са били, така да се каже, неразумни еретични „християни“, които застъпват иде­ята за обусловен от идеята за властта монотеизъм. Но именно тези араби са били тези, които по-късно започват да преследват последователите на един друг „образ на Христа“ (личността на Иисус Христос – Символа на вярата от Първия вселенски събор в Никея). По този начин отново се връщаме към битки и завоевания в името на човешката представа за Бога.

Религиозните възгледи и разбиранията за Корана в исторически кон­текст, базиращи се на исторически извори, изискват промяна на много традиционни позиции, които могат да бъдат подложени на дискусия в ислямското богословие. Трудно е да се предвиди как ислямската бого­словска наука ще подходи към резултатите от подобен род изследвания. Възприемането на историческата обусловеност на началните процеси може да предостави шанса да се редуцират догматизмите и да се направи необходимата крачка към модерността – което е сравнимо с ролята на Просвещението за християнството.

Нека приведа втори пример – как хората могат да бъдат подтикнати към „тяхното щастие“ чрез светската власт: с идеята на комунизма. И тук можем да констатираме: диктатурата на пролетариата има само един зе­мен фундамент – „рая на земята“, от който в края на краищата се получи долина на плача. Хората бяха дори двойно излъгани: няма рай нито на земята, нито на небето.

Не смятам да привеждам примери за властолюбие на отделилата се от древната Църква Римокатолическа църква. Нека по-добре обрисувам пътя, който може да ни отведе до истински икуменизъм, защото всеки секуларизъм е пречка за едно истинско икуменическо измерение. Това не е ли целта на нашия симпозиум? Искам да разкажа за Оня, Който каза за Себе Си: „Аз съм Пътят.“

Всички ние чухме, че е по-лесно да завладееш целия свят, отколкото да победиш себе си. Дали това ще е Александър т. нар. Велики, древните римляни или днешните поп- и спортни звезди, все едно: ако искаме да се приближим до Бога, трябва да победим себе си: гняв, насилие, омраза, фанатизъм, зависимости и всички останали пороци и престъпления про­тив любовта – именно страстите. Те са, които ни правят слепи за любовта и ближния. Трябва да достигнем състоянието на „апатия“, на вътрешен мир и покой, които правят невъзможни всяка враждебност и омраза. Това ще рече, че „старият човек“ у нас действително трябва да умре и ние да „се възродим“. Исихазмът е златен път към тази цел: истинска любов към ближния и дори към врага. Защото неговото действие допринася неизра­зимо голяма духовна полза и помага да се умножат даровете на Светия Дух: любов, радост, мир, търпение, добронамереност, доброта, вяра, кро­тост, смирение, добродетелност.

И сега пред човеците от всички времена изниква най-важният от всички въпроси, за който споменах във въведението: Как мога аз, създа­ден по Божи образ и подобие, да позная Бога, да Го срещна и да изградя лично отношение с Него, за да получа любов, радост и мир? Възможно ли е подобно нещо чрез строго следване на Божиите заповеди и закони, както се изисква от исляма и юдейството? Може ли моралното изправле­ние – както се проповядва от Ватикана – да ме направи Божи образ? Мога ли да позная екзенстенциално Бога на абсолютната любов само чрез изучаване на Неговите Писания, само въз основа на чистата теология? Вековете на борби и религиозни войни отдавна са ни дали отговор на този въпрос.

Известно ни е, че Бог се противопоставя на горделивия. Може ли човек да бъде принуден да обича? Това е противоречие само по себе си. Още при Сътворението Бог е вложил възможността Неговото творение, Адам, да се обърне срещу Него. Гордостта е това, което го е изкушило. Но Бог го е допуснал.

Какво се случва, когато мюсюлманинът, юдеинът и християнинът се обръщат в молитва към Бога? Защото само във или чрез молитвата този достъп е възможен за човека. Знае ли молещият се изобщо за какво се об­ръща към Бога? Именно Той, милостивият Бог (сътворил както ангелите, така и човека като самостоятелна личност по Свой образ и подобие, дал на човеците неограничена власт, надарил ги с разум и свободна воля, за да могат те самите да постигат познание, да раздават присъди и да ре­шават), Той като справедлив и истинен по Своята природа пожела да не отнема отново от тях даровете на свободната воля и действие и да не ги ръководи с принуда, против волята им. Затова Той господства и закриля само тези, които действително желаят да живеят под Неговата власт и ръководство, а не според собствената. А тези, които не желаят това по силата на факта, че са свободни и независими, Той оставя на собствената им воля и съдба. Което винаги е водело и днес продължава да води до разделения и разцепления.

