Протоиерей Георги Пападимитриу
В съвременното плуралистично общество протичат многообразни и трайни контакти между хора от различни вероизповедания. Всяка религия твърдо държи да бъде възприемана като вестител на истината и това поражда значителни проблеми. Ясното формулиране на богословски издържани подходи за общуване с други религии e задача от първостепенна важност за православните християни.
При представянето на световните религии от православна гледна точка се поставя специално ударение върху централното място, заемано от Господ Иисус Христос като аксиома и неоспорим авторитет, а заедно с това се застъпва тезата, че спасението е възможно също и извън християнството.
СВЕТЕЙШИЯТ ПАТРИАРХ ВАРТОЛОМЕЙ, ПРЕДСТОЯТЕЛ НА ВСЕЛЕНСКИЯ КОНСТАНТИНОПОЛСКИ ПРЕСТОЛ, ЗА ИНТЕРРЕЛИГИОЗНИЯ ДИАЛОГ
Преди всичко следва да се спрем върху някои проблеми, разгледани от Вселенския Константинополски патриарх Вартоломей по време на Срещата за междурелигиозен диалог, проведена на 7 март 1998 г. в Истанбул. Още в самото начало патриархът отбеляза, че срещата се провежда, за да бъдат обсъдени в атмосфера на мир важни въпроси на истината за Бога, тъй като мнозинството участници са убедени, че носител на тази истина е изповядваната от тях вяра. Патриархът отбеляза също така, че изучаването на световните религии ни показва, че съществуващите представи за Бога, човека и света са много различни. Нещо повече – нерядко те са дори коренно противоположни. Така се поставя въпросът: как е възможно да се водят безпристрастно подобни дискусии, ако всеки е твърдо убеден в истинността на собствената си религия?
Като средства за разрешаване на този проблем патриархът предложи две неща. Първото: приоритетно намиране на подходящи подходи за мирно съвместно съществуване и общуване между хората от различни религии. Второто: откриване – в най-дълбок план – на допирни точки между ученията на религиите, които ще бъдат включени в диалога. Той призова да признаем, че повърхностното знание за дадена религия е форма на окарикатуряване и почва за конфликти. И изрази голямата си надежда, че в наши дни мирното съвместно съществуване е напълно постижимо независимо от натрупаните в историята конфликти. Когато обърна внимание на най-трудното – постигане на разбиране за вярата на другите, – той призова да се обърне внимание на факта, че процесът на самоосъзнаване на дадена религия от страна на вярващия се проявява на три нива:
Първото ниво – на личния опит.
Второто ниво – на рационалното и емпирично познание.
Третото ниво – на неопределеното интуитивно възприемане, което, за жалост, е най-масово разпространеното.
Незнанието и неосведомеността са най-честата причина за възникването на конфликти между последователите на различните религии. Ето защо, подчерта патриархът, от духовните лидери се иска да бъдат просветители и водачи, тъй като народните маси имат крайно неустойчиви емоционални позиции. Той отбеляза, че духовните водачи носят немалка вина за съществуващите в света неразбирателства.
В това си Обръщение Светейшият патриарх не засегна въпроса за доктрината, но анализира директно и откровено актуалния проблем за неправилната интерпретация на вероучителната истина в определени случаи и за огромната потребност от мирно съвместно съществуване между общества, народи и религии[1].
ОТКРОВЕНИЕТО ЧРЕЗ СЛАВАТА БОЖИЯ Е ТАЙНА „ОТВЪД“ ЧОВЕШКИЯ УМ
За да се проучи какво е православното отношение към световните религии, преди всичко следва да се обърне внимание на християнската концепция за Бога. Тя отдава централно значение на тайната на божественото Битие – Божието естество, – Което е непостижимо за човешкия ум. В Православието основополагаща е истината, че в същността си Бог е непознаваем и непостижим; Божието естество е „отвъд“ човешкото познание. В една от молитвите от божествената Литургия това се описва по следния начин: „Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги Си един и същ.“[2]. Перифразирането на тези слова откроява следната ключова истина: по същността Си Бог е абсолютно „отвъд“ всичко достижимо – „отвъд словесното описание, отвъд изследимите неща, отвъд видимия свят, отвъд постижимото за човешкия ум“.
