Стефан  Пенов

Който не прибавя към познанието – отнема познание.                                                    Който спре да учи – спира да живее. Който злоупотреби със                                       знание, не ще пребъдва! Ако не се вслушаш в Реалността,                                                     къде си?                                                                                                                                          Раби Хилел, Пирке Авот 1:13

Настоящото изследване не би могло да се реализира:

1. Без културното богатството на най-древната и основополагаща съвременната цивилизация монотеистична религия – юдаизма, който е оригиналният образец за всички монотеистични религии.

2. Без духовното богатство, запазено от Българската православна църква, а чрез нея от световното свято, съборно и апостолско Правосла­вие, които са най-непреодолимият страж на България.

3. Без дейността на Католическата църква, която също е апостолска и заема първото място в света сред всички световни религии по броя на членовете си и стройната си организирана дейност. Католическата църк­ва, която в числено и структурно отношение е най-голямата система от университети и със собствена Академия на науките.

4. Без дейността на вече традиционните за Европа Лутерански църк­ви, без всички онези (и без съдържанието на всичко онова), които правят света все по-десекуларизиран, но с цел да го одухотворят и образоват и човекът да заеме достойното си място в йерархията на световете като неслучаен вид битие. Налице е благородната дейност на всички, които защитават вярата, без да пренебрегват правата на човека, или дават те­оретичен принос към идеите на Православната, Католическата и Арменската църква, на Лутеранските църкви, на юдаизма и умерения ислям (сунити и казълбаши в България). Досега обаче най-добрите разработки са правени предимно от философи, и то не само Хегел, Уайтхед и Ко­пълстън, без които не може да се мине в областта на философията на религията.

Както писа покойният професор Димитър Пенов (Мироглед, Дух, Рели­гия, с. 15): „Ние дотолкова сме хора, доколкото сме се издигнали до един мироглед… като степен на цялостна духовност, възможност за самоосъз­наване. Мирогледът изявява самото присъствие и действеност на духа в човека, символизира неговата божествена белязаност, задоволява него­вия метафизичен нагон, жив и парлив не по-малко от инстинкта за са­мозапазване.“ А според нас: религията е лична екзистенциална потреб­ност (единичното), всеобщ (човешки) и особен (социален) архетип. Тя има социалнорегулиращи и държавообразуващи функции. За личността са значими и психоинтегративните функции. Онтичното саморазвитие на човека корелира със социокултурната еволюция на съобществата и цивилизациите, за които религията е значима детерминанта. Повечето религиозни мислители на юдаизма, православието, католицизма и кла­сическите протестанти категорично приемат теорията за прамонотеиз­ма. Такава е и ислямската концепция, например шейх Абдуллах Абдул Фати. Според В. Соловьов религията има божествен източник и детерминирайки се свише, започва с първоначално единобожие. Католикът Шмит търси етнографски материали за подкрепа на изначалния монотеизъм. К. Г. Юнг настоява за изначалност на „архетипа на Божия образ“, който по значение може да се сравни само с „архетипа себесност (Self)“ като тоталност на личността и порядъка в душевния строй на субекта. Според Хегел „битието като частно, свойствено на всичко живо, се снема в религията, така ограниченият живот се възвисява до безкрайния…“ „Няма човек, категоричен е Хегел, който да е толкова развален, загинал и лош, и никой не е чак толкова презрян, та в него напълно да отсъства религиозното чувство“, дори когато то се изразява в „страх, мъка и ненавист“.„За човека, доколкото той е човек, религията е съществена и не може да бъде чужда на неговото преживяване.“ Същите идеи защитават Моше Маймонид и Шломо Габирол.

Според общоприето мнение в секуларизираната история за пръв път е съществувал религиозен култ (по писмени свидетелства) преди около 5000 години в Месопотамия, както и в езотеричното учение на древноегипетските жреци. Според Свещеното Писание (Танах) още прародителите на човечеството Адам (земен) и Ева (майката) са познавали Бога и Неговите ангели. Синовете им Авел и Кайн са „принесли Господу дар“. Според библеистиката това събитие е станало най-малко преди 7400 години. Едва когато третият син на Адам „На Сит тъй също се роди син, и той му даде име Енос, тогава наченаха да призовават името на Господа (Бога)“(Битие 4:26). Това събитие е станало преди около 7000 години. Вави­лонското езикосмешение и разселването на народите е било преди около 50 века, а потопът е през IV хилядолетие пр. Хр.