Има хора, които нямат представа за отпадането си от Бога и не жела­ят да осъзнаят в каква опасност се намират, защото са в плен на тленното и идеите на този свят, и не са свободни да размишляват над робството, на което са подвластни. Как могат такива хора да бъдат удостоени с Бо­жията милост? Без съмнение – ако не са напълно апатични към злото и страстите и същевременно осъзнават греховете си, като разбират, че сами не могат да се освободят от тях. Тогава те търсят прибежище при Бога: „Господи, помилуй!“ Тук вече сърдечната молитва става действе­на. Такъв човек се моли като „блудния син“ Бог да се смили над него, да го дари отново с Божията милост и да го освободи от робството на собствените му страсти. Така човек може да възвърне първоначалната свобода, да отхвърли властта на тъмните сили и да започне да води бо­гоподобен живот.

Или нека приведа друг пример: Един войник дошъл при Зен-учите­ля Халкуин и го попитал: „Съществуват ли в действителност ад и рай?“ „Кой си ти?“, попитал го Халкуин. „Аз съм самурай“, гордо му отвърнал войникът. „Какво? Милостив мекушавец като теб да е самурай? Не ме разсмивай!“

Побеснял от гняв, самураят извадил меча си от ножницата. Хакуин, като видял, че войникът е готов да му отсече главата, казал: „Сега се от­варят вратите на ада.“ Самураят схванал поуката, усмихнал се, прибрал меча в ножницата и се поклонил на учителя. „Сега се отваря вратата към рая“, продължил Халкуин.

Да разгледаме по-подробно сърдечната Божествена молитва. Препо­добни Паисий Величковски казва следното: „Господи Иисус Христос, Сине Божий, помилуй ме“ (или „помилуй нас“). Наречена още Иисусова молитва, тя надминава всичко, тъй като по думите на Светите отци тя е като най-фино, невидимо действие на разума и извор на добродетели. Но внимание: тъкмо по тази причина тя се покрива от врага на нашето спасение с фини, почти неразличими от човешкото съзнание мрежи на заслепение и заблуда.

В този смисъл преп. Иоан Лествичник отправя следното славословие: „Молитвата по своята ценност и достойнство е съединяване и общение на човека с Бога. По своята сила и действие молитвата е живот и запазва­не на света. Тя е помирение с Бога. Тя е майка и същевременно дъщеря на сълзите, опрощение на греховете. Тя е мост, който ни превежда над потока на изкушенията. Тя е защита от грижите и страданията и средство за изглаждане на споровете. Тя е въздействие на ангелите. Тя е бъдещата радост и вечно творение. Тя е извор на добродетели и на духовни дарове. Тя е невидимо израстване на душата и нейна храна. Тя е просветление на разума. Тя е сърп за изрязване на отчаянието от сърцето, доказателство на надеждата, нейно потвърждениие и спасение от всякаква тъга. Тя е бо­гатство на монасите и скъпоценно съкровище на исихастите, намаляване на гнева, огледало на нашето спасение, откровение на мира вътре в нас и откриване на душевното ни състояние. Молитвата е предпоставка за онова, което идва, и неразрушим печат на вечната слава.“

Св. Симеон Нови Богослов ни показва как да започнем да се молим: „Истинското усилие на духа за неподправена молитва се състои в след­ното: нека разумът, когато се моли, да пази сърцето и нека се потопи и постоянно да пребивава в него и оттам сърдечно да умолява Бога. Веднъж вкусил дълбините на сърцето си колко благ и милостив е Бог и веднъж получил утеха от Него, тогава така молещият се никога вече не ще поже­лае да напусне това място, а ще изрече с апостола: „Господи, добре е да бъдем тука“ (Мат. 17:4). Такъв, като постоянно бди над сърцето си, със силата на молитвата прогонва всички посяти от духовния враг мисли.“

Така протича исихастката молитва, която за съжаление мнозина сравняват с азиатските медитации, без да отчитат, че има сходство само откъм външна рамка, но не и по съдържание. Първата води към Личното Битие на Бога, докато втората води в края на краищата до пълна пустота и саморазрушение. Следователно пътят на сърдечната молитва, за да се стигне до животворящото битие на Бога, е следният: да съсредоточиш духа си и да отклониш ума си от всички суетни неща; да затвориш очи и да вдишваш и издишваш равномерно, за да не пречиш на вътрешния покой и концентрация. След това трябва да открием вътре в нас мястото на сърцето, където се срещат всички душевни сили, и да се постараем да ги съхраним.Доколкото и разумът присъства, той не трябва да остава безучастен, а е длъжен непрестанно да повтаря молитвата: „Господи Ии­сусе Христе, Сине Божий, помилвай ме.“ Молитвата предпазва разума от високомерие, прави го недостъпен за напъните на врага, води го към божествената любов и всекидневно умножава у него копнежа по Бога.