Въпреки че е неизразим в същността Си, Бог ни открива Себе Си чрез Своята слава. Човекът е участник в Божествените енергии, които се разкриват в живото присъствие на Бога чрез различни форми на проявление. „Славата на Триединния Бог обгръща вселената (ta panta) и всичко съществуващо усеща действието на Божията любов.“[3]. Славата Божия (гр. doxa, древноевр. kaboth, при средновековните равини – shekhina) се открива на човеците в отношенията на истинна любов помежду им, заложена в Божието домостроителство още при сътворението на човека.
Откритата Слава Божия – Божествените енергии – изпълва вселената и полага изходната точка във философията за християнския живот и християнската надежда. Тази базисна за християнството истина намира доксологичния си израз в книгата на пророк Исая (6:3); тя е предадена и чрез думите на небесния хор, които пеем непосредствено след гореспоменатата богослужебна молитва: „Свят, свят, свят е Господ Саваот. Пълни са небето и земята с Твоята слава!“ От една страна, това ангелско славословие е израз на благоговение пред абсолютната тайна за Бога, от друга – то посочва, че Неговата Божествена слава и любов обгръщат всички форми на живот, обемат цялото творение[4].
ЧОВЕКЪТ: ОБРАЗ И ПОДОБИЕ БОЖИЕ
В следващата част на този анализ ще се разгледа връзката между човека и Бога. Правилото, че всички човеци са сътворени по образ Божи, е централно и всеобхватно по своя характер в християнското учение. Това пряко засяга една друга концепция: за отношението на Бога към човеците и за връзката, която самите човеци имат помежду си. Накратко тя е формулирана като „личностна насоченост, ориентация, общение“[5].
Централно място в тази сложна структура на взаимоотношения заема развитието по вертикала, т. е. корелацията Бог-човек. Но тази вертикална величина, специфична за връзката с Бога, не изчерпва цялата структура и не е в пълнотата си, ако липсва хоризонталното измерение – корелацията човек-човек. Укрепваща сила в тези междуличностни отношения – между Бога и човеците – е взаимната любов. Съвършен пример в случая е любовта между Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух, тъй като любовта между лицата на Светата Троица е споделената любов. Ето защо и връзката между представителите на човешкия род трябва да бъде връзка на взаимната любов. Човекът не дарява любов сам на себе си. За да бъдем истински човеци, трябва да бъдем в общение с другите и „сърцата ни да са изпълнени със споделена любов“[6]. Християнството е общение – на човек с човека и на човеците с Бога. Защото Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).
Сътворяването на човека по образ и подобие на Бога (Бит. 1:26) е нещо, на което се обръща особено внимание в Православието. Това означава, че по своята индивидуалност всеки човек е безусловен носител на Божия образ. Така всеки човек – като носител на Божия образ – е отворен път към откровението и спасението[7]. Бог е вечно съществуващият, неизменно присъстващ винаги и във всичко. Той е сътворил човека не за да го изостави, а за да го води към покаяние и да го упътва към съвършенство. Божията Промисъл предвижда спасението и прославата на човека.
Образът Божи в човека трябва да бъде възприеман като общочовешка емблема, като белег на всички човешки същества в цялата им пълнота на безсмъртни по душа и тленна плът създания. В своето падение и въздигане човекът – като съвкупност от душа и тяло – представлява уникална онтологична единица. Възможността за изправяне и въздигане след падението означава, че всеки човек може да получи откровение, спасение и прослава. Като същества с разум и свободна воля всички човеци имат съответния потенциал да бъдат „подобни“ Богу[8].