Известно е, че юдаизмът е най-древната запазена до днес и основополагаща монотеистична религия. Според А. Шураки „религиозната и наци­оналната история на Израел започва с Авраам“, който е живял в Ур Хал­дейски през ХІХ век преди „християнската ера“. Бих доуточнил, че когато еврейският календар през септември т. г. отбеляза Рош Ашана, тогава започна 5770 година – прочее и християнската църковна Нова година започва през септември. Това са годините, изминали от епохата, когато внуците на Адам и Ева (Битие, гл. 4) „наченаха да призовават името на Господа (Бога) (ха Шем Адонай – Елоах), като първият е Енос. Според друга вер­сия епохата на Авраам е малко по-ранна. Смята се, че баща му Тара е от рода на Сим (първородния син на Ной, за когото се знае, че е живял по време на потопа (Бит. гл. 6-9) и от чието име идва терминът „семити“. Ако Тара е живял в средата на ІІІ хилядолетие пр. Хр. (около 2600 години пр. Хр), то от това еднозначно следва, че Авраам е почти връстник на най-древната Халдейско-вавилонска държава (възникнала в началото на ІІІ хилядолетие пр. Хр.), тоест че е живял преди около 4500 години. По-нататък е лесно да се изчисли, че приблизително 5770 години са минали от раждането на Сим, което е вероятното начало на еврейския календар. Ако напри­мер преизчислим по Септуагинта, би могло да се допусне, че Адам и Ева са приземени (тоест  изгонени от Едем) преди около 8 хилядолетия. Дали става дума за патриарсите на човечеството, за генетично първите хора, или за сборен образ на всички хора и дори за есенция от елита, е спо­рен въпрос. Във всеки случай и двата варианта – 7518 година, при който през 5400 година пр. Хр. синовете им Каин и Авел „принесли Господу дар“ (Битие 4:34), или византийската ера (7413 година) – не указват Сътворението на све­та, нито дори на Човека. Става дума единствено и само за материализи­раното битие на човечеството и за борбата между материални условия, биологична активност и духовни ценности (вж.: Ст. Пенов, Мистерии на юдаизма и християнството, 2005). Заслужават внимание и най-новите археологически данни за наличие на цивилизация на Балканите още през V-VІ хилядолетие пр. Хр. – откритите през 1999-2005 година древни селища по Българското Черноморие или археологическите разкопки край Пеще­ра на основите на дом, олтар и жертвеник.

Трите световни религии – юдаизъм, християнство и ислям – могат само условно да бъдат наречени авраамични. Що се отнася до Авраам – „приятелят“ на Всевишния, той е определено завършен монотеист, но много преди него Енос „начена да призовава „ха Шем Адонай Елохим“. Освен това цялата информация за случая не е откритие нито на авторите на св. Евангелия, нито на свещения Ал-Коран. Тя преминава от Берешит в Тора към новозаветната и кораничната литература. Това, което в действителност ги свързва, е концепцията за монотеизма. Само че тя за пръв се извежда и е записана в Тората (ХІV-Х век пр. Хр.). Биха могли да се проследят влиянията на Танах първо върху християнството, което като отделно вероизповедание не възниква през І век, а се оформя като самостоятелна деноминация чак след ІІІ век, и особено след едикта на им­ператор Константин Велики (ІV век), и продължава да се развива с дей­ността на Отците от първите 7 Вселенски събора чак до VІІІ век. Ислямът от своя страна също не започва на пусто място, а усвоява и преработва за нуждите на определен етнос и при определени биогеографски и социал­ни условия наследството на юдаизма и християнството, правейки рязък завой към безпрекословния монотеизъм през VІІ век. От Моше Маймонид (XII век) и Моше Менделсон (XVIII век) е останала и концепцията за Промисъ­ла и филиацията на идеи: Божественото провидение прави достъпни и за други народи основните истини на монотеизма в юдаизма, което се реа­лизира чрез християнството и исляма. Моше Маймонид пряко влияе върху Тома Аквински (XIII век) при формулирането на космологичните доказател­ства за битието на Бога. Соломон Габирол, чиито възвишени съчинения за Бога и душата са четени с интерес цели 1000 години, чак до средата на XIX век e смятан за християнски автор. А популяризаторът на юдаизма Моше Менделсон (XVIII век) директно е повлиял върху лутерана Хегел при оценката и разбирането му на юдаизма.