Отначало няма да усетиш нищо друго освен тъмнина и определена упорита апатия и безмилостна тегоба. Ако издържиш и се упражняваш ден и нощ, тогава, о, чудо – ще изпиташ огромна и безкрайна радост. Щом като умът познае мястото на сърцето, внезапно ще види това, което никога досега не е виждал. Не само открива сред сърцето своята сърдеч­на атмосфера, но и сам засиява, напълно обдарен с духовен ум, т. е. със способност за различаване на добродетел от грях, както това е описано от св. Симеон Нови Богослов.

От този момент нататък разумът прогонва всяка скверна мисъл, от­където и да идва, чрез призоваване на името на Иисуса Христа. Защото отдавна е разбрал, че всичко външно и светско предизвиква зло, омра­за. Това не може да бъде разбрано психологически – то е дар на Светия Дух.

Чрез такова духовно поведение се отблъскват тъмните сили и се въз­препятстват техните атаки. В името на Христа по невидим начин биват поразени тъмните сили, или както призовава преп. Иоан Лествичник: „Поразявай духовните врагове с Името Иисусово, защото нито на небе­то, нито на земята има по-силно оръжие…“

Най-важната и най-голямата проява на Божията милост в моя живот беше, когато Иисус Христос потвърди тази истина, като ясно ми каза: „В Мое име ще ставаш все по-силен.“ През всичките 28 години, изминали оттогава, имах хиляди пъти възможността да се убедя, че тук не става дума за сила, насочена навън, а за устойчивост срещу греха и страстите. Към сърдечна молитва бях привлечен от моя духовен наставник Софро­ний от Есекс, ученик на св. Силуан Атонски.

Отдадени на непрестанна молитва, както ни препоръчва св. апостол Па­вел, за вечни времена ще пребъдваме така в битието на Бога и ще въз­приемем посочените вече дарове на Божията милост: любов, радост, мир и т. н. Тогава наистина ще можем да видим Бога в истинския Му блясък, така както са Го видели св. апостоли на планината Тавор. Тогава ще мо­жем по неописуем начин да докоснем Христовата светлина, да се завър­нем при Него и при Него да живеем. Тогава ще можем по чудесен начин още тук, на земята, да изпитаме „колко благ е Бог“, както е казано и в светата Библия.

Който се отправи в търсене на тези дарове на Божията милост и в течение на времето намери просветление и вътрешен мир, за него ще бъде вече невъзможно да вижда враг в лицето на своя брат и ближен, ще разпознава в стремежите към властване и господаруване това, което те в действителност предствляват: проявления на тъмните сили. Както вече споменах, Лао-Дзъ, Буда и други философи или основоположници на религиозни учения са осъзнали, че всяко страдание, зло и отпадане от единството започва от мислите, които силите на злото внушават на човека. Изходът не се крие в потискането на мислите и последващата въ­трешна пустота (както научих това като монах в Азия), а в призоваването на Божието име, както Иисус Христос ми откри: „В Мое име ще ставаш все по-силен.“

Тогава ще стане възможно всички хора да съжителстваме в мир и хармония. При посещенията ми в Израел и Палестина не можех да се освободя от впечатлението, че евреите и арабите по същество са братя – така както юдеите или евреите са наши праотци, поради което само следва да засвидетелстваме благодарност.

Ако смирението намери своите изяви, тогава и Европа ще преодолее ксенофобията, която е насочена срещу много мюсюлмани. Навярно то­гава и християните ще имат правото да практикуват своята религия и да изграждат храмове в мюсюлмански страни – нещо, което за съжаление едностранно се позволява само на мюсюлманите според нашите демо­кратични правила.

Нека получим вдъхновение от Христос – Този, Който беше прикован на кръста заради нашите грехове и така Сам разпна греха. Нека подобно на Авраам напуснем стария свят (Бит. гл. 12), без да се връщаме в него, както ни е заповядал Бог. Да отхвърлим стария свят. Нека като Моисей изуем обущата си пред горящата къпина (Изх. 3:5), символ на „стария човек“, за да влезе у нас Божията любов.

Да не обичаш, би могло да означава „смърт“, затова нека обичаме, за да оживеем.

„Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас.“

___________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 184-192. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, Клаус Кенет