ТРИ ПОДХОДА КЪМ НЕХРИСТИЯНСКИТЕ ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯ
Православният богослов Джеймс Кутсингер неотдавна стигна до за- ключението, че като цяло съществуват три схващания по отношение на нехристиянските вероизповедания:
Първото е пълно заклеймяване на тези, които не са християни, поради убеждението, че няма спасение извън Църквата, или земното Тяло Христово.
Вторият възглед е, че независимо каква религия изповядват, тези хора могат да бъдат спасени, но единствено по Божия милост.
Според третото схващане всеки може да бъде спасен чрез самата религия, която изповядва, защото нехристиянските религии също съдържат спасителни истини[9]. Тези три възгледа са паралелни на трите подхода, идентифицирани като ексклузивизъм, инклузивизъм и културен плурализъм.
Много православни учени отхвърлят твърденията на ексклузивизма като неиздържани. Това се прави не в услуга на определени мисионерски амбиции или за да не бъде застрашен световният мир. Ексклузивизмът бива отхвърлян, защото е несъвместим с Истината[10]. По-предпочитан сред православните учени е инклузивизмът. Има и такива, които са привърженици на културния плурализъм, но с внасяне на известни уговорки. Напълно опровергани са релативизмът и синкретизмът. Не се приема и възгледът, че християнството е само една от многото религии по света, в които е заложена благодатта на спасението. Централна позиция се отрежда на Светия Дух, Утешителя, Който ще ни открие „пълнотата на истината“, за да бъдат човеците едно в Христа[11].
В настоящия анализ се отделя по-специално внимание на „средния път“, или на инклузивизма. Съвсем логично е методът на ексклузивизма да е считан за несъвместим с Истината. На другия „край“ е културният плурализъм, но той представлява твърде несигурна и опасна почва.
ХРИСТОВИЯТ ОБРАЗ КАТО СРЕДОТОЧИЕ В ЕВАНГЕЛСКИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА
Тук следва да се обърне внимание, че богословието не е модел на философска мисъл; то е жив опит от Тялото и в Тялото на Христа. Науката богословие следва хода си в неразделна връзка с традицията на Църквата: с нейния богослужебен живот и непосредствен опит, както и преди всичко със Свещеното Писание, светоотеческата мисъл, постулатите и каноните. Съвременният културен плурализъм поражда въпроси и позиции, към които трябва да се подхожда с твърдо християнско съзнание, а диалогът, който се провежда в името на нашето добро бъдеще и настояще, трябва да бъде в подобаващо съответствие с дълбоките корени на нашата традиция.
Първо и преди всичко трябва да подчертаем Благата вест за Спасението, която огласяват християните. Иисус Христос ни казва: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). В Кесария Филипова св. апостол Петър потвърждава: „Ти си Христос“ (Марк. 8:29). Св. апостол Павел заявява: „Той е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко“ (Кол. 1:15). Свещеното Писание изобилства от неоспорими и категорични потвърждения за истинността на Боговъплъщението и за фундаменталните принципи, според които в Христа човечеството ще получи спасение и помирение с Отца, ще Му се прекланя и ще има живот вечен. „Защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Йоан 3:16). „Понеже в Него благоволи Отец да обитава всичката пълнота и чрез Него да примири със Себе Си всичко, било земно, било небесно“ (Кол. 19:20). „Пред Него ще се преклони всяко коляно“ (Рим. 14:11; Ис. 45:23). Той е „същият вчера и днес и вовеки“ (Евр. 13:8). Православието винаги и навсякъде подчертава централното място, което Христос заема в живота на Църквата и на света[12].