В някакъв смисъл и трите религии се развиват на принципа на три­адичността. Юдаизмът предлага онтологическата истина за Абсолют­ния Бог по един образцов и нямащ алтернатива начин: от Абсолютното (Всеобщо-Особено-Единично) към краен субект. Християнството прави епистемологична интерпретация (Всеобщо-Единично-Особено) и без да отменя трансцендентността на „Този, Който Е“, въвежда и принципа на по-силна иманентност. Ислямът пак се връща към по-силната трансцендентност, но приема и иманентното всеприсъствие на Всевишния, на чиято основа изгражда уникална и оригинална култура. Онтологично обаче той се придържа към равнището на съждения и умозаключения за необходимост (Особено-Всеобщо-Единично) и мислене чрез субстан­ции и атрибути. Юдейската кабала (от рави Акиба б. Йозеф, Бахия бен Йозеф, през Шломо Габирол и Моше Маймонид до Микаел Лайтмън и Джоел Добин), православният исихазъм (започвайки от св. Григорий Па­лама и достигайки с известни уговорки до еп. Каллистос Уеър – 193) и ислямският суфизъм (например Ал Халадж и шейх Абдуллах Фати) по­стигат единството на субстанциално и процесуално мислене и дейност. В действителност те ги основават върху това, което в нестандартната онтоепистемологична логика е постижение на Хегел и Уайтхед. Хегел го формулира като културологичната триада на Абсолютния Дух, тоест тре­тата част на Абсолютното трояко умозаключение (В-О-Е; В-Е-О; Е-В-О). В този случай онтологичната истина е предпоставена и реализирана в действителния свят. За да се постигне тя познавателно, е необходим много труд от страна на човешкия дух. Крайният резултат е въплътен чо­вешки дух, реализирани идеи в социокултурния свят. Те отразяват както онтичната истина, така и пътя за нейното постигане.

Хегел много сполучливо показва връзката между постоянните противоречия (субект и обект, душа и тяло, добро и зло, прогрес и регрес, личност и общество, Бог и свят, безлична субстанция и субстанция-субект) и триединството на един чрез нестандартната диалектическа логика онтология-епистемология-социокултурна дейност. При сблъскване с противоположни понятия и противоречиви съждения в познанието, практиката и религията „по-висшият, същински въпрос е да се провери дали едното от тях не е истина на другото, или дали нещо трето не е истина и на двете“. Пак във връзка с противоречията Хегел разработва и проблема за абсолютното трояко умозаключение. Това позволява на мисълта да се приобщи към най-значимите метафизични висоти, бидейки тук и сега. „Ние познаваме Бога като жив Бог и още повече като абсолютен дух само в неговата дейност“, чрез „делата му“, и от тях „произлизат определенията, които се наричат негови свойства“, и „в тях се съдържа неговото битие“. По-нататък „схващащото понятията познание за действуването на Бога, тоест за самия него, схваща понятието на Бога в неговото битие, а неговото битие – в неговото понятие“.

Отново Хегел съвсем ясно показва значимостта на световните ре­лигии за отделния човек и за развитието на цивилизациите по критерии, които политолози като Бжежински и Хънтигтън никога не са разбрали и поради това предлагат еклектични и прагматистки модели в услуга на неразрешеното противоречие между геополитиката на „новия световен ред“ и духовната личност, която според Хегел „е безкрайно ценна за Бога“. Един от блестящите примери е паралелът между юдео-християн­ския мироглед и източния пантеизъм. „Индуисткият бог… е само един­но… Даже Брахма като субект е отсъствие на духовна субективност и е трудно да се нарече лице…той е само в себе си“, което е равнозначно на пълна еманация в света с тотална иманентизация. „Юдейският Бог, напротив, Той е само Един, изключващ всички други…няма други богове. С това той е определен не само като биващ в себе си, но и като биващ за себе си.“ Освен това Бог в юдео-християнския мироглед е трансценден­тен в несподелимата си свръхсъщност-абсолютно битие-необусловено съществуване. Той е тоталност, която няма пълна иманентизация в света. Същевременно, но в друго отношение, е иманентен, тъй като „светът е произведение на Неговата творческа енергия“. Не Бог е разтворен в света, а светът като природа, материя и тяло участва в божествените енергии. Природата като нещо, „над което ние се възвисяваме“, чрез „духа…“ или с „най-висшата интензивност на субекта в идеалността“, тя е, която се разтваря двояко – в Бога и в полето на крайния дух. Светът има нужда от постоянно пребиваване в Бога, защото „сътворението е и съхранение, запазване и поддържане“, казва Хегел 150 години преди еп. Каллистос Уеър.

Противоречията и белезите за претворяване на света с активното участие на крайните субекти в контрапозиция с третото, което е истина, но по своята природа и дейност е по-близо онто-гносео-логически до едната страна, са добре описани (III Езд. гл. 5-15; Дан. гл.8-12; Езек. гл. 38-39; Матей гл. 24; Марк гл. 13; Лука гл. 17, 21; Откровението на св. Иоан). Библейските пророци и Иисус с апостолите са предвиждали състоянието на света, защото Логиката на сътворението е една.

И за да се разреши противоречието в полза на по-основателната, а тя е прогресиращата страна, за да постигнем синтеза на третото, което е онтологически първо, то трябва да се покаже и изстрада от нас самите („Царството Божие се взема насила“, но не с насилие и бездуховност). Нужно е крайният субект или личността да не се изважда от социокул­турната среда: Народ, който загуби своята религия, философия, наука и не запази и развие ценностната си система, не разшири мирогледа и не одухотвори дейността си, е обречен на предварителен Армагедон. С това практически започва и предговорът към първото издание на Хегеловата „Логика“: „Колкото е забележително, когато за един народ станат непри­годни например науката за неговото държавно право, убежденията му, нравствените му навици и добродетели, поне толкова е забележително, когато един народ загуби своята метафизика, когато духът, занимаващ се със своята чиста същност, вече няма в него действително същеуству­ване.“ Същото се отнася и за междуличностите и обществените отноше­ния. Когато няма изход в противоположностите („или „А“, или „не-А“), следва да се потърси третото като разрешение на противоречието и прогресивно развитие. Третото не е еклектичният синтез и хаосът на бахаизма, „Световната църква“ или налагането на единен, тоталита­рен „нов световен ред“, та бил той и на религиознофундаменталистка основа.Онтологически третото е предположено, то е Алфа и Омега, то е среда, начало, край и ново начало и е възможност за прогрес в безкрай­ност.

Нека подкрепим нашите тези с едно синтезирано изследване върху юдаизма, религиозната философия и връзката на други монотеистични религии с него по метода на възхождане от теоретичната абстрак­ция към мисловно конкретното. Той е необходим по следните причини: 1) Истината има цялостен и системен характер и нито едно съждение не може да напусне логическата връзка, в която е изказано. 2) Реалните субекти са процесуално и противоречиво тъждество в основанието, те стават различни при единство на своята същност. Те са онтичен субект, който придобива и загубва предикати на определено ниво и се самора­звива, запазвайки себесносттта, каквината (quiditas) и предпоставената си от Всемогъщия детерминираност. Философската логика на юдаизма е триадична, което най-силно изпъква в кабализма ( – абсолют – свръхбитие, което изглежда като не­битие – битие, същност, съществуване, налично битие – сфера на прин­ципи и концепти, която възпроизвежда онтологичната истина). Преди и след Средновековието основната философска схема е също триадична: Единно-Ум-Душа с тяло (платонизма). У Хегел тя е 1) Абсолют-при­рода-дух (в онтологията); 2) битие-същност (и съществуване)-понятие (абсолютна идея) в епистемологията. В диалектическия кабализъм движението на понятията става по линиите: Ен соф-киюм-ехида; авайа-ецем/йеш-сефирот.