Тези, както и редица други цитати от Библията са потвърждение на тезата, че носителят на Истината е християнството. Тези думи са слово Божие, преки и непреки доказателства за фундаментални принципи от православната традиция. И трябва да се подчертае, че тези слова са в обръщение към цялото човечество. Безпределно по своя смисъл е казаното: „защото Бог толкоз обикна света…“; Божията любов е любов към цялото човечество. Безграничен по съдържанието си е и крайният замисъл: „чрез Него да примири със Себе Си всичко“; целите на Св. Троица са всемирни и общочовешки. И когато търсим начини за общуване с последователите на други религии, именно тези цели насочват погледа ни към позициите на инклузивизма. За да си припомним, че „вятърът духа, дето иска“(срв. Йоан 3:8).Св. апостол Петър заявява: „Наистина Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е“(Деян. 10:34-35). Когато в Атинския ареопаг св. апостол Павел се обръща към атиняните, той им казва, че почитат незнайния Бог, за Когото той е дошъл да им донесе вест и да открие името Му (Деян. 17:23-31).
В ДИАЛОГ С НЕХРИСТИЯНСКИТЕ РЕЛИГИИ
Православната идея за диалог с последователите на другите религии намира свой израз още в светоотеческата мисъл. Непосредствено след епохата на апостолите св. Юстин Мъченик и Философ, апологет на християнството, живял през II в., заявява: „Всичко вярно, което са чули човеците, е казано от нас, християните.“[13]. Той поддържа убеждението, че и юдеи, и неверници ще се спасят с живот на святост и благочестие. Св. Юстин отбелязва, че „Христос е Единородният на Отца, а за нас Той е преди всичко Словото Божие (Logos), участници в Което са членовете на целия човешкия род. Всички хора, водещи разумен начин на живот, са християни.“[14]. На всички е дадено да бъдат участници в „семенното слово“, или смисълът, вложен от разума: „Всеки умее да говори според обема на заложеното у него семенно слово (количеството разум, посято у човеците) и да прозира какво изразява то“, защото „семето на разума (Словото), посято в представителите на целия човешки род“, прави Божественото откровение „достъпно за всички“[15]. Предвечното съществуване на безсмъртното Слово Божие представлява залог участници в Божественото откровение да бъдат „представителите на целия човешки род“. „Семето на Словото е заложено у представителите на целия човешки род, То е живо у всички човеци“ и ги съединява, за да бъдат те всички „част от Словото“[16].
През IV в. св. Йоан Златоуст ни казва, че Бог „е Отец не на отделни люде, а на всички нас“ и Неговият промисъл носи спасение за „народите“. На евреите Бог дава „писания закон“, на другите народи – „закона на душата, или закона, заложен в човешката съвест и човешкия разум[17].
В наши дни проф. Йоанис Н. Кармирис от Атинския университет – на базата на свои изследвания на светоотеческото наследство – стига до заключението, че и иноверни, инославни, и еретици трябва да очакват спасение от Всеблагия, Премъдър и Всемогъщ Бог, защото Неговото действие се проявява не само в Църквата, но и по други „начини“. Спасителната Божия благодат излива действието си и извън Църквата. Неправдоподобно звучи, че Бог, Който е любов (срв. Йоан 4:8), ще лиши от спасение онези иноверци, които живеят в истинско благочестие и според закона на душата. В Своята правда и милост Бог ще приеме и тях като достойни за Небесното царство, при все че не са част от истинната Църква[18]. Това схващане се споделя от много православни и те също смятат, че спасението е за всички, които живеят по „образ Божи“ и са „участници в Словото“. Светият Дух е проявявал Своето действие чрез старозаветните пророци и в живота на много народи. Извън пределите на Църквата също има пътища за спасение[19].
НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ЗА ИЗВЪНXРИСТИЯНСКИТЕ РЕЛИГИИ
Като се започне още с творчеството на Леонидас Филипидис през трийсетте години на миналото столетие, ХХ в. като цяло отбелязва значителен напредък в развитието на православното отношение към нехристиянските религии, изграждано върху непоклатимата основа на Свещеното Писание и светоотеческото наследство. Изучаването на световните религии става основен предмет в учебните програми на факултетите по православно богословие. И в Атина, и в Солун са открити специални катедри, в които се работи активно в областта на историческото и сравнителното религиознание. Освен забележителните изследвания и безбройните публикации научните програми включват и корпус от висококачествени учебни помагала. На фона на тези процеси в православните среди се забелязва изключително активно отношение към въпросите за духовната Истина, както и твърдо намерение да се отстояват докрай принципите на тази Истина.