Да разгледаме възникването на образеца за монотеистичните религии. В отношенията личност-религия, както и между църквата и дър­жавата съществуват нееднозначни взаимозависимости, които не съвпа­дат със социалната релация религия-общество, нито с екзистенциално значимия проблем човек, Бог и свят. Нашите прадеди траките, прабъл­гарите и славяните никога не са били политеисти. Преди да започнат изповядването на християнството като монотеистична религия или да познават съдържанието на юдео-християнския мироглед те са били привърженици на монолатреистични религии. В тези монолатреистични религии е имало един главен Бог, който е господствал над останалите богове и хората с техните социални структури. Единствено прабългари­те и древните елини наред с египтяните и вавилонците са имали после­дователен монолатреизъм, съответно Тангра, Зевс, Амон-Ре и Мардук или Ормузд в персийския вариант. Само древните евреи единствени са поставили началото на последователния докрай монотеизъм, който е в представата на една наистина възвишена религия – юдаизма или юдей­ското вероизповедание, съществуващо вече 3500 години и с календар на 5770 години. Мотото на юдаизма се състои в думите, чути от Моше/Мо­исей, който промени завинаги човешката история – йод хе вав хе (). Вероятно е монотеизмът на още по-древните евреи в пред-юдейския пе­риод да е бил съчетание от монотеизъм и монолатризъм. А тази величава история на откровението и извънредното събитие са станали основа на всички монотеистични религии като християнтвото и исляма. Историята на юдейския монотеизм е най-малко на 5770 години (до 2009-2010 година сл. Хр.) според еврейския лунно-слънчев календар. Има автори, които твърдят, че абсолютният монотеизъм даже в световните религии „бил фикция, а приложен спрямо историческата древност, е винаги относи­телен“ (подобни идеи има и В. Бешевлиев, но те са неоснователни, за разлика от тези на А. Стойнев и Д. Овчаров, които предпочитат термина (х)енотеизъм вместо монолатризъм или монолатрия).

1. Изключителността на юдаизма като мироглед и религиозен култ се състои в особената му детерминация. Фактически всички останали религии, особено будизъмът и далекоизточни религии като шинтоизма, джайнизма или даже формите на хиндуизма или съвременният кришнаи­зъм, са конструирани твърде ординарно. Например при всички тях първо се създава доктрината и след това тя се разпространява. На второ място следва въвеждането на религиозен култ с цялата му обредност. Едва на трето място идва ред на социалната приложимост. Така наречените чуде­са са вторичен продукт, често пъти базиран на невежество и, по-просто казано, на непознаване на законите на света, или се дължат на съзнателна измама. Съвсем друг е случаят с възникването на юдаизма. Тази ориги­нална и фундаментална религия възниква като нарушаване на установе­ния ред, тоест тя е съвкупност от извънредни събития или детерминацио­нен скок. В този смисъл юдаизмът и християнството, възникнало 1500 години по-късно в рамките на юдейската традиция като деноминация, са религии на чудото, сякаш нарушаване на континуалността в детер­минацията. Започвайки с оригинала, а именно с юдаизма, и двете рели­гии възникват като миракулни и монотеистични религии на чудото, тоест на извънредния факт. В този смисъл първо е чудото, което верифицира себе си като Божествено. По-нататък самото то се разгръща и експлици­ра като Заповед и норма както на личността, така и на обществото. Едва след това се случват две събития – оформят се религиозният култ и са­мата теоретична доктрина под формата на теология. Най-накрая следват философските интерпретации и богословските спорове.

2.Самото съдържание на юдейския монотеизъм е необходимо ус­ловие и значима част от иманентното съдържание на другите моноте­истични религии. Изследването следва да се движи по няколко основни направления, които тук ще съкратим: А)Единство и филиация на идеи в съдържанието на религиозната доктрина. Б) Единство и филиация на богослужебната форма; В) Единство и филиация в социалната прило­жимост и културите; Г)Единство на човешката природа, такава, ка­квато е създадена и дирижирана от Твореца и оттам, сходство на лично­стното екзистенциално значение и психологическата приложимост.

Факт е и връзката на идеите на ранното християнство със сектата на есеите, директната филиация от юдаизма, като, разбира се, важен фак­тор е и желанието на император Константин и следващите владетели не­пременно да откъснат новата единна религия от еврейските корени и от всякакъв спомен за избиването на хора и разрушаването на Храма и Ие­русалим след юдейското въстание през 67-70 година сл. Хр. Сред изследова­телите на религията и специалистите по библеистика подобно становище е защитавал още Моисей Маймонид, който е смятал, че „християнството има провиденциалистка мисия“ да запознае другите народи с юдейския монотизъм и „религиозните принципи“. А още съвременникът на Иешуа (Иисус Христос) Филон Александрийски се оплакал на император Гай Калигула, че „Пилат постоянно екзекутира заподозрени в бунт без при­съда и съдебен процес“.