Известният апологет на православното богословие Григорий Папамихаил от Атинския университет поддържа схващането, че човечеството е било постепенно подготвяно да получи откровението за пълнотата на Истината в Христос. Свидетелства за това откриваме в старозаветните текстове и „семенните логоси“, посети чрез естественото откровение на душата. В древността са съществували такива „семена“, но естественото откриване на Истината е било несъвършено. Едва в Христос Истината се открива в своята пълнота[20]. Иисус Христос „влиза завинаги в историята“ и този акт отговаря на търсенията за осъществяване на нехристиянските религии, които са търсили Светлината, Живота и Пътя към Истината. Вечният Христос влезе във времето; абсолютното влезе в света на относителното[21].
Бележитият учен Леонидас Филипидис също застава на позицията, че на всички е дадено да се ползват от „семето“ на спасението и че „никой не е лишен от силата на Божия промисъл“[22]. Л. Филипидис е родоначалник на системната научна дейност в областта на историческото и сравнително религиознание в Атинския университет. Той е автор на многобройни изследвания и фигура с изключително влияние в Солунския университет. В една от първите си работи, озаглавена „Сравнително религиознание и християнско богословие“, той подчертава, че съществуват допирни точки между всички религии, и едновременно с това набляга на факта, че пълнотата на Истината е в християнската вяра[23]. Неговият основен труд „История на новозаветните времена“, написан години след това, прави исторически, философски и богословски анализ на концепцията за Бога и спасението в световните религии[24].
Приемниците на Л. Филипидис в Атинския университет продължават неговия усилен труд в тази посока. Анастасий Янулатос, бивш професор по световно религиознание и настоящ архиепископ на Тирана (Албания), е автор на важни изследвания и множество публикации, които имат изключителен принос в тази област[25].Дионисиой Д. Дакурас е автор на множество проучвания по сравнително религиознание и история на религиите, в това число и на забележителен анализ на критиката на С. Радхакришнан към християнския ексклузивизъм[26].
Евангелос Здракас е специалист по ислям и източни религии в Солунския университет[27]. Григорий Д. Зиакас, също от Солунския университет, е сред най-видните съвременни учени, посветили труда си на проблеми, свързани с исляма и източните религии. В многобройните си изследвания и публикации той се стреми да изтъкне положителните елементи в различните религии[28].
Изключително място заема изследването на Йоан Н. Кармирис от Атинския университет, който със своя труд „Общочовешкият характер на спасението в Христос“ допринася изключително много за разбирането на православното отношение към нехристиянските религии от позицията на систематическото богословие[29].
Други изследвания в тази област засягат активната мисионерска работа на съвременните православни християни и други техни инициативи, в това число и поддържането на диалог с последователите на други религии[30].
ИСТИНА И ТОЛЕРАНТНОСТ
Както вече бе подчертано, в православния поглед към другите религии опорна точка е концепцията за Истината, въплътена в Христос. Понтий Пилат задава въпроса: „Що е истина?“ (срв. Йоан 18:38). Той се обръща с този въпрос към Иисус, Който стои пред него, но Иисус не отговаря нито дума. Християните тълкуват Неговото мълчание като отговор, че Пилат вижда пред себе си Истината: Истината е Христос.
Византийската империя е определяла себе си като православна държава, но при все това е позволявала в нейните граници да се практикуват свободно множество вероизповедания. „Във Византия определянето на християнството като религия на специална почит и като официално вероизповедание на цялата империя не е било пречка да се спазва принципният закон за толерантно отношение към представителите на другите вероизповедания. То не е било свързано с ограничаване на правата им за участие в обществения живот. Византийският модел е имал значително присъствие в християнството като цяло, а след схизмата в православния свят е бил определящ за цялата религиозна политика.“[31].