През ХІХ век лутеранският богослов Алфред Едершайм обявява Иис­ус за „благочестив юдеин“ и „равин“, който издигнал юдейските закони и етическите принципи на равината на ново ниво. В началото на ХХ век юдейски учени като Иозеф Клаузнер и Жан Жустер издигат хипотезата, че „свещениците виждали в Иисус революционер“, но не Синедрионът като духовен съвет го е осъдил, защото нямал нито правомощията да на­лага римски наказания, нито искал да нарушава някоя от 613-те заповеди на Танах (Писанията). А в книгата на Сендмън „Ние, юдеите, и Исус“ (1965) ясно се казва: „Поученията на добрия юдейски учител Иешуа не си противоречат с юдейското учение и варират от банални места от юдейската доктрина до спорадични светли прозрения, каквито са имали и други равини.“ По-важното е не кой е казал пръв „рави Хилел или рави Иешуа“ или „дали Златното правило не е извлечено от Ваикра гл. 19“ [кн. Левит – С. П.], а същината на етическото учение“.

3.Същността на юдаизма е изключително иманентнохуманистична и трансцендентнобожествена. Така например още през ХІХ век Самсон Рафаел Хирш (главен равин на графство Олденбург) публикува 19-те  писма за юдаизма. Причината за това е появата на т. нар. „реформиран юдаизъм“ – първо в Европа, а след това с прекомерно избуяване и в САЩ. Реформаторите са твърдели буквално: „Докато най-добрата част от човечеството достига върха на културата, благоденствието и богат­ството, евреите останаха бедни във всичко, което прави хората велики и благородни и което украсява и придава достойнство на нашия живот.“ Според Дан-Кон Шербок самият Хирш отговорил така: „Целта на човеш­кия живот не е да се постигне лично щастие и съвършенство. В замяна на това хората трябва да се стремят да служат на Бога, като се подчиняват на Неговата Воля. Еврейският народ се е появил, за да бъде пример на такова служение и за да могат всички народи да познаят чрез неговия начин на живот, че истинското щастие се крие в подчинението на Бога. Затова на евреите била дадена Обетованата земя, за да могат да спазват Божия Закон. Когато еврейският народ отишъл в изгнание, той съумял да изпълни тази мисия, като останал верен на Бога и Закона въпреки посто­янните гонения и страдания…Целта на Божиите Заповеди не е да огра­ничат телесните удоволствия или материалното благополучие. Целта на спазването на Божия Закон всъщност е да се води религиозен живот, с което да се свидетелства за месианския идеал за всемирно братство! Дори гражданските права имат второстепенно значение, тъй като евреите са обединени от клетва за подчинение на Божиите Закони до времето, когато неразгадаемата мъдрост на Всевишния намери за нужно да обедини отново разпилените си раби в една земя и Законът да стане водещ принцип на държавата, образец за значението на божественото откровение и мисията на човечеството.“

За всеки специалист, а и за всеки що-годе запознат с християнство­то е очевидно, че подобна теза (без „избраността“) може да излезе от перото на повечето християнски клирици и църковни учители, а и в не по-малка степен от мюсюлмани суфисти, особено от тези, които не са обвързани поне интелектуално с църквата-държава. Нека разгледаме 13-те основни принципа на юдаизма според „Параши, мидраши и комен­тари“:

1.„Основа на основите, фундаменталният принцип на мъдростта е знанието, че има Един, Който съществува вечно. Той е първопричина на всичко съществуващо, на всичко, което има в света, на земята, в небесата и под тях, и дължи своето съществуване на Неговата Същност.“

2.„Ако допуснем, че Той не съществува, то от това би следвало, че не съществува въобще нищо.“

3.„Ако кажем, че всичко освен Него не съществува, това не означава, че не съществува и Той, защото Неговото Съществуване е безусловно. Всичко зависи от Него. Той не зависи от света… или от някое отделно нещо. Несъпоставимостта на Неговото Битие е несравнима.“

4.„Господ (Адонай) – Всемогъщият и Всевишният (Шаддай и Кадо) е Истината. „Само Неговото Битие е абсолютно.“

5.„Той, Съществуващият предвечно, е Бог (Елоах) на света (олам). Той е Владика, Цар (Мелех) на света и управлява мирозданието с безпре­делна сила, действието на която никога не прекъсва.“

6. Основното знание за човека е знанието, че Господ-Бог Съществува, и това е основна Заповед, основен принцип на религията. „Нарушението на тази Заповед е нарушение на заповедта „Не прави!“ (това).

7. Бог е Един и няма други богове. (Затова се казва Елоах, а не Ело­хим – мн. число – вс. бел. мои, Ст. П.). Единството на Бога „не е сума от части по подобие на нещата от материалния свят“.„Силата на нашия Бог е безпределна и несравнима.“

8.„В Тората и пророците (Невиим) ясно е казано, че „Светият Творец, благословен да е Той, е безтелесен…Всемогъщият няма „образ“.

9.„Той няма образ или форма“…но ние сме принудени в Писанията и проповедите да му приписваме с по-несъвършения си (дори духовен) взор сетивни елементи поради собствената си ограниченост.

10.Божествената Свръхсъщност е непознаваема. Ето защо „Човек не може да Ме види и да остане жив“ (Шемот, гл. 33). Всяко използвано понятие „ограничава Бога“, Който Е Всемогъщ, Всезнаещ, Всеведущ, Вечен и Неизменен. Той няма антропоморфни черти и характеристики, дори и психологически.

11.Господ дава награда, и в двата свята, на тези, които изпълняват Неговите Заповеди, и наказва грешниците, защото те вредят сами на себе си, на другите и на предустановеното единство на мирозданието.

12.Ние трябва да вярваме, че „Месията (Машиах) ще дойде“ и ще избави тези, които се уповават на него в Името (Шем).

13.При идването на Месията „мъртвите ще оживеят“.

Трудно би могъл който и да е адепт на монотеистична религия да не се съгласи с тези първи принципи.

Като коментар към принципите ясно се посочва, че самата Тора е вечна и неизменна и отразява истините на сътвореното Битие – духов­но и материално, а тези истини се гарантират от Божествения Автори­тет. Единствен най-великият пророк Моше (Моисей) е видял „славата Божия“, но е бил прикрит от Него, за да не погине, защото „Лицето Ми не може да сe види“ (Шемот, 33). Бог ни познава и предузнава още от утробата, Той познава още нашите мисли, чувства, нужди и желания. Ид­ването на Спасителя (Машиах) – личният пратеник на Господа-Бога, не само ще възкреси мъртвите, но и ще освободи от иго всички, които го очакват. На Земята ще се възцарят мир, любов и братство между хората, а нарушената им връзка с 10-те степени от йерархията на сътвореното Битие ще се възстанови. Затова се изисква собствена активност и висо­ка образованост. Всъщност още при пръв поглед се вижда, че тези идеи са база и за християнската доктрина. Само секуларизирано пригодена­та история може да твърди, че за пръв път религиозен култ имало преди около 5000 години в Месопотамия и в древен Египет. Сигурно е едно: От пър­вия ден на еврейския календар (а фактически много по-дълто – от Сътво­рението на човека, който познавал Създателя си като -I a, –El) е имало религиозен култ. И така: Юдаизмът възниква като монотеистич­на, миракулна, екзистенциално значима за личността, националнокон­солидираща, психичноинтегрираща и с общочовешки елементи религия. В юдаизма религията консолидира етноса, създава държавата, формира и личността. Но това е станало преди около 3500 години, докато факт е, че в съвременната археология се появяват цели културни пластове като че ли масово възникнали изведнъж преди около 7-8000 години. А в юда­изма тясно са преплетени етносът, доктрината на религиозния култ, съз­даването на Църквата и като религиозна общност, и като институция, единството на морала и правото, тоест налице е едно пълноценно вероиз­поведание. Бидейки свидетели и участници в теофании и чудеса, древни­те евреи колкото правят своята история, толкова създават и църквата си, чрез която народът става единна нация, психически интегрират човешка­та личност и така основополагат трансцендентноиманентното начало в световната история.

___________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 118-138. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: ст. н. с. д-р Стефан Пенов

Следва…