Правото на християнството да бъде носител на Истината и постулатът за толерантност са елементи, намиращи се в неразривна връзка в Православието. Трудно е да се каже, че можем да бъдем християни, без да носим в себе си толерантността – една неделима част от християнската любов. Значението на тази изключително важна и дълголетна концепция в Православието е ясно подчертано в обръщение на Вселенския патриарх Митрофан III (1520-1580) към православните гърци на остров Крит (1568) след получени сведения за прояви на грубост спрямо юдеите. „Несправедливото отношение… без значение срещу кого и поради какви обстоятелства се счита за проява на несправедливост. Ако някой върши несправедливи дела, той носи пълна вина за тях и по никакъв начин няма да бъде освободен от отговорност под предлог, че е извършил това против инаковерец, а не против християнин”[32].
В наши дни православните християни живеят в общества на културен, езиков и религиозен плурализъм. Това подхранва и укрепва отношението на искрено уважение, толерантност и разбиране към другите хора и техните религии. Православната църква няма официално становище по този въпрос. Но думите на архиепископ Анастасий са ясно потвърждение на тази дълголетна традиция на уважение и толерантност към вярата: „Щом сме сътворени по образ Божи, трябва у всеки да виждаме свой брат или сестра”[33].
Истината е в пряка връзка с познанието за битието. Толерантността „предполага специфична връзка между религиозната вяра и истината във всички форми на реалния живот, било то в национален, политически или социологичен план!“[34]. Всяка истина има за Първоизточник Бог, Който е Създател на всичко съществуващо. „Бог е Родоначалникът, а човекът – Негов приемник.“[35].
В Православието неотклонно се отстоява позицията, че нашият живот в Истината предполага поддържане на плуралистична, демократична атмосфера, даваща възможност на всички хора да живеят в мир и любов. Без ни най-малко да отстъпва от християнските принципи, Православието утвърждава правото на всички религиозни вероизповедания да живеят в мир, в атмосфера на пълна свобода, предоставяща на всички привилегията да бъдат равни пред закона.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Православието вижда в диалога не само подходящо, но и задължително средство в общуването с последователите на други религии. Най-добрата атмосфера за провеждане на междурелигиозен диалог е атмосферата на мир в условията на предварителна подготовка, която да изтъкне целесъобразността на цялостното и задълбочено взаимно разбирателство. Диалогът крие рискове, особено ако предварителната подготовка се окаже недостатъчна или угодничеството вземе връх. Още по-големи обаче са рисковете от липсата на диалог[36].
Основен закон в християнството е, че Светият Дух действа когато и където поиска. Абсурдно е да си мислим, че може да се сведе до определени граници действието на Светия Дух, да се поставят граници на Самия Бог. Православието приема и следва повелението хората да търсят Истината и да следват Светия Дух където и да ги отведе Той, включително и в пространството на други религии и философии, ако и там могат да видят Божията Истина[37].
При историческото си развитие Православието се стреми към златната среда и внимателно заобикаля всякакви гибелни клопки и крайности. Традицията на Църквата е да обогатява Истината в целия човешки живот. Както слънцето грее и влива живот и сила във физическия свят, така и Син Божи, Словото, влива светлина у всеки човек, който „идва на света“ (срв. Йоан 1:9 ). Светият Дух и Словото носят Живот за всички. Но да не пренебрегваме централното място, което заема Христос, Спасителят на света, Словото. Той се въплъти за спасението на всички човеци и е „същият вовеки“ (срв. Евр. 13:8).
Не само за християните, но и за всички други спасението е във властта на великата благост и милост на Всемогъщия и Премъдър Бог, Който желае спасението на всички хора. Ако човек живее във вяра и добродетелност, той получава спасителната благодат на Божията любов дори да не е сред членовете на Църквата. Нека не забравяме думите на св. апостол Павел: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!“ (Рим. 11:33).
__________________________